Истината ни прави свободни

четвъртък, 30 октомври 2014 г.

Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България




... Будното и жадно за наука българче се харесало на американците и с тяхна препоръка през 1884 г. заминало за САЩ за да продължи образованието си.

В Новия свят учил последователно в три учебни заведения - първоначално за кратко изучава английски в академията в Бриджтън, Ню Джърси. През 1888 взема успешно диплома от Теологичното училище при университета "Хауърд" в столицата Вашингтон и накрая завършва Колегията в Харвардския университет при Кеймбридж в Бостън, Масачузетс. Като студент Ватралски още в началото се отличил с особено доброто си познаване на английския език.

Затова, макар и чужденец, още докато учил в академията, спечелил литературно състезание по декламация. Заради писателските му наклонности, брадата и гордата осанка, съучениците му в Америка взели да го наричат "българския Толстой".

Но най-бележитото му постижение е написването на бакалавърския химн на реномирания университет "Харвард". Знаменателното събитие се случва на 17 юни 1894 г. В анонимния конкурс за написването на текста на песента - емблема на най-старото висше учебно заведение в САЩ, всичките общо 560 студенти от неговия випуск участват с псевдоними. Никой не се съмнява, че честта на тържествата по случай дипломирането да се пее текстът на неговия химн, ще се падне на някого от представителите на най-висшите кръгове на американското общество. Тогава, както и днес в Харвард и вечния му съперник от същия град Йейл учат само децата на елита - известни политици, банкери и аристократи. Затова и интересът на публиката е огромен - кой се крие зад името Pope, което журито, съставено от преподаватели, номинира за първенец. За всеобщо учудване се оказва, че той е неизвестен чужденец, и то от една съвсем непозната страна, намираща се някъде на Балканите. Всъщност това бил нашенецът, който си избрал прякора по името на любимия си английски поет Александър Поуп.

След първоначалната конфузия всички - и студенти и преподаватели, се втурват да поздравяват скромния чужденец. Събитието се превръща в истинска сензация - най-известните американски вестници се надпреварват да публикуват текста на химна. Авторитетни издания, като "Бостън глоуб", "Бостън транскрипт" и "Ню Йорк трибюн" го печатат придружен с портрета на неговия създател и Ватралски вкусва световна слава.

"Аз имам само скъпи и благодарни спомени от моето студентство в Америка. Благородството, услужливостта и справедливостта на професорите, колегиалността и великодушието на студентите и досега ми сгряват сърцето - пише в спомените си Ватралски десетилетия след случката. - ... Когато бях още в академията, през 1885 г. получих награда в първенство по декламация. Само доблестни професори могат да отдадат и признаят такова отличие на чужденец. В един анонимен литературен конкурс в 1894 г. назначената комисия избра моя химн като най-добър. Голяма бе изненадата че аз бях неговият автор - единственият българин в клас от 560 души... ала аз не забелязах проява на никаква озлоба, каквато например Пърличев описва, че си е изпатил поради литературната си победа в Атина. В Кеймбридж, напротив, мнозина, и професори и студенти, сърдечно ми сърадваха. Всички бостонски вестници писаха за случая, като повечето печатиха самия химн с моя портрет и обстойна статия за автора му."

Спомня си и друг пример за американско великодушие: "Веднъж упражнявахме пред професора по риторика известна реч за декламация. Един след друг студентите завършваха с патриотичното изречение от сенатора Лодж:

"... това като вършиш, такъв като бъдеш, ти ще се удостоиш за името Американец - най-благородното и достойно име под слънцето!" Когато дойде моя ред, и аз издекламирах речта и завърших със същите думи.

Но преди да се поклоня, по обичая, аз мудно и ясно добавих: "С изключение, разбира се, на името Българин!"

Тая моя оригинална добавка изненаданите професори и студенти поздравиха с невинен смях и гръм от продължителни ръкопляскания. Ако бях сторил това в Атина или Белград, студентите биха ме разкъсали. Най-малко щяха да направят стоянето ми в университета невъзможно. А тия благородни американци ме аплодираха, уважаваха повече, понеже бях лоялен на своето малко отечество. Чудно ли е тогаз, че подир България аз най-много обикнах Америка и американците." Литературният успех променя живота му и той се отказва да стане проповедник, както първоначално е възнамерявал, а вече мечтае да стане журналист, поет и писател. От пиедестала на добитата по чудодеен начин известност Ватралски обикаля Америка надлъж и шир. Обикаля щатите Масачузетс, Мейн, Ню Хемпшир, Върмонт, Кънектикът, Ню Йорк, Пенсилвания, Охайо, Вирджиния, Индиана и Илинойс, а също и Канада.

Навсякъде го приемат добре и успява да се издържа като изнася сказки и пише статии не само върху различни религиозно-етични теми, а и за своето отечество България и българите.

Като студент, сказчик и журналист Ватралски прекарва 17 години в Америка. Най-изненадващо, постигнал бляскава кариера, мечта и за всеки американец, през 1900 г. той решава, че трябва да се върне в България. По онова време родината ни преживява един от най-големите си възходи и за първия българин, завършил Харвард, възможностите у нас изглеждат толкова неограничени, колкото са и в Америка.

Сякаш в потвърждение на този подем е и един цитат от реч на президента Теодор Рузвелт, на който самият Ватралски се натъква:

"Няма народ, който през последния тридесет и пет годишен период да е напреднал толкова много и тъй бързо като българския. Американците имат причина да се гордеят, че Роберт колеж е дал не на малцина челни български граждани образование, та с това са играли една особена роля в издигането на българския народ... Издигането на самата Япония не е било повече бележито и неочаквано от издигането на България."

Затова най-съкровеното му желание е да предаде опита и знанията, които е получил от най-бързо проспериращата страна в света, и предимствата на "англосакския характер, както сам го нарича, на своите сънародници. И наистина се заема с тази задача с възрожденски жар, но получава само разочарования.

Източник: 168 chasa

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

понеделник, 20 октомври 2014 г.

Как основните политически партии у нас се отнасят към катастрофата в образователната сфера

Отговори на БСП, ГЕРБ и РБ, систематично съпоставени:





























Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

неделя, 19 октомври 2014 г.

Знаете ли що е Ἀγορά?


Тъй като вече сериозно се замислям дали пък наистина да не нарека своето предаване по Пловдивската обществена телевизия ето как: НА АГОРАТА с философа Ангел Грънчаров, то мислейки в тази посока, реших да подготвя справка за това какво е представлявала Агората в отдавна отминалите времена на древна Гърция; ето каква информация намерих:


Агора̀ (гр. άγορά) е названието на главния площад в древногръцките полиси и символизира жизнеността и демократичността на античните градове-държави. Агората е разположена в средата на града и служи многофункционално - за пазар, религиозни чествания, произнасяне на речи, провеждане на политически дискусии и пр. Като център на обществено-политическия живот, агората е и мястото на което се провеждат заседанията на античното народно събрание, както и тези на народните съдилища (хелиастите). Най-известната агора е Атинската.


Агората в Атина е разположена в подножието на Акропола. В античните времена Агората е била мястото, където се е събирало Народното събрание, сиреч, е била политически, културен и религиозен център на полиса. На Агората са се помещавали административни здания и храмове, тук са се намирали обществените служби и юридическите учреждения, а също така е имало колонади, под сенките на които са се помещавали сергиите на търговците.


Древните атиняни се събирали тук ежедневно не само за да се осведомят за новините, да покритикуват правителството, да обменят мнения или просто да поклюкарстват, но и да купят или да продадат своите стоки.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Без пълна, без истинска откритост, гласност и публичност по най-важните проблеми на българската общност демокрацията у нас за дълго ще си остане фалшива, лъжлива, илюзорна



Съдебното дяло, което заведох за отмяна на заповедта на директорката на ПГЕЕ-Пловдив за моето уволнение от длъжността учител по философия и гражданско образование, ще се проведе на 4 ноември, сиреч, след две седмици. Свидетелите от моя страна и адвокатът ми са получили призовки и съответната документация, само аз дето не съм получил нищо. Ще направя нужното обаче и аз да се информирам и да съм в "пълна бойна готовност" за начеващата се битка за реабилитиране на истината, правото и на справедливостта, която ще се проведе на полето на правосъдната система на Пловдив (да не казвам на България, че ще прозвучи прекалено гръмко!). Не е тайна, че аз бях уволнен не за друго, а защото в качеството си на активен блогър дръзнах да поставя пред общественото мнение най-тежките проблеми на българското образование и училище. Системата в лицето на съответните администратори не пожела да влезе в диалог по поставените от мен същински въпроси, тя реагира по древния охранителен за запазване на статуквото начин: използва властта си за да посече, за да елиминира опонента, поставящ толкова неприятни въпроси. Да, обаче сега не сме 50-те години на ХХ век, сега сме 2014 година; времето на подобен род репресии за запушване на устата отдавна е минало. Проблемът на някои хора е че живеят с представите на други, отдавна отминали времена.

Разбира се, подробности по задаващото се съдебно дяло сега не мога да пиша. Бъдете обаче спокойни, аз в своя си дневник описвам всичко, което се случва - и след приключване на дялото ще обнародвам цялата поредица от мои наблюдения и размисли по случая. Престои да се проведе съдебен процес, който (казано, да приемем, на шега) нищо чудно да затъмни по епохалността и славата си дори Сократовия. На този процес ще водя битка за отстояване на своите идеи, разбирания и подходи за едно съвременно, автентично образование на младите хора у нас, които са поставени под пресата на безжалостната и обезчовечаваща ги бюрократична образователна система. Защото аз бях уволнен тъкмо за да бъда наказан, че не допуснах да стана... тухла в стената, а държах в отчайващата обстановка да бъда до последно личност, не отказваща се от суверенните си граждански, човешки и професионални права. Моето отношение към проблемите на българското образование беше възприето от администраторите като заплаха за жалкото статукво, а не като шанс за промяна, който можеше да бъде използван - с оглед подобряване на качеството на образованието на младите. Другояче казано, бях възприет като опасен за системата "народен враг" и според анахроничния стереотип трябваше да бъда унищожен, смазан във всеки един смисъл. Много е интересно как правосъдната система, която, по всеобщото признание, също не е в бляскаво състояние и се нуждае от спешна реформа, ще възприеме и оцени така и така сложилата се ситуация в намиращата се в плачевно състояние образователна система, за която реформирането и демократизирането вече е въпрос на живот и на смърт. Аз лично съм оптимист, вярвам в разумността и съм убеден в мъдростта на дейците и стожерите на правосъдието у нас.

Толкова по случая. Засега. Хрумва ми в този момент нещо крайно екстравагантно: дали пък съдът, предвид обществената важност на това съдебно дяло, предвид съдбовния и обществено значим характер на проблемите, които ще се обсъждат на него, няма да разреши видеозаснемане и дори онлайн-излъчване на съдебното заседание? Ако това нещо се случи, да допуснем, ако съдът разреши излъчването на живо на това съдебно дяло, аз съм убеден не само в това, че събитието ще предизвика голям обществен, граждански резонанс, но и че по този начин правосъдието ще спомогне много за разрешаване на кризата в българското образование и училище. Защото най-важното е да се работи по посока на създаване на гражданска непримиримост спрямо ужасните дефекти на една образователна система, чиито безмълвни жертви са децата, младите хора на България - а има ли нещо по-значимо за една страна от тях? Да, младите хора на България са същински страдалци, които са принудени да понасят всекидневни гаври над своите личности, над своите права: системата поставя не само тях, но и учителите в крайно унизително положение. Но, за жалост, тази унизителност мнозина не я съзнават, дори не я усещат и идентифицират, не я разпознават като унизителност, което вече наистина е страшно. Да се притъпят сетивата на толкова много хора, тия хора да са безчувствени и да не усещат униженията, на които са подложени, да не ги припознават като унижения, това наистина е страшно. Не зная дали си давате сметка колко е страшно, но ето, правя нужното да се опитате да осмислите този проблем. Този факт.

Ще попитам адвоката си дали не е добре от наша страна да излезе инициативата за това да се направи пълен видеозапис на съдебното заседание по това дяло. Аз лично не виждам нищо лошо в една такава мисъл, та нали истинска демокрация - а демокрация, не просто демократизация, не видимост за демокрация, а същинска демокрация! - е потребна не само на българското образование, но и на българското правосъдие; демокрация обаче без пълна откритост и публичност не може да има. Ако разбираме точния смисъл на проблемите, които ще се разискват на това съдебно дяло, ще трябва да се съгласим, че пълна откритост по него е жизнено необходима. Аз така мисля, аз вярвам в пълната прозрачност, във възвишения характер на истината, истината не се плаши от откритостта, изглежда за лъжата само тази откритост е неприятна; вярвам в потребността от пълна медийна откритост, гласност и публичност по най-важните проблеми на нашата българска общност - щото без такава публичност и откритост ние напредък няма да имаме, демокрацията у нас ще си остане за дълго време само фикция, само видимост, демокрацията ни за дълго ще си остане фалшива, лъжлива, илюзорна. В това мое убеждение нищо не може да ме разколебае. Аз лично няма защо да се страхувам от пълната откритост, публичност и прозрачност по това съдебно дяло. Не съм правил нищо, от което да се срамувам или страхувам. Други вероятно са застрашени от това; а ако не са, какво пречи тогава и те да пожелаят откритостта?

Не съм наясно как стои този проблем, но доколкото зная, съдебните заседания по принцип са открити, значи няма причина да бъде забранен видеозаписа на съдебното заседание. Така аз разсъждавам. За излъчването онлайн нещата може да стоят иначе, не зная. Но не бива да има някаква пречка. Аз съм готов да организирам техническия ресурс това да се случи без с нищо да се попречи на спокойното протичане на съдебното заседание. Ще видим де. Аз само подхвърлям идеята. Да се надяваме, че това, което предложих, не е толкова "страшно" за някого. Ще ми се не просто училищната общност на ПГЕЕ-Пловдив да има възможността да проследи протичането на цялото съдебно дирене на истината, но и голямата общност у нас, не само пловдивската, но и в България (пък дори и по света доста българи четат блога ми!) да имат възможността да станат съпричастни на случващото се в съдебната зала. Гражданският и човешкият резонанс, ако това се случи, ще бъде грамаден. И ефектът върху съзнания, убеден съм, също. А това е най-важното. За мен поне. Вие ако мислите иначе, моля, споделете, с интерес ще изслушам вашата позиция по въпроса.

Желая ви хубав ден! До нови срещи! Бъдете здрави! Бъдете смели - и право в очите казвайте какво мислите по всички проблеми! Този е пътят за справяне с мекушавостта и с малодушието. Движейки се неотклонно по този път хората стават достойно живеещи човеци и граждани. Аз друг път за това не зная, вие ако знаете, информирайте ме, с благодарност ще гледам да го науча и възприема...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 15 октомври 2014 г.

Животът и любовта са неразделни



Тази сутрин, ровейки се в архивите си (и по-точно във файловете, сложени за съхранение в "чекмеджето" една моя стара пощенска кутия) открих един текст, писан отдавна, може би преди повече от 20 години, за когото си спомням, че съм го преписал на компютър преди повече от 10 години, а след това съм забравил за него; ето, тази сутрин случайно го намерих и го публикувам тук, нищо не пречи да го сложа и в моята сега пишеща се книга под условното заглавие ФИЛОСОФИЯ НА ЛЮБОВТА (към която отново се връщам след като тия дни завърших работата си по книгата ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ):

Концепцията за “видовете любов” в диалога “Пирът” на Платон

(есе)

Диалогът “Пирът” на Платон е поразително творение на гръцката мисловност в лицето на философията. В него се поставят вечните проблеми за човека, живота, красотата и любовта, което само по себе си го прави крайно интригуващ: за нас безусловно е най-интересно да разберем как тогавашната култура е разбирала живота и човека, какви отговори е давала на ония въпроси, без които трудно се живее дори и сега, когато уж сме „безкрайно напреднали”, когато уж имаме яснота “по всичко”, а всъщност като че ли сме още по-объркани от всякога. Ако е вярно, че животът без любов не заслужава да се живее, то следва, че истината на живота е любовта, онази любов, в която именно улавяме иначе непостижимото естество на живота. Ето защо, търсейки яснота най-вече за същината на живота, се впускам в разсъжденията на Платон за любовта, които са изключително пластични и неподражаемо дълбоки; според мен в тях намираме онова, което липсва на днешните наши прекалено научни обяснения и теории както за живота, така и за любовта: всъщност имаме ли изобщо такива – или само сме си наумили, че „всичко разбираме”, че всичко „си знаем”?!

Крайно силно ме впечатли навремето, когато се докоснах до Платон за първи път, митът за “видовете любов”, представен в този диалог. Тук искам да представя основното негово съдържание – като ще се опитам да изразя и своята реакция спрямо често така необичайните разбирания, които срещам у Платон; това ще е отправната ми точка в едно разсъждение, което искам да направя под въздействие на така богатата платонова мисъл.

Сократ е учителя на Платон, а и двамата изключително много се занимават с “темата за любовта”. Най-напред известна е тяхната концепция за “видовете любов”, която като че ли ни казва всичко, даже и на нас, късните хора. Сократ особено много харесвал мита за създаването на мъжа и жената като “пол-ове”, сиреч като “пол-овинки” на цялото, наречено човек. Ето съдържанието на този мит, разказан от Аристофан в “Пирът” (стр. 442)

Някога хората не били като днешните, каквито сме ние, които цял живот не знаем по-фатална за нашето щастие грижа от тази да си намерим “своята половинка”, любимото същество, без което животът ни се оказва лишен от особен смисъл. В най-ранните времена съществували странни същества, “цялостни човеци”, които имали два пола (два полови органа), четири ръце, четири крака, две глави и „всичко останало, което човек вече може сам да си представи на основата на вече казаното”. Това бил така нареченият “андрогинен род”, съществата на който пребивавали в неизразима хармония и жизнена пълноценност, защото всичко потребно за своето щастие намирали в самите себе си, на тях нищо не им липсвало и нищо не трябвало да търсят, за тях били непознати нещата, за които днес ние така силно копнеем. При това тези “абсолютни” и “пълни”, а не като нас “пол-овинчати” човеци, били изключително силни, движели се не както ние на два крака, а се премятали като кълбо и т.н., но най-важното за тях било, че любовта като копнеж, мъка и страдание по “своята половинка” им била съвсем непозната. Но ето че тук веднага се натъквам на нещо крайно интересно, касаещо любовта; нека да се задълбоча в него…

“Половите органи” на тези същества били два, но във всеки случай не били едни и същи при всички, тук имало няколко възможности, варианти, от които природата не била закъсняла да се възползва. Някои “цялостни човеци” имали нашите сегашни мъжки и женски полови органи, т.е. били “жена-мъж” едновременно; други били “жена-жена” (ясно по каква причина!), а трети, явно, били “мъж-мъж”, един вид “двойно пълноценен мъж” (!), тук също не се налагат уточнения защото това било така. Но и в трите случая “цялостният човек” пребивавал, както казах, в неизразимо усещане за пълнота от съществуването, което на нас специално ни е познато само в тайнствените мигове на “пол-овата любов”. Любовта в нашия смисъл (като страст, копнеж, като влечение към друго същество, като порив към пълноценното удоволствие, страст за сливане, в което животът като че ли е при самия себе си в своята цялост и т.н.) за тези същества съвсем не съществувала. За това обаче можем само да им завиждаме: те си се раждали “влюбени” и пребивавали в най-съвършено “единение”, за тях пълноценният живот не бил жажда, а непосредствена даденост на съществуването, те били сами по себе си цялостно щастливи. Но стига толкова, вече като че ли нещата се изясниха поне отчасти.

Но ето че в един момент “андрогините” като че ли съвсем се самозабравили поради преситеността си от удоволствия и от щастие, започнали да не зачитат боговете, поради което се наложило Зевс жестоко да ги накаже. Той много-много не се церемонил с тях, а им приложил най-жестокото наказание, което може да измисли един ядосан бог: започнал да ги реже наполовина, да ги прави по-слаби – за да направи така, че “безчинствата” им най-сетне да престанат. Зевс ги режел един по един, а Аполон му помагал като изцерявал страшните рани, завивал откъм гърба кожата и показвал уменията си по пластична хирургия: защото все пак “произведенията” им, независимо от всичко, все пак се получили достатъчно красиви: това вече сме самите ние, двата “пола”, мъжете и жените.

Историята по-нататък за всички е от ясна по-ясна. Разрязаните “половинки” от блаженото по-рано цяло се загубили една друга, започнали да се търсят, обикаляли земята без покой и не се успокоявали докато не намерят “своята половинка”. Така се появило любовното влечение и копнежа по единение на душите и телата, познат ни като любов, а наред с него и страданието, мъката и ужаса при съществуването, в което си сам, без “твоето друго” и т.н. Няма защо повече да разказвам този мит, който Сократ често разказвал и изцяло споделял: защото той му давал решението на великата загадка на любовта.

Но този мит решавал и проблема за “сексуалните ориентации”, при това съвсем убедително. Онези “пол-овинчати индивиди”, които били части на цялостния човек, известен ни като “мъж-жена”, търсели съответно другия пол и сред него се надявали да срещнат “загубената си пол-овинка”: това са така наречените “хетеросексуални” в нашата представа, това е т.н. “сексуално мнозинство”. Онези пък, които били част от цялото, наречено “жена-жена”, ясно какво търсели, случило се така, че те по неизвестни причини обитавали прекалено много остров Лесбос, поради което и получили името си. Накрая, половинките от някогашния пълноценен “мъж-мъж”, станали “хомосексуалисти” или “гейове” – защото именно мъж за тях бил заветният индивид, който може да ги допълни до безвъзвратно загубената цялост и така да им даде любовта, усещането за пълнота, без което изобщо едва ли си заслужава да живее човекът. И в трите случая дълбоката потребност от единение на душите и телата, наричана сексуално или по-точно любовно влечение, така изгаряла както душите, така и телата, че индивидите, каквито сме всички ние, не знаели по-коварна задача от тази да намерят “своята половина”, другото същество, което, веднъж намерено, ни дава онази радост от съществуването, която иначе е недостижима за нас, смъртните. И че това е така ние разбираме едва в съкровеното “нещо”, наричано любов.

Ето я в нейния гол вид общогръцката представа за половете, секса и любовта, която, струва ми се, е съвсем удовлетворителна и за нас, независимо от пластовете предубеденост, с която ни е натоварило по-сетнешното културно развитие. От гледна точка на това нали вече не е странно да се чудим защо този или онзи изпитвал влечение към мъже или към жени, защо този или онзи там е или гей или пък не е гей, защо този или онзи индивид “си позволява лукса да бъде даже лесбийка”?!

Дотук разбирането на Сократ и Платон (а Платон, казват, бил „завършен хомосексуалист”!) ни казва много, но не всичко. Ето че сам Сократ се заема с тежката задача да доразвие общогръцкия възглед за любовта и красотата, на която посветил и живота си. Какво Сократ ни казва вече “от себе си”? (А пък младият Платон дотолкова изпитва възторг от учението на любимия си учител, че почти нищо едва ли е прибавил от себе си в своите знаменити “Диалози”, макар че е съмнително дали сам, възторгнат от догадките на Сократ, не е “измислил” и изобретил” всички тия „теории”!). Ще се опитам да предам по-синтезирано разбирането на Сократ-Платон с оглед “икономия на място”, с оглед на краткостта.

Ето че вече имаме два “пола”, мъже и жени. Всеки от тях си има своя незаменима и субстанциално обусловена мисия и роля в живота, която трябва да бъде изчерпателно разбрана. Жените неслучайно съществуват именно като жени, мъжете също, при това важното е да се разбере какво е това да си мъж, а също и жена. Не е достатъчно, както ние наивно си мислим сега, че мъж е онзи, който има пенис (фалос на гръцки), а че жена е съществото, което е лишено от пенис и затова е така зависимо от пениса на мъжа (това последното прозрение дължим “нашия” Фройд).

Да си мъж в истинския смисъл на думата (както, от друга страна погледнато, жена) не е проста принадлежност към своя “пол”, мъж човек не се ражда, а става мъж, докато в много от случаите това едва ли му се удава (за жените като че ли това важи в по-малка степен, тъй като тяхната същност и роля е съвсем друга!). Ето сега вече ще изложа по-накратко разбирането на Сократ-Платон, тъй като нещата вече се поизясниха.

Има няколко прости неща, които “половете” трябва без спорове да приемат като неизбежни и дори като разумни. Например нима не е ясно, че жените съществуват заради това да раждат деца, тоест да продължават в лицето на новороденото самия живот? Жената може само това, докато пък мъжът това съвсем не го може, тук смесванията са невъзможни и абсурдни. Жените, на които “им се гади” при споменаването на тези “елементарности” на Сократ-Платон, би трябвало, изглежда, да се позамислят доколко са останали верни на своето предназначение да зачеват, износват, да бъдат беременни с живот, да раждат и продължават живота, т.е. да изпълнят с чест своята велика мисия на този свят. На жените значи при това принадлежи грижата за отглеждането на децата до към 11-12 годишна възраст (след което момчетата би трябвало да бъдат поети, както е в Спарта, Крит, Тива и по други места от тогавашна Гърция, от мъже, които да им дадат от своята мъжественост, да ги посветят в тайнствата на мъжкото и на мъжествеността!), тяхна е и ролята да се грижат за дома (за миенето на чинии и метенето, което все още се смята за “чисто женската” работа!) и така нататък. С жените свършихме, при мъжете нещата обаче неимоверно се усложняват, за Сократ и Платон мъжката отговорност е безкрайно по-велика.

Да си мъж, истински мъж, според тези дълбоки философи, съвсем не проста работа като женската. Малко са мъжете, които стават истински мъже, мнозинството като че ли е по-склонно да “дегенерира”, тоест да бяга от тежката отговорност. Какво означава да си мъж, а също и да бъдеш мъжествен?

Мъжете според Сократ и Платон също… раждат, но не деца, а значително по-грандиозни неща, те раждат идеи. Идеята е нещо страхотно велико, да роди идея един мъж означава че си е изпълнил задачата на този свят, иначе изобщо не е мъж, той е “кастрат”, напълно безплоден и значи непълноценен индивид, който трудно може да се нарече мъж. Идея за Платон не е друго, а истина и битие, тя е същината на непреходно съществуващото, следователно мъжете имат, за разлика от женското, едно съвсем безсмъртно поколение: идеята не умира, напротив, тя е същинския извор на живота, на съществуващите “неща”. Не е мъж онзи, който не е родил една истина в живота си и не направил нужното тази истина да придобие живот, реалност, битие, тоест да бъде постигната и осъществена. Но ето че възниква въпросът: а как мъжете “зачеват” своите деца? И как мъжете “раждат” идеи, истините, които без “мъжката любов” не биха се родили по същия начин, както не биха се раждали и деца ако сред нас са само фригидни или безплодни жени?

Ето тук вече идва темата за видовете любов и за типовете мъже. Една част от мъжете съвсем е безплодна за раждане на идеи, тези мъже харесват жени и само с лекото им участие помагат за оплождането на жените и за раждането на “женските деца”, на смъртното поколение на жените. Това е така наречената “любов на простолюдието”, гърците си имат и отделна нейна богиня (Афродита “Пандемос”, всенародната Афродита), благодарение на нея тук се създават и раждат деца в собствения смисъл на думата. “Небесната Афродита” (Афродита Урания) обаче има отношение само към мъжкото начало на живота, нейният Ерос поражда влечението на мъж към мъж, като импулсът за това е пак да се зачене и роди “дете”, но от особен род, а именно идея, която е вечна и безсмъртна (например “поколението” на Омир, двете му деца, “Илиадата” и “Одисеята”, никога няма да остарее и умре!). И как зачеват, как са бременни мъжете и как те раждат своите деца – ето го главният въпрос, от който се вълнуват както Сократ, така и Платон?

Ами не е трудно, но като че ли не е и лесно: срещат се двама мъже, които по някакви дълбоки подбуди започват да изпитват силно еротично-любовно влечение един към друг, като основата тук не е тялото, както е при любовта “мъж-жена”, а именно душата, душевното, духа: защото, както се твърди, едва ли съвсем основателно, “само мъжете имат дух” и само при мъжете душата им може да е свободна от капризите на тялото, докато душата на жената не знае друга емоция освен тези, които поражда тялото и неутолимата женска страст към секса (това така или иначе трябва да бъде признато, тъй като жената, както се каза по-горе, по природа служи на живота и неговото продължаване и запазване, а нима това може да бъде направено извън секса и любовта?!). Значи истинската любов между мъже (защото има и “мъже”, които не познават друго желание освен сексуално-телесното!) е чистата душевна и духовна връзка, при която телата участват дотолкова, доколкото трябва да импулсират душите към висшата задача за зачеването и раждането на истини, на идеи. Когато двама мъже са истински влюбени, то техните души са овладени от порив към зачеване и раждане, те се чувстват безкрайно приятно, водейки “така интересни разговори”, душите им изпитват неописуем възторг, предусещайки своята потентност само по този начин да родят истина или идея – и това е истинската любов-приятелство между мъже, която нищо друго не може да замени. Общуването между двама влюбени един в друг мъже в представата на Платон (на него трябва да вярваме, той е бил истински влюбен и затова е родил толкова много така красиви идеи!) е непостижимо иначе блаженство, това са прекрасни мигове на пълна хармония и “душевен комфорт”, зароди ли се подобно чувство на ентусиазъм, то тогава няма как да не се “зачене” поне една велика истина – и тогава тези мъже са изпълнили предназначението си на този свят!

Тези мъже живеят заедно, не могат един без друг, техните души се обичат и се чувстват “едно”, тук човечността, добротата, красотата на чисто душевната връзка е в най-висока степен, и всичкото това води до оня велик миг, в който душите им така взаимно се оплодяват, че забременяват с идеи, “износват” ги в своите нескончаеми приятни беседи, а в един непостижим другояче и още по-велик миг… раждат „детето” си, идеята, истината, безсмъртното поколение на истинския мъж. Който иска да разбере “как стават” тези неща нека да прочете Платон, всичките му книги-диалози са описание на пътя към идеята, по който вървят влюбените един в друг (и само така и в мъдростта на живота!) мъже.

И защо казах всичко това, по-скоро защо го “пре-раз-казах”, защото аз тук почти нищо не съм родил или измислил? Аз тук всъщност разказах теорията на Платон за т.н. платонична любов, именно за истинското, чистото приятелство между мъже, което, по разбирането на Платон, стои значително по-високо от любовта, от любовта между мъж и жена – тъй като е израз на една чиста духовност, в която телата съвсем не участват. Ами за да се замислим поне малко: когато заемаме позата на съдници, осъждайки “странностите” и дори “извратеността” на любовта между мъже например, защо нима не е факт, че днешното общество е доста нетърпимо, да кажем направо, към любовта между мъже, наричана с толкова обидни имена?!

Защото не бива да забравяме поне това: ако нещо наистина е любов, то не бива да бъде съдено. Всяка любов е свята, всяка любов е нещо, на което трябва просто да се радваме! Всяка любов, ако е любов, е любов-чудо, което ражда онова, без което животът не би бил това, което е. А и истината на живота без любовта би си останала непостигната.
Любовта е сила на живота, първичен порив за живот, тя, може да се каже, е космическа симпатия, от която е пронизано всичко живо, пък и дори онова, което само ни изглежда мъртво: защото всичко е живот, всичко е пропито от живот и от жажда за живот. Ако е така, то тук възниква и проклетият въпрос “А що е животът?”, от който за нас, смъртните, избавление няма: ако истината на живота е в любовта, то значи самият живот не може да бъде разбран без разбиране на любовта; както и любовта не може да бъде разбрана без разбиране на живота. Живот и любов са неразделни – нима това все пак не ни казва нещо най-съществено и значимо?!

Навярно да, казва ни, но и това не значи почти нищо; казах, смисълът тук е да се търси не знание, а да се живее във вярност както спрямо любовта, така и спрямо самия живот. Да живееш влюбено, да не понасяш живота без любов – ето я истината, която така силно гори в сърцата особено на младите, че съвсем не се нуждае от никакво “доказване” или пък от “обосноваване”. Животът не е живот без любов – на мен ми се струва, че това ни стига като разбиране както за любовта, така и за живота, така и за самия човек. Защото какво пък е човекът – “живеещото”! – без самия живот и без любовта като сърцевина на самия живот?!

Но къде, впрочем, е казано и доказано, че истинската любов не е многолика, именно имаща ако не много, то поне две лица?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ