Истината ни прави свободни

събота, 29 юни 2013 г.

Много талантливи хора от най-различни области са били свързани от едно - те не са обичали училището


Основната задача на традиционната образователна система не е обучението, а идеологическата обработка и възпитанието в лоялност към властта

Интервю с американския психолог Питър Грей, публикувано в полското издание Uwazam Rze

В новата си книга "Свободата да учиш" (Free to learn: Why unleashing the instinct to play will make our children happier, more self-reliant, and better students for life) пишете, че училището е затвор. Доста смело твърдение. Можете ли да го обосновете?

Затворът е всяко място, където хората се чувстват лишени от свобода и са държани против тяхната воля. Учениците нямат избор: те са длъжни да ходят на училище, дори и да искат да правят нещо различно, да се развиват в друга насока. В повечето страни те са задължени да го правят, дори ако родителите им ги подкрепят да се занимават с нещо друго.

Наистина ли не виждате разлика между училището и затвора?

И на двете места наказват за неизпълнение на заповеди. Разликата, например е, че атворниците прекарват много по-малко време в изпълнението на присъдата. Докато в затворите попадат само някои, в училището "осъдено" е всяко дете, а единственият критерий тук е неговата възраст.

Значи учителите са аналог на надзирателите в затворите. Не е ли малко прекалено?

Този факт е обществена тайна, за да не се засегнат чувствата на учителите. Защото ще излезе, че тези прилични хора с добри намерения отговарят за ограничаването на свободата за нашите деца. На обществото няма да му е никак приятно да осъзнае този факт и затова предпочита да си затваря очите.

А не мислите ли, че ограничаването на свободата е от полза за децата?

Преди няколко години психолозите Михай Чиксентмихайи и Джереми Хънтър провеждат изследване с участието на 800 ученици от 33 американски училища. Децата трябвало да си водят дневник, в който да описват своето настроение по часове. Оказало се, че най-малко щастливите мигове за тях били именно в училището, а рязко влошаване на настроението се забелязало в неделя вечерта, когато почивните дни завършвали и децата знаели, че утре трябва отново да бъдат на училище.

Искате да кажете, че образованието води децата до депресия?

През последните години в САЩ рязко нарасна броя на часовете в училище. За същия период се увеличи и броят на децата с психически проблеми. През 1948-а година едва 4,1% от подрастващите между 14 и 16 години отговорили на въпроса "Как се чувствате?" със "струва ми се, че ще полудея", докато през 1989-а те са вече 23,4% - почти всеки четвърти. От 1950-а година броят на самоубийствата при тинейджърите е нараснал четири пъти.

Откъде сте сигурен, че това съвпадение не е случайно?

За същия период период процентът на самоубийства сред 25-40-годишните е нараснал незначително, а при хората над 40 дори е намалял. Депресии на нервните разстройства все по-често се появяват при хора, които усещат, че не могат да контролират живота си. И как да стане това, след като в училище по цял ден изпълняваш инструкциите на учителите, а после се връщаш вкъщи, за да правиш домашни. (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

събота, 22 юни 2013 г.

Какво стана вчера в съда, или кратък ескиз на нравите, царящи в сферата на родното ни "правораздаване"

Вчера, както писах вече, беше даден ход на съдебното дело, което моя милост заведе срещу работодателката си, директорката на ПГЕЕ-Пловдив; искането ми е да бъде отменена неправомерно издадена заповед за дисциплинарно наказание "предупреждение за уволнение". Искам да разкажа някои свои впечатления от работата на съда, а също и да кажа какво по-точно се случи на самото заседание на съда. Ей-така, да стоят тия неща за историята - на българските нрави, на съвременния ни живот; щото аз такава история пиша, пишейки всеки ден своя дневник, блога си.

Делото беше обявено за 10.30 часа, аз отидох 40 минути по-рано. Намерих залата, оказа се, че залата е най-голямата в съдебната палата, зала 13-та. Влязох да послушам делата, които се водеха, едно, за да се адаптирам към ситуацията, второ, за да преодолея вълнението си. Залата беше внушителна, много прашна, прилича на кинотеатър от сталински тип; нищо чудно в тази зала навремето да се се провеждали заседанията на прочутия "Народен съд", където комунистите са осъждали на смърт "враговете"; не знам защо, но това беше първата асоциация, която се появи в съзнанието ми щом ме полъхна застоялия въздух на огромната непроветрявана прашна зала. Никога, никога в живота ми моя милост не се е явявала в съда, нито като обвиняем, нито като ищец, нито като свидетел, сиреч, вече доста продължителният ми живот мина без да имам досег с българското правосъдие (ако изключим едно кратичко дело, което заведох срещу директорката на Хуманитарната гимназия в Пловдив преди години, за което писах вчера). Понеже съм преподавател по философия на правото, добре съзнавам незаменимия и така възвишения характер на правото, на законите и на правосъдието за функционирането на едно нормално човешко общество; по идея трябва да е така, аз съм човек идеалист, залагам на идеята, на истината, на същността. Вчера обаче бях доста разочарован, тази моя идеална представа се разби, така да се рече, на парчета, за да възтържествува толкова грозната и скучна "проза на живия живот".

Съдийката, която водеше делата, кой знае защо още от първия момент ми заприлича на една моя професорка по етика в Санкт-Петербургския университет навремето (която, апропо, се опита като студент да ме гони "като империалист", щот личността ми я дразнела, ала тя, професорката по комунизъм, си получи заслуженото де; аз не оставям безнаказани такива попълзновения спрямо личността ми!), сиреч, заприлича ми на руска тьотка (леля), която се занимава "по призива на всемогъщата партия" с правораздаване. Не мога да обясня защо, но към тоя човешки тип изпитвам една (при това споделена) личностна несъвместимост и неприязън: интересно е, че още от първия момент, в който си разменихме погледи, и двамата със съдийката изпитахме нескривана антипатия и раздразнение един към друг; а аз постоях близо два часа в почти съвсем празната съдебна зала (имаше само 3-4 ма чакащи и скучаещи адвокати, които се сменяха, тъй като бяха разгледани доста дела) и в това време нямаше как със съдийката да не разменим погледите, за които стана дума. Не мога да разбера с какво я подразних толкова, но раздразнението й си пролича още значително преди откриването на моето дело. Както и да е, това са едни тънки психологически състояния, които трудно могат да се опишат и разберат - ако не си ги изпитвал. Накратко казано, съдийката, да ме прощава, ми приличаше на поостаряла съветска комсомолка от сталинските времена или на бивша партийна секретарка от брежневските времена, която е турена да играе ролята на съдийка в нискокачествен съветски (руски) филм. Казвам си честно впечатлението и чувството. Моята прокоба е да се сблъсквам неминуемо с тоя човешки тип, който охарактеризирах така неумело. Е, сблъсках се. Ето как стана всичко.

Най-после дойде момента съдийката да се заеме с моето дело, след като дълго време се занимава с какви ли не убийствено скучни дела; видимо отегчена и изморена, тя взе папката, прочете номера на делото, поиска ми личната карта за да удостоверя кой съм, с адвоката на противната страна (моята многоуважаема директорка не се яви на делото, а предпочете да се яви с адвоката си) съдийката обаче размени още преди откриването на заседанието някои толкова дружески реплики, от което направих заключението, че те добре се познават. За да разберете неминуемостта на това, което се случи, искам да направя едно важно уточнение-разяснение, за което си дадох сметка след безсънната нощ, която проведох, размишлявайки над случилото се.

Добре, ще кажа всичко: още щом ми даде думата, съдийката започна да ме прекъсва на всяко изречение, настръхнала като квачка, на която сякаш съм взел пилетата; не можах през цялата нощ да си обясня защо се държеше така, но изглежда схванах причината след безсънната нощ: несъвместимост на културата, която аз нося и въплощавам, с културата, която олицетворяваше самата съдийка. Аз съм носител на една одухотворена философска култура от висок мащаб (простете за нескромността!), а пък съдийката, чини ми се, олицетворяваше една, да я наречем, казионно-бюрократична правна култура, между типа на говорене на които култури има пълно разминаване и несъвместимост; затова вероятно всяка дума, изречена от мен, дразнеше толкова уважаемата г-жа съдийка; тя дори не направи нищо да прикрие раздразнеността си и ме прекъсваше най-безцеремонно; не ми даде възможността изобщо да кажа това, което исках да кажа; обвини ме по абсурден начин в "многословие", при положение, че аз не можах да кажа по едно завършено изречение заради безброя нейни прекъсвания и забележки; установих, че конституционното право на свобода на изразяването изобщо не се уважава от българския съд, особено от тази съдийка със съветско-руско поведение и манталитет; даже в един момент, явно вбесена - нали не си мислите, че аз щях да оставя без отпор това нейно държане, не, няма такова нещо, дадох й достоен отпор! - съдийката излезе от контрол и се обърна към адвоката на противната страна с недопустимата и крайно обидна забележка: "Когато друг път ми водите учители, моля ви, Вие вече ги прекъсвайте, щото аз се изморих!", представяте ли си какво си позволи да каже тази съдийка? А адвокатът се усмихна и съучастнически й намигна. Знам, че пишейки тия неща, му доставям неизмерима радост (той е усърден читател на блога ми, както и неговата господарка, директорката, добре знам това!), но аз предпочитам да съм верен на истината, пък да става каквото ще. Така усетих нещата, така ги представям тука.

Влязох в един момент в открит словесен дуел със самозабравилата се блюстителка на правосъдието от балканско-съветско-руско-български тип. В един момент обаче се уплаших да не ми наложи глоба за неуважение на съда, та се поспрях. Даже ми хрумна в един момент да си взема шапката и да се махна, ала също се поспрях. Тъй че нищичко де факто тя не ми даде възможност да кажа. В моментите, в които все пак успявах да кажа едно-две изречения, тя ме прекъсваше и подлагаше изказването ми на "разбор", показвайки крещящата неспособност или нежеланието си да вникне, да осмисли същината на казаното. От което имам правото да твърдя, че в случая става дума за несъвместимост между два типа култури: културата на философското свободомислие и бюрократичната правна култура, от която страда българското правосъдие с руско-съветска специфика. Всички знаете, че съществена промяна в правосъдната ни система също не беше направена, особено пък що се касае до идейния компонент, манталитета, съзнанието на нейните дейци и труженици. Нищо европейско няма в такова едно поведение на една съдийка.

Капчица уважение на личността: колкото и да ти е неприятна тази личност, ще трябва да я търпиш, щото тя има право на свое виждане и разбиране! Съдийката явно се опитваше да ме принуди да почна да мисля и да се изразявам като нея, е, не стават така тия работи. Особено пък Ангел Грънчаров никой не може да го принуди да стане някой ден треперко, страхлив бюрократичен плъх, който бълва тривиалности-банализми. Изглежда личността е непоносима не само в системата на българското образование (със съветско-руска специфика), така и в системата на българското правосъдие (също със съветско-руска специфика). Лоша работа! Както и да е, накрая съдийката, явно хептен изморена, даде 7-дневен срок двете страни да опишат позициите си и обяви, че в едномесечен срок ще реши делото; не насрочи ново заседание на делото, което не знам какво означава, трябва да се консултирам с адвокат. А сега да пристъпя към представянето на "черешката на тортата" от това злополучно дело.

Адвокатът на директорката поддържа абсурдната теза, която, представена накратко и в чистотата си, се свежда до следната нелепица: Ангел Грънчаров явно просто е искал да бъде уволнен или наказан с предупреждение за уволнение и затова безпричинно не се е явил в два последователни дни на работа след свършването на платения му отпуск! Един вид все едно съм си провел тест, за да проверя търпението на многомилостивата си директорка, която била проявила "несрещано благородство" като не ме уволнила, а само ме била наказала с "предупреждение за уволнение". Това, че молбата ми за отпуск е поправяна, вместо "14 септ." като краен срок на отпуска, както съм го написал, директорската ръка е написала "12 септ.", няма значение; това, че не ми е връчена заповед за разрешения отпуск, пак няма значение; това, че с директорката имах устна договореност, заради дежурство по време на платения отпуск да ползвам два дни компенсации, пак няма никакво значение; това, че директорката, търсейки удобен повод да ме накаже, ми устрои капан, аз повярвах на нейното обещание, пък после всичко обърна срещу мен, само и само да издаде бленуваната заповед за наказание, пак няма никакво значение.

Както и да е де, но ето и сюблимния момент: за свидетелка вчера адвокатът беше призовал секретарката на гимназията, администраторката, която, горката жена, й се наложи "точно да си спомни", разбира се, че всичко било се случило както именно е угодно на тезата на директорката, как иначе - защото нима някой може да предположи, че служител на гимназията ще се осмели да каже нещо, което не е угодно на всесилната авторитарна директорка?! Тая гавра с горката жена беше най-неприятното, на което ми се наложи да съм свидетел вчера на това дело; не исках да влизам в конфронтация с гората жена, разбирайки добре комплицираното й положение; ще дойде момент, ще поговорим, ще се разберем; тя, както й е било наредено, каза, че "точно си спомняла", че аз съм бил надлежно уведомен, че в отпуск ще трябва да бъда до 12 септ.; дали съдийката, интересно ми е, се е възхитила от превъзходната памет на свидетелката, която помни такива подробности за мен, при положение, че 70 учители в този ден са излезли в отпуск, е отделна работа, за която аз не попитах там, щадейки една друга жертва на административно-антихуманен произвол, именно горката секретарка. Ний, жертвите, трябва да се подкрепяме, а не да се джафкаме помежду си, та да доставяме радост на мъчителите си...

Ами това е в основни линии. Морал и право са дълбоко свързани. Моят казус, по който заведох това дело, е преди всичко нравствен. Искам да преподам един нравствен урок на самозабравилата се директорка. Почти няма значение за мен тази заповед за дисциплинарно наказание, единственото е, че тя успя така да промени правилника, че единственият в цялото училище, които има дисциплинарно наказание (всъщност имам две, тя, знаейки че съм завел дело по едната заповед, ми наложи за всеки случай второ наказание, по хептен изсмукано от пръстите "нарушение"!), като целта на цялото мероприятие е да бъда ощипан финансово, именно да не получа нищо от т.н. "диференцирано заплащане", т.е. правилникът беше променен специално заради мен в този смисъл, което именно и показва, говори нещо за обсъждания нравствен облик! За да преподам докрай урока си - аз преподавам етика и считам това за свой дълг: да преподавам нравствени уроци на всички, включително и на самата директорка! - смятам в писмените обяснения, които ще трябва да дам в 7-дневен срок, да призова самата директорка като свидетел пред съда, за да я попитам само за едно нещо: спомня ли си нещо за компенсациите за квесторските дежурства по ДЗИ, в които аз трябваше да участвам в кошмарните горещи дни от 20 до 31 август, т.е. по време на платен отпуск да стоя "на разположение на администрацията" и да чакам кога ще ми съобщят да се явя да дежуря на тия матури в августовската жега?

Ами това е. В болнични съм след тежка операция, но ето, явно цялото ми лято ще отиде по тревогите, породени от влаченето ми в съдилища заради капризите на една самозабравила се директорка, която по собствените й думи е "безпощадна" към тия, които не й се кланят доземи; щото след известно време предстои едно друго дело, този път срещу мен, заведено под натиск на толкова усърдната директорка от нейната изпълнителна помощничка (която също така е и синдикална лидерка на училището, представяте ли си?!), това вече е наказателно дело за "обида", щото тя била прочела в моя философска книга "някои неправилни мисли", и, респективно, й се налагало чрез съд да ме научи как било правилно да мисля и прочие.

Такива неща стават по шарения свят, светът, широкият свят наистина е много шарен, ала у нас обаче продължава да си е предимно кафяв на цвят, няма да казвам защо, сами се досетете защо се изразявам така...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 11 юни 2013 г.

Дискусия по горещи проблеми на българското образование и училище

По моята статия със заглавие Консуматори или творци - или как училището осакатява душите на младите се получиха доста отзиви във Фейсбук, ето най-интересното по моя преценка от тях; тия коментари са твърде важни според мен, понеже са написани от колеги, от университетски и училищни преподаватели:

Петя Перпериева: Абсолютно вярно: "Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" - сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! - онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците." И колкото повече учителят дъвче, толкова по-несамостоятелни и нерешителни стават децата. Дори и добрите ученици са неуверени в мислите си, страх ги е да не "сгрешат". Такъв бе теста на НВО в 4-ти клас. Децата изразиха свои мисли и мнения в свободните отговори, но мислите им бяха "грешни" и отразени в статистиките като невежество.

Bohem Demeshko: "Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност!"... адмирации за автора! Според мен пътят е през колегията, дано има повече учители (забележете: не преподаватели!), които се стремят към собственото си духовно израстване, а не се вкопчват в закони, наредби и указания на МОН. Винаги има и друга гледна точка и не винаги нашата е правилната. Затова тук, в групата, би трябвало да има повече такива дискусии.

Margarita Georgieva: Много хубава статия! То едно ли е в нея да го коментираш... Тя е написана за българския контекст, но като я чета все едно виждам страната, в която работя. И тук във Франция е така с учениците - чакат смляно да им поднесеш и като им го поднесеш, не полагат усилие да го научат. Тоест, и аз не знам защо идват в час... Може би по задължение за пред родителите или просто, защото не знаят какво друго да правят и часът е просто още едно място за мотане, като кафенето или улицата...

Има един редовен коментар, който ме съпровождаше още от студентските ми години тук... Колегите, когато критикуваха преподавател, казваха "Лекциите му не са достатъчно пълни": какво значи достатъчно и пълни с какво? Как да напълниш достатъчно един час? Значи ли, че като излезем след този един час трябва да сме изчерпали всичко, което има да се каже по даден предмет? Това са разсъждения на ограниченото ниво на някой, който не само не знае, но и не осъзнава, че не знае, а и не осъзнава колко не знае.

Проблемът е еднакъв навсякъде! Не знам да ли е глобализацията или нещо друго... може би е естествената "еволюция" на човека?

Stoian Vladov: Хайде да тръгнем от първи клас - учениците се учат на буквите, сричките, думите и изреченията и това продължава докато завършат, я училище, я университет. Сред морето от текстове, факти и събития на тях дали им остава време да ги осъзнаят - за да развият собствено мислене. Да, някои от тях се научават да четат и пишат, но колко формират умения за разбиране на текста на различни нива и умението да го свързват с други науки, области от живота и по този начин да могат да използват неговата база за развитие на собствени мисли? Когато предложих на някои колеги, че от първи до четвърти, дори до осми клас трябва да се работи с максимум 5-6 текста, но да се стигне наистина до ниво разбиране в контекста на цялата словесност, мисловна дейност и практическо приложение, те ме изгледаха така сякаш им предлагах отрова. Е, тогава ще я караме по този начин - учениците ще бъдат едни каци, в които ще се изливат купища факти, едни добри банки за информация, но без необходимите умения за нейното използване.

Елена Петкова: Време остава. Няма кой да им отговори на въпросите, дето задават в това време.

Елена Петкова: Прави впечатление, че използваме безлична форма: да се работи, да се стигне, да се прилага... до абсурда, че училището осакатявало... Всъщност учителите осакатяваме чрез добри пожелания и неумение да действаме. Пак ние насърчаваме и развиваме. Когато има успех - има наградени колеги, верно, че основно покрай празници. Но за илач не съм срещнала наказан учител за лоши резултати и неграмотни ученици години наред... а се знаем. Или поне обявен.

Ангел Грънчаров: Аз не пиша в безлична форма, напротив, понякога се дразнят, че използвам прекалено лична форма...

Елена Петкова: Нищо лично! Другите пишем... в случая визирах заглавието на статията. Не институцията осакатява, а хората, избрали да се прикриват чрез нея.

Енеза Ангелова: Как да избягаш от институцията, която е над училището!!?? И да искаш да промениш нещата, тя те спира с разни правила, написани от хора, които никога не са били учители и нямат представа какво е в българското училище. Тази институция, наречена МОН, има някои твърде остарели схващания за развитие на българското образование.

Елена Петкова: МОН не е над училището. То е училището. Затова казвам, че нямаме реално външно оценяване, нито учителите с нови схващания търсят за партньори прогресивни родители. Моля ако някъде има добър опит в тази област, споделете. С бягане не става. Не само с образованието.

Margarita Georgieva: Навсякъде е едно и също когато политиката и държавата се намесват... това е така, защото образователната система е начин на влизане в системата... Учителите следва да скланят глава и да изпълняват. Всъщност, тук във Франция могат да ви изгонят ако колега подаде сигнал, че не следвате правителствената политика или не поддържате официалните тези за определени неща. Да ви дам сега и един литературен пример, който може би вашите деца харесват, Хари Потър и Министерството на Магията, което праща служители да им преподават глупости.

Енеза Ангелова: Мисля, че университетските преподаватели не знаят какво днес се случва в българското училище. Учителите носят вина заради страха и мълчанието си. Не бива да им се вменяват различни грехове, свързани с положението в образованието. И се чудя къде са тези прогресивни родители!Толкова години търся поне един такъв, но все оставам излъгана.

Нина Борисова: Ха, Енеза, как доктор по педагогика няма да знае какво става днес в българското училище?! А прогресивни родители има, разбира се, само трябва да имаш очи да ги видиш. Учителите изобщо не са жертви...

Dina Netsova: Пресен случай: родител, притежател на джип с четири еднакви цифри на номера, повдигна въпроса, че синът му е несправедливо оценен. Моята прогноза от решаване на тестове за ДЗИ беше оценка 3.80, но в никакъв случай 4, ако момчето не обърне внимание на подготовката си. Резултатът е 3.65, но претенцията беше за 6 като текуща. Така че университетските преподаватели, с моите уважения към тяхната работа, изобщо нямат ни най-малка представа за родителите. Примерът от "Под игото" не трябва да се тълкува, че онези възрожденски българи са били прости хора, а хора без образование, които са осъзнавали необходимостта от него за своите деца.

Нина Борисова: С моите уважения към работата на учителите, но не виждам никаква връзка между родителя с джипа (с номер еднакви цифри) и университетските преподаватели. Нали като пораснат учениците стават студенти.

Нина Борисова: Вземете махнете от групата всички, които не са съгласни с учителите, всички, които имат различно от вашето мнение. Тогава ще сте най-добре. Ако някой не е съгласен с вас и веднага не разбира от работата в училище. Хайде сега, доктор от педагогика не разбира как се пишат оценки и някакви истории с джипове....

Margarita Georgieva: Много често в университета е като в гимназията и ние пишем отсъствия, и ние правим контролни, и нашите студенти правят бели... дори се стреснах първата година и си казах, че не е нормално да е като в гимназията, но уви... Става все повече като в гимназията и едва в магистърска степен става по-различно.

Margarita Georgieva: ... а понякога, ако попаднеш при добър учител, гимназията е като университет...

Елена Петкова: Никой преподавател не твърди, че родителите са перфектни колкото учителите. Зададох два пъти друг въпрос - потретвам го - защо читавите учители не се намерят със читавите родители и да преборят системата? Не приемам "не става" и "няма такива" за отговор!!! ПОМНЕТЕ 2007, колеги - тогава на площадите заедно с вас излязохме и родители, и преподаватели. Не много, но достатъчно. Българският учител (учителка) знае как да търси съюзници... отново питам ако има някъде опит в полза на децата? Що се отнася до познаването на родителските амбиции - ами и агресията и ценностната криза отдавна влязоха в университета. В края на първи семестър след като не подписах и отказах на ходатайства, се появи бащата на студентката и се запозна с мен като "..., работя в полицията". Та изяснявахме в коя полиция, защото аз имах роднини в котленското МВР и понастоящем - в София... Учителят не е длъжен да знае какво става в университета, но университетският преподавател трябва да си запуши ушите и да мижи, за да не разбере какво става в училище.

Павлета Дамянова: Адмирации, колега, за статията и за начина ви на мислене и "преподаване"!

Елена Петкова: Дааа, тогава, през 2007 ставахме за съюзници и викахме с учителите по площадите, нямахме право да извеждаме студенти, но ги насърчавахме да подкрепят... знаехме нуждите и проблемите на учителите... предупредихме първи, че делегираните бюджети са временно решение... та кога университетските преподаватели по педагогика забравихме? Учителите нито са виновни, нито са жертва на системата. Поне не докато получават заплата. Просто старателните деца не получават услугата, за която плащаме всички. Частни уроци след пети клас вземат предимно старателните, не безразличните. Не са жертви, нека не драматизираме, но не е честно

Нина Борисова: Крайно време е да се въведе мандатност на училищните директори и ежегодно атестиране на учителите, което да включва и родителска преценка, като от този атестат зависи обновяването на договора за следващата учебна година. Тогава училищното образование ще има качествено нов облик. Учителите работят за учениците, а не ученици и родители за учителите. Вярно е, че има нещо сбъркано в системата, но то е вътре в нея, а не извън нея!

Енеза Ангелова: Каквото е обществото, такава е и системата. И твърдя: трябва да си ежедневно в училище за да знаеш какво става вътре. Другото е повърхностно. Има много учители с добри практики, но е много трудно опитът им да се чуе в огромното публично пространство. Той остава в рамките на общината или областта. Ако сте от родителите, милеещи за образованието, то много други не са като вас. След стачката някои хора бяха подведени под отговорност от такива родители. И да не стоварваме всички неудачи върху здравата глава.

Елена Петкова: Засега е здрава само главата на читавите деца... преди да се откажат да променят нещата. Мандатността на директорите е много-много желателна. Колеги, опитът се чува, има доста конференции и учителите масово публикуват. Но не се вижда ефектът от добрите практики - защо? Може би трябва помощ и сътрудничество на повече хора - затова пиша за съюз с най-заинтересовените от тези практики - родителите.

Dochka Kyuchukova: От години се говори добрите практики, представени на конференциите да се огласяват. Имахме идея да се направи сайт, където да се публикуват материалите и да се коментира опита. Но за съжаление си остана само в сферата на добрите намерения. Издават по един сборник със съкратени публикации и толкова. А опита на колегите наистина е много добър. Ако има гласност, ако има форуми, където наистина да се споделят и коментират тези практики, много неща ще се променят. Едно е да прочетеш доклад, а съвсем друго да го чуеш от автора.

Никола Колев: За мен един от най-добрите начини за квалификация на учителите е запознаването с добрите практики на техни колеги. И вместо да чакаме да ни организират такъв тип обучения, да се хванем и ние да си го направим. Аз се опитвам да вървя по този път!

Елена Петкова: Предлагала съм на колеги-учители да правим група за добри практики... отказват под предлог, че друг колега ще им открадне патента. През 1989-91 приключихме успешно национален експеримент "групова организация на обучението"... години наред предлагаме на колеги да я работят - било много сложно за усвояване... интерактивните методи са ок, но ако няма технология и стратегия, по която се прилагат са нискоефективни... обадете се който има интерес. Консултираме безплатно, ест.

Dochka Kyuchukova: Никой не може да открадне идеите и опита на другия. Дори да копира едно към едно, пак не може да се получи същото. Или ще стане по-лошо или много по-добро. Зависи от личностните качества не всеки учител. Колегата Колев наистина има добър опит в неформални обучения. Търси начин и за обмяна на опит между колегите и работа с родителите, които да подкрепят образователния процес. Дано има повече такива директори в системата.

Елена Петкова: Родителите да подкрепят децата, реда в училище, новите форми или как? Значи има и такива училища! Е, това трябва да се насърчава от държавата.

Dochka Kyuchukova: Има и такива училища, които се стремят да покажат на родителите истинската грижа. Факт е, че голяма част от противоречията се появяват поради липса на комуникация. Когато успееш да покажеш желание да работиш, не се отричаш от грешките, а се стремиш да ги преодолееш, тогава родителите започват да вярват в онова, което правиш. Само когато ти вярват, те ти оказват пълна подкрепа и съдействие, без значение за каква дейност става въпрос. Твърде дълъг и труден е този процес, но си струва.

Никола Колев: Нашата идея е родителите по всякакъв начин да бъдат в училище, да са наши равностойни партньори! Каним ги да бъдат лектори по предмети или да представят своя професия, хоби! Подкрепяме ги да бъдат ръководители на извънкласни форми.

Елена Петкова: Как става с квалифицирането им за извънкласни форми? Или по лична пригодност?

Никола Колев: Проблемът е родителите да пожелаят да работят с децата. След това идва нашата помощ.

Елена Петкова: Това е мн. добра идея. Ето как се появяват родители, които ефективно биха участвали в оценяване на учителите и директора (каквото предложение имаше). А не отново измислени рейтинги...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

понеделник, 10 юни 2013 г.

За "жизнелюбието" на мутренската ни "култура" - и за чудовищната "красота" на разврата

Един откъс от интервю на д-р Н.Михайлов - нашият прочут психиатър-богослов, нашата така обичана медийна звезда! - заслужава едно по-основателно вникване; ето, ще се изкажа по-долу съвсем кратичко, понеже дълбокомисленото изказване на доктора, боя се, освен че е подвеждащо, при това не се и схваща както подобава; вярно е, то звучи като "откровение", съдържащо "съдбовната тайна" на съвременния български живот, ала все пак трябва да не се подвеждаме по увлечението по ефектно натамъмени словеса, а най-вече истината трябва да ни вълнува; та ето въпросното изказване на д-р Михайлов, цитирано вече на някои места с благоговение, сякаш докторът е нещо като пророк на нашето време; всяко време си има своите подходящи пророци, които, не трябва да крием, точно съответстват на неговия същински дух; мерзското време, в което живеем, си има и подобаващите глашатаи:

Изпълзя вулгарен човешки тип, един нагъл жизнелюбец. Породи го либералната революция, лошо изтълкуваната свобода. Публичната среда е тежко увредена от простодушната му екстравертност, всестранната му доминация и натрапничеството на неговия идиотски вкус. Нищо по-отблъскващо от ексхибиционизма на лумпенизирания „предприемач“ от триумфа на набъбнал нагон, с врат, злато и изплезен поглед. Чудовищна красота. Мутрата и кандидат-мутрата са морално, естетическо и политическо бедствие. Казвам това с отвращение, признавам. Страната е пренаселена от мъже и жени с мощна порнографска аура и несломима воля за „осъществяване“. Хедонисти първо поколение.

За да покажа как наистина стоят работите с това толкова впечатляващо изказване на доктора, трябва да опитам да очертая по-пълно цялостната ситуации в българския живот, а това е огромна и то твърде трудоемка тема. Затова само ще скицирам основното в едно необходимо за разбирането пояснение. Понеже такива нашенски "спецове на импровизираното слово", циркулиращи от медия в медия (като разните му там "социални антрополози" или пък дори "психиатри-богослови" и още какви ли не странни птици на причудливия медиен хоризонт!), често дърдорят без особено да са вникнали в същината на проблемите, с което често подвеждат наивната и немислеща публика (което може би е истинската цел на цялото мероприятие).

В говоренето и писането не трябва да се дири външният ефект, дължащ се една суетна маниерност и на еквилибристиката с думите, а интересна трябва да ни е тъкмо "същината на цялата работа"; точно на нея държим ний, философите; тя именно и може да ни даде истината, която би следвало да ни вълнува най-много от всичко друго.

Аз в своите книги многократно и по възможност най-пълноценно съм описвал и тълкувал тази жизнена или екзистенциална ситуация, за която тук намеква доктора; примерно в книгата ми ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Въведение в практическата философия") или пък в книгата ми ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие "Етика на достойнството") може да се намери всичко потребно от истински интересуващите се, от стремящите се да разберат. Тук мога да се задоволя с изтъкване на главното, на принципа.

"Вулгарният човешки тип", за който се изказва докторът, определяйки го като "нагъл жизнелюбец" (и свързвайки го по-нататък с т.н. мутри) не бива да се нарича така, понеже това му създава една доста вдъхновяваща (особено по-младите) социално-психологическа аура. Докторът уж говори с осъждане за тоя тип, но се изпуска да покаже и собственото си възхищение от него, примерно, употребявайки израза "чудовищна красота". Аз много добре съзнавам, че този жизнен и "човешки" тип е доминиращ и водещ в така и така сложилата се "екзистенциално-духовна" ситуация у нас, той е дори ядро на една своеобразна "култура на безкултурието" или "духовност на бездуховността" ("културата" на чалгата и ментето във всички области), но идеологическото му санкциониране и "одухотворяване", което си позволява докторът, може да служи на увековечаването на оная социална структура, която пък от своя страна го е породила. Зад привидно осъждащите думи прозира именно преклонението на доктора от тоя жизнен и "човешки" тип, щото и самият доктор се вре да бъде един от "провидците" на оная медийно-пропагандна шумотевица, която в крайна сметка го обслужва - с оглед да го увековечи. Някои у нас, привидно уж критикувайки сложилото се статукво, го правят така, че най-ефективно му служат, ето, примерно, цитираните по-горе приказки на доктора служат, повтарям, на идеологическата санкция на същото това олигархично-мафиотско и мутренско статукво. Те се опитват да го "одухотворят" и дори "облагородят", това е пътят, който ще доведе един ден и дотам поетите да почнат да пишат възторжени оди за мутрите, с оглед, разбира се, и те да спечелят некой лев, щото и те душа носят. Аз пък смятам, че трябва да се противопоставяме на идването на този ден. Не ща да живея в държава, в която мутрата е сложена на пиедестал - благодарение на старанията на жонгльори като тоя д-р Михайлов, провъзгласен напоследък, заедно с проф. Вучков, за нещо като щатен "духовен стожер" на многострадалната ни нация.

По начало, човешката психика е устроена така, че вулгарното доста съблазнява, докато възвишеното изглежда едва ли не скучно и стерилно, някак си едва ли не "импотентно"; това се дължи на обстоятелството, че живеем във време, в което не душата, а тъкмо тялото е станало стожерът, около който всичко се върти; затова един мислител преди време нарече тази цивилизация "шопенхауерова", по името на философа, който разгада, така да се каже, най-съкровената й тайна - и предрече идването на едно време, в което безсъзнателната стихия на "волята за живот", чийто носител е тялото с всичко, което му принадлежи, ще успее да отхвърли "диктатурата на разума", който пък по начало, така да се рече, "не разбира" и се опитва да потиска живота. Ето че и ние, страдалците на социализмо-комунизма - той, прочее, подготви почвата за този мутренски "духовен" поврат, който сега изживяваме, понеже се базираше изцяло на изцяло вулгарно схванатия материалистически принцип - стигнахме до момента в развитието на културата, в който тъкмо тялото, символизиращо "живота", се превръща в главна екзистенциална ос на съществуването ни. И съответно на това се появи, разбира се, в една карикатурна форма, и човешкият тип, наречен от доктора така услужливо "тип на жизнелюбеца". За появата на който, разбира се, е виновна тъкмо свободата - е, вярно, с половин уста докторът прибавя, че "неправилно изтълкуваната" свобода ни била проблемът. Но е факт, че без свободата нямаше и да стигнем до тия ужасяващи жизнени хоризонти - така, разбира се, ще изтълкува немислещата и носталгично настроена по социализма публика.

"Жизнелюбието" на мутрата като структуро-определящ "човешки" тип на "новата духовност", която ни е сполетяла, се свежда до едно примитивно преклонение пред тялото, а пък нашето тяло, когато не е под строгия контрол на една силна и поставена на субстанциалните си основи душа, всъщност е едно животно, на което този "човешки" тип се превръща в слуга, в роб, в обслужващо звено. Става дума значи за раждането на един "човешки" тип, който в поведението си и дори в "душевността" си е на нивото на животното; сиреч, тук става дума за "жизнелюбието" на животното, но като вземем предвид това, че тук имаме налице една страшна дегенерация (животните като животни са доста възхитителни в своето така природно и естествено "жизнелюбие!), трябва да осъзнаем, че също така е налице и едно отвратително израждане и опорочаване на човечността като такава. Жизнелюбивата мутра какво, всъщност, толкова обича и люби? Ето какво:

Който е чел Шопенхауер и е запознат донякъде с Фройд, не би се затруднил да изброи какво обича и пред какво богоговее екзистенциалният тип на мутрата. Мутрата обича най-напред тялото. Затова толкова много стене и се поти във фитнес-залата (макар че доста мутри и не посещават тия зали, поради което си отглеждат превъзходни шкембаци; но тия мутри не са "образцови", разбира се!). А след това мутрата обича удоволствията, като се почне от яденето - то у нас затова е поставено на такъв висок пиедестал! - и се стигне с най-заветното, пред която този екзистенциален тип богоговее: сексът, разбира се, пред какво друго да богоговее толкова "жизнелюбивата" нашенска мутра ако не пред секса! Нашенската мутра, пред която в дълбините на сърцето си се прекланя целокупният ни материалистичен народ (и на която така самоотвержено завижда!), също има за своя жизнена доминанта парите, и то не за друго, не, например, затова, че те са нещо като "изкристализирала свобода", не, нашенската мутра няма такива субстанциални рефлекси, не, тя просто разглежда парите като възможност за нови и нови телесни удоволствия, именно ядене, пиене, секс, "ей-тия три неща" - за какво друго да мечтае нашенската мутра ако не за тях?! Е, разбира се, има още някои други производни благинки, за които копнее всяка нашенска парвенюшка мутра, и това са, да речем, властта, славата, пъченето да покажеш новите си дрехи, лъскавата си скъпа кола, дебелия си ланец и прочие. Спирам дотук, щото темата е голяма и мога да се отклоня, а пък вече, признавам, си, почна да ми писва да пиша, затова е време да приключвам.

Та защо възразих на доктора? Не защото му завиждам за медийната слава, както почти всички си помислихте, не, изобщо не ме вълнува неговата слава. Възразих по принципни подбуди. В думите му, както се казва, се крие едно несъзнавано преклонение пред този тип, независимо от външните, от "кумова срама", уж осъдителни фрази. И най-много, разбира се, ме порази думата "жизнелюбие", която докторът нищо чудно и необмислено да е изтървал, щото от даването на толкова много интервюта как да имаш време всичко да обмислиш? Любовта към живота е нещо съвсем друго и коренно различно от това, което тук имаме, защото, както се видя, тук става дума за едно преклонение пред плътта, а тялото, а плътта, не може да бъде обичано - тъй като тук става дума за отприщването на ония нагони, които по начало душата би следвало да удържа под подобаващ контрол. Тъй че тук в израза на доктора, именно израза "жизнелюбие", и двете съставящи, и животът, и любовта, са неподходящо, не на място употребени.

Любовта е нещо духовно, "любовта към тялото" е нонсенс, да не кажа е фрапантна глупост: тялото няма душа за да бъде обичано, може да бъде обичано само онова, което има душа. Животът за човека също е едно духовно в същината си изживяване, затова в някакъв смисъл бездуховните хора са съвсем мъртви. Аз бих предложил на опитващия се да философства доктор да използва думата "сладострастничество", примерно, или думата "разврат"; думата "похот" също е подходяща и трябва необходимо да присъства в речника на един богослов, пък макар и психиатър; тия думи и други от тоя род могат значително по-точно да послужат за изявяването на неговата цел. (Макар че той де факто крие същинската си цел - прославяне на "жизнените устои" на мутренския и олигархичен строй, в който такива като доктора така ефективно се вписват, щото идеологически го обосновават, сиреч, предано му служат, нищо че се представят за негови "умерени критици"!) Ала тъй като той използва толкова възвишени по характера и смисъла си думи, именно думите "любов" и "живот", то това на мен иде да ми покаже, че докторът, в сърцевината на душата си, несъзнавано се прекланя пред типа на мутрата, която се мъчи да ни заблуди, че осъжда, да, осъжда я, ала на думи, докато на дело явно много я обича. И съответно не обича онова, което съдържа нещо чисто и духовно в себе си, аз отдавна съм изловил този словоохотлив доктор, че е голям циник. И нихилист. Той презира духовните неща, на които, да речем, моя милост се прекланя. Такива като свобода, дълг, чест, достойнство, истина, красота, идеали от всякакъв род и пр. Затова и нашият любезен доктор, примерно, се възторгва толкова от Боко, а в същото време така всеотдайно мрази Костов.

"Красотата" на мутрата изобщо не е "чудовищна", драги ми докторе, нищо чудно, чудесно или чудновато няма в нея. Един обездухотворен човек, един човек, отдаден на бездуховното, един човек с елементарна, животинска, плътска и страстна душа не може да бъде красив, щото красотата по начало и по идея е нещо духовно. Извратени са, примерно, ония дами, които оценяват Боко, да речем, като "красив", те, разбира се, явно съвсем не знаят що е красота. Уродство е да си уж мъж, пък да "обичаш" Боко - и да гласуваш за него, щот щял да те "оправи" - нека сексуалният подтекст тук бъде изведен на преден план, щото само така може да се осъзнае уродството, за което говоря. Нека, любезни ми докторе, нищо че се опитваш да впечатлиш и поразиш немислещата общо взето публика у нас - и по този начин да минеш за нещо като "провидец", от рода на Вучков, на Евгени Минчев и на други такива! - все пак да имаме известен респект към думите и да не произвеждаме оная блудкава словесна каша, която, общо взето, прилича на помия - и затова така понамирисва на възкиселко, че нормалният човек се гнуси и му се повръща от нея.

Нека да уважаваме езика, щото почнем ли и с думите да развратничим, тогава горко ни...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

събота, 8 юни 2013 г.

Добре дошли в България: радвайте се, смейте се, тук е весело!

Тази сутрин времето ми мина в най-досадните за мен неща: да сменям пароли, да инсталирам и да деинсталирам разни програми и пр., да се мъча да предотвратя хакването на блога ми, щото тази сутрин като се опитах да вляза в него ме посрещна ето това любезно съобщение "Тук има инсталиран зловреден софтуер, напуснете тази страница!", поради което ми се отказваше влизането. Писах съобщение във Фейсбук по проблема, разни хора ми казаха дали могат или не могат да влизат в блога, оказа се, че някои влизали без проблем, други обаче като мен не можели да влязат, някои ми дадоха съвети какво да правя, почнах да се мъча (с моите бедни познания и способности в тази техническа област) да предотвратявам унищожението на блога си и ето, в крайна сметка едва сега, към 10 часа, след пет часа ядосване, мога да опитам да напиша нещо за блога си, за своя дневник; понеже принципът ми от години е нито ден да не съм без написан поне ред (или страничка), сядам все пак да напиша нещичко.

Че блогът ми е трън в очите на мнозина това се знае; че има хора сред моите душмани, които са готови да платят на други хора, само и само да ми отмъстят като ликвидират блога ми, аз това добре го зная, даже зная кои са тези хора поименно; знам също за тях, че те са така устроени, че няма да мирясат, докато не ми отмъстят, понеже са от типа на т.н. "безпощадни хора", т.е. от хората, които милост и жалост не знаят. Така че очаквам в тази посока много атаки, блогът ми нищо чудно един ден съвсем да бъде унищожен, и то тъкмо защото на тия хора сред моите душмани, които няма да мирясат докато не ми отмъстят, в един момент ще им се удаде да постигнат заветната си мечта. Те имат в тази посока вече доста постижения, напредват по всички линии на фронтовата линия на битката си с мен, знае се също, че всяка победа в тази война им носи съответните удоволствия, знае се също, че всеки ден те полагат усилия да обединяват срещу мен какви ли не коалиции, да насъскват хора, да ги настройват против мен, да ме представят в най-черни краски и т.н.

Това всичко добре го знам и то не защото съм вманиачен на тази тема, както на някой може да се стори, а защото добре познавам човешката природа, защото съм психолог и философ (психологията, автентичната психология е неделима част от философията). Зная също така, че безпощадната война, която тия хора са ми обявили, в момента е в разгара си, независимо от измамното затишие (предизвикано от моето заболяване и от операцията ми), зная също така, че ми се кроят най-коварните удари по места и в сфери, за които изобщо не мога да се досетя предварително, не мога да ги очаквам, а не мога да се досетя, понеже моето мислене е съвършено различно от тяхното, от мисленето на моите душмани. Както и да е, с интерес очаквам ударите на коалицията, която е разгърната против "нашия общ враг Грънчаров", и която се разпростира в планетарен мащаб от Пловдив чак до... Чикаго! Да, има и усърдни сътрудници на тази коалиция, които живеят по други континенти: някои хора могат да отидат да живеят и на Южния полюс, но пак ще си занесат и замъкнат там цялата българщина, щото тя се влачи подир тях като мръсен, продран и кърпен шлейф...

Вчера ми се наложи да ида отново в Клиниката по неврохирургия, тъй като на общо взето почти заздравялата ми рана от операцията се оказа, че си намерих... един конец! Опитах да го махна, не се получи; отидох при джипито, той също се опита да го махне, но не можа, оказа се, че като се дърпа, не излиза, сякаш е вързан някъде, а не мога да си оставя тъкмо на челото да ми виси някакъв конец; е, отидох в хирургията, смятайки, че по невнимание са ми оставили този конец. Там обаче се оказа, по думите на сестрата, която ме прегледа, че това било конец от вътрешен шев, да, имало вътрешен шев, и понеже организмът ми разглеждал тия конци като "чуждо тяло", се опитвал да ги "изпъди", сиреч, им търсел начин да ги изкара на повърхността; е, поне краищата на тия конци се опитвал да изкара, такъв бил и случаят с изпълзелият на челото ми конец изпод кожата. Сестрата го издърпа докъдето можа и го отряза, като намаза с йод мястото; каза, че и други такива конци можели да напъват да излизат, ако излязат, да ида пак да оправи положението тя. След време, успокои ме тя, конците щели да се разградят, а пък организмът ми, да видим, щял да миряса; а сега като се пипам на мястото на операцията усещам мястото доста странно, не мога да опиша усещанията си, но имам чувството, че вместо да се успокоява положението, сякаш работите не вървят към успокояване, напротив. Явно се иска време, та всичко да улегне. Косата ми около операцията почти порасна, ала за жалост самата рана продължава много добре да си личи, поради което ми се налага да нося шапка; май ще трябва да пускам дълга коса, та белким се скрие мястото на операцията.

Ей с такива неща се занимава моя милост тия дни. Разбира се, опитвам се да върша и по-сериозна работа. Сърбят ме пръстите да се захвана да пиша по сериозна тема, примерно, да си довърша някоя от започнатите книги: за жизнените стратегии, за любовта, за простащината, за богатството. Поради заболяване и поради проблемите с администрацията на местоработата ми се наложи да зарежа всички сериозни проекти, по които се бях захванал да работя. Поне този ефект се получи, а трябва да се знае, че и всичките ми здравословни проблеми дойдоха като резултат от проблемите с тази администрация. Ще видим как ще се разреши целият случай, любопитно е, знаете, с нея, с тази администрация, имам даже и два съдебни процеса (!), по които сега-засега цари затишие (заради заболяването ми), но като (ако) есента се поправя здравословно, всичко ще избухне с нова сила - до новото ми заболяване, тъй като се оказа, че в такава ритмичност се развиват нещата. Кардиналното разрешаване на случая, разбира се, така да се каже, "идеалното окончателно решение", ще дойде, естествено, с... моята смърт, и тогава, предполагам, войнствената администрация най-сетне ще се успокои, щото дразнителят й, сиреч, моя милост, вече няма да го има.

Ученици ми пишат чат-пат и ми казват крайно странни неща, примерно, че по повод на моето отсъствие в училището се ширели какви ли не слухове; примерно, че съм бил уволнен, че съм бил изгонен от работа, че съм съм си бил взел шапката и че съм се бил махнал, т.е. все такива неща се носели, които нямат, както се види, нищо общо с истината, а именно, че съм болен, че съм претърпял тежка операция, че сега се налага да се възстановявам по-продължително време и затова не мога да се върна на работа. Вече сме 21 век, има модерни комуникации (от тази гледна точка е съвсем оправдано, види се, това, че моя милост отвреме-навреме пише по тия мои лични преживелици, щото иначе, види се, ако и това не правя, слуховете щяха да се развихрят кой знае в каква посока!), а се вижда, че в една голяма и то твърде отворена, да се надяваме, към съвременността, общност, каквато е тази на нашето училище, състояща се при това предимно все от млади хора, се е стигнало дотам, че се пораждат и се носят какви ли не слухове, което именно говори за отровената психологическа атмосфера в тази общност. Закономерността в това отношение е тази: там, където липсва откритост и пълна публичност на отношенията, там, където дадени фактори потискат тази откритост, гласност и публичност, там идва времето на слуховете, на митовете, на интригите, на клюките, на лъжите - щото единствено откритостта може да прекъсне корените на тия старовремски, архаични, отживели времето си форми на извратена комуникация и пренасяне на информация, каквито са, повтарям, слуховете, мълвата, догадките, клюките, предположенията, фантастиките, митовете, интригите, лъжите и прочие.

Аз затова пледирам и апелирам за пълна откритост, честност, откровеност на отношенията, това са коренни принципи на демокрацията, ала другата страна, както се види, живее със съвсем други, коренно различни представи, поради което аз самият, оказва се, се превръщам в "странникът" и "ненормалникът", другата страна пък заема позата на "оскърбената и нацупена невинност и вечна правота", а пък "матр`ьялът", човешката общност, поставена между тия два полюса, бива подложена по най-закономерен начин на инвазията на слуховете, на догадките, на интригите, на фантасмагориите. И когато ученик ме пита "Господине, ама тук се разправят какви ли не неща за вас, примерно, че сте изгонен от училището, вярно ли е?!", аз какво мога да отговоря на това? Ако кажа "Не, това не е вярно, просто съм в болнични, щото ми правиха операция, сега се налага да се възстановявам, и то по-дълго време, щото операцията не беше лека", то нали знаете, в създалата се психологическа ситуация, какво ще си помисли този ученик? Ами разбира се, че няма да ми повярва, нищо че казвам истината, атмосферата вече е отровена, в такава една атмосфера тъкмо лъжата се приема за истина, а истината - за лъжа. Тъй че работите, оказва се, съвсем не са безобидни, напротив, крайно тежки са, и то най-вече в този човешки, психологически смисъл: грубите грешки в това отношение съвсем не се прощават, напротив, водят до ескалация на напрежението, на деформациите, на абсурдността.

Аз направих много опити за помиряване, за компромиси, за възникване на диалог, но, за жалост, противната страна гордо мълчи, не поема подадената ръка, като причината за това е погрешната представа, че под достойнството на "властващата инстанция" е да встъпва в диалог на равноправна основа с "някакъв си там" (примерно: маниак!), който при това, о, ужас, има претенцията да се смята за "свободно човешко същество"! Виждате колко вредна може да бъде една немодерна, остаряла представа, тя създава илюзорно, фалшиво съзнание, което пък туря непреодолими пречки пред нормалното, човешко, свободно, демократично общуване. Например, според тази анахронична представа положението трябва да бъде устроено по следния начин: властта, стоейки на пиедестала си, командва и издава директиви, а пък народът, подчинените, просто трябва да изпълняват; който изпълнява по-безропотно заповедите, е "добър", "прилежен", ерго, на него ще дадем по-голям дял от т.н. "диференцирано заплащане" зимъска, а който се прави на интересен, задава неудобни въпроси, мисли се за "особен", въобразил си е, че е личност, опитва се да мисли, да критикува, такъв, разбира се, е крайно лош - и той, да има много здраве, ама от т.н. "диференцирано заплащане" ще получи най-мизерен дял. Така мислят някои ръководни фактори у нас, нещо повече, така, бих си позволил да кажа, мисли подавляващата част от т.н. ръководен кадър у нас, не само в училищата, ами и навсякъде, дори и в т.н. частни фирми. Затуй и работите съвсем не вървят, а боксуват повсеместно.

Оказва се, че ни е жизнено необходимо едно ново, коренно променено съзнание. Как възниква едно такова съзнание се знае: като старото съзнание всекидневно е подложено на натиск, на съпротива, като всекидневно е провокирано и поставяно в ситуации да усети и осъзнае в един момент собствената си неадекватност спрямо променените условия. Аз така виждам нещата, друг начин за промяна на неверното, на остарялото, не несъответстващото на времето, в което живеем съзнание няма. Затова и според силите си правя услугата на някои ръководни фактори, намиращи се около мен, да им съдействам за промяна в позитивна посока на тяхното съзнание, което така коварно им пречи и ги прави неадекватни на самия живот. Това правя и като пиша тук по тия проблеми, за които иначе е прието да не се говори, а е прието да се мълчи най-старателно. Тия, дето упорито мълчат, те са "добри", които мърморят и недоволстват, те, естествено, са лоши и дори подли. Затова вчера, като бях за малко в училището, повечето хора се стараеха да се преструват че не ме забелязват, а пък тия, дето ме забелязаха, озъртайки се уплашено, ме поздравиха, казахме си по няколко думи, и бързо се отдалечиха, за да не би началството да забележи случайно че са си казали по някоя дума с тоя толкова "опасен човек" Ангел Грънчаров. Такава една психологическа атмосфера в едно училище е ненормална, така аз възприемам нещата, ако някой мисли, че всичко е ОК, нека да го каже, ще го обсъдим, няма проблеми, хора сме, може пък и аз да греша, защо не?!

Ще завърша с един момент, който, вярвам, ще даде особен аромат на тия мои съвсем импулсивни и хаотични записки. Отидох да нанеса едни ненанесени оценки още за месец март. Седнах за малко, за да почакам един дневник. Таман седнах и касиерката на синдиката "Подкрепа" дойде при мен и ми поиска членския внос за два месеца. Моя милост обаче за 50 дена не е получавала и лев от т.н. "болнични", явно бюджетът е издънен, затуй в портмонето ми имаше само една самотна десетачка, пазена за т.н. "черни дни", плюс няколко монети. Няма как, дадох 11 лева за синдикален членски внос - и останах съвсем без пари. Заплатите се били увеличили (!), затуй и членския внос се бил увеличил, такива ми ти работи. Но най-интересното е това, него го оставям за капак на абсурдната ситуация, в която живеем: моя милост плаща членски внос за синдикат "Подкрепа" от години, дори и, както виждате, и сега продължавам да им плащам този т.н. членски внос, и то при положение, че лидерът на този същия синдикат, и то тъкмо когато съм болен и съм в тежко положение на службата, вместо да ми помогне с нещичко, си е позволил лукса... да ме съди (!!!) и да ми иска парично обезщетение (състоящо се от четирицифрена сума!) за "обидни мисли", които съм бил написал по негов адрес в една моя философска книга (!!!!!), представяте ли си абсурда, на който сме свидетели?! Значи аз съм плащал години членски внос на този синдикат единствено за да бъда в крайна сметка съден и осъден от неговия лидер и... да му платя пари! А някаква подкрепа и помощ за нищо, естествено, не получих - и едва ли някога ще получа!

Да живей синдикализмът с българска специфика! Да живей социалната справедливост - пак с българска специфика! Това е. Добре дошли в България! Радвайте се, тук е весело! И смешно! Хубав ден ви желая!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

сряда, 5 юни 2013 г.

Възвание на гражданина Трашов към дейците на българското образование

Току-що забелязах интересен по моя преценка коментар, който открих под вчерашна публикация в блога със заглавие Младите трябва да бъдат обучавани не на това какво да учат и какво да мислят, а как да учат и как да мислят. Решавам да дам по-широка гласност на този показателен коментар, поради което го публикувам в отделен постинг - с оглед на това да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, хартиеното издание на този блог:

Ето нещо, което си струва да бъде подкрепяно, адмирирано, разпространявано и настойчиво, упорито, всеотдайно и всекидневно насаждано, защитавано, огласявано...

Та дано пробие тъпоумието, интересчийството, заспалостта, безхаберието, мудността, безличността, чиновността, спокойствието, показността и упорития дебилитет на тъй нареченото българско учителство - неучещо се и не желаещо да се учи от най-доброто в света. Какво приказвам, ами и от най-доброто в България!

Дето му е под носа. Дето е в книгите на философа-учител от Пловдивската гимназия по електротехника и електроника. С предложеното й име, то да бъде вместо Владимир Иличь Ленин, примерно и защо не - Стив Джобс. А?!

Защо да не бъде възприето това име, заедно с основополагащите принципи на новото обучение - ясно изложени и защитени в книгите на философа?!

Защо бе, г-жо директор на ПГЕЕ-Пловдив?! Докога ще чакате европейските и световни повеи да станат директиви и заповеди за промени в образованието ни?!

Защо не си запретнете ръкавите и защо не ги изпреварите европейците и американците, финландците и канадците?!

Защо, бе чоджум?! Нали сте млада, умна и разумна, а заедно със своята заместничка и председателка на профсъюза Подкрепа в училището планини може да повдигате, камо ли новите принципи и методи в образованието да въвеждате...

Докога ще спите, ще интересчийствате, ще безхаберствате, ще чиновничите... докога ще дебилствате в сферата на образованието?!

04.06.2013 г. Владимир Петков-Трашов

(ЗАБЕЛЕЖКА: Длъжен съм да уточня, че аз, стопанинът на този блог, не мога да нося отговорност за някои по-пиперливи изрази на автора, който, като български гражданин и данъкоплатец все пак има моралното право да изисква, да се гневи, да е непримирим и дори толкова остър в изразите си...)

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Виждате ли колко проста - и гениална обаче! - е идеята на т.н. "капитализъм"?!

Вчера, разхождайки се, рекох да поседна в едно заведение на една най-оживена улица в Пловдив. Стана така, че от доста време съм в болнични, всеки ден излизам по два-три пъти да се разхождам, ала все не намирам време да поседна, да се отдам на спокойствие, на размисли, не, все ми се налагаше да излизам за да върша някаква работа. И уж, на пръв поглед, "безделнича", а все нямам спокойствие да поседна и да се задълбоча в любимото си занимание: съзерцание на суетния свят и отдаване на размисли. Но ето, вчера намерих такова време и близо час, ако не и повече, поседях и поразмишлявах. Даже и книга не си извадих от чантата да почета, а само съзерцавах човешки физиономии и се вдълбочавах в нахлуващите съвсем свободно в съзнанието ми размисли. Прекрасно нещо е това, то е мое любимо занимание, вие опитвали ли сте го?

Да описвам сега за какво съм мислил и как съм се чувствал е дълга и безинтересна работа. Искам да разкажа само един щрих, един кратичък епизод, който се случи - и който ме наведе на цял рояк мисли, свързани с работата ми. А моята работа е една: мислене и писане. Интересното е, че идеите сякаш хвърчят във въздуха, ала се иска сетиво да ги уловиш, ето това е най-важното. Иска се и подобаваща настройка.

Та седях си на масичката на открито и на сянка - тази пловдивска улица е известна с вековните си огромни дървета, тя е чудесна за разходка лятно време под дебелата им сянка - и си мислех за каквото ми дойде на ума. Като подема някой мотив обаче аз не го оставям лесно, трябва доста по-силен мотив да ме овладее, че да се откажа, въпреки спонтанността, непринудеността, на която се бях оставил. Казах, няма да пиша за какво именно съм мислил. Но ето епизода, за който искам да разкажа.

По едно време забелязах, че на една от масите в това заведение седи един човек, който забързано нещо пише в бележника си. Или, може би, пък рисува? Да, по едно време забелязах, че този човек рисува, прави си разни скици. Дори по едно време той застана така, че видях с едното око, че рисува портрет на седящ наблизо човек. Пак се отдадох на заниманието си: да разглеждам лицата на минаващите и да се отдавам на овладелите ме мисли.

По едно време пак хвърлих поглед на оня човек - на възраст над средната, към края на средната, сякаш ми беше набор - и забелязах, че той вече рисува... мен! Открих това понеже мернах скицата му, на която ясно си личеше моята особена шапка, аз все се разхождам с шапка, заради операцията, която ми беше направена на главата. Стана ми хем интересно, хем малко... чоглаво, особено някак. Не ме е питал и ме рисува - да, но можеш ли да му забраниш? По едно време ми мина през ума, че ще ми е интересно да видя как ме е нарисувал. Дори ми мина мисълта дали да не го помоля да ксерографираме скицата на моя портрет, та и аз да имам едно копие. Тъй де, рисува мен, нещо трябва да имам и аз в замяна. Ей такива мисли ми прехвръкнаха, после пак се увлякох в други мисли.

Да, обаче след още десетина минути тоя човек стана, дойде при мен, подаде ми портрета и ми каза "Ако искаш, дай ми 1-2 лева, ето ти твоя портрет?!". Много се изненадах, ала - аз съм такъв, обичам да насърчавам предприемчивите хора, да не говорим за талантливите хора, които владеят някакво изкуство! - веднага бръкнах в портфейла си и му дадох два лева. Оказа се, че тия два лева в портфейла ми биха последните - все още здравната каса не ми е изплатила болничните, държавата наистина изглежда няма пари! - та после ми се наложи да се връщам пеша, доста походих, щото нямах пари даже за автобуса, но ето, вече съм горд притежател на цяло едно портретче, нарисувано от ръката на художник. И го взех само за два лева, нищо пари! Ами ако този е някой бъдеш Ван Гог - или Сезан?! Добра инвестиция направих с тия два лева, няма що!

Защо пиша това? Ами защото една мисъл ме терзае тия дни: наистина човек трябва нещо да прави, да се ползва от талантите си, за да печели пари. Добре е устроено обществото, то е нещо като пазар, където всеки предлага каквото има, с каквото разполага: сили, таланти, дарби, умения, способности, ум, какво ли не. Трябва това, което предлагаш, да е потребно на някой, той да те оцени, и да ти плати, за да овладее твоята "стока". Това е прекрасно, няма нищо унизително: с колкото по-рядък талант разполагаш, с колкото по-развити умения разполагаш, толкова по-необходим ще си на някому, толкова повече пари ще бъде длъжен да ти плати, за да не те изпусне, за да не отидеш при друг. Ето, това е именно чудесното устройство на капитализма: имаш свобода да правиш каквото искаш, но за да живееш, трябва да продаваш успешно своите умения. И ще живееш доволно, пък дори и щастливо. Когото го ценят, той няма начин да не е доволен.

Да му мислят обаче калпазаните. Да идат в първия клуб на БКП и да се запишат за "социално слаби" - за такива трябвало да се грижи държавата! А нормалните, работливи, предприемчиви хора нямат нужда от нея: те на себе си са самодостатъчни и могат да си уредят живота си сами. Стига държавата да не им пречи. Както е у нас. Виждате ли колко проста - и гениална обаче! - е идеята на т.н. "капитализъм"? Перфектна е обаче. На това се дължат и неговите страхотни постижения! Неговата универсална същина!

Това исках да ви кажа. Хубав ден ви желая - и успехи в търсенето и доказването на самите себе си! Дерзайте, работете, търсете - и ще успеете! Няма как да е иначе. Не бъдете обаче мърморковци, които само се оплакват. Щото тогава сте загубени...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 4 юни 2013 г.

Младите трябва да бъдат обучавани не на това какво да учат и какво да мислят, а как да учат и как да мислят


Необходимо е да сменим фокуса от това какво да се учи и какво да се мисли към това как да се учи и как да се мисли. Трябва е да преминем към компетентностен модел на интегриране на знания, умения, ценности и нагласи с практически натрупан опит и поведения за постигане на качествени реални резултати. Когато определим новите цели и изисквания за образователната система, трябва измерваме реалните компетентности на учениците, учителите и образователните организации като цяло, за да преценяваме доколко те се постигат...

... Когнитивно-емоционалните компетентности са подробно описани в документа – определили сме 18 базови компетентности (като постоянство, мислене, комуникативност и творчество) и 28 комплексни компетентности, групирани като личностно-социални, комуникационни, интерперсонални, за моделиране, за решаване на проблеми и процесно-организационни.

В известна степен част от тези компетентности се изграждат и в момента при най-добрите учители в най-добрите училища - въпреки утвърдената система. За съжаление повечето учебни програми, съдържание и педагогически методи в момента са толкова тесни и ограничени като поглед към света, че обричаме децата си на нищета. Информационна, мисловна, културна, емоционална, социална и сетивна нищета, която в крайна сметка води до цялостна духовна нищета. Ако малките деца учеха език по този начин, никога нямаше да проговорят. А ние принуждаваме нашите деца, използвайки всякакви насилствени методи – оценки, страх, подкупи и награди – да възпроизвеждат тази нищета и въобще не трябва да се учудваме, че се бунтуват или просто потъват в непукизъм. По този начин обричаме собственото си бъдеще...

... Ако целим да изграждаме универсални компетентности, няма толкова значение какво конкретно знаят децата. Важното е то да е достатъчно интересно и сложно, за да служи за среда за изграждане и практикуване на универсалните компетентности. Дори е по-добре е да се знаят различни неща и да има различни погледи върху света. Така, когато после се реализират професионално, те ще могат творят и да съзидават заедно. А това е един от ключовете към икономика на знанието.

... Изключително важно е да върнем ролята на учителя като професионалист, защото той в момента е в голяма степен администратор. Учителят трябва да катализира и подпомага личностното развитие на учениците и да е подпомогнат в този сложен процес от системата, а не обратното.

Това налага да преодолеем много насложени разбирания, като например: само някои деца са талантливи и заслужават внимание; оценките (добри и лоши) мотивират ученето; класирането на децата на отличници, средни и слаби подпомага ученето; конкуренцията и състезанията са добри за качественото учене – въобще трябва да преодолеем нагласите за елитарност на образователната система.

Интересно, че при прилагане на метода Jump Math първоначално наблюдаваме съпротива именно от отличниците. Разклаща се статуквото им, те разбират, че отличник не означава само да изпълняваш инструкциите на учителя и да отговаряш "вярно", а да започнеш да мислиш. Нещата се оправят за 1 – 2 месеца и после разбират, че тази концепция не е адекватна – няма "отличници" и "слабаци", а има равноправни хора с различни идеи, които могат да решават заедно проблеми, да им е интересно и да изпитват радост от това. Разбират, че е по-удовлетворително да помогнеш на другия и така самия ти научаваш повече.

Друга нагласа, която трябва да променим е, че ученето е процес, изискващ външен натиск, принуда и контрол. Има достатъчно много педагогически практики, които доказват, че вместо това е възможно да се създадат условия за вътрешна мотивация за учене. И когато се създаде т. нар. оптимално преживяване у децата, те започват да искат да учат и да изследват активно света, защото ангажират мисловните, емоционални и сетивните си способности, придобивайки увереност и ентусиазъм. Разбират, че могат да управляват живота си. Kогато го разберат, не можем да ги спрем да се стремят напред и нагоре, нито можем да ги върнем към предишния конформизъм и заучаване.

... Добре работещите образователни системи в света са егалитарните - които осигуряват условия за качествено образование и търсят високи резултати от всички деца, учителите са уважавани професионалисти и творци, а училищата и университетите са учещи се организации, които непрекъснато търсят подобрение.

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Държавата трябва да спре да прави каквото ù скимне с "човешкия матр`ьял" на нацията!!!

Няма как, сядам да пиша обещаното ОТКРИТО ПИСМО до г-жа Министърката на образованието и науката - да отлагам няма полза, няма и смисъл. Иска ми се много неща да й кажа в това писмо - тя, темата, всъщност е неизчерпаема! - но понеже е именно така, понеже "всичко" не може да се каже в едно писмо, то решавам писмото ми да бъде пределно лаконично. И без това тия писма едва ли изобщо ги четат; пък от друга страна, честно казано, аз повече пиша не до нея, до Министърката де, а до гражданите, които ми се ще да прочетат и да вникнат в написаното; щото нещата би следвало да зависят повече от гражданите, не от министри; Министърът би следвало да е слуга на гражданите, а не техен господар, както мнозина си мислят у нас. Та от гледна точка на тия съображения, обнадежден, сядам да пиша своето писмо; трябва да бъде освен кратко и силно, необстоятелствено, въздействащо; да видим какво ще се получи, но такава ми е идеята, такъв ми е замисълът. С Божия помощ написах ето какво:

До г-жа Министърката на образованието и науката
София

ОТКРИТО ПИСМО

Уважаема госпожо Министър,

Аз, авторът на това писмо, съм български учител, отдал повече от 30 години от живота си на образованието у нас - училищно и университетско, работил съм и в двете сфери. Смея да заявя, че познавам проблемите - и от тази позиция искам да Ви кажа нещо изключително важно. Първо, разбира се, Ви поздравявам за заемането отговорния пост, макар че се чудя на дързостта Ви да го приемете - предвид сложността на проблемите, които Ви очакват за решаване. Не крия, много ми е чудно как дадени хора се заемат с такава лекота с такива отговорни задачи; боя се, че съвсем не си дават сметка какво ги очаква и се надяват на леко и безпроблемно министерстване. Дано Вашият случай не е такъв. Въпреки това - поздравления за куража!

Започвайки съществената част от своето писмо до Вас, си давам пределно ясно сметка, че едва ли ще мога да опиша и представя с думи точната ситуация в българското образование. Да се опитвам да сторя това тук, за щастие, не е и необходимо, първо, защото е невъзможно (и затова е глупаво изобщо да опитвам!), второ, защото в последните години, работейки всеотдайно, успях да напиша и да издам три книги по тази гореща проблематика, които Ви изпращам заедно със своето писмо; от тях можете да се информирате пределно точно за най-същностните и най-важните проблеми, както и с начините за справяне с тях, по моето убеждение най-ефективните. Става дума за ето тия мои книги: ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ (излязла от печат в 2011 година), НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование), която беше издадена в два тиража през миналата, 2012 година и, накрая, книгата ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ (с подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), също излязла от печат през миналата година. От един поглед се разбира, че тия три книги обхващат цялата проблематика около ситуацията в българското образование, а именно, на първо място, неговата принципна, философска страна и основа, т.е. проблемът за началата, идеите, на които то трябва да се опира и изхожда, както и за неговата стратегия; на второ място, във втората книга е представена ситуацията в сферата на училищното образование, а, на трето място, не е подмината без внимание и сферата на университетското образование, където нещата, за жалост, също не се бляскави. Надявам се, че най-отговорно, благодарение на тия мои книги, ще се опитате (заедно с Вашите сътрудници и с тяхна помощ) да вникнете в цялостната картина, която съм се опитал да очертая в нейната дълбочина, което е за Ваше добро, аз по този начин един вид Ви помагам, а го правя, защото съм твърде много загрижен.

И също си давам сметка колко лесно е, заемайки този пост, да бъдете подведена от всесилната и доста коварна образователна бюрокрация, която има една-единствена задача: да запази всевластието и монопола си! Именно за да не се случи това, Ви пиша това писмо и Ви пращам тия текстове, които много могат да Ви помогнат за да си съставите вярната представа. А дали ще се опитате нещо да промените, дали ще се овладеете от духа на потребността от радикална и същностна промяна на всички отношения на всички нива в образователната сфера, от който са пропити моите разбирания, е нещо, за което аз много се надявам, ала, за жалост, не съм оптимист. Прочее, в последните няколко години аналогични писма съм писал до всички, които се изредиха на поста министър на образованието и науката, като се почне от Фандъкова - и ето, се стигне до Вас. Не крия, не съм забелязал някакъв особен ефект. Аз и не съм такъв наивник да чакам и да се надявам някой министър на образованието в нашите условия да се овладее от автентично съзнание за потребността от дълбока и коренна промяна на отношенията в образователната сфера. Също така си давам сметка и защо това е така. Защото нещата са твърде тежки, направо отчайващо тежки. Искат се вече не реформи, тази дума беше крайно дискредитирана, иска се, потребна е една същинска духовна революция. Не вярвам някой министър да се реши да си сложи "главата в торбата", инициирайки една такава революция. Прочее, революции не се правят отгоре. Аз съм показал каква ми е надеждата в тези условия. Младите, учещите са моята надежда. Родителите са моята надежда. Възникването, раждането на едно ново съзнание, което да завладее душите и на ученици, и на родители, и на учители, е моята истинска надежда. За това именно и работя. Ако имате добра воля да подпомогнете този процес, стига изобщо да се кахърите за случващото се, вместо да му пречите, както обикновено се прави от властническите институции у нас, ще бъде все пак нещичко. Затова може би Ви пиша своето писмо. Макара че, не крия, го пиша по-скоро обърнат към тия фактори, за които казах, че според мен са решаващи. Повтарям, това са: младите, техните родители, заинтересованите, ангажираните със собствената си участ граждани, обществото, учителите, възпитателите на младежта, и то не всички, а най-авангардно мислещите сред тях. Те ще бъдат силата, която ще промени всичко, но това ще стане едва когато се овладеят от подобаващите идеи. Това няма да е скоро, но работите неумолимо вървят към една такава развръзка.

За да не се повтарям, сега решавам да Ви изпратя и писмата, които написах и изпратих на Вашите предшественици на този пост. Те, разбира се, не си мръднаха и пръста да направят нещо наистина съществено, а се задоволяваха с правенето на дреболии, предимно на глупости, ето, дори и един свестен закон за училищното образование не можаха да направят. Главната им задача беше да задържат статуквото, колкото и плачевно да е то. Искам категорично да заявя: по-глупава идея от тази не може да хрумне в главата на един министър. Да, знам, че тя е практична, и благодарение на нея той може да си министерства значително по-дълго време. Но и тази идея, да си министерстваш, сиреч, да се пъчиш на приемите и на парадите, не е кой знае колко по-малко тъпа идея: министър се става за да работиш, за да си полезен на ръководената сфера. Така си мисля аз, гражданинът-идеалист. Пропуснах да кажа, че съм дългогодишен преподавател по философия и гражданско образование, по образование и, да се надяваме, по призвание, съм философ. Затова така се изразявам. Ний, философите, имаме една вдъхновяваща ни идея: да служим на истината. Службогонци от нас не стават. Напротив, най-неприятни сме на службогонците. Трън сме в техните очи. Общо взето сме много дразнещи и крайно вредни за запазването на уюта на статуквото. Който е така приятен за мнозина, като се почне от поредният министър. Да не е луд някой министър да си разваля рахатя като си запретне ръкавите да работи? И особено пък: да прави революции?! Такова нещо явно не може да се случи у Българско. Ще бъде цяло чудо да се случи. Аз обаче в чудеса на вярвам. Така ме е научил некраткият ми живот до този момент.

В тия изложения до Вашите предходници, които също ще Ви изпратя (понеже те не реагираха на тях кажи-речи, естествено, никак!) съм представил достатъчно ясно и категорично каква е моята оценка на съществуващата катастрофална ситуация в българското образование. Тук ще се задоволя със съвсем кратичко напомняне:

В българското образование даже 10 ноември 1989 г. още не е дошъл. В него продължава да си съществува в непокътнат вид една тоталитарна командно-административна система, която е въведена у нас по съветски образец още след 1944 г., и която успя да издържи на "изпитанията на демокрацията", което показва колко е жилава, направо е по сталински несъкрушима. Другояче казано, българското образование се покои на отдавна отречени от самия живот, анахронични, ретроградни, изцяло несъвременни начала и принципи. Всичко в българското образование е объркано, всичко в него е тъкмо наопаки на това как трябва да бъде. Състоянието, в което съществува тази абсурдна система, затова е състояние на непрекъсната агония. Агонията продължава вече десетилетия.

Всички участници в процеса са се адаптирали и почти никой не предприема някакви рискове нещичко да промени - тя устройва сякаш всички. Е, разбира се, големият потърпевш е... България! Да, тъй като големият потърпевш е младежта на България, сиреч, ощетен е човешкият потенциал на България, то в крайна сметка България губи непрекъснато от това че си позволява да търпи една такава вселенска аномалия. Затова нищо у нас не върви както трябва. Защото всичко е сгрешено в сферата, в която е началото на всички начала: духовната и образователната сфера. Оттук започва всичко. А всичко тук е наопаки на това както трябва да бъде. Работите наистина са отчайващи. Българското образование е един разлагащ се труп, който никой няма смелостта да погребе. Така аз виждам нещата: въпреки че даже езикът е безсилен да изяви доколко нещата са безнадеждно тежки и катастрофални.

Няма го онова, от което зависи живецът на всичко в човешкия свят, оказва се, че съществуващата административна и директивна система не допуска онова, на което се дължи животът в сферата на духа: свободата е прогонена от нея, тя, милата свобода, е прокудена и се възприема като нежелан гостенин, нещо повече, като неин враг! Разбира се, в една система, основана на тоталитарни принципи, каквато е образователната сфера - тя се покои на господството и подчинението! - не може да има свобода, там свободата не може да бъде търпяна. В образователната сфера никой не е свободен, а всички са прости изпълнители. Йерархично е устроено всичко тук: тук действа казарменият принцип "Началството никога не греши!". Министърът е нещо като божество, а Министерството с чиновниците си е "началото на всички начала": то командва, всички изпълняват. Никой от участниците не е питан какво мисли. Най-добрите (ученици, учители, директори) са ония, които най-безропотно изпълняват директивите. Най-лоши са ония, които мислят и задават неудобни въпроси. Ония, които имат неблагоразумието да се правят на "интересни", сиреч, държат на свободата си. Тия направо биват възприемани като "врагове", които трябва да бъдат без жалост ликвидирани. И така нататък. Както съм започнал мога да продължа до безкрай, но това изобщо не е необходимо. Обещал съм да бъда кратък. Затова и ще започна да се "ориентирвам към приключване". Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша?! Кучета си лаят, керванът си върви. Такива са нещата у Нашенско...

Наистина, не е необходимо да продължавам. Казал съм го пределно ясно в книгите си и в предишните си изложения до Вашите предходници на министерския пост, които, казах, също ще Ви изпратя. При желание можете да се запознаете с всичко. За Ваше добро е това. Е, знам, че не бива да си докарвате главоболия. Статуквото трябва да бъде пазено. Майната й на България най-сетне, важно е да си пазим министерския пост, нали така? Откъде се взе тоя глупак Грънчаров да ми разваля рахатя?!

Госпожо Министър, всичко, което Ви го казвам - не зная как то звучи във Вашите министерски уши, но мога да се догаждам за това - е дълбоко преживяно от мен, то е, така да се рече, изстрадано, аз не се правя на някакъв академичен учен, който из пръстите си изсмуква своите "величави мисли", напротив, всичко, което пиша и съм написал за българското образование, е взето от самия живот. Вие ще се убедите в това ако разлистите книгите ми. Чужда ми е мисълта да се правя на "визионер", на "революционер", въпреки че с удоволствие бих участвал в една революция, стига тя да може някога да започне. Пределно искрен и честен съм, дано поне това сте забелязала. Тоест, държа се като "образцов идиот". Както и да е. А сега искам да завърша с нещо, което, по мое виждане, не трябва да бъде изпускано. Искам да кажа няколко думи за ситуацията в училището, в което работя. И в което се случиха в последните години многозначителни истории, в които се пречупват всички ония неща, които тровят живота в общностите, съставящи образователната сфера. Това са човешки общности, в които в абсурдната ситуация, в която сме поставени, се случват най-причудливи, направо невероятни неща. От жизнената цялост ще подбера няколко най-изразителни момента. И с това ще завърша, за да не бъда прекалено многословен. Също така ще щрихирам всичко, иначе кой знае докъде ще стигна.

Аз работя в Професионалната гимназия по електротехника и електроника в Пловдив, едно елитно и ползващо се със заслужена слава учебно заведение. От три години вече си имаме нова директорка, назначена на този пост от Министерството, оглавявано от славния министър Сергей Игнатов. Аз ще Ви изпратя като богата информация за случилото се в този динамичен период текстовете на свои предишни жалби и изложения до Министъра и до инспектората, но тук все пак искам да кажа нещичко. Което, повтарям, е безкрайно изразително за истинското, за реалното положение в образователната сфера.

Знайно е, директорът в едно училище според съществуващото законодателство е нещо като феодал, или като командир на полк, или, казано иначе, като диктатор, при това надарен с оракулски способности, сиреч, е същество, което никога не греши. И има пълната власт да си прави каквото му скимне. Когато се доберат до власт хора, за които властта е нещо като компенсация на съответните личностни достойнства, тогава оперирането с тази власт може да доведе до големи поражения. Ето една "несъществена личностно обагрена случка", която показва за какво именно става дума. Понякога илюстрациите внасят "плът" в сферата на мислите, на чистите идеи.

Предложих (аз пиша свой блог, който е доста популярен в интернет) преди две години следната идея: патрон на нашата гимназия да стане Стив Джобс. Да, нямаме си патрон, хрумна ми да предложа Стив Джобс (той тъкмо тогава беше починал, Бог да го прости!). И стана голяма история. Станах пишман, че съм проявил тази инициатива. Медиите се заинтересуваха, нямаше национална телевизия или вестник, който да не направи свой репортаж или не писа за "авангардната идея" Стив Джобс да замени... Ленин (проблемът е, че предишният патрон на това учебно заведение е бил Ленин, в града все още наричат нашето училище "ТЕТ-Ленин"!). Да, ама аз, както се казва, не бях съгласувал предложението си с новата директорка, която се почувства крайно уязвена. Вярно, всяко чудо е за три дни, медиите пошумяха, пошумяха и забравиха. Да, но директорката от този момент ме възприе за свой враг, за "много опасен човек", на който трябва да бъде отмъстено. За период от две години срещу мен се разгърна и беше приложен целият бюрократично-административен и волунтаристичен инструментариум за преследване, за унижение, за терор, за постоянни гаври и прочие, с оглед или да бъда "засечен" в някакво нарушение, та да бъда наказан и в крайна сметка уволнен, или пък да бъда доведен до състояние сам да се откажа, да си взема шапката и да се махна. Вие давате ли си сметка, уважаема госпожо Министър, за прилаганите средства някоя личност да бъде смазана от безжалостен администратор (в случая - от безжалостна администраторка) в съществуващите "законови" условия у нас? Той (тя) може да направи всичко, дето се казва, в техни ръце е и ножа, и сиренето. Ето вкратце заради публиката да кажа най-важното, което беше приложено срещу мен. Личният момент в една сфера на човешки отношения съвсем не е безинтересен, напротив, той е истинския същественият, казвам това, щото у нас, кой знае защо, смятат за вярно тъкмо обратното на истинното.

Това, че бях най-внимателно следен дали няма да закъснея за час, е най-малкото. Разбира се, най-внимателно започнаха да следят "дали спазвам задължителната програма", дали не нарушавам "държавния образователен стандарт", сиреч, дали не си позволявам някакви "непростими волности". Респективно, директорките започнаха да ми идват да посещения с оглед да ме изловят в "нарушения". Това, че моя милост преподава по разработени от самия мен и оригинални учебни помагала наля масло в огъня на административното рвение да бъда дискредитиран и изловен в нарушения. Няма как, наложи се да извикат подкрепа от инспектората: инспекторката по философия, която 15 години не беше идвала в това училище, почна да ни е честа гостенка, и то тъкмо в моите часове. Почнаха се нескончаеми писания на "докладни", на "писмени обяснения" и прочие средства за психически терор над личността на един учител по философия с по-свободолюбив манталитет. Наложи се обаче да се приложат и по-гаднички прийоми от богатия административен инструментариум за мачкане на личности: примерно, в момент, в който моя милост беше в отпуск по болест на 4 (четири!) класа едновременно беше подмолно внушено да "напишат" стереотипна жалба срещу своя преподавател по философия, който бил си позволил не знам си какви "волности"; без капчица неудобство младите бяха използвани за провеждането на недопустима репресия срещу техния преподавател. Директорката се разпореди по случая твърдо, по сталински: тия същите 4 класа ми бяха отнети от преподаване, и то два месеца (!) преди края на учебната година!!! Подложен бях на унижения, на каквито не бях подлаган никога в моята повече от 30 годишна кариера, нещо повече, каквито не бях предполагал че са изобщо възможни в наше време!

Почнаха, разбира се, да се правят "анкети с учениците", и то с така натамънанени въпроси, че тия "анкети" не бяха нищо друго освен обучение на младите хора в писане на... доноси срещу техния преподавател по философия! Мръсна, гнусна работа е това, ала ето, някои администратори, упоени от тамяна на своето всевластие, не се посвениха да приложат и най-мръсните номерца от неизчерпаемия бюрократичен арсенал за унижаване, за мачкане, за унищожаване на личности. Аз няма повече да описвам какво ми беше сторено в тия две паметни години. Бяха ми налагани дисциплинарни наказания, включително и "предупреждение за уволнение (!), бях тормозен по какви ли не и то най-префинени начини, бях даден даже под съд (!) от образователна шефка и то за "обидни мисли" по неин адрес в моя философска книга (!!!), обявен бях (понеже аз, разбира се, не се оставих да бъда пречупен и да се подчиня на произвола, напротив, защитих се, включително и с описания на този произвол в блога си, т.е. дадох пълна гласност на случващото се!), та значи, обявен бях за най-зъл "народен враг", който вреди на "спокойствието в колектива" и т.н. В крайна сметка се стигна дотам, че моя милост не издържа на гоненията, рухнах здравословно, наложи се да бъда инвалидизиран (!), изтощен от гоненията и терора в един момент аз паднах, ударих си жестоко главата, а след това бях подложен на операция за изваждане на хематом от черепа (!), от която, предвид болното ми сърце, едва оцелях, цяло чудо е че оцелях, благодаря на Бога, че оцелях. Разбира се, образователната институция не обърна никакво внимание на моите жалби и изложения, явно у нас принципът "Гарван гарвану око не вади" продължава да си бъде регулативен императив на живота. Както и да е, спирам дотук.

Защо Ви пиша тия неща ли? За да илюстрирам до къде води абсурдната ситуация, докъде води неправилно устроената анахронична система: води до съсипване на съдби, до разпиляване на личностен и човешки потенциал, води до мачкане и даже ликвидиране на личности! Така повече не може да продължава. Така повече не бива да продължава! Абсурдът е нетърпим!

Уважаема госпожо Министър, позволих си да оживя в съзнанието Ви един малък фрагмент от живота на, тъй да се рече, "поверената Ви сфера". Да, образователната сфера е сфера на живот, и то на същинския, на автентичния живот, тя е сфера на духовен живот - по идея обаче, а не както е у нас. У нас, казах, всичко е наопаки. Виждате, в училищата обикновено се занимават с глупости, а не с това, което им е работата - това особено важи за т.н. "ръководен фактор". Несменяемите самозабравили се директори - а са се самозабравили, защото си мислят, че са всевластни и ненаказуеми! - са бичът на българското образование, който плющи по главите на всички; ето това е първото, което трябва да промените. Горките учители страдат най-много, наред с възпитаниците си, защото се пържат на безброй огньове. Отникъде помощ не се види. Даже и състрадание никакво няма. За каква ти подкрепа да говорим тогава?!

Обществото пък е обръгнало и гледа на всичко с тъпо безразличие. Даже на повечето родители сякаш не им пука какво става с техните деца в училище; те са доволни, че поне са под "надзор", а за истински важното всички нехаят. Че нехаят съдя по това, че никак не реагират. Положението е отчайващо и нетърпимо, а всички търпят. Ето от какво съдя, че работите са в такава мъртва точка, че българското образование ми прилича по-скоро на мъртвило, а не на сфера на живот, и то на пълноценен духовен и личностен живот. Дали ще доживея да видя такава една промяна? Едва ли...

Пиша Ви та белким се поразтревожите поне малко. Ще ми се да видите нещата от друг ъгъл, от който картината не се изкривява. Държавата трябва да спре с експериментите си да си прави каквото иска с "човешкия матр`ьял" на нацията. Или да прави всичко, което е скимнало на вездесъщите и изнемогващи от скука чиновници от Министерството! Озаптете малко поне тия чиновници! Опитайте, иначе те са страшна напаст. Особено вредна напаст е т.н. директорско съсловие, имам предвид вечните, несменяемите, пожизнените директори на училища! Страшна напаст са те, нима не го знаете това? Ето, ако посегнете на тяхната величавост, ще е нещо полезно, което можете да направите. Или с което да започнете даже - това Ви препоръчвам.

Ето, чувам, че Вие сте била привърженичка на тезата, че и 4-годишните деца трябвало да ходят на училище! Давате ли си сметка какво означава това? Къде и кога е доказано, че държавата може да даде по-добро възпитание на невръстните деца от ония, на които самият Бог е възложил тази незаменима мисия - техните родители?! Моля, спрете гаврите, спрете насилията над личностите, които всекидневно се вършат из нашите училища! Опитайте се нещо да направите в тази посока. Грях е нищо да не правите и да се преструвате, че "всичко си ни е наред".

Спирам това свое писмо ето тук. Нека да прекъсне това писмо ненадейно, та да се почувства, че проблемът е открит и тепърва по него още много може да се пише и да се говори. Надявам се, че и Вашето министерстване ще протече в работа по подготовката на епохалния нов закон за образование, който всички очакваме, но който май скоро няма да ни осени. Всичко, повтарям, всичко трябва да бъде променено в българското образование, та да стане то адекватно на нуждите на самото време. Трябва в него да полъхне повеят на свободата и на демокрацията най-сетне! Докога ще чакаме тоя момент?! Прочее, ако само чакаме, нищо няма да се случи, трябва просто да си запретнем ръкавите и да работим. Ето, аз в тия години много работих, и затова, така да се каже, станах пишман. Тия, дето не работят, блаженстват...

Както и да е. Желая Ви успехи в тежката работа! С интерес ще наблюдавам какво правите. Освен учител съм и български гражданин-данъкоплатец. Приятно министерстване Ви желая!

С уважение: Ангел Грънчаров

2 юни 2013 година
Пловдив

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ