Истината ни прави свободни

четвъртък, 31 март 2011 г.

Символът на яйцето

ЯЙЦЕТО, КАТО СИМВОЛ НА ОБЩОТО НАЧАЛО В РЕЛИГИИТЕ

Яйцето символизира четирите елемента на мирозданието: черупката олицетворява земята, ципата - въздуха, белтъка - водата, жълтъка - огъня.

Космичното Яйце (може да се изобразява също и във вид на сфера) символизира жизненото начало; недиференцираната цялостност, потенциалност; зародиша на всички творения; първоначалния майчин свят на хаоса; Великият Кръг, съдържащ Вселената; скрития източник и тайната на съществуването; космическото време и пространството; началото; майчината утроба; прародителите; съвършеното състояние на единство на противоположностите; органичната материя в нейното инертно състояние; възкресението; надеждата.

Иносказателният смисъл на яйцето се предопределя от неговите многобройни свойства. Най-често то е бяло, крехко, от него се появява новият живот, по форма напомня тестиси. Възникването на света от праяйцето е известно не само от орфическия мит за творението (чернокрилата нощ, съблазнена от вятъра, снесла яйцето, от което се излюпил Ерос (Фанес), но и от полинезийски, японски, перуански, индийски, финикийски, китайски, фински и славянски митове за първоначалото. Съответно много герои не са били родени, а се излюпили от яйца, както например някакъв працар (Южна Корея) и Диоскурите Кастор и Полукс (от яйцето, снесено от Леда, която Зевс оплодотворил под вид на лебед).

Потенциално заключената в яйцето способност да ражда нов живот се асоциира с жизнената енергия, вследствие на което яйцето като символ играе видна роля в знахарството и култовете за плодородие. Яйцето се използвало и в погребалните обреди като храна, укрепваща покойника по неговия път в отвъдния свят. Слънцето и Луната също често се асоциират със златно и сребърно небесни яйца. Като образна алегория на цялостност, затворена в черупката, яйцето олицетворява планираното предварително сътворение.

В образния свят на алхимиците "философското яйце" е превръщащата се впоследствие във философски камък праматерия, носеща вече в зародишна форма предразположение към съзряване, при което жълтъкът застъпва мечтаното злато. В алхимията от яйцето израства бяло цвете (среброто), червено цвете (златото), и синьо цвете (цветето на мъдреците). Яйцето също така представлява запечатаният херметичен съд, където се извършва "Великият Опит".

В древните религии на Близкия Изток яйцето е символ на творението, който се асоциира с пролетните празници на обновлението и възраждането в природата и чрез това в последствие с пасхалните празници.

Яйцето е християнският символ на Възкресението.

В християнската среда яйцето се използва за сравнение на възкръсващия от гроба Христос с пиленцето, пробило черупката; белият цвят символизира чистота и съвършенство. В християнството яйцето означава възкресение, възстановяване, вторично творение, надежда.

Но може да означава и непорочното рождение.

В символизма на Индия, Египет, Китай и Гърция Космичното Яйце, зародиш на вселената, внезапно се взривява. Бидейки едно цяло, то въпреки това съдържа всичко съществуващо и всички потенциални възможности в пространството, ограничени от черупката. Изображения на яйце като начало на света са открити в Египет, Финикия, Индия, Китай, Япония, Гърция, Централна Америка, на островите Фиджи и във Финландия. Златното яйце символизира Слънцето.

Щраусовото или голямото порцеланово яйце, което закачат в храмовете, в коптските църкви и джамиите, олицетворява творението, живота и възкресението и като символ, носещ тези значения, понякога се появява и в погребалните ритуали.

В будизма черупката на яйцето е "черупката на невежеството". Да бъде пробита, означава да се роди втори път и да се постигне просветлението, да се преодолее времето и пространството.

В Китай яйцето е символ на цялостност, жълтъкът означава небето, белтъкът - Земята. При сътворението на света Космическото Яйце се счупило и неговите две половинки образували земята и небето.

При друидите Космичното Яйце - това е "яйцето на змията", символизирано от вкаменен морски таралеж.

За древните египтяни бог Пта бил Бащата-Създател, Великият майстор. Той е изобразен на грънчарското колело, зает с изработването на вселенското яйце, съдържащо неговият собствен дух. После той създал яйцето на Слънцето и яйцето на Луната.

Популярни били амулети във формата на яйце, с помощта на които хората искали да владеят силата на намиращия се в него прабог. Такива амулети давали и на умрелите. Многозначително е наименованието на вътрешната част на гробницата, наричана "яйце", в което мумията очаква да влезе в отвъдния свят.

В Гръцкия орфизъм яйцето е тайната на живота, творение, възкресение; Диоскурите, родени от яйцето на Зевс и Леда, носят две половинки от яйце като шапчици. Понякога яйцето се изобразява съдържащо четири елемента.

В индуизма Космичното яйце снесла божествената птица от изначалните води. От златното яйце изскочил Брахма, а двете половинки образували Небето и Земята: "Това велико яйце, състоящо се от елементи и почиващо върху водите, било прекрасно естествено пристанище на Вишну, и тук именно Вишну придобил образ осезаем, възприеман от сетивата... В яйцето това били континентите и моретата, планетите и частите на вселената, и боговете, и демоните, и човечеството" (Вишну Пурана).

Космическото Яйце съответства на яйцето на Брахма и се разделя на три части: област на чувствата, небесата, и безформения свят. Понякога изобразяват Космическото Дърво, растящо от Космичното Яйце, плаващо по водите на хаоса.

В иранската митология това е символ на творението, на жизненото начало. В зороастризма се е смятало, че Небето е било създадено във вид на метално сияещо яйце.

Народите на Океания смятали, че първият човек се е излюпил от птиче яйце. В шумеро-семитската митология Космичното Яйце осъществило сътворението на света.

Разглеждайки на кратко този символ, ние достигаме до извода, че всички религии имат общ корен.

Всеки от нас е човешко същество именно защото е надарен с разум, чувство, въображение. А това, че живеем в цивилизация-култура, отграничаваща един свят, в който властват определения, символи, норми и ритуали, допълнително ни характеризира като хора. Следва ли от това, че ние непременно трябва да бъдем религиозни?

Зависи какво разбираме под понятието религия, както и под термини, които са близки или съвсем свързани с него: религиозност, вероизповедание, мистика.

Светланда Йорданова Рашкова

30.03.2011 г., Русе

Американците и Априлското въстание (статия на Дж. Кларк)

АМЕРИКАНЦИТЕ И АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Джеймс Ф. Кларк (James F. Clarke), Университета в Питсбърг (Pittsburg)

Публикува се за първи път на български език!. С благодарност към г-жа П.Ангелова, която ми изпрати статията!

БЕЛЕЖКА: Авторът на тази статия Джеймс Кларк (1906 - 1982) е дългогодишен професор в Питсбъгския университет (1956 - 1976), основател на Асоциацията на американските българисти и наричан “баща на американската българистика”. Автор е на повече от 40 научни изследвания, свързани главно с епохата на българското възраждане. Той принадлежи към фамилията Кларк, отдала три поколения през повече от 120 години, в работа за България и в България. Този текст е писан през 1976 г. и отпечатан през следващата в американско научно списание. На български език се печата за първи път е и част от подготвяна за печат книга, която ще представи документалното наследство на тази забележителна фамилия.

В тази стогодишнина от Априлското въстание и двестагодишнина от основаването на Съединените щати е подходящо да си дадем сметка за приноса на американците за българската революция и независимост. Следващите страници ще се занимават главно с американците на мястото на събитието, включително мисионерите на методисткия мисионерски съвет и на Американския съвет на представителите на мисиите за чужбина (Американския съвет), главно конгрешани, бивши мисионери, особено Уошбърн (Washburn) и Лонг (Long); местни американски дипломати; американски журналисти, главно Макгахан (MacGahan); и накрая нещо за реакциите в Бостон и Вашингтон.

Първо, няколко думи за обстановката: българското Априлско въстание (априлско, защото се е състояло по времето на юлиянския календар), е било героичен, но кървав неуспех лошо организирано и проведено; зле планирано във времето и с недостатъчно въоръжение; замислено за 1 май, стар стил, то е избухнало предварително, но 10 дни едва ли биха довели до голяма разлика в подготовката. Но поради две неща, то вероятно ще остане мрачен провал. Първо, турските зверства, извършени за потушаването на бунта – „Престъплението на века”, както са били наречени; второ, публичността, дадена на тези зверства от американците, което е позволило на Гладстон (Gladstone) да стане, въпреки него самия, героят на „българските ужаси” и да осуети замислите на туркофила Дизраели (Disraeli), което на свой ред е позволило на цар Александър да вдигне на крака армията си. Последва Руско –Турската война и независимостта на поне една трета от България на Берлинския конгрес с Дизраели, сега Лорд Биконсфийлд (Lord Beaconsfield), налагайки разделянето на голямата „неистинска” България до същинска България.

Не е необходимо да се изброяват отново подробностите на Априлското въстание, което избухва непредвидено на 2 май. Трябвало е да бъде съгласувано по време със Сръбската декларация за обявяване на война, което обаче става едва когато българското въстание е вече отдавна приключило. Турците са знаели какво предстои да стане и не са били против да имат едно извинение да елиминират една възможна заплаха за своите граници, водещо към сръбския театър на военни дайствия. Някой би могъл дори да каже, че именно турците са атакували българите. Връщайки се у дома, турците са вярвали, че българите са извършили клането. Тъй като редовните войски са били ангажирани на друго място, местните помаци, изповядващи исляма, определяни като башибозуци, нередовна местна милиция, са били оставени свободни, заедно с ислямизираните черкези, преселени от Кавказ. Междувременно за усилване на вълнението може да се добави още, че до потушаването на българското въстание в Константинопол са станали два дворцови преврата и са се сменили трима султана.

Ако Априлското въстание би било „нормално” потушено, от него не би произлязло нищо. Но вместо това фанатачните нередовни, а по-късно и редовни сили са щурмували, плячкосали и изгорили десетки (може би 100) градове и села, посичайки хиляди от останалите там жители, най–вече възрастни мъже, жени, момичета и деца. Насилието над жени, отвличането и декларираните продажби на момичета, практически за по-малко от петак възбужда викторианската похотливост в Англия и разгаря моралното негодувание. Цифрите за броя на жертвите варират от 3900 (според британския посланик Лейърд (Layard) до 100000. Британският изследовател Беъринг (Bering) „изброява” 12000; американецът Скайлер (Schuyler) 15000; един американски мисионер от мястото на събитията приблизително 10000. Българските историци обичат да използват 30000, но това трябва да включва и „законните” зверства след клането. Може би трябва да се отбележат два аспекта на тези цифри: трябва да се прави разлика между пострадалите от въстанието, последвалите жертви от несправедливи смъртни присъди и жертвите от глад, болести и лишения. Второ, не е въпрос да се заяждаме за броя, но за зверския начин на кланетата – по–скоро качеството, а не количеството на зверството.

Лошо, каквото е било, потушаването на българското въстание е можело да бъде пометено под турския килим, като имаме предвид събитията в Константинопол, безредиците в Западните Балкани и туркофилската политика на Дизраели, ако на мястото на събитието не са били половин дузина американци, които заедно са съумeли да дадат най-широката възможна гласност на турските зверства в България във всичките им смразяващи кръвта подробности. Ключовата фигура е Джордж Уошбърн (George Washburn), изпълняващ длъжността директор на Робърт Колеж (Robert College) в Константинопол и неговият сътрудник Албърт Лонг (Albert Long), и двамата бивши мисионери; американският министър в Константинопол Хоръс Мейнард (Horace Maynard); американският главен консул Юджийн Скайлер (Eugene Schuyler); американският кореспондент Дж. А. Макгахан (J. A. MacGahan); и американските мисионери в България и в Константинопол. Имало е, разбира се известен брой български сътрудници, особено Стефан Панаретов, който става първият български министър във Вашингтон.

„Мозъчният център”, изпращащ сведенията за българското клане е Робърт Колеж, създаден до голяма степен от видния ветеран мисионер от Съвета Сайръс Хамлин (Cyrus Hamlin) с финансовата подкрепа на Кристофър Робърт (Christopher Robert), бизнесмен от Ню Йорк. От неговото узаконяване през 1864 г., българите са били всред най-многобройните групи ученици и дипломиращи се. Самият Хамлин е направил няколко обиколки из България и е бил един от онези, които са настоявали за мисионска работа всред българите. През 1869 г. неговият зет Джордж Уошбърн (George Washburn), бива назначен към колектива на колежа като мисионер от Съвета. Когато Хамлин заминава за Америка с цел набиране на средства, Уошбърн става действащ директор на колежа.

Междувременно Албърт Лонг(Albert Long), един от първите методистки мисионери в България от 1858 г., установен в Търново, пристига в Константинопол през 1864, за да редактира месечното българско мисионско списание Зорница и да помага в работата над ревизираното издание на българската Библия. През 1872 г. e назначен като мисионер да преподава природни науки. При отсъствието на Уошбърн, той е изпълнявал длъжността изпълнителен директор. Служението на Лонг в България и неговото присъствие в Робърт Колеж добавят към българския характер на самия колеж дотолкова, че гърците започват да го избягват, наричайки го „Българския колеж”.

Зараждането на интереса на американците към българите е резултат от една обиколка из Тракия на двама мисионери от Съвета- Х. Г. О. Дуайт (H. G. O. Dwight) и Уийлям Шофлър (William Schauffler) през 1834 г. Когато дейността на Съвета в Смирна приключва поради надигащия се национализъм, феноменалният успех на новобългарския превод на Новия Завет на Неофит Рилски, направен за Британското и чуждестранно библейско дружество и отпечатан в Смирна, ускорява превода на Стария Завет от Константин Фотинов и на няколко книжки, под наблюдението на Илайъс Ригс (Elias Rigs), също отпечатани в Смирна. С това Ригс е станал основател на българската дейност на Съвета. Мисионерите в Смирна са съдействали също за публикуването на Фотиновото „Любословие”, първото българско списание. В последствие българската дейност се пренася в Константинопол, където през 1858 г. умира Фотинов, докато пише заедно с Ригс.

Междувременно успехът на последователните издания на Новия завет продължава да привлича възхищението на библейските и мисионерски среди. През 1852 г. методистите в Ню Иорк се насочват към България като обещаващо мисионерско поле. През 1854 г. Лондонското общество за подпомагане на мисиите в Турция, в което има пръст Хамлин, решават да подпомагат, но без да се конкурират с усилията на американските мисионери, предлагат на Американския съвет своята подкрепа за мисионерска работа в България. С писма и агитиране от мисионерите на Съвета, включително Хамлин, Шофлър, Дуайт и Ригс аргументират достойнствата на българското поле. След хокане и мънкане и от двете страни е постигнато споразумение методистите да поемат службата в същинска България (включително Добруджа), а Американският съвет да работи на юг от Стара планина, (включително Македония), където се открило, че има много българи. По-късно към юрисдикцията на Съвета били добавени София и Ниш. През 1850 г. методистите Притиман и Лонг се установяват в Шумен и Търново (първо във Варна), а мисионерите на Съвета се заселват в Адрианопол (Одрин) (по-късно в София), и през 1859 г. в Ески Загра (Стара Загора) и Пловдив (по – късно в Самоков). С това, към 1876 г. Робърт Колеж е бил известен със своите български интереси, няколко мисионери – ветеринари, интересуващи се от българите, са се настанили в Константинопол, а други в Самоков, недалеч от епицентъра на Априлското въстание.

Това, което възпламенява една от най-злостните и истерични полемики в Британската, а вероятно в никоя друга история, освен може би въпроса с робството, е комюникето в Лондонския вестник Дейли Нюз (Daily News) от 23 юни за турските кланета в България от неговия кореспондент в Константинопол Едуин Пиърс (Edwin Pears). Това не са първите известия за кланетата, но са първите сведения в Лондонската преса, базирани на информация от първа ръка от мястото на събитията. (Първият доклад е вероятно от руския консул в Пловдив, Геров, българин, до Игнатиев, посланик на Русия в Константинопол). Пиърс е получил своята информация от Уошбърн и Лонг. Това също така е първото от верига събития, които водят от Батак до Берлин и до независимостта на част от България.

По „подземни” канали в Робърт Колеж започва да пристига информация на очевидци от сцената на злодеянията: свещеник в Татар Пазарджик предава информацията на българина (Илич), работещ в пощенската служба на австрийското консулство в Пловдив. Той на свой ред я изпратил в пощенската торба до своя брат в австрийското посолство в Константинопол, който пък я дал на Робърт Колеж. Друг канал бил българската митрополия в Пловдив, която предала информация до екзархията в Константинопол, която чрез Методи Кусевич е изпратена до Робърт Колеж. С пристигането на информацията там, тя била обработена, преведена и раздадена на студентите и персонала, а именно на Стефан Панаретов, завършил Робърт колеж и член на факултета.

Със своята репутация, връзки и интерес към българите Уошбърн бил точният човек на точното място в точното време. Той имал навика да занася информация на британския посланик Чарлз Елиът (Charles Elliot). По отношение на турските зверства туркофилските симпатии на Елиът били равни на тези на неговите господари в Лондон: той пропуснал да ги осведоми. Американският посланик Хоръс Мейнард поради други причини също пропуснал да действа. Приятелят на Уошбърн Галенга (Gallenga), представител на лондонския Таймс (Times), изпратил историята, обаче Дилейн (Delane), издателят, все още не бил подготвен да застане против правителството. Но Пиърс действал с бомбастичен ефект.

Врявата и политическият отзвук в Англия достигат точката, при която Дерби (Derby), външният министър на Дизраели, най–накрая трябва да нареди на Елиът да проведе едно ограничено разследване. Не изпращат най – квалицифирания вицеконсул Ренч (Wrench), а младши секретаря Уолтър Беринг (Walter Baring). Но поне Елиът го изпраща при Уошбърн за инструктиране. И двамата - Уошбърн и Беринг - се съгласяват, че се предвижда реабилитация. Отгоре на всичко на Беринг дават като преводач неговия тъст сър Фредерик Гуарачино, лош левантийски (малтийски) и бивш британски вице–консул.

За да осуети мисията на Беринг, Уошбърн убеждава Мейнард да му позволи да повери на Юджийн Скайлер, наскоро пристигнал американски генерален консул и секретар на легацията, да предприеме едно независимо разследване. Скайлер, освежен от едно служебно пътуване до Санкт Петербург като шарже д`афер, приема с готовност и Мейнард му дава прикритие - да оглежда за установяването на вице–консулства. Естествено Скайлер бил също инструктиран от Уошбърн. Скоро се появява и друг американец, Дж. А. Макгахан. Един от големите американски журналисти на XIX век, той е странствал и е бил военен кореспондент на Ню Йоркския вестник Хералд (Herald) като е писал за Испания, Арктика, Парижката комуна и Руския Туркистан. Едно несъгласие причинявя оттеглянето на Макгахан от Хералд като с това се лишава американската преса от кореспондент от мястото на събитията. Но от лондонския Дейли Нюз, в резултат от комюникетата на Пиърс, го грабват като техен „специален пратеник” в България. След обичайното инструктиране от Уошбърн, той се присъединява към своя приятел Скайлер при пътуването до Адрианапол и Пловдив. Те били обиколили заедно руския Туркистан и изнесли сведения за лошата руска колониална администрация. Всеки от тях бил издал наскоро книга върху това.

Скоро Скайлер и Макгахан се свързват с Беринг. На 2 август те и тримата са в Батак, сцената на най–ужасните турски зверства, където се присъединяват към един приятел на Скайлер, принц Церетелев, от руското посолство в Константинопол. На 9 август статията за Батак излиза в Дейли нюз, преувеличена, неточна и смразяваща кръвта. Яростта в Англия се удвоява. Батак става мека за туристите на ужаса.

Уошбърн също снабдява своите приятели в Лондон, включително Уилям Форстър (William Forster) и други лидери на либералната опозиция в Камарата на общините, със своите информационни доклади и устни такива чрез Стефан Панаретов, който е присъствал на техните атаки срещу Дизраели, при неговото явяване в Камарата на общините. По ирония, въздействието на американците по въпроса за оповестяването на кланетата става в Лондон. На 29 август така нареченият „Предварителен доклад” на Скайлер е бил изпратен до Дейли Нюз, а по–късно е преиздаден заедно с репортажите на Макгахан. Когато бива повикан от държавния секретар Фиш (Fish), за да даде обяснения, Скайлер отрича всякаква отговорност да е запознат; Мейнард по подобен начин докладва само като изпраща копие от доклада до Британската лятна резиденция в Терапия. Елиът едва ли би очаквал да го види публикуван. Но Робърт Колеж е на пътя към Терапия. Едва на 19 септември докладът на Беринг най–накрая е даден на пресата – чрез официалния лондонски вестник Газет (Gazette). Въпреки, че Уошбърн и Скайлер са успели да направят от Беринг честен човек, неговият трясък бива откраднат. Именно докладът на Скайлер най–накрая достига до Гладстон под формата на неговите „Български ужаси”.

Американските мисионери в Константинопол и България (както и някои читатели в Англия) са обезпокоени от сензационните разкрития на Макгахан и от фурора, който те предизвикват. В последствие те желаят да се дистанцират от въвличане в ракета с репортажи. Вярно е, че Уошбърн в своите непубликувани спомени („Възпоменания”), се позовава на информация от мисионерите, както прави и Макгахан, но когато Елиът в един публикуван репортаж се позовава на американските „мисионери” за информацията, дадена на Пиърс от Уошбърн и Лонг, както прави и Уийлям Форстър от трибуната на Камарата на общините, сериозните намерения на мисионерите в Константинопол са да се стремят към дезавуиране. Те съзнават разликата между тях самите и бившите мисионери; другите не. По–важна е естествената реакция на турските власти. Още повече, че ако те официално протестират приписването им на отговорност, биха се поставили в позицията да извинят кланетата.

Мисионерите и офисът у дома в Бостън са пред истинска дилема. Да се включат към виковете срещу турците носи риска от репресивни мерки както и да се изложат на опасност огромните мисионски вложения в Османската империя. Казано направо, арменците са били много по–податливи на мисиониране, отколкото българите. Това би поставило мисионерите на страната на русофилите, а те са имали основание да знаят, че спънка в евангелизирането на православните е Русия. От друга страна, ако сами се оттеглят от отговорността да докладват за зверствата и запазят мълчание, биха били обвинени в безсърдечие към българските жертви и да си докарат риска да бъдат отхвърлени от православните, техните принципни подръжници. Този избор на Хобсън (Hobson) е бил естествено дори по–очевиден за Н. Г. Кларк (N. G. Clarke), външният секретар на Американския съвет в Бостон.

Кларк се гордее със своята способност да изчаква. Той не би рискувал да строши турската каляска или да подстрекава към нещо подобно на врявата в Англия между туркофили и русофили. Дори една мрачна, статистическа равносметка за турските насилия и кланета, грабежи и опожарявания, която той получава за публикуване от един от своите мисионери в Самоков, само показва на издателя на бостонския вестник Журнал (Journal) и то само за информация. Други частици информация за сцената на зверствата в България излизат в Константинопол в седмичника Nеws Notes , чийто редактор е американският мисионер Х. О. Дуайт (H. O. Dwight) (син на Х. Г. О. (H. G. O.)) за ограничено разпространение в Константинопол и Бостон. Но има само едно изключение от тази пресметната еквилибристика: Сайръс Хамлин.

Сайръс Хамлин, мисионер на Съвета от 1834 г. и основател на Робърт Колеж 30 години по–късно, никога не успява да преодолее русофобията която продибива, докато пече хляб за британската армия по време на Кримската война. Руснаците, също както и френските католици, се опитали да попречат на любимия му проект – Робърт Колеж. Било е благословение за българите, че по това време той бил подтикнат да се върне у дома, за да събере пари за колежа. Неговото последно идване в Константинопол е през 1873 г. През 1977 г. той бил убеден да не се връща и ръководството на Робърт Колеж било официално поето от неговия зет Джордж Уошбърн. Междувременно, по време на фаталната 1876 г. Хамлин посвещава цялата си изобилна енергия за провеждането на цикъл сказки в земеделските райони на Нова Англия в полза на турците и фанатично осъждане на руснаците за голямо очудване на някогашните си колеги в Константинопол.

Понякога, също за очудване на Н. Г. Кларк, отделни мисионери в Константинопол публикуват свои критични писма в американската светска преса. В по–голямата си част репортажите в Америка са били препачатани от материали, излезли в лондонската преса. Имало е също американски издания на сероизни британски месечни и тримесечни списания, които също са съдържали материали за положението в България. Изключение били статиите в Ню Йоркския вестник Трибюн (Tribune) от кореспондента му в Константинопол Х. О. Дуайт. Те били препечатани разширени в неговата книга „Животът в Турция по време на войната” (Ню Йорк, 1881 г.).

Като цяло в американската провинциална и градска преса има относително малко разбиране на българския въпрос. Все пак, от по–голям интерес са били Раненото Коляно, големият алкохолен скандал на Грант (Grant), корупцията в железниците и националните стачки и насилие, юношенската престъпност, безработицата, Тамани Хол (Tammany Hall) и откраднатите избори. А също и още нещо – нашата стогодишнина!

Каква е позицията на нашето правителство за българските кланета? В противовес с доктрината на Монро; турците бяха „доброжелателни” по време на нашата гражданска война; имаше добри търговски връзки още от преди нашата революция. От там и доктрината: ако не се бъркате в нашия заден двор, ние няма да се бъркаме във вашия. Българските кланета са проблем на турския заден двор. Скайлер пренебрегва правилата на правителството на Съединените щати и политиката на неутралитет като си пъха носа в зверствата и дава разкритията си за публикуване. Нещо повече, той си позволява да бъде убеден да си сътрудничи с принц Церетелев в подготовката на описанията за България за неуспешната Костантинополска конференция. Той също така е писал на Гладстон. За това Скайлер (и Мейнард) са били повикани на тепиха. Но според държавния секретар Фиш президентът Грант (Grant) не се е решавал да отзове господин Скайнер в този момент единствено от страх. Поради това Скайлер, въпреки че е персона нон грата за турците, не бива отзован до 1878 г.. Година по–късно Мейнард напуска, за да стане главен пощенски служител. Още по–късно Скайлер става нашия пръв пълномощен министър за Гърция, Румъния и Сърбия. България не се счита – тя все още не е достатъчно независима.

В заключение, американското правителство се опитва да се покаже неутрално, американската светска преса дава примери, най–вече препечатани, на истории за зверствата в България, мисионските организации, специално Aмериканския съвет, се опитват, поради практически причини, да бъдат само наблюдатели; мисионерите в мисионерските полета са между два стола. Но ролята на американците Макгахан, Скайлер, и главно Джордж Уошбърн, е решаваща за превръщането на това, което Х. О. Дуайт описва като „най–щурата приумица, която някога е изпращала мъже на смърт”, в освобождението на поне част от българите.

Статия, изнесена на сесия по време на годишната среща на в Сейнт Луис - St. Louis, САЩ на 7 октомври 1976, посветена на стогодишнината от българското Априлско въстание.

Публикувана е от тримесечното списание East Europian Quarterly, 1977, Vol. XI, No. 4

понеделник, 7 март 2011 г.

Публикации по темата "образование" (дек. 2010-март 2011)

Поразително съзвучие на идеи

Чудото "интернет" продължава да ме удивлява!

Протестът на учениците показва, че младите имат всички шансове да станат по-добри от нас!

Предложение за документ, съдържащ исканията на протестиращите ученици

Мои размисли върху дискусията за образованието и ученическата стачка

Те, младите, поне се опитват да протестират, а ние, по-старите?!

Подписка за подкрепа на ученическия протест от страна на учителите

Комуноидната гледна точка спрямо ученическата стачка

Открито писмо до Премиера и Министъра на образованието във връзка с ученическите протести

Свободата е отрова и смърт за комунистическия бацил

Затъпяването е скритата цел на държавното образование

Ученическите бунтове са най-обнадеждаващия симптом на българския живот от последната година

Представяне на книгата ми за кризата на образованието в една телевизия

Кризата на доверието в училищното образование е глобална

Комуноид: младите трябва да са послушни, а не свободни!

Учители и родители, не проявявайте малодушие: да подкрепим своите ученици, децата си!

Кога младите ще започнат да учат?

Мое участие в предаването "Тази сутрин" по bTV

Начало на дискусия: Вредна ли е свободата?

Протестиращи ученици и моя милост в предаването "Тази сутрин" на bTV, видео

Крайно време е училището да стане по-демократично

На ученика е нужна свобода, а не указания, инструкции и назидания

Образованието е най-скъпо, направо безценно нещо - и струва много пари!

Опит за смазване на "долния подстрекател" Грънчаров

Нови, ефективни методи на обучение: "театър в час"

За съжаление отдавна българското училище е загубило ролята си на храм на знанието

Моите предложения за демократизация на училищния живот

В Дискусионния клуб: проблеми на образованието от гледната точка на ученика

Прости им, Господи, те не знаят що е свобода!

Свободата е най-драгоценното нещо, което "притежаваме"

Как "подстрекателят" Грънчаров развращава младежта (видео)

Как "подстрекателят" Грънчаров развращава младежта: упражнение по сексуално самообразование

Нравствен казус: "Да взема ли ключовете на Мерцедеса?"

Нравствен казус: "Да взема ли ключовете на Мерцедеса?" (II вариант)

Съвременни методи в образованието (видео)

Българите в Чикаго, например, са повече българи от българите в Сливен или Ямбол!

Възможности за философското образование на младите

Ний, философите, сме нещо като хирурзи - "хирурзи на душите"

Разноречиви гласове от "тъмната българска пещера"

Начало на сътрудничество с Нов Български Университет за издаването на сп. ИДЕИ

Ще се опитам да изложа душата си на хартия...

Образование и творчески импулс

Около нас, за жалост, щъкат предимно безсърдечни зомбита...

Кога ли на масовия българин ще почне да му пука за това какво става в българското образование?!

Можем ли да спрем агонията на българския живот изобщо?

Ситуацията в духовния живот на Отечеството

Какъв ли наивник щях да бъда ако...

Обръщение към моите ученици (I част)

Обръщение към моите ученици (II част)

Ученици, бойкотирайте образователната система, която ви прави вечна своя жертва!

Онлайн-образованието е бъдещето на образованието

За ситуацията в училище

За философията

Практическо занятие по психология на пола, секса и любовта

Накратко за човешката воля

Накратко за личността

Училището, което създава тъпанари

Нашенски абсурди: феодалните ни "старци-академици" продължават да печелят победи в битката си за оцеляване!

Съществува ли световна „научна мафия”?

Подслушан разговор между двама приятели по темата "За какво живее човекът?"

От малки ни учат да бъдем страхливци, да не бъдем творци на собствения си живот

Изцяло перверзен словесен опус, писан в ранната неделна утрин

Две "анархистични" нововъведения в училище

Прогизнали сме от безразличие и безчувственост, обезчовечили сме се

Психологическа консултация по въпроса "Кой е пътят към сърцето?"

За призванието да си човек

Предюбилейна инициатива за хора, причастни към историята на едно знаменито училище

Пред алтернативата да загуби свободата си е по-добре списание ИДЕИ незабавно да умре

Духовният глад и храната за душата

Писмото на един философски просяк до един български гражданин със скъпи слънчеви очила

Разговор на философ и ученик

Американското училище

Възможен ли е изобщо идеализъм у нас?

Защо сме последни, най-бедни, най-тъжни и най-нещастни

Гражданска акция "Способни ли сме да си върнем националната чест?"

Нещо трябва да се прави, защото иначе нещата стават нетърпими

Има един презрян човешки тип, който за пари е готов майка си да продаде, та родината ли?!

Дискусия на млади хора по повод идеята вместо Альоша да имаме един величествен паметник на Васил Левски

В плътта на агонизиращото ни образование трябва без жалост да се реже, щото гангрената е твърде напреднала

Разговор с млади хора за това как да си върнем националната чест

Спор с инатливи млади русофили

За да не се удавим в калта на собственото си презряно малодушие...

Отзив за гражданската проява с искане паметникът "Альоша" да бъде превърнат в паметник на Левски

Прочее, и днес са нужни орачи и сеячи на народната нива, както и тогава, във времето на Левски

Резултатите от изследването по въпроса "Възможен ли е изобщо идеализъм у нас?"

Всеки човек може да направи поне едно добро дело стига да пожелае...

Как да се предпазим от духовна смърт?

Крещяща безотговорност спрямо образованието на младите

Гадна, подла, идиотска българска атмосфера, която може да обезкуражи всеки, дори и най-ентусиазирания

Книгата на Дж.Гатоу "Оръжия за масово обезличаване"

Да смачкаме гадината, наречена "държавно образование"!

Саботаж на абсурдната "образователна система"

"Системата на образованието" у нас работи на празен ход и е осъдена на неминуем крах

неделя, 6 март 2011 г.

Николай Бердяев: За войната

Писмо единадесето: За войната

Николай Бердяев

Животът в този свят е борба. Борбата е рожба на греховния раздор, тя идва от чувството за непълнота. Но чрез борбата се преодолява раздорът и се извършва попълване на живота. Войната е една от благородните, макар и ужасни форми на борбата. Тя е антиномична по своята природа, тя е осъществено противоречие. В името на живота се води войната и служи за пълнотата на живота. И войната сее смърт. Целта на войната е мир и обединяване. Войните са най-могъщото средство за обединяване на човечеството. Народите се побратимяваха в кървави разпри и стълкновения. От най-древни времена чрез войните човешките общества се обединяваха в големи исторически тела, в огромни империи, чрез войните народите се разливаха по повърхността на земята и по този начин се формираха единно човечество и единна световна история.

Войната е израз на най-кървави раздори в човечеството, на взаимна ненавист на народите и жажда за изтребление. Войната е мрак и светлина, омраза и любов, животински егоизъм и висша самопожертвователност. Войната не може да бъде само добро или само зло, в нея има и велико добро, и велико зло. Войната е рожба на греха и изкупление на греха. Войната е свидетелство за трагизма на живота в този свят, за това, че в него е невъзможна пълна уреденост, спокойствие и безкрайно благоденствие и благополучие. Войната нанася най-страшни удари по еснафсгвото, еснафското спокойствие и задоволство. Демонът на войната винаги е привличал човечеството, откъсвал го е от еснафската скованост и ограниченост. Войната събужда ирационалните, демоничните сили в човека, подклажда огъня, който винаги може да пламне и изпепели всички човешки интереси. Войната е опитно опровержение на рационалистичния поглед върху историята, защото наистина народите трябва периодично да губят ума си, за да воюват. Между интересите на отделни хора и цели народи и войната съществува ирационална несъизмеримост. Страшните жертви на войната не се оправдават от никои интереси. Тези страшни жертви изискват свръхразумна санкция, вяра в целта и смисъла отвъд пределите на този емпиричен отрязък от земния живот. Ако според остроумния социолог В. Кид разумът не може да одобри целите на прогреса, не може да санкционира да се жертват индивидуалните интереси в името на далечните интереси на социалния организъм и затова се изискват свръхразумни религиозни санкции, то това е особено вярно по отношение на войната. Жертва на войната става не само отделният човек, но и цели поколения. Може ли да се оправдае такава саможертва на интересите на отделни хора и цели поколения? Трябва да се отречем от малкото си разум, за да оправдаем такава саможертва. Рационалното оправдаване на войната с каквито и да било интереси е нелепо и невъзможно. Тъкмо затова рационалистите и позитивистите по принцип са против войната, обикновено те клонят към па-цифизма. Докато религиозните хора по-лесно приемат войната с нейните ужаси и не се противопоставят принципно на войната, макар и да съзнават нейните злини.

Вие, пацифистите-хуманисти, противопоставящи се на войната и призоваващи към вечен мир, не вярвате във висшия смисъл на човешкия живот, не вярвате във вечния живот. Убийството във войната плаши повече вас, отколкото вярващите християни, възприели заповедите на божествената любов. Това може да учудва само онези, които не вникват по-дълбоко в смисъла на живота. Вие твърде повърхностно гледате на човешкия живот и виждате само отрязък от този живот в плоскостта. Вие искате този отрязък да бъде уреден колкото може по-спокойно, задоволително и приятно. По-далечно, по-високо и по-дълбоко нещо за вас вече не съществува. Плаши ви физическото убийство така, както то не плаши християните, които познават безкрайния живот, защото за вас физическият живот е край на всичко. И вие не се замисляте, че духовното убийство е хиляди пъти по-страшно от физическото. А в същото време нашият мирен живот е изпълнен с духовни убийства. Без да има война, ние убиваме ближните си с нашите чувства и мисли, изпращаме във всички страни човекоубийствени токове, отравяме със страшни отрови душите на хората. Нашият мирен живот е изпълнен с омраза и злоба и те убиват хората.

В Евангелието е казано, че трябва да се боим повече от тези, които убиват душите, отколкото от тези, които убиват тялото. И ето че в най-мирни, невойнствени времена се води война, която убива, отравя и разлага душите на хората. Защо това не ви плаши? Защо това ви плаши по-малко, отколкото физическите убийства по време на война? Всяко убийство по вътрешната си същност е духовно убийство, а не физическо. Убийството не е движение на атомите на материята. Убийството е акт на волята, насочен към отрицание и унищожаване на човешкото лице. И по време на война от по-дълбока гледна точка не се извършва такова убийство. Защото физическото убийство по време на война не е насочено към отрицание и унищожаване на човешкото лице. Войната не предполага омраза към човешкото лице. По време на война не се извършва духовен акт на убийство на човека. Воините не са убийци. И на лицата на воините не лежи печатът на убийци. На нашите мирни лица може по-често да се види този печат. Войната може да бъде съпроводена с убийства като актове на духовна омраза, насочена към човешкото лице, и фактически е съпроводена с такива убийства, но това не е присъщо на войната и оитологичната й природа. Злото трябва да се търси не във войната, а преди войната, в най-мирните наглед времена. В тези мирни времена се извършват духовни убийства, трупат се злоба и омраза. Във войната обаче жертвено се изкупва сътвореното зло.

Във войната човекът поема всички последици от своя път, носи отговорност, приема всичко, включително и смъртта. Защото наистина не безкрайният благополучен живот на земята е последица от това земно устройство без Бога, а смъртта. Войната е велика проявителка. В нея се проектира на плоскост това, което става в глъбините. И извършените по-рано духовни убийства се проявяват в нея във физически аспект. Войната е не толкова зло сама по себе си, колкото е свързана със злото и е последица от по-дълбокото зло. И в духовната природа на войната има свое добро. Неслучайно големите добродетели на човешкия характер са изковани във войните. С войните е свързано възпитаването на мъжество, храброст, саможертва, героизъм, рицарство. На света нямаше да има рицарство и рицарски закалени характери, ако нямаше войни. С войните е свързано героичното в историята. Наблюдавал съм лицата на млади хора, които отиват като доброволци на война. Те отиваха почти на сигурна смърт. Никога няма да забравя лицата им. И зная, че войната е насочена не само към низшите, но и към висшите инстинкти на човешката природа, към инстинктите за саможертва, любов към родината, тя изисква безстрашно отношение към смъртта. Не бива да се забравя, че хората отиват на война да умират, а не само да убиват. И затова войната, ако се проявява необходимото духовно отношение към нея, облагородява и възвисява човешката душа. Вашият песимизъм има еснафска природа. Вашият идеал за външния свят е буржоазен идеал за земно благоденствие, под който ще клокочи човешка омраза и злоба.

За греховното човечество пацифизмът е лъжа и неправда, външна измама. Вашият страх от физическо насиг лие идва от неодухотвореното отношение към живота, от твърде голямата вяра в материалния свят. Но физическо насилие не съществува като самостоятелна действителност, то е само израз на духовното състояние на човека и света. Всичко материално има само символична, знакова природа. Вие обаче искате да отстраните последиците, като запазите причината, да унищожите външния израз, без да промените вътрешната същина. Освен това във вашия пацифизъм има нещо неблагоприятно, което характеризира отношението ви към живота. Войната говори за самобитна историческа действителност, тя създава мъжествено чувство за история. Пацифизмът е отрицание на самостоятелността на историческата действителност и историческите задачи. Пацифизмът подчинява историята на отвлечения морализъм или отвлечения социологизъм. Той проваля историята до нейния духовно реален край.

Твърде интересна е психологията на войната. В нея трябва да се търси разгадката на психологията на народните маси, тя е най-силното опровержение на рационалистичното обосноваване на обществеността. Ако изобщо не може да се изгради общество на разумен обществен договор, най-малко върху него може да се изгради войната. Войната винаги има ирационални основи и предполага покорност на човека на целите, които стоят по-високо от постижимите му интереси. Не може да се воюва в името на разсъдъчните, утилитарните, твърде разбираеми и премислени цели. Безумно е да се воюва в името на разумните цели и е „умно" в най-висш смисъл да се воюва само в името на безумните цели. Това е основен парадокс на психологията на войната. Всяка рационализация на войната е нейно ликвидиране, всеки опит да се изяснят целите на войната подкопава нейния патос. Не бива да се воюва за „земя и свобода", както не бива да се воюва в името на абстрактната полза за държавата. Може добре да се воюва само в името на безразсъдни цели, тайнствени, далечни и непонятни цели на живота, ирационални инстинкти, без рефлекси и разсъждения, за „вярата, царя и отечеството", за народните светини, от любов към родината, надвишаваща всички интереси. Войната трябва да се схваща в нейната тайнствена органичност и да оставаме в нея покорни на светените, несъноставими с никои интереси. Демократичното условие целите и смисълът на войната да са понятни за всички участници във войната, войната да бъде прокарана през всеобщото избирателно право, за да може всеки войник свободно и разумно да решава дали иска да воюва и има ли смисъл войната, е революционно-рационалистична нелепица, чудовищно неразбиране на природата на войната и природата на войската.

Болшевиките също карат народа да воюва в името на нещо непонятно и безумно, в името на световната социална революция, третия интернационал и прочие, и затова само те могат да воюват. Масите винаги трябва да участват във войната в името на незнайното, тайнственото и ирационалното. И колкото по-непонятна, тайнствена и ирационална е целта на войната, колкото повече свещен трепет и свещена покорност буди тя, толкова по-добре е организирана и дисциплинирана войската, толкова по-добре воюва тя. Човешките маси могат да бъдат организирани и дисциплинирани само чрез ирационални и непонятни за тях начала, възприети като светини. Твърде близките и ясни начала дезорганизират. Вие се опитахте да организирате и дисциплинирате руската армия по време на революцията на рационални демократични начала. Вие, безумци или престъпници, си въобразихте, че армията може да съществува без йерархичен строй. И вие изтръгнахте душата на армията, унищожихте я и насочихте войнствената й енергия към онези цели, към които я тласкаха други стихийни инстинкти, друга ирационалност на масите. Гражданската война, социалната война на класите се оказа възможна, защото в нея бушуваше ирационална стихия, подбуждаха я животински инстинкти. Но рационално-демократична национална война бе невъзможна. В епохата на френската революция армията воюваше добре и победоносно, защото се подчиняваше на тайнствения инстинкт на любовта към отечеството, към изграждащата се нация. Войната се решава не от емпиричния народ, а от свръхемпиричната нация.

Армията е мистичен организъм. Добре може да воюва само оня, в който личността като нещо особено е умъртвена в този мистичен организъм. Не може да воюва оня, в който има лична рефлексия и лични разсъждения. Само тайнственото преодоляване на своята обособеност, на своята личност помага на човека да приеме ужасите на войната. Пред този ужас не бива да се чувстваме отделни разсъждаващи личности. Извън йерархичното съподчинение е невъзможен никакъв акт на войната. Йерархичното начало в армията е ирационално начало за личността. Войната е израз на ирационалността на живота, тя гръмко заявява, че е невъзможно да се рационализира животьт докрай. Демократизацията на армията е нейна рационализация, тоест умъртвяване на единната душа на армията, разпадането й на атоми. Рационалната и моралната критика на войната предполага разпадане на всички тайнствени духовни реалности. Душата на масите се разпада, атомизира, когато масите се освобождават от покорността на тайнствените свещени цели на живота. И безкрайно по-високо стои оня, който воюва в името на тайнствената и свещена цел на живота, отколкото оня, който воюва в името на твърде понятна и близка цел. Войната, както и всички жертви в историята, се извършва и в името на ивановци и петровци, покорни и неразбиращи целите на войната. Масите от ивановци и петровци могат да преживеят значението на войната само несъзнателно, в тайнствената дълбочина, в смирение пред светините. Целият световен и исторически процес със своите жертви и страдания протича за всеки Петър и Иван, за тяхната вечна съдба. Но това е непостижимо рационалистично и позитивно емпирично, това предполага осъществяване целите на живота отвъд пределите на земния живот. Ето защо християнството приема войната с нейните ужаси и страдания. И не могат да я приемат онези, които отричат безсмъртието, за които всичко се изчерпва с живота. Когато е загинала вярата във висшите реалности, когато всичко е разпиляно, не бива повече да се воюва, по-добре е да се сложи край на войната.

На войната на народите вие противопоставяте войната на класите и всички жертви на тази война ви се струват оправдани. Ужасяват ви убийствата, извършени по време на война, но вие не се боите да извършвате убийства в своите класови и революционни войни. Вашите хуманистични декламации спират, когато става дума за вашите революционни войни. Когато се води война между две нации, вие ставате кротки вегетарианци, боите се от кръв, призовавате към братство. Но когато успявате да превърнете борбата на нациите в борба на класите, вие ставате кръвожадни, отричате не само братството, но и елементарното уважение на човека към човека. В историческите войни на народите никога няма такова отрицание на човека, както в революционните войни на класите и партиите. Войната има своята задължителна етика на отношение към противника. Доблестният враг се погребва с воински почести. В революционните, класовите войни всичко се смята за позволено, отрича се всякаква общочовешка етика. С врага можем да се отнасяме като с животно. Войната не нарушава космическия йерархичен строй, тя му е подчинена. Нарушава го само „гражданската война". Войната е подобна на дуел. За два народа е тясно да живеят на света, те се чувстват оскърбени един от друг и се срещат гърди срещу гърди, признавайки се достойни за борба. И войната е нравствено по-висока, по-духовна от социалната борба, от „гражданската война", която не е война. Войната е основана на признаване на реалната цялост, общностите, духовните организми. Социалната борба, гражданската война отрича всички цялости. Общности, духовни организми, тя ги разпръсва и атомизира. Социалната борба познава само общност или противоположност на интересите, тя не познава общността или противоположността на духа. Гражданската война не може да не доведе до озверяване. Не тайнствените цели, не историческата съдба на народите поражда гражданските войни, а понятните за разсъдъка цели, свързани с елиминирането на човека или човешките групи от организма, с осъзнаването на интересите.

Империалистическите войни по своята природа се издигат над социалните войни. В тях има органична идея, издигаща се над разслоението на човешките интереси, на която хората са покорни, в тях има историческа съдба на народите, надмогваща ограничеността на човешкия кръгозор. Империалистическите войни от най-древни времена са имали за цел универсалното единство. Чрез великите войни са се смесвали и съединявали раси, племена, националности, обединявало се е човечеството на повърхността на земното кълбо. Войната не отрича реалното единство, родено не от интересите, а от недрата на битието. Но тя говори за ирационален и антиномичен живот в йерархичните реални единства.

Измамни са онази философия и онзи морал на войната, за които войната на враждуващите народи е борба между Ормузд и Ариман, мекду светлината и мрака, доброто и злото. Никога във войната светлината и истината не могат да бъдат изключително на едната страна, а злото и мракът на другата. Подобно елементарно морализиране на войната опростено пренася в историческата действителност категориите на личния морал и в края на краищата води до аморални последици. Когато моят народ воюва с вражески народ, нравствено осъдително и самохвално би било да си представяме своя народ като бисер на съвършенството, а вражеския народ като мрачен злодей.

Борбата на народите трябва да има своя „идея" и тази идея да се запечата възможно най-силно върху световния живот. „Идеята" на моя народ не е единствената, която има право на съществуване. Другите народи имат други „идеи". И те имат своето оправдание. Тези „идеи" се съревновават, извършва се своеобразен естествен подбор на най-значимите идеи. И Бог дава на народите свобода ча такова съревнование. В борбата за своята "идея" народът влага съвкупност от своите духовни сили. В сблъсъка на народите моралната правота на едната страна може да бъде относителна. Войната не е борба за морална правда и справедливост. Трудно е дори да се разбере къде е справедливостта във великото историческо стълкновение на народите. Защо е справедливо гърците да са победили персийците или персийците гърците, римляните галите или галите римляните? Наполеон целия свят или целият свят Наполеон? Защо е справедливо засилването на могъществото на едни империи и рухването на други? Справедливо ли е да се разруши Турската империя или да се запази тя?

Всички тези въпроси са неразрешими, защото са невярно поставени. Войната не е борба за справедливост, а за онтологична сила на нациите и дхржлвите Тук по-скоро е уместен биологически критерий отколкото етичен. Може да се търси истината в победата ка духовно и материално силните и жизнени нации, намиращи се г. период ка разцвет, над слабите нации, разлагащи се и прецъфтяващи. Във войната се състезават народни духове, изпитват се техните сили. Войната е борба за осъществяване на предназначението си в света. Народът, който се чувства избран, ръководен от демона на призванието, не може да спре по свои път. Но него го очаква иманентно наказание, ако по пътя си е принуден да извършва твърде много насилие, ако носи на света твърде много мъки и страдания.

Войните биват твърде разнокачествени по своя характер. Има войни на повече или по-малко равни по сила и култура народи. В този случай протича напрегнато съревнование и състезание, които трябва да решат кому принадлежи надмощието в света, чий дух ще бъде по-дълбоко запечатан в понататъшната история. Има войни на могъщи и висококултурни народи срещу слаби и слабокултурни. В този случай цел на войната може да бъде колонизация, насаждане и разпространяване на по-висока култура. Първият тип война представлява състезание на различни видове империализъм. Вторкяг тип война е осъществяване на империалистически задачи. Има войни на потиснати народи за своето освобождение, външно по-слаби, но вътрешно още съхранили духовната си сила. Тези войни имат за цел не да осъществяват универсално единство, а да отстояват индивидуализацията. Те не могат да се осъществяват от най-слабите и малки нации, в тях участват по-могъщи нации, които взимат под своя защита по-слабите в името на своите световни задачи. Има и войни, а които силните, варварските, некултурните народи поробват народи с по-висока култура, но вече остаряваща и изнежена, подкопана от вътрешна, нравствена болест.

Такива са били навремето нашествието на германския свят срещу Рим и на мюсюлманския свят срещу Византия. Тези нашествия могат да имат много дивашки и разрушителен характер. И все пак имат някакъв вътрешен смисъл, скрит от нашия повърхностен поглед. Културна Европа може още да бъде заплашена и от войнствените нашествия на монголския свят. Но какъвто и характер да носи войната, тя е показател за напрегнатия динамизъм на историята. Пацифизмът води до статичен поглед върху историята Вашите пошли революционно-демократич-ни формули, отричащи „анексиите", означават отричане на динамизма на историята, неосмислено и неосъществимо искане да бъде опряна историята, статиката да победи динамиката. Динамиката на историята е сложна поредица от анексии. Към тези анексии в продължение на целия исторически процес е трудно приложима категорията справедливост. Справедливостта с статична, а не динамична категория. Тя изисква световен еквилибър, а не динамичен процес, винаги протичащ в трагични стълкновения и мъки. Динамичният процес ка историята е стълкновение и взаимодействие на раси, племена националности, тяхното засилване и отслабване, тяхното придвижване по повърхността ка земното кълбо, присвояване или изгубване на земите, преразпределение на ролята и мястото им на земята. Няма такава статика в земното съществуване на народите, която во веки веков би определила справедливите граници за тях. Най-устойчивите места на земята са придобити по пътя на динамиката. И анексиите на миналото, които възприемаме в кристализирани резултати, не са но-справедливи от насочените срещу тях анексии на бъдещето.

Историята е безкрайна. Динамизмът на историята не отслабва, а се засилва. Светът не се приближава към земното благоденствие, към земния рай, към идилията на вечния свят. Всичко ни кара да мислим, че светът върви към страшна борба, към все нови стълкновения на исторически сили, към нови изпитания на мъжеството на духа, на рицарската закалка на духа. Повърхността на земното кълбо още не е устроена. Още много исторически задачи са останали неразрешени. Източният въпрос е неразрешим по мирен път. Вие обаче искате да обезсилите и отслабите вътрешно народите по времето на страшната борба, когато техните духовни сили бъдат подложени на страшни изпитания. Демократичното и социалистическото отрицание на войната по принцип е твърде хитро обезоръжаване на християнските народи, разоръжаване на старите армии за образуване на нова интернационална армия на земното царство. Социалистическият дух на интернационализма подменя християнския дух на вселенското. И християнството желае мир на целия свят и братство на народите. Но то иска това да е истински вътрешен мир и истинско вътрешно братство. В християнския свят и християнското братство ще бъде победено злото. Във вашия свят и вашето братство злото во веки ще остане непобедено. Пацифизмът ви е отрицание на злото, нежелание да се познава злото, желание да се примирим със злото, сякаш то не съществува. Затова вие никога няма да постигнете нито световно братство, нито вечен мир. Пацифизмът ви окончателно унищожава рицарските начала, рицарски войнстващата борба със злото.

Вашата идея за вечен мир между народите е буржоазна идея. Вие искате външно спокойствие и благополучие, без да изкупите греха, без да победите вътрешното зло. Вие искате да продължите духовните убийства, без да се съобразявате с външните им последици, без да изпитвате ужасите на физическото убийство. Струва ви се, че народите са примирени, че злата вражда между тях е победена. Вие искате да създадете външен облик на братството на народите без онази вътрешна любов, която единствено би могла да го създаде. Вие искате да тръгнете от външното към вътрешното и по пътя си забравяте вътрешното. Истинският път е път от вътрешното към външното. Търсете царството Божие и всичко останало ще си дойде на мястото. Вие пък мислите, че всичко ще се оправи без царството Божие. Ето защо никога няма да стигнете до братството между хората и народите. Братство не може да се създаде на икономически и юридически начала, то не произтича от никакви интереси и не може да бъде гарантирано от никакво право. То е царство на Духа. Истинският онтологичен, реален свят трябва да бъде космически свят и истинското онтологично реално братство трябва да бъде космическо братство. Войната се води не само на ограничени пространства от земята, не само във физически аспект. Тя се води във всички аспекти на битието, във всички йерархии, води се и на небето. Във висшите йерархии ангелите Божии воюват с ангелите на сатаната. Но оръдията на тяхната война са по-изтънчени и рафинирани. Взорът на ясновидеца навсякъде по света, в най-дълбоките и най-отдалечените му пластове трябва да открие войната. Видимата материална война е само проява на невидима духовна война. И колко плоски и жалки в сравнение с този истински живот са всички измислени от вас интернационали, вечни светове и тям подобни.

Християнските апокалиптични пророчества не ни вещаят, че в края на краищата няма да има войни, че ще настъпи мир и благоденствие. Напротив, тези пророчества вещаят за страшни войни. Апокалиптичното чувство на историята противоречи на вечния мир. Всички утопии на земния рай, мир и благоденствието на земята се разбиват в апокалипсиса. Апокалиптичното чувство за историята е трагично. То ни учи на онази сурова истина, че в света се шири не само доброто, но и злото, че най-страшната борба още предстои. В бъдеще в духовен план предстои най-страшната война — войната на царството на антихриста с царството Христово. Войната между Христос и антихриста, между верните на Христос и съблазнените от антихриста ще бъде последна война. Тази страшна духовна война ще има и своя материален израз. Война е имало и в изворите на човешката култура. Тя е била могъщ двигател на културата. Война ще има и в края на човешката култура, на самия й връх. Буржоазният и социалистическият „вечен" свят не ще предотврати нито тази последна, нито предшестващите я войни. Предстои още сблъсък между арийско-християнския свят и монголския Изток.

Апокалиптичната война ще прехвърли материалното стълкновение в сферата на духовното. И тя хвърля обратна светлина върху цялото минало на човечеството, върху духовната подплата на материалната борба. Външният, икономически и юридически обусловен свят прикрива духовната дълбочина на живота, скрития в нея огън. Но това прикритие не може да бъде вечно. В хуманитарно-демократичния и интернационално-социалистическия пацифизъм има лицемерие, стремеж да се избегнат последиците от злото, а не самото зло. Войната е антиномична по своята природа и се противопоставя на всички гладки рационалистически учения. Дълбоко антиномична е войната и за християнското съзнание. Войната предизвиква трагичен конфликт в душата на християнина. Не добро и зло, не правда и лъжа се сблъскват в този конфликт, а два вида добро, две правди. За вас е непозната тази трагедия. Интересува ви само сблъсъкът на абстрактното добро с абстрактното зло. Но човешкият живот е безкрайно по-сложен и объркан.

Трагедията на човешкия живот се корени в сблъсъка на различни ценности, в неизбежността на свободен избор между две еднакво скъпи ценности и правди. Отечеството е безспорна ценност и патриотизмът е възвишено състояние на духа. Но любовта към отечеството може да се сблъска с любовта към други, също толкова безспорни ценности, например с любовта към човека и човечеството, към високата култура, към духовното творчество и прочие. И войната може да се възприеме само трагично. Греховно е само да желаем война и да се наслаждаваме от нея. Това е безбожно. Трябва да желаем и мир, трябва да изпитваме и мъката, и ужаса на войната. Любовта трябва да победи злото и раздорите. Но любовта действа и по време на война, пречупена в мрачните стихии. Според учението на Якоб Бьоме божествената любов, пречупена в мрака, се превръща в гняв. Същото става в стихията на войната. В това е истината на войната. Но войната е смесена действителност, в нея действат и други начала, и началата на злата омраза и злата корист. И затова тя не може да не буди мъка. Войната изправя човека срещу лицето на смъртта и от този допир към тайните на смъртта извисява човека.

Но войната може вътрешно да се разлага и изражда, тя може да губи идеята и смисъла си. Тъкмо това се случи със световната война в наше време след катастрофата с Русия. Световната война не разреши никакви задачи и завърши с лош мир. Вътрешно войната продължава. Нашите съюзници нямаха положителна идея за войната, не осъзнаваха мисията, свързана с тази война. Съюзническата идеология бе хуманитарно пацифистка, ръководна бе масонската идея. Но масонството в крайна сметка иска да отслаби всички нации, да ги лиши от индивидуален характер и да подмени Христовата църква с лъжлива хуманистична лъжецърква, а конкретното всеединство на човечеството — с абстрактно единство.

Старата християнска Европа загива от вражда, от продължаващата вътрешна война между Франция и Германия. Германия е облагородена от поражението и заслужава друго отношение, различно от това, което е имало към нея по време на войната. Враждебните на християнството сили разложиха войната и я лишиха от вътрешен смисъл. Тогава навлиза в своите права правдата на мира.

В историята има периоди, когато войната се превръща в безусловно зло, когато здравият духовно-религиозен инстинкт трябва да иска мир за целия свят. И ако тогава в Европа няма мир, заплашва я гибел, заплашва я тържеството на монголския Изток. Но не бива да се залъгваме с оптимистични надежди. Духовните раздори в Европа дават основание за песимистични предчувствия.

Николай Бердяев: За културата

Писмо тринадесето: За културата

Николай Бердяев

В обществения живот духовният приоритет принадлежи на културата. Не в политиката и не в икономиката, а в културата се осъществяват целите на обществото. И с високото качествено равнище на културата се измерва ценността и качеството на обществеността. Отдавна вече извършващата се в света демократическа революция не се оправдава с високата ценност и високото качество на онази култура, която носи на света. Демократизацията навсякъде понижава качеството и ценността на културата. Тя става по-евтина, по-достъпна, по-разпространена, по-полезна и комфортна, но и по-плоска, по-некачествена, некрасива, безстилна. Културата преминава в цивилизацията. Демократизацията неизбежно води до цивилизация.

Висшият подем на културата принадлежи на миналото, а не на нашия буржоазнодемократичен век, който най-много е заинтересован от уравнителния процес. В този плебейски век творческите и изтънчено-културни натури се чувстват по-самотни и непризнати, отколкото през всички изминали векове. Никога още не е имало такъв остър конфликт между избрано малцинство и мнозинство, между върховете на културата и нейното средно равнище, както в нашия буржоазнодемократичен век. Защото в предишни векове този конфликт е отслабвал от по-органичното устройство на културата. Но в културата, изгубила „органичност", отстъпила от йерархичното си устройство, в културата, която е „критична" по своето устройство, този конфликт става непоносимо мъчителен. Той предизвиква неизразима тъга сред най-добрите хора от нашата епоха. За вас, хората с демократичен дух, е непозната тази тъга и непонятно зловещото чувство за самота в съвременната култура. За вас културата е само средство на вашата политика и икономика, само оръдие за благоденствие, само култура за народа. Не е по силите ви да преодолеете своя изконен утилитаризъм. И колкото и да се стараете да се кичите с култура, ясно личи, че никакви ценности на културата не съществуват за вас. Нужна ви е цивилизация като оръдие за вашето земно царство, но култура не ви е нужна. Културата и цивилизацията не са едно и също. Културата е родена от култа. Изворите й са сакрални. Край храма е зачената тя и в органичния си период е била свързана с религиозния живот. Така е било във великите древни култури, в гръцката, в средновековната, в културата на Ранното възраждане. Културата е с благороден произход. На нея е предаден йерархичният характер на култа. Културата има религиозни основи. Това трябва да се смята за установено и от позитивно научна гледна точка. Културата е символична по своята природа и символизма е добила от култовата символика. В културата не реалистично, а символично е изразен духовният живот. Всички постижения на културата са символични по своята природа. В нея са заложени не последните постижения на битието, а само символичните му знаци. Същата е и природата на култа, който е първообраз на осъществените божествени тайни. Цивилизацията няма такъв благороден произход. Цивилизацията винаги изглежда като parvenu. В нея няма връзка със символиката на култа. Произходът й е светски. Тя е родена в борбата на човека с природата, извън храмовете и култа. Културата винаги върви от горе на долу, пътят й е аристократичен. Цивилизацията върви от долу на горе, пътят й е буржоазен и демократичен. Културата е дълбоко индивидуално и неповторимо явление. Докато цивилизацията е общо и навред повтарящо се явление. Преходът от варварството към цивилизацията има общи белези у всички народи, които са предимно материални като например употребата на желязото. Културата на древните народи в началните степени е твърде своеобразна и неповторимо индивидуална като културата на Египет, Вавилон, Гърция и прочие. Културата има душа. Цивилизацията има само методи и оръдие.

Благородството на всяка истинска култура се определя от това, че културата е култ кьм прадедите, почитане на гробове и паметници, връзка между синове и бащи. Културата е основана на свещено предание. И колкото по-древна е културата, толкова по-значителна и прекрасна е тя. Тя винаги се гордее с древния си произход, с неразделната си връзка с великото минало. И на културата почива особената благодат на свещенството. Културата, подобно на църквата, най-много държи на своята приемственост. В културата няма простащина, няма пренебрежително отношение към гробовете на бащите. Най-новата, неотдавна създадена култура, която няма предания, се притеснява от това свое положение. Същото не може да се каже за цивилизацията. Цивилизацията държи на своя неотдавнашен произход, тя не търси древни и дълбоки източници. Тя се гордее с изобретенията на днешния ден. Тя няма прадеди. Тя не обича гробовете. Цивилизацията винаги изглежда така, сякаш е възникнала днес или вчера. Всичко в нея е новичко, всичко е приспособено към удобствата на днешния ден. В културата се извършва велика борба на вечността с времето, велико противопоставяне на разрушителната власт на времето. Културата се бори със смъртта, макар да е безсилна да я победи реално. Тя държи на увековечаването, непрекъснатостта, приемствеността, силата на културните творения и паметници. Културата, в която има религиозна глъбина, винаги се стреми към възкресение. В това отношение изключителен образец на религиозната култура бe културата на древен Египет. Тя винаги се е основавала на стремеж към вечността, стремеж към възкресение, винаги е била борба със смъртта. И египетските пирамиди са се запазили дълги хилядолетия до наши дни. Съвременната цивилизация не гради пирамиди и не държи нейните паметници да се запазят хилядолетия. Всичко е бързопреходно в съвременната цивилизация. За разлика от културата тя не се бори със смъртта, не търси вечност. Тя не само се примирява със смъртоносната власт на времето, но и гради на смъртоносността на временния поток всички свои успехи и завоевания. Цивилизацията твърде приятно и весело се настанява на гробищата, като забравя за покойниците. Цивилизацията е футуристична. В цивилизацията има простащината на самозабравил се парвеню. Тази простащина се предава и на културата, която иска да бъде окончателно освободена от религията.

В културата действат две начала — консервативно, насочено към миналото и поддържащо с него приемствена връзка, и творческо, насочено към бъдещето и изграждащо нови ценности. Но в културата не може да действа революционното разрушително начало. Революционното начало по същество е враждебно за културата, антикултурно. Културата е немислима без йерархична приемственост, без качествено неравенство. Революционното начало е враждебно на всякакъв йерархизъм и си поставя за цел да ликвидира качествата. Революционният дух иска да се зареди с цивилизация, да си присвои утилитарните й завоевания, но той не иска култура, културата не му е нужна. И неслучайно вие, революционерите, толкова обичате да говорите за буржоазност на културата, за неправдата, в която са се родили всички култури, и с такъв патос се опълчвате против твърде високата цена на културата, против неравенството и жертвите, с които тя се купува. Никой от вас вътрешно не държи на културата, не я обича интимно, не я чувства като собствена ценност, като собствено богатство. Културата се твори от хора, които са ви чужди по дух. Нищо във великите паметници на културата не буди у вас свещен трепет. Вие сте готови с лекота да разрушите всички паметници на великите култури, всички творчески ценности в името на утилитарните цели, в името на благото на народните маси. Време е окончателно да се разобличи двусмисленото ви отношение към културата. Вие не можете да създадете нова култура, защото изобщо не може да се създаде нова култура без приемствена връзка с предишната култура. без предания, без почитане на прадедите. Идеята за такава нова революционна култура е contradictio in adjecto. Новото, което искате да създадете, вече не може да се нарича култура. Вие много говорите за революционната пролетарска култура, която носи на света вашата класа-месия. Но досега няма ни най-малки признаци за възникване на пролетарска култура, няма дори намеци, че е възможна такава култура. Приобщавайки се към културата, пролетариатът изцяло я заимствува от буржоазията. Дори социализма той е получил от „буржоазията". Културата се разкрива от горе на долу. „Пролетарската" настроеност и „пролетарското" съзнание по същество са враждебни на културата. Да осъзнаеш себе си като войнстващ, да се осъзнаваш като „пролетарий", означава да отричаш всяко предание и всяка светиня, всяка връзка с миналото и всяка приемственост, значи да нямаш прадеди, да не познаваш произхода си. В такова душевно състояние не може да се обича културата и да се твори култура, не може да се държи на никакви ценности като на свои собствени. Работникът може да участва в живота на културата, ако не осъзнава себе си като „пролетарий".

Социализмът не носи сьс себе си на света никакъв нов тип култура. И когато социалистите говорят за нова духовна култура, винаги се усеща измамата. Те дори самите изпитват неловкост, когато говорят на тази тема. И онези социалисти, които искрено желаят нова култура, не разбират, че безнадеждно са избрали погрешен път. По този път не се твори култура. Не бива да се прави от културата приложение на някаква съществена основна дейност, нещо като неделно развлечение. Култура може да се твори едва тогава, когато самата тя се разглежда като съществена основна дейност. Социалистите искат да насочат волята и съзнанието на човека изключително към материалната икономическа страна на живота. А после се престорват, че не са против културата, че се стремят към нова култура. Но откъде ще дойде тази нова култура след като в човешката душа пресъхнат всички творчески извори и духът угасне, потиснат от социалната материя? Демокрацията понижи качественото равнище на културата и само е разпределяла, а не е творила културни ценности. Социализмът снизи още повече това равнище. Разделянето и разпределянето на културата не допринася за това повече хора да започнат да живеят с истинските интереси на културата. Напротив, това разделяне и разпределяне още повече намалява броя на хората, които посвещават живота си на висшата култура. И не се учудвайте на това. Вие извършвате разделянето и разпределянето не в името на самата култура, не с творчески духовен мотив и порив, а изключително от икономически и политически интереси, от утилитарни съображения в името на земните блага. Но висшият духовен живот не приляга на онези, които изцяло са насочили енергията си към интересите на материалния живог. Вие, които учите, че културата е надстройка над материалния, икономическия обществен живот, можете само да разрушите културата. Вашето отношение към културата не може да бъде дълбоко сериозно. Демократизацията и социализацията на човешките общества измества висшия културен слой. Но без съществуването на такъв слой и без уважение към него културата е невъзможна. Това трябва да се осъзнае и оттук да се направят всички неизбежни изводи.

По демократичен път не се създават „наука" и „изкуство", не се твори философия и поезия, не се появяват пророци и апостоли. Прекъсването на аристократичните източници на културата е пресъхване на всякакви източници. Налага се духовно съществувание чрез мъртвия капитал на миналото, като се отрича и мрази това минало. И самите източници на културата от миналото все повече секват, все повече се откъсваме от тях. Цялата европейска култура е свързана с преданията на античността. Истинската култура е античната гръко-римска и никаква друга култура в Европа не съществува. За разлика от епохите на Реформацията и революцията епохата на Възраждането в Италия затова е била дълбоко културна, защото не само не е извършила революционен разрив в преданията на културата, но е възродила преданията на античната култура и върху тях е издигнала своя небивал творчески подем. Духовният тип на Възраждането е културен и творчески тип. Духовният тип на Реформацията означава разрушаване на църковните и културните предания, революционно, а не творческо начало. Античната култура влезе в християнската църква и църквата бе пазителка на преданията на културата в епохата на варварството и мрака. Източната църква получи преданията на античната култура чрез Византия. Западната църква получи преданията на античната култура чрез Рим. Църковният култ е наситен с култура и от него и около него се твореше и новата култура на стара Европа. Европейската култура е преди всичко и най-вече латинска и католическа култура. В нея се долавя неразривна връзка с античността. По нея може да се изучава природата на културата. Ако ние, русите, не сме се превърнали окончателно във варвари и скити, то е само защото чрез православната църква, чрез Византия получихме връзка с преданията на античната, гръцката култура. Всички революции са насочени срещу църквата и искат да прекъснат връзката с преданията на античната култура, които са влезли в църквата. Затова те представляват варварско въстание срещу културата. Борбата против благородната култура, против културната символика е започнала още от иконоборството, от борбата против култа. Това е духовен източник на културоборството.

Всяка култура има свои периоди на процъфтяване, на висш подем. В началото на развитието на културата е било варварството, в края на това развитие — упадъчността. Варварството и упадъчността от две противоположни страни застрашават културата. Всяка култура се изчерпва, пресъхва и запада. Във върховете си културата се откъсва от онтологичните си основи, отделя се от жизнените си извори, добива изтънченост и започва да прецъфгява. Есента на културата е най-прекрасното и изтънчено време. Късните цветове на културата са най-изтънчените и цветя. В това време в културата се постига най-голяма острота на познанието и сложност. Раздвояването на упадъчната култура открива много неща, скрити за по-процъфтяващи и здрави културни епохи. Епохите на изтънчения декаданс на културата не са тъй безплодни, както изглежда на пръв поглед — в тях има и свое положително откровение. Процъфтяващата органична цялост не дава познание за противоположностите, тя пребивава в едната и щастливо не познава другата. Твърде голямата усложненост и изтънченост на културата нарушава тази цялост, извежда я от щастливото непознаване на противоположностите.

В изкуството, във философската мисъл, в мистичната настроеност се разкриват две полярни бездни. Стига се до по-остро познание за доброто и злото. Но волята за живот, за неговото устройство и развитие няма предишната си цялост. Появява се изтънчена умора. Вече липсва вяра в трайността на културата в този свят, в постигането на съвършенството и красотата на процъфтяващата култура. Нараства недоволството от този свят, тъгата по други светове. Културата вътрешно прегаря. В нея се образува материал за нов свят, подготвя се ново откровение, ново пришествие. Така е било в периода на упадък на великата антична, гръко-римска култура. В този упадък се разкри нещо ново, непознато за епохата на разцвета на цялостната и затворена антична култура. В здравите, процъфтяващи, цялостни епохи по време на висок подем на културата винаги има и известна ограниченост и самодоволство, задоволство от този затворен свят. Мистична тъга по други светове античният свят е изпитал само в периода на елинистичната упадъчност. Тогава започва мъчително търсене на изкупващи мистерии, тогава се появяват такива течения като неоплатонизмът и неопитагорейството. Тогава в изкуството става пробив отвъд пределите на класическото съвършенство на този земен свят, притиснат от затворения купол на небесата. И насреща на тази дълбока тъга, от която е болна културата, идва християнското откровение от глъбините на живота, от тайнствените му недра. Християнството сигурно е изглеждало варварство за културния античен свят. Откровението на неговата светлина не е иманентно, а трансцендентно на културата и трябва да се възприема от затворения културен свят като прилив на варварство. Тази нова светлина угасва светлината на остаряващата култура и отначало от мнозина се възприема като мрак.

Към Запада клони, пресъхва и цялата европейска култура и тя не може безкрайно да се развива. Тя се отдалечава все повече от творческите си източници, става все по-отвлечена, все но-малко онтологична по своя характер. Притокът на религиозно подхранване на европейската култура все повече намалява. В своя връх великата латинска култура на Западна Европа преживя изтънченост и упадък. Във Франция тя разцъфтя с последни цветове и плени всички с прелестта на есенното си увяхване. Но упадъкът и увяхването на европейската култура будят чувство на тъга и мъка. Античната култура бе спасена за вечността от християнството, от християнската църква. Днес и самото християнство остарява, то вече не е в творческа младост. А нова религиозна светлина още не се вижда. В историята се извършват периодични приливи на вътрешно и външно варварство. Тези приливи на варварство имат не само отрицателно значение, те обновяват остаряващата и вледеняваща се кръв на стария свят. Към културата се приобщават нови стихии и вливат в нея нови жизнени сокове. В характера на културата има опасност от закостеняване, застой и самодоволство. Културата може да обоготвори себе си и оттогава губи своя божествен смисъл, връзката си с божествените извори на живота. Културтрегерството може да се превърне в лицемерна лъжа. Културата е създадена от творчески пориви, но в своето самодоволство и вкаменелост тя може да стане враг на всеки творчески порив. Тогава бунтът на варварството става естествено наказание и може да я изведе на нови пътища. И днес европейската култура е застрашена от натиска на варварството отвътре и отвън. Това се почувства, когато започна световната война и това чувство доби особена острота, когато се разрази руската революция. Но най-ужасно е, че вътрешното варварство, което заплашва европейската култура в революционното демократично, социалистическо и анархично движение, не може да бъде прилив към културата, вечна по своята природа, на свежи сили, на могъщи жизнени стихии от недрата на битието, на сили и стихии, които не са природно покварени и са устремени към светлината. Смисълът на това, пред което е изправена Европа, е съвсем друг. Вътрешното революционно варварство бурно навлиза в културния свят, вече дълбоко покварен с лъжливи антихристиянски идеи, изопачен от разсъдъчното полунросвещение, с извратена „пролетарска" психология, с приглушено и парализирано чувство за тайната на живота, с претенции за някаква лъжлива полукултура. Никаква непосредственост, природна цялост, близост до природно-божествените тайни няма в това революционно варварство. То е минало през фабрики и фабрична преработка, то е продукт на безбожна цивилизация, надигнала се против висшата култура. А отвън европейската християнска култура е застрашена от монголския изток, който има своята антихристиянска идея, своята враждебна и непонятна за нас цивилизация. И от това варварство не може да се очаква приток на творчески сили. Европейската култура се доближава до някакъв страшен предел.

В културата винаги са съществували две начала — класическо и романтично — и в различните епохи са преобладавали ту едното, ту другото и са създавали преобладаващ стил на културата. Гърция е създала най-значимите образи на класическата култура. Но и в Гърция вече е имало романтична култура. След Ницше това не може да бъде отречено. Класическото и романтичното се преплитат, борят се помежду си и си взаимодействат. Класическата култура е иманентна, осъществяваща абсолютно съвършенство, затворено и завършено съвършенство на земята. Тя се стреми към строги форми, които не допускат пробиви, в нея не се разкриват безкрайни граници. Романтичната култура е култура с трансцендентни пробиви, осъществяваща съвършенството в безкрая, разкъсваща и недопускаща съвършенството на земята. Формите й не са толкова строги и в нея винаги има пробиви, отвъд нея винаги се разкриват безкрайни далнини. Класическата култура не познава друг свят извън пределите си и не говори нищо за него. Романтичната култура е за свят извън пределите, цялата е устремена към съвършенство във вечността и безкрайността. Християнската култура по принцип е романтична, а не класична, макар принципът на класицизма да действа в нея като едно от вечните начала. Класическата култура означава задоволство от културата. Това задоволство е невъзможно в християнския свят. Християнският свят е болен от трансцендентна мъка. И тази мъка се отпечатва върху неговата култура. Съвършенството на земята, в културата, за този свят е невъзможно. Готичното устройство на душата и готичното устройство на културата са много характерни за християнския свят. И никога в християнския свят не е имало напълно сполучило и напълно завършено Възраждане. Италианското възраждане бе бурна борба на езически и християнски начала. Християнската църква възприе античната култура и я пренесе през мрака. Но тя я претвори и я допълни със своя символизъм. Християнската църква разкъса езическото небе и отвори горната бездна. И в отношението на истинския християнски свят към културата винаги е имало раздвоеност. Проблемът на културата за християнското общество е трагичен проблем. Такава трагедия на културата не е познавал класическият езически свят. Трагедията на културата е отрицание на самозатвореността и самодоволството на културата. Съвършена култура е също невъзможна, както е невъзможно и съвършено общество. Съвършенството е възможно само в друг свят, в друг план, в благодатен, а не в нрироден порядък. Културата има религиозни основи, тя е изпълнена с религиозна символика и в нея не се постигат онтологични реални резултати. Науката и изкуството, държавата и семейството, правото и стопанството не са последните реалности на битието. не са онтологични постижения на познанието и красотата, властта и любовта, общуването на хората и регулирането на природата, а само знаци, символи на тези реални постижения. Невъзможна и низка е безрелигиозната култура, но е невъзможна и онтологично религиозната култура. Културата е диференциация на култа, тя се е появила в резултат на излизането от храма, на отделянето от религиозния център. И процесът на секуларизация на културата е необратим и съдбовен процес. Секуларизацията е вътрешна трагедия на културата. През секуларизация, чрез раздробяване и диференциация, през отдалечаване от религиозния център и пълна автономия преминават и философията, и науката, и изкуството, и държавата, и семейството, и правото, и стопанството.

Култура е религиозна по своя произход и религиозна по предначертание. И в най-класическите и съвършени свои постижения, в най-строгите си форми гя губи религиозния си характер. Но романтичната стихия в културата напомня за произхода на културата и за задачата й и подготвя криза на културата, макар сама по себе си да е безсилна. Отдавна вече във върховете на културата започна криза на културата. В най-изтънчените плодове на културата се долавя недоволство от културата, недостатъчност на култура, болезнена угнетеност, търсене на пътища към свръхкултурно битие. Кризата на културата и търсенето на ново битие, издигащо се над културата, се извършва в онова избрано малцинство, което е познало културата докрай и извървяло пътищата на културата, във висшия културен слой. Този процес са познали такива хора като Ницше и Ибсен, Юисманс и JI. Блоа, като Достоевски и Толстой. За огромното мнозинство не съществува криза в културата. Огромното мнозинство трябва да се приобщи към културата и да измине пътищата й. Кризата на културата по характера си е аристократична, а не демократична. Вие, демократи и социалисти, революционери, не сте преживели криза в културата и дори не подозирате за съществуването й. Вашата вражда към „буржоазната" култура не означава криза в културата. Тя означава само некултурност, само завист към културата и културните, а не вътрешна трагедия. Прилагането на чисто икономически категории и оценки към културата пречи да се проникне във вътрешността й и да се узнае тайнственият й живот. Вашият въпрос, насочен към културата, е винаги много елементарен, той е лишен от сложност, проблематичност, дълбочина. Революционните демократични и социалистически движения връщат обществото назад в сферата на културата, намаляват количественото равнище на културата и отслабват интереса към проблема на културата. Вашите „пролеткултури" означават само, че културата прелита покрай вас и вие край нея. Интересува ви само революционното „просвещение" на масите. Но и по-високото „просвещение", „просвещението" на XVIII век мина покрай истинската култура и подготви падането на културата. Какво общо имате вие с проблемите на Ницше и Достоевски и какво общо имат проблемите на Ницше и Достоевски с вас? За вас не съществува нищо проблематично, вие имате самочувствието на „просветители". Вашето „полупросвещение", самодоволно и нагло, което не благоговее, не се прекланя пред никакви светини, е дълбоко противоположно на културата, то потиска културата и я громи, но не осъзнава вътрешната криза на културата и не води към задълбочаване на тази криза, както не води към никакво задълбочаване. Вие искате само културата да стане по-популярна, достъпна, демократична, евтина, от нея да изчезне всичко аристократично, труднодостъпно, твърде сложно и задълбочено. Вие искате опростен правопис, опростен език, опростена мисъл. Ето какво означава вашата не „буржоазна" култура. Вие сте твърде скромни по отношение на културата, вие сте минималисти, а не максималисти, хора на средата. Но кризата на културата усетиха и осъзнаха само онези, които бяха максималисти, а не минималистите в културата. Кризата на културата е неизразима в опростения правопис. Вие още не сте научили добре таблицата за умножение, докато във върховете вече са се усъмнили в нея. Но вие още имате какво да учите. Революцията временно отслабва кризата на културата.

Наистина кризата на културата протича йерархично, както и всичко в света, което се извършва истински, а не призрачно. Тази криза няма нищо общо с онова, което вие наричате „революции". Това е духовна и аристократична революция, която се извършва в друго измерение. Кризата на културата се извършва в дълбочинно. а не в плоскостно измерение, както всички ваши дела и движения. Какво означава кризата на културата? Това е остро преживяване и остро осъзнаване във върховете на културата на вътрешната противоположност и вътрешната несъизмеримост между култура и битие, между култура и творчество. Когато културата достигне своите предели, най-голямата изтънченост и усложненост на проблемите си, става ясно, че висшите постижения на културата не са ново битие, нов живот, че висшите продукти на културата са несъизмерими с творческия порив, с творческите задачи. Защото наистина задача на творческия акт бе новото битие, новият живот, онтологичната истина, онтологичната красота. Но извисеният творчески порив се пресича с тежестта на този свят и се насочва надолу. Създават се ценности на културата вместо ново битие, книги, картини, учреждения вместо нов живот, вместо друг свят. В културата, в книгите, картините и учрежденията се извършва сякаш смаляване на самия живот, пресъхване на битието. Във формалната, съвременна класическа култура, в нейните науки и изкуства, в нейните държавни учреждения и правови институти се разкрива полярно противоположна бездна на самия живот, на самото битие. Това не може да бъде осъзнато в онази среда, в която живеят масите не само от некултурни, но и от културни хора, това се разкрива само в границите и краищата на културата, само във върховете на творческите постижения. Там ни обгръща безкрайната мъка на небитието, жаждата за истинско битие, за преобразяване на света, стремежът към ново небе и нова земя. Трагичната неудовлетвореност от културата и постиженията й обхваща творците на културата. Но тя още не се усеща от потребителите на културата. Ето защо световната криза на културата се извършва не в демократичното движение, не в масовите революции, а в аристократичното движение, във вътрешните революции на духа. Кризата на културата ясно разкрива колко жалки и плоски са всички вулгарни противопоставяния между „революционното" и „реакционното", между „лявото" и „дясното". Това противопоставяне импонира само на повърхността, в дълбочина всички реални противопоставяния са други и всичко ненужно отпада. В света вечно остава трагичният конфликт и трагичното неразбиране между малцинството, което живее с творчество, духовни търсения, идеи, поезия на живота, и мнозинството, което живее с интереси, апетити и проза на живота.

Самите творчески хора във върховете на културата могат да изживяват дълбока неудовлетвореност от културата и да осъзнават дълбоката й криза. Но хората на средната култура или крайно некултурните не могат да направят оттук никакви изводи против културата, не могат да идеализират на тази основа състоянието на некултурността или докултурността. Трагедията на културата и кризата на културата, стремежът на по-добрите хора да преминат към свръхкултурно състояние, към ново битие, към нова земя и ново битие, не могат да бъдат аргументи в полза на скитската, варварската идеология. Русите, пък и славяните изобщо, имат подозрително и двусмислено отношение към културата. Ние обичаме да говорим за „буржоазност" на културата и много лесно си въобразяваме, че сме се издигнали над културата. Уклонът към отрицание на културата, в която се долавя откъсване от изначалната цялост, от висшия жизнен тип, идеализацията на първоначалния цялостен народен живот, предшестващ културата, са характерни и за най-забележителните и оригинални руски мислители. Русите се блазнят от желанието да се почувстват скити и да се противопоставят на елините. Скитската идеология се е зародила у нас по време на революцията. Тя е форма на всеотдайност на революционната стихия на хора, способни да поетизират и мистифицират тази стихия. Скитската идеология е една от маските на Дионис. В борбата си против средността и умереността на всяка култура тя се устремява не нагоре, към горната бездна, а надолу, към долната бездна. Съвременните скити пеят химни не на свръхкултурното, а на докултурното състояние. Най-малко са устремени те към новото небе и новата земя, към преобразяване на света. Те са езичници, в тях клокочи кръвта на хора, неприобщени към тайната на изкуплението. В Русия скитската идеология е своеобразен езически национализъм, който преминава в нехристиянски и антихристиянски месионизъм.

Скитите трябва да изкупят греховете си чрез подчинение на културата и на суровата й школа.

Културата е необратим път на човека и човечеството. Той не може да бъде отминат. Трябва да се извървят пътищата на културата, за да се излезе извън културата, във висшето творческо битие. Само във върховете на културата творческото дръзновение може да разкъса веригите на културата, приковаващи я към този свят. Има и друг път, път на светост, това е път за малцина. Но и това е път към висшата култура на духа. Той лежи в най-дълбоката основа на християнската култура. Две явления излизат извън границите на каноничните норми на културата — светост и гениалност. Светостта и гениалността са най-великите явления на духовната култура, истинските й двигатели. Човечеството е обречено на културата. Но в него действат и враждебни сили на пътищата за осъществяване на културата, нихилистични и анархични сили. Нихилистичното и анархичното отношение към културата няма оправдание. То е въстание на долния мрак, в него се разкъсва долната, а не горната, не небесната бездна. Нихилистичното и анархично въстание срещу културата никога не води до излизане извън пределите на културата, то само отхвърля назад и изисква нова работа за културата. Висшата култура е нужна на малцина. За средната маса на човечеството е нужна средна култура. Тъкмо това говори за йерархичния строй на културата. Висшите цели на световния и историческия живот са свързани с онова, което е понятно и съществено нужно само за малцина. Но на това нужно и понятно само за малцина духовно се крепи целият свят и цялата история. В културата има езотерично и екзотерично. Понятното само на висшите степени има съществено значение за най-низшите степени. Философията е нужна за техниката. Кризата на културата се извършва на най-висшите степени на творческия живот. Но това има световно значение. Отгоре идва духовната вълна до самите низини. Революционното разрешение на кризата на културата отдолу е грандиозна безсмислица. Целите на обществеността вътрешно са подчинени на целите на културата. Всички вие, общественици, недостатъчно осъзнавате това и затова за вас са недостъпни целите на живота, съзнанието ви е изпълнено само със средствата за борба. Но и целите на културата не могат да бъдат крайни цели, по-далеч и по-дълбоко лежи търсенето на Божието царство. Вие, радетели за култура, недостатъчно осъзнавате тези религиозни далнини. Затова и за вас са недостъпни целите на живота. Културата не е последното, културата е предпоследното нещо. Това осъзнават творците, които изживяват кризата на културата. Те са изправени пред последната задача да претворят културата в ново битие. Така ние стигаме до апокалипсис на културата.

Абонамент за списание ИДЕИ