Истината ни прави свободни

вторник, 29 септември 2009 г.

Как тинейджърът изявява своята сексуалност?

12. Как тинейджърът изявява своята сексуалност?

Юношеството, възрастта на тинейджърите, е време на интензивно развитие, “кипеж” и окончателно конституиране на сексуалността на младия човек. Това е периода на т.н. “пубертет”, на половото съзряване на индивида, който обаче се съпровожда от търсенето на психична зрялост, от необичаен растеж на самосъзнанието и на чувството за свобода и самостоятелност, от мъчителни опити за постигане на своята идентичност, на собствената личност. В основата на тези значими промени лежи грандиозна система от отношения на Аз-а и несъзнаваното, която може да се проследи особено ясно и отчетливо чрез анализ на сексуалния живот на юношата – където може да се открие техния корен. Ние вече знаем, че тук е скрита загадката на всички тайни, а останалото (мислене, въображение, чувствителност, воля и т.н.) са само “планетите”, които кръжат около своя център, невидимото “светило”, скрито в нашите гърди – и затова могат да бъдат разбрани само в неговата светлина. В периода на юношеството Аз-ът и несъзнаваното влизат в решаваща битка, арена на която е човешката душа. От изхода й зависи бъдещето на личността, нейната удовлетвореност (или: нейното разочарование, неразбиране и пр.) от живота. Затова можем ли да си позволим да пропуснем ставащото в тази фатална, но важна възраст на човека?
Нека да се запитаме първо така:

12.1.Нима съществува и детска сексуалност?

От една страна откъде да тръгнем в своя анализ на юношеската сексуалност, а от друга страна – откъде тръгва, започва своето развитие тази сексуалност, какво тя е заварила от предходния период? Двата въпроса са свързани, те са едно и също нещо, нали? И така: откъде тръгваме? Явно не от нищото, както на мнозина им се струва. Те смятат неоснователно, че детството е пълна лишеност от сексуални пориви и въжделения и затова изведнъж, един вид от нищото, започва бурен кипеж на сексуалността в началото на юношеската възраст. Тук ще покажем, че това мнение е неразбиране, най-обикновена заблуда.

Както казахме, често се смята, че половият нагон и свързаното с него либидо се събуждат едва по време на пубертета. Тогава именно гениталиите достигнали развитата си и годна за секс форма, ясно се проявявала тяхната основна функция, “внезапно” индивидът започвал да усеща и разбира, че има сексуален интерес, желание, възбуди и потребност от удовлетворение, едва тогава младите хора започвали да са така чувствителни към своето тяло и към телата на индивидите от своя и от противоположния пол. Тази обикновена представа, която без замисляне повечето хора споделят, не издържа и най-елементарната проверка за истинност. Тя и затова трябва да бъде изоставена като негодна за научна употреба.

Защото, първо, от нея не става ясно как така от “празно място”, един вид от нищото, изведнъж и необусловен от едно подготвително предходно развитие, започва такъв бурен и интензивен кипеж на сексуалността – какъвто имаме през пубертета. Не може да се смята основателно убеждението (стоящо в основата на този възглед), че едва сега започва развитието на сексуалността, защото просто в този период “й е дошло времето”, а преди него тя е била “консервирана”, “заспала” или дори “замразена”. От друга страна, и на второ място, сме длъжни да се запитаме: нима и безсъзнателното, съвкупният безсъзнателен живот на индивида, ядро на който е сексуалността, е бил в същото “консервирано” и “замразено” състояние в т.н. предпубертетен период, периода на детството с всичките му фази?

Ясно е, че не, напротив, именно през ранното детство (когато става мъчителното и постепенно обособяване и конституиране на отделните душевни сили!) безсъзнателното е в своята стихия и се проявява необезпокоявано от нищо. Едва по-късно, успоредно с развитието на душевните функции и способности, започва неговото ограничаване и изместване от тях. Това, че през пубертета сексуалните пориви започват все по-често да “изплуват” до нивото на съзнанието, съвсем не означава, че преди този период те не са съществували – просто защото за били несъзнавани.

Вземайки предвид тези основни съображения, се оказва, че отделни периоди на детството са време на интензивно несъзнавано развитие и конструиране на сексуалността и на либидото и следователно там трябва да търсим техния корен, генезис. Сексуалността на юношата и на младежа не се появява “изведнъж” и на “празно място”, а се определя от несъзнаваното й развитие през периода, започващ чак от ранното детство и дори от кърмаческата възраст. Така детството (този пръв поглед толкова невинен и чист период от живота на човека – що се отнася до проблематичната “лишеност” от сексуални пориви и дейност!) се оказва наистина основа на по-късните прояви на сексуалността и на либидото и решаващ етап на тяхното формиране и организация. Ключът за разбирането на по-късните прояви на сексуалността – независимо дали те са “нормални”, патологични или перверзни – се намира в особеностите на либидната организация, установена в периода на детството, както и във възможността за регрес, т.е. за връщане към по-ранни и преодолени като че ли начини за удовлетворяване на либидото (в случаите, когато то е срещнало иначе непреодолима пречка в намирането на обект или в своята проява в установената вече форма). Конституирането, обособяването на либидната организация на индивида се осъществява в периода на детството под действието на голям брой фактори:

● силните, импулсивни и изцяло несъзнавани прояви на половия нагон и на свързаното с него либидо;
● откриването на отделни ерогенни зони в собственото тяло и също така установяването на тяхната способност да доставят удоволствие;
● отношението към родителите, носители на символа на Бащата и Майката, и особено привързаността на детето към родителя от другия пол (“Едипов” комплекс и “Комплекс на Електра”), а също и
● несъзнаваната враждебност, определяща все пак индентификацията (стремежа към съответствие с образа) към родителя от същия пол;
● несъзнавана враждебност и неприемане на по-късно появилото се братче или сестриче, което “поема” по-голямата част от дължимата към детето нежност;
● степен на невротичност на родителите, която моделира според самата себе си детето, неговата съзнавана и несъзнавана психика и отношенията между двете;
● трудности и пречки в преодоляването на либидно заредената привързаност към родителите и пренасочване на либидото към нови обекти и пр.

Всички тези фактори встъпват в сложни отношения помежду си и от тяхното взаимодействие в крайна сметка се определя това, което може да се нарече “конституция на либидото”. Тя е строго характерна и индивидуална за отделното човешко същество – независимо от общите й черти със сексуалната ориентация, към която то принадлежи.

Детската сексуалност преминава през три фази: орална, анална и генитална. През всяка от тях либидото открива заложена в съответния орган (устата, ануса и гениталиите) възможност за изпитване на удоволствие, първоначално свързана с естествената (несексуална) функция този орган. Например сученето от гърдите на майката или дойката започва да доставя (несъзнавано!) удоволствие, различно от удоволствието от засищането, задоволяването на глада в прекия смисъл на думата. Подобно удоволствие, имащо вече ясен либиден характер, се закрепва и става все по-желано – и затова детето се стреми да го получава и от такива заместители каквито са пръстите на ръката и биберонът. От такива “вредни” навици, знаем, малките деца твърде трудно се отказват, нищо че са напълно безполезни и не служат на храненето, което показва самостоятелното им еротично значение.

Подобно еротично удоволствие детето започва да открива и при отделянето на фекалии (изпражнения), а след това се научава да получава някаква тръпка на удоволствие и при поглаждането на тази ерогенна зона при къпане и при други манипулации. Излишно е да се казва, че всичко това става на несъзнавано ниво и с нищо не накърнява невинността и чистотата на детето. Накрая либидото открива възможността за получаване на по-силни еротични усещания при дразненето на гениталиите, особено на пениса като външен и достъпен полов орган на момчето. Появата на такова ново и силно удоволствие (тук съвсем не става дума за мастурбирането в собствения смисъл, което е много по-късна проява) съвсем естествено се съпровожда от безсъзнателния страх да не загуби пениса си като източник на най-силното удоволствие – особено когато открие съществуването на индивиди, на които “това вече се е случило”, момичетата. Тази амбивалентна (смесваща удоволствието с неудоволствие, със страх) проява закономерно ляга в основата на т.н. “страх от кастрация” или “кастрационен комплекс” (Фройд), който е дълбоко вкоренен в мъжката психика (мъжете затова така внимателно пазят пениса и тестисите си). Постепенно и успоредно с така разнообразните прояви на либидото в периода на детската сексуалност (от раждането до 6-7 години) се появяват и започват да придобиват все по-голямо значение психичните отражения и реминисценции, свързани със сексуалността, които можем да открием в скоро възникналите еротични фантазии, сънища и пр.

Следователно в началото на пубертета сексуалността на младия човек е претърпяла период на продължително латентно (скрито) развитие и вече е напълно оформена, приела е определена насока и й остава само окончателно да се изяви. Казаното не се нуждае от особено обосноваване и доказване, а самия факт на съществуване на детска сексуалност е безспорен. Толкова години след Фройд това вече не се възприема и оценява от повечето хора като “скандално” и “непоносимо” от гледна точка на лицемерната загриженост за морала на децата – който, впрочем, с нищо не е засегнат поради несъзнаваността на сексуалния живот при тях.

Казаното дотук ни подготви да поставим въпросите на юношеската сексуалност на дължимата плоскост, а също неимоверно облекчи нашето изследване. Първият такъв въпрос не може да бъде друг освен

12.2.Какво е избор на сексуален обект?

В пубертета остава само предпоставките за сексуалността, които вече са налице, окончателно да се изявят, да достигнат своята пълноценна форма. Решаващата и последна фаза в развитието на либидото тук е избора на сексуален обект. Тази основна трансформация на либидото – от автоеротичност към същинска еротичност – съвсем не е за подценяване, с нея е свързано огромното внимание, което се отделя на т.н. “трудна възраст”. Какви зависимости съществуват тук?

Природата достатъчно добре се е погрижила, що се касае до тялото, до неговото развитие и оформяне: из дълбините на тялото напира една мощна жизненост и тя неуморно си пробива път, придобива съответстващия на нея телесен израз. За няколко години тялото на младия човек се преобразява: видимо от момчето става мъж, а от момичето – жена. В този естествен процес на същностна промяна, казахме, всичко става без наше участие, единственото, което може да се направи, е да помогнем (чрез спорт, чрез доставяне на тялото на така необходимите му движения!), а не да пречим. Тялото на юношата решително търси съответстваща на заложената в него жизненост телесна форма – и тук младият човек може само да се удивлява на ставащото, да го приема с възторг като нещо отдавна чакано! Но щом тялото се мени, става все по-мъжествено (женствено) и неузнаваемо в сравнение с детския му характер преди, то и отношението на младия човек към него също така решително се променя. В този значим процес ясно се открояват две страни: отношение към собственото променено тяло и отношение към телата на другите (телата на връстниците и на по-големите от същия и от другия пол). Какво тук можем да кажем за тези така важни отношения, които общо взето непрекъснато занимават съзнанието на юношата?

Това са преди всичко оценъчни отношения, в основата на които стои чувството, преживяването: или харесва тялото си и промените в него (и се изпълва със своеобразна гордост!), приятно му е да разглежда и докосва тялото си и да се възхищава от промените в него, или пък не харесва промененото си тяло и затова се изпълва с неудовлетвореност, понякога с горчиво страдание. В никакъв случай обаче юношата не е безразличен към своето тяло и към неговата красота – и това е присъщ на всяка самоидентификация естетически момент. Юношите проявяват прецизност в отношенията към собственото тяло, проявяваща се във внимателна преценка на всяка “част”, орган на тялото и пр., като централният интерес е към онези от него, които са носители на самата мъжественост или женственост: гениталиите, гърдите (при момичетата), рамене, крака, талия, таз и към проявяващите се чрез тях първични и вторични полови признаци. Главното в този непресекващ интерес е: доколко моето тяло е съблазнително, привлекателно ли е то за околните, “дали нещо не е наред?” и пр.? Вижда се, че тези безпокойства на юношата са безкрайно важни (колкото и да са “безсмислени”, защото от него почти нищо не зависи!), те изразяват едната част на кардинално значимия преход от автоеротичност към същинска еротичност. В същото време в това кипящо от жизненост тяло сексуалността и либидото не спят, напротив, те водят безкрайно динамичен, преизпълнен с мощни пориви живот. За да стане сравнително безболезнен споменатия преход към еротичност е важно как либидото ще се насочи към външни сексуални обекти, т.е. какви отношения възникват към телата на връстниците и от двата пола.

На основата на автоеротичността и нейната насока либидото мъчително се “отлепва” от собственото тяло и започва да си търси външни обекти, върху които да се проецира, т.е. да ги “зарежда” с еротичност, да открива в тях привлекателност, симпатичност, желаност, съблазнителност и пр. Този процес е преди всичко несъзнаван, макар че отвреме-навреме (и то все по-често!) Аз-ът усеща, че е “бомбардиран” от сексуални пори и желания, пробиващи си път от страна на безсъзнателното. Аз-ът от своя страна потиска еротичните копнежи, връща ги обратно в несъзнаваната сфера, което обаче не им пречи да го атакуват отново и с още по-голяма сила. В един момент тинейджърът (юношата) разбира, че сексуалната желаност на някои външни обекти е значително по-голяма от либидно заредените зони на собственото тяло, което е решаващ етап в преориентацията на либидото навън, към телата на така страстно желаните възможни и бъдещи партньори в “един истински секс”. Това е естествен процес, който се извършва толкова по-безболезнено, колкото юношата по-ефикасно успее да пренесе върху новите обекти онази част от либидото (нежността), която смята, че дължи на родителя си (обикновено) от другия пол.

Другояче казано, преориентацията на либидото среща пречки, свързани с неизживения Едипов (Електров) комплекс, и колкото по-бързо стане преодоляването им, толкова по-пълноценна се оказва новата форма на същинска еротичност, лягаща в основата на бъдещия сексуален живот на младия човек. Ясно е, че всичко това се съпровожда от смътното усещане на вина (в несъзнаван вид!) към изневярата спрямо собственото тяло, така и в естествения отказ от по-голяма нежност към майката (респ. бащата). От това следва, че родителите, почувствали отчуждеността на своето дете от предишната топлота на предишните им отношения със своите деца, трябва да се радват на такъв един резултат (той е знак, че всичко е наред в еротичността на тяхното вече пораснало дете!), а не – както, уви, често се случва – да се съпротивляват на промяната, държейки се сляпо за стереотипа на дълбоката емоционална привързаност спрямо (и от) детето си. Тук ясно изпъква нещо фатално важно: мъдро постъпват родители, които не се месят, не се съпротивляват и така не вредят на развиващия се пред очите им безкрайно сложен процес, при който либидото на техните пораснали деца търси автентичната форма на своята изява. (В другия случай, например когато майката “иска да задържи за себе си сина”, или пък бащата – своята дъщеря, то пораженията могат да бъдат страшни и непоправими!) Следователно известно охлаждане на отношенията между родители и деца в този период е напълно естествено и цялата работа се свежда до това гъвкаво да бъдат избегнати конфликтите. Ако пък се появят, то едната страна (най-често тази на родителите) трябва незабавно да отстъпи: в противен случай в бъдеще ще страдат най-вече техните деца, а това не желае никой родител.

Смущенията в така описаната, съвсем бегло, впрочем, трансформация на либидото са изключително разнообразни, поради което тук не можем да им отделим дължимото внимание. Ако навреме не се реагира – адекватно и съвсем деликатно! – либидото на юношата може да преживее криза, изхода от която е непредвидим. Подобно объркване на естествените пориви на либидото води до “избликването” им в съвсем нежелана посока – възможни отклонения, перверзии, непълноценни заместители, душевни кризи, неврози, дори в крайна сметка и цялостен разпад на младата личност. И затова в такива случаи консултацията с психолога и психотерапевта е задължителна: всеки случай е уникален, тук общите предписания не помагат и тъкмо затова се въздържаме от тях.

12.3.А какво е душевното състояние на търсещия любовта тинейджър?

Изглежда, общо взето, човек не е нищо друго освен…” кипящ котел” от сексуални желания и любовни пориви - и затова не само юношата, но и всички други на тази земя като че ли само това правят: да търсят любов. Разбира се това че се преструваме, че “не точно така стоят нещата” съвсем не променя същината на работата: ние правим толкова много други неща, но търсенето на пълноценната любов е първото и най- важното сред тях. По някакъв начин без любов животът губи смисъла си: да бъде наслаждение и радост, не мъка и разочарование. Онези, които са се отказали от любовта в такъв случай от какво са се отказали?

Юношите чувстват, че любовта е съвсем близо, иска се малко усилие да я “уловиш”, но за това все пак е нужна решителност. Решителността – явяваща се адекватен отговор на напиращите от гърдите желания за живот – не се появява с опита и с времето, а е нужна сега, всеки миг и час. Но удовлетворяването по подобаващия начин на едно сексуално желание и на един смътен любовен копнеж в човешкия свят не може да стане с появата му. До него трябва да се извърви дълъг път – само животните веднага удовлетворяват сексуалните си желания, но ние сме хора. Ясно е, че нетърпеливостта не иска да се съобразява с това, от което следва, че юношата е “прекалено неудовлетворен”, “раздразнителен”, “вглъбен в проблема си”, “тъжен” и пр. или пък – “прекалено буен”, “неуравновесен”, “нагъл”, “безсрамен”, “нервозно весел и щастлив”, “направо неудържим” и дори “бесен”. Тези душевни състояния (списъкът им може да бъде продължен почти безкрайно!) се сменят едно с друго, което е добре; лошото е затъването в едно неизменно състояние, установяването на тенденция в душевния живот, от която трудно се излиза. От казаното следва едно: на юношите повече отколкото при всяка друга възраст е необходима свобода както на душевните прояви, така и в практическите действия, в непосредствения живот.

Разбира ли се това от родителите и наставниците? Какво постигат те с намесите си, с поученията, с “високо вдигнатия показалец” и т.н.? Могат ли, стремейки се да помагат и да искат добро, да постигат – обратно на Мефистофел – само зло, да пречат и да вредят? “Като не можем да помогнем защо поне не се въздържим от това да вредим?” – казват ли си това понякога другите, “по-опитните”, “наставниците” и пр.?

И така стигаме до най-важния въпрос:

12.4.Трябва ли юношата да е напълно свободен в сексуалните си прояви?

От казаното дотук единственият смислен отговор е: естествено да! Въпреки рисковете, тревогите на родителите, възможните провали, грешките, изпитанията и т.н. Защото през всичкото това юношата трябва да премине сам, самостоятелно да открие своите ориентири, опорните си точки, посоката, желаното и красивото за него самия, дълбините на собствената си емоционалност и на удовлетвореността си от живота. И, разбира се, за всичко да свикне да поема цялата отговорност, да “изпие до дъно чашата”. Ограничаването на свободата от някой друг, включително и от най-близък човек, означава той да е готов да поеме отговорността за живота на младия човек – но това нали не е неговия, а е един друг и при това съвсем нов живот?!

И затова днес – понеже свободата не се дава, тя се “взема”! – младите, които се чувстват свободни (може би младост и свобода съвпадат!), са си присвоили големи възможности за свободен сексуален живот – живота, който иска тяхното вътрешно естество. Ако разбират свободата си, те няма да злоупотребят с нея – тя включва и пълната отговорност за всичко, което може и трябва да се случи. Единственият проблем се свежда то това, че за да има любов (и секс) са необходими… двама! А кой ще поеме отговорността за другия ако той самият не я разбира?

Обществото като че ли се е примирило с тази ситуация, в която младите все едно са “пощръклели” на тема секс: приема се за нормално да дружат и да ходят един с друг, да се целуват, да са влюбени, да имат емоционална и дори психосексуална близост, да правят секс и дори да прекаляват в тази насока. Доколко е важно всичко това за оформянето на една здрава и жизнеспособна сексуалност, която е основа на психичната, на личностната зрялост, всеки може да разбере сам…

Кога ли в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност?

14. Удава ли ми се мисленето?

Целта на познавателното отношение е истината, т.е. знанието за това, което е – “такова, каквото то е”. Но за да достигне до нея душата трябва да извърви дълъг път. Нека най-напред да се запитаме така:

14.1.Как да разбера феномена на съзнанието?

Ще изследваме душевната способност, наречена съзнание.

Приемаме, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието. Не e случайно, че коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума (разсъдъка, интелекта) е само един етап в познанието, в нашите познавателни инициативи, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него – е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация, необходима на мисленето и явяваща се негов “материал”. Това разделяне на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем същността му. Този жив поток на съзнанието е изключително подвижен и динамичен, ако го спрем – за да можем спокойно и поотделно да “разглеждаме” съставящите го “части” и процеси – рискуваме да си създадем съвсем невярна представа. Защото “спирането” и “разкъсването” вече е унищожило най-важното – динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока сърцевина.

Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да се улови и изрази естеството на това живо съзнание – без да му се прави дисекция като че ли е един труп (както правят в моргата!). В този последния случай животът вече го няма и колкото и да са изтънчени старанията и уменията на учените патологоанатоми, най-същественото – животът! – е безвъзвратно погубен…

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко: нали светът се появява само с “включването” на съзнанието? Нали без съзнанието светът е само гъст, “лепкав” мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието?

Светът за нас възниква само чрез съзнанието, без участието на съзнанието той би бил едно нищо, потънало в инертност, груба масивност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят, “този” свят, който “имаме” и познаваме. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси – защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят (“о-свет-ено”, идва от свет-лина!) става само чрез съзнанието, те са неразделно единство, а съзнанието е тъкмо озаряващата нещата светлина.

Грешката на оня възглед е: “огледалото”, съзнанието само си стои и не участва, няма никаква заслуга за появата и съществуването на света. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание. Ако предположим, че го има без съзнанието, той, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, “нашият” свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание. Тъкмо то има основната роля за неговата поява и съществуване.

Ние възприемаме света чрез сетивата (окото, ухото, носа, кожата, езика), чрез тях осъществяваме контакт с нещата, вещите, предметите. Как външният предмет се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията, които имаме за него? Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в “мост” между нейните два бряга?

Явно това, което “имаме” в съзнанието, не е самият предмет, а неговата идеална структура, неговия образ, създаден от съзнанието и съществуващ в него. Непосредствено ни е даден не предметът “като такъв”, намиращ се извън съзнанието, а неговата поява, неговото явяване в съзнанието. Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет – например тази книга – но в съзнанието ми се явява не книгата (тя там не може да попадне!), а нещо друго, различно, именно нейният “образ”, който вече е психичен “факт на съзнанието” или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума “феноменон” – “явяващото се”, “явлението”.)

Ако приема, че реалната вещ е същото, което и явлението й в съзнанието, ще допусна очевидна грешка: тя е “там”, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща ето сега тази книга, а второто, феноменът, явлението, е “тук”, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата. Следователно на съзнанието ни са дадени непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание, на тях трябва да разчитаме, стремейки се към познание – но чрез тях “имаме” вещите, света.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнася се с него. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума “интенцио”, стремеж, стремление, насоченост) и представлява основна характеристика на съзнанието и неговите актове. Всички актове на съзнанието, като се тръгне от възприятието и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно на предмета. Интенцията конституира (създава) съзнанието (и света!), изпълвайки го със съдържание, знание и смисъл.

Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените на сетивността (усещането, съзерцанието, възприятието, представите), на които се дължи красотата на света. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. Следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Но да спрем дотук и да се запитаме нещо друго, а именно

14.2.Какво прави мислещият?

Незаинтересованото съзнание, което се оставя просто отворено към нещата, нахлуващи спонтанно в него, е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чиито сноп лъчи се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

Най-напред ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната повърхност. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, т.е. да отидем отвъд нея, а значи да познаем невидимата им същност, тяхното естество, цялата истина за нещата и света, се налага да мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисленето душата използва целия си потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане.

Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, разсъдък, интелект и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В мисленето съзнанието се оставя да бъде овладяно от знанието, и затова прави всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието е толкова примамлива защото се основава на увереността, че чрез знанието съзнанието ще придобие дълбоката същност на нещата, техния закон, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани?

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава дори. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, “подгонена” от своето любопитство, а преди това от удивлението си. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го притежавали всички в детството си.

Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава такава способност, то съвсем не съществува. Всъщност съзнанието за непонятност и неизвестност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението, е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието, е безмълвен – или пък ние сме се разучили да го чуем? Можем ли да чакаме от него отговор на своите въпроси и търсения?

Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме единствено на себе си: мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в скритата от погледа ни същност, в неговата сърцевина.

Така мисълта се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението и успява да го овладее и подчини на себе си. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е определил разума за законодател на природата.

14.3.Но все пак как мисля?

Психологическата страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставка с неговата логическа природа. Според логиката (науката за правилното мислене според законите на самата мисъл) хората, опитвайки се да мислят правилно, т.е. да спазват правилата на истинната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно да стигат до едни и същи изводи. Логиката не се интересува от това какво мислим, също и от това за какво мислим, а само за това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата човешка страна. Тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднакво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключително многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове. Следователно реалното протичане на мисловната активност е естествената територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се стреми да разбере защо така мислим, т.е. какви са условията и психологическите “механизми” на естествената човешка мисъл.

Най-напред тя изучава мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Ясно е, че чистата любов към знанието съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Оказва се, че обикновеното човешко мислене обслужва решаването на практически задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него. (От това следва ли, че не бива да се питаме как можем да постигнем истинското мислене?)

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. знанието, което имаме, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но поведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит, то зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той е открил за себе си в този свят. Затова мисленето на човека не е чисто и логическо, а е “сплав” от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога даже ако изходът е ясен и безспорен, то индивидът е в състояние свободно да избере нещо друго, дори и да е “неразумно” и т.н.

Мислейки, човек въпреки всичко е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата на всяко мислене – ако иска да се занимава с мислене, а не с нещо друго. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват материал на мисловната активност, онова, което подлежи на “обработване” по-нататък. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието, който представя нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредствено пред “взора” на това съзнание. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или за някоя друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено и “гъмжи” от такива феномени-представи, а мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре.

Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е т.н. представно или нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновеното мислене на хората е повече представно; то обслужва добре потребностите на живота, макар че е хаотично, несъгласувано, вътрешно противоречиво. Така нареченото същинско мислене – мисленето чрез понятия – от своя страна е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред конкретните, “плътни” представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които “познаваме” или сме виждали) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглежда” поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, или просто интересуващото ни.

Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат на това в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречен понятие (понякога го наричат “концепт” или “обща представа”). За да възникне обаче понятието, валидно вече за вид или род неща, се прилага друга процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активност на съзнанието (образуваща понятията), е първата стъпка на мисленето, неговото начало: най-напред понятията трябва да бъдат направени ясни. Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и за “опериране” с тях. Тук лошо звучащата дума “опериране” (и също “боравене”) може спокойно да бъде заменена с думата игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

14.4.Дали мисленето не е игра?

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, като че ли наистина е в сферата на мисълта: няма нещо, което да не можем да си помислим, няма сила, която може да ни попречи да мислим така, както ние искаме – и каквото искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае предел.

Свободата наистина е първото условие на мисълта, без нея мисленето ни е лишено от жизненост и дух – и затова е фалшиво, изкуствено и дори мъртвородено. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на нейния порив и на дълбокия патос на самото мислене. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява. Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението (фантазията), то подхранва неговата свободна и съзидателна мощ.

Затова мисленето е истинско царство на свободата, имащо за свой корен човешката душа (представителка в човека на вечния и надчовешки дух), която е способна да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, то само се върти в кръга на известното, на баналното и изтърканото от употреба, на стереотипното, на онова, “което си знаем и без да мислим”…

Използването на понятия (а това са думите!) и на изречения, изграждащи тъканта на мисълта, всъщност означава, че мисленото е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на “вътрешна реч”, когато говорим, ние всъщност мислим на глас и това е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно – в основата на което лежи определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването.

Противно на това, което обикновено се смята, ние много рядко знаем какво точно искаме да кажем преди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че “съзнателният контрол” и дори управление на собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство: спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Ко-гато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото (!) ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим само отдавна известни неща; дори сме станали “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба и стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашите мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също (което ни е известно, “което си знаем”, и пр.!) и подхранвани от умствената ленивост, от която някои хора не могат да се отърват цял живот. Немислещият, неинтелигентният човек се задоволява точно с такива “мисли”, взети “назаем” или незаконно присвоени отнякъде. Излиза че при такова говорене е елиминирано тъкмо мисленето, то не участва или е сведено до някакъв минимум. Стига се дотам (и това е своеобразна “извратеност”, “перверзия” на ума!), че някои хора виждат проява на някаква “интелигентност” точно в това да говориш само заучени, отдавна казани от някой неща. Опитват се да смаят събеседника си и го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги при това за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат.

Впрочем, замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не скучае когато му говорим и сме го превърнали в слушател? Как може да бъде прогонена скуката от нашите сериозни, опитващи се да бъдат дълбоки и “интелигентни” разговори? А дали изобщо водим такива разговори? Кога в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност? Възможно ли е изобщо това?

понеделник, 21 септември 2009 г.

Съдържанието на първия брой на списание ИДЕИ

Публикувам съдържанието на първия брой на списание ИДЕИ с уговорката, че са възможни малки промени (примерно, включването на някой друг автор или отпадането на някоя от обявените статии). Понеже списанието още не е минало предпечатна обработка, та затова са възможни и някои промени. Също не мога да кажа още как ще изглежда корицата на броя: проекти много, но всичко зависи от художника на корицата. Но в общи линии броят ще включва следните рубрики и публикации:

КЪМ ЧИТАТЕЛЯ

Издателската идея на списание ИДЕИ
Защо списание от рода на сп. ИДЕИ ни е съдбовно необходимо?
Анкета с първите читатели

ОТ СЪКРОВИЩНИЦАТА НА СВЕТОВНАТА ФИЛОСОФИЯ

Мераб Мамардашвили: Афоризми
Мераб Мамардашвили: Самотата е моята професия
(Интервюто взе Улдис Тиронс, Рига, пролетта на 1990 г.)
Емил Ив. Димитров: Мераб Мамардашвили бе мислител: от Бога и в Бога

ДЕБЮТИ

Светослав Борисов: Защо обичам Платон?

НОВИ КНИГИ

Алесиян Пацев: Водещите идеи на будистката философия
Калин Манолов: За романа Атлас изправи рамене (изд. МаК)
Айн Ранд: Атлас изправи рамене (Говори Джон Голт)

НАЙ-КРЕЩЯЩИТЕ ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННОСТТА

Рон Милър: Петте принципа на прииждащата образователна революция
Ангел Грънчаров: Въведение в проблема за ценностната идентичност на личността

МЛАДИ ФИЛОСОФИ

Божидар Владимиров: Епохата ни роди специфичен тип човек – безумно самотният, отчужденият човек

ДИСПУТИ, ДИСКУСИИ, ДИАЛОЗИ

Начало на един публичен диспут за истината

ЕКЗИСТЕНЦИАЛНИТЕ ПРОБЛЕМИ НА СЪВРЕМЕННИЯ ЧОВЕК

Трифон Петков: Кога се появява скуката?
Ангел Грънчаров: Сам решавай! Не чакай помощ отникъде! Всичко зависи от теб самия!
Афоризми на тема “Лекува ли се глупостта?”

ГРАЖДАНСКИ ИДЕИ И ПОЗИЦИИ

Т.Колева: Защо у нас просперират не най-добрите, а тъкмо най-лошите?

ЗАГАДКИТЕ НА АВТЕНТИЧНАТА ЛИЧНОСТ

Из книгата “Животът на душата”: Що е интелигентност?
Стефана Костова: Само истината ни прави свободни
Ангел Иванов: Личността е най-твърдата опорна точка

ТАЙНИТЕ НА ЧОВЕШКАТА ДУША

Станимир Георгиев: Животът е прекрасен, а ние?
Григор Георгиев: “Да, мързеливи сме: но за сметка на това сме много умни!“
Консултация на културпсихолога Здравко Кирилов: Що е духовна безпътица – и има ли изход от нея?
Георги Петров: Простотията като първопричина на катастрофите с автомобили

СИТУАЦИЯТА В СЪВРЕМЕННАТА КУЛТУРА

Петър Стойнев: Инициатива за духовното ни освестяване

ЗАБРАВЕНИ БЪЛГАРСКИ ФИЛОСОФИ

Кой е д-р Янко Янев?
д-р Янко Янев: Духът на нацията

БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА

Петър Каменов: Пътят към действителната свобода минава през моралното пречистване на нацията
Антон Григоров: Нашата единствена България
Няколко провокиращи мисли

А РАЗБИРАМЕ ЛИ МЛАДИТЕ?

Марин Чушков: Онова, което не може да се изрази с думи, е най-прекрасното
Димитър Тодоров: Искрените думи не са приятни, приятните думи не са искрени

ИСТИНИТЕ НА ЖИТЕЙСКАТА ФИЛОСОФИЯ

Боян Обретенов: Какво каза, без да говори
Никола Златев: 333 от по-добрите правила за живота!

В ПОМОЩ НА ФИЛОСОФСКОТО ОБРАЗОВАНИЕ НА МЛАДЕЖТА

Проект на курс по личностно развитие и гражданско образование (12-ти клас)

събота, 19 септември 2009 г.

Философията е парченце от огледалото на хармонията...



Философията е начин за приобщаване на вечното към настоящето, тя е мястото, където ние сме съвременни с всички хора – минали, сега живеещи и в бъдеще живеещи, и това е очертано от абсолютно едни и същи неща. Та в човешкия живот всички хора са искали да съществуват, да пребивават – това е основната страст на човека. И тя е вечна задача. Да събереш своя живот, разсеян, като тетрадка, да пребиваваш в своята пълнота в някаква точка…

Философията – това е парченце от огледалото на хармонията.


(Кратък откъс от текста на Мераб К. Мамардашвили, който ще излезе в първия брой на списанието.)

сряда, 16 септември 2009 г.

Списание ИДЕИ или списание МИНЕРВА?

Длъжен съм да уведомя читателите на моя блог за нещо важно. За бъдещето на известното ви като списание ИДЕИ издание в навечерието на раждането му се борят две концепции: моята (като "главен редактор" и създател) е за едно неелитарно, по-популярно списание за всички ония, които имат потребност от духовни ценности, а другата концепция е на част от авторите, които държат списанието да е чисто философско (което пак включва всякакви идеи, понеже философията борави тъкмо с най-разнолики идеи), т.е. списанието обаче да не крие своята чиста философско-ценностна и елитарна все пак ориентация.
Ще се радвам читателите на моя блог да изкажат мнението си кой от двата варианта им се вижда по-добрият.



(Забележка: Минерва е дъщеря на Юпитер, древноримска богиня на мъдростта и на войната за благородна кауза, покровителка на занаятите, изкуствата и науките, почитана още като Медика (Лечителка) и обикновено изобразявана в доспехи; съответства на древногръцката богиня Атина и етруската богиня Менрва. Смята се за откривателката на музиката.)

понеделник, 7 септември 2009 г.

"Науката в себе си" или "себе си в науката" - статия от април 1988 г., в-к ИСКРА



(Забележка: Не можах да намеря първата част на тази статия, публикувана в миналия брой на вестника, ще трябва някога, когато имам време, да се поровя в Народната библиотека, за да пусна и нея. Но понеже едва ли някога ще имам свободно време, най-вероятно това обещание няма да бъде изпълнено...)

За бездуховността: моя "революционна" статия от февр. 1988 г., в-к ИСКРА

Ще стане ли Пловдив средище на младите философи? - статия от дек. 1987 г., представяща Философския клуб "Аристотел", създаден тогава в ПУ

Спомени от вчера: моя "дисидентска" статия, излязла в 1988 г., в пловдивския в-к "Искра"

Псевдоученият - моя статия, излязла във в-к "Народна култура" в далечната 1985 година



(Главен редактор на в-к "Народна култура" тогава беше покойният Стефан Продев, Бог да го прости! Това е първата моя статия, отпечатана в централен вестник; тогава съм бил на 26 години и току-що съм издържал конкурс за асистент по философия в ПУ "П.Хилендарски".)

събота, 5 септември 2009 г.

Развитие на идеята за списание ИДЕИ

Интересна и важна анкета относно излизането на списание ИДЕИ; впрочем, критерият за авторите е само един: талантът!

Отворено писмо до госпожа Министъра на образованието, младежта и науката - отправено чрез всички медии

Страх ме е само от духовната мизерия - и точно затова, въпреки всичко, ще създам списание ИДЕИ

Идеята за едно списание за духовните неща си струва: търсят се обаче личности, които да я подкрепят, да й дадат живот

Важни разяснения около идеята на списание ИДЕИ

Предложение за взаимно-изгодно и плодотворно сътрудничество

Нова издателска концепция: от септември ще стартира списание ИДЕИ

Абонамент за списание ИДЕИ