Истината ни прави свободни

събота, 30 юли 2011 г.

Професия „звезда”

Иска ми се да опитам да опиша явлението „звездомания”, което, по мои наблюдения, се шири, цъфти и триумфира в нашия публичен живот. За яснота ще подразделя проблема на две части: за „звездното” самочувствие на "звездите" и за психологията на „звездолюбеца”. Тия две страни са дълбоко свързани помежду си: ако нямаше широко разпространена склонност към поклонничество пред звездите, тогава нямаше да има почва и за „звездното” самочувствие на набедените за звезди.

„Какво работиш?”, питат средностатистическата народна звезда по телевизоро и тя озадачено, но умно гледа питащия: как какво, ами сияя?! Светя! Що ми задаваш тъп въпрос?! Какво може да работи една звезда у нас: ами да сияе, естествено!

Да си „звезда” у нас вече е доходна професия и бизнес. Ей-така, сияеш си, и ти плащат за това. Или пък се облагодетелстваш по всевъзможни начини, стига да си у екрано на Телевизоро. Затуй за да сияеш требе да се навираш у медиите. С цената на всичко. Не се ли показваш по медиите как и къде ще сияеш, у кварталната кръчма ли?! Затуй „звездите” у нас жертват всичко, и чест, и достойнство, какво ли не, само и само да са по медиите, у телевизоро, по заглавията на вестниците; аз имам чувството, че тия т.н. „жълти вестници” у нас си ги създадоха самите „звезди”, за да има къде да сияят. „Звездата”, казахме, не прави нищо друго, освен да сияе от екрано на телевизоро. А пък телевизоро е нещо като модерен храм, пред който се моли съвременният оскотял от простотия сънародник. Иконите у този храм са самите „звезди”. Те са подобни на божества, ама от най-пошъл вид.

Вярвам всеки е забелязал многолюдно множество от лакоми за слава – и за пари, естествено! – „звезди”, което гъмжи около и покрай телевизиите и, така да се каже, живее и се храни от своята „звездност”. На това основание смятам, че вече спокойно може да се говори за професия „звезда”, най-желаната професия на този свят, която пък особено у нас е желана повече от всичко друго. У нас и Сульо, и Пульо, и кое ли не, се е вманиачило и се зафанало да се напъва да става „звезда”. У нас, процентно спрямо общото количество на природонаселението, нищо чудно по бройка „звезди” да сме на първо място в целия свят. Днешна България се е превърнала в страна на „звездите”.

Да се класифицират наште „звезди” е трудна работа, щото, казахме, те са твърде много. Тук трябва да отбележим на първо място, разбира се, наште политически „звезди”, сред които сияе, разбира се, с най-ярката възможна светлина, негова светлост дон Бойко Борисов. Той първом беше медийно-телевизионна-вестникарска „звезда”, ала на тая почва вече, както е известно, засия така силно, че се превърна в първа политическа „звезда”. Нито един друг политик не може да се сравни по „звездност” с дон Бойко, просто е излишно да се напъваме в това отношение за да намерим друга „звезда”, сравнима с величината на дон Бойко. Наричам го „дон” по една причина: понеже негова милост произхожда от мафиотските среди, а който се възвеличи най-много сред тия среди, получава заслужено титлата „дон”. Няма да се излагаме сега я, и да наричаме дон Бойко „бай”, „бате” и с други обидни прозвища: он си е дон, неслучайно толкова много е тренирал пред огледалото да подражава на дон Вито Корлеоне, героят на Марлон Брандо от историческия филм „Кръстникът”. След Боко по звездност справедливо иде Гоце, а там по-нататък си ги наредете според собствените си предпочитания.

След политическите ни звезди идват, безспорно, чалга-зведите, които любвеобилното народно сърце обича комай почти толкова, колкото и тях. Чалга-звезди у нас с лопата да ги ринеш, „звезда” до „звезда”, цели „съзвездия”, като се тръгне от най-банално кръчмарско ниво, та се стигне до величината на разните му там Гюрги, Ангелинки, Камелии, простете, ама, за мой непростим резил, хич не им знам имената и най-вероятно неправилно ги изреждам по ранг; пардон, тук първи по ранг, изглежда, са Милко Калайджиев, Азис и Кондю, разбира се. Чалга-звездите се познават по това, че към тях влюбеният до самозабрава народ се обръща както други народи се обръщат единствено към монарсите си: Чарлз, Луи, Кондю, баси величавостта имат наште родни чалга-звезди! Целият съвъкупен народ богоговее пред своите чалга-звезди, щото те са нещо като екстракт или еманация на най-възвишените душевни трепети на цялата нация, най-съкровеното на народа ни. Предполагам, както е тръгнало, скоро самата чалга у нас ще стане религия, съответно с храмове, икони (иконите веч си ги имаме, само дето требе да се нарисуват, с нимби и със злато!), попове, богослови и прочие. То всичко това вече си го имаме де, само дето требе, както се казва, да се институционалира и, ако се наложи, да влезе в Конституцията. Примерно, да си узаконим съществуването на звездна аристокрация, с титлите му там, разни барони и маркизи да се изнародят, щото все пак доста просташки звучи да кажеш „Миро” или „Кондю”, но е значително по-изискано да се наречеш „Барон Миро” или „Маркиз Кондю”. Граф вече си имаме…

След тия първи и най-трансцендентни звездни нива, това на чистата чалга и на чалга-политиката, щото и политиците у нас са ни също така чалга – то у нас какво ли не е чалга?! – та значи след тия най-висши, направо метафизически „звездни” нива иде вече цялата онази медийна паплач, от която отърваване няма. На трона на чисто медийни „звезди” се натискат да седнат, безспорно, Слави Трифонов и професор Вучков, тия двамата се бият безпощадно кой да седне на трона, щото са с най-многолюдни тълпи почитатели. Кой окончателно ще победи засега не се знае, битката обаче е люта.

Прочее, всички до една „звезди”, и чалга, и политико-чалга, изобщо всички, са все медийни звезди по презумпция и по дефиниция. Щото всички се врат по медиите, тъй като именно в медиите може така ярко да сияе славата, която е най-първи звезден атрибут. Но пък за сметка на това има и звезди, които са непосредствено от самата медийна област, затуй аз си позволих да спомена имената на двата медийни титана, към трона на които алчно пълзи цяла една медийна гмеж, опитваща се да ги детронира и извади от народното сърце. Тук имам предвид разните му там карбовчета, тюх, да му се не види, съвсем не помня, за мой срам, имената им, представяте ли си?! И сега не мога да се сетя как се казваха, но вий сами се сещате, тъй че няма нужда и ний тук изрично да ги споменаваме.

В четвъртата категория „звезди” трябва да сложим цялата разнолика сбирщина, що циркулира от медия в медия, там са разни набедени „писатели” („Денди”), „топ-журналисти” (тук веч знам имената им, ще спомена Валерия Велева, Патрашкова, и прочие, все от този сорт „журналисти”), музиканти, с извинение, примерно „Графа” и прочие все от този сорт, с които се събуждате и си лягате вечер, щото тая гмеж е навсякъде из медиите и ви тероризира от сутрин до късна нощ. По-нататък вече останалата сбирщина не се поддава на класифициране, щото вече наистина включва „звезди” от всякакъв род и калибър: като се тръгне от „медийния експерт”, звездния гуру Г.Лозанов, та се мине през Андрей Райчев и останалите все от този тип величия и величавости, някои от които и добри пари направиха, черпейки дивидентите от своята звездност, да речем, като правеха, срещу заплащане, разни угодни на тоя или оня коментари и прочие номерца. Да не вземем да забравим „звездите” от разните му там „Биг брадъри”, що след излюпването си станаха нахални подобно на люспести крокодили и веч никой не може да ги изгони от медиите. Всичко у нас напъва да се възвеличи и да засияе като „звезда”; за малко да забравя за спортните ни „звезди” от ранга на Стоичков и съвременните му там, чиито имена не зная по простата причина, че спортът изобщо не ме вълнува.

Ще каже някой: добре де, но по цял свят го има това нещо, защо си седнал сега да пишеш за някаква си там нашенска „звездомания”, като досущ същото го има и у Америка, и къде ли не?! На този резонен въпрос ще отвърна така.

Навсякъде го има, но има и съществена разлика. По света, както и във всяка друга област, нещата се правят другояче, не както у нас. Първо, по света, за да станеш звезда, се иска талантец и постижения, тук у нас, за да станеш „звезда”, първом се иска нахалство. Там за да се поддържа едно „звездно ниво”, се иска къртовска работа, тук у нас се иска да имаш по-яки лакти, за да се навираш все по-напред и по-напред, изблъсквайки останалите. По света просто няма как да станеш „звезда” с връзки, у нас предимно така се става. У нас „звездността” сякаш се предава по наследство, по родствена линия, предимно на шуро-баджанашки основания. По света изобщо не е така, там хората не знаят какво е това „връзки”. По цял свят славата и звездността са нещо като функция и последица от нещо друго, а тук у нас са първооснование и движещ мотив, докато истинското и същинското изобщо не влиза в сметките. Затуй и у нас имаме, примерно, само една истинска звезда, именно Лили Иванова (е, може да има още една-две като нея!), тя наистина заслужава това име щото много е работила, пък и талант има, докато всичко останало е фалшификат: вместо да сияят като същински звезди блещят като тенекии на месечина. Наистина, кажете ми някоя нашенска звезда от друга област и да преценим доколко звездността й е същинска и същностна: кое, писателите ни ли не са менте?! Цялата тодорживкова „ентелегенция” се преобрази и днес се представят за „звезди” на „капитализъма”, и то по една единствена причина: ами защото яко държат и не изпускат властта в тая област. У нас, за разлика от целия свят, властта е основен движещ фактор, тя е нещо като „котилото”, където се правят бляскави, сияещи като евтини огледала „звезди”.

За психологията на „звездолюбците” сега не ми се пише, нищо че обещах. Някой друг път може. Майната им на звездолюбците, дето гледат със зинали усти любимците си! Които пък, няма как, са същите нещастници като тях самите, само дето са „известни”. Кажи ми кой ти е кумира, за да ти кажа кой си ти самият. Тук безжалостно действа този принцип. Безусловно и без изключения.

Аз лично, примерно, нямам кумири. Аз, вижда се, съм тежък, патологичен случай: и имената на най-популярните български „звезди” не знам, какво искате повече?! За мен единствени „звезди” са непознати на широката публика: Платон, Кант, Достоевски, Хайдегер и прочие. Което пък така ме дискредитира в очите на человечеството, че млъквам най-унизено и позорно…


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

сряда, 27 юли 2011 г.

Знаех си, че ще бъда оценен най-напред на Запад!

Днес по Скайпа получих следното съобщение от моя интернетен приятел Петър K. от Монтана (давам тук само първото му име, защото не съм взел съгласието му да публикувам нашия разговор):

Здравей, Ангеле,

Днес бях в Окръжната библиотека на Монтана за да върна и за да взема нови книги за съпругата ми. Служителката ме насочи към една маса във фоайето да си избера. Бяха повечето нови книги.

И изведнъж виждам позната обложка - "Преследване на времето" на Ангел Грънчаров! Разгънах я, на титулната страница имаше щемпел с надпис "Дарение от автора". Изброих: десет пъти беше взимана от читатели!

Подържах я в ръце и изпитах някакво особено чувство от това, че толкова хора са прочели тази твоя книга. И труда ти, и страданията, които си понесъл докато я издадеш, не са останали напразни.

Поздрави! Жив и здрав да си!

Отвърнах на приятеля си ето това: Здравей, благодаря ти за хубавата новина! Наистина много се радвам, че книгата ми е била четена :)

Петър K. каза: Извинявам се, но и аз не съм очаквал! За малък град от Северозапада това не е малко.

Ангел Грънчаров каза: Така е, не е малко. За философска книга особено това си е направо много. Благодаря ти за този важен, за този многозначителен за мен като автор факт, който пък, от друга страна погледнато, е добър знак и за вкуса на читателите в Монтана!

Знаех си, че ще бъда оценен най-напред на Запад :-) Е, на Северозапад, не съвсем на Запад, е, в Монтана, е, не американската Монтана, а нашата, но все пак си е Монтана! :-) Което ме прави, тъй да се рече, много горд! :-)

(ЗАБЕЛЕЖКА: Заслугата моите книги да стигнат до Градската библиотека в Монтана и да й бъдат подарени, принадлежи, разбира се, на същия този Петър K., който е един рядък човек - свободолюбива личност, естествено, също така демократ и европеец, от само себе си се разбира - с десни разбирания и ценности и прочие. Поне това бях длъжен да кажа за него...)


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Най-близък приятел на България е Турция

Стоян Динков: Османската империя спаси българския народ

Интервю на Димитър Николов

Евроазиатски съюз ще замени Европейския, смята писателят

Писателят Стоян Динков е лидер на партия „Зелена България” и син на знаменития български поет Иван Динков. В новата си книга „Османо-римска империя, българи и тюрки” от изд. „Сиела” той изследва общата история на България и Турция още от времето на Атила и налага една теза, която влиза в противоречие с общоприетата представа за „турското робство”. Според автора Османската империя е продължител на Римската и благодарение на нея българският народ оцелява в един изключително труден период. Динков описва управлението на османските султани като по-толерантно от това на редица европейски владетели и твърди, че българи и турци имат обща история и произлизат от един древен народ, който още от времето на Атила управлява степите на Евразия. Динков подчертава колко е важно България да поддържа добри отношения с тюркската общност днес и смята, че бъдещето на света е обединението, както и че след Европейския съюз ще дойде време и за азиатски и евроазиатски съюз.

Г-н Динков, във вашата книга твърдите, че присъединяването на България към Османската империя е спасило българския народ. Защо смятате така?

Трябва да знаем, че България и била част от една огромна държава. Още 52 съвременни страни са били в рамките на Османската империя. Всички те днес са суверенни съвременни държави. Били са част от нея между 400 и 600 години и са запазили своята вяра, бит, традиции. В рамките на Османската империя няма асимилиран народ. Не е имало народ, който да е попаднал в империята и да е изчезнал заради нея.

Влизането на България в тази огромна страна е запазило и нашия народ - защото по това време страната ни е била в много тежко състояние. През 14-и век тя е била много малка, слаба и разделена на три части. Към така наречената Видинска България е проявявала интереси Унгария, която по това време е изключително силна държава, велика сила. Към България е имало интереси и от страна на унгарските васали Сърбия и Влашко.

Ако османците не бяха дошли, щеше да се случи това, което става с всички слаби страни. Гърция щеше да си вземе земите в Тракия. Сърбия поради сходството на език и вяра – по това време езиците ни са почти еднакви, също щеше да получи част от България. Видинското царство щеше да стане част от Унгария. Добруджа, съдейки по нейните връзки с Венеция, щеше да попадне под неин контрол, подобно на Дубровник. Какво би останало от нас – на практика нищо. Оказва се, че когато идват османците, нашият етнос, макар и част от тази по-голяма общност, вече е етнос без граници. Добруджа, Търново и Видин, отново стават едно.

По това време българите са били около милион и половина. А българският етнос през 60-те години на 19-и век наброява около 7 милиона, като се включат българите в Северна Гърция, както и тези около Скопие.

Откъде идва негативната представа за османския период като „робство”?

Това се случва заради интересите на Русия. По времето на Екатерина Велика там се появяват идеите на панславизма. Русия се опитва на базата на език, а не на база етнос, да обедини славяните. Руснаците смятат, че ние сме славяни и започват една културна експанзия към България. Идеята е да се овладеят тези земи и евентуално да се достигне до Цариград. Започва масова пропаганда, че българите са славяни и че страдат много. Но в България са идвали много умни хора от Русия и един от тях – Достоевски, е описал по доста по-различен начин как живеят „робите”. Аз му имам доверие.

Плод ли е българското Възраждане на тази пропаганда?

Да, то е плод точно на руската пропаганда и на идеите на Мацини. В това няма нищо лошо, но все пак тези идеи са имали специфична функция в Италия – при карбонарите. При нас се пренася същият модел на действие. Революционните идеи на Мацини се сливат с руския панславизъм и се получава един малък хаос.

Как си обяснявате негативното отношение, което много националисти имат към Турция?

Вие знаете, че това не е само тук при нас. В световната история определени велики сили с конкретни интереси винаги са разделяли народите от най-близките им приятели. Докато ние сме разделени от нашия най-близък приятел Турция, те могат да си правят с нас каквото си пожелаят.

Вие коя теория за произхода на българите подкрепяте – тюркската или станалата популярна наскоро иранска теория?

Тук не може да има теории. Става въпрос за факти. Всички факти в нашата история показват, че ние сме тюрки. Всичко останало са някакви хипотези. Няма факти в подкрепа на другите теории. Защо толкова малко се говори за съкровището от Наги Сент-Миклош? То е българско и категорично има тюркски черти. Върху него има тюркски образи, номадски конници. Има една спекула – че символиката на слънцето и луната в съкровището е персийска. Там обаче няма слънце и луна, а звезда и полумесец. Те представляват доислямска тюркска символика. Има по времето на хан Омуртаг. Тези символи са и османски. Когато османизмът завладява мюсюлманските земи, звездата и полумесецът стават ислямски символи.

Има ли полза България от едно сближаване с тюркската общност?

Първата полза за народа ни е, че ще сме наясно със самите себе си. Ще знаем кои сме и откъде идваме. Лъгани сме много време – първо, че сме славяни, сега – че сме иранци. Това влияе лошо на обществото – ние нямаме гражданско общество. Ние не знаем кои сме. А сме наследници на най-могъщите тюрки – тези на Атила. Когато го разберем, ще имаме самочувствие. Ние сме били световна империя от Франция до Монголия, огромна световна държава. Синът на Атила - Ирник, е управлявал страна, която е включвала цяла Западна Русия, Прибалтика, Киев и Крим. Наричала се е България много преди Кубрат. Това се знае в целия свят, а само тук не се изучава. Това нещо беше наложено от панславизма – да не си знаем историята.

Същият проблем имаха и наследниците на прабългарите в Русия – потомците на волжките българи? Какво е положението при тях?

Там в момента се случват едни хубави неща. Тяхната партия – Български национален конгрес - е най-силната в момента. При едни свободни избори те биха могли да вземат властта.

Смятате ли, че връзките на България с тюркските страни ще помогнат за създаването на един бъдещ евроазиатски съюз?

Първо трябва да има Азиатски съюз, а после Европейският и Азиатският да се обединят. Това е бъдещето на света. И ако нашата историография стане реална и истинска, а не лъжлива, България ще заеме едно много сериозно място. Тя не само че е член на ЕС, но ние говорим на славянски, макар и наложен насила. Освен това сме християни – повечето от нас. Остава само да си напишем истинската история.

Казвате, че славянският език е наложен насила. Как става това?

Когато се приема християнството са избити над 100 хиляди българи. Тази религия е наложена насила от Византия. Налага се една азбука, която е на базата на стара писменост, създадена през 4-и век. Прабългарите са използвали друга писменост – тюркските руни. От тях са взети няколко знака и са внесени в азбуката. По времето на Борис I в България се завръщат антите – славянски племена, изгонени от нашите ханове. Те налагат славянския език. И така всички започват да говорят на славянски. По това време хората не са могли да пишат. Ние говорим за азбука, но тогава сигурно 1000 души са могли да пишат. И ако искаш да научиш нещо, ти се налага да говориш на славянски. Това е добър ход на Източната римска империя, за да унищожи България.

А как оцеляват българите?

Ами реално ни няма. Второто българско царство си е куманско. Масово прабългарите, които остават да живеят тук, са поставени в много тежки условия – като крепостни селяни, които нямат право да ходят никъде. Плащат данъци, работят като роби. Останалото са кумани, които са заселват тук, както и антите, които се завръщат. Всички династии от Второто българско царство са кумански.


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

понеделник, 25 юли 2011 г.

Изключително ценен отзив, показващ ми, че вървя, за щастие, по верния път

Току-що узнавам, че моя статия под заглавие Две "анархистични" нововъведения в училище, публикувана в блога ми на 22 януари 2011, събота, е предизвикала интересен отзив два дни по-късно. Но за това аз научих едва днес. Отзивът, за който става дума, се е появил в сайта "Общност Образование" на колегите от движението "Новото образование", а именно в темата Становище по проектозакона на МОМН, където моята статия е била препубликувана като част от дискусията.

И там именно Анна Ананиева, преподавателка по философия на английски език, пише своя отзив, който е изключително ценен за мен, понеже показва, че по свой път сме стигнали до толкова близки методики на преподаване, което пък, както и да го погледне човек, е свидетелство за тяхната навременност, модерност и назрялост. Ето какво пише г-жа Ананиева:

Благодаря Ви и аз, г-н Грънчаров, за търпеливо-подробното описание на системата за оценяване, която и аз почти едно към едно ползвам от години насам в работата си по философия на английски език. Работи чудесно! Защото зачита човешкото достойнство на младите граждани - нашите 17 годишни ученици. Те са пораснали хора със собствен ум, съвест и скъпоценно време!

Само че при мен работят плюсове и "черни точки". Плюс се пише за много неща - дълго изказване по зададената тема или кратко, внезапно и точно хрумване; за един хубав параграф, също. Три плюса дават отлична оценка.

Минусите са така - за един път "без домашно" - а домашно има винаги! - получаваш една "темна" точка. Следващия път, в който се видим - имаш възможност да я заличиш като си изпълниш както пропуснатото, така и новото домашно. Ако не го направиш - точката ти остава да се влачи след теб до края на годината и представлява половин двойка. При второ явяване без домашно - ученикът получава втората "темна" точка, която същото така може да заличи на следващото ни виждане. Ако не - това вече означава, че общо 4 пъти е бил безразличен към предмета, което му носи една слаба оценка, а именно двойка. Смея да твърдя, че не съм имала такива последните две години. Може би защото тези условия се съобщават още в първия час, обсъждат се с учениците и те като цяло се съгласяват с тях като справедливи.

Освен това на първа страница в тетрадката по философия - основен документ от портфолиото им при завършване на годината (без тетрадка - една единица по-малко за годината и на най-големите гении!) - пишем един споразумителен договор между тях, мен и родителите им със съответните подписи за целите и начините на обучение по философия на английски език през годината. Пишем вътре как се ползва Интернет за подготвяне на есе без да се копират чужди мисли, а с четене, осмисляне и обобщаване и т.н.

Много се радвам да имам съмишленик в оценяването! То сега е толкова важно!

Сърдечни поздрави, А:)ни

Написах до г-жа Ананиева, макар и доста късно, следното кратко съобщение, което поне ще й покаже, че съм разбрал за отзива й:

Г-жо Ананиева, благодаря Ви за отзива, който е изключително ценен за мен, понеже показва, че всеки от нас по свой път е стигнал до толкова близки, по същество идентични методики на преподаване и оценяване, което пък, както и да го погледне човек, е свидетелство за тяхната навременност, модерност и назрялост...

Желая Ви лично щастие и успехи в нашата толкова благородна професия!


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

неделя, 24 юли 2011 г.

Потребна книга за образованието, възпитанието, личностното израстване и гражданското пробуждане на младите

До управителя на Издателство ЕНТУСИАСТ

Г-н управител,

Приложено Ви изпращам pdf файла на моята книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ, която е подготвена за печат. Ще се радвам ако прецените, че книгата заслужава да стигне колкото се може по-скоро до читателите, т.е. ако Вашето издателство реши да я издаде. В знак на добро разположение към Вашето издателство и с оглед на съзнанието, че това е една потребна книга, декларирам, че се отказвам от всякакъв хонорар.

Не считам за нужно да Ви убеждавам, че книгата ми заслужава да бъде издадена. Който може да оцени това, той ще го стори сам и на него никакви обяснения не са нужни, който пък не може да го оцени, на такъв никакви обяснения не ще помогнат. Въпреки това ето само малък откъс от обръщението към читателя, което съставлява предговора на самата книга:

Пред теб, уважаеми читателю, е една необичайна книга. Текстовете, събрани в нея, са писани в продължение на 25 години; в тях съм вложил опита и смисъла, добит през целия ми некратък досегашен живот. Зад всяка дума в тази книга стоят жизнени реалии и дадености, които са преживени и премислени, даже изстрадани изцяло и без остатък. Нищо не е "съчинено", а всичко е извлечено от "живия живот". Зад нея стоят безчет съмнения, душевни колизии, страдания, търсения, изследвания, всекидневни битки за отстояване на своята личност и достойнство. Тя не е написана от изнежен и самодоволен кабинетен учен, който предъвква някакви превъзходни абстрактни теории за "образованието на младите", изсмукани от пръстите – или почерпени от дидактичните книги.

Всичко, което съдържа книгата ми, както вече писах, е извлечено от живота, от непосредствения опит, от практиката; то е плод на рефлексията над човешката реалност, съставляваща най-интимното на онова, което наричаме "образование", "възпитание", "личностно израстване", "гражданско пробуждане". Разбира се, пишейки книгата си, съм изхождал и от някои ценности и принципи, от които никога няма да се откажа. Имам предвид ония идеи, които, макар и подмолно и неусетно, така или иначе оживотворяват, внасят смисъл и посока в случващото се в нашите училища и академии.


Това мисля е достатъчно. Книгата ми стои неиздадена вече втора година. Нито едно от издателствата, към които се обърнах и на които я предложих за издаване, не благоволиха да реагират на предложението ми. Това също е показателно. Разбира се, книгата ми едва ли ще донесе пазарен и търговски успех на издателя си. А това, изглежда, е най-важното в стратегията на повечето от българските издателства. Както и да е: това е въпрос на ценности.

И последно: позволявам си да публикувам това мое писмо до Вас в блога си не за да Ви шантажирам или да упражнявам някакъв натиск, а просто защото съм привикнал да споделям с читателите си всяка своя инициатива, свързана с издаването и съдбата на всяка една моя книга. Надявам се, ще простите тая моя странност и волност.

С уважение: Ангел Грънчаров


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

четвъртък, 21 юли 2011 г.

Как да назовем главния български проблем, който спъва движението ни напред - и ни дърпа назад?

Комитата в своя блог е написал любопитен текст под заглавие Отговорността за бъдещето, в който е нахвърлял доста теми и проблеми, най-ентересният от които, изглужда, се съдържа в следните думи:

Тук не става дума за някакво издълбоко стратегическо виждане на сегашната власт. Тук става дума за „даване“ на точно това, от което циниците имат нужда, за да не престанат да бъдат циници и да завършат оформянето на дистанцирания си свят, който може понякога да бъде наблюдаван от хеликоптер.

За мен всичко - от гротеската в съдебната система, през чудодейното преобразяване на едри бандити в политически лица, през боклука и дупките по улиците, през презастроената и унищожена природа, през и дори фактът, че начело на държавата стои човек, който трябва да „дава“, защото не са много тия, които искат да си цапат ръцете с политика, протести или активна позиция (което е едно и също), през флашки и сересета, вестникарските парцали, чалгата, гетата, кухотата на тв форматите, кризата в литературата – всичко това е израз на победата на цинизма, който е на власт поне от 6-10 години насам.

Не съм много убеден, че имаме бъдеще, ако не свалим от власт цинизма възможно най-скоро и без да го заменяме с нов такъв.


На изреченото в този откъс друг един блогър, Longanlon, възразява, в наченалата се дискусия, по следния начин:

Като самоосъзнат циник протестирам най-остро срещу фриволното ти използване на термина "циник" и "цинизъм" със значение, значително разминаващо се с реалното.

Хората, които имаш пред вид в текста не знам как се казват, но циници определено не е точното им название.


Като прочетох горното, ми се прищя да се включа в дискусията, поради което написах следния коментарец (Прочее, държа да призова решително да подкрепим примера на г-н Премиера, който напоследък много често взе да употребява умалителни форми на разните думи, казвайки примерно "бомбички", "игрички" и прочие; преди казваше "кюфтаци", сега нищо чудно вече да казва "кюфтенца"; признавам, съвсем не знам на какво се дължи тази кардинална промяна в иначе пищния му начин на изразяване?!):

Циниците в по-точния смисъл, прочее, са твърде невинни, първични, естествени и дори честни хора, които много-много не внимават за спазването на морала, но тяхната аморалност не е толкова дразнеща, според мен, разбира се. Диоген Киникът (кинос на гръцки е куче, оттук идва думата "циник" в латинската транскрипция) е много мил и непосредствен човек, който учел хората да не са така фалшиви, лицемерни и да бъдат по-честни. До ден днешен в цинизма и циниците има нещо, което не е осъдително, а е симпатично.

Докато арогантността е нещо съвсем друго, и ми се струва, че г-н Комитата е имал предвид нещо такова, когато говори за нуждата да въстанем срещу "цинизма"; а може би е имал предвид безскрупулността, която също не съвпада по смисъл с цинизма. Ако зависеше от мен, аз по-скоро бих употребил думата "аморализъм" за да охарактеризирам явлението, за което г-н Комитата намеква в иначе хубавия си, със стремеж за задълбоченост, текст. В подобни текстове на неговия съм писал за явлението "ценностна дезориентация" на нашия съвременник, което също е голяма пречка пред развитието ни като индивиди и като общност. Както и да е, наистина само по себе си е твърде интересен казус да се намери точната дума, която по възможност най-пряко и синтетично да представи това явление, което г-н Комитата е имал предвид.

А що се отнася до пасажа, в който той пише:

За кой ли път се замислям за това как се ражда и израства нашето бъдеще, за да се превърне в настояще.

бих могъл да го посъветвам да прочете една книга, наречена ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (с подзаглавие "Изкуството на свободата"), написаното в която може изцяло да задоволи любопитството му. Философията, прочее, съществува затова да помага на хората когато си задават въпроси, на които не им е по силите да си отговорят сами. Готов съм, драги г-н Комита, да Ви подаря гореупомената моя книга, която излезе преди 7-8 години, но още не е стигнала до книжарниците, понеже още си стои арестувана на борсата за книги в София.

А стои арестувана там по три причини; да ги спомена, понеже може да са Ви е любопитно (гледам, че и Вие самият се занимавате с разпространение на книги, та тази проблематика, вярвам, не може да Ви е съвсем безинтересна):

1.) Понеже книжарите (не без основание) смятат, че няма и не може да има стойностна философска книга, написана от български автор;
2.) Че акълът на българския читател не бива да бъде мътен с четенето на философски книги, които могат съвсем да го объркат - като разклатят и без това несигурните му представи и "ценности";
3.) Че търсенето у нас на философски четива, написани от български автори, е толкова нищожно, че изобщо няма комерсиален смисъл предлагането на такива книги в книжарниците.

Както и да е, простете за отклонението. Всичко добро на всички!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите. Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Телевизионният феномен "миролюбчивост"

Вчера отново се запали влак - слава Богу, няма изгорели (като предишния път преди време)! Няма ден, в който да няма автомобилни катастрофи с повече или по-малко жертви - по пътищата на България наистина се води война, много по-кръвопролитна от всички войни по света, които се водят в момента. Случва се в някои дни журналистите да разнообразят новинарските си емисии в това скучно лятно време с репортажче за това как някаква жена била убита или задушена в еди-кой си парк. Такива случки са нещо като манна небесна за изпосталелите от лятната безсъбитийност новинари.

Та в тази връзка имам чувството, че упоменатите новинари и криминалните репортери особено (примерно небезизвестната труженичка на този фронт Миролюба Бенатова) сякаш с нетърпение по цял ден чакат да се случи някаква авария, катастрофа или бедствие, та да има за какво да докладват на шашардисания от политическите клоунади български зрител. Убийствата и катастрофите също така са манна небесна и за управляващите - щом се случи някаква трагедия и прислужните новинари я раздуят до безкрайност, то за техните безобразия в новините просто няма да има време, а пък зрителското или читателското внимание ще бъде отклонено в толкова удобна посока.

Тъй че, смея да заявя, бедствията, катастрофите и убийствата са с нетърпение чакани и от управляващите ни властници. Пример: Симеоновата, пък после и Станишевата шайка разбойници крадоха донасита в прекрасните медийни условия, в които наивният български народец със зинали усти всяка вечер гледаше прочувствените репортажи на същата тая Бенатова за многострадалните либийски сестри. По-красноречив пример за успешна медийна манипулация в историята едва ли може да се намери: цял народ беше окраден докато го занимаваха с либийското шоу, ех, блажени времена бяха тогава, нали, Симеоне, нали, Дмитрич?!

Но да не се отклонявам, да се върна на темата си: та казах, че имам чувството, че особено криминалните репортери със свито от радостно нетърпение сърце чакат да се случи някоя катастрофа, та да имат с какво да си запълнят емисиите. Оня ден даже, не знам дали ми се причу, или беше истина, но един поувлякъл се репортер заяви буквално следното, нищо чудно да е било лапсус лингва:

"Днес еди-къде си се случи катастрофа... (описва какво е станало)... За нещастие, жертви нямаше!" - изрече многострадалният репортер най-накрая, защото наистина каква новина е да се случи катастрофа, а жертви, за жалост, да няма! Психиката е страшно нещо: и ето как, без да иска, изрече "за нещастие" вместо "за щастие", което и показва какво именно му е на сърцето: момчето явно страдаше стоически, че няма барем поне един загинал, та репортажът му да е по-пиперлия!

От тази гледна точка е твърде разбираемо радостното вълнение било на Бенатова, било на някой друг от колегите й, които често с нескривано удоволствие ни съобщават колко именно хора били премазани, или заклани, или загинали, или задушени и прочие. Интересното е, поради напрегнатото очакване често репортерите просто не могат да скрият задоволството си, особено когато жертвите са повечко. Не знам дали почувствахте с какво нескривано радостно вълнение ни информираха репортерите, да речем, когато 7-8 младежи бяха премазани на парчета от бясно летяща кола във Великденската нощ! Събитието беше толкова трагично и голямо по мащаба си, че наистина репортерите бяха твърде затруднени да скрият радостното си вълнение, че са имали тоя репортерски шанс именно те да ни съобщят трагичната новина. На това аз му казвам извратеност, е, може да е професионална деформация, но все пак, както и да го погледнем, си е чиста извратеност.

Тъй че всяка вечер, когато почнат новините, ако обичате, внимателно следете начина, по който репортерите ни известяват за случилите се през деня трагични събития, катастрофи и пр., които, разбира се, биват поставяни в началото на всички новини. Опитайте се с цялото си същество да почувствате радостните нотки в техните гласове когато се окаже, че жертви не само има, ами и са повечко. Аз този феномен, по-специално, ако позволите, ще го нарека "миролюбчивост", по името на най-видната представителка-носителка на тоя тип сълзлива журналистика.

Разбира се, няма начин да не доловите, ако сте изострили подобаващо сетивата си, и горчивото разочарование на нашите криминални репортери по екстрените събития и катастрофите, когато, за техен направо зъл малшанс, е имало произшествие, ала жертви и умрели, за жалост, е нямало...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

вторник, 19 юли 2011 г.

Атеизмът е вяра в нищото, в празното, докато вярата в Бога пълни сърцето, душата и духа на човека

Една моя позната и колега (тя, прочее, преподава икономика), която от години вече живее и работи в Америка, ми изпрати следното изказване - с молба да го коментирам:

Религията царува в хора невежи, хора, които цял живот са здраво хванали куфарите за небето, докато живота им на земята е ужасен! И те се съгласяват с този живот на оцеляване, като страдащите за Бога! Докато Исус им предлага живот изобилен, Йоан 10:10. Живот изобилен във всяка сфера като: здрави финанси, здраве, обновен ум, образование, радост, мир, бъдеще, надежда, здраво семейство, живот, който ще носи славата на Бога на земята, и вечен живот на небето! Религията е убиец номер едно и хората я прегръщат; това е като да прегърнеш дявола и да кажеш, че това е твоят Исус!?!? (Илия Панов)

Аз първо я запитах така: "Тоя Панов какъв е? Атеистичен проповедник ли?!", тя ми отвърна, че бил протестантски проповедник. А ето след това какъв коментар на изказването, което тя ми изпрати, й написах:

В някакъв смисъл, струва ми се, той проповедник е прав, въпреки че сякаш смесва понятията "религия" и "католицизъм". Обаче религията в истинския смисъл съвсем не е това, което той тук си е позволил да напише. Била за "невежи хора", това е постулат на безбожниците. Била "убиец номер едно", това пък е глупост, според мен. Религията била дявола, да има много здраве от мен, но дяволът е материализмът, а не религията.

Религията е връзката на човека с Бога, не с дявола. "Изобилният живот", за който говори, пък ми прилича на "непрекъсваемие поток от блага", за който навремето говореха атеисто-комунистите, които са си най-правоверни материалисти. А пък ако вземем предвид изречението, представящо ни що е изобилен живот, именно "Здрави финанси, здраве, обновен ум, образование, радост, мир, бъдеще, надежда, здраво семейство, живот, който ще носи славата на Бога на земята, и вечен живот на небето!" е смесил неща, които много хубаво звучат, ала принадлежат на различни светове. Християнинът, пък и вярващият човек изобщо, примерно, не ламти за "здрави финанси".

Имам чувството, че тоя проповедник мисли еклектически, т.е. в изказването му бият на очи куп противоречия. Затуй запитах дали не е атеистичен проповедник, щото тия най-вече се отличават с крещящата си неспособност да мислят. А да мислиш означава да умееш всяко нещо да го поставяш на неговото си място. И да не прегрешаваш спрямо истината. А като представя религията за такава, каквато тя не е, твоят проповедник много прегрешава спрямо истината...

Това писах на американската си приятелка. След това тя ме запита ето така: "Какво мислиш, религия и вяра в Бога едно и също нещо ли са?". На което моя милост й отговори ето така:

Понянието "религията" и изразът "вяра в Бога" според мен обозначават два начина да се каже едно и също нещо. Вярата в Бога е нещо субективно, тя е чувството, което ни кара да преживяваме дълбоката, изначалната си връзка с Бога - или да усещаме, че Бог ни обича. Религията пък регламентира цялата съвкупност от отношенията човек-Бог и по този начин обслужва вярата в Бога. Религиозният човек е вярващият в Бога човек.

Религия без вяра в Бога не може да има, вярата в Бога е източника на религията. Хората първо са почувствали връзката си с Бог, тази връзка, прочее, се корени в сърцето, пък после са рационализирали (премислили) тази връзка и са си сътворили религията. В общи линии така ми се струва че стоят нещата.

Тук моята събеседничка вече ми написа следното: Вярата в Бог е една, а религии има много и най-различни??

Оттук диалогът ни става непрекъснат, ще го публикувам дословно. Като само ще сложа инициалите на моята събеседничка, понеже не съм я питал дали е съгласна да публикувам разговора ни в блога си:

Ангел Грънчаров: Да, има много религии, но същността на религията е една: регламентират отношенията човек-Бог.

Hr.P.: Но някои религии регламентират съществуването на Буда, Мохамед, Йехова... Къде според теб е истината? Библията казва "Ще познаете истината и тя ще ви направи свободни". Аз мисля, че не бива и не е редно да се говори за религия, а за вяра, за това в кого, в какво вярва човекът. И дали е освободен от предразсъдъците си.

Ангел Грънчаров: Според мен няма никакво значение какво име ще дадем на Бог или кой ще е Учителят, благодарение на чиято мъдрост сме се приобщили към истината за Бога. В основни линии всички религии ни учат на едни и същи неща, те представят различни пътища, по които може да се върви до истината за Бога. Те по различни начини ни съобщават тази истина. Коя религия ни дава предпочитания или пък по-прекия път до Бога, е въпрос на избор - или пък на историческа традиция на народа, към който принадлежиш. Аз лично за себе си приемам, че Христовата религия в една класическа форма ни дава истината за Бога, именно тази истина, която ни прави свободни. И особено много ми допада това, че християнството е религия на свободата.

Вярата е нещо индивидуално, субективно и личностно, а религията вече е нещо надиндивидуално, транссубективно и свръхличностно - ако така може да се каже. Вярата в Бога е изходното, е религията е нейна функция.

Макар че религиозното чувство също подхранва вярата в Бога. Тъй че отношението вяра и религия е двустранно и "диалектическо"...

Hr.P.: Всичко е важно в този живот. В Библията се казва, че има два пътя: широк и тесен. Широкият води до ада, а тесният - до Рая. Има път, който се вижда правилен, но краят му е неправилен. Изпитвайте, що е добро, правилно и полезно... За мен вяра и религия са две противоположни неща, зашото и атеизмът е вид религия. Защото атеистът също вярва, че няма Бог. Вярата е вътре, дълбоко в сърцето на човека, а религията е създадена от хората за да обслужва нечии интереси. Помниш ли какво беше казал един известен руски болшевик: "Религията е опиум за народите"...
Ангел Грънчаров: Атеизъм значи безбожие. Да, безбожникът вярва, че няма Бог. Но това не е вяра, а неверие. Разликата е огромна. Неверието не може да е вяра. Проблемът на атеистите е, че не вярват в нищо, тоест атеизмът е нихилизъм. Можем да твърдим, че неверието в Бога е "религия" с безчет поклонници, но това е метафора или алегория.
Hr.P.: Така е, но и те вярват, че няма Бог, нали?! Важно според мен е в какво вярваш???? А не каква религия изповядваш.
Ангел Грънчаров: Струва ми се, че ти обърка понятията "религия" и "църква". Църквата като институция може да е създадена да обслужва нечии интереси, но не религията. Религията не е нещо създадено от някой, тя се е родила сама по себе си, благодарение на потребностите на сърцето и на вярата в Бога... Да вярваш в това, че няма нещо, е да вярваш в нищото...
Hr.P.: Така е.
Ангел Грънчаров: Те в нищо не вярват, сърцето им е празно, имам предвид атеистите.
Hr.P.: Може би ти трябва да потърсиш информация за думата религия, защото и будизмът е религия, но будистите вярват в бог, шива, буда и т.н.
Ангел Грънчаров: Само условно може да се каже, че атеизмът е нещо, наподобяващо вярата, но то е вяра в нищото, в празнотата. Докато вярата в Бога пълни сърцето, душата и духа на човека. Смятам, че не може да се каже, че атеизмът е вид религия, нищо че и той си има проповедници (пък макар и немислещи). Не може, понеже религия е онова, което свързва човека с Бога, докато атеизмът къса всички връзки и оставя човека сам, самотен и с празно сърце...
Hr.P.: В мюсюлманската религия хората вярват в...
Ангел Грънчаров: Вярват в Аллах, т.е. в Бог - и в неговия пророк Мохамед. За тях и Христос е Велик Учител. А по отношение на думата религия трябва да се изхожда от понятието, т.е. от същността.
Hr.P.: Замислял ли си се колко много религии има по света?
Ангел Грънчаров: А именно връзка с Божественото, от лат. re (отново) + ligo (в смисъла на „свързвам се“, "връзвам", "съединявам")
Hr.P.: Аз мога да ти изброя десетки - индуизъм, каббала, теософия, ислям, даосизъм, йога...
Ангел Грънчаров: Религията свързва цяла общност от хора с Бога, докато вярата е индивидуалната сърдечна връзка на отделния човек директно със самото Божество.
Hr.P.: Да, но с кого се свързваш и идентифицираш, мисля, че това е много важно?
Ангел Грънчаров: Много са човешките пътища към Бога, затова са и толкова много религиите; всяка религия по своя начин задоволява потребността на хората да чувстват връзката си с Бога... Да, тук вече зависи от това как хората си представят Бог; общо взето нашият ум и разум съвсем не могат да си представят непредставимото, каквото е Бог... А пък думите ни съвсем не са пригодни да изразят същността на Бога.
Hr.P.: Да, така е, но ако тръгнеш например за Америка, но не по правилния път, а например през Русия, кога мислиш, че ще стигнеш?! А може и изобщо да не стигнеш. Затова Библията казва: "Ще познаете истината - и тя ще ви направи свободни!"
Ангел Грънчаров: А и, струва ми се, много от ония учения, които се зоват "религия", нищо чудно да водят хората по пътища, които ги отдалечават от истината за Бога, а не да ги приобщават към нея.
Hr.P.: Затова и много ми хареса притчата, която ти изпратих за двете бебета и майката... Абсолютно си прав.
Ангел Грънчаров: Да, притчата е чудесна, ще е публикувам в блога и ще я използвам в обучението по философия.
Hr.P.: Успех!
Ангел Грънчаров: Мерси, и на теб!


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

понеделник, 18 юли 2011 г.

От демокрацията не бива да се отказваме, за нея трябва да се борим

Един човек ми изпрати куп статии и презентации на конспиративна тематика: писания за това как светът отива по дяволите, как евреите и демокрацията са виновни за всичко, как Америка е истинската "империя на злото", а пък цялата надежда за един нов ред била, разбира се, в Китай и СССР, пардон, в Руската империя. Ей-такива неща пишеше в текстовете, които ми прати тоя загрижен за моето "правилно политическо пробуждане" човек.

Аз се порових из тия купища "правилни мисли", но кой знае защо, съвсем не ме заинтригуваха. Смятам, че такъв род мислене, въпреки екстравагантността му, съвсем не може да ме приобщи или ангажира със съпричастност: понеже долавям в него нещо болезнено, да не кажа патологично, т.е. свидетелстващо за някаква изтънчена патология на съзнанията, долавям също така прекалени дози нихилизъм, смесени с порядъчни дози носталгия по "единний светлий комунизъм". Както и да е, в един момент сметнах, че не е зле да изпратя тия материали на един човек, за който знам, че ще са му полезни, понеже той мисли в същата посока.

Речено-сторено, тоя човек изглежда е оценил моето действие с плаха надежда, че най-после, нищо чудно, да съм започнал да осъзнавам "самата истина" - или пък че съм започнал да се разочаровам от "пагубната демократична идея". Ето какво писмо ми написа този човек, с когото се знаем от доста време; аз иначе го уважавам, въпреки странностите на историко-политическото му мислене; по-долу ще видите и моя отговор до него:

Здравей,

Нещо не мога да те разбера и не съм можел, защото си мислех, че познавам друга част от теб (след като четох отдавна "Психология - животът на душата"), а не побеснелия маниак, неизлечимо болен до посиняване от прекалено жалката и смешна идея СДС (същите комуноиди, с които ти по цял ден воюваш интелектуално и в блога си). Виж какво пише в долния цитат - просто няма смисъл да чета повече, не че сега съм го разбрал:

"Милиарди хора по света гласуват всяка година. Вярвайки, че техният глас може да се окаже решаващ при избора на даден кандидат за властта, народните избиратели от цял свят са готови на всякакви жертви! Чакане в продължение на часове пред урните за вота, често при лоши атмосферни условия, доброволно включване към някоя партия за агитация и по време на самите избори, горещо отстояване платформата на любимата партия, дълги и изморителни пътувания, дори дарения... нищо не е в състояние да попречи на желанието за промяна и очакването на изпълнението на предизборните обещания!

Но, уви... отново и отново, при всяко ново управление, изборните надежди и очаквания на народа рухват! Един след друг, на политическата сцена изникват нови „спасители“, с нови и гръмки обещания, с нови лица и нови лозунги, нова програма и нови мерки за борба с корупцията, престъпността и порочните процеси в обществения и политически живот! Но, уви... обикновеният редови гражданин е прецакан за пореден път!"


В този смисъл изобщо не мога да те разбера. Както и не предполагам, че чак сега си се осъзнал. Дали успя да прочетеш някоя от книгите, които си купи от мен? Струва ли си да влагаш толкова сили и да се бориш с газо-турбинни централи с клечка за зъби в ръката си? Само не се обиждай, защото не това е идеята.

Това ми пише тоя човек. Няма начин, длъжен съм да му отговоря. Само да не излезе много дълъг тоя мой отговор, понеже съм поставен в нелека ситуация: да изразя вярата си в илюзията, наречена "демокрация"; та ето какво ми се иска да му кажа на този човек:

Здравей,

А иначе комплимента ти си го бива де, спор няма: "побеснял маниак, неизлечимо болен до посиняване от прекалено жалката и смешна идея СДС"! Разбира се, че няма да ти се обидя заради тия думи; за мен те са важни, защото ми е интересно как се възприема моята отдаденост не толкова на СДС, а на една съвкупност от ценности, от които действително няма да се откажа докато съм жив.

Понеже много те ценя, ще се опитам да ти кажа нещо, та дано ме разбереш. Трябва да се опитваме да се разбираме един друг, въпреки различията в мисленето ни; прочее, вярвам, че ние с теб сме се уважавали откакто се знаем, аз поне не крия уважението си, но се чувствам зле, понеже моите разбирания ти изглеждат толкова, да го наречем, "странни" или "неподобаващи". Да, аз обичам демокрацията въпреки съзнанието за нейните несъвършенства и злини - защото съм убеден, че нищо по-добро от нея не може да има. Страх ме е да си помисля какво ни чака ако не демокрацията, а нещо друго, коренно различно от нея, почне да си пробива път и да доминира в съвременния свят.

Да, зная, демокрацията навсякъде е изопачена, с нея навсякъде, в по-голяма или в по-малка степен, се злоупотребява, но вярвам, че въпреки всичко от демокрацията не бива да се отказваме. Нещо повече, за нея трябва да се борим: все пак тя е по-малкото зло в сравнение с тиранията. За мен тиранията, която с очи съм видял и с кожата си даже съм почувствал, е комунизмът. Оттук идва и моя "бесовски и маниакален антикомунизъм" - аз не съм склонен да омаловажавам пораженията, които нанесе комунизмът на душите на хората - и на живота на цялата ни нация. Прочее, заради комунизма сме все така бедни и унизени - не заради демокрацията. Но това е отделна тема.

И още едно нещо искам да ти кажа. Аз съм привърженик на демокрацията по изцяло идеалистични подбуди, водейки се от ценностни, бих казал даже философски основания. Аз на едно място бях писал за себе си, че съм "фанатик на свободата". Този израз обяснява всичко: да, от свободата няма да се откажа. На никаква цена. Демокрацията пък е политическият израз на свободата - как при това положение да не съм демократ?! Нямам избор, обичайки свободата, трябва да приема и демокрацията. Тя, прочее, и свободата е страшно и ужасно нещо (изразът е на Достоевски: "свобода - страшная и ужасная вещь..."), не само демокрацията е такава, но си заслужава човек да обича свободата с цялата си душа и сърце - и да вярва в нея. Никой не може да ме убеди, че човешката свобода трябва да бъде отхвърлена, като се обяви за "най-голямото зло".

Да, аз наистина съм фанатик на свободата! Никакъв аргумент не може да разколебае вярата ми и да помръдне обичта ми към свободата. По същия начин никакъв аргумент не може да разколебае и вярата ми в Бога. Защото по Божие повеление човекът има този дар: свободата. И на това основание смятам, че всички усилия на враговете на свободата по света са обречени: никой не може да промени онова, което самият Бог е повелил или наредил. А Той е направил човека свободен и иска да го вижда такъв: как можем тогава, вървейки срещу свободата, да си позволим лукса да тръгнем и срещу своя Бог?!

И още нещо има; дано тия мои думи не ти звучат прекалено патетично, казвам това, което ми е на сърцето, не играя, пределно искрен съм; та има и още нещо. За мен истината е водеща, тя стои сякаш и по-високо от самата свободата, защото речено е: "Познайте истината, защото истината ще ви направи свободни!". Как може човек, обичайки истината, чувствайки душата си изцяло отдадена на нея и поради това търсейки я цял живот, да не обича и свободата?! А допълнителното основание за моя фанатизъм, за моята фанатична вяра в истината и свободата е това, че съм философ.

Философията не е нищо друго освен религия на свободата. Хегел така е нарекъл християнското учение, аз така наричам самата философия. Разбира се, Христовото учение е онази велика трансцендентна мъдрост, която не е по силите на никаква човешка истина или творение. В моите философски търсения, във всичките си книги съм се опитвал, доколкото са ми силите, да провеждам идеите на Христовото учение, но на една чисто философска почва. И на всичкото това основание, повтарям, обичам и истината, и свободата, и вечните и неотнимаеми човешки права, и демокрацията. Тъй че това, че се самоопределям като демократ не е каприз, нито пък лукс: такъв съм, защото нямам право да изменям на истината, която ми се е открила.

И още нещо, в завършек. Разбрал съм, че ония, които имат скрупули спрямо свободата, които не я обичат от все сърце, които са позволили на разсъдъка да разколебае изначалната им предразположеност спрямо истината и свободата, да не говорим пък за ония, които са нейни врагове, които люто мразят и злобно ненавиждат свободата, считайки, че тя е извора на всичките ни беди, та значи разбрал съм, че такива хора силно ненавиждат също така най-напред Америка, не приемат духа също на Европа, с няколко думи казано: противници и врагове са на евроамериканската цивилизация на свободата. Тоест, такива хора са противници на ония универсални ценности на човечеството, сред които на първо място са именно истината и свободата. Защото Америка и Европа сътвориха свой жизнен свят, основан на тия ценности, и показаха огромните предимства на своя свят.

Което и кара противниците на свободата да виждат в Америка и Европа своя най-голям враг. Не че не е така де: Европа, но Америка особено е най-големият враг на ония, които мразят свободата и работят в угода на тиранията. Аз пък съм почитател на Америка и Европа. Така ме е възпитал моят дядо. Аз за него съм писал и още ще пиша. Да сме демократи, тъй да се рече, е наш "родов дефект" или "родова обремененост". Прочее, целият ни род като един в годините на прехода към демокрация гласуваше за СДС. Тъй че за нас СДС няма как да е "прекалено жалка и смешна идея". Не знам защо ти специално мислиш така, но това си е твое разбиране, което аз не споделям. Прочее, а ти самият имаш ли политически предпочитания или си на байганювския принцип: "Всички са маскари, и едните, и другите, и третите, всички до един!"? Не знам дали си даваш сметка обаче докъде ще стигне нашата България, ако този нихилистичен възглед продължава да се разпространява така, както се разпространяваше през последните 10 години. То ние показахме докъде стигнахме: до под кривата круша стигнахме. Ерго, спасението на България е възраждането на духа на демокрацията. А пък бляскавият просперитет на България ще дойде едва тогава, когато мнозинството от тоя препатил народ осъзнае, че свободата е тази, която ще му даде всички блага. Т.е. когато по-голямата част от българите станат такива страстни привърженици на свободата, каквито сме днес именно "маниаците", "лудите", "болните" и прочие.

Значи трябва да стане така, че разочарованите от свободата да намаляват, а пък почитателите й да се увеличават. Ние, българите, не можем наново да изобретяваме топлата вода или пък велосипеда; те отдавна са изобретени. Америка и Европа показа нагледно какви сладки плодове дава демокрацията на истински свободните, на разбиращите свободата и на ползващите се от предимствата й хора. Страни, в които думата "демократ" не е обидна, където хората вярват в демокрацията и я пазят от всякакви посегателства, са проспериращи и най-богати - можеш ли да ми обясниш защо е така? Прочее, в такива страни и да кажеш, че обичаш свободата, изобщо няма да те обявят за "маниак" както е у нас. Там любовта към свободата е нещо като религия, примерно в САЩ. И в същото време ний, дето сме толкова умни, че не вярваме в свободата и в демокрацията, сме и най-бедни и унизени - яяяя, защо ли е така?!

Това исках да ти кажа. Представям си как ти звучат тия мои думи. Моля те само да не ме обявяваш за луд или пък, опази Боже, за "враг". Луд може и да съм, но враг на никой не съм - познаваме се отдавна. Моля те, не се дразни от моите думи. Те изразяват моята най-съкровена вяра. Която и дава смисъл на живота ми. Затова и водя своите всекидневни "битки". Не маниащина ме води в тях, а вярата ми. А в което човек вярва то е свято.

Прочее, а ти в какво вярваш? Ще ми е интересно да прочета текст, в който да разкажеш за това ти в какво вярваш. Любопитно ми е. Предварително мога да заявя, че ще почета твоята вяра. Защото това, в което човек вярва, е свято...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

неделя, 17 юли 2011 г.

Има много и всякакви начини да забогатееш: работата е просто да изнамериш, да изобретиш своя собствен

След като написах поредица от есета за разни истории и приключения от казармения ми живот - тук обаче трябва да се има предвид, че употребявам израза "казармен живот" в тесния му смисъл, понеже по принцип и цяла България тогава не беше друго, а една превъзходна казарма! - тия дни ми се налага да се заема с нещо друго, съвсем различно. Става дума за една стара моя идея да напиша книга под примерното заглавие Жизнени стратегии: моят проект за бъдещето, която вече съм започнал, ала все не намирах време да се върна към нея.

И ето, в тия горещи юлски дни, които са още по-нетърпими в адската си горещина особено в Пловдив, където живея, когато уж съм "почивка" (отпуск), се захващам с тая работа. Да видим дали ще ми стигнат силите да я доведа до успешен край.

Написването на една такава книга по практическа философия и психология на успеха наистина е моя стара мечта: още от времето, в което написах книгата УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА (С подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), имах намерение да я продължа, да напиша втора, по-практическа чест към нея, която още тогава исках да нарека Жизнени стратегии. Това е било през далечната вече 1998 година; да, обаче тогава вятърът ме отвя в други посоки, писах, в един по-общ, мирогледно-философски план, книги като ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (подзаглавие "Изкуството на свободата"), която, прочее, също в някакъв смисъл е продължение на "УНИВЕРСУМА...", след това написах книгата ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА, (с подзаглавие "Въведение в практическата философия") и още много други. Прочее, забелязва се дори и с просто око, че основната тема на моята философия е темата за свободата. Ала ето, планираната книга за жизнените стратегии, макар че съм се връщал много пъти с твърдото намерение да я продължа и да я завърша, така или иначе, си стои недовършена. Но тъй като не обичам да оставам работите си недовършени, тази сутрин имам твърдото намерение да се захвана с работа.

Но да видим де: човек предполага, а Бог разполага. Цялата загадка в тия неща се свежда до това човек да се настрои, да се увлече, да потръгне работата, а пък после, ако това се получи, тогава вече не е трудно нещата да се доведат до успешен край. Да, ама ето че тук възникват поне два неизбежни въпроса, които не мога да отмина с мълчание. (Прочее, сега усещам, че това, което пиша в момента, като едното нищо може да влезе и в предговора на бъдещата книга за жизнените стратегии.)

Първият момент бляскаво го е изразил един мой критик, който в коментар под плана за написването на книгата е възкликнал ето така:

Човек, който се нуждае от книги и ръководства за да си изгради стратегия в живота, е пълен идиот!

Трябва да призная, че в някакъв смисъл този човек е напълно прав: да, така е. И аз лично съм твърде отвратен от схематичните, разсъдъчни, дидактични и сякаш изсмукани от пръстите поучения, които човек може да намери в американските книги в областта на т.н. "практическа психология". Разбира се, добре знам, че да се водиш от такива книги, опитвайки се да "организираш" живота си, е пълен идиотизъм. Но аз не искам да пиша книгата си по тоя маниер и на тази основа. Онова, което ме спасява, и което е спасителното при такива случаи, че книгата ми ще бъде на едно ценностно и идейно ниво, т.е. че бъде философска, е не само психологическа.

Ала онова, което може да спаси и което спасява от безплодие разсъдъчната практическа психология, е тъкмо задълбочеността, т.е. философската основа. Не разсъдъкът, а разумът - философският разум, раждащ идеи - е онова, което може да спаси от безплодие "умното" и разсъдливо говорене (или писане) по такива практически - човешки, личностни, психологически - въпроси. Което, прочее, американците никога не са го имали - ако изключим един-два случая (Уилям Джеймс и Джон Дюи). Те обаче пък са твърде силни в съвсем друго отношение, имам предвид най-добрите им постижения в една друга насока, която може да бъде представена само ако спомена името, да речем, на един Дейл Брекенридж Карнеги. Прочее, в Европа в това отношение философията по-специално не е работила достатъчно, тъй като е склонна да витае в едни много по-висши простори, докато нейната полезност нищо не пречи да се докаже и в една такава, общо взето, съвсем "прозаична" област.

Тъй че се решавам да се пробвам в това изпитание, понеже текстове от този род хем съм писал, хем изобщо не съм писал. Става дума за сбъдване на една моя мичта за такъв род писане, каквото още съвсем не съм успял да постигна. Моят идеал в тази насока е да се пише така, че философските идеи да бъдат представени така популярно и дори въздействащо върху чувствата, както това прави художествената литуратура, че да имат ефект практически върху всеки човек - особено пък върху съзнанията на младите. Моето разбиране за философия и философстване, което изразих изчерпателно, доколкото това изобщо е възможно, в последната си книга, именно книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА (с подзаглавие "Вечното в класическата и модерната философия"), предпоставя една такава възможност, понеже по моето разбиране разумът е неразчленимо единство на мисъл и чувство, т.е. е цялост, която пък е здравата основа на всяко едно разумно практическо действие.

Тъй че, ако трябва да отговоря на оня съвсем уместно възразил критик, ще се наложи да приемем, че не идиотите, а тъкмо истински разумните хора, могат да се заинтересуват от това как човек може да си изработи своя лична жизнена стратегия - стига, разбира се, из нашите предели именно разумното да не се смята и възприема за съвсем идиотско и дори лудешко. Като това последното, страхувам се, нищо чудно да се окаже, че съвсем не е просто и само хипотеза...

Друго едно възражение, което трябва да предвидя, се свежда до това: добре де, след като философстваш за това как човек може да успее, какви са пътищата, водещи към успеха, ти самият успял човек ли си?! Би следвало, за да можеш да учиш другите как да успеят, самият ти да не си неудачник, щото как оня, който сам се е провалил в живота си, ще може да наставлява другитех за това как да успеят?

Тук, разбира се - въпреки че моя милост съвсем не се смята за неуспял човек, нищо че думата "успех" у нас се разбира съвсем своеобразно и неистински - нямам друг избор да се защитя поне отчасти, освен да разкажа един анекдот, който чух наскоро:

Някакъв човек просел на улицата и при това повтарял следните думи:

- Добри хора, помогнете ми, аз съм авторът на книгата "1000 начина да забогаем"! Дайте нещичко на автора на прочутата книга "1000 начина да забогаем"!

Разбира се, веднага се намерил някой, който му рекъл:

- Чакай де, как ти, дето си в това положение, ще можеш напишеш книгата "1000 начина да забогаем", с която ще учиш другите как забогатеят, а пък ти самият си изпаднал до такова ниско ниво: да просиш?! Явно и твоята книга изобщо не струва!

На което просякът отвърнал следното:

- Господине, но какво има да се чудите толкова: та просията е именно един от тия 1000 начина да забогатеем?!

Явно човекът просто е искал да изпробва практически един от откритите от него начини за забогатяване. А иначе наистина има, предполагам, много и всякакви начини да се забогатее: работата е само в това просто да изнамериш, да изобретиш своя собствен. Щото ако не го сториш, то чужд нечий начин при теб едва ли ще проработи. Общо взето има толкова начини да се успее, колкото и човешки същества крачат по тая земя. Разбира се, огромната част от тях няма да успеят както биха искали, но, вероятно, има щастливци, чиито успех е надминал даже и мечтите им.

Но наистина всеки трябва да открие и да сътвори своя си успех - успехът, който точно отговаря на потенциала, заложен в него самия. Аз ще се опитам тази своя книга просто да покажа как става това. Дай Боже да имам търпение и сила да завърша това, което съм замислил! Да се залавям за работа, какво чакам още?!


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

събота, 16 юли 2011 г.

От истината боли, ала тя и лекува (Нещо като "открито писмо" до Иво Беров)

Иво Беров е написал в блога си текст под заглавие Как се посреща бея, пашата, премиера и въобще началника, в който обаче пише най-вече за това каква е идеята на групичката около него за създаването на нов десен вестник, след като в-к СЕДЕМ се спомина. Между другото той набляга ето на това:

... Не, драги демократи, не парите са пречката за направа на десен граждански вестник. Пречката е онаследения от мрачните робски времена начин на мислене.

Защо не някакъв вид акционерно дружество? Акционерно дружество. Това е може би най-пряката връзка между гражданските начинания и деловия свят. Показателно е, че в България въобще няма акционерни дружества. Тоест няма граждански начинания въплътени в делови действия. Гражданите не се сещат, че биха могли да подемат едно начинание, или да направят, да сътворят едно предприятие сами. Като съберат средства помежду си, например. Чакат някой отгоре да го направи. И дочакват. Все се намира някой отгоре да го направи.

А после се оплакват, че всички медии били на олигархията. И че олигархът направил медия, ама за себе си. Без да смислят, че няма как той да я направи за тях, а не за себе си.

… На акционерни начала са направени много от най-добрите френски вестници. Условието е никой да не притежава контролния пакет акции. И никой да няма повече от 20 процента. Като акциите се разпределят между бизнесмени, журналисти и всички които желаят да участват в начинанието. И всички, които споделят дадени възгледи, разбира се. Дружеството може да си избира управителен съвет на общо събрание, например, съветът може да назначава редактори, но всичко това вече са допълнителни подробности.


Това пише И.Беров. По-надолу обяснява, че за създаването на вестник били нужни 50 000 лева, също и разсъждава как вестникът може да стане печеливш и пр. Като прочетох анализа му, ми се прииска да напиша и аз един коментарец; ето какво написах там:

Драги г-н Беров,

Разсъжденията Ви са във вярната посока според мен. Просто трябва да се избистри колкото се може по-ясно понятието за "десен вестник" и по-нататък добитата същност на нещата ще предопредели всичко останало да си отиде на мястото - всяко нещо на своето. Т.е. нещата ще се наредят. Ерго, що е "десен вестник"?

"Десен вестник", г-н Беров, не е вестникът на партия, която се смята за дясна. Не това прави един вестник десен. Защото ако вестникът се ангажира да защищава десните ценности, но само през призмата на една партия, т.е. според интересите на една група от хора, той няма как да бъде автентичен десен вестник. И на две десни партии да е вестникът, той пак ще си бъде партиен, а не десен. Не трябва да се бърка понятието "корпоративен", т.е. "партиен" вестник с понятието "десен вестник".

Десен в истинския смисъл е вестникът, който работи за разпространението на десните ценности, т.е. на идеите и позициите на десните хора в една страна. Става дума за едни универсални човешки ценности като истина, свобода, личност, за едни базисни разбирания за пътя на просперитета, които едва по-нататък могат да се преформулират като една дясна партийна програма, но не бива да бъдат свеждани до нея. Аз лично, въпреки че съм дясно мислещ човек, не допускам мисленето ми да бъде оковавано в ограниченията на една дясна партийна програма, защото смятам, че дясното е много по-широко от партийното.

Ерго, десният вестник не бива да изразява единствено разбиранията на редакторите му, нито пък да сторва мили очи на партийните водачи, а той трябва да има една платформа, определена от ценностите на дясното мислене, именно, повтарям: истина, свобода, личност, десни представи за пътя на просперитета в обществото. Това е цяла една политическа философия, която не бива да бъде ограничавана до партийното и до корпоративното й тълкуване. Т.е. никой не може да се позволи лукса да присвои или приватизира десните ценности, нито една група, партия или корпорация - защото това са ценностите на всички дясно мислещи граждани. Или, по-просто казано, това са ценностите на мислещите граждани. Защото автентично мислещият гражданин, който е осъзнал коренния си интерес, е дясно мислещ гражданин.

А ний, десните хора, г-н Беров, понеже по определение сме мислещи хора, мислим твърде различно. Различно мислещият мисли свободно, не някой друг. Десният вестник, следователно, трябва да бъде трибуна на всички десни хора и на всякакви гледни точки, на различните индивидуални усилия за постигане на истината. Той трябва да е диалогичен и плуралистичен вестник. В него постоянно трябва да се водят какви ли не дискусии - тогава този вестник ще бъде и интересен.

И само тогава ще почне да привлича все повече и повече хора. Читатели и пишещи в него. Защото всеки човек има потребност да каже какво мисли, да го заяви смело, без да се бои дали мнението му ще се хареса на този или онзи - да речем, на Иво Беров или пък на Иван Костов. Десният вестник, следователно, е вестник на мислещите и на ангажираните с проблемите на общността свободолюбиви български граждани. Няма ли свобода на изразяването в един такъв вестник, той няма как да бъде десен - или пък граждански. "Дясно", "гражданско", "личностно", "индивидуално", "демократично" според мен съвпадат изцяло.

Толкова по понятието. Сега да кажа какъв беше обичайния досегашен начин за правене на "десен вестник" у нас.

Събира се приятелският кръжец, състоящ се от индивидите X, Y, Z и т.н., а зад всеки от тях своят близките и приятелите му. Самообявяват се за "единствени изразители на дясната кауза". В такъв един вестник друг или "външен" автор, непринадлежащ към приятелския кръжец и към приятелите на техните приятели, разбира се, не може да припари. А ако пък припари, то това ще бъде инцидентно: ще се стараят да изритат колкото се може по-бързо натрапника. Досега на всичко у нас, г-н Беров, се е гледало като на баница, връз която се простират дадени ръце, за да я пазят само за себе си. Уви, така е. Така е било, така си е и сега.

Примерно, на мен от редакцията на десния вестник СЕДЕМ като са ми отхвърляли статия, се е случвало да ми пишат най-нагло следното: "Непоръчани статии на външния автори не се публикуват!". Точка! И кое, прочее, му е "дясното" на един такъв вестник?! Повтарям, десният вестник е свободен вестник, е вестник на всички свободолюбиви хора. Свободолюбивите хора никого не пъдят, а всекиго се стремят да привлекат и да приобщят. Сега стана ли ви ясно защо т.н. "десен електорат" у нас се топи така, както се топи кофа сняг, фърлен върху асфалта в юлски ден?!

Идеята за акционерно дружество, чини ми се, е добра. Стига акционерите и техните приятели пак да не станат "наште", които с ръце и лакти да бранят баницата от набезите на "чуждите", на "ония там", дето се врат където не им е мястото. Стига да не побългарите едно такова акционерно дружество за издаване на десен вестник, работата, дай Боже, може да потръгне. А ще потръгне и ще проработи истински само ако се вслушате във всичко онова, което написах по-горе. Колкото и на някои да е неприятно, че съм дръзнал да кажа и аз какво мисля, ако са десни хора, трябва да зачетат и моето право на мнение.

Воден от тия разбирания, моя милост създаде един автентичен десен вестник, т.е. вестник на свободолюбиви граждани, и този вестник носи името ГРАЖДАНИНЪ. Той съществува съвсем свободно вече 3-та година. Ние, г-н Беров, не пъдим авторите, напротив, сами издирваме ония, които пишат хубаво - и ги приобщаваме към екипа. Нашият вестник се списва от голяма група "непрофесионални" анализатори - и точно затова е така интересен. Издаваме го и онлайн, и на хартия. Всеки български гражданин може да се докосне до него и да се зачете. Е, разбира се, тиражът на книжното издание е ограничено до тесен кръг от негови абонати. Ние никакви пари не притежаваме, ала пак го издаваме. Плащаме за него с труда си и с цената на едва виждащите си от взиране в компютъра очи. Нещо повече, същият екип издаваме и философското списание ИДЕИ. В 500 екземпляра засега, само три пъти в годината, но и това необичайно списание съществува. Такива ми ти работи. И такива неща били възможни у Българско.

Не смея да подхвърля кощунствената идея да почнем да си сътрудничим - ние, пишещите и издаващите в-к ГРАЖДАНИНЪ и вий, екипът, който издаваше в-к СЕДЕМ. Но ето, подхвърлям я. Интересно ми е как ще реагирате. Предишният пък, като Ви писах, предполагам, сте направили гримаса като че все едно че ви се е наложило да преглътнете цял смачкан със зъбите лимон. И, разбира се, замълчахте. Така и трябва. Българи сме, няма да се излагаме сега - да влизаме в диалог...

Да, ний, авторите и издателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ не сме от нечии приятелски кръгове, нито пък сме видни партийци. Прочее, искам да Ви кажа нещичко: не мислите ли, че и Вие лично имате вина за умирането на в-к СЕДЕМ - понеже заложихте на текстовете предимно на млади партийни кариеристи, а не на свободни и доказали се автори, които, за зла участ, не бяха приятели на никой от редакцията?

Трябва да си казваме, ако сме наистина десни хора, истината право в очите. От нея боляло, ала тя и лекува. Както и да е. Да не се занимаваме с лични неща, щото това били "пълни глупости"...

Бъдете жив и здрав!

С най-добро чувство: Ангел Грънчаров


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Абонамент за списание ИДЕИ