Истината ни прави свободни

четвъртък, 31 януари 2013 г.

Важно е търсенето, не намирането; в него е истината, затова: блажени да са търсещите!

Продължаваме разговора си (чрез писма) с моята събеседничка E.I. - виж предишния ни разговор, публикуван под заглавие За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение - като този път разговаряме с няколкодневно принудително прекъсване; ето какво си казахме този път, засегнахме немаловажни, и точно затова така старателно отбягвани от съвременниците (и сънародниците) ни теми:

Здравейте! Благодаря Ви за времето, което отделихте за общуването ни! Започвате с това, че много неща бихте искали да ми кажете, което ми подсказва, че все пак разбирате начина, по който Ви пиша и казвам някои неща! Дано не се бъркам!

Първо искам да отбележа, че за първи път се интересувате от моята същност и задавате въпрос - какво ли всъщност съм аз и с какво се занимавам? Е…аз предпочитам за мен да не се говори нищичко!

Вашият възел от проблеми, който Ви стяга, е само отражение на неосъщественото минало, което и досега се опитвате да търсите в бъдещето, ако мога така да се изразя! Търсите го и искате да го осъществите! На прага сте! Много малка крачка Ви дели от това, което търсите! Наистина! Има само едно малко камъче, което Ви спъва винаги… и всеки път, спъвайки се в него, неосъзнали своята грешка, Вие го правите по-голямо, а то от своя страна Ви спъва все повече и повече… и така - докато не го преборите или то не погуби Вас! Затова внимавайте! Предвиждайте другите нива…

Според Вас във всеки от нас прозира общата българска съдба. Аз Ви питам - защо така мислите???

А за книгите Ви - те определено са Вашият динамит. Именно методът на преподаването, който аз поддържам… ако бях на Ваше място щях по същия начин да се боря учениците да достигат до същността сами!

Прочетох докрай написаното от Вас към мен… искам да ви отговоря, да Ви напиша отклик на всяко Ваше написано изречение, но… не мога… разстроих се… съжалявам…

“Нацията ни ще продължава да лази като... жена, която си е изгубила скъпоценна брошка и я дири, ровейки в някакво огромно бунище…“

Тук и аз мога да напиша, че усещам безчувствеността, в която ме потапят, понеже… не очаквах такива необмислени думи от Вас (защото по този начин поставяте под общ знаменател всички жени, а и подронвате техния авторитет!!!)… както и да е!

Има неща… доста фини… и не на всеки се отдава да ги усети и да продължи спрямо техните релси… Вие написахте:

“Чувството провокира мисълта...“ - това, г-н Грънчаров, е вярно и действащо като особен закон!!!

Свикнали сте на Змиите… съжалявам, може да съм жена, но страня от тях… не съм змия. Разбира се, винаги може да се съмнявате! Вашата интуиция ще Ви подскаже! Но отговорете ми тогава - какво е змията - избягваща змии?

“Но ето, сега още съм в един интензивен етап на живота си - след романтичния период на младостта, който е не по-малко интензивен, напротив, определено е значително по-интензивен. Затова работя като вол в тия години, ден и нощ, без никаква почивка. Бера плодове. И ги излагам на сергийката си. Който иска, нека да вкуси от плодовете ми. Дори съвсем безплатно ги предлагам (блогът ми)“

:-)))))))))))))))))) Много симпатично изказване… А дали Вие не искате с тези плодове да примамите някого? (Знам, че не е така… нарочно го пиша, понеже ме раздразнихте с по-горното си изказване, съжалявам… но ми стана неприятно и реагирам по начин, по който не искам, но нямаше как…)

И знаете ли - плодовете Ви не са нито стипчиви, нито горчиви, нито лютиви, нито кисели или сладки, нито даже безвкусни… Те са плод и комбинация на това ястие, което ще усетят и подберат, ръководейки се от Вашите "рецепти и съвети" евентуално хора, които се стремят към… … … … …

За съжаление не можах да Ви отговоря така както исках... а Вие в своя стил, така неизменен, ми написахте дълго писмо... написахте за доста проблеми на нашето общество... обрисувахте ги идеално. :-) Вашето Дар-Слово ще се впише много добре и за бъдещи порицателни филми, които липсват именно сега!!!

Знаете ли... г-н Грънчаров... аз... през цялата ни кореспонденция... каквато и да е била тя... искам да се нахвърля яростно към всички младежи и да ги попитам: "Кой беше най-щастливият момент от миналото ви?"

А ето сега моя отговор на горното писмо, който започвах два пъти:

Здравейте! Наистина трябваше да уточня за каква жена става дума, примерно "лекомислена", "глупава", "сребролюбива" и пр., така казано, просто "жена", наистина е крайно некоректно и нетактично от моя страна; приемете извиненията ми! Иначе ще Ви пиша по-късно, сега нямам време, днешният ми ден ще бъде много напрегнат (трябва да ходя по болници) Хубав ден!

Здравейте, сега вече ще се постарая да Ви отговоря по-пълно. Като този път ще се постарая да бъда кратък, понеже дългите словесни опуси, няма как, дотягат всекиму, пък и аз поставям хората в деликатно положение: даже и да им е интересно да четат, чувстват неудобство да признаят, че всичкото можеше да се каже със значително по-малко думи. Те, думите, са коварно нещо: винаги е за предпочитане да са по-малко. Това специално за философите трябва да е едно златно правило, спазвано безпрекословно.

Първо, не е добре това, че Вашата личност предпочитате да я държите в пълна тайна; щото по този начин, оказва се, ще говорим само за мен, моето пък, от друга страна, като се откривам и дори "разголвам" (душевно, разбира се) всецяло, почва да прилича на маниащина. Или на нарцизисъм. На мен ми се струва, че всекиму трябва да е интересна преди всичко собствената личност, ала ето, у нас хората мислят иначе: повече предпочитат да крият личността си. Не се издават. Аз това го възприемам и оценявам като неизживян недостатък, втълпен на народа ни от комунизма, когато именно хората бяха възпитавани да мислят, че личността, особено пък собствената, изобщо не била интересна. Нали помните прословутото: "Какво там значи някаква си личност?!" на Вапцаров, което така много се харесва явно на толкова много хора... както и да е, всеки сам решава как, кога, доколко и какво ще разкрива или няма да разкрива от личността си. Интересът пък към чуждата личност (в нашенски условия), чини ми се, е опаката страна на горното, на това, което току-що се опитах да поясня. Нормалното, струва ми се, е всеки да се интересува на първо място от собствената личност, като, безспорно, ние (не двамата с Вас специално, говоря по принцип), разговаряйки, взаимно се съизмерваме като личности, съпоставяме се, и само по този начин може да се откроят както различията ни, така и близкото, родственото помежду ни.

Да, обаче както я подкарах, се очертава да напиша цял трактат. А пък нямам толкова време. Трябва да опитам да продължа иначе.

Говорите (всъщност: пишете), че съм бил на малка крачка от това, което търся. А, както се казва, "дано", дано сте права. Само дето сам не зная какво точно търся де, но това е подробност. Много неща търся, разпилявам се, което значи, че е възможно и нищо да не постигна. Голяма работа: важното е търсенето, в него е истината! Блажени търсещите! Само цитирам, мисълта не е моя, въпреки че я споделям и тя се кипри на доста места в книгите ми...

Задавате по-долу хубав въпрос, именно този: Според Вас във всеки от нас прозира общата българска съдба. Аз Ви питам - защо така мислите??? Голяма тема. Аз съм се обосновал по нея в книгите си, примерно, в тия двете: БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие "Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността") и СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие "Кратка психологическа история на съвременна България"). И в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството") много съм писал за тия неща. Всичко, което мисля по тия въпроси, съм казал и написал пределно откровено и цялостно в тия две мои съвсем непотребни за съвременниците ни книги. В резюме тук мога да кажа само това: няма как да е иначе, във всеки от нас, доколкото е човек и българин, се пречупва човешкото и българското, то тия, последните, иначе и не могат да съществуват, те са налични единствено в това как се проявяват при нас, милионите конкретни индивидуални съществувания. Ако искаш да разбереш живота на нацията си, разбери собствения си живот. Ако искаш да разбереш кой живот подобава за човека, опитай се да вникнеш в смисъла на собствения си живот, защото в твое лице за теб съществува именно човекът! Толкова е ясно и просто това! Съжалявам, че не мога тук да се разпростра и, както се казва, "обоснова", но ако проявите интерес, може още да поговорим по тия въпроси. На мен лично те са ми много близки. Аз всъщност всекидневно това правя: опитвайки се да постигна и изразя в пълнотата им собствените си реакции, аз по този начин, пречупено през тази призма, се стремя всъщност да разбера най-значимото и същественото в общия ни български, пък и не само, т.е. и човешки, живот. И не само аз, а това, чини ми се, го прави всеки човек, даже и да не го съзнава; повечето изобщо не го съзнават. И то може дори да е и за добро, щото иначе много щяха да се терзаят, а пък така са приспани - и спокойни.

Говорите за... змиите, кои са змиите?! Бихте ли го казала по-определено, щото мен ми е неудобно да предполагам. Няколко пъти говорите за тях, но не се доизказахте. На мен пък ми е неудобно да се представям винаги като някакъв самодоволен "всезнайко", ето, питам Ви сега: кажете ми, моля, нещо по-определено, за тия т.н. "змии". Моите предположения по темата засега предпочитам да си ги спестя. Първом Вие се изкажете. Много ме вълнува този въпрос. Аз също така съм срещал доста змии в живота си, та ми се ще да схвана правилно ли схващам тази дума. Прочее, не зная защо го казвам, но много ме е страх от змии, от ония, истинските де, уж са символ на мъдростта, а пък аз треперя даже само като си представя змия, камо ли пък да я видя реално, на земята, пред себе си! Е, виждал съм, и съм убивал змии. Има някаква дълбока онтологическа неприязън между човека и змията, която, знайно е, е добре показана от Великата Книга на човечеството, Библията. Не зная Вие четохте ли моите нескончаеми беседи с разни атеисти, които периодично възникват в блога ми? Вие лично вярвате ли в Бога? Какво е Бог за Вас? Ето, това за мен е една от най-вълнуващите ме теми, темите на живота ми. И на философията ми. Прочее, при мен философия и живот са едно и също нещо. Старая се да е така де, едва ли съм го постигнал все още...

А това, което казвате накрая в писмото си, то силно ме заинтригува: обръщате се към младите и им казвате нещо. За мен е безкрайно важно да разбера какво става в душите на младите, щото, не крия, цялата ми надежда за "оправянето на България" вече я свързвам само с тях. Разбира се, ние, старите (имам предвид себе си и такива като мен, поколението на Вашите родители и още по-възрастното; Вие сте към младите), би следвало да си изпълним мисията: да подпомогнем младите, да им предадем нещичко от горчивия си опит. Аз и с книгите си, и в преподаването, и изобщо, в общуването с млади хора, примерно, с моя син (той е горе-долу на Ваша възраст), се мъча да правя точно това: не да наставлявам младите, не да им давам съвети, а само да им помогна да осъзнаят по-ясно ситуацията си, да им помогна да създадат и да се почувстват в ония именно условия, които са предпоставка да изнамерят самостоятелно своите решения на проблемите. Не знам доколко успявам в тази своя съзнателно поставена задача, но всъщност, като се погледна, аз предимно това правя. Като философ и като вече зрял човек смятам, че това, така да се рече, ми е не само дълг, но и нещо като призвание.

Ами да спра сега дотук. Желая Ви хубав ден! Дано не съм Ви омръзнал с тия мои "празнословия". Както обикновено наричат писанията ми хората от дадена категория. Горките...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

вторник, 29 януари 2013 г.

Начало на дискусия за Бога и за вярата

По публикацията Консуматори или творци - или как училището осакатява душите на младите се получи много показателна и интересна по моя преценка дискусия от сократов тип (!), засягаща важни въпроси (предимно мирогледни, философски, дори теологически и пр.), която решавам да публикувам отделно, с оглед да може удобно да се прочете от повече хора; приканвам и други да се включат в очерталата се дискусия, която започна крайно необещаващо, но после сякаш нещата се промениха коренно; ето какво си казаха събеседниците до този момент:

Анонимен каза: Никой не би могъл да осакати душата на младите, ако те са поели правилния път в живота, имат ясна цел и я преследват. Това, че някой е недоволен от Вас може би означава, че те преценяват, че Вие ги осакатявате откъм знания и затова са недоволни. Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами. Така, че посоката Ви е грешна. Само остава да си го признаете. Но това засега не се е случило.

Ангел Грънчаров каза: Робувате на доста остарели представи за нещата, случващи се в образованието (за което свидетелства претенциозното Ви банално изказване "Учител е човек, който учи другите, а не да ги оставя да се учат сами."!), което и показва, че не сте компетентен да съдите кой е прав и кой крив в тия отношения. Човек ако уважава поне малко себе си би се въздържал от изказване на оценки в области, в които не е компетентен...

Анонимен каза: Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно.

Анонимен каза: Грънчаров никога не признава свои грешки и недостатъци. Това е известен факт. И доста смешен :)

Тотю

Анонимен каза: Много изписвате, малко казвате, Грънчаров. Сиреч, празнословите в твърде голяма степен. Бълвате клише след клише, заучена фраза след заучена фраза и туйто.

Освен това онтологичният аргумент за съществуването на бог е опроверган и пратен на боклука още в древността. Вие, като философ, би трябвало да знаете това. Знаете вие, дръжки. Философ - как ли пък не...

Тотю

Ангел Грънчаров каза: Тотю, я ни кажи ти кой е тоз онтологичен аргумент бе чадо?! :-) Щом толкоз знаеш, я го кажи, ама без да ползваш Гуглето, а? Айде да видим, душице хитра... май с двата крака хитрата сврака... а?! :-)

Ангел Грънчаров каза: Другарката, изписала ето това:

Робувате на доста погрешни представи за нещата, случващи се в образованието, вземете предвид мнението на бивши и настоящи ученици. Щом не ви възприемат и харесват значи не сте в крак с развитието на образованието. Щом това което прилагате не се харесва значи е неефективно.

явно е доста зле в умствено отношение, щото прави крайно несигурно умозаключение от вероятностен вид на основата на крайно съмнителни, направо смехотворни предпоставки! :-)

Другарко, що не си замълчахте, ами се самоорезилявате така грозно?! :-)

Анонимен каза: Резилът е за вас г-н Грънчаров че не ви харесват учениците това което правите, а вие си твърдете че аз не разбирам!

Анонимен каза: ... и не става дума какво е "ученик", а какво е "учител...

Ангел Грънчаров каза: Това, че дадена категория ученици не приемат (не "харесват") моя стил на обучение по философия може да е комплимент за мен, мила ми малоумна госпожо?! :-)

Прочее, аз не ща да бъда харесван от никого, в училище ходим не да се харесваме или обичаме, а да вършим една много важна и сериозна работа :-)

Казах Ви да не се изказвате по въпроси, от които не разбирате (или за които живеете с архаични, изцяло демодирани и несъвременни представи), ала Вие не ме послушахте - и в резултат продължавате да се излагате :-)

Анонимен каза: Имах предвид КОСМОЛОГИЧЕН, не онтологичен аргумент, Грънчаров. Грешка. Та, космологичният аргумент (че нищо не може да възникне от нищото, без причина и че трябва да има някаква ПЪРВА причина (бог) за всичко) е извънредно слаб, защото допуска елементарната логическа грешка, наречена "необосновано изключение". Когато ви запитат: "Амче тогаз кой е създал създателя?", вие викате "Амче никой! Той е първопричината!" И това е необоснованото изключение.

Препоръчвам ви да четете Хюм - там сичко си пише.

Тотю

Анонимен каза: "Така виждам нещата аз. Но съм готов да обсъдя всяко мнение на опонентите си най-внимателно. Ако някъде бъркам, ще се поправя без съжаление. Стига да ми бъде помогнато да разбера къде греша. Така че чувствайте се свободен да предлагате каквото мислите за по-добро; ще обсъдим всичко." - Грънчаров това са твои думи рекламирайки списание "Идеи". Само че не виждам на дело да го изпълняваш. Като се помага стократно на Грънчаров за да види къде греши, защо той не се поправя?

Ангел Грънчаров каза: Тотю, що не си гледаш правенето на обуща, ами се опъваш да се вреш там, дето не ти е мястото? Философията не ти е по силите, тъй че поне не се мори. Въпросът "Кой създаде Създателя?" издава скудоумието ти: Бог е вечно съществуващ, значи за да питаш кой създаде вечно-съществуващия, означава, че дебилщината ти е в прекалено тежка форма и степен :-)

Остави да си кълчиш пръстите (и устата) с думички, които не разбираш: "онтологичен", "космологичен", "телеологичен" аргумент, Хюм и пр., това не е лъжица за всяка уста... барем не си криви устата...

Ангел Грънчаров каза: На анонимника, дето се е загрижил за моето поправяне и вкарването ми в "правия път" да кажа поне това: не се хаби, гледай себе си, а, става ли така? Тогава ще спиш по-спокойно, ето, и за тебе е добре така...

Анонимен каза: А от къде знаеш, че богът ти е вечно съществуващ? От пръстенцата си ли го изсмука, или, както ви е обичай на вас, вЕрващите, го повтаряш като мантра, прочетено в някоя "свещена" и отвратителна книга като Библията? Не си чел Хюм, не си чел и Спиноза, признай си. Чел си катехизиси и история на социализмо-комунизма.
Пак те питам: КОЙ създаде създателя? Недей увърта, а отговаряй, таваришч! И не се офлянквай.

Тотю

Ангел Грънчаров каза: Не е Бог онова, което не е вечно съществуващо :-) За да е Бог нещо, трябва да е вечно съществуващо. Просто е. Олигофренчо...

Да питаш кой създаде вечносъществуващият означава само, че си олигофрен :-)

Дръж се малко по-културно, щото ще ти отнема думата. В моя блог стоят нормални и културни събеседници, а не простаци...

Анонимен каза: Казвате ми да се държа по-културно, но ВИЕ редовно нарича хората "боклук", "малоумен", "мерзавец" и пр. Толкова повече, че не съм употребил никакви обиди, за разлика от вас. Намирисва на лицемерие, усеща се ясно.
Не казахте откъде ви е известно, че съществува бог. Още дълго ли ще бягате от въпроса, или само засега? Чакам.

Тотю.

Ангел Грънчаров каза: Аз съм справедлив човек. Да не нарека мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, мерзавец, е твърде несправедливо; аз съм също така милостив човек, за да направя добро на мерзавеца, дето си позволява да прави мерзавщини, аз го наричам мерзавец, известявам го за истината относно него самия, и така му давам шанс да я осъзнае сам, с оглед да се поправи. Схващате ли сега моята възпитателна стратегия? Такава е нашата участ, участта на философите, ний сме благодетели на човечеството, и си носим хомота, вярвам, че ме разбрахте.

Блогът е нещо като мой дом. Читателите на блога са мои гости. Не приемам някой, който ми е дошъл на гости, да почне да се разпорежда в дома ми сякаш не аз, а той е домакинът. Да ми казва какво да правя, да се държи арогантно, да ми прави мерзавщини в собствения ми дом. Такива наглеци ги търпя известно време, с оглед да им позволя да се поправят, а след това, ако се окаже, че са непоправими простаци и наглеци, им резвам квитанциите, т.е. ги гоня. Както бих изгонил от дома си някакъв нахалник, който е седнал да се разпорежда в дома ми сякаш той е негов дом и да се държи крайно невъзпитано. Вярвам, разбрахте за какво става дума.

Които се държат що-годе възпитано в дома ми, аз с тях разговарям, а пък с мислещите хора за мен е удоволствие да разговарям и те получават от мен големи почести. Те винаги са добре дошли в блога, в дома ми.

А сега по въпроса: откъде съм бил знаел, че Бог съществува? Ние за това обаче не говорим. Това няма отношение към обсъждания въпрос. Аз Ви казах пределно ясно: ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо. Значи изхождаме от самата идея ("представа") за Бога. Не може да е Бог онова, което не съществува вечно. А да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие. Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос. Дали Бог наистина съществува или не съществува е отделна работа. Тук обаче говорим за същината на Бога като Бог и аз казвам това: за да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Мисля, че съм пределно ясно. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал. А дали съществува или не съществува "наистина" или "в действителност" Бог е доста любопитен въпрос, по който съм готов да разговарям, но се боя, че тия, които поставят така въпроса, не са наясно с ред онтологични проблеми, поради което едва ли ще могат да схванат за какво всъщност става дума. Бог, вероятно, съществува, ала по съвсем друг начин в сравнение с този, по който изобщо можем да си представим. Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно, дотам, че е непостижимо за ума. Прочее, тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата. Умът, ако наистина е ум и следователно ако е умен, трябва сам да се пази от такива коварни и нерешими за него въпроси. А някои са изпаднали в манията, че умът може да реши всички и всякакви въпроси. Не е така. Има обаче душевни сили, които могат да решат тия въпроси, които не са по силите на ума. Вярата е една такава велика душевна сила. Да спра (засега) дотук.

П.П. Прочее, това дето Ви нарекох "олигофренчо"... прощавайте! Не трябваше, ала се увлякох, за да Ви покажа, че задавате наистина тъпичък въпрос. Може пък да е било за добро. Но не бива. Още повече че правите опити да излезете от всепозволеността на анонимността... някои заради тая анонимност се държат като магарета и като мерзавци, затова аз съм против нея...

Анонимен каза: Добре, няма да споря с вас по въпросите на етиката. Направо по същество.

1. Казвате: "Ако нещо е Бог, то трябва да е вечносъществуващо". А аз ви питам: Защо? Ако отговорът ви е, че просто такова е вашето опредение за бог, добре, приемам. Само че от това не следва автоматически, че той/тя/то съществува. Нито че НЕ съществува. По това можем ли да се съгласим поне?

2. Казвате: "Да се пита кой създаде вечносъществуващото, съгласете се сам, е израз на крещящо скудоумие." С други думи, ако бог е вечно съществуващата първопричина, следователно САМО той е първопричината. Нали разбирате обаче, че това е кръгова дефиниция? Тавтология, която по никой начин не показва дали тази първопричина съществува. Не показва, че НЕ съществува, просто нищо не показва само по себе си. Съгласен ли сте?

3. Казвате: "Умният човек не би си позволил да задава толкова компрометиращ го въпрос". Съгласен съм, че АКО има бог и той е първопричината, значи никой не го е създал. Ясно като бял ден. Проблемът е, че нищо не показва, че този бог съществува.

4. Казвате: "За да е нещо Бог, то трябва да съществува вечно, да е вечносъществуващо. Ако не е вечносъществуващо, нямаше да е Бог. Дано сте ме разбрал." Да, разбрах ви. По вашето определение, за да е нещо бог, трябва то да е първопричината за всичко. Съвсем ясен сте. Но отново: защо считате, че това е състоянието на нещата? Че този бог съществува? Определения и аз мога да давам.

5. Казвате: "Неговото съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Ето най-после нещо, с което съм напълно съгласен! При условие, че бог съществува.

6. Казвате: "тия въпроси, които умът не може да реши, ги решава прекрасно вярата." Ето къде пътищата ни се разделят решително. Както аз виждам нещата, само умът може да открива истини. Няма ограничения за това, към което умът може да се стреми. Вярата не може да доведе до познание. Може да доведе до вярване.

Не съм съгласен, че задавам тъп въпрос. Нито самият аз съм тъп, нито съм необразован по въпросите на вярата в бог - напротив, това е отколешен мой интерес и много съм чел и размишлявал. Ако има бог, искам да го знам! Ако се окаже, че има, моментално ще призная, че съм бил в грешка. Засега обаче не виждам причини да считам, че бог или богове съществуват. Отворен съм обаче за нови данни и аргументи.

Тотю

Ангел Грънчаров каза: Ще Ви отговоря непременно, но не сега. Изморен съм. 10 часа непрекъснато на компютъра писане и четене - много ми дойде. Излизам на разходка. Като си почина, ще Ви отговоря... има смисъл да се разговаря по тия въпроси...

Ангел Грънчаров каза: Е, драги Тотю, намерих време най-сетне да Ви отговоря; ще карам поред:

1.Такава е идеята (понятието) за Бог, не аз съм сътворил някакво определение, а така мисли Бог всеки разум, всяко разумно същество; не може нещо да е Бог и да не е вечносъществуващо, т.е. такова, за което няма начало и няма край. Другояче казано, Бог не е възможно да е смъртен (ако е няма да е Бог!), Бог по принцип, за да е Бог, е безсмъртен. Съществува вечно. Това е именно общочовешка представа или дори представата на всяко едно разумно същество. Ако можеше да има крайно или ограничено съществуващи "богове", те не са никакви богове. Когато се е развила тази идея за Бога, хората осъзнали и това, че не може да има "много богове", че Бог е само Един. Да не се разпростирам прекалено.

По-нататък обаче си позволявате да напишете нещо, което е крайно, как да кажа, необмислено; все едно ме питате така: "А как така вечносъществуващото... съществува?!". Ами щом е вечносъществуващо, няма начин да не съществува! Не само че съществува Бог, ами Той единствен съществува в цялата пълнота на думата съществуване. Само Той съществува истински, пълноценно. Всичко останало съществува доста крайно, непълноценно, ограничено, за Бог обаче това не важи. Пак изхождаме от идеята (понятието) за Бог. Нищо повече от това.

Затова не мога да се съглася с Вашето предложение, че от понятието за вечносъществуващо същество с еднаква достоверност били произлизали и двете възможности: и че Бог съществува, и че не съществува. Т.е. че нито една от двете изключващи се вероятности не е налична :-) Това пак е твърде некоректен, несмислен, абсурден извод, поради което изобщо не мога да се съглася с него...

2. Да, вечносъществуващото по необходимост е първопричина на всичко друго изобщо съществуващо. Тук също така има желязна логика. И много, прекалено много разум. Трудно е да се оспори смислено това положение. Няма никаква "тавтология", никакво въртене в кръг. Като сме приели, че Бог е вечносъществуващ, той няма начин да не е и първопричина на всичко. Творец и демиург. Добре, ще Ви помогна да разберете ето така: приемете, за своето душевното спокойствие, че тия неща, за които Ви пиша, са развитие, изводи от една аксиома - аксиомата "Бог". Нали знаете това, че в основанията на всяка наука лежат някакви първи, прости, "очевидни" (за разума) и недоказуеми положения, наричани аксиоми, които се постулират, които се приемат на вяра? Ето, приемете, че Бог е такава аксиома. Правя Ви голяма концесия като подхвърлям това, но стремежа ми е да разберете за какво говорим. Аксиомите не се доказват, не могат да се докажат. Щото ако можеше да се доказват (извеждат), те нямаше да са аксиоми (нещо първо, от което всичко друго следва, произлиза); щеше тогава да има нещо "още по-първо", което щеше да е аксиомата, а пък нашата "доказвана" (извеждана) аксиома тогава нямаше да е аксиома, а щеше да е извод. Толкоз и по този въпрос. Надявам се разбрахте за какво иде реч.

А дали "реално" съществува Бог - явно този въпрос така силно Ви терзае - за да да отговорите на такъв един въпрос трябва доста внимателно да обсъдим думата "реално". И думата съществуване. Това е темата на най-главния раздел на всяка философия, т.н. онтология, учението за битието. Съветвам Ви да погледнете, ако се интересувате по тия въпроси, в моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие Вечното в класическата и модерната философия), там всичко съм представил пределно ясно и аргументирано, съгласете се, че тук просто няма как да изложа всичко отново, пък е и напразно губене на време. Затова ний, авторите, пишем книгите си: за да не ни се налага безброй пъти да обясняваме все едно и също нещо на многото евентуални интересуващи се.

3. По този момент (вижте си какво сте казал) наистина не може да имам различия; мога да вметна само това: няма как нещо да ни "покаже" има ли или няма Бог. То не става с показване, с указване и пр., а с мислене. Бог е една от най-грандиозните идеи на човешкия разум, преизпълнена с огромен смисъл за човека. Той обаче е идея не на т.н. "чист" или теоретичен разум, той е идея на практическия разум. Така твърди Кант. Отново, което никога няма да реши теоретичният разум (самодоволният едностранчиво мислещ ум), с лекота го решава практическият разум. Да, тек става дума за вярата. Има истини на вярата, която са постижими със сърцето, те са непоклатими и безкрайно превъзхождащи по убедителността си истините (изводите) на немощния ни разсъдък (ум, "разум"). В моето разбиране не бива да се смесват ум и разум, те коренно са различни неща - това пак съм го обосновал във визираната моя книга. И на други места в книгите си, примерно в книгата ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА (с подзаглавие Въведение в практическата философия). Толкоз и по тоя въпрос.

4. Да, наистина такова е "състоянието на нещата". Има строго съответствие между това, което мислим (стига да го мислим истински, пълноценно, разумно!) и действителността, "реално-съществуващото". Има тъждество на битие и мислене. Това също е огромна тема на философията. Грандиозна също така по смисъла си. Ако се разнищи тя както следва, може да се схване как така Бог е сътворил всичко от... нищото! Нещо, което претенциозният ни самозван ум никога не може да схване. Ако ще да се "съдере", не може да го схване. Но онова, което умът не може да разбере, разумът с лекота го обосновава и извежда. Да, Бог съществува. Няма начин да не съществува. Ако не съществуваше Бог, нищо друго нямаше да съществува. Това убедително ли "доказателство" е за Вас? Може ли творението (светът) да съществува, а причината му (Творецът) да не съществува?! Глупава работа е да се мисли, че може, да се отговаря на този въпрос с "Може". Не може да може. Ако имаме разум, сме длъжни да отговорим, че не може... Философията, прочее, не е нищо друго освен следване на разума, извличане на всички негови идеи в тяхната взаимна връзка. Толкоз.

5. Радващо е, че се съгласявате с моя извод "Неговото (т.е. на Бога, бел.моя, А.Г.) съществуване няма да е от рода на нашето, собственото, а коренно различно". Което и показва, че е започнал да се пробужда Вашият разум, спящ под тиранията на претенциозния Ви и тираничен ум. Умът е велика сила, ала е недостатъчен. Той си има "началство" - разумът. То и думата показва това де...

6. По този момент вече казах каквото имах да казвам, поне най-основното де. Що е вяра е голяма тема, по която също много съм писал. Но и още бих писал, защото си заслужава. Ще ми се един ден, дай Боже да е здраве и живот, да седна и да напиша книжчица с тия въпроси, за вярата в Бога и за Бога, популярна такава, в която най-простичко да обясня как стоят тия проблеми. Щото много хора, особено млади, се мятат като риба на сухо и се мъчат, ала не могат сами да се справят. Иска се малко насърчение и ще разберат, щом търсят. Вие най-вероятно сте точно такъв човек. Чудесно е, че търсите! Ще намерят тия, които търсят. Оня, който хлопа, нему ще се отвори...

Истината обаче е тази: вярата стои в основанията на всичко, дори и в основанията на аксиомите на... математиката! Това, смятам, го знаете. Казахме какво е аксиома или постулат. Нямаше да има наука ако нямаше вяра. И по това си струва да помислите повече. С удоволствие бих участвал в едни такива обсъждания.

По последния пункт. Вие наистина не сте тъп. Пресилено е да се каже това. Грозно е даже. Просто някои неща не сте ги осмислил. Вие, да речем така, сте неориентиран, объркан, търсещ човек. Ако сте млад човек, това е най-естественото състояние на един млад човек; да не беше така, да не бяхте такъв, тогава щяхте да сте тъп, а щом е така, не сте. Няма по-жалка картинка от тази: млад човек, който си въобразява, че всичко си знае, който изобщо не се вслушва в различното от неговото плоско разбиране, който се е вманиачил, че всичко разбира и знае, което не търси, който е изпаднал в самодоволството на едноизмерния ум, което погубва духовния ресурс на младата личност. Има доста такива млади хора, за жалост. Вредното влияние на науката, която е станала нещо като тиранин на културата ни, е причина за такова едно тежко положение в духовната ситуация на съвременното човечество. Но това е друга, много хубава тема за осмисляне. И за разговор. Но да спра засега дотук.

Хубав ден! Радвам се, че започнахме смислен разговор. Готов съм да го продължим...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

понеделник, 28 януари 2013 г.

Духовността и простащината в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка

Докога в страна ни бащина ще вилней таз страшна простащина?!

(Радой Ралин)

Майчице, налага ми се да пиша днес цял един доклад! Или нещо като „доклад” де, щото моите доклади обикновено се превръщат във философски есета. А темата ми е по един крайно щекотлив и сложен въпрос: как да се реши проблема с дисциплината в училище. Много имам да казвам по този въпрос, много наблюдения, изследвания, анализи имам, а сега трябва всичко да обобщя и да сведа всичко в един кратичък, за предпочитане, доклад, който искам да изпратя до институциите от различни нива. И ми се ще той да бъде в помощ на всички, които са заети с решаването на този въпрос: учителите в училищата, администраторите в образованието, родителите, дори самите ученици, защото, колкото и да ви изглежда чудно, оказва се, че без съдействие от страна на самите заинтересовани – учениците, младите хора – този проблем никога няма да бъде решен. Както и да е, и така, запретвам ръкави и започвам; Бог да ми е на помощ!

Предпочитам да се предпазя от общо говорене и писане и ще се постарая да бъда съвършено лаконичен и аналитичен; ситуацията е ясно каква: тежка, пределно тежка, катастрофална даже. Най-големият проблем по моя преценка обаче са напълно неверните, погрешни представи, с които са обременени всички до един участници в този процес; тази е причината да няма и да не може да има някакъв съществен напредък в търсенето на ефективните решения. Всички са объркани, стискат зъби, мъчат се, а работите не вървят и не вървят; възниква усещането, че се копае нещо като тунел под земята с оглед да стигнем и открием… Америка – като прокопаем на ръка, с кирки и лопати, съвсем по социалистически, цялото земно кълбо!

Най-опасното е обаче, че всички се стараят да държат в тайна случващото се: тъкмо заради неверните представи, на които се робува. Ако един учител даде подобаваща гласност за това, което се случва в часовете му, рискува да бъде обявен за... негоден, за неспособен да се справи с проблема! Затова всички крият реалните проблеми и всеки се старае да се представя за "добър учител", който сякаш владее някакво "секретно магическо разковниче", тайнствен ключ, отключващ всички ключалки, благодарение на който е успял да реши, в частност, и проблема с дисциплината. Вероятно всеки си има някакви инструменти, на които разчита, в това няма нищо лошо. Но има и дотам извратени – да, не се боя да употребя тази дума! – учители, които без капчица неудобство заявяват: "Аз пък нямам никакви проблеми с дисциплината на учениците! Абсолютно никакви! При мен всичко тече по мед и масло! Аз съм велик(а) майстор (майсторица) във владеенето на класа и в справянето с всички проблеми, дори и с простотията!". Има и такива учители. Не са малко дори. Сами си правете сметка какво означава да се държиш така. Аз ще си спестя анализа. Лесно е да се проумее същината на едно такова пъчене и самохвалство...

Във връзка с казаното се налагат следните изводи:

1.) Глупаво е да се държат проблемите "под похлупак" с оглед да не би, не дай Боже, администрацията да си помисли нещо лошо за мен като учител! Страхът някой да си помисли "този е слаб като учител щом не умее да владее положението в класа" е крайно неразумен и вреден; показният бабаитлък на учители пък е твърде неуместен;

2.) Винаги трябва да се дава пълна откритост и гласност на онова, което се случва реално в часовете – за да се очертае точната картина на положението; това означава, че всеки учител е длъжен да документира всяка, абсолютно всяка проява на ученик, разминаваща се с нормите за добро, за приемливо поведение; веднъж документирана, тази реална негативна проява в никакъв случай не бива да остава без никакви последствия;

3.) Когато е налице системно арогантно поведение на даден ученик или на група от хулиганстващи в клас ученици, с поведението си правещи невъзможно провеждането на нормален учебен процес, трябва да се вземат неотложни ефективни мерки за озаптяването на тия ученици; трябва да се възприеме, че лошото, грозното поведение на дадени ученици в дадени часове не е проблем на съответния учител, който преподава в този клас, то е проблем на самата институция; ако институцията не прояви непримиримост в решаването на проблема, ако покаже безсилие или подценяване на проблема, ако в лицето на администрацията възприеме удобната теория "Всеки да се оправя както може!" или "Делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се!", то това неизбежно води до възникване на ситуация на безвластие, на анархия, на безнаказаност, на всепозволеност;

4.) В решаването на всеки конкретен случай на недисциплинирано и грозно поведение на ученик или на група ученици трябва да се осъществи действено взаимодействие и смислена координация на усилията на всички реални участници в училищния живот: на първо място класът като цяло (решаващ всичко фактор в едни демократични отношения), класният ръководител, администрацията (факторът, разполагащ с реалната власт), педагогическият съветник (психологът), общността на родителите; не се ли осъществи такова едно действено взаимодействие, остане ли се на удобната теория всеки да се оправя сам и както може, проблемите с дисциплината никога няма да се решат, напротив, ще се влошават с всеки изминал ден;

5.) Недопустими са: престъпното безразличие и безхаберие, търпенето на издевателствата, преструването, че "проблеми всъщност няма", а ако има, те са проблеми на "лошите, на неспособните учители", насърчаването проблемите да се крият и търпят до безкрайност, "замитането на проблемите под чергата или под килима", държането им под похлупак, за да не би, не дай Боже, да разбере за тях администрацията и да си направи "лоши изводи" за съответния учител, показният бабаитлък на "героичните и самоотвержени майстори" в авторитарното справяне със ситуацията; "подливането на вода" от страна на учител спрямо друг учител, от страна на администрация (директор) спрямо учител(и) и пр.; за жалост, такива абсурдни прецеденти се случват в живота, което е симптом за ширещата се анархия;

6.) Трябва да се осъзнае, че когато ученик си позволи да се държи грозно и арогантно с учител, той отправя страшно предизвикателство спрямо самата институция, която бива олицетворявана от учителя; проблемът следователно не е "личен проблем" на съответния учител, а на цялата институция; ако институцията не подкрепи с цялата си власт учителя, ако го остави да се справя и да търси изход сам, това означава, че институцията дезертира от своята същностна възпитателна роля и функция; за жалост, това е честа практика: различните нива на институцията са склонни да си прехвърлят "горещия картоф" или "топката", позволяват си да играят нещо като тенис, а това за сетен път насърчава безотговорните ученици, усетили безсилието на институцията, да продължат да се гаврят с нея - в лицето да учителите най-вече, на кой друг, особено пък на по-човечните, на по-либералните, на по-неавторитарните сред тях;

7.) Недопустимо е представители на администрацията да говорят (както често се случва), че било имало "лични" или "личностни" конфликти между еди-кой си учител и еди-кои си ученици; такова едно говорене е израз на скандално невежество и показва крещящо неразбиране на сложността на ситуацията в съвременни условия; "лични" по характер конфликти между учител и ученик по принцип не може да има, понеже учителят като учител се изявява не в лично качество, а като лице на самата институция, ученикът като ученик - също; "личното" и "личностното" в едни такива строго специализирани отношения няма как да е водещ момент, то винаги е на заден план и е пречупено през призмата на педагогическото взаимодействие, което именно е водещото; педагогическото отношение винаги е личностно обагрено, но този момент е подчинен и стои на заден план, той не и не може да е водещ; учителите, които не съзнават това и си позволяват да флиртуват с учениците с оглед на собствения, личния комфорт, рушат естественото отношение педагог-ученик и по този начин неизбежно започват "да подливат вода" на другите учители, което е крайно неколегиално;

8.) Ако не е налице пълно единство и цялостно единно взаимодействие от страна на всички участници от страна на институцията в т.н. "конфликтни ситуации", именно между учителя, в чиито час се е случило произшествието, другите учители, които преподават в същия клас, класния ръководител, педагогическия съветник (психолога), директора или представителя на администрацията, класът като цяло, по-специално групата на отговорните, съзнаващите интереса си ученици, то в такъв случай реалните участници в процеса сами си отрязват шансовете за справяне със ситуацията;

9.) Тежките реални проблеми с дисциплината и с арогантното поведение на хулиганстващи и недисциплинирани ученици на практика се дължат на липсата на взаимодействие и координация на изброените участници и звена в рамките на институцията, т.е. на практика се стига до абсурдното положение самата институция (организация), заради бездействието и неорганизираността си, не само да провокира затягането на проблема, но и на дело да насърчава вилнеещите хулиганстващи и недисциплинирани ученици; от което следва, че осъществи ли се на практика препоръчваното взаимодействие и координация на усилията, проблемът ще бъде решен – или намален, притъпен в поносима степен;

10.) Безспорна истина и аксиома е, че правилата на самата организация (представени в т.н. „Правилник на училището”) трябва да се изпълняват безпрекословно от самата нея, в противен случай организацията сама слага динамит под своите основания, под своите темели; ако организацията сама дава пример в неспазването на собствените си правила, то с това тя сама провокира неспазването на същите тия правила и от самите ученици; респективно, ако организацията или институцията се захване с това безпрекословно да спазва собствените си правила, това неминуемо ще доведе дотам, че всички участници в процеса ще се видят принудени да започнат да спазват правилата; законът, законността са гаранция за спазването на правата на всички – и за уреждане на отношенията на приемлива, човечна, съвременна основа;

11.) Не бива да се залага на нито един отделно взет метод за т.н. „педагогическо въздействие”, а само на всичките в тяхната цялост; т.н. „метод на убеждаването” може да бъде ефективен само ако е подкрепен от метода за налагане на справедливи и строги наказания на провинилите се; всеки трябва да знае, че ако си позволи лукса да не спазва някое правило, го грози незабавната санкция на закона; а законът не бива да е милостив, а справедлив, пък и макар да е хуманен; когато се установи неотвратимо действащ механизъм провинение-наказание, тогава именно съблазънта (изкушението) да се нарушава закона ще бъде притъпена или направо попарена;

12.) Огромна е ролята на властващото звено в организацията, нейната „глава”, именно ролята на администрацията в лицето на директора; това звено трябва да излъчва аурата на строгост и справедливост, на безкомпромисно защищаване на коренния интерес на всички участници в процесите и на самата образователно-възпитателна институция; липсата на яснота, на добре осмислена и разумна, при това действена, именно ефективна стратегия и политика за решаването на проблемите във всички области на училищния живот води до дезорганизация и деморализация на самата организация, т.е. е предпоставка за развалата й;

13.) Разумно е към директора да съществува овластен от него чрез делегирането на права помощен орган по решаването на визираните проблеми около дисциплината на учениците; т.н. „комисия за борба с противообществените прояви” би могла да изпълнява тази функция, стига да преосмисли идеята и инструментариума си; тя трябва да играе ролята на нещо като „върховен трибунал”, който да съди и да решава най-тежките конфликтни ситуации, чрез призоваването на провинилите се, даването на възможност да се защитят и пр.; от само себе си се разбира, че е добре да се промени и актуализира наименованието на самата комисия; нейният председател следва да бъде с ранг на помощник-директор, комуто директорът е делегирал властта си по решаването на проблемите в тази сфера;

14.) Административният метод обаче не е панацея в съвременни условия; той трябва да бъде подпомогнат чрез включването на ресурса на нравственото въздействие, нравственото проповедничество, наставничество, възпитаване и убеждаване; учителите като цяло спешно следва да преминат вътрешен курс по ефективно нравствено наставничество с оглед да осъзнаят най-често срещаните грешки (имащи злокобен бумерангов ефект) в тази фина духовна област, по която просто няма как всички да сме „природно надарени” и вещи, а по която не само можем, а сме длъжни да се развиваме и доусъвършенстваме постоянно; ресурсът на психологическото въздействие също следва да бъде използван в пълна мяра; тук също се правят безчет недопустими грешки, резултат на усвояването на неверни и дискредитирани остарели представи и стереотипи; нуждаем се спешно от усвояването на новостите на световната и авангардна съвременна психология, без което сме осъдени на неминуем провал в усилията си да овладеем кризисната, направо катастрофалната ситуация;

15.) Разбира се, няма рецепти, които да са ефективни за лечението на всяка болест и на всеки един заболял организъм; основните принципи в търсенето на ефективни решения във всеки един конкретен случай са: конкретност, съобразяване с индивидуалностите и на учителите и на учениците, творчески и иновативен подход, свещено право на новаторство, свободолюбие, толерантност; човечност, безусловно уважение към човешкия морал, законността, ценностите на традицията, на завета на предците и т.н.

Ще спра дотук. Горното нека да се схваща като предизвикателство или просто като покана за разговор по тия проблеми. Това са нелеки проблеми, нека да имаме благоразумието да не ги подценяваме. Някои, убеден съм, ще кажат: от тия проблеми нека да се интересуват ония, които имат проблеми с дисциплината, ала ний, понеже сме се справили и се справяме бляскаво с тия проблеми, понеже съвсем нямаме проблеми в тази област, няма смисъл да се интересуваме от тях, за нас тук няма загадка! Добре, нека да си мислят така.

Но аз бих си позволил все пак да поставя въпроса ето как: щом сте така напреднали, щом сте разгадали всички тайни, защо тогава не благоволите да ги споделите с нас, търсещите, с нас, лутащите се, с нас, дето не сме облагодетелствани от Създателя с такива велики таланти като вашите?! А, мили ми щастливци, дето нямате "абсолютно никакви проблеми", защо не благоволите да споделите частици от безценния си опит с нас, несведущите, с нас, нещастните?! И още нещо бих дръзнал да кажа, понеже, знайно е, съм със скверен характер, чут-прочут съм с това, че умея да настройвам хората срещу себе си чрез казването в очите им на "неудобните истини": хей, хора, опитайте се да се вразумите поне малко, замислете се дали вашият проблем не е точно този, а именно, че си въобразявате, че нямате проблеми?! Крайно опасна е една такава самонадеяност: да си мислиш, че нямаш проблеми; тя означава, че просто не съзнаваш проблемите си!

Да, голям, най-тежък, фатален направо проблем е да се поддадеш на илюзията, че нямаш, представете си, никакви проблеми! Живият живот е преизпълнен с какви ли не проблеми. Имайте благоразумието да ги забележите, имайте доблестта да ги признаете. Не се самозаблуждавайте, че нямате никакви проблеми. По-специално в тази област, именно в областта на нравственото възпитание на съвременната младеж – щото този е фокусът, в който се пречупва анализирания проблем с дисциплината – да каже някой, че е преуспял и няма никакви проблеми е, позволете ми да отбележа, твърде тъпичко…

И много ви моля още нещо: не се мислете за непогрешими! Няма по-глупаво нещо от това, имайте го предвид, ето, казвам ви го пределно ясно и категорично. Ето аз, примерно, не крия, че постоянно греша. Даже умишлено се старая да греша с оглед да бъда гъвкав, да провокирам, да дразня. Това се определя от призванието и мисията ми на философ. И да ви кажа: не се срамувам от това; да, съвсем човешко е да се греши. Даже това, че ви пиша този доклад, може да е грешка, но какво от това?! Аз нали казах какво мисля, на мен нали ми олекна на душата, пък вий ме обявете пак за "грешник", какво от това?! Оня, който не мисли, който нне търси, който не работи, само той е застрахован от грешки, ала аз светец да съм не ща. Мерси, не ми отива на главата аурата. И ангелче да бъда не ща. Срамувам се от крилцата, пък имам и алергия от перушината...

И още нещо да добавя: няма такива неща като "индулгенции за непогрешимост", които се определят от мястото на тоя или оня в йерархията; стигнало се е дотам, че у нас се смята, че "старшият учител" мисли винаги "по-добре" от "младшия", "главния" от "старшия", а пък г-н директорът, естествено, е винаги и за всичко прав; да не говорим за г-н Инспектора и за г-н Министъра, които, естествено, са непогрешими директно като римския папа или като аятолаха на Иран. Простотии са това, моля ви се, имайте предвид и този фин детайл, който е обаче така вреден. Мислете със собствените си умове и никога не се оставяйте да бъдете жертва на тая абсурдна казармена или унификационна представа за училището. Съвременното училище не е и не може да бъде казарма, ерго, залагането на казармените методи е анахронизъм - и ефектът от това е изцяло бумерангов. А е факт, че категорията на "непогрешимите" учители, ония, дето били нямали "абсолютно никакви проблеми", е обременена обикновено с такива дози казармен авторитаризъм, че повече от това не може да бъде. Толкоз. Спирам дотук, да не кажа нещо излишно.

Битката за решаването, за търсенето на верни и работещи решения по изнамирането на изход и справяне с т.н. проблем с дисциплината в училище е частен случай на по-общия проблем за търсенето на някакви противодействия и оказването на съпротива срещу ширещата се арогантна простотия, която в социо-културен план ни залива отвсякъде. Учениците, няма как, са носители на разпространените в обществото като цяло, господстващи „културни” модели на поведение, а пък училището е арена, където се сблъскват две култури: исконната духовна и традиционна нравствена култура на човечеството и съвременната мутренска и менте култура на чалгата и на простащината, която, за жалост, е твърде влиятелна и дори господстваща у нас. Нещата трябва да се схващат в подобаващия общ контекст. Когато един ученик си позволява просташко държане или грозни изцепки в час спрямо съучениците си и по-специално спрямо учител, той всъщност оказва грубо предизвикателство спрямо оня културен модел, на който от векове е олицетворение учителят, а и училището като цялост.

Духовността и бездуховността в наше време са се вкопчили в страшна, безпощадна битка. Ако училището като институция дезертира от призванието си да бъде люлка на духовността и страж на морала, ако прояви малодушие и не изпълнява упорито ролята си да озаптява простащината, ако е безсилно спрямо арогантното поведение на някои самозабравили се типични представители на господстващата в обществото чалга-„култура” на нравствения нихилизъм, аморализма, безсрамието и безпардонността, та значи, ако училището, а в негово лице и общността като цяло се примирят с тия така нагли предизвикателства, то това означава, че в един момент обществения организъм ще загуби изцяло съпротивителните си сили, имунитета си спрямо грозното, лъжливото, злото и пр.; това пък в своята съвкупност ще означава пълна капитулация на духовността пред простащината, на човечността пред обезчовечаването, пред израждането и пред подивяването…

Ще си позволим ли лукса да се затрием като човешки същества и като нация чрез оставянето си на една такава духовна смърт, чиито конвулсии вече все по-зримо се усещат?!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Какво разбирали под "идиот" древните гърци

Понеже покрай вчерашните избори (т.н. "референдум") с крайно ниска активност възникна въпроса за това кои и какви са ония граждани, които се отказват от участие в демокрацията, решавам да дам една справка, която хвърля обилна светлина по въпроса. В днешно време у нас оня, който се отказва от участие в демокрацията, се представя за крайно "умен" и дори "мъдър", а най-малкото за "голям хитрец", докато в Древна Гърция смятали такива хора за слабоумни (и ги наричали "идиоти"), а това показва степента на умствена и нравствена дегенерация, до която сме стигнали - всичко при нас е тъкмо наопаки и се схваща точно когато е с краката нагоре за "правилно" и дори за "добро", "в реда на нещата" и пр. Но ето самата справка, която включва пояснение за т.н. mos maiorum - взех справката от Уикипедия, свободната енциклопедия:

Mos maiorum е латински израз и в буквален превод на български значи: "обичаите на древните" или "обичаите на предците". Фразата е концентриран израз на завета към и на Древен Рим по отношение на изповядваните ценности със закодираната ценностна система заложена в римските конституции; отразява разбирането на древните въз основа на мъдростта на историята за начина на организация на римското общество и съграждане на държавността.

Първата засвидетелствана употреба на израза го изкарва от устата на Катон Стари, който опитал безуспешно да възстанови традиционните и век предходни римски добродетели, основани на уважението към труда, лоялността към родината, скромността и пестеливостта, и отказът от безделие, но римляните не послушали видния си гражданин и сенатор като авторитет. Викът на Цицерон в Сената: О tempora, o mores!, отразява промяната или по-точно подмяната на ценностите в и на древноримското общество, въпреки изпълнението на личния завет на Катон от Рим от уважение към неговата памет - Ceterum censeo Carthaginem esse delendam.

Петте основни моs majorum са:

Fides: лоялност към родината, уважение към мнението на другите, вяра, доверие и взаимност между гражданите;

Pietas: благочестие, преданост, патриотизъм, чувство за дълг към род, общество и държава;

Мajestas: чувство за естествено превъзходство на основата на римското гражданство и величие;

Virtus: специфична черта на римските граждани, израз на смелост и политическа активност чрез участието им в публичния живот като магистрати - в Древна Елада с идиот (от гръцки ιδιώτης „частно лице“, „обикновен човек“) означавали онези граждани, които не се грижели за общите работи и не участвали (а имали това право) в избирането на ръководните органи в съответния град-държава, т.е. те били приемани от елините и съответно и от римляните за слабоумни;

Gravitas: обичайни правила за поведение на римляните от уважение към традициите, които се изразяват в сериозно отношение към общите дела, лично достойнство и уважение към властта (по-сетне - върховна власт).

П.П. Да вметна накрая ето това: на мен много ми се обиждат напоследък някои посетители на блога за това, че съм бил имал крайно "обиден език", понеже съм си бил позволявал да наричам дадени хора "слабоумни", "малоумни", "наглеци", "мерзавци", "олигофрени", "тъпунгери", "катили", "тикви", "кратуни" и прочие определения. Аз пък отвръщам: трябва да сме справедливи и да отдаваме всекиму длъжното: когато някой си позволява да проявява разните му там наглости, мерзавщини, простотии, малоумия и пр. грехота е да не го наречеш наглец, мерзавец, простак, малоумник и т.н. На всеки трябва да привикнем да отдаваме длъжното - и според заслугите. Истината винаги е за предпочитане. Не бива да се лъжем постоянно един друг или пък да се самозалъгваме. Откритостта и откровеността е предпоставка за едни чисти нравствени отношения. Когато открито заявяваш каквото мислиш и назоваваш всяко нещо с подобаващото и достойното име, ти по този начин правиш неоценима услуга на съответния "засегнат" - и той, ако е що-годе смислен човек, вместо да ти се сърди, ще ти бъде благодарен; понеже му даваш шанс да осъзнае истината относно себе си и на тази основа да почне да търси начин да се поправи. Та аз затова съм такъв, пределно открит и директен: понеже хем съм справедлив, хем съм и милостив човек. Такъв ме е направила философията, затова е така...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

неделя, 27 януари 2013 г.

За безчувствеността, пораждаща прословутото българско безразличие и примирение

Продължаваме диалога си с моята толкова приятна събеседничка E.I.; предишните ни писма бяха публикувани тук: Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги, а ето сега какво си казахме:

E.I. каза: Колко съм ядосана и възмутена! Даже не знам защо се вълнувам така, но явно има причина!

Независимо колко динамит има във Вашите книги… който би бил и е интересен на много хора (в това съм сигурна), нямат право да Ви стопират! (т.е. никога няма да успеят - защото тяхната забрана над изразяването Ви не значи край на Вашето Аз и излияние на мисли!). Кажете ми: защо Вашите книги са опасни? (въпреки че знам, просто заради блога - напишете го!)

Не знаех че “пазарна цензура“ означава ограничен брой читатели… а Вие ме заинтригувахте с това, което пишете, начина, по който разсъждавате, интересно ми е да разменяме мисли! Но както пишете:

“… нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... непродаваеми, за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читатели", т.е. книги за по-умни, интелигентни читатели…“

Знаете ли… в този дух на писане - аз наистина се натъжавам много… Кой им позволява да възпират именно книги, които са предназначени за по-специални хора?! Именно тях трябва да толерират и спонсорират даже - защото са смислени, защото в тях владееща сила е Рациото и Психея (душата - Вие знаете, пиша за другите, които ще прочетат).

Хареса ми много това, което написахте - че книгите Ви са за по-умни хора! И в предното си писмо към Вас отбелязах, че сте на по-високо ниво!

Явно бизнесът на книгопечатането е такъв - комерсиален и виждайки нещо сложно и трудноразбираемо за него, си дава равносметка, че обикновеният читател, който явно има нужда от безсмислени обнадеждаващи истории под формата на книжки, които се котират като вписващи се “правилно“ в категорията на човешкото възприятие, просто решава в името на печалбата да затрие истинското, понеже то вече не се разбира от хората…

А според мен на българския читател твоите книги са доста потребни! На тези, които разбират!!

Вижте това, което написахте - и което аз ще съпоставя с плевелите, които искат да задушат и убият истинската култура - Вие пишете:

“… убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават...“

Вашите книги… Вашите мисли… Вашите стремежи да им отворите очите и разума… и те какво?... няма признателност, няма благодарност, напротив - тъпчат Ви, искат да заровят всичко, което не им съответства и не са способни да разберат! Същността им е – ПЛЕВЕЛ!

Определението - завинаги такива! Перспектива - злоба, задвижваща всяко тяхно действие, жест и дума! С единствената цел да задушат истинската култура!

Вие давате всичко от себе си, посветили сте се на каузата да просветите хората в неща, за което не искат да си отворят очите и въпреки всички нападки и неразбирания от тяхна страна продължавате - като Ледоразбивач, пътуващ напред, стремящ се да внесе чисто поле сред всеки лед… да внесе светлина, но явно малко хора имат способността да се осмелят да станат екипаж на Вашия Кораб! Трудно е! За тях!

Тъжно е за всички тези хора, които смятат, че са прави, а искат да изкарат Вас кривия! Тъжно е, че не вникват във фината мисъл на Вашия разум! Тъжно е, че може би се смеят, че може би се подиграват, че може би нападат с непреосмислени осъждания, тъжно е, че уж “Държавни печатници“ Ви ограничават поради тяхната безумна политика на това кое ще бъде четено или продавано, зависещо от бизнеса… каква глупост… не притежават никаква проницателност!!!!!!!!!!!!

Защо Ви защитавам? Защо съм на Ваша страна? Защо Ви разбирам?

Защото явно съм като Вас… и дори по-млада на години, на мислене съм явно по-пораснала. При мен странното е, че ако някой не ме впечатли като мислене, не продължавам сериозна кореспонденция с него! Тук казвам, че с Вас ми е интересно, защото сте мъдър и вече виждате много неща на предела! Смел, прям и амбициозен сте! И докрай ще сте такъв -искате да кажете на всички някои неща под философска форма, но не във всеки срещате достоен опонент, чрез който да покажете в блога си това, което желаете!

Вашите мисли вече са фиксирани в книгите Ви, но Вие имате още много за изказване като информация за определени хора, защото знаем, че човешкият фонд за приемане на информация от по-висши нива е ограничен.

Световната мрежа за информационен достъп по другия начин е ограничена за определени хора… (мисля, че ме разбрахте)...

Ангел Грънчаров каза: Здравейте, ще Ви отговоря непременно, но сега-засега Ви предлагам, ако желаете, да видите една публикация, която е от днес и поставя някои проблеми; проблеми, които е интересно според мен да се обсъждат; на мен лично ми е много интересна Вашата гледна точка. А скоро ще седна и ще Ви отговоря конкретно на писмото. До скоро! Ето и въпросната публикация.

Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак, сега намирам време и сядам да Ви отговоря на писмото. Какво да Ви кажа? Много неща ми се ще да Ви кажа. Но ми се ще да не претрупвам всичко с много думи. Ще започна ето как.

Крайно ми е неудобно, че нашето обсъждане се върти все около моите проблеми, сякаш моята личност е крайно важна, а пък за Вас нищичко още не сме говорили. Вие ме утешавате, а аз все докарвам разговора около мен, около възела от проблеми, който ме стяга, оплаквам се, не знам си какво друго, излиза, че съм един ревльо - както справедливо някои "добронамерени" опоненти ме упрекват постоянно. Наистина не е приятно и не бива все около моите проблеми да се върти разговора - макар че в тях, като в призма, се пречупва цялата българска културна (да я наречем така) ситуация в свидното ни Отечество. Щото в мое лице (все пак съм пишещ и мислещ човек) си личи какво е отношението у нас към, тъй да се рече, културния тип, който олицетворявам. У нас един пишещ и търсещ истината човек, който при това не е склонен да прави разни сделки, да се мазни някому и да си продава душата, съвсем не е приятен никому, особено пък на ония, които дирижират положението. Кои са те - това е отделна голяма тема, която сега не ми се ще да начевам. Но мисълта ми е - как да направим така, че да избягаме от моя конкретен случай? И как да минем на едно по-принципно ниво на обсъждането? Също така ми е много интересно Вие да кажете нещо за себе си, щото наистина много ми е интересно какво пък става във Вашата лична ситуация, щото, както изглежда, в конкретната ситуация на всеки един от нас прозира нещо от общата ни българска съдба, не знам дали съм прав, но щом все сме българи, тъй трябва да е.

Питате ме защо моите книги са опасни? Казвате, че знаете защо, но искате да го кажа сам, та евентуалните читатели на тия наши разговори да го разберат по-определено. Аз, прочее, в този "матрьял", към който Ви дадох линк, сякаш точно затова говоря, макар там да не става дума точно за книгите ми - а става дума за това, което изобщо правя, по-специално в преподаването на философия. Но нещата са свързани. Пък и не ми се ще да се повтарям. Ще го кажа затова пределно лаконично: в книгите ми има много динамит, защото учат моя сънародник как да поеме по единствено спасителните пътища на свободата и достойнството! Как да престане да е роб най-сетне, след 13 века робуване на всякакви господари - и даже най-често на своята собствена низост, на своята собствена склонност към правене на всякакви низости! Ето, затова са така опасни моите книги. Те проповядват спасителните начини за доочовечаването ни като човешки същества, и като индивиди, и като нация - понеже не може да се нарече човек оня, който не е свободен, който заради малодушието си предпочита несвободата. Ето, вкратце, затова са така опасни моите книги. Ако многострадалния български народец почне, по някакво чудо, масово да чете моите книги, за кратко време ще се вразуми най-сетне, ще стъпи на краката си, ще прогони всички наглеци, дето са се качили на главата му и кълцат лук и каменна морска сол там, ще се почувства готов да поеме в собствените си ръце собствената си съдба - и ще започне дългочаканата нова ера в историята на българското племе. Е, може и да преувеличавам, може и да се увличам сега, може и да хиперболизирам (неслучайно обаче го правя!), но има нещичко вярно в тия мои думи, колкото и да са предизвикателни и дразнещи. С това нека да приемем, че съм отговорил на въпроса Ви.

А иначе много симпатично реагирате на това, което Ви писах предния път! Възмущавате се искрено, което ми говори, че сте разбиращ човек, който при това милее за случващото се, умее да чувства и схваща нещата, не е безчувствено... говедо, с каквито, за жалост, е пълно около нас. Не става дума за това, че ми ставало приятно, че някой ми бил съчувствал - убеден съм, че някоя змия няма да пропусне да ме клъвне по този начин. Не, аз съм свикнал на безчувствеността, в която сме потопени, да си призная, по-приятно ми става когато ме плюят, а когато ми съчувстват, ми става някак дискомфортно. Чоглаво ми става някак. Не съм свикнал изобщо, затова. Но ето, радващо е, няма да скрия, радва ме нещо, но съвсем друго: радва ме това, че има млади хора като Вас, които умият да реагират сърдечно и с цялата си душа срещу несправедливостите, срещу абсурдите, в които сме принудени да съществуваме. Ето, това е истински отрадно!

Ето, затова и ми се ще повече хора, най-вече млади, да прочетат тия наши писъмца: фатално ни е необходимо това безценно по моя преценка умение да реагираме емоционално, с цялата си душа и сърце, срещу извратеностите, които ни се случват всекидневно, а ние, като нация, в мнозинството си, сме обръгнали дотам, че сякаш сме станали съвсем безчувствени. Аз за тая безчувственост, пораждаща прословутото ни българско примирение и безразличие, много съм писал из книгите си, но ето, сега пак стана дума за нея. Та радващо е, че Вие не сте заразена от този синдром на коварната безчувственост, който е така показателен за съвременната, пък и не само за съвременната, а и по принцип, българска душа. Ето, позволявам си да кажа: когато сред младите се появи едно мнозинство на небезчувствени и небезразлични хора, то едва тогава България най-сетне ще бъде спасена. И ще стъпи на краката си. А иначе нацията ни ще продължава лази като... жена, която си е изгубила скъпоценна брошка и я дири, ровейки в някакво огромно бунище. Българското бунище наистина е огромно, ох, колко е огромно то...

На нас, българите, са ни страшно необходими чувствителни - и мислещи хора. Съдбовно са ни необходими. Чувството провокира мисълта, така, не иначе, стоят нещата. То е водещото. И това е тема на моите книги. В тях има много тези, които съм ги премислил из основи. Те не са книги, писани от самодоволен кабинетен учен, те са книги, писани сякаш с кръвта на сърцето ми. Не се правя на интересен, това е самата истина. В тях са всички мои изстрадани истини, до които мнозинството от хората ще стигне пак само чрез страдания. Блажени са ония, които имат възприемчива душа! А душите ни стават възприемчиви и откликващи на всяка болка само чрез страданието. Не иначе, а само така. Така е устроен животът.

Аз сега навлизам все по-определено в есента на своя живот. В плодоносната есен на живота си навлизам. Или навлязох от няколко години вече. А Вие сте в пролетта на живота си. В цъфтящата пролет, когато жизнените сили избуяват и са така непокорни. А аз вече съм в есента на живота си, тогава, когато всичко се утаява и се берат плодове. Според това колко си "садил" и "копал" на младини, колко си се грижил за посятото в зрялата възраст, толкова и ще береш плодове в есента на живота си. А после идва зимата на живота - старостта. Живот и здраве да е да имам късмета да доживея един ден и до мъдрата и безстрастна старост.

Но ето, сега още съм в един интензивен етап на живота си - след романтичния период на младостта, който е не по-малко интензивен, напротив, определено е значително по-интензивен. Затова работя като вол в тия години, ден и нощ, без никаква почивка. Бера плодове. И ги излагам на сергийката си. :-) Който иска, нека да вкуси от плодовете ми. Дори съвсем безплатно ги предлагам (блогът ми). Някои се мръщат: били горчиви, били стипчиви, били... люти, били не знам си какви плодовете ми! Е, такива са. Но зелени не са. Странни са. Има и сладки, ама се иска настройка на вкуса, за да се усети сладостта им. Много зависи от вкуса, да, драги ми читателю. Вие това, моя така приятна и разбираща всичко събеседничке, убеден съм, прекрасно разбирате това. Да, иска се сърце, когато сърцето си е на мястото, тогава човек всичко прекрасно разбира. Тежко става обаче когато няма сърце - или сърцето на такива хора е останало само една помпа за помпане на кръв. А сърцето по начало е нещо съвсем друго.

"Най-много от всичко пазете сърцето си - защото в него са изворите на живота!" Така пише във Великата Свещена Книга. Не твърдя, че думите са точни, но смисълът е този. Така съм ги запомнил. Не ми се прави сега справка как бяха точно тия думи. Това обаче не е най-важното.

За нас, философите, поривът на сърцето е безкрайно важен и определящ. Философ без сърце е много уродливо човекоподобно същество. Има и такива. Непоносими са. Познавам много такива. Както и да е. Да не се правя на интересен.

И да спра дотук. Щото ще стане прекалено дълго. Ако за нещо съм забравил да Ви отговоря, моля, напомнете ми, щото е станало без лош умисъл. Иначе съм открит към всякакви въпроси и към всякакви проблеми. А що се касае до това да определим каква да бъде темата на по-нататъшните ни разговори, аз предлагам така: да разчитаме на спонтанността, да не задаваме предварително някаква определена тема, да не се ограничаваме, а да пазим свободата си. Тоест, да импровизираме. И за каквото и да ни хрумне, за него да пишем и да говорим. Е, ще се пазим да не се въртим все в един и същ кръг от теми и проблеми, но... каквото сабя покаже. Аз мисля, че такъв един подход си има своите предимства. И всеки от нас във всеки момент нека да предлага всеки проблем или тема, който му щукне в главата. И така може, нали? Дори в някакъв смисъл е значително по-добре. Вие какво ще кажете по въпроса, моя любезна събеседничке?

Поздрави от мен! Чао засега!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

събота, 26 януари 2013 г.

Консуматори или творци - или как училището осакатява душите на младите

От няколко дни не съм писал в блога си, било преди преумора, било поради липса на време, било заради заетост с предимно политически теми (утре е референдумът и се постарах, направих каквото можах да помогна на повече хора да не се оставят да бъдат най-грозно излъгани от лъжците!), в резултат на което ето сега главата ми гъмжи от идеи за най-различни писания. Да, наистина ми гъмжи главата и направо се чудя от къде и с какво да започна. Имам много съблазнителни идеи и стоя ето вече доста минути в пълна нерешителност с какво да започна в тази ранна съботна сутрин...

Примерно наумил съм да пиша две-три важни неща, свързани с образованието и възпитанието на младите; имам да пиша и доклад, свързан с моите изследвания около това как да се реши проблема с дисциплината на учениците в училище; второ, имам да пиша по темата за тиранията на простаците, която се очерта да бъде поредица, а в крайна сметка такива поредици от есета в един момент при мен неизбежно се превръщат в книги, сиреч, другояче казано, има да пиша по бъдещата си книга с условно заглавие било тирания на простаците, било диктатура на простаците, трето, замислил съм няколко теми за текстове по нравствени проблеми; четвърто, една започната книга си стои недовършена, тя беше за богатството и за забогатяването (зарязах я, принуден бях да я зарежа преди повече от 4 месеца), също имам и една отколешна книга за жизнените стратегии, тя пък е зарязана от много повече време, тъй че имам много работа; дори ми се ще да продължа видеокоментарите си по всякакви теми, включително и цели курсове лекции, и прочие. И ето, възниква коварният въпрос: какво тази сутрин да предпочета, с какво за започна? Щото има вероятност поради колебания днес нищичко да не започна и нищичко да не направя...

Хайде, ще започна с това, което стои най-отгоре в записките ми на моето бюро, ето тук, пред монитора: написал съм си две думички, именно консуматори и творци. И от това ми се налага да сътворя цял текст. Да си плюя, дето се казва, на пръстите, и да започвам, щото от двоумене полза няма.

Тия дни с учениците ми от 11 клас разговаряме по теми от раздел онтология, разговаряме по теми за битието. Онтологията е тъкмо учение за битието, пиша го за тия, дето не са чували тая философска думичка. Това са крайно трудни теми. Най-трудните от курса по философия, която аз водя с моите ученици, а и изобщо във философията, по принцип. Поставил съм учениците си в крайно тежка ситуация, сам не си представям как ще намерят достоен изход от нея. Знам добре, че повечето ученици ще се поддадат, ще се подхлъзнат към лесното, именно, ще намерят недостоен изход. Примерно, нямайки нужната настройка за сериозни занимания, каквито аз им предлагам, в един момент, не правейки нищо, да почнат да обвиняват мен за собствените си провали, а именно, да почнат да твърдят, че аз не им помагам, че ги оставям най-садистично да се мъчат, че не им подавам ръка, че не си върша "както трябва работата" и т.н. Защото те отколе са настроени да бъдат именно консуматори, а в никакъв случай не творци в ученето, в обучението. Аз пък се мъча да разруша този страшен стереотип. С крайно трудна работа съм се захванал. Комай отникъде не срещам и разбиране, да не говорим за подкрепа. Но да карам подред. Не ми се ще да се отдам на общите принципни размисли, ще ми се тоя път да бъда по-конкретен, да се движа плътно до жизнените реалии. Ще давам нагледни примери, с които да илюстрирам мисълта си.

Учениците у нас са научени да получават всичко наготово. Учителите им дават и сервират в "смлян", "сдъвкан", в готов за поглъщане вид, подобно на "кашица" - сякаш те самите нямат зъби, сякаш са беззъби старци! - онази информация или "духовна храна", която преди това им е била поднесена в учебниците. Учебникът, да речем, е нещо като "пазарска чанта", пълна с продукти; учителят е нещо като готвач, който от тия продукти и суровини ще трябва да сготви "ухайни манджи", а пък учениците трябва да изсърбат тия манджи с апетит, явно така си го е представял оня, който е сътворил тази, да я наречем, "система". Училището е нещо като "обществена столова" или трапезария, където младите ходят да се хранят, да консумират всякакви там "духовни храни", предимно постни и загорели чорбалъци, яхнии, мазни "умствени баници", "мисловни пици" или "мекици", "дюнери" и прочие. То аслъ точно това се е получило де, само дето като ходят на училище младите съвсем не показват някакъв глад или жажда за разните му там "духовните манджи" и "питиета", дето любезните майстори-готвачи и сервитьори (учителите де), им поднасят с такива старания, но в същото време компенсират с постоянно дъвкане на ония, на другите, на обикновените закуски и ястия, примерно, знаете как е, разните му там пици, банички, дюнери, какво ли не; около всяко училище приятно и задушевно димят разните му там скари, кебапчийници, щото, знайно е, учениците са доста ящни, вечно гладни консуматори на тия храни, които постоянно преживят. Това - от една страна. Запазете го в ума си. Пак ще се върнем до тоя момент. Но сега да се върна на онтологията в моите часове по философия.

Та се чудя как моите ученици ще намерят достоен изход от ситуацията, в която съм ги поставил. Аз нищичко не ща да им давам наготово - тази е моята "преподавателска", или по-скоро "обучителна" стратегия. Всичко ученикът трябва да си го придобие сам. Дал съм им всички необходими за това условия; подготвил съм помагало, в което има всичко необходимо оня, който иска, да се порови, да потърси, да се ориентира, да се постарае да намери нещо истински важно или стойностно, нещо съществено, по неговото възприятие, и като му се роди някаква мисъл (аз това го наричам "извод", продукт на умствената или мисловната активност), да си го фиксира в тетрадката с няколко думи. А пък после, вече в час, да прочете тия свои изводи, там спокойно ще ги обсъдим, ще преценим успял ли е да намери нещо важно, стойностно, съществено. Обикновено съвсем не успяват, но радващо е, че има ученици, които схващат какво искам от тях и се справят; вярно, малко са, но има такива. Мнозинството, дето се казва, тъпее. Нищичко не правят. Аз пък и никого не ща да принуждавам. Привърженик съм на теорията, че насила хубост не става. Разчитам на добрата воля. Разбира се, постоянно убеждавам, че може, че трябва, че е добре да опитат, да се помъчат, говоря им, че няма нищо лошо в това човек да се помъчи, че е доста коварно и неплодотворно очакването, че като някой друг ти сервира всичко на готово, това е по-добрия вариант и пр.; лесното съвсем не значи, че е по-добро, напротив, истинско е трудното, което си успял да постигнеш сам, а не наготово; ето за такива едни очевидности им говоря. Уж ме слушат, уж на моменти кимат с глава, и ето, оня ден, оказва се, от един клас написали... жалба срещу мен, преподавателя си: аз съм им бил виновен, бил съм погрешен, бил съм грешен и грешник, аз трябвало да поема цялата вина за това, че нещата не вървят; трябвало да бъда сменен, трябвало да им дадат друг преподавател, според вкуса им и пр.

Да, и такива неща се случват. За разлика от други хора аз обаче приемам това за нещо съвсем естествено: имаме разминаване във вижданията, имаме нещо като "мирогледни различия", учениците и аз, техният преподавател, няма нищо лошо в това, напротив, то е съвсем естествено. Аз съм дръзнал да поема по значително по-труден, но затова пък по-верен, по моята преценка, път; аз съм заложил на свободата, аз съм направил така, че учениците ми разполагат с огромна свобода, а ето, видите ли, те възроптаха срещу това, разбунтуваха се срещу... свободата си, искат си, видите ли, тиранията, искат си привичното, добре познатото робуване: учителят да им дава всичко наготово, те да "консумират" разните му там знания и информации в готов, смлян, в подходящ за гълтане вид, те да бъдат нещо като примерни папагалчета, да, вярно, няма свобода, ала за сметка на това има сигурност, а така как е: витаеш в пълната неизвестност, уж си свободен, а изпитваш безчет безпокойства. Да, аз зная добре, че "Свобода - это страшная и опасная вещь" ("Свободата е страшно и опасно нещо"), това са думи на Достоевски, знам добре, че със свободата трудно се живее, че тя изисква поемане на огромни отговорности, знам също, че нашият сънародник, без да му трепне окото, е готов да я хариже на всеки, който ще му осигури известно спокойствие и удобства, а пък за такива неща като достойнство, като личност - кой ти мисли за тях в нашенски условия?! Знам тия неща, и въпреки това се инатя, не ща да превръщам учениците си в прости консуматори на готови, добре опаковани благинки, ставащи направо за гълтане, т.е. когато даже и зъби не се искат за да ги сдъвчеш, иска се само по-широчко гърло, сякаш сме не человеци, а... гъсоци!

Хайде сега пак да се върна до онтологията. Уж все се мъча да се върна, а все се отплесвам. Е, не се отплесвам чак толкова де, все пак се движа към ясната си цел, но правя разните му там обходи, щото пътят към нея е доста стръмен, а аз пък нямам... мисловен хеликоптер, с когото да литна право към края, към заветната цел! И така ето нещичко от това, с което занимавам учениците си в класовете, в които заниманията ни все пак вървят.

Аз, общо взето, също съм дефектен, не си мислете, че се мисля за нещо като "света вода ненапита" или за нещо като "светец". Аз пак не млъквам в часовете, подпитвам, задавам постоянно какви ли не въпроси. Чат-пат, когато учениците ме изнудят или ме подведат - на моменти те са и доста хитри! - аз разказвам разни неща, с които да засиля любопитството им. Понякога, не крия, съм си замислил нещо, като се сетя, им го казвам, за да ги заинтригувам. В такива моменти ме гледат с едва ли не зяпнали усти. Аз, като се вдъхновя, ставам добър оратор, знам, че не е добре да го казвам сам, но пък няма и толкова лошо човек да е наясно с онова, което умее. Разбира се, учениците, класът, трябва да ме предразположи и дори... подкупи, за да почна да им давам нещичко от даровете, които се крият в моята доста (може да звучи нескромно, но ще го напиша!), да в моята все пак доста богата философска душа. Рядко, ама не съм чак такъв скъперник, им подарявам някакви духовни дарове от богатата си философска душа - да го повторя, та да подразня тия, дето ми се връзват на приказките. Да дразни - това е част от призванието на философа. И ето сега какво им казвам на моите ученици, дето са успели да не подведат да им дам нещичко наготово, както те си го обичат. Но, повтарям, за да се случи това, трябва да се породи вдъхновение в душата ми, иначе няма как; иска се една доста приятна обстановка; няма ли я обстановката, нищо не се получава. Философията е не прост учебен предмет, тя е духовно общуване между свободни субекти-личности, тя е нещо като свещенодействие и тайнство, тук се искат ред условия нещичко да се получи. В условия като нашите, където простащината е водеща, дето тя е нещо като диктатор, правете си изводи доколко в нашите училища има условия за една такава наистина фина духовна дейност, каквато е философията. Та ето какво им казвам все пак понякога на моите ученици.

"Човекът е същество, към всичко привикващо." Думи на Достоевски. А пък Сартр има една постановка, която аз подхвърлям ей-така, уж между другото. Даже понякога карам учениците да си запишат някоя мисъл на философ в тетрадката. Примерно тази: "Човешкото битие не е нищо друго освен битие на свободата". Или тази: "Съществуването предхожда и предопределя същността на човека". При всички други съществувания на този свят е обратното, именно същността, заложена в съответното нещо, предхожда и задава границите на неговото съществувание (което е прост израз на тази зададена същност), но при човека всичко е наопаки, сякаш с краката нагоре, същността е резултат, а пък съществуването е причината. Според това как съществуваш, какво съществуване си избрал, такъв ще станеш. Каквото правя, това и съм. Ако искам да стана добродетелен човек, трябва да се реша да почвам да правя добри постъпки. И в един момент сам ще сътворя себе си, своята същност на добър, на добродетелен човек. Важното е изходното, именно какво съм решил, моята идея, моята мисъл, моето съзнание е водещото. То конституира и задава моето бъдеще, моята участ и съдба са в моите собствени ръце. Никакви оправдания и извинения тук не помагат. За всичко си отговорен само ти. Точка. Има ли по-ясни от тия положения на сартровата, на екзистенциалистката онтология?

Сам избирай какво да бъдеш! От теб зависи всичко! Твоя е и пълната отговорност! Недей да мърмориш че някой друг ти е виновен за това или онова! Недостойно е! Малодушно е! Никога не се оправдавай! Бъди достоен човек! Бъди свободен човек! Бъди горд човек! Бъди творец, не консуматор! Не чакай нищо наготово! От истината не можем да се спасим, тя винаги тържествува! Истината ни прави свободни! С нея никога не трябва да живеем в раздор! Лъжата е гибелно нещо! Самозалъгването е причината за тоталния жизнен провал на човека! И т.н., все в този дух. Ето, тия са опорните точки на моята философия, която съм разработил в ред "взривоопасни" учебни помагала, които системата, разбира се, не ще да признае, напротив, мъчи се от години да забранява - а пък мен да изкара "престъпник". Представяте ли си, аз съм човек, аз съм учител, който се мъчи да си гледа работата съвестно, с максимално творческо себеотдаване, аз съм човек, който работи от десетки години като вол, ден и нощ, който страшно много неща е успял въпреки всичко да направи и постигне с оглед обучението по философия да бъде на едно модерно, най-съвременно и дори бих казал световно ниво, и точно мен системата ме обявява за... "излишен", за "вреден", за "опасен", за "ненормален"! Ето, това е положението! Българска му работа, какво друго да каже човек?!

Но да оставим мен. Учениците са важни. Виждате ли те обаче как са опорочени и развратени от прогизналата от разврат система?! Те искат да са консуматори. Те се смятат в правото си да са консуматори. Творческите подходи, личностно центрираните методи на обучение, които аз им предлагам, биват оценявани едва ли не за ерес. За насилие над техните, представяте ли си, "човешки права" да бъдат безлични, да бъдат унизени, да бъдат... роби!!! Е, аз добре знам, че не всички ученици виждат в мое лице техен най-зъл враг, не, това изобщо не е така. Има ученици, и те съвсем не са малко, които възприемат доста позитивно това, което аз им предлагам, което се мъча да правя - въпреки трудностите и провалите. Има ученици, които ме насърчават. Има ученици, които са ми благодарни. Има ученици, които ме разбират. С които се разбирам и с една дума. В чиито очи гори все същият пламък. С които аз съм нещо като... "съзаклятник". И въпреки в общи линии враждебната среда с тях съвместно успяваме да продължаваме отчаяната си битка. Да, битка. Да, дори война, изпълнена с конфликти. Битка за личностност! Битка за съхранение и развиване на собствения ти личностен потенциал. Става дума най-вече за оня страхотен личностен потенциал в душите на младите хора, който коварната и безпощадна система пропилява без капчица жалост всеки ден. Е, това не бива да бъде повече допускано. Защото точно това е истинското престъпление: да се пилее без полза и смисъл личностния и духовен потенциал, вложен в душите на младите от нашия Творец, от милостивия и толкова великодушен наш Родител, именно Бог. Ето това прави престъпната, нетърпима развратена и порочна система. Която обаче мнозинството търпи, въпреки доказаните и очебийни всекидневни вреди. Въпреки пораженията, които нанася на младежта - бъдещето на нашата многострадална и окаяна нация.

Още един малък онтологически етюд ми се ще да разиграя. За да видите, че философията не е така безполезна, както на мнозинството се чини. Ония, които навремето са учили недоразумението, наречено "марксистка философия", дето са им пълнили главите с глупости за "материята" и пр., с основание смятат заниманията с такава една философия за губене на време. Но философията, автентичната търсеща и творчески разбирана философия съвсем не е това. Тя няма и нищо общо с всеки вид догматизъм. Най-отвратителното е именно догматизмът. Противоотровата срещу него е тъкмо творческият подход. Истината има мощен духовен заряд само когато е екзистенциално преживяна и почувствана. А нашето училище пълни главите на горките ученици по един изцяло догматичен подход не с друго, а само с догми. С изветрели, миришещи на оцет "истини". Ето затова младите хора у нас са така осакатени откъм най-важното: умението да мислят самостоятелно. Със собствените си глави. Да търсят истината. Да изследват. Да разговарят и с общи усилия да вървят към нея. Да се подпомагат. Нашето училище, уважаеми дами и господа, българи и българки, произвежда всеки ден духовни и умствени инвалиди! С най-голяма сериозност и отговорност ви го заявявам. Аз съм български учител с 30 години стаж вече. И университетски преподавател съм бил доста време. Повярвайте ми, знам какво говоря. Не си хвърлям думите на вятъра. Истината говоря. Тъжно е, знам, но е така. За жалост е точно така.

Та когато ме предразположат моите ученици да пофилософствам, им заявявам следното в тия толкова тежки часове по онтология с 11-ти клас, които тия дни водя. И заради които един клас, който, прочее, не умее заради неколцина... - хайде, да не ги обиждам, няма да ги нарека както заслужават, ами заради неколцина... дърдорковци, дето развалят обстановката постоянно - та значи един клас, който не умее да ме предразположи да философствам, се вдигна на бунт срещу собствената си свобода! Та като ме предразположат учениците ми, им казвам ето какво:

От нищо нищо не възниква, така ли? Не може да възникне нещо от нищото, така ли ви се чини? Нещо възниква все от нещо, дали е обаче така? Я да се замислим върху самата дума възникване? Или думата генезис. За да има възникване, не трябва ли да има сътворяване, и то не иначе, а от самото нищо? Щото ако нещо се превръща в нещо, трансформира се само, то тогава нямаме възникване, а имаме... преход, трансформация, промяна, преминаване от една форма в друга. В този последния случая нямаме право да говорим за същинско възникване. Ако всичко в този наш свят става все така, и то от вечни времена, ако има само преходи, но няма сътворяване, не се ли стига до цяла една поредица от абсурди? А именно, ето един: неизвестно защо, най-вероятно по чисто случайни причини от вечни времена си съществува всичко, както е и сега, което само се движи и пулсира, и вечно се повтарят все едни и същи неща и съществувания, а съвършено и принципно нови неща няма и не може да има. Не се ли обезсмисля всичко по този начин? Случайността, от която всичко се движи, не обезсмисля ли всичко?! Като сложим самото безсмислие, или абсурдът в основанията на всичко, какво ще постигнем в крайна сметка. Пак абсурд, нали така?

Да, но има и друг вариант: Бог е сътворил всичко от нещото в един великолепен, грандиозен творчески акт, достоен за такъв велик Бог, какъвто е нашият! Божията мисъл е така мощна, че ето, Бог, заявявайки "Да бъде свят!", мигновено твори тоя свят! Всичко бива подвластно на една такава грандиозна творческа мощ на Божията мисъл. В Божия разум е възникнал в един момент проект за свят, населен, примерно, с много живи твари, един прекрасен земен свят, увенчан с най-скъпото Божие творение, именно човекът. И Бог в същия този миг, пожелавайки такъв един чуден свят, го сътворява, понеже наистина Божията мисъл разполага с колосален творчески потенциал и заряд. Че е точно така ние имаме свидетелство: това, че и нашата мисъл разполага с един такъв творчески потенциал, вярно, значително по-слаб, но не по-малко възвишен. В съзнанието на изобретателя в един вдъхновен момент се ражда, проблясва един вид от нищото, една идея за бъдещето изобретение; той се чувства "бременен" с нея; в един момент, след време, след много усилия и пот, той ще роди идеята си, ще придаде битие на онова, което първоначално е било едно "духовно нищо"; по същия начин от нищото художникът твори своите картини, композиторът - своята музика. Философът - своите идеи, които тъпоумното общество приема първоначално с присмех. Или пък историческият деец, успявайки да увлече след дръзновената си идея много хора, успява в един момент да промени самата история, да измени хода и тенденцията й. Така стават тия неща. Ти сам, ако си "обикновен човек", би следвало творчески да се отнасяш със собствения си живот: всеки ден да сътворяваш нещо ново, да "извикваш" самия себе си - такъв, какъвто искаш да бъдеш! - от небитието, да се отнасяш творчески към всяко нещо, да не бъдеш прост изпълнител, консуматор, безволева пасивна вещ, а да бъдеш творец! Тази е нашата велика човешка участ. Всичко друго е измяна, подмяна, предателство, позор...

Ето на такива "лоши неща" уча учениците си. Понякога им изнасям такива речи. А иначе им имам доверие и съм ги оставил сами да се справят с невероятни трудности. Не ги жаля. а иначе винаги съм им "под ръка" и могат да ме питат за каквото си искат, да ме използват колкото им е угодно. Ако искат де, аз не обичам да им се натрапвам. Знам, че най-добрите сред учениците ми ще са ми вечно благодарни (не правя обаче всичко заради това, а защото просто си върша работата, смятам, че младите могат да имат полза от мен, но стига сами да пожелаят да се възползват), знам, че ще има мнозина, които няма да ме разберат и ще ме мразят, ще ме подиграват, ще ме смятат за смахнат и за какъв ли не, тяхна воля, аз на такива не ща да влияя никак. Пък и много не ми пука, че така мислят. Проблемът си е изцяло техен.

Искаше ми се повечко да поразсъждавам за толкова вредната настройка учениците да бъдат прости консуматори в училище. Но казаното, струва ми се, е предостатъчно. Всеки сам вече може да си направи длъжните изводи. Погрешна е толкова разпространената представа за "добър учител". Изцяло сгрешена е тази представа. Нали знаете каква е тя? Ето каква: той, нашият учител, или по-скоро нашата учителка - понеже в нашите училища се подвизават предимно дами, рядкост са такива идиоти като мен, които си жертват всичко, въпреки че са уж мъже, за да се посвещават на толкова неблагодарната учителска професия! - та нашата учителка, питайте сина или дъщерята си, те ще ви кажат точно това, е толкова добра, възхитително добра, тя така хубаво ни преподава, всичко ни дава наготово така разбираемо, приятно, ясно, просто се иска да си само една попивателна; и аз, представяш ли си, урока си го научавам направо в училище, още в час!!! Ох, колко съм щастлив или щастлива, зависи от пола на разказващия, че съдбата ни даде такава добра учителка! Няма съмнения при нея, всичко в нейния свят е ясно, подредено, класифицирано по рафтовете, ухайно сготвено, направо да сърбаш, да сърбаш, и то до преяждане! Това е положението. Е, имаме и един идиот Грънчаров, нашият учител по философия, който, представяте ли си, ни е оставил сами да се оправяме, сами да си подготвяме... ястията, поради което ний си оставяме предимно гладни в неговите часове, но това вече е съвсем нетърпимо! Трябва да се вземат някакви мерки, така не може повече да продължава!

Спирам дотук. Да, аз предпочитам учениците ми да останат съвсем гладни, да почувстват глада, защото това е предпоставка да им се появи апетит. А яденето идва с апетита. Знае се тази френска мъдрост. Щом се появи апетит, ситуацията коренно се променя. Важното е младите да огладнеят, а не да са така преситени, преяли като тлъсти свинчета консуматори, изпитващи вече отвращение към всякаква (има се предвид духовна) "храна" (щото онази, недуховната, а обичат толкова много че повече от това не може да бъде!). Щом огладнеят и ожаднеят, нещата вече ще си тръгнат и ще си отидат един ден по местата. Аз затова на моменти пиша и говоря, че е за предпочитане неученето пред сгрешеното, на невярна основа поставеното учене, че е значително по-добре непреподаването пред поставеното на невярна основа, пред сгрешеното преподаване. Дори неходенето на училище е значително по-добро и полезно нещо от стоенето в едно поставено на изцяло неверни основи монополно и несвободно държавно училище и образование. Да, такива кощунствени мисли си позволявам понякога. Защото знам, че като почувстват глад и жажда младите души, тогава те, разбира се, ще съумеят някак да задоволят глада и жаждата си. И тогава учителят ще може да им даде безценна помощ. Но иначе работите са крайно опорочени и омърсени даже. И затова изобщо не вървят.

Безсмислени неща съвсем не бива да си позволяваме. А образователната ни система е проядена отвсякъде от безсмислие. Това така повече не може да продължава. Но кой ли ти мисли като мен?! Кой ли се е обезпокоил? Не, няма такова нещо. Всички са така уверени в... копаенето в нищото, че човек се чуди на ентусиазма им. Безсмислието, в което си позволяваме да живеем като нация, ще ни довърши един ден; ако не се ужасим колкото се може по-скоро от него! И от себе си де, щото то, безсмислието, прозира не другаде, а в нас, в собствените ни души...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Абонамент за списание ИДЕИ