Истината ни прави свободни

събота, 29 септември 2012 г.

Срещу злото, подхранващо глупостта

Попаднах на една неоспоримо мъдра мисъл на Франсоаз Саган: Глупостта не винаги прави човека злобен, но злобата винаги прави човека глупав. Иска ми се колкото се може повече хора да научат за нея, по тази причина турям такъв акцент в блога си тази сутрин. Въпреки че казва полза от такава мисъл за злобните, които вече са оглупели заради злобата си? Щом вече са оглупели, как ще могат да употребят ума си така, че да схванат и осъзнаят смисъла й - и евентуално да се променят? Малко трудно ще стане, няма как да стане.

Злобният първом трябва да потуши, да победи, да изкорени злобата в душата си, а едва по-късно, на тази основа, ще се избави и от глупостта. Или още с акта на осъзнаването, че злобата е тази, която поражда глупостта, човекът вече е станал по-малко глупав. Или поне е удържал първа победа над собствената глупост. Но че от злоба, от озлобеност се правят непрекъснато глупости, върши се глупост след глупост, това наистина е неоспоримо. Шапка свалям на Ф.Саган, че е успяла да състави този бляскав афоризъм.

Бил съм свидетел в продължение на вече некраткия си живот как претендиращи да са що-годе интелигентни хора заради озлобяване да започнат да правят глупост след глупост. Злобата така упойва такъв човек, че приспива разсъдъка му. И почват да се редят глупост след глупост. Колкото повече злобата разцъфтява в душата на озлобилия се, на злобаря, толкова глупостта почва да цъфти във все по-пищни цветове. От гледна точка на това добротата и добрината винаги са изначално мъдри. Доброта и мъдрост, изглежда, са едно и също нещо - или поне са дълбоко родствени. Добродетелността, благородството на душата, благодушната или просто благата душа е предпоставката, първо, да се опазим от пораженията на многоликата злоба, а най-вече - да не допуснем да оглупявяме, напротив, да започнем малко по малко да помъдряваме. Събразно казаното бихме могли да префразираме изказването на Франсоаз Саган ето как: Добротата винаги прави човека мъдър, мъдростта винаги прави човека добър. Или нещо такова, което в момента не ми хрумва още, ала се върти в ума ми. Явно още не му е дошъл момента да се роди.

Стана така, че тия дни моя милост получи жесток удар от самозабравил се в озлобеността си човек, който при това не прави друго освен да държи пред лицето си лицемерната маска на "непрекъснато раздаваща се кротост, човечност и доброта". Даже, нанасяйки удара си, тази персона ми каза, че прави злобната си постъпка, представете си, от... "човещина"! Представяте ли си докъде, до какви нравствени поражения може да доведе злобата, пък и завистта, щото те, изглежда, вървят ръка за ръка. Щото и злобата си има своя корен, откъдето да се подхранва.

Както и да е, неоспоримо е, че злобата обаче поражда безчет глупости. Как човекът, който си е запазил разсъдъка здрав, би следвало да реагира когато спрямо него постъпват злобно - и глупаво? Как човекът, който не е допуснал злобата да порази душата му, следва да постъпва, когато спрямо него постъпват злобно и глупаво - ето и върху този въпрос разсъждавам тия дни най-усилено. Иска ми се и тук малко да поразсъждавам в тази посока. Смятам, че проблемът си струва усилието. Пиша тия неща, воден от изследователски рефлекс, не за да отмъщавам някому. Не, опази Боже, не този е стимулът! Глупаво е да е така. Безкрайно глупаво. Не съм чак толкова зъл, че да допусна такъв един разкош - да правя глупости. Старая се да предпаза душата си от отровата на озлобеността. Която именно е извор на голяма част от глупостите, които правим. Щото има и незлобливи глупости - да не забравяме това. Но тук говорим за глупостите, които са продукт, еманация на злобните души.

Подхване ли човек да играе на хорото - или на кючека - на глупостта, той не може да постъпва умно, това поне е сигурно. Като гледаш, че други хора спрямо теб или изобщо постъпват глупаво, е хептен тъпо и ти да направиш някоя глупост, щото тя неминуемо ще те превърне в глупак. Вярно, че двама глупака да се сражават на полето на глупостта - или на арената на глупостта - е, тъй да се рече, твърде адекватна работа, в смисъл, че си съответстват, ирелевантни са, ако мога да се изразя така; но на човека, чиято душа не е поразена от злобата, струва ми се, му е значително по-трудно да удържи някаква победа на полето на глупостта, където озлобеният е в своята стихия. Тъй че е безсмислено да се опитвам да взема реванш, встъпвайки в лишени от смисъл битки именно на това поле, на полето на глупостта. Тоя, чиито разсъдък е що-годе здрав (щото всеки един от нас по своему си е безразсъден де, по своему си е глупав, това поне никой не може да отрече!), е длъжен да постъпи все пак по-умно и да се оттегли от безсмислени сражения на арената на глупостта, вдъхновявани от озлобеността. Умният човек неизбежно ще бъде съвсем опозорен ако допусне глупостта да се сражава с някакви си там озлобени и оглупели заради злобата си индивиди, и то на тяхна територия, там, където им е силата - полето или арената на глупостта. За да не допусне това той е длъжен да се оттегли от това поле, което не е вече позорно, не е бягство, а чисто и просто е умно. Умният, оня, който държи разсъдъкът му да не помътнее, следва да постъпва що-годе умно и в най-глупавите ситуации, в които глупавите и озлобените хора го въвличат. Това - от една страна.

Но що-годе умният човек, човекът с що-годе свеж и здрав разсъдък и също така с неопорочена от злоба душа следва, безспорно, на действията на злобаря да отвръща с добро. И тук е големият проблем: може ли когато на злото отвръщаш с добро да помогнеш на озлобилия се да се освободи от жестоката примка на собствената си озлобеност? Та нали няма никаква адекватност: как тогава твоята доброта може да доведе дотам, че да се пропука черупката на нечия озлобеност? Злобният, озлобилият се, отмъстителният, омаяният от злоба и завист човек (който, прочие, в това си състояние, е почнал да губи най-значими части от човечността си, почнал е да ги погубва!) дали разбира само от зло - или може някак да се повлияе от твоето добро, та да почне да се отървава малко по малко от злобата си? Ето за това мисля все по-често. Как да направя така, че да не допусна разни агресивни злобници да ме въвлекат в битка, в която те са така силни, а аз съм така слаб, именно, в битка на полето на злото, на злобата и на озлобеността? А ще мога ли някак аз да ги предизвикам те да навлязат в полето на доброто, на добротата, където има шанс да очистят душите си от отровата на толкова измъчващата ги злоба?

Склонен съм да мисля, че доброто има такава духовна и онтологическа мощ, която е способна да порази всяко зло, всяка озлобеност, дори и най-патологичната. Човек злобее защото е в някакъв смисъл нещастен, понеже чувства непълноценността си и се измъчва заради нея. Всеки човек обаче си има и ценни качества, толкова щедрият Бог все нещичко всекиму е дал. Какъв смисъл има да завиждам, примерно, на някой, че умее по-добре от мен да рисува, да пее, да пише и прочие? Той, да речем, умее да пише, аз пък, да допуснем, умея да... се веселя, да се наслаждавам на прелестите и на сладостите на живота. Примерно говоря, просто давам пример. Всеки все нещичко умее, все в нещо е силен или добър. Лакомията да бъдем най-велики, т.е. във всяко отношение да бъдем най-добри, според мен поражда завистливостта, която пък подхранва озлобеността. И на това основание вече, като добавка, като аксесоар, се явява и глупостта. Тази е взаимната връзка на тия човешки слабости и пороци.

Ето, един пример, който сега ми изплува в съзнанието: Б.Борисов се мъчи във всяко отношение да бъде най-добър, във футбол, в политика, в шах, в какво ли не, напъва се да говори умно, от всичко му се ще да ни убеди, че разбира, което, както и да го погледнем, е израз на комплексираност заради непълноценност, а в резултат на всичко това продължава да прави глупост след глупост. На обречените на гибел Бог първом отнема разсъдъка. По глупостите, които почва да прави даден човек, разбираме, че той е тръгнал към гибелта си. За да спре да се хлъзга към нея явно трябва да потуши лакомията и манията си, че е най-велик, че е непогрешим и прочие, което е твърде трудна работа, а пък после да срази и победи озлобеността си, та в крайна сметка и да престане да прави чак толкова много глупости. Да се кажат тия неща на един оглупял човек обаче не е достатъчно да му помогнем да се очисти и от злобата, и от глупостта си. А в такъв случай дали изобщо с нещо можем да му помогнем?

Великият Кант твърди, че срещу глупостта лек няма. По логиката, която тук се опитах да изложа и разкрия излиза, че и срещу подхранващата глупостта озлобеност няма лек. И срещу лакомията да си най-велик, излиза, също няма лек. И срещу завистта явно няма лек. Странна работа! Много е тежко! Не знам какво да мисля. Не знам какво да правя...

Иде ми на ума да приложа "смесена тактика" в конкретния случай, който ме терзае тия дни. Нали от известно време пиша книга със заглавие ЖИЗНЕНИ СТРАТЕГИИ: как да направя проект на бъдещето си?, та затова тая тема ми е близка. Та значи с поредица от зли и добри "удари" май трябва да покажа на разпасалия се злосторник, че няма да капитулирам, както, предполагам, му се иска. Той иска да ме погуби, да ме въвлече в безсмислени битки, да ме закара на полето на мерзостите, където е най-силен. Иска, предполагам, и то съвсем несъзнавано, да направи така, щото аз да изразходвам цялата си жизнена сила не за онова, в което съм добър и силен (примерно да си гледам работата, а работата ми е да обучавам младите във философията и да пиша книгите си), а за някакви си там щуротии, за безсмислени битки, за административни лудости-абсурди и пр. Иска да ми навреди като ми попречи да си върша любимата си работа, отклонявайки ме в принудителни сражения, които съвсем не са ми по вкуса. Но аз, бидейки изследовател по дух, мога да рискувам и да дръзна да се захвана за всичко, и то тъкмо с изследователска цел: всичко е жизнен опит, който ни помага, при подобаващата нагласа, да помъдряваме, не да оглупяваме.

Та и в най-безсмислените битки дори на полето на глупостта има риск аз да започна да се облагодетелствам с мъдрост, а пък злосторникът все повече и повече да започне да оглупява. Повтарям, така е защото и доброто, и духът, и мъдростта, дори и умът, разсъдъкът, интелектът, да не говорим пък за разума, имат страхотно онтологическо превъзходство над злото, озлобеността, безразсъдството, неразумността. Най-много злосторникът, въвличайки ме в своите си тъпи битки, иска да порази ако не духа ми, то поне тялото ми, явно му се иска да му натика поне в гроба? Понеже добре знае, че не съм здрав телесно, понеже добре знае, че имам болно сърце. И въпреки това продължава да натиска най-злобно, отмъстително и жестоко. Явно това му е целта: да ме умори, да ме убие. Крайната патологична злоба дотам води. Няма как да е иначе. Доброто и мъдростта са признак на живот, дори на вечен живот, докато злобата и глупостта са слугини на смъртта. Те са адови прислужнички. Няма как да е иначе. А битката на Бог и на верните Божии чада, опитващи се да вървят по пътя на доброто, е битка с всички адови сили. Става дума за оня велик прадревен и вечен онтологически конфликт на доброто и злото, който никога няма да престане. Но да не дълбая повече. Да спра дотук. Да не стане прекалено скучно от толкова много "философии".

Аз знам, че този текст сега го чете и оня човек, който от около година ме е намразил така, че прави всичко, както излиза, да ме убие, да ме ликвидира - и като учител, и като пишещ човек, и като индивид, и като всичко. Аз и в очите го запитах тия дни: добре, защо ме мразиш така? Святка с очи и мълчи: това е същинска бесовщина, страшно е! Трагична работа! Тъжна работа. Какво искаш от мен, хора сме, човеци сме - що не мирясаш поне малко? Какво изобщо искаш от мен? Искаш да ме няма ли? Да, но Бог ми е дал живота, не ти. Той и ще реши кога да ми го отнеме. Защо си се загрижил така за мен и непременно искаш колкото се може по-рано да ме лишиш от живот, да ме убиеш? Ето и това искам да попитам този човек, за който добре знам, че всекидневно чете тия мои текстове в блога. Сам ми е казвал, че аз съм бил неговият кошмар, че моят блог бил неговият кошмар. Не мога да разбера дали е възможно този човек да осъзнае поне това: ескалацията на злото, крайната, патологична отмъстителност, до добро не води и всичко в този живот се връща върху теб самия! Да, всяко зло, което някому си причинил, като бумеранг неминуемо се връща връз теб самия. Или върху най-скъпите ти. Ето затова е така глупаво да причиняваме зло на друг човек. Всъщност не нему, а на себе си вредим, ама как да осъзнае глупакът, оглупелият такова просто нещо?!

Така е, щото има Бог и Той всичко вижда. А Той, нашият така добър и мъдър Бог, е и справедлив. Той бди да се съхрани онтологическия баланс. Колкото зло си сторил някому, толкова и на теб ще се върне. Правиш ли добро и ти самият ще живееш в преизобилно добро. Ще се радваш на преизобилно добро. И какъв е тогава смисълът да вредим и да причиняваме злини на другите - та нали по този начин на себе си причиняваме същите, адекватните злини? Какво безумие е това? А върхът на безумието е този: да пожелаеш да убиеш, както в моя случай, един човек! Както, фактически, иска да стори с мен безумецът, за който ви споменах. Така ме мрази, че, изглежда, на гроба ми ще играе ръченица! Дотам са ескалирали нещата. Наистина е страшно! Искайки да причиним другиму болка, на себе си всъщност я причиняваме. Мъчейки други хора и изпитвайки при това някакво извратено удоволствие, явно сме оглупели дотам, че дори не усещаме мъката, в която се пържи собствената ни душа. Ето това е най-страшното! Злобният неминуемо става садист, иначе няма как да издържи товара на цялото страдание, което неминуемо му се стоварва. За да не се пръсне душата му и сърцето му от злоба, изходът е този. Каква трагедия!!!

Има в блога ми от известно време един човек, който под всяка моя публикация пише някакви си свои неща, разкази за свои преживелици и страдания. Роптае ли роптае всекидневно. Да, за Румен Бърцов говоря, поне така се представя. От Криводол. Отвсякъде са го изпъдили и човекът намери от известно време пристан тук при мен. Обявили са го за неспасяемо луд, а пък на моменти той пише за отмъщения и за онази жестока участ, който всички нас ни чака, защото не се трогваме от бедите и от кошмарите му. Пише за някакви котки, които няма с какво да храни, а себе си, предполагам, храни с треви; котките, за жалост, треви и корени не щат да ядат, те са големи хитруши. А ний, хората, всичко ядем. Някои дори стават копрофази (иде от копрофагия; какво значи сега не ми се обяснява, щото е гнусно). Всякакви хора има в нашия многолик човешки свят.

Та този Бърцов стои в блога ми и всеки ден стене. Човекът иска и зове за малки прояви на състрадание, на съпричастност и на човечност. Никой изобщо не му обръща капчица внимание. Даже ме съветват и аз да го изгоня. Аз обаче дори го чета. Нямам време да влизам в диалог с него, понеже съм се унесъл в други работи. Прощавай, Румене! Аз също съм луд човек, който няма време да ти обърне внимание! А ми се ще да си поговорим най-човешки. И някога ще го сторим. Дръж се, човече! Ето, виж какво правил Диоген киникът, на когото тия дни поместих още една картина. Трябва да издържим на всички изпитания. Докато смъртта не ни отърве от кошмарите и абсурдите на този свят. Проблемът обаче не е този, а другият, истинският свят. Не този живот, а вечният живот. Там е проблемът. Аз за това говоря и се мъча да предразположа и други да се замислят. Едва ли успявам, ама продължавам. Тъп, но упорит съм...

Чувствам, че този Румен е страдащ, но добър човек. Страданието в този наш свят си върви ръка за ръка с добротата. Злите хора, предполагам, ликуват и танцуват от радост, а добрите се мъчат и понасят предимно какви ли не удари. Злите, предполагам, са най-щастливи когато причиняват страдания на друг човек. Висшата им форма на радост, щастие и задоволство, предполагам, е когато разтерзаят един човек дотам, че, както се казва, изтръгнат душицата му да остави бездиханното тяло. Най-щастливи са когато убият човек, другояче казано. Ужасна трагедия е това: да се радваш, когато причиняваш смъртта на ближния! Безумнико, спри се, осъзнай се! Ти себе си убиваш по този начин? Или ти себе си вече си се прежалил и твоята усърдност в причиняване за зло на друг човек е израз на това, че сам вече си мъртвец?!

Боже, милостиви Боже, само ти можеш да помогнеш на такива мъртъвци, възкреси ги за нов живот! Спаси душите им, Боже! Отърви ги от бесовската, от сатанинската злоба! Смили се над тях, Боже! Смили се над нас, мили Боже!

Да, само Бог може да прави чудеса. Ние, смъртните - не, ние не можем. Слаби сме, затова не можем, това не е по силите ни. А Бог всичко може. За нас най-чудесното е това да повярваме в добрината на своя Велик, Мъдър и Преблаг Създател с такава чиста вяра, че поне малка частичка от неговата сила да прелее и в нашите вени. Ето затова съществува вярата. Вярата в Бога, не някаква друга, извратена вяра. Само вярата може да победи злото, само тя лекува душите. Само Бог, предполагам, може да спаси някои души като ги отърве от сатанинската примка на буйстващото зло, но това не ни пречи на нас, човеците, да опитваме и ний да сторим това. Щом опитваме, щом се съпротивляваме, милостивият Бог ще ни придаде от своята сила. Ако обаче стоим бездейни няма как да ни подкрепи...

Стоп. Спирам дотук. Простете, ако ви досадих до смърт. Вие сами сте си виновни. Кой ви накара да четете и дори да дочетете докрая това есе?!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 27 септември 2012 г.

Медийната цензура започва да ни задушава по неподозирани начини, включително вече и в интернет

На едно място чета следния коментар, касаещ проблем, с който и аз самият се сбъсках преди известно време: читатели на блога, на които имам пълно доверие, ми съобщиха с безпокойство, че явно блогът ми е "хакнат", тъй като при опит за влизане в него се появявали някакви странни предупреждаващи съобщения в смисъл, че "който влезе в този блог има опасност да зарази компютъра си със зловреден софтуер" или нещо подобно. Ето какво пише в тази връзка този човек, нарекъл се "1 наум", който явно е значително по-компетентен по тия въпроси от мен (аз, признавам, съм изобщо некомпетентен), а по-долу можете да прочетете и кратък мой коментар по повод на ценната информация, която той по този начин ми даде; та човекът пише между другото ето това:



... Някак си неусетно, въпреки, че я виждаме, обсъждаме и критикуваме, медийната цензура започва да ни задушава по неподозирани начини. Ето какво открих днес при опит да вляза в страницата на e-vestnik:



Появи се вместо нея следното съобщение: “Страницата е докладвана като атакуваща и беше блокирана”. Когато продължих напред се показа дълго съобщение за направена от Гугъл диагностика, според която този сайт е докладван като подозрителен, но… според данните на самата диагностика той изобщо не е опасен...



... Сайтът е посочен като подозрителен – посещението му може да навреди на компютъра Ви. Какво се случи, когато Google посети този сайт?



От общо 31 страници, които тествахме на сайта през последните 90 дни, без съгласието на потребителя злонамерен софтуер бе изтеглен и инсталиран в резултат на 0 от тях. Предишното посещение на Google на сайта бе на 2012-09-26 и там не бе открито подозрително съдържание през последните 90 дни...



... През последните 90 дни e-vestnik.bg не изглеждаше, че функционира като посредник за заразяването на сайтове... Обърнете внимание, че според самия Гугъл сайтът е безопасен.



Обърнете обаче особено внимание и на последното изречение. За мен то е кристално ясно – другарите милиционери и явор-колевци са започнали (според мен е само проба засега) да хакват неудобни за властта сайтове, така че да ги правят съмнителни за Гугъл, вследствие на което се изписва и съответното съобщение, спиращо потребителя да продължи, плашейки го с тежки последици за неговия компютър.



Така работят отново другарите милиционери – първо с “мека цензура” да отказват читателите, които в мнозинството си са софтуерни лаици и не биха рискували да отворят страницата. Случката с рапърите е само симптом, случката с e-vestnik – рецидив.




Това дотук беше от съобщението, което силно ме заинтригува и по тази причина приведох тук най-важните според мен пасажи в него. А ето сега и моя коментар в тази връзка, който написах на същото място, където намерих самото соъбщение:



Не че искам да се правя на "незнамси какъв", на "значим", на "интересен" или на "важен", но и на мен преди няколко читатели на блога ми се оплакаха, че при опити за влизане в блога ми се били появявали съобщения, че на този адрес се разпространявал "зловреден софтуер"; аз самият попадах на такива странни съобщения. Не съм в тая сфера никакъв познавач, та горната информация на "1 наум" хвърля известна светлина върху проблема, с който и аз се сблъсках. Много приятели ми казаха, че били получавали такива съобщения и ме призоваха да взема мерки. При това блогът ми е към най-официална платформа (или как се казва там?) за блогове (www.blogger.com) и тия, които я правят, едва ли биха допуснали наистина да се разпространява по такъв един начин този "зловреден софтуер".



Аз още тогава си помислих, че явно някой слага плашило та да пъди от блога ми читателите му; явно интуицията ме е насочила още тогава да мисля във вярната посока. Ето, сега излиза, че е напълно възможно и другарите от отдела за контрол на виртуалното пространство на пропагандното "Министерство на истината" да осъществяват по-широкомащабна акция за предпазване на интернетните потребители от сайтове и блогове, в които, по употребяваната от тях терминология, човек можело "да се зарази" със "зловредни" или просто с "вредни" мисли! :-)



Интересното е, че тия същите, дето си позволяват такива блокиращо-цензуриращи интернетната свобода акции, явно са толкова невинно тъпи, че сами се издават като пускат такива съобщения за "възможността за заразяване" с някакъв митичен "зловреден софтуер"...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

понеделник, 24 септември 2012 г.

Оправданията служат за приспиване на чувството за отговорност у хората и народите с несвободен манталитет

За да стигне и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ публикувам по-долу дискусията, възникнала по повод на публикация в блога под заглавие Нека не съдим прекалено строго другите, щото сами ще бъдем съдени: с каквато мяра мерим, с такава мяра и нам ще се отмери..., написана преди няколко дена:

Анонимен каза: Съвсем не е така, че само българите се смятат за най-велики на света, това в някаква степен е присъщо на всички народи.

Така например сърбите са на мнение, че най-хубавото нещо на света е да си сърбин и че рано или късно всички народи по света ще прозрат тази истина. Германците са на мнение, че другите народи може и да имат култура и обичаи, но немската култура, нрави и обичаи все пак си остават еталон и най-„правилни”. Англичаните смятат, че Британия е създадена да владее и цивилизова света. Французите са на мнение, че са културно най-издигнатият народ на света, че никой не умее да се наслаждава на живота като тях и че френският език е най-великият език на света. Руснаците също са на мнение, че са най-великите и че са призвани да „спасят” човечеството, а руският език е „великий и могучий”. Китайците смятат себе си за централния народ на света, а всички други народи за „варвари”. Американците са убедени, че живеят в най-великата и най-хубавата страна на света. Гърците се смятат за наследници на Елада и Византия (макар в действителност да нямат никаква връзка с тях) и извличат от това съответното самочувствие. Чехите гледат отвисоко на другите източноевропейци – и т.н.

В сравнение с всички тях българите независимо от някой залитания изглеждат доста скромни и реалистични. Георги Марков:

„Ако може да се говори за някаква определена и здрава традиция в българския народовластен бит, това е именно чувството на искрени симпатии, толерантност и уважение към хората от всякаква друга националност. Аз мисля, че българите, както в миналото, така и днес, са едни от най-толерантните спрямо чужденците хора по земята. Българите не познават расови или религиозни погроми, не познават шовинистични изстъпления — дори в дни на най-горещ национализъм. Българите винаги са живели в най-добри отношения с малцинствата в собствената си страна — турци, цигани, арменци, евреи, гърци и т.н. Още у Базовите „Чичовци“ човек долавя духа на приятелско разположение спрямо другите народи, който сякаш е неизбежен от любознателността. Българите и от по-старо, и от по-ново време винаги са се възхищавали на хубавото у другите народи, без значение какви са били междудържавните отношения.”

Колкото до въпроса защо като са толкова умни, българите са най-бедни трябва да се отбележи, че богатството на народите зависи от много външни фактори, а не толкова от техните формални интелектуални качества. Между другото българите са най-бедни, но това е относително, защото все пак са най-бедни сред най-богатите, сред „Златния милиард” – ЕС и Северна Америка. Така че не е толкова зле да си най-беден сред най-богатите. Между другото България е била най-богатата османска провинция, защото българите са били феноменално продуктивни земеделци, а по-късно и занаятчии и търговци.

Причините за относителната бедност на българите са ясни: модернизацията на страната започва сравнително късно по независещи от българите причини. Затова българите просто не са можели да натрупат толкова капитал, колкото други страни, тръгнали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време. Поради това българската производителност на труда е по-ниска. Проблемът не е, че българите не знаят или не могат или не искат да произвеждат ефективно. Проблемът е, че нямат необходимата за това техника, машини и т.н. И не защото не знаят за тяхното съществуване и т.н., а защото не могат да ги закупят. А не могат да я купят, защото нямат достатъчно капитал. А нямат капитал, защото не са имали време да го натрупат.

Така че това е причината за относителната бедност не само на България, а на цяла Южна Европа в сравнение със Северна. Важен момент в Източна Европа е, естествено, и комунистическата система, която в началния етап наистина постигна някои икономически успехи, но бързо се изчерпа и така допълнително забави развитието на тези страни. Без комунизъм България днес вероятно щеше да е доста по-напреднала икономически и по-богата.

Ако предпоставим едно приблизително линейно развитие, България след няколко десетилетия вероятно ще настигне богатите страни, а след 500 години всички страни по Земята ще са еднакво богати. Разбира се, тук не влизат в сметките разни катаклизми и катастрофични развития в световен мащаб.

Впрочем можем да се върнем и по-назад в историята и да се запитаме защо цивилизацията се е зародила най-рано в Двуречието и Египет, а на другаде и как става така, че тези народи първи постигат относително благоденствие. Отговорът отново едва ли се крие в особените интелектуални качества на древните шумери и египтяни, а в обективно фактори и обстоятелства, още повече е Ирак и Египет днес не са сред благоденстващите държави.

Анонимен каза: Аз мисля, че правилното, зряло отношение към света предполага не да се фиксираме ексцесивно върху положителните страни или недостатъците на този или онзи народ. Няма идеални хора и народи, светът не е черно-бял. Навсякъде има светлина и сянка, а генетически всички хора по света поне от 50 000 години са еднакви. Различия в “националната психика” и манталитет, разбира се, има и затова скандинавците напр. никога няма да могат да разберат как испанците могат да спят всеки следобед, а в неделя до обяд и след това цял ден до вечерта да висят пред една паеля, докато за южноевропейците ще остане чужда скандинавската склонност да се напиват светкавично при всяка възможност, докато не паднат. Загадъчно е и как например една голям културен народ като германския можа да изпадне във варварство 1933-45 или пък безчинствата на “цивилизованите” англичани, французи, белгийци, испанци и холандци в колониите или разпалената тъкмо от „цивилизованите велики сили” Първа световна война. Най-сигурният начин да направим и без това краткия си живот черен е да се съсредоточим върху отрицателните качества на отделните хора и народите като цяло, защото те са безброй.

Правилното отношение към света е друго: да се наслаждаваме на културните, научни и социално-политически постижения на всички народи и да се стремим да опознаем максимален брой народи и култури по света, но “sine ira et studio“ – без гняв и пристрастие, без да ги «обичаме» или «мразим», да ги издигаме до небесата и да изпадаме в захлас или пък обсесивно да ги проклинаме и принизяваме. При това всеки народ по света заслужава внимание. За съжаление обаче един човешки живот не стига, за да се изучат културата, историята, нравите и обичаите и езиците на всички народи по света, така че по необходимост ще трябва да се направи някаква селекция. Но общият стремеж трябва да е в тази посока.

Ангел Грънчаров каза: Причините за относителната бедност на българите са ясни: модернизацията на страната започва сравнително късно по независещи от българите причини. Затова българите просто не са можели да натрупат толкова капитал, колкото други страни, тръгнали по-рано по капиталистически път. За това се изисква време.

Изключително добри сме обаче в търсенето на оправдания и на извинения. Грешка нямаме в това отношение! ОК, иска се време, ами къде и защо спахме когато другите народи се развиваха?!

Аз възразявам срещу самия този стереотип, свежддащ се до търсенето на всевъзможни обяснения и оправдания - щото той никому не помага. Какво като измисляме цветисти оправдания - това помага ли ни с нещо?

Оправданията служат само за приспиване на чувството за отговорност у несвободните хора и на народите с несвободен манталитет. И дезактивират, неутрализират, погасяват, опропастяват, пропиляват жизнената ни сила. Ето на това основание аз съм решителен враг на оправданията и извиненията, на самата склонност към търсене на оправдания и извинения. Понеже свидетелства за кардинален отказ от свободата - и за крещящо малодушие...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

неделя, 23 септември 2012 г.

Какъв е смисълът да искаме да сме богати?

Това, което следва, е продължение на дискусията за смисъла на богатството и парите, която от известно време се води в блога: Дискусия: Какъв е "алгоритъмът" на забогатяването и богатството?. Ще се радвам и нови участници да се включат в нея; а ето какво си казахме до този момент:

Анонимен каза: Можем да продължим още малко дискусията с няколко реда от книгата на химика акад. Георги Близнаков (1920-2004) Накъде, човече?, София 1998 (Защо пропадна социализмът? Биологическата същност на човешкото поведение. Има ли справедливо общество? Изходът), в която изказва редица интересни мисли за обществото, икономиката, парите и религията:

За запасите, жизнения принцип, биологическата алчност и биологическия страх

Инстинктът на животните да оцелеят – жизненият принцип – е накарал много от тях да си правят запаси. Запасите от храни се трупат при благоприятни времена, за да помагат на организма да оцелее в трудните периоди. Велико откритие е направил човекът, като се е научил да приготвя своите запаси от храни за трудни... времена... Когато обмяната се засилила и натуралната размяна станала неудобна, се появили парите. И това е велико изобретение на човека. Парите са обобщени запаси. Могат да се пазят неограничено дълго, не се развалят и всякога могат да се разменят с това, което е нужно на човек.

Да се трупат пари, драгоценности, имоти е равнозначно да се притежават запаси от всичко... Днешният човек дори не вижда парите си. Те са в банковите влогове, в ценни книжа, в компютърните сметки. Там се “въртят”, умножават се и се намаляват... Страхът, че запасите може да не му стигнат и да загине карат човека да се стреми да трупа все повече и повече. Така се стига до алчността.

Що е алчност? Това е изроденият стремеж да се трупат повече запаси, отколкото е нужно. Да стигнат не само за една, а за повече години, за цял живот. Да стигнат и за децата, и за внуци, и за правнуци, т.е. да оцелее не само индивидът, но и потомството му. А освен това да се живее по-добре, по-удобно, по-охолно.

Освен това: Проблемът за удовлетворяване на материалните (а и не само материалните) потребности на хората е в тясна връзка с една друга категория – човешкото щастие, удовлетвореността на човека от собственото си съществуване.

Ако за гладуващия, живеещия в мизерия човек от Третия свят се осигури примитивна храна, чиста вода, къс платно около бедрата и в най-добрия случай глинена колиба, покрита с клони, той ще бъде щастлив. Богатите в Америка и Европа, пък и по целия свят, непрекъснато разширяват своите нужди. Откакто човек се е появил като биологически вид, дневно му е нужна храна с енергиен еквивалент около 1500-3000 калории в зависимост от труда, който упражнява. Но богатият има претенции за изискана храна, на просто за съотношение между въглехидрати, белтъчини и т.н. Пък и храната му трябва да се придружава от съответните напитки... Той има нужда не просто от дрехи, а от много дрехи от скъпи материали, от модни уникати, и то различни за различните случаи. Трябва му не просто дом, а все по-обширно, богато обзаведено със скъпи предмети жилище. И не само дом, но и вила – в планината, на морския бряг, с басейни, кортове и т.н. Не просто лека кола, а най-новия й модел, която често да сменя. Да не говорим за яхтата, хеликоптера... И така – до къде? Ще се укроти ли някога човешката алчност и изостаналите ще догонят ли първите?... Сегашното индустриално общество не дава и намек за някаква граница. С изключение на периодите на рецесия....производството расте. То се стимулира от потреблението, от пазара, а потреблението се стимулира от биологичната алчност на хората. И всичко това се смята за достойнство на индустриалното общество с либерална пазарна икономика... Без всеобща конвенция за възприемане на един добър, но относително скромен живот за всички едва ли ще се достигне до оцеляването на нашата цивилизация.

И за „реалния” социализъм

... И все пак може ли да се каже, че в онова общество на презрения вече реален социализъм всичко е било калпаво и черно, само черно. Честно казано, не!

Въпреки многото си недостатъци, в това общество съществуваше безплатно образование при образователна система, която мнозина западни специалисти намираха за много добра. Широка мрежа от детски градини, ясли и домове облекчаваше българската майка. Не бяха малки и грижите за ученици и студенти. Всеки гражданин имаше право на безплатна медицинска помощ и лечение, цените на лекарствата бяха поносими.

... широка мрежа от почивни домове, профилакториуми, младежки лагери... Оркестри, театри... В това отношение изпреварихме редица развити страни. Въпреки уравниловката със своето трудолюбие и пестеливост българинът обнови напълно жилищния фонд в мизерните по-рано села... Продукцията а отделни клонове... беше на световно равнище (химия, оръжейно производство и др.)...

В световната ранглиста по брутен вътрешен продукт, пресметнат в “международни долари” по методиката на американски специалисти, считана по това време за най-добра, през 1985 г. България бе изпреварила всичките си съседи и много други страни:

САЩ – 12 532 долара
Чехословакия – 7 424
България – 5 113
Югославия – 5 063
СССР – 4 996
Полша – 4 913
Гърция – 4 464
Румъния – 4 273
Мексико – 3 985
Иран – 3 922
ЮАР – 3 385
Португалия – 3 729
и т.н.

Неотдавна Пол Кенеди публикува данни за реалния брутен вътрешен продукт на глава от населението за 130 страни. Данните са за 1987 г.:

ГДР – 8000 долара (ГФР – 14 730)
Чехословакия – 7 750
СССР – 6 000
Гърция – 5 500
Югославия – 5 000
България – 4 750
Унгария – 4 500
Полша – 4 000
Турцция – 3 781
Румъния – 3 000
Албания – 2 000

Създаден бе значителен научен потенциал...

И всичко това бе направено със собствени сили от един народ, който никога не е ограбвал други народи, не е имал колонии, сам е бил безмилостно ограбван и подложен на вековна робска изостаналост.

Установилият се обаче тоталитарен режим не можа да развие първоначалния успех... Реалният социализъм бе обречен.

Анонимен каза: Хубаво е да си припомним и какво казва големият критик на тоталитаризма философът Карл Попър за богатството. Според него всички бихме предпочели едно общество, в което всички да са горе-долу равни, без крайно бедни и свръхбогати, но и същевременно свободни. Но историята учи, че равенството може да бъде постигнато само за сметка на свободата, че стремежът към равенство води до несвобода. Следователно трябва да се откажем от тази цел. Попър дава съвета да не обръщаме внимание на свръхбогатите, ако искаме да запазим нашия душевен мир, още повече че и свръхбогатите от своя страна не се интересуват особено от нас.

Попър дословно:

„Никога няма да има напълно справедлив свят. Със сигурност има неравенства и повечето хора биха предпочели свят, в който е възможно да се живее не само в свобода, но и в равенство. Но досега свободата и равенството сякаш се противопоставят, сякаш когато се опитаме да въведем равенство, то трябва да бъда наложено със сила – което обаче би означавало загуба на свободата. Сигурно може да се направят доста неща, за да се постигне повече равенство. Мисля че Джон Стюарт Мил предлага например правото на наследяване да се измени така, че натрупването на големи богатства по наследство да се предотврати. Това предложение обаче никога не е прието.

Но днес не мисля, че равенството е толкова важно, както смятах по-рано. Сега, когато никой не умира от глад, не смятам вече за толкова важно, че някои са много богати. Защо да не са? Може дори да направят нещо полезно с парите си. А ако ги смятате за прекалено богати, просто не им обръщайте внимание! Тези хора сигурно съвсем нямат желание да се срещнат с Вас. Това движение в полза на равенството съдържа и един много весел елемент, завистта към много богатите. Повтарям: всички трябва да сме благодарни, че живеем на този свят.”

Ева Кузманова каза: Мутрите са най-умни, защото са богати.

Ангел Грънчаров каза: Понеже тоя въпрос няколко пъти се подхвърля - как така мутрите да с умни, това, че са богати не ги прави умни, при това те са така опорочени и пр. - та ми се налага да кажа нещичко, с оглед да разсея някои недоразумения. И да спомогна за преодоляването на някои предразсъдъци и предубеждения.

Кои наричаме, първо, "мутри"? Кои са мутрите? И какви са? Дали всички, които забогатяха у нас по съответния, да го наречем, разбойнически, начин, са мутри, или не са всички такива? Разбира се, не. Има всякакви сред българските новобогаташи. Има, примерно, комунистически "аристократи", е, вярно, тахните предци са именно каскетлиите, които взеха властта на 9 септ. 1944 г., т.е. те са наследници на каскети, на не корони, но се смятат за "аристократи", за "висш елит". Има, предполагам, и по-изтънчени, по-умни, по-интелектуални новобогаташи, вероятно. Може да не са много, но сигурно има. А мутрите, собствено мутрите - това са най-простите, най-необразованите, предимно спортисти, ченгета, милиционери, ей-такива, над чиито умствен потенциал се надсмиваме всички ние, нали така си ги представяме?! Е, ние не че кой знае какво сме постигнали, ала, за разлика от мутрите, сме умни, а пък мутрите били прости - нали така стои въпроса в общата, в народната представа?! Вие и затова така подигравателно ме апострофирахте, нали?!

Е, аз съм противник на такова едно гледище, че мутрите били прости и дори най-простите, пък били забогатели по някакъв чудодеен, най-често престъпен начин. Аз не съм съгласен с това, сиреч, смятам, че и за престъплението се искат съответните умствени качества, т.е. осмелявам се да твърдя, че за да извършваш такива рисковани неща, каквито са престъпленията, освен всички други качества (на волята и пр.) се искат и умствени качества.

Тази е тезата ми. Не твърдя, че мутрите били "добри", предполагам, има всякакви сред тях, но че имат някакви умствени качества, че не са пълни олигофрени, в това съм сигурен. Щото тия игрички, свързани с измамите, престъпленията, кражбите, се иска комбинативност, иска се пресметливост, хитрост, мислене се иска, дори се иска психологическа проницателност, което пак се свързва с умствени способности. А пък и по крайния резултат се съди кой колко струва. Да си наистина умен не е достатъчно да се мислиш за такъв, а трябва да го докажеш на дело, в постъпки, в постижения. Е, мутрите са доказали, постигнали са нещо, явно не са толкова прости, колкото си ги представяте.

Пък и трябва да вземем предвид нещо твърде коварно: в очите на простия умния изглежда прост, в очите на умния, стига наистина да е такъв, простия си изглежда прост, а умния - умен. В очите на простака простия обаче изглежда умен, нали така? Простия, ако осъзнае, че е прост, вече не е толкова прост. Тъй че работите и тук са твърде относителни и кой е прост, кой е умен трябва да се докъзва, тепърва трябва да се установява. И трябва да се обсъждат нещата конкретно. Общи зависимости трудно могат да се изведат. Но пък е близко до ума, че напълно прост, неумен човек едва ли може да постигне нещо особено. Който пък е постигнал нещо, явно не е толкова прост, колкото се иска на нас, дето нищо не сме постигнали...

Поне това исках да Ви кажа. Да се позамислите малко. Нещата не са така прости, както изглеждат. Както изглеждат предварително, преди да сме се изобщо замислили. Като се замислим малко, вече изглеждат иначе.

Сред богатите може и да има прости, но от това съвсем не значи, че за да станеш богат трябва да се стремиш да бъдеш простак - или прост. Сред умните може и да има неуспели хора, но това не значи, че умните винаги трябва да са бедняци...

Анонимен каза: Навсякъде по света сред престъпниците може да има и със сигурност има и високоинтелигентни хора, но това не ги прави по-малко престъпници. Същото важи и за престъпниците сред политиците. Ленин, Сталин, Хитлер, Mao и Мусолини определено са били над средната интелигентност, което не им пречи да са най-големите злодеи в историята. За големи престъпления се изисква и не непременно голям, но сигурно над средния интелект. Днешните постсъветски стратези, които от 20 или всъщност от 50 години водят Запада за носа, също със сигурност не са глупаци, макар и да са вдъхновени от омраза към свободата и демокрацията.

В посткомунистическите страни за „олигарси” нерядко бяха избирани хора с криминално минало по време на комунизма, проявили още тогава комбинативен ум и гешефтарски умения, т.е. не съвсем лишени от интелект. Нещата в посткомунистическите страни обаче не опират толкова до интелект, колкото до пълната липса на задръжки и морални устои. Именно това са най-важните качества за „успех” в мутренското поприще, а не бизнес познания и умения. Много e съмнително дали повечето от тези олигарси и мутри биха имали същия успех в що-годе нормални пазарни условия. Вместо да забогатеят, те там бързо биха попаднали зад решетките.

Освен това пак ще повторя, че може да си умен, но да имаш други приоритети в живота. Ангел Гръчнаров обича да се представя като непрактичен философ, който не е постигнал особен материален успех в живота, но истината е, че той вероятно никога не си е поставял сериозно задачата да забогатее на всяка цена. И това не е случайно, защото за него е ясно, че в такъв случай неговите философски книги, статии и блогът му щяха да останат ненаписани. За съжаление светът е така устроен, че не може да си едновременно активен предприемач, от една страна, и мислител и философ, от друга. Както и не можеш да си щангист-олимпиец и концертен пианист едновременно. Така че ако Ангел Грънчаров имаше два живота, би могъл в единия живот да опита да забогатее, а във втория живот да харчи парите си, да пише книги и да води своя блог.

Постиженията в живота не се мерят само с материалното, това е прекалено груб материализъм. Ако беше така, Кант, Хюм, Витгенщайн и Хейдегер или пък Бах, Моцарт (погребан в общ гроб за бедни) и Бетховен или Пушкин, Достоевски, Ботев и Яворов също не са постигнали НИЩО в живота, а единствено Рокфелер, Форд, Морган и Ротшилд. Но всички знаем, че това не е така. Напротив, без да подценяваме материалното, трябва да кажем, че истински великите постижения са духовните (макар и, разбира се, не всички духовни постижения да са велики). Впрочем във връзка с това препрочетете „Малкия принц” на Екзюпери, който съвсем не е детска книга.

Румен Бърцов каза: В България да си умен (кадърен) нямаш никакъв шанс да си богат, ако спазваш законите и не си лъжец, измамник, крадец и подобни. Така е защото "народът" така си го харесва. Така наречените "мутри" са такива каквито са по народна воля.

Моя милост от дете се изучило на купища моженета, но народът решил, че съм враг на народа и колкото и да доказвах цял живот (на дело, не на празни приказки) къдърноста си и умноста си, но най вече честността си, не и не "на тоа шъ мъ плащаме, маниго тоа, тоа на оня". Но пък от друга страна тоя същият народ вика "златни ти ръце къде пипнеш грешка няма, ма не са те давали по телевизоро и затова не те признаваме и няма да ти плащаме - щото си на оня и не може да не лъжеш, ние не вярваме, че може да живееш без да лъжеш!". Та в България, другари и другарки (народ) манталитетът е такъв, народен в цялостно: който лъжец вържи, който кадърен мре като враг народен. Много от "мутрите" станаха такива подлъгани като млади от "лесно и бързо ощастливяване", а после няма връщане назад, само напред с краката.

Анонимен каза: Не бива да забравяме, че парите в крайна сметка са само средство за целта и не бива да са самоцел. Философът Робърт Нозик отбелязва, че няма нищо срамно в това да работиш, за да изхранваш семейството си, но все пак ако лекар ни каже, че лекува за пари, а философ, че мисли за пари, ще почувстваме, че дейността им е някак принизена и омърсена. Интересно обаче за какво работят метачите и миньорите – в името на дейността или в името на парите? Но ако Нозик е прав, тогава най-низшата дейност на света би трябвало да е тази на финансистите, защото те наистина работят за пари в името на парите.

Човешкият живот е сравнително кратък и не може печеленето на пари да е единственото смислено занимание, както изглежда смята Ангел Грънчаров. Има безброй дейности, които може да не са особено доходоносни, но на които си струва да посветиш живота си в много по-голяма степен, отколкото на чисто материалното благополучие. Така например можеш да решиш да опиташ да напишеш най-великия български роман или най-голямата българска симфония, дори от това да нямаш големи материални изгоди и това да е делото на твоя живот. Ето защо не е така, че всеки интелигентен човек задължително трябва да е богат, иначе нещо с него не е наред, както ни внушава Ангел Грънчаров.

Моцарт, Бетховен или Достоевски например съвсем не са презирали парите и са се стремели към тях, но богати не са станали. Бетховен в писмата си непрекъснато се оплаква от високите наеми и цени на хранителните продукти. Вагнер пък, подобно на Достоевски, е живеел само на кредит и много пъти е трябвало да бяга и да се крие от кредиторите си. Въпреки това всички те не са се отказали от своето творчество и не са станали „бизнесмени” и предприемачи. Разбира се, никой не отрича, че бедността не е желателно състояние и че бедният човек е поставен в едно недостойно, унизително положение.

Учудвам се и на възхищението на някои от посткомунистическите олигарси, мутри, муцуни и т.н. Аз не бих могъл да се възхитя на богаташите в старите демокрации, част от които са забогатели по един все пак сравнително честен начин, камо ли на назначените от партията посткомунистически капиталисти и бизнесмени. Известно е, че всички те са получили куфарчетата с пари след подписване на съответната декларация за доверени лица, че при поискване по всяко време ще върнат предоставените средства. С това те са станали необратимо зависими. Това според мен е ключовият момент – те са загубили свободата си, свободната си воля и са станали марионетки и послушковци на много по-могъщи сили. А загубата на свободата не може да бъде компенсирано с нищо, с никакви пари и никаква власт. Въобще характерен момент за посткомунистическите общества е, че истинските богаташи и управници са кукловоди в сянка, а публичните богаташи и политици са само техни марионетки. А за една марионетка няма как да се каже, че е „успяла”.

Анонимен каза: Впрочем дори главният олигарх на България Андрей Карлович Луканов се оказа не толкова главен и без време бе преселен в отвъдното. А Лукойл реално съвсем не се е ръководел от прословутия „олигарх” Ходорковски, а от трима генерали от КГБ. Известно е също, че двамата дейци на КПСС, в най-висша степен отговорни за раздаването на куфарчетата с пари и трансфера на партийното имущество – Николай Кручина и Георги Павлов – непосредствено след августовския преврат в Москва 1991 бяха самоубити, като и двамата – какво съвпадение! - полетяха от прозорците на своите жилища. Непосредствено след това на територията на бившия СССР станаха около 2000 неизяснени до днес номенклатурни убийства и самоубийства. А другарят Йордан Йотов каза, че лошо се е пишело и на тези, които са отказвали да вземат куфарче.

Между другото е добре да се знае и за какво всъщност партията раздаде тези пари на свои доверени лица. Всички ще кажат: ами за да запази имуществото си и при новите условия! - и няма да са неправи, но това не е цялата истина. В действителност тези пари освен че са предназначени да осигурят сладкия живот на номенклатурата имат и друга, по-важна цел – да осигурят финансово бъдещия „Световен октомври” – новата, вече глобална Октомврийска революция, от която комунистите не са се отказали. Разбира се, марионетките нищо не знаят за това и не бива да знаят нищо, а да изпълняват, каквото им се нареди.

А иначе да чуем и какво казва големият философ Франсис Бейкън за богатството:

„Не мога да окачествя богатството по-добре от обоз на добродетелта. По-подходяща а латинската дума impedimenta. Понеже каквото в обозът за армията, това са богатствата за добродетелта. Той не може да бъдат изоставен, но е пречка за настъплението, а грижата за него понякога възпрепятства или предотвратява победата. От голямо богатство реална полза няма, освен ако не се раздава, останалото е въображение… Не търси големи богатства, а такива, които можеш да получиш честно, да раздаваш радостно и да напуснеш доволен. Но не бива аскетично или монашески да ги презираш.

Имай предвид какво е казал Цицерон за Рибарий Постум „В своя стремеж да увеличи имотите си беше очевидно, че не го правеше поради алчност, а като средство да прави добри дела с тях.”… Придобитите по честен начин богатства нарастват бавно… Но когато богатствата са от дявола – като придобитите с изнудване, измама и други нечестни средства – те идват бързо. Начини да се обогатиш има много и повечето от тях са лоши. Спестовността е един от най-добрите, но и тя не е невинна, защото възпрепятства хората от щедрост и великодушие.”



Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Свързват ме предимно с "несъществуващия" духовен свят, една голяма чест за мен, за която обаче едва ли съм толкова достоен

Получих снощи любопитно писмо. Публикувам го по-долу заедно с моя отговор към неизвестния адресат понеже ми се струва, че тия документи може да представляват известна, така да се рече, обществена, пък и, защо не, културна значимост, да бъдат знак за нешето болнаво време; а че тия неща имат богат психологически смисъл - това, естествено, е без съмнение; ето, уверете се сами:


Смятам, че Вие сте един от ценните кадри в това училище и името Ви следва да фигурира на сайта. Може би е просто пропуск, на който ръководството трябва да обърне внимание. Поздрави!

П.С: Изключително ми хареса и подкрепям идеята ПГЕЕ да се казва "Стив Джобс". Мисля, че по въпроса може да се направи още нещо, а и гражданите сме готови да помогнем с каквото можем. Успех!

А ето сега и моя отговор:

Здравейте, благодаря Ви за писмото и за интересната информация! Аз не знаех това, че на страницата на персонала на ПГЕЕ-Пловдив липсва отдел ФИЛОСОФИЯ, респективно и моето име. Едва ли е безобиден пропуск, едва ли е само поради недоглеждане.

Не мога обаче да си обясня защо е така, коя е истинската причина. Имам предположение или допускам, че някои фактори явно смятат философията не само за несъществен, но дори и за несъществуващ учебен предмет, а мен лично ме възприемат, изглежда, като дух, отнасят се към мен като към не от този свят принадлежащ призрак - или като представител на някаква идеална, нематериална природа или субстанция. Това, че ме свързват предимно с "несъществуващия" духовен свят е голяма чест за мен, за която едва ли съм толкова достоен.

Радвам се, че подкрепяте предложението училището да има за патрон знаменитият Стив Джобс. Откакто подхвърлих тази идея съм станал и съм се превърнал, както сам се убеждавате, в нещо като "персона нон грата" в това училище. Предполагам щото посегнах на "светинята Ленин". Аз също смятам, че каузата Стив Джобс да замени Ленин съвсем не е загубена. Иска се обаче време някои глави да узреят за една така авангардна и направо безценна идея.

Желая Ви успехи!

С поздрав: Ангел Грънчаров




Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

събота, 22 септември 2012 г.

За благия характер

Иска ми се да поразсъждавам за благостта на характера - и също така да опитам да провокирам разговор по тази тема. Във времена, в които суетните, самонадеяни, арогантни, нахални, злобни, високомерни и какви ли не още, все в този дух хора са в своята стихия и преживяват невиждани апотеози, ми се ще да ви подтикна да се замислим върху това колко важно нещо е да запазиш и съхраниш човечността си в нейния автентичен блясък, т.е. да си останеш човек в този наш единствен земен живот - независимо от всичко, независимо от изкушенията, независимо от цялата суета и от всички съблазни.

Не зная дали сте забелязали това, но около нас е пълно с хора, чиято човечност, ако не друго, е поне твърде застрашена, а при някои, и то немалко, е и така ощетена, осквернена, омърсена, опорочена, че на разбиращия човек му става тъжно като ги гледа: не за да бъде карикатура или пародия на човечността е създаден човекът! Да бъдеш достоен човек или човек, който сам себе си не унижава, е всъщност освободеност на човечността в самия себе си от суетната нещастност, с която някои така неразумно, представете си, сякаш дори се хвалят!

Темата, която поставям, е огромна и безкрайна. Наистина, откъде, с какво да започна? Много може и трябва да се каже. Разбира се, всичко съвсем не може да се каже. Ще трябва да подбера най-главното.

Кое е онова, което така разваля човека? Питам това, защото всички ние, когато сме били деца, сме били така невинни, чисти, добри, светли, направо ангелоподобни същества, ала след това сме се опорочили, сме омърсили своята първозданна същност и човечност. Е, сигурно има и деца ако не с лош характер, то поне с лоши наклонности, но общо взето децата са така прекрасни, а пък с годините ние обрастваме именно с тия или ония пороци, изкривяваме душите си, опетняваме първоначалната им чистота и свежест. Характерът се мени, ние не сме обречени вечно да сме лоши и зли, имам винаги шанса да се променяме в каквато си искаме посока, не сме длъжни да си оставаме все същите; онова у нас, което не се променя, са т.н. природни свойства на душата, именно темпераментът; него човек съвсем не може да смени, щото да го смени означава да получи съвсем друга или нова душа. Характерът обаче да меним не само можем, ние го меним даже без да съзнаваме това. Защото, убеден съм в това, никой не е искал съзнателно да стане лош или зъл, а неизвестно как го е сполетяло това нещастие, тази ужасна ощетеност и изкривеност на човечността му. Та наистина, кое и как разваля характера ни, осквернява първичната му благост?

Много неща, но най-напред, чини ми се, развалят характера такива неща като парите, властта, славата. Парадоксално е, че онова, към което цял живот се стремим, именно успехът, той е предпоставката да опорочим и извратим душата и характера си. Примери, че това е така, можем да намерим безброй, всеки има познати, които, като са постигнали нещо, страшно са се изменили, станали са един вид сякаш съвсем други хора, дотам, че в някои случаи дори не можеш да ги познаеш, стига да ги възприемаш, примерно, със завързани очи (щото външността, която също се мени, явно не може да се измени чак толкова кардинално като характера, все нещичко трайно остава, макар и там измененията, с годините, също така, в повечето случаи, са не по-малко пагубни). Но работа не е да търсим примери, щото те са в изобилие, а по друг, по-прецизен начин да търсим основанията на едно или друго свое разбиране, на една или друга своя констатация.

Това как парите озлобяват и оскверняват характера на човека всеки сам може да разбере. Огромна е силата на парите в това отношение, именно да влияят пагубно на душата. Те са подобно на нещо като опиум, на наркотик. Същото, разбира се, е при властта и славата: благодарение на тия силни социални наркотици човек се омайва дотам, че в един момент, предполагам (понеже това на мен лично не ми се е случвало!) сякаш започва да забравя кой е, започва да забравя себе си - и да става, с времето, съвсем друг, коренно различен. Дали могат парите, властта и славата да влият благотворно върху характера, според мен, е твърде съмнително, вероятно се иска огромна сила на духа, непоколебимо твърда, здрава душевност и личност, та да останеш непоколебим като скала под ударите на морските, сиреч, на житейските вълни. Малцина са тия, които са способни на това. Огромната част от хората лесно се поддават и рухват като личности, а след това, така да се рече, стават жалка картинка на това, което някога са били. Стават пълни нещастници. А именно нещастниците са най-озлобени. Мисля, че не може да породи спор едно такова положение: злобен е именно душевно слабият човек, човекът с неголям душевен ресурс, потенциал или сила на душата. Някои това го наричат "багаж", примерно "умствен багаж" и пр.

Силните в душевно и личностно отношение са склонни да са душевно щедри и великодушни, а добротата или благостта на душата не е нищо друго освен това - да си душевно щедър и великодушен. Озлобеността винаги е жалък опит за компенсация на душевно слабите, на мизерните в душевно и личностно отношение хора; злобата е нещо като крепост или броня, зад която се крие слабата душа. Противно на това, което обикновено се смята, именно че плахите, скромните, непретенциозните хора били хора с неголям душевен потенциал, сиреч, били хора със слаби души, аз тук издигам противоположното положение: тъкмо ония, които се перчат и парадират, че са най-велики, именно самонадеяните, суетните, прекалено "гордите" (тая дума в случая не е изобщо подходяща, става дума, така да се каже, за нахаканите), а също така и най-злобните, са най-ощетени в душевно и личностно отношение, поради което, именно като израз на това съдбовно обстоятелство, душевно-личностната им мизерия се е изляла в тази злоба, в тази склонност към злобеенето. Озлобяваме се когато почваме да осъзнаваме, че сме толкова по-мизерни и нещастни в душевно отношение, злобата почва да блика неудържимо именно от този момент, в който, предполагам, човек почне да усеща, че съществува едно истинско богатство, именно това на душата и на духа, което съвсем му липсва - и което нищо друго не може да компенсира.

Тъй че може да си богаташ, да си властник или да си "звезда", дете на славата, да си прочут и дори "всеобщо уважаван", но ако не си личност с подобаващия душевен потенциал, т.е. със съответната сила на душата, ти неминуемо ще капитулираш на житейското поприще, а в резултат на тази капитулация ще станеш злобен, завистлив, мразещ другите, ония, които, макар и да не са така високопоставени като теб, имат едно огромно жизнено предимство, а именно: щастливи са. Затуй, за да прецениш колко наистина струва един човек, дай на такъв човек власт, пари и слава и той бързо ще блесне в истинската си същина. Обикновено такива изпитания водят, както казах, до пълна житейска капитулация, нищо че човекът от този момент започва шеметно да просперира на социалното поприще. Още тук можем да направим извода, че човешкото, душевното, личностното, индивидуалното, от една страна, и социалното, телесното, обезличностеното, дезиндивидуализираното, с една дума казано, социалното, не просто са противоположности, те са и яростни антагонисти, между тях примирение не може да има, те са във вечна битка, конфликт и война. Те са и нещо като скачени съдове, като първичното, разбира се, е душевното; колкото почне да прелива в съда на социалното, там, където са тия неща, именно пари, власт, слава, толкова по-малко остава в другия съд. А в някои случаи, изглежда, едното без остатък изсмуква другото, сякаш е нещо като черна дупка. И в резултат се получава нравствен урод, античовек. Това са именно най-злобните, злодеите в душевно и личностно отношение. Такива са страшни хора, такива хора могат да нанесат страшни вреди на човечеството. Щото злобният човек няма друга задача и мисия на този свят освен да вреди, да пречи, да разваля, да съсипва живота на околните. На ония, които не се толкова "велики" и "значителни" като него.

Какъв е смисълът да вредиш на другите като злобееш срещу тях? Какво на теб лично ти дава това, че си съсипал живота на друг човек? Нищо. Дава ти измамно задоволство, че щом той, благодарение на твоите злобни усилия, също така страда, то ти, вероятно, си щастлив - но с едно перверзно, жалко щастие обаче! Но на злобаря то обаче му стига. Той с друго не разполага. Затова, подобно на вампир, злобният човек изпива жизнената сила на другите, като ги тормози, като се издевателства над тях, като им вреди и като ги мъчи - и по парадоксален, по абсурден начин себе си ощастливява с едно толкова уродливо "щастие", че повече от това по уродливост не може да бъде.

Докато човекът с благ характер не прави друго освен да заразява другите с доброта, той не прави друго освен да ги заразява с щастие, да ги дарява с човечност, с частици от своята душевна сила. Но благостта на душата може да бъде оценена единствено от също толкова благата душа. Душевно щедрият човек, сиреч, човекът с благородна душа и благ характер, притежава такава сила, че е способен, по дълбокото ми убеждение, да порази в корена й злобата на една нещастна, на една озлобена, на една слаба душа. Понеже злобата на душата, от друга страна погледнато, е всъщност зов на една нещастна душа, зов за помощ и за съпричастност; и човек се озлобява толкова повече, колкото повече не е срещнал капчица доброта в пустинята на социалната суетност. Докато ако хора с благ характер, по някакъв каприз на съдбата или случая, започнат да общуват и да влияят на озлобен човек, аз съм убеден, че черупката на злобата му, с която е обвита душата му, няма да издържи и скоро ще се напука и счупи. Тъй че хората с благи души и характери са безкрайно ценни за едно общество, те са нещо като апостоли на доброто и воини на нравственото царство, на великото царство на човечността, свободата, достойнството.

Прави ти някой зло, усещаш, че те мрази, гледа те навъсено, роптае срещу теб, вреди ти, подел е битка, мечтае да те порази и съсипе - какво да правиш в такъв случай, каква стратегия да избереш? Този, според мен, е кардиналният въпрос. На злото да отвърнеш със зло е най-простото, но по този път доникъде не се стига. Ако на злото отвърнеш с добро, ти ще обезоръжиш злобаря. Ще го туриш в ситуация, която няма начин злобата му да не капитулира. Този, който злобее срещу теб, всъщност копнее за прояви на доброта към него самия, защото злобата не е нищо друго освен дефицит на добро, копнеж по доброто, приел обаче извратена, противоестествена форма. Той, злобарят, постъпвайки злобно срещу теб, всъщност те предизвиква, дразни те, проверява те, като във всичко това стои неговият несъзнаван, дълбинен копнеж по добротата. Отвърнеш ли му със зло, край, това означава, че си му обърнал гръб, че не си зачел порива му към доброто - и по този начин си придобил един свой вечен враг. На полето на злото и злобарщината добрият човек е съвсем обезоръжен - по същия начин както злият е съвсем обезоръжен на полето на доброто и добротата. Затова неслучайно Великият Учител Христос е съветвал като ни ударят по едната буза, да обърнем и другата. Свръхчовешка сила на духа се иска да сториш това, да надмогнеш суетността и обидата, но пък, от друга страна погледнато, то е и толкова просто - и така човечно.

Тъй че хората с благ, незлоблив характер са сякаш от Бога помилвани - понеже са успели да съхранят, да опазят човечността си в океана на житейските бури и изпитания, в дълбокото и коварно море на социалното, на социалността. Такива хора пазят светилника на доброто в една прокълната и потънала в тъмнина пустиня, в която царува социалното тщеславие, суетата, капризите, властолюбието, лакомията за пари, за какви ли не други съблазни, там, където са пороците, където е опиянението от разврата, лукса, излишествата от всякакъв род и характер. Човекът с благ характер и благородна душа е Божи пратеник в този тукашен дяволски свят, светът, в който царува Сатана - и злите хора са негови самоотвержени слуги и роби. Не е лесно да си добър човек в един такъв прогизнал от зло и злоба суетен свят, то е същото като да си шпионин във вражеска страна. Но без такива хора, хора с благ, добродушен, човечен характер, злото ще залее всичко и работите ще станат хептен безнадеждни. А докато тях ги има, има и надежда. Затуй и, за да се опазим от злото, трябва да пазим добротата в сърцето си така както пазим зеницата на окото си. Но добротата не е за да си стои само в сърцето, тя трябва да се проявява и навън, в дела, в постъпки, в поведението. Тази е истинската, пълноценната, ефективната, действената доброта, която може да промени света. Не красотата, а добротата ще спаси света; Достоевски да ме извинява, но ще си позволя да го поправя малко, въпреки че той, мъдрецът, е и, разбира се, прав: красотата така облагородява душите и духовете, че ги преизпълва с доброта, а по-нататък вече добротата си знае своето. Затуй да кажем така: красотата и добротата заедно, ръка за ръка, ще променят - и ще спасят света.

Защо пиша това есе точно в тия дни, как ми хрумна тази идея? Ето как.

Животът ми поднесе чудесен казус, точно свързан с тия неща. Аз вече подхвърлих на едно място. Имам си проблеми с властващи персони, както е обичайно за хора като мен. Животът ме въвлече в една пренеприятна история. И аз съм съблазнен на злото да отвърна със зло - или да го обезоръжа, като проявя смирение и доброта. Оказа се, че за себе си разбрах, че душата ми е крайно опорочена, че общо взето благият характер не съвсем ми се удава, особено на моменти. То, злото и доброто, се борят за надмощие във всяка една човешка душа, във всяко едно сърце. Ту едното надделява, ту другото. Ние сме слаби човеци, не ангели, нито пък, още по-малко, богове. Но и сатани не сме длъжни да бъдем. Трябва да правим така щото доброто да доминира: стига да искаме да си останем човеци.

И аз пиша това есе по-скоро за себе си, себе си да предпазя от подхлъзването по наклонената и мазна плоскост на злото. Иначе съм човек с уж благ характер, но като ме бъзне някой злобар, или ако някой постъпи зло, несправедливо с мен, мигом настръхвам и коренно се променям. Казвам или правя нещо злобно, а после дни и нощи наред съжалявам. Кая се, страдам, съвестта прояжда горкото ми болно сърце. Какво не бих дал за да мога да замълча, да не реагирам на злото със зло, да преглътна обидата, да дам израз на мъдростта си, да постъпя разумно, щото наистина е крайно неразумно на злото да отвърнеш мигом пак със зло. Но ето, и моята душа явно е озлобена, щом общо взето благият ми характер бива в някои моменти съсипван от порива да отмъстя, да се защитя. Много в този живот съм бил обиждан, много съм страдал, много са ме унижавали, и това подхлъзване към злото е нещо като защитна, пък макар и много глупава реакция на един такъв обиждан човеш, имал злочестината да живее в едно толкова нехуманно, озлобено, озъбено като свирепо куче общество, в едно общество, съставено сякаш само от съскащи, хапещи се една друга змии.

Оня, който е на власт у нас, така се опива от наркотика на властта и славата, че се чувства длъжен непременно всеки ден да мачка и да се гаври над ония, които са под властта му. Много са усърдни в туй отношение нашите властници, няма що, ненадминати са в туй отношение. На "народните маси" се мазнят и подмазват, постоянно лицемерят, ала към ония, които в някакво отношение (умствено, нравствено, личностно, духовно) ги превъзхождат, са направо безпощадни. Всеки у нас се обкръжава със себеподобни. И мрази всеотдайно и самотвержено ония, които не са като него. А не бива така. Тия, дето не са като нас, те са истински интересни и полезни. Но кой да ти разбере това. И общо взето у нас не мирясват докато съвсем не съсипат и унищожат онова, което е талантливо, което е надарено с някакви дарби, достойнства, което е с добър, благ характер, което в някакъв смисъл е ценно за общността. Непоносими са такива хора у нас, поради което ние и в тази посока пилеем непрекъснато човешкия потенциал на нацията. Ето, най-доброто, което имахме, го изгонихме по пустата чужбина. А това, дето е останало, с него постъпват безпощадно, жестоко, без капчица жал.

Такива ми ти работи. Но да спра дотук. Казах каквото имах. Тия дни ми предстоят в личен план големи изпитания и голяма проверка на издръжливостта на моя дух. Ще ме наказват, ще ми се подиграват, ще се погаврят с мен, ще ме разпъват, ще ме плюят, а аз трябва да стискам зъби и да мълча. Трябва дори да се усмихвам пред инквизиторите си, но не подигравателно, а кротко. Трябва да запазя на всяка цена общо взето благия си характер. Този е верният път.

Ето, Христос ни е дал пример как трябва да се държим когато ни разпъват. Да направя всичко, че да понеса всички обиди и цялата мъка с достойнство. Не да отмъщавам, а да понасям. Има си начин човек да си възвърне доброто име - независимо от старанията на хулителите. Но да извоюваш морална победа чрез благост и благина на характера е най-драгоценното, то е на подвиг подобно. Другото е просто суета на суетите. Другото е нещо като подухване на вятъра. А това е най-истинското...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

четвъртък, 20 септември 2012 г.

Една фотография от Гърция, родината на философите

Аристотел е изобразен с тази статуя, намираща се в град Стагира, родния град на ученика на Платон и възпитателя на цар Александър Македонски, именно великият Стагирит. Снимката ми подари инж. Ат.Атанасов от Пловдив. Ето писмото му до мен заедно с моя отговор:

Здравей, Грънчо!

Това лято обикалях Гърция и ходих до Стагира, родния град на Аристотел. Там, когато разглеждах музея, се сетих за теб и реших да ти изпратя снимките. Ако ги харесаш ще ти изпратя и от Филипи - града на Филип Македонски.

С поздрав: Атанасов

Здравей, Наско,

Снимките много ми харесаха, някои, с твоето разрешение, ще ги сложа в блога и във Фейсбук (ако не възразяваш, мога да пиша "Снимал: Атанас Атанасов", за да ти запазя авторството). Прати ми, моля те, и от Филипи.

Всичко, свързано с Гърция, родината на философите, силно ме интересува. Дай Боже някога да имам възможност и аз с очите си да видя страната, с която съм така свързан, и то с най-здрави, именно духовни връзки!

Хубава вечер!

С поздрав: Ангел Грънчаров

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.

Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Българското образование днес цивилизационно и културно не е европейско, уви!

По публикацията Честита ви нова учебна година, вам, о велики страдалци и вечни жертви на българската образователна система! току-що откривам два отзива, които имат и самостоятелно значение; поради това ги публикувам отделно; за мен е вълнуващ факта, че тия два отзива показват: има и други хора, които са обезпокоени от ситуацията в българското образование не по-малко от мен, поради което и ги публикувам на отделно място, белким и някой друг се обезпокои поне малко:

Дълбоко уважаеми учителю, Ангеле, братко, не си сам, светли български лъчо - в мислите си за българското образование!

Изцяло, напълно и категорично заставам до теб. Дано не ме заподозре и упрекне някоя низка душичка, че те възвеличавам, като в авторитарните времена, че пък на това отгоре и за да светна в твоята светлина. :-)

Няма да е вярно. Нито първото, нито и второто. Най ще да е истина третото, а именно: радвам се, чисто и искрено се радвам, че те има!

Пожелавам: на теб и на всичките ти съмишленици, а значи и на себе си - много здраве, дълголетие и сила за да отстояваме истината, истината и отново истината!

17.09.2002 г.

ВЛАДИМИР МАРИНОВ ПЕТКОВ - ТРАШОВ (прякор на моите дядо и баща, от съселяните им, на които не можем да вменим вина, че са знаели и ползвали турския език вместо английския)

Анонимен каза: "Българското училище, ако не знаете да ви известя, е доста изостанало от тенденциите на съвременното образование. То се е консервирало на нивото на 50-те години на миналия век - по дух, по същина, по принципи, по начин на организация, по подходи, по всичко."

50-те год. на 20-ти век в България властва комунистическа тоталитарна диктатура. Комунизмът по съветски модел всъщност имаше за цел създаването на нова "всемирна цивилизация" - ако вземем понятието с преобърнато съдържание. Разстоянието от началото на 20-ти век до 50-те год. на 20-ти век не се равнява на 5 десетилетия, а на няколко хилядолетия потъване в мрака на ужасяващо комунистическо варварство, от което не сме изплували и до днес - защото трудно се нормализира национален манталитет.

Българското образование днес цивилизационно и културно не е европейско, уви!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.

Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Какво е човекът?

Имам едно отдавнашно есе на тази тема, което влезе като въведение в моята книга ИЗКУСТВОТО ДА СЕ ЖИВЕЕ (с подзаглавие Етика на достойнството), която пък в един момент реших да преработя и да я превърна в учебно помагало по предмета ЕТИКА, изучаван както в гимназиите, така и в някои университети. Тия дни ровя из книгите и учебниците, писани от мен през годините (понеже все пак дойде новата учебна година и искам да подготвя някои нови неща за нея) и покрай тази работа ми се яви идеята: да взема и да изпратя написаните от мен учебници и учебни помагала по философските предмети в Министреството, та най-сетне да участвам в процедурите по т.н. "конкурси" за одобряването на "държавно приемливите" учебници. Както и да е де, аз за тази идея ще пиша по-подробно тия дни, а сега ми хрумна да публикувам това есе в блога си, понеже откривам, че то не е досега било публикувано в интернет - както ме информираха търсачките. Та ето сега публикацията на този текст, писан преди години:

“Какво е човекът?” (“Какво е това човек?”) е знаменитият въпрос на Имануел Кант, който той постави за център, средоточие на своята философия. А иначе това е въпрос, който едва ли някога ще престане да интересува човека; така или иначе човекът най-много занимава човека. Европейската култура и цивилизация започва с надписа върху фронтона на храма в Делфи (“Познай самия себе си”), който Сократ приема за девиз на своя живот и на своята философия. Не мога да приема, че питането за човека е въпрос, който интересува само “философите”, т.е. е “чисто философски въпрос” – и в същото време изпълнен с безразличие за хората. Това е преди всичко един действително човешки въпрос, който касае всеки един от нас. Станало е така, че именно философията (като дълбок израз на човешкото), “се занимава” най-вече с темата за човека – и по този начин задоволява една съвсем човешка потребност, нуждата от разбиране на самия човек. (Но нима и изкуството, или религията, дори и много от науките не са насочени в корените си към проблематичността на човека за самия човек?!) Интересно е да се запитаме как “звучи” този вечен въпрос днес, за нас, съвременните хора, живеещи в началото на третото хилядолетие - не е ли така? Дали в “най-модерното време” не сме забравили за най-важното, бидейки обременени от толкова много “култура”, от своето така усложнено (и объркано?) съзнание? Същевременно ако “най-важното” и “най-значимото” е и най-простото, най-ясното, то е добре да се разбере дали тези последните все още си намират място сред тежките пластове на едно префинено, изключително усложнено и прекалено “всеобхватно” модерно съзнание – което обаче е застрашено вероятно от това да е забравило за корените. Тези два момента съдържат в себе си предизвикателството, което ме подтикна да се заема с изясняването на съществуващата в душите ни (т.е. един вид “реално” и “в действителност”!) съвременна практическа антропология, или “човекознанието”, което отговаря на нас самите – каквито сме.

Става дума за една разпиляна в нашите дълбини и недостатъчно проявена модерна представа за човека, която така или иначе определя нашето отношение към самите себе си, а оттук и към всичко онова, което изобщо съществува. Не може да се отрече, че от това как и доколко разбираме себе си, зависи “останалото”, т.е. как и по какъв път “осъществяваме” самите себе си, как “употребяваме” живота си, как живеем, какво искаме, какви неща ценим особено и кои подценяваме, кое сме склонни да избираме за свой “приоритет” и кое оставяме обикновено на по-заден план, или пък изобщо не забелязваме, пренебрегваме. Този вкоренен в нашата дълбока вътрешност усет за човешкото и за човека (за който ние на съзнателно ниво почти никога не си даваме сметка, но въпреки това от който сме така зависими!) трябва да бъде поставен пред едно непредубедено проясняване и изявяване. Казано е, че “човек не владее онова, което не разбира” (Гьоте), тогава какво означава да не разбираме тъкмо себе си? Да живеем в една непроявена, смътна и дори тъмна представа особено за себе си (която точно затова е извор на безчет коварни илюзии!) - нима това трябва да бъде допускано или пък незабелязвано, подминавано без внимание от нашето иначе критично и “вездесъщо” съзнание и самосъзнание? Наивността относно самия себе си вероятно се заплаща един ден, неадекватността относно най-важното не може да не бъде изкупена даже с лихвите - какво следва от това? Не бива да се оставяме на сляпото предубеждение, че “човекът е ясен само поради факта на нашата неотделимост от него”, че той ни е познат “като белия ден”, огрян обаче от слънцето на нашата фалшива (защото е устремена в погрешна посока!) “заинтересованост” от всекидневно-маловажното, ефимерното, мимолетното, нетрайното. Как можем да се самозаблуждаваме, че “не е възможно да не разбираш тъкмо себе си!”, “защото аз винаги съм при себе си и другаде просто не мога да бъда” и т.н.? Това, което мнозина приемат за основание на “ненужността”, “излишността” и дори “безперспективността” на познанието на човека (понеже един вид “ние по начало всичко си знаем”!) всъщност е истинската основа на неимоверната трудност на самопознанието, най-трудното, по думите на Аристотел, познание, което изобщо може да се изправи пред човека. Защото от него произлиза всичко останало, защото тук са корените на онова, което наистина може да има някакъв смисъл за човека. Тогава не се ли оказва, че “основанието” за тази наивна незаинтересованост всъщност е действителното основание за това страхливо бягство от най-трудното, от онова, кое е най-значимо за човека, за всеки един от нас, което съвсем не е израз на достойнство? Усетили трудността на самопознанието, захвърляме всичко и се втурваме да бягаме по-далече – нима това е достойната позиция за човека, който иначе живее с претенцията, че “всичко познава” или може да опознае, че нищо не може да издържи на неговия прехвален познавателен устрем? Ако в началото на третото хилядолетие ние, подобно на старците, живеем обременени от толкова много знания и познания, ако имаме така богато и развито съзнание, то тогава какво означава нашето детско лекомислие относно онова, което ни касае най-пряко, което съвпада с нас самите? Означава едно: нямаме смелостта да се вгледаме в себе си, забравили сме и нехаем за корените, за “страшните бездни и дълбини”, които всъщност ни правят това, което сме в своята автентичност и истина. Позволяваме си да се движим по утъпканите пътища (разрасналото се подобно на тумор “обективно-научно-позитивно знание на нещата, извън човека съществуващи”!), без да се питаме за верността на посоката и за невидимата цел, под властта на която сме загубили свободата си и т.н. И тогава какво излиза: не става ли така, че онова, с което се гордеем, е нещото, от което трябва да се срамуваме?

Става дума за “водеща тенденция” в съвременната култура, която потиска кълновете на едно все пак съществуващо саморазбиране на човека, проявило се особено през последните два века. Културата, която е склонна да игнорира човека, да го “изключва от сметките”, да го пренебрегва и заобикаля като проблем пред самия човек, срещна в тези знаменателни десетилетия съпротивата на една коренно различна култура, която поставя човека тъкмо в центъра на своите търсения, която приема, че без човека всичко друго е лишено от смисъл и значи придобива своите измерения единствено благодарение на човека. Тези две култури или пък “философии”, всъщност екзистенциални нагласи спрямо съществуващото, едва ли могат някога да бъдат примирени, тяхната несъвместимост не позволява това. Опасността обаче е друга: не бива да се допуска да живеем с едно “изкривено съзнание”, което забравя за изключителното място на човека, и което (тъкмо защото се е разраснало прекалено!) се опитва да елиминира, да задуши противоположната тенденция, търсеща корените на човешкото и внимателна, чувствителна и уважаваща преди всичко друго най-вече човека. Затова в последните два века съдбата на човека, неговата свобода, истините на съществуването му, времевите хоризонти и историчността на битието, достойно за човека, “страховитите измерения” и дълбините на “прекалено човешкото” (Ницше), дисонансите и жизнените антиномии на вярата в Бога (Достоевски), без която човекът губи смисъла на живота си, спонтанно саморазкриващата се и многолика човечност в нейната истина и в съдбовността й за “битието на съществуващото, наречено човек” (Хусерл, Хайдегер), неутолимата човешка жажда за автентичност, явяваща се квинтесенция на неуморната “воля за живот” (Шопенхауер), коварствата на властта, упражнявана върху всички нас от тайнственото несъзнавано (Фройд) и т.н. са символите и знаците, трасиращи пътя на модерното самопознание и саморазбиране на човека, което имаме като наследство на “духовния кипеж”, свързван с условно наричаното “човекознание” (антропология) в пределите на философията, на близката до нея психология, а също и в полето на изкуството на това време. Това бях особено длъжен да кажа: съзнанието за “революционност” и претенциите за “поврат” (заемайки се с писането на своята книга) са ми напълно чужди. Но моята задача е друга и време е да я уточня.

“Човекознанието”, подобно на всяко друго знание, съдържа в себе си възможността безкрайно да се усложнява, да придобива прекалено абстрактен, в някакъв смисъл и чужд на човека характер. Но хората, изглежда, са устроени така, че малко се интересуват от “теории”, а ги вълнува най-вече “годното за живота”, приложимото във всекидневието, “полезното” при употреба. (За си спомним в тази връзка Гьотевото “Суха е теорията, братко мой, а дървото на живота зеленее…”!) В теориите иначе ясните и прости истини, значими за човека (а всички истини винаги са прости, “сложното” съдържа момент на безчестие!), по необходимост губят своята непосредственост и пределната си “понятност” не толкова за ума, колкото за сърцето, поради което наистина стават безразлични за неизвратения човек. (Заниманията и отдадеността на чистите теории изисква пренастройване на всекидневната и непосредствена човешка нагласа, обслужваща живота, и в този смисъл наистина “изкривяват погледа”, действително са “извратени” – макар че в друг смисъл също са проява на особена човечност, за мнозинството обаче изглеждаща като “нечовечност”, като нещо нечовешко!) Да търсиш истините за себе си в “тежките книги” и в специалните изследвания на прочутите философи и психолози (и особено в плявата на техните посредствени епигони!), не е привично занимание за “обикновения човек” – а такива сме всички ние. Но същевременно сме, както ще видим, уникални и “страшно различни”, индивидуални, неповторими и пр., ние в това си качество придобиваме една парадоксална “обикновеност”: “необикновените”, различаващите се от човешкото, оказва се, са тъкмо “стандартните”, “еднаквите”, “новите хора на комунизма”, “типовия продукт” на социума. “Необикновените” в смисъл на надарените, превъзхождащите другите, талантливите и гениалните, всъщност са такива защото са довели до изключителност споменатата човечност, свеждаща се, повтарям, точно до тази уникалност, т.е. изключителност. Накратко казано, да си човек не е друго, освен да си “изключителен”, различен и пр., т.е., но само в този смисъл, “обикновен”! Значи известно външно безразличие към достиженията на модерната философска антропология (този термин употребявам съвсем условно) с нейната излишна усложненост и дори “античовечност” е съвсем разбираемо. Не е по силите на всеки, пък и едва ли е и необходимо, да се пренастройва и да третира себе си тъкмо като “учен”, това наистина е нечовешко. Вместо това (нека учените да се занимават със своята в много от случаите самоцелна ученост!) човешко е да търсиш именно ония “пригодни са самия живот” истини, без които съществуването е съвсем невъзможно. Да искаме от всеки сам да открие тези “скъпоценни частички” истина в тоновете баласт на съвременната ученост, е все едно да искаме невъзможното; това също е нечовешко, защо трябва човекът да бъде подлаган отново на такова изтезание?! Това, че знанието е “обременително” (поради което то е непосилна тежест даже и голяма част от учените, изнемогващи от прекалената си ученост!), а също и “суховато”, е нещо, което е безспорно; знанието затова и не е толкова привлекателно за “обикновения човек”, изпитващ иначе дълбока потребност от “житейските истини”, без които съществуването наистина е невъзможно, най-малкото изцяло абсурдно. Тук обаче има нещо, което е особено важно да се разбере: формата на знанието (за човека или пък за каквото и да било) се оказва неподходяща за изразяване но онова, което особено интересува човека, но в същото време позволява една “съобщимост”, една възможност за споделяне и предаване на постигнатото от човека и касаещото самия него. Езикът на знанието (с неговата често пределна абстрактност, “отвлеченост”, схематичност, “сухота”, “убийствена скучност” и пр.), независимо от предимствата на точността, не позволява да се обхване и изрази тъкмо човешкото. А това е така, защото научността се свежда до пренебрегване на “субективния момент” в порива й към някаква самонадеяна “обективност” и абсолютност. Следователно научният език (а в неговото поле съществува знанието в съвременното разбиране) е склонен да “бяга” от човешкото и субективното, поради което е особено неподходящ в сферата на познанието, “третиращо” човека. Затова и науките, чиито “предмет” е човекът (антропологията като наука, психологията от позитивистичната насока, “точната социология”, теоретизиращата история, “обективното изкуствознание” и пр.), говорят за всичко друго, но не и за онова, което може да заинтригува “човекът като човек”, т.е. неизбежно изневеряват на задачата си, увличайки се в конструирането на една научна, т.е. нечовешка реалност. (Как е възможно, нима не е позор това, че знанието за човека, “правено” при това, да се надяваме, от човеци, е абсолютно безразлично тъкмо на човека?!) Същевременно обаче онова, което е истина “за” човека в нейната общовалидност и необходимост, така или иначе трябва да придобие “научна форма”, формата на знанието, на ясно съзнаваното и споделяното “от всички”. В този смисъл употребявам думата човекознание, като при това, разбира се, влагам в нея и известен ироничен момент, опирайки се на спомената непреодолима трудност, пораждаща, както видяхме, абсурдни куриози. (За да не “изцапам” текста си няма да привеждам примери в тази насока; ако някой специално се заинтересова и реши да се посмее, нека да отвори първата попаднала му “марксическа книга” от областта на т.н. “хуманитаристика”!) Но тук – щом се захванах с тази така обширна тема – се налага да се спра на още няколко решаващи за разбирането моменти.

Това, че “чистите теории за човека” едва ли могат да заинтригуват “човека като такъв”, сиреч жив човек, е първото, което се налага да припомня. На второ място обаче жаждата ни за човешки истини, обслужващи съществуването, е налице у неизвратения човек. “Чистата наука” се оказва негодна да задоволи този интерес (не само по посочените тук причини!). Тогава кой е изходът, какво изобщо може да бъде направено (и какво е правено досега) с оглед преодоляването на посочената невъзможност?

На първо място изкуството, особено в някои негови разновидности, се оказва понятен за всички език, който е в състояние да говори за онова, което е близко и потребно на човека – и което никой друг не може да ни каже. Поезията, драмата, романите и пр., дори и музиката, от векове изразяват така потребните ни “човешки истини”, истините, касаещи живота, съдбата и бъдещето на човека, на нас самите. От друга страна, казахме, и философията, разбирана в истинското й понятие (като любов към мъдростта), също така говори за човешкия смисъл на съществуването, за “човека като такъв” и за неговата земна орис, при това, в някои все пак редки случаи, успешно съперничи на изкуството в изразяването на този род истини. Но в своето развитие и усъвършенстване и изкуството, и философията претърпяват известно “специализиране” и дори “професионализиране” на езика си. По този път се достига до момент, в който те вече “не са интересни” за обикновения човек и започват да вълнуват само “ценителите”, “естетите”, “художествения елит” и “меценатите” (в случая с изкуството) и също – “академичните среди”, професионалните философи, снобите и дилетантите (в случая с философията). В основата на всичко това стоят процеси в развитието на самото съзнание, което неизбежно се диференцира, специализира и “филтрира”, обособявайки “пластове”, за чието възприемане се изисква съответната особена нагласа. Това “саморазвитие” и откъсване на “чистата духовност” от непосредствено съществуващия жив човек (“неизкушен” във философията, изкуството, науката, дори и в “тънкостите” на религията!) и от неговата всекидневна потопеност в дълбоко касаещата го истина на живота му, се оказва своеобразен дефект на културата и на съзнанието, който по някакъв начин трябва да бъде преодоляван. Моля правилно да бъда разбран: аз тук не апелирам за създаването на изкуство или на философия за “народа”, просто посочвам вакуума, духовната празнота, в която обикновеният човек е принуден да съществува. Разбира се, и изкуството особено, и философията в по-малка степен, непрекъснато търсят своя път към съзнанията на човешките същества, опитват се да разширяват силата на въздействията си върху душите, да чупят и преодоляват бариерите, които сами са изградили между себе си и човека – “като такъв” и “какъвто е”. Те имат, съответно, “по-близки” до хората “раздели” и форми, които са в състояние да ангажират “обикновеното съзнание”, да го приобщят към своите ценности, да го обогатят и издигнат до едно по-високо ниво. (Макар че тази “популярност” винаги е “нож с две остриета”; но ако е налице талант, то близостта до обикновените съзнания и души също така може да роди значими ценности, което означава, че работата не е в стила и в езика, а в… смисъла, в автентичната човечност, която няма как да не “зарази” човека, щом така близко изразява… него самия, при това в жизнено значимите му измерения!) Но независимо от това трябва да признаем, че т.н. обикновено съзнание общо взето е оставено на самото себе си, поради което е още по-важно да се вникне в него, а също да се намери пролука към спотаеното там.
И какво излезе от всичко това?

В “човека сам по себе си” са налице истини на съществуването, които владеят съзнанието и душата му. Това са екзистенциални корени или пластове, до които се опитват да се доберат както изкуството, така и философията, както религията, така и в някакъв смисъл самата наука (психологията например), най-непълноценна обаче от изброените в тази насока. Оказа се, че езиците, на които говори “многоглавото чудовище” на съвременната развита духовност, не-зависимо от задълбочеността си в търсенето на тези истини, точно поради това изпитват трудности в “понятността”, в “съобщаемостта”, в ефекта на въздействията си върху душите на “обикновените хора”, в способността си непосредствено да внушават и предават на съзнанията добитите ценности, т.е. интересуващите човека истини за него самия. Излиза, от една страна, че ние живеем благодарение на тези т.н. човешки истини (те са разпилени в същината ни, в нашата интимност, в нашите дълбини!), а от друга страна, “контактът” ни с тях е затруднен поради закономерности в развитието на самата култура и нейните форми (наука, изкуство, философия, дори религия). Истините “за” човека трябва да съвпаднат с истините на човека, неотделими от него самия (благодарение на тях той дължи битието си, възможността за едно такова битие!), но от друга страна погледнато, самият човек се е дистанцирал и все повече се откъсва от тях, поради което е забравил за “това, което е” той самият, а когато започнат да му говорят тъкмо за това, започва да му се струва, че “всичко това не е интересно”, “не го касае”, “прекалено абстрактно е” и пр. Значи налице са действителни трудности на изразяването на прословутите човешки истини, които се проявяват като затруднения на изкуството, науката особено, философията в опитите им да се доберат до тях и да ги изразят най-адекватно. Човек непосредствено чувства “някои истини”, под тяхна власт е, а в същото време не е способен да ги съзнава, да открои действителния им смисъл. В крайна сметка се оказва, че въпреки всичко, което “си мислим, че знаем” за себе си, днес, в началото на третото хилядолетие, ние много малко наистина знаем за човека, дори знаем значително по-малко в сравнение с онова, което са знаели преди; защото “ние, цивилизованите, на знания станахме богати, но не и на мъдрост” (К. Юнг).

Но има една възможност, с която можем да свързваме нови надежди – и това е разговорният език в цялата му гъвкавост и пластичност, в непостижимата му изразителност. Този великолепен език точно съответства на душевността на съвременния човек, на съзнанието му, а оттук и на онези екзистенциални корени, за които казах, че отговарят на дълбоко интересуващите ни “човешки и житейски истини”. Казаното на един такъв човешки език дори и в привидната му “повърхностност” носи в себе си значим екзистенциален смисъл, който не може да остави безразличен нито един човек. Следователно има някакво “обикновено” (но въпреки това съвсем съвременно!) “съзнание”, което по непосредствен начин отразява “вътрешността на човека”, неговите екзистенциални дълбини и корени. Това “съзнание”, по-точно съзнание-разбиране си е родило свой собствен и съвсем разбираем език (разговорния!), който притежава свойството да ангажира и приобщава към себе си множеството “родствени съзнания” на различните човешки същества. Онези духовни форми, преди всичко някои разновидности на изкуството (поезията, драмата, романа: спомнете си Шекспир и богатството на живия език, който той “използва”!), които черпят от извора на разговорния език, най-силно въздействат на човека, те не могат да го оставят безразличен. Онези форми на духа (науката, а също и определени насоки на философията), които гледат на него с високомерие и презират “недодялаността” му, изглежда точно затова създават “продукти”, изцяло безразлични на човека (живеещ под властта на разговорния език с всичко онова, което стои зад него: нагласи, екзистенциални корени, мисловност, чувствителност, усет, вкоренени в нас смисли, ценности, жизнена духовност и пр.). Ето защо едно възраждане на изразителната мощ на езика – в древността се е вярвало в магическата сила на словото! – може да се очаква само на почвата на всекидневния разговорен език, обслужващ потребностите на самия живот, на човека, зает със своя живот. От тази възможност е крайно време да се възползва и философията, а също и близката до нея психология, а двете, взети заедно, могат да поставят основите на едно обновено човекознание, което е способно да вълнува човека – и което точно поради това ни е така необходимо. Силната и свежа струя на човешкия разговорен език може да прочисти понамирисващите на мухъл пространства на претендиращата за “чистота” философия, в които преди това “обикновените хора” нямаха особено желание да влязат. Само така би се преодоляло абсурдното положение човекът да е безразличен тъкмо към човека – защото “за него” му говореха на един изцяло неподходящ, дори неадекватен от гледна точка на живата човечност език. Но по-важно е друго: само така може да се постигне съответствие с иначе вечно убягващата ни човечност, сърцевината на човешкото и човека, по друг начин неуловима и изплъзваща ни се. Излиза, че от едно такова пренастройване на философията и родствената й психология по посока на човешкото, което ще роди автентичното човекознание, печалбите ще бъдат поне две: адекватност с “предмета” (самият човек с цялата му свита, дълбините и висотите на неговия дух, на чувствителността и мисловността му!) и разбираемост от човешките същества, които няма как да не бъдат ангажирани с едно такова знание-разбиране, щом то изразява тях самите, съкровената им вътрешност. Едва тогава човекът ще има шанса да “разпознае” себе си в онази картина, която философията чертае и рисува за самия него; доскоро той там виждаше само жалки гримаси, карикатури, сенки, фалшиви подобия, т.е. самата “безинтересност” и безчовечност.

Казаното дотук съдържа само идеята. Ако идеята е добра, то тогава възниква въпросът: как онова, което тя изисква, може да бъде направено? Действително, как може да се постигне един такъв тип философстване в желаната му изразителност?

На първо място едно такова философстване не конструира, а само изразява онова, което философът намира в неподправен вид в самия себе си, в собствената душа. Такова философстване следователно е самоизразяване, насочено единствено към живия и саморазкриващ се човешки смисъл, към “екзистенциалните корени на човека”, които всеки от нас може да разкрие само в себе си. “Вглеждайки” се в себе си, човек не може да не разпознае в съзрения образ тъкмо човека, при това се иска само да е верен на своята обичайна нагласа, пряко свързана със самия живот, с почувстваната и примислена “всекидневност”. Другояче казано, едно такова изискване всъщност се свежда до правото в пълна степен да се възползваме от свободата си, т.е. да бъдем в истинския смисъл на думата човешки същества. Значи верността към себе си и към истината на човешкото съществуване, определяна като свобода, е главното изискване-условие на предлаганата философска, т.е. в пълнотата си човешка нагласа. Осигурявайки си потребната свобода (която само ни гарантира близостта до човешкото!), човек остава “при себе си”, а този е пътят на философстването, което не е чуждо на самия човек.

Надявам се текста, “правен” по горните изисквания, да може да се чете с удоволствие от “всички”, а също и да поражда ентусиазъм за самостоятелни занимания, за личното и отговорно вникване в своята личност и душа, в неразделния от нас живот и в тайната, заради която вероятно живеем на този свят. Нима е малко това?

Явно е, че едно такова човекознание е преди всичко практическо. Как така “практическо” – и защо?

Първо, защото то не обича да “теоретизира”, да се абстрахира от непосредствената даденост на човека и човешкото, да се откъсва от тях и да се затваря в черупката на “отвлечените неща” (които малко ни засягат и затова особено не ни интересуват – поне както ни изглежда!). Следователно това човекознание не напуска почвата на непосредствено преживяваното, а се опитва пряко да го изрази на собствения му език – и затова се стреми да “превежда” на този език всичко онова, което се изразява като теоретично (чисто мисловно, разсъдъчно и пр.). Тук значи няма да се “произвеждат” конструкции на чистото мислене и знание, а само ще се улавят “наличности” (“на-личности” – думата е прекрасна!) – такива, каквито ги намираме в неподправен вид в самите себе си, такива, каквито те сами ни се разкриват, а ние просто ги “регистрираме”. Става дума за феномени на човешкото и за стоящи зад тях екзистенциални структури, които по друг начин не можем да постигнем.

Саморазкриващата ни се човечност (“човешкост”, “самост на човешкото”, самата “себестност”, чистата “азовост” и пр.) в нейната неподправеност, в нейния чист поток, в непосредствената й наличност и даденост може да се определи като сфера на практическото, т.е. на самодейността на човешкото. Става дума за регистрирането на една своеобразна “екзистенциална практичност”, явяваща се основа на всички други практики, която има предимството на жизнената достоверност, на близостта със самия живот, на неотделимостта си от самия човек. Затова изглежда е казано, че “най-добре знае онзи, който може”; ние ще търсим само пригодното за живота и човека, което можем да намерим единствено с самия живот, в самия човек. Улавяйки по този начин “духа на екзистенцията”, нейната сърцевина и конституиращото я ядро, приближавайки се постепенно до дълбоко потребната ни “жизнена духовност” (носеща в себе си самите истини на живота, съответстващи на нас самите!), ние имаме гаранцията за съответния ефект върху душите, за човешката съпричастност към добитото, за правдивостта и разбираемостта (“понятността”) на постигнатото. Човек живее преди всичко “практически” (това са най-вече т.н. “вътрешни практики”, неспирните актове на чистата човечност в нейната непосредственост като душевен живот, като “усет за тялото”, като чувство за самата жизненост, за жизнената сила в нас самите, която не знае покой!) и тази сфера на многоликите му изяви напълно го удовлетворява - при спазването на верността спрямо живота, спрямо неговата истина, спрямо самия себе си в своята уникалност. По този начин навлизането в практическото ще ни даде всичко потребно, едва така ще се доберем до истините за самия себе си, без които животът наистина се превръща в абсурд, във всекидневно предателство (“изневяра”, “убиване”, невярност и пр.) спрямо жизнения порив. Излиза, че работата се свежда до това да постигнем, да повторя, вярност (към себе си, към напиращата в гърдите ни жизненост, към истината на съществуването, към самия живот като висша ценност за човека, към свободата, средството да бъдем себе си по най-добрия начин и пр.), да се приучим към всекидневна вярност спрямо самото битие (където е скрито разгадаването на всички загадки). Смятам, че тук се ражда и човешкото достойнство и затова си позволих да нарека книгата си “етика на достойнството” като център на изкуството да се живее.

И така, по-надолу ще правим опити да разгадаваме поражданите от живота и нашата свобода истини (изразяващи собствената ни вярност към самите себе си), които точно затова са съвсем "приложими", "служещи на самия живот", жизнеспособни и жизнеустойчиви, т.е. изцяло "практични", израз на една непостижима иначе практичност. Лутайки се всекидневно в живота, правейки опити да се справяме с неговата проблематичност (всичко тук е поставено под въпрос: аз сам стоя срещу живота си, и никой не може да ми помогне!), търсейки опори чрез прояви на непрестанния устрем да разберем самите себе си, да постигнем съдбовно необходимата ни яснота, "учейки" се от самия живот с цената на толкова много изстрадани провали, грешки, "подхлъзвания", оставайки обаче верни на непреодолимия порив към истината на своето съществуване, ние – човешките същества на тази прекрасна земя и под това изпълнено със загадки небе – всъщност само това правим: постигаме своята философия на живота, "градим" своята изпитана от самия живот "практическа антропология", т.е. търсим и се доближаваме до великата мъдрост на живота – и човека. Така всеки сам постига своите човешки истини и – веднъж добрал се до тях – им остава верен цял живот, дори и да не ги "съзнава". Разбира се, ние все пак си плащаме за това, губейки толкова ценно време във вървенето по пътища, по които след това ни се налага да се връщаме назад – за да поемем по нови. Затова има смисъл в една книга да получим известна предварителна ориентация как се прави всичко това (преди всичко друго най-важното е да сме наясно със самите себе си!), което ще ни облекчи, надявам се, в онова "търсене на човека у себе си", което все пак трябва да извършим сами: защото "този човек" за всеки от нас е различен, съвпада с мен самия, с моето уникално, неповторимо Аз, с моята "безмерно ценна", единствена личност.

"Търся човека!", "Къде е човекът!", "Не виждам човека!" - крещял някога Диоген със запален посред белия ден фенер и блъскайки се в иначе многолюдното множество на Атина; всички му се смеели и го смятали за луд. Ако ние сега, толкова векове по-късно, дръзнем с тази книга да направим същото? Дали този път ще ни разберат? Дали за толкова време си е пробило път съзнанието, че това не е смешно и не е лудост, а е съдбовна човешка потребност? И дали, усетил опасността от разпад на битието си, нашият съвременник ще се вслуша в думите ни? Нима – ако не стане така – времената са работили
напразно?

Едва ли…

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Абонамент за списание ИДЕИ