Истината ни прави свободни

петък, 30 декември 2011 г.

Защо ние, българите, и досега проспиваме и пропиляваме всичките си възможности и шансове?

В блога на СВОБОДНАТА ВИРТУАЛНА АКАДЕМИЯ, под публикацията Подарената свобода се обезсмисля, свободата е ценна само когато е твое собствено постижение анонимен коментатор е написал хубав текст, който трябва да стигне до повече хора; поради което и го препубликувам в отделен постинг; ето го:

Разбира се, че е най-добре сам да постигнеш свободата си, само че това невинаги е възможно и реалистично. Всичко зависи от конкретната ситуация. Левски и другите български революционери изхождат от реалностите на 19 век и са прави, че евентуалното „освобождаване” на България от външна сила по всяка вероятност е щяло да означава само смяна на господаря или поробителя. Тогава великите сили наистина са се разпореждали брутално и безскрупулно със съдбата на по-малките и по-слабите народи.

В 20 век обаче положението е доста по-различно. Съветският съюз не е освободител на Източна Европа, но мисля едва ли някой би оспорил, че Америка е освободителка на Западна Европа от нацизма. Даже можем да приемем, че Америка е освободителка на самата Германия от хитлеризма и на Япония от японския милитаризъм. Само едно малцинство днес в Германия и Япония възприемат американците като завоеватели и окупатори. Намесата на Америка в бивша Югославия – в Босна и Косово – също не беше продиктувана от користни, завоевателни стремежи.

Така че свободата на Западна Европа, на босненците и албанците в Косово наистина е „подарена”, но това почти не намалява ценността й. Тя не е постижение на тези народи, но това не я обезсмисля, както твърдите Вие. Сигурно щеше да е още по-добре Европа сама да се беше разправила с нацизма, а албанците и босненците сами да бяха победили режима на Милошевич, но това беше нереално.

Не знам колко реалистична в била опцията България сама да се освободи от турско робство. Русия например в 1878 г. доста погрешно преценява силите и възможностите на Османската империя, която не се оказва толкова прогнила и крехка. Поради това руско-турската война е ожесточена и тежка, а не победоносно парадно шествие на руснаците. А в Балканската война 1912 г. се налага всички балкански народи да обединят силите си, за да победят остатъчната Османска империя, при това в Европа и в самата Турция са били убедени, че Турция ще излезе победител в конфликта.

Също така не е вярно, че българите нямат никакво участие в своето освобождение. Напротив, съвсем несправедливо се забравя ролята на българското Опълчение, която съвсем не е за подценяване. Може дори да се каже, че на моменти значението на опълченците е ключово, например при Стара Загора и на Шипка. Без българското Опълчение войната в можела да вземе съвсем друг обрат.

Ако се вгледаме в европейската история, можем да кажем, че фактическият унищожител на свободата е Юлий Цезар. Той унищожава римската res publica и с това свободата и след него европейското човечество в продължение на столетия и даже хилядолетия е управлявано авторитарно. Именно Цезар задава тази традиция.

Тук историците ще възразят, че по онова време Рим вече е бил империя, която вече не можело да бъде управлявана републикански и демократично и Цезар правилно бил схванал духа на времето, но дори да е така, което е спорно, това не променя фактите и ролята на Цезар. След него всички вече са цезари-кесари-кайзери-царе и т.н., а по-късно фюрери, вождове, вождове и учители, дучета, кондукатори, велики кормчии, (любими) ръководители, каудильовци и т.н.

Дотук е текста на коментатора. Наложи се да реагирам. А ето сега и моят отговор на коментара на тоя човек:

Здравейте! Изказвате съвсем основателни мисли! Съгласен съм с огромната част от твърденията Ви. Запазвам обаче правото си да мисля иначе, т.е. по различен начин да тълкувам същите тия събития.

Дали България е могла сама да се освободи и да постигне независимостта си от Отоманската империя? Според мен Левски, Ботев, Стамболов и останалите апостоли са били съвсем прави в убеждението си, че подарената свобода до добро не води. И че истински ценна е свободата, която сме постигнали сами. Дали сме могли в оня обстановка да извоюваме сами свободата си е отделен въпрос; важното е, че сме били длъжни да го сторим, с цената на всички възможни жертви. Ако бяхме го сторили, съдбата на България и на българите щеше да е съвсем друга. А който се вайка и казва "това не може да стане", дори и без да е опитал да го направи, такъв показва непростимо малодушие. Трябваше да опитаме, пък каквото сабя покаже, нали така?

Първо, не може една не по-малко тиранична империя от Турската, а именно Руската, която всъщност е още по-тиранична дори и спрямо собствения си народ, а какво да говорим за останалите, да донесе свободата на народ като българския. Питайте поляците дали може да се разчита на руснаците по един такъв най-значим въпрос: собствената свобода, свободата на цяла една нация! Мнозинството от българите са били склонни безропотно да преместят главата си от турския в руския ярем, сякаш са говеда. Те дори смятали, че руският камшик биел по-приятно от турския! Жалка работа е онази наша презряна психология, заради която си патим и до ден днешен!

Ако се бяхме вдигнали сами, ако бяхме по-настойчиви в битката за освобождение, ако и тогавашните българи в мнозинството си не бяха жалки мърморковци каквито са и сега, а бяха смели борци за свобода и достоен живот, какъвто пример са им дали и Левски, и Ботев, и останалите "луди глави", дадени от стадото за курбан, тогава наистина съдбата ни щеше да е съвсем друга. А Априлския бунт избухва в няколко градчета и селца, нали така? За какво ви говори това? Защо не се вдигнаха всички българи тогава?

Ако въстанието наистина беше въстание, а не пародия на въстание, и то на целокупния народ, а не на някакви си "луди глави", нищо че сами не бихме могли да побутнем силната още Отоманска империя, то развоят на събитията щеше да е съвсем друг. Нямаше да стане така, както стана: народът позволи въстаналите им събратя от няколко въстанали градчета и села да бъдат изклани като ярета. Битката щеше да е много по-ожесточена и тогава цяла Европа не от състрадание, а заради възхищението си от българския героизъм щеше да скочи да ни подкрепи.

Е, дори и да не ни беше подкрепила, но поне тираничната Русия, стресната от българския ентусиазъм за свобода, доста щеше да се позамисли дали би имала смисъл да "освобождава" един такъв не робски, а смел и влюбен в свободата народ, т.е. би се позамислила дали си струва да си туря такъв таралеж в гащите. Те, руснаците, затова ни наричат "братушки", затова толкова ни обичат: щото и ний като тях сме роби, а не горди свободолюбци! В Русия открай време пращат и затриват всичко свободолюбиво в Сибир, а не го обичат както обичат нас. Разбрахте ли сега защо така силно ни обичат руснаците? И ний защо така силно ги обичаме дадохте ли си сега сметка? Е, ако руснаците не ни обичаха така силно, нямаше да я има "освободителната война" в 1977-78 г.; и по-добре да я нямаше - ще ви кажа аз.

Защото какви бяха резултатите от тая така прославяна от русофилската пропаганда война? Знае се какъв: живото тяло на Майка България беше разчленено на три части: Мизия, Тракия (Румелия), Македония. Заради тази прибързана империалистическа война на Русия, заради това фалшиво "освобождение" най-исконни български земи бяха изгубени завинаги. Ако бяхме изчакали десетина-двадесет годинки, в началото на ХХ век, при разпадането на Турската империя, България вече сама би се освободила, и то в целокупните си предели и територии. Какво като унгарци, чехи и прочие се освободиха след Първата световна война?

А ние, като допуснахме да ни "освобождават", сами си пропиляхме всички шансове да съхраним не само тялото на България, нейните предели и територии, но ний тогава дори за сетен път погубихме и българската си душа. Щото оттогава та досега кой ли ни уважава, щом като не успяхме чрез дързостта си за свобода да изтръгнем от душата си жилото на склонността към кютене, към кротуване, към робуване. Прочее, ние сме единственият народ в света, който нарича загубената национална независимост "робство"; мед капе от устата на мнозина като нарекат тоя период "робство"; ето, дори и Вие го наричате така. За какво говори това? Помислете и разберете, осъзнайте го сами. Аз няма да го казвам, за да не Ви лиша от радостта на откривателството!

Спирам дотук, нищо че тоя разговор може да бъде безкраен. Да, знам, че в историята няма "ако", станалото е станало и не може да се върне и промени, но това съвсем не ни пречи да мислим и в ума си да разиграваме ония варианти, които не са се случили, но ако имахме характера и духа да ги случим, тогава не само съдбата ни щеше да бъде друга, но и ние самите щяхме да сме други. Който не ще да търси смисъла на проиграните ни исторически шансове, такъв сам показва склонност към робуване, недоверие към свободата. Защото какво е свободата: избор между възможности. Ние, българите, и сега проспиваме и пропиляваме всичките си възможности и шансове тъкмо защото дори и докато е време ни мързи да разваляме рахатя си, впускайки се към неизвестностите, предизвикателствата и изпитанията на свободата, недолюбвана открай време из Българско!

Ето тоя презрян български манталитет трябва да променим. Особено като чрез мислене узнаем и осъзнаем какви страшни злини той ни е донесъл в миналото, и то не така далечно...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Позволявам си да уча младите на свобода - най-прокълнатото нещо из нашите родни български простори!

В тия почивни дни много често си мисля какво да правя, какви действия да предприема след празниците относно съживяването на инициативата ПГЕЕ-Пловдив да бъде наречена на името на Стив Джобс. Сещате се за тая инициатива, за която се вдигна голям шум по медиите преди месец-два. По добра нашенска традиция мина малко време и ето, настъпи отново блаженото спокойствие и тишина, т.е. всичко замря. У нас, в България, ако не знаете, да ви го кажа аз: мъртвилото е предпочитаното състояние, а пък животът, движението, търсенето, творчеството, оригиналността, личността и пр. се оценяват като нещо скандално. За българското училище тия думи важат с още по-голяма сила.

Но огънят съвсем не е угаснал. Всеки ден ученици от училището се свързват с мен, питат, настояват нещо да се предприеме, та да не умре ценната идея. У нас, оказва се, най-важната грижа на някои фактори е да убиват тъкмо най-ценните идеи. Колкото по-ценна е една идея, с още по-голямо настървение я убиват. Да, ама има хора като мен, които не мирясват да работят за сбъдването тъкмо на такива идеи. Щото именно без такива идеи животът ни ниминуемо се превръща в мъртвило.

След отшумяването на медийния интерес към инициативата на голяма група ученици тяхното училище да бъде наречено на името на Стив Джобс, на моя милост, като главен "подстрекател", както и подобава, по хубава българска традиция, бяха изпратени проверяващи, които да ме изловят в нарушения, та белким успеят да ме накажат, а пък, в една по-далечна перспектива, и да ме уволнят. Че са точно такива целите на тази проверка се разбра от начина, по който тя беше проведена. Още не съм наказан, но ми е даден срок да се поправя; обещани са ми нови и нови проверки и дори "външно оценяване" на резултатите на моите ученици с оглед към юли месец да има вече достатъчно мои престъпления, та да бъде поне наказан по-сурово. Намекът е ясен: "Слушкай, ако искаш да папкаш", а също и "Вържи попът, та да е мирно селото". Ний, преподавателите по философия в гимназиите, сме тъкмо нещо като поповете. Прочее, новите епохални реформи в образованието предвиждат тия философски предмети да отпаднат, щото е преценено, че на нашата младеж съвсем не са нужни някакви си там духовни, морални и човешки ценности; щото Азис и Кондю значително по-ефективно определяли ценностите на българската младеж от някакви си там презрени философи!

Така. Ето какво става обаче. На мой нарочен доклад до Педагогическия съвет относно една съвсем демократична процедура за избор на патрон на училището, именно, това да стане чрез допитване ("референдум") до цялата училищна общност, разбира се, не беше даден ход. Ей-така, нищо че докладът ми е адресиран до Педагогическия съвет, той е мушнат в чекмеджето и ход не му се дава. Аз, понеже съм толерантен човек, изчаках доста време да се сетят за него, не се сетиха, е, това предполага, че се налага да предприема нова офанзива. На всички нива и равнища. Смятам, че проблемът е твърде сериозен и не може към него да се отнасят точно така, както с подобни инициативи се отнасяха преди 1989 година. Е, засега само милиция не са ми пратили, но и това не е чудно да се случи. За някой хора искам да доведа до сведението им, че навън, на двора, вече е XXI век, а годината вече, кажи-речи, е 2012, а не 1953-та. Е, аз почти съм обявен за "враг на народа" и е интересно, че откак се разбра, че съм толкова зъл и коварен враг, с мен вече почти никой в училището даже и не разговаря. Мнозина ме гледат сякаш съм прокажен - и се пазят да не би да се заразят с нещо...

Длъжен съм да известя широката общественост за стъпките, които смятам да предприема след Нова година. Правя го, защото нямам друг избор. Ретроградните бюрократични сили се боят най-много от публичността; за тях тайната е живителната среда; е, добре, аз пък няма да държа нищо в тайна, а ще кажа открито какво мисля и как смятам да постъпя. Нищо че ме грози това да бъде изтълкувано като "нелоялност към институцията". Е, съобщавам, че правя всичко тъкмо за доброто на същата тази институция - и за поправяне на нейния опорочен публичен образ. Убеден съм, че в тази ситуация да се трепери от страх и да се мълчи е стратегия, която разваля престижа на институцията. Не може повече да се търпи това елитно учебно заведение да бъде именувано "ТЕТ-ЛЕНИН"! СРАМОТА! Та ето какво смятам да предприема тия дни в тази връзка.

Щом като Ръководството по недопустим начин скри от Педагогическия съвет мой нарочен доклад до него, то това ми развързва ръцете да осъществя предложеното до Съвета по един друг начин: а именно като "практическо изследване" ("анкета") на настроенията на училищната общност смятам да проведа тоя "референдум". Да, аз преподавам гражданско образование и моя задача е да помагам за разпространението на един демократически манталитет, за възникването на една активна гражданска позиция сред учениците ми. На това основание, под формата на експеримент по гражданско образование, ще се проведе допитването; прочее, под формата на такъв един експеримент аз дори водих своите ученици на гражданските протести от началото на 2009-та година, и тогава институцията нищо не можа да каже в отговор на моята "наглост", а само онемя от възмущение!

Ето по същия начин в кабинета по философия и към функциониращия в училището ГРАЖДАНСКИ ДИСКУСИОНЕН КЛУБ ще се създаде изследователска група от доброволци или комисия, която ще има за задача да организира и да проведе гласуването със специално подготвени бюлетини, в които ще се включат всички досега дадени предложения за патрон на училището. Ще бъдат призовани да участват в това изследване всички ученици и учители. Дори и администрацията ще може да се включи ако иска. Е, тя ще се включи, но, предполагам, със забрана на "мероприятието". Ще видим. Но за развитието на българската демокрация се искат известни жертви и рискове. А пък за свободата си трябва да сме готови да направим всичко; тя, милата, заслужава това!

Ето това смятам да предприема. Още от този момент във Фейсбук ще почна да набирам доброволци за провеждането на експеримента. След като получим резултатите от допитването по една толкова демократична процедура, тия резултати съвсем официално ще бъдат внесени на обсъждане от Педагогическия съвет, който вече трябва да вземе окончателното решение и да задвижи откритата още преди 2 години процедура по преименуването на училището. Което, прочее, тази година ще чества 50-годишен юбилей от основаването си. Прочее, на предколедна церемония по повод на юбилея някои ръководни фактори в училището го били нарекли, както ми донесоха мои "шпиони", присъствали на събитието, да били го нарекли, и то два пъти, представяте ли си (!), нарекли го били "ТЕТ-Ленин"!!! Явно в представата на такива хора училището "си има име", тъй че защо да трябва да го преименуваме: какъв Стив Джобс бе, та училището ни има за патрон "великия" Ленин?! Аз като казвам, че някои хора са съвременници не на 2012 година, а на 1953-та, имам нещо предвид, не си хвърлям думите току-така, без нищо.

Е, налага се да докажем, че навън, на двора, вече е 2012-та година, а 1989-та година отдавна е минала. Вярно, че 1989-та година още не е дошла не само в главите на мнозина, но и най-вече в мрачните и хладни коридори на образователната институция, която още си функционира по един командно-административен сталинистки модел; но ето, налага се да докажем на същите тия, че вече е 2012-та, а не 1953 или 1988 година. И, щом се налага, щом историческата необходимост го изисква, ще го сторим.

И истината го изисква; за свободата пък да не говорим. За достойнството също не се налага да се споменава: без свобода няма достойнство, а има само малодушие, жалка трепековщина! А ний, българите, сме прочути треперковци и търпеливци! За всичко търпим до немай-къде, докато ножът опре до кокала. А не бива да е така. Ето на такива "вредни" и "опасни" мисли си позволява да учи своите ученици моя милост. Позволява си да ги учи на свобода - най-прокълнатото нещо из нашите родни и така китни български простори. Аз, забелязвам напоследък, съм станал "още по-зъл" враг на несвободата, на робската психология, на малодушието, на подлизурковщината, на лицемерието, на лъжата и прочие, какъвто враг, да си призная, съм бил винаги, откакто се помня. Тия почивни дни, прочее, подготвям за печат новата си книга, наречена, засега условно, "Есета за преживяното при комунизма", в която удостоверявам с факти и примери дадената току-що по-горе констатация.

Хубав ден ви желая! И пазете свободата си така, както се пази зеницата на окото! Защото без свобода, без съзнание за свобода, сме още по-слепи слепи - дори и да сме окати. На свободата си дължим всичко. Но за свободата си трябва да се борим не на думи, а на дело. И то всеки ден. Непрекъснато. Такава е нашата човешка орис на тази земя. За щастие - така е!

Противното, именно бездушието към свободата, е на смърт подобно. А свободата е живот - и достойнство за живота. Само свободните имат пълното право да живеят, защото знаят за какво ни е даден животът. И затова само те могат да живеят истински, според истината на живота ни...


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

четвъртък, 29 декември 2011 г.

Духът на бездуховността, култът към безсмислието, вярата в нищото

Тексът по-долу е продължение на ето този текст: Обезценяването на ценностите, или какво ще правим ако солта се обезсоли?

Наистина, дали пък тук "не е заровено кучето": дали солта не е застрашена от обезсоляване тъкмо защото човекът е започнал да цени от своята същност не това, което трябва? Прочее, какво цени съвременният човек?

Съвременният човек е изцяло свободен - или поне си въобразява че е толкова свободен, че има пълното право да обърне гръб на всички традиции на човечеството. Твърде измамна, уви, е една такава свобода; от себе си не можем да избягаме, а в жизнените традиции на човечеството е изкристализирал тъкмо оня смисъл, без който не можем. С други думи казано, съвременният човек е нихилист, т.е. е един твърде объркан човек. Нихилист пък е оня, който не цени нищо, или за когото висша ценност е тъкмо нищото. Абсолютно-претенциозната и своеволна свобода неумолимо се превъплъщава в един такъв коварен нихилизъм. Т.е. в произвол спрямо истински значимото за човека.

Ако навремето, преди повече от век, Фридрих Ницше (Friedrich Nietzsche) така страстно и патетично пишеше за съдбовната потребност от преоценка на всички ценности, то в наше време същият този процес е дошъл до крайната си точка: стигнали сме до обезценяването на всички ценности. Преоценката е едно, но обезценяването е съвсем друго, значително по-опасно. Одухотвореният и съзнателен нихилизъм на Ницше - а Ницше сам себе си наричаше нихилист - вече е деградирал до нивото на един инстинктивен, тъмен, безчувствен нихилизъм, по-страшен от нихилизма на хищниците. Един пример за случващото се в тази насока: Андерш Брайвик, масовият убиец от Норвегия. Някои твърде прибързано го обявиха за представител на ницшевия свръхчовек, Übermensch. Онзи същия, описан от Ницше в „Тъй рече Заратустра".

Но ницшевият свръхчовек се вдъхновява от едни твърде човечни - в истинския смисъл на тази дума - ценности; той е антитеза на деградацията на човешкото. В днешно време тази деградация, уви, е твърде напреднала. Говоря за деградация в един същностен, духовен смисъл; на нас, съвременните хора, са ни нужни жизнени, сиреч, духовни ценности, които да осмислят живота ни, да ни приобщят към неговата толкова възвишено тайнство, към неговата мистерия. Защото самият живот в днешно време е станал неодухотворен, прозаичен, пълен с баналности, т.е. животът ни е застрашен от обезсмисляне. Не виждащият и, което е още по-лошо, не търсещият смисъла на живота си човек е застрашен да загуби човечността си, защото тази човечност по начало е наше собствено достижение и творение. За нея трябва да се грижим всеки миг и час. Но как да можем да постигнем нещо, което съвсем не го търсим?

Пълното обезсмисляне на ценностите сякаш е още по-страшно от обезценяването им. Освен че ценим - или не ценим - даден род неща, ние трябва и да съзнаваме ценното за нас самите, сиреч, трябва да знаем защо ценим това или онова. Ако не знаем защо ценим това или онова, и самата оценка неминуемо ще загуби пълнотата, завършеността си. А пък човекът е така устроен, че не мирясва ако не съзнава тоталния смисъл на сществуващото. Да, обаче днешният човек съвсем нехае тъкмо за това, истински значимото и съдбовното. За всички друго мисли, от всичко друго се вълнува, но само от това, истински значимото, ценното, субстанциалното, не се вълнуваме, тъкмо за него не ни пука изобщо. Но сграда, строена без здрав фундамент, неминуемо рухва; сграда, построена върху движещи се пясъци, за нищо не става, защото несъмнено ще пропадне.

Ето за това трябва да се погрижим най-напред: за основата, за корена, за най-базисното, върху което след това поставяме всичко останало. Ако за него нехаем, няма как всичко да не рухне в отломки; затова и живеем в един призрачен ирационален свят, в който върлуват най-пошли страсти и копнежи. Нищо тук не е здраво и непоклатимо, а всичко е обзето от хаоса на дребнавостите, на малодушието, на липсата на здрав характер, всичко без замисляне се разминава със същината си, а ние, дето трябва да приведем нещата до собствената им идея, не си изпълняваме мисията, сякаш сме обезумели. Един свят без ценности няма как да не погине. Такъв един свят е обречен на развала и крах. Не, човеците, сме не само "солта на земята", ние, ще си позволя да кажа, независимо как ще прозвучи, ние сме и нещо като "циментът", който всичко споява - и благодарение на който се държи целостта. Нима може да се строи сграда без спойки и свръзки, без свързващи елементи? Като капак на всичко това, което ние, човеците, в живота си "строим" и творим, трябва да бъде живо и жизнеспособно, сиреч, трябва да е жив организъм, а не мъртва сграда!

Ние, човеците, сме обречени на тази вдъхновяваща мисия: да продължаваме природната жизненост в нови, вече културни, но все пак такива жизнени и жизнеустойчиви форми. Човекът в своя жизнен свят е божеството, което всичко е сътворило; човекът, като Божие създание, носи печата на Божественото върху себе си; доколкото сме Божии, дотолкова сме и творци, защото Бог най-напред, преди всичко друго, е Творец, Демиург. Тоталната смърт и обезценка на ценностите в наше време е израз и на откъсването на човека от Бога, защото една здрава и жизнеспособна цялостност от ценности може да се роди единствено в хармония със света на духовното, сиреч, на Божието. Огромната част от човечеството в днешно време не успява да привърже душевния си живот в целостта и хармонията на един субстанциален духовен живот; поради което сме подобни именно на риби, хвърлени и мятащи се на пясъка. Откъснали сме се от своята исконна родина и земя, именно Вечният Дух, който всичко оживотворява и одухотворява; нима не знаете, че родина на човешката душа е тъкмо духът?!

Примерно, като ярък симптом на този процес, мога да отбележа това, че ние, съвременните хора, сме жители на една шопенхауерова и ницшева цивилизация, за която не душата и духът, а, напротив, тялото и плътта са центъра, около който всичко друго се върти. В днешно време наистина вместо култът към духа хората се вдъхновяват от един абсурден култ към тялото - към всичко онова, което тялото носи в себе си и може да ни даде. Телесните копнежи и удоволствия са изключителните копнежи и удоволствия на една нямаща понятие за самата себе си суетна и капризна душа, която именно се мята, подобно на риба, върху горещия пясък - в пясъка на духовната пустиня, в която сме превърнали своя иначе така красив и вдъхновяващ ни свят. Нямам предвид това, че днешният човек един вид боготвори тялото си, нямам предвид такива многозначителни все пак симптоми като фитнесманията, козметичната хирургия, силиконовите усти и гърди, дори силиконовите... пениси. Всичко в такъв един разпадащ се свят е неистинско, е менте; ние самите сме заплашени от това да станем менте-хора, менте-човеци.

Духът е рядък неканен гостенин в духовната пустиня, която сме си устроили - и в която сме се отдали на своите оргии и вакханалии на плътта, на нихилистичната мания да боготворим своята физиология и дори "химия". Най-малък проблем в една такава ситуация е ширещата се навсякъде простащина; по-коварното е бездуховността, на която простащината е само един симптом. Заради бездуховността огромната част от човечеството е застрашена да се превърне в безсловесни и дъвчещи дъвка твари, в "културни" олигофрени, щото природната олигофрения все пак не е нещо осъдително. Ние сами себе си сме направили олигофрени, такова ни е образованието, такова ни е училището, такъв ни е университетът: прозвеждат и бълват тъпаци, тъпанари, малоумници. Виждате ли до какви страшни последствия води обезценяването на ценностите или обезсоляването на самата сол на земята? Защото явно се разбра, че соленото на тази сол, каквато сме ние самите, са нашите ценности. А ценност е онова, в което вярваме. Ценност - нещо повече - е онова, в което си заслужава да се вярва. А в какво ли вярва съвременният и толкова претенциозен човек?

Той вярва в неверието си, той боготвори недъга си, неспособността си да вярва. В нищо не вярва, вярва в нищото, но няма друга грижа освен тази: как да скрие и от самия себе си неверието, що разяжда отвътре душата му. На това основание не истината, а тъкмо лъжата е оста, около която всичко се върти в един такъв огледален фалшив свят. Вярвам в нищото, сиреч, вярвам в себе си - едва ли някому ще му стиска да произнесе тия думи. Но какво е човекът без ценности? Нищо. Да, нищо е човекът без ценности, но за сметка на това е едно претенциозно нищо. Нищо, нищо, ама поне претенциозно; претенциозно, ала нищо...

Да, кухо нищо е самозабравилият се човек-нихилист и безбожник. Той няма друга грижа освен да лъже за това какво е - да лъже другите, но най-вече самия себе си. Вирнал е нос, преобразил се е в един кух и жалък "бог", който не се свени да тури на пиедестала тъкмо своята личностно-духовна празнота и кухота - и на нея след това усърдно сторва метани и поклони! Аз съм нищо, нищото съм аз - този е богът на тази съвременна разпространена "религия", прославяща бездуховността, култа към голата вманиачена телесност, сиреч, култа към самото безсмислие. Защото всеки смисъл, доколкото е смисъл, е израз на духовна ценност; няма ли жизнен и оживотворяващ дух, всичко се обезсмисля и изгаря в пещта на нищото. Нищо няма смисъл в един такъв свят, лишен от ценности. Тоест в един свят, лишен от дух.

Един свят, лишен от зарево, от светлина, от виделина. Свят на сенките, на призраците, на материалистично-нихилистичния разврат, свят на бездуховността, свят на безбожници, дръзнали да изпаднат в маниакалния култ към самите себе си, сиреч, към собственото си тяло. Щото какво е човекът, ако тъкмо човешкото, сиреч, душевно-духовното, махнем от него. А душата на човека само доколкото има отношение към субстанциалния духовен живот, заслужава да бъде призната за реалност; нашата душа е огнището, а пък огънят, който гори в него, е духът. Душата на съвременния човек, откъснал се от своите корени, е едно студено огнище, в което не гори никакъв огън, от което огънят на духа е съвсем угасен, сиреч, е прогонен и прокуден; даже въглените са на път да угаснат в това ледено огнище, в което съвременният човек е превърнал душата си. Такава една душа може да ражда само призраци и безсмислие. Нито един грях на този свят не остава безнаказан обаче. Станали сме жалки като червеи, а пък сме си втълпили, че сме станали най-велики, едва ли не "божества". "Божествени червеи", има ли по-голямо израждане-падение на тоя свят? Ето такава една куха и празна горделивост е симптом за неминуемото пълно оскотяване на човека. Което ще ни сполети едва когато съвсем пресъхнат духовните извори, от които бълбука самата жизненост на човека, душата и света.

Има универсални ценности на традицията, към които трябва да се върнем, отхвърляйки бремето на крайностите, на които робуваме. Ето, например, свободата не може да е "пълна", сиреч, маниакална, тя не е и не може да бъде безпросветен произвол на не знаещата какво иска суетна субективност. Долните влечения на безсъзнателното, сиреч, на тялото, не може да са единственото, което да може да ни вдъхновява. Развратът доникъде не води, ако телесността ни не е култивирана и очовечена, ще погинем. Нашето тяло само трябва да бъде дисциплинирано, защото то по начало трябва да служи на душата и духа, а не да има самостоятелно значение. Тялото е само обвивка, а не сърцевина, както си мислят някои, да не кажа повечето. Трябва да направим всичко, та да опитомим тоя звяр, който се крие в недрата на тялото ни - звяра на разюзданата сексуалност, на тоталния произвол на желанията на плътта, звяра на пълното безхаберие към истински значимото и същественото. Да робуваш на собственото си тяло съвсем не е признак на "истинската свобода". А по-голямата част от хората - огледайте се и, вярвам, непременно ще установите това - не са нищо друго освен жалки слуги и роби на собственото си тяло, на собствения си стомах, на червото си, не на последно място, на гениталиите си. Един нещастник, който дойде на консултация в психотераптечния кабинет, който бяхме открили преди време в София, ми заяви следното:

- Имам чувството, че аз самият не съм друго, освен един еректирал пенис. Разбирате ли, нищо друго не правя освен да обслужвам половия си орган. За нищо друго не мисля освен за това как да задоволя нагона си. Мира не мога да си намеря заради тоя проклет пенис. Той има страшна власт върху мен. Аз самият съм нещо като "двукрак" и "ходещ" пенис. Моля, помогнете ми да се отърва от тая маниакалност!

Тоя нещастник поне беше осъзнал проблема си, поне имаше смелостта да си даде сметка за него - и да го вербализира. Работел като жиголо. С друга професия нямал сили да се заеме. Нищо друго и не умеел. Дойде само веднъж. Заяви ми в края на разговора, че нямал сили да се промени, че да е "проститутка" било неговата "карма". Казах му, че първата, и то решаващата стъпка към промяната вече я е направил: съзнава проблема си. Огромната част от хората обаче съвсем не съзнават, че имат същия или сходен проблем. Нима един роб на стомаха ще намери сила да отхвърли това жалко робство? За да замъглят остротата на проблема си хората правят какво ли не.

Примерно, си устройват нещо като "духовност на бездуховността". Или "религия на безбожничеството". Днешните чалготеки са храмовете на тази така разпространена религия. Цялата масова "култура" е пък нейната "философия". Медиите усърдно работят за втълпяването на тази "философия" в съзнанията; натрапват ни постоянно "философията" и "религията" на безсмислието, на нихилизма, на аморализма, на разврата, на порнографския, на дивия секс. Младите са приучавани да копнеят за един такъв развратен живот. Колкото по-развратен, толкова по-"одухотворен" и "истински" бил такъв един живот. Това бил "ритъмът на живота", "ритъмът на самия живот". Парите, алкохолът и сексът пък били нещо като "иконите" на тая така разпространена "религия". Азис и Кондю, няма как, са "патриарсите" на подобна една "църква", "свещенодействаща" около потребностите на червото, на ануса, на гениталиите...

Проблемите са твърде сериозни, но аз само ги щрихирам. Много още може да се пише за това докъде води обезценяването на ценностите, обръщането на традиционните ценности, неверното им тълкуване, водещо до едно така коварно навсякъде проникващо безсмислие. Умствената и духовната, сиреч, човешката немощ или импотентност са превърнати в опори на тази скопена откъм дух и жизненост "религия". Разумът е невъзможен в такава една вакханалия на плътта, на пошлите емоции, обслужващи предимно половия нагон. Разумът може да обедини в едно цяло само автентичните, одухотворени, здрави емоции на дисциплинираното, на знаещото своето място тяло, със силата на ума и мисълта, та да придобие оня могъщ духовен и човешки потенциал, благодарение на който ще е в състояние да твори, преобразява и очовечава света.

А всичко друго са само жалки напъни и безумни ексцесии, симптоматични за идващия залез на гордия и силен, на автентично свободния човек - творец, победител, мечтател, сбъдващ най-съкровените си мечти, воин на непобедимата армия на духа, на която предводители са тъкмо истината, свободата, красотата, светостта на любовта. Свободата е изпитание и тежка прокоба, на което мнозинството не издържа. Необходима ни е една съвременна, добре промислена и въздействаща даже на емоциите религия и философия на свободата, която да може да преведе на достъпен за днешното ниво на разбиране език великите истини на Христовата религия, която не само е религия на свободата, но също така е и религия на любовта.

И затова бесовщината, която тресе съвременното човечество, има една сатанинска антихристиянска насоченост, представяна миловидно като "атеизъм" и дори, представете си, като "свободомислие" и дори "свободолюбие". Казвайки това, съвсем нямам предвид, че другите световни религии нямат своето място в просветляването на съвременния човек и въздържането му от коварните греховни страсти и изкушения; всяка една религия може да вдъхне на човека, стремящ се да надмогне слабостта си, такива мощни духовни сили, че да успее да победи съблазните и немощта на безсмислието. И да го направи силен, достоен за изпитанието, наречено живот, което заслужава да се живее не иначе, а вдъхновено, трепетно, с любов, сиреч, пълноценно.

Да, нека да имаме добрината да заживеем живота си с патоса на непобедимия дух, който е в състояние да надмогне всяка слабост. Без който обаче точно затова сме съвсем загубени, устремени право към "прелестите" на пълния и цялостен провал. Провал, породен от тоталното безсмислие, в което сме допуснали да се потопим. И от което трябва да намерим сили да изплуваме. Та да стъпим на твърд брод, единствено стъпили на който ще можем да усетим силата на краката си. Която ни е така потребна, щом сме поели на дълъг път - и то път във вярната посока...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

сряда, 28 декември 2011 г.

Привързаността на Димчо Дебелянов към Долна баня

Тия дни се занимавам с редактирането, коригирането и предпечатната подготовка на книга за моя роден град, която носи заглавието ДОЛНА БАНЯ: ВРЕМЕНА И СЪБИТИЯ; тя е написана от Г.Гаджанов, местен изследовател. В нея попаднах на доста интересни, неизвестни и за мен факти; сега ми хрумна да публикувам в блога някои интересни откъси от нея; започвам с текст за Димчо Дебелянов и Долна баня; ето, моля, запознайте се и вие с тия почти неизвестни факти:

ЗА ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ В КОПРИВЩИЦА И ДОЛНА БАНЯ

(По случай 95-та годишнина от гибелта на поета на 2 окт. 1916 г.)

Автор: Георги Гаджанов, Долна баня

През първия срок (септември-декември) на учебната 1950/51 г., по стечение на обстоятелствата, заедно с още трима долнобански юноши – Д.Вл.Джамбазов, Филип Ст. Маникатов и Л.Хар.Стратиев – бях ученик в Х кл. на Копривщенската климатична гимназия „Любен Каравелов”. Паралелката ни се помещаваше в стая на 2-рия етаж в северното крило на сградата (доста години по-късно, училището – основно ремонтирано и пригодено за новото му предназначение – беше превърнато в дом на общината).

В паралелката бяхме малко над двадесетина само момчета. Седяхме по двама души на високите дървени чинове, подредени в две къси редици. Моето място беше на втория чин, в дясната страна на стаята, покрай няколкото й големи прозорци. Взорът навън – винаги ведър и приятен – гледаше към леко извисяващия се баир с прекрасна гледка на двора и сградата на храма „Успение Богородично”. От мястото ми на чина през прозореца се виждаха също доста добре очертанията на гроба на Д.Дебелянов с приклекналата, изваяна като жива, каменна фигура на неговата майка. Намираща се като на „завет под посаденото за вечно, подпряла с ръка брадата на лицето си, беше в съчувствена поза на очакваща „своя син да се завърне в бащиния дом”…

… С течение на времето и годините научих много неща за Димчо Дебелянов – като копривщенски и български поет, командир на взвод и рота в Първавата световна война и за загиването му на Южния Серески фронт вляво от Струма.

… Научих и описвам тук и съществени неща за посещенията на Димчо Дебелянов в нашата Долна баня.

Димчо Дебелянов е копривщенец – там е роден през 1887 г. в многодетно еснафско семейство, изживял е детството си и е учението в първите две начални отделения на местното школо. Баща му Велъо, търговец, умира скоропостижно през 1896 г. След 40 дни, като направили равненката на гроба му, съпругата Цана и децата й Найда, Мика, Илия и Димчо, както пише Д. Дебелянова-Каролева, натоварили на една волска кола побралия се в раклата багаж от покъщнината, качили се и те и потеглили за Пловдив при Иван – най-големия син. Така зад себе си те оставили завинаги своето средногорско гнездо.

После семейството се разпилявало и преживявало в различни селища на страната, където младите работили, задомили се, живели и т.н. Майката умряла при една от дъщерите си във Враца. Самият Димчо последователно учил в Пловдив, Ихтиман и София, където завършил гимназия, живял и творил в тях, служил войник в Самоков и пр. Но през следващите 20 години, т.е. до края на живота си (по стечение на житейските обстоятелства и зла орисия на съдбата му), не се връща там, в родното си гнездо Копривщица.

Напротив, в известна степен и смисъл Димчо Дебелянов се свързва, остава близко свързан в своето житие и битие, с поетичното си творчество, и с нашата Долна баня, заради което е справедливо и го тачим и като наш поет.

По-големия Димчов брат Илия (1884 – 15 май 1943 г.) идва през 1906 г. в селото ни на работа в тогавашната дървопреработвателна дъскорезница (фабрика) като квалифициран майстор в дърводелския занаят. Тук през следващата година се оженва за местната девойка Мария Кръстева и със семейството си (имат двама сина и три девойки) прекарва тук целия си живот – участва активно в местните прояви. Той е един от учредителите на тесносоциалистическата партийна група, активен деятел на читалище „Рила 1898”, туристическото дружество и пр. С него е свързано идването, пребиваването и всичко друго от живота на Димчо Дебелянов в Долна баня.

Димчо идва за пръв път в нашето село през 1907 г. за да участвува в сватбата на батьо си. През следващите 8-9 години, по уточнени данни от племенницата му Димка Ил. Дебелянова (1925-1993 г., по мъж Каролева), литературоведка - автор на книгата (художествено-биографично изследване за вуйчо си Димчо) под наслов „Живях в заключени простори”, Сф., 2005 г., второ допълнено издание, с.294, издателство „Зах.Стоянов” - той идва и пребивава в Долна баня не по-малко от 10-тина пъти: престоявал е тук с удоволствие в дома при братовото му семейство в продължение на по-няколко дни и дори цял месец или летен период.

Поводите за посещенията му са различни: съвместно прекарване на празници, лечение, или просто за разтуха. По повод на последното Димчо е казвал, откровено е споделял, в т.ч. и с литературния си събрат Гео Милев, че буквално бяга от „тази малка и зла София, която ненавижда”, че с готовност идва и седи в селото; че тук му е приятно, защото с досада бяга от Града, като… бездушен, скучен. Това е било напълно разбираемо като се има предвид, че в столицата той е оставал неведнъж без работа и доходите му за препитание са били не само оскъдни, но и често за продължително време непостоянни, живеел е там неприсъщо скромно и в несекващ обиден недоимък.

Интелектуалния живот в София е бил по това време не за завиждане; малко са били там личните му интелектуални удоволствия, да не става дума за радостни наслади, преживявания, духовен живот и пр.

В Долна баня обаче Димчо Дебелянов води пълноценен за местните условия живот: намира и изпитва удоволствие в разходни по улиците и пътя за Самоков, из местности в полето, по поречието на Марица: където се къпе във вировете или гьоловете, по пътеки из близкото Градище и (неведнъж) по красивите околни поли на могъщата гориста (за отбелязване е използваното понятие "гориста", което всъщност означава неправещото впечатление за листата на широколистните дъбови и букови дървета в нея, а за нейната тогавашна девственост, т.е. в смисъл неизсечена до необяснимост за човешките чувства и възприятия) Рила, прави запознанства с учители от основното школо и интелигенти и служители в Сребърниковата дърводелска фабррика, дъскорезница, интересува се и участва в прояви на местния обществен живот и пр.

ЛЮБОПИТНО: Д.Дебелянов е бил висок, строен, бил е една лирично настроена личност. Макар че в началото на творческата си дейност и дори приживе не е бил много известен като поет, той е правел впечатление със силата на нежните „трели” на стихотворенията си.

Той – без да му е кусур, защото е бил млад! – е бил твърде влюбчив към представителките на противоположния пол млад човек: през времето на 1908-12 г. създава и е имал интимно-приятелски връзки последователно с 3-4 девойки – образовани, стройни, красиви, взаимно отговарящи на чувствата му. Дори началната учителка Мария Василева от София му е гостувала доста дни в Долна баня през школска ваканция и (в съкровен разговор с Димчовата сестра М.Григорова, също начална учителка) е изразявала готовност да се венчае с Димчо при скромна обстановка в местната църква…

Но за жалост всички връзки с девойките-избраници на сърцето му завършват за него с раздяла, съвсем не обаче по Димчова вина. Така той си остава и завършва краткия си земен път само на 29 години като ерген – бохем-самотник (но не с бохемски начин на живот – в разгул, пиянство и пр., а с житейска философия на творец, която във времето след смъртта му го прави присъщо и заслужено по достойнство още по-известен и ценен в българската литература, и не само в нея) като поет и патриот-гражданин, загинал за Родината на фронта.

Също полезно е във връзка с Димчовото „бохемство” да се преведат и знаят думи-спомен на българския писател Гьончо Белев от Ихтиман, близък негов приятел, които имат своето голямо хуманно-социално значение:

Димчо обичаше живота и с това си поведение ме привличаше. Две стотинки да има – с приятелите ще ги раздели. Щом има у него – има и у приятелите. Много се злослови около неговото бохемство. Вярно е, бяхме бохеми? Гладни бохеми. Ние се събирахме не за да се напием, а за да се повеселим…, не от отчаяние, а защото обичахме живота и неговите блаженства. Това ни свързваше, а Димчо всякога е бил отличен другар…

Димчо Дебелянов, от вдъхновение и може би от благодарност и интелектуална отплата в Долна баня написва през 1913 г. стихотворението си „Гора” (публикувано във в. „Смях”, бр. 110 от с.г. Както Димка Ил. Дебелянова посочва (в „Живях в заключени простори”), поетът Николай Лилиев, познат литературен събрат на Димчо от 1907 г., след съвместно пребиваване и запознанство в Долна баня, характеризира първата редакция на творението като „един от шедьоврите на Дебелянов”. По-нататък в книгата си Димка Дебелянова посочва, че поетесата Валентина Радинска написала възторжена статия за тази творба.

За това, че Димчовото стихотворение „Гора” се отнася за долнобанските лесове потвърждава недвусмислено, наред с другото, посочено по-горе, именно, за преживяванията на поета в селото ни, и спомен на брат му Илия, споделен в редове до поета Владимир Русалиев: „Димчо… в Долна баня… обичаше да прекарва между горските работници и вечер често сядаше с тях на маса да се разговарят… Обичаше да скита в полето и горите”. И още – характерната дума в стихотворението, тук, в Долна баня употребявана – думата „валози” използва поетът, сиреч, снишено място всред околните по-високи места, а не думата „падини”!

И накрая ето текста на стихотворението „Гора”:

ГОРА

Накрай полето, дето плавно слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра
- виши колони непреклонни успокоената Гора.
Там дремят приказки старинни, там тае звънка тишина
и в безответните й скути, като вълна подир вълна,
заглъхват хоровете страстни на многогласното поле
и подслон верен в час вечерен намират морните криле.

И знае пътникът утруден, че в презнощ тръпните листа
с участен ромон ще му спомнят на миналото повестта,
взори низ глъхнали присои, далек от полски прах и дим,
пред него повтор ще въстава животът ласкав и любим,
а денем, лик когато свежда над примирената вода -
ще вижда прежните копнежи там мъдро спящи навсегда.

Че дълги дни към хубост вярна в небег безцелен устремен
той вред в полето е настигнал следите на предвечна тлен
и сам е свърнал - на Гората в съкровищните самоти,
последна радост да изведа, последна скръб да приюти...

Накрай полето, дето плавно излъчва слънцето стрели
и в марни валози потокът с вълни приспивни ръмоли,
меда на отдиха стаила дълбоко в девствени недра -
виши колони непреконни успокоената Гора.

(Бележка: Още за живота на Димчо Дебелянов в Долна баня може да се прочете в книгата „Живот между Рила и Карабаир”, издадена през 2009 г., - по-точно статията „Димчо Дебелянов в Долна баня…”, с.с.80-84)


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Подарената свобода се обезсмисля, свободата е ценна само когато е твое собствено постижение

Публикацията Вечно недоволни мърморковци са не само българите…, която всъщност е отговор на анонимен коментатор на моя теза, изразена в статия, носеща заглавието Не някой друг, а ти самият си изцяло отговорен за всичко, което ти се случва!, предизвика интересна, по моя преценка, полемика, засягаща най-важните, и при това не само български, но и общи човешки въпроси; за да стигне тази дискусия и до читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ, я публикувам отделно; ето какви мисли си обменихме там:

Анонимен: Защо мислите, че българите нямат развито съзнание за свобода? По време на турското робство има безброй бунтове и въстания, а след 1878 връх бързо вземат либералите, които гласуват една много – бих казал – прекалено либерална конституция – Търновската. До Първата световна война въпреки някои прояви на насилие и т.н. България е повече или по-малко функционираща по западноевропейски образец страна, при това в много отношения по-демократична от балканските си съседи.

В периода между двете световни войни и в България има авторитарни уклони, но тя е по-демократична от много западноевропейски страни, например Германия, Италия Испания, Португалия. Дори след забраната на партиите 1934 има Народно събрание и свободни избори! След 1944 в България има първото и най-продължително антикомунистическо движение в Източна Европа – горяните – от 1945 до 1956! След 1989 българите стояха най-дълго от всички източноевропейци по улици и площади – и т.н.

Така че тезата за това, че българите не разполагат със съзнание за свободата следователно не намира опора във фактите. На мен ми се струва, че тази теза се е появила в периода на комунизма и нищо чудно нарочно да е насадена от ДС и КГБ в масовото съзнание. Не ми е известно преди 9 септември 1944 да е акцентирано върху това. Напротив, българите тогава по-скоро са имали съзнание за себе си като изключително свободолюбив народ, стигащ до анархизъм.

Неблагополучията на България следователно в никакъв случай не могат да се обяснят с липсата на свободолюбие у българите. Причините за успехите и неуспехите на България, както на повечето социални явления, са комплексни и не може да се сведат до един отделен фактор. Даже можем да приемем, че прекаленият индивидуализъм и либерализъм на българите е причина за неудачите им. Така например българският политически живот щеше да е много по-уравновесен и спокоен, ако Търновката конституция не беше толкова либерална, а по-консервативна.

България не е така икономически просперираща като Западна Европа не поради народопсихологически причини, а поради своята историческа съдба – турско робство, комунистическо робство и т.н.

А дали съзнанието определя битието или обратно, е спорен въпрос. Ако например съзнанието е само пасивен продукт на материята, свободата е само илюзия, макар и упорита илюзия. А ако съзнанието все пак може да въздейства върху материята, изниква въпроса КАК? Как може нематериалното да влияе на материалното?

Ангел Грънчаров: Пропуснали сте да забележите злотворното влияние върху българската душа на половинвековната експанзия на комунизма… Разбира се, че до 1944 г. българите са вървели, къде по-смело, къде по-бавно, къде нерешително, къде малодушно, но, така или иначе, все пак са вървели по пътищата на свободата. След това обаче ситуацията се променя коренно: за десетилетия слънцето на Свободата залязва из българските земи. Това не е могло да не доведе до своите ефекти и отражения върху, така да я наречем, българската душа. И върху българската съдба респективно...

А що се отнася до степента на развитие на съзнанието за свобода в ерата на 500-годишното господство на Османската империя, мога да Ви припомня поне това: Левски проповядва непопулярната тогава теория да се освободим сами, със собствени сили, а огромната част от народа си спи и си добрува под султанския ярем, чакайки някой друг да ни освободи; в резултат българската свобода така или иначе ни е подарена от „дядо Иван“, нали така?

Идеалите на Левски да се освободим сами, та да не погубим свободата си, щото дарена свобода по начало не може да има, са погазени… Такива ми ти работи; винаги събитията могат да се тълкуват по различни начини; няма една меродавна и „обективна“ историческа интерпретация…

Анонимен: Комунизмът, разбира се, оказва изключително зловредно влияние върху психиката на попадналите под него народи, вкл. на българите, но все пак само на част от българския народ. Виждаме, че след 1989 на различните вотове между 700 000 и 2 милиона души гласуват за БСП. На тези хора свобода наистина не им трябва.

Все пак останалата, по-голяма част от българите, подкрепя демократични, либерални партии. Това за съжаление е картината в цяла Източна Европа и ОНД. Съмнявам се обаче, че ония другите някога ще променят възгледите си и ще обикнат свободата. Те ще си умрат влюбени в несвободата. Мисля, че при тях никакви аргументи, колкото и силни да са и никакви проповеди няма да помогнат. Те са загубени за свободата и демокрацията. Трябва да приемем хората и света такива, каквито са.

Не съм специалист по националноосвободителните борби, но идеята, приписвана на Левски България да се освободи съвсем сама от Османската империя, е доста смела и вероятно нереалистична. Няма балкански народ, който да се е освободил сам. Замисълът на Априлското въстание също не е бил българите да победят турската армия и България да се освободи сама, а военните действия да продължат достатъчно дълго – няколко месеца, докато се намесят великите сили, т.е. да се следва примера на освобождаване на Гърция.

За съжаление поради нещастно стечение на обстоятелствата въстанието е потушено сравнително бързо. Руско-турската война все пак е резултат от Априлското въстание. Освобождаването на България, макар и резултат от завоевателните стремежи на Руската империя, в крайна сметка не е отрицателен факт. България след 1878 г. постепенно успява до голяма степен да се еманципира от Русия. Ако не беше 9.9.1944, днес България сигурно щеше да е страна с някакво руско влияние, но със сигурност то щеше да е много по-слабо.

Много други народи се освобождават много по-късно от българите – поляци, чехи, словаци, унгарци и др. Някои като кюрди, шотландци, корсиканци, баски и др. още не са се освободили от поробителите си.

Иначе сте прав за интерпретацията на историята – няма напълно обективно тълкуване и нещата винаги може да се разглеждат от различни ъгли.

Ангел Грънчаров: За идеологията и стратегията на Васил Левски свидетелства поне ето тази негова мисъл:

Тоз, който ни освободи, той ще да ни и пороби!

Мисля, че оттук си личи основната му идея: да се освободим сами. Иначе каква ни е ползата едни поробители да сменим с други?!

И Стамболов е мислил така. И Ботев. Ами Захари Стоянов? Той поне знаете какво пише относно табиетите и копнежите на "освободителите". И още много други велики българи от онова време са все „русофоби“. Стамболов например дава живота си за да ни предпази от „добрините“ на поробителя-освободител Русия.

Подарената свобода се обезсмисля, щото свободата е ценна само когато е твое собствено постижение. Иначе тя няма смисъл. Тоя, комуто са подарили свобода, такъв просто не знае какво да прави с нея. И най-голямата му грижа е да се откаже от нея, да отхвърли прекалено тежкия за носене дар. На много хора свободата просто не е по силите и те затова стават комунисти, комуноиди или „ляво мислещи“, които чакат държавата да се погрижи за тях.

Това е в резюме целия смисъл на човешката история. Тя е шествие към свобода, в което „масите“ вървят с голяма неохота. Вижте какви мъдри думи за психологията на слабаците и на тълпата пише примерно Фридрих Ницше, пък и мнозина други. И Достоевски е написал проницателни анализи за това как идеята за свобода влияе на отделните типове човеци. "Страшно и опасно нещо" за него е свободата; затова тя така плаши, а пък някои и дори я мразят. Виждат в нея "корена на бедите" ни. Без свобода наистина по-лесно се живее. Проблемът е обаче, че не се живее достойно.

Но личностите не могат да живеят без свобода: свободата за тях е подобна на въздуха. Свободата е нещо като Слънцето, без което няма живот. Свободата е Слънцето, около което се върти всичко в нашия човешки свят! Дошло е време дори ние, българите, които в мнозинството си недолюбваме свободата, да осъзнаем най-сетне тия толкова прости истини.

Без които обаче наистина не може да се живее. Без които животът ни ще продължава да е все така жалък, нещастен, мизерен и недостоен. Какъвто, прочие, и е българският живот от поне 70 години вече...


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.

Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

вторник, 27 декември 2011 г.

Обезценяването на ценностите, или какво ще правим ако солта се обезсоли?

Тия празнични дни, в които сякаш съм по-свободен - поне на държавната работа не ходя, иначе в къщи се спуквам от работа, т.е. от четене, редактиране писане! - ми се иска да седна и да напиша един по-сериозен, труден, искащ по-голяма концентрация текст. Философски текст или статия. Имам и, както се казва, идея: обезценяването на ценностите. Просто трябва да се настроя и да седна да пиша. Но тъй като темата е голяма, все отлагам ли отлагам. Ето и сега пиша за това какво трябва да пиша, а не сядам да запретна ръкави и сериозно да се захвана със самото писане.

От друга страна имам и най-авторитетна подкрепа, която намирам в Библията, в Светото Писание. Тъй че се двоумя дали да не нарека текста си "Обезсоляване на солта"; наистина, дали да не му дам едно такова заглавие?! Изглежда ценностите ни са "соленото" у нас, които сме наречени там, в Светото Писание, "солта на земята". Ето по-точно какво пише там по тоя въпрос:

"Вие сте солта на земята. Но ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не струва, освен да се изхвърли вън и да се тъпче от хората." (Матей 5:13) "Добро нещо е солта; но ако солта стане безсолна, с какво ще я подправите? Имайте сол в себе си, и мир имайте помежду си." (Марк 9:50) "Прочее, добро нещо е солта, но ако самата сол обезсолее, с какво ще се поправи?" (Лука 14:34)

Прочее, кое е това, което именно нас, хората, човеците, "солта на земята", ни прави "солени". Кое ни държи да не се "обезсолим"? Кое е "соленото" у нас самите - ето и за това си заслужава да се помисли най-напред. Нека да опитам.

Първо, защо сме "солта на земята". Ами явно защото ние, човеците, сме, така да се каже, "най-важните"; ако помислим малко, можем да открием, че този прекрасен свят, в който сме поставени, сякаш именно за нас е и създаден - защото само ние можем истински да го оценим. Животните сигурно също се радват на красотите на света, но те не могат да осъзнаят и да дадат словесен израз на вълненията си, а ние можем. Това, че съзнаваме, ни отличава от животните. Но това, че умеем да оценяваме, изглежда е още по-важното. Дали изобщо съществува такова нещо като "красота" за животните е въпрос, на който, мисля, можем да отговорим еднозначно: не, нямат животните и представа за красивото като такова. То и много хора нямат такава представа, а какво пък остава за животните?! Способността за естетическо преживяване, за възторг от красотата, способността за естетическо преживяване и оценяване е една най-същностна човешка способност. Щом това го можем само ние, човеците, дали пък с него не е свързано основанието да бъдем определени в Библията като "солта на земята"?

Ние, човеците, умеем да мислим и да оценяваме. Да знаем, да съзнаваме - и да постигаме смисъла в чувството, т.е. преживявайки, вживявайки се в нещата. И едва на тази основа да действаме - и то съвсем разумно. Или неразумно. Колкото повече са развити тия способности - съзнаването и чувстването, пък и склонността към активност, към действие - у дадени хора, толкова повече тия хора ги възприемаме като талантливи, надарени, богати, но в един друг смисъл. А талантът какво е? По-висша степен на развитие на човечността, един вид одухотворяването на тази последната.

Тия са простите тези, съдържащи се в моето съвсем ранно, младежко "Учение за човека", което написах под формата на дисертация още когато съм бил на 25-26 години. Разбира се, дисертацията ми си остана незащитена; не че много съм и напирал да я защитя де. Наскоро тя излезе като приложение към списание ИДЕИ, понеже решихме да основем нещо като философска БИБЛИОТЕКА към него. Ако някой се интересува, да се обади. Но да не се отклонявам, ами да продължа подетото разсъждение за оценяването и възторгването от красотата, на което само човеците са способни.

И затова са наречени "солта на земята". Ние, човеците, сме наречени така, а кое ли именно придава соления вкус на тази сол? И кое трябва да пазим, та да не се обезсоли солта на земята, която в наше лице съществува, т.е. бива пазена. Да пазим да не се обезсоли солта на земята, т.е. ние самите в някакво най-съществено отношение да не се "повредим", изглежда е най-важна наша задача. Щото ако самата сол се обезсоли, как тогава ще можем изобщо да я осолим? А какво е земята без солта на земята?

Добре, не от съществено значение дали едната, дали другата, дали третата специфично човешка способност следва да се свързва със "соленото на самата сол". Да мислим, да оценяваме, да искаме - и на тази основа да действаме - са трите основни, коренни, базисни, фундаментални човешки изяви и отношения. Взети заедно и трите, нека да приемем, са тъкмо соленото на солта на земята, каквото представляваме ние, човеците.

При дадени хора едното, или другото, или третото е станало водещото, е доминиращото отношение. Има хора, склонни повече да мислят, т.е. при такива умът е станал водещата душевна сила, има и естетически натури, за които чувстването и оценяването, постигането на смисъла със сърцето, е придобило водещо значение; а има и практически натури, за които действието, произтичащо от желанието, е доминиращата проява на тяхната специфична човечност. Значи има най-разнообразни видове "човешка сол". Но ние търсим тъкмо соленото на солта, а пък дали една сол е такава или онакава, щом е сол, тя трябва да носи соленото в себе си. Ето че идваме пак в изходната точка. Нека в такъв случай да тръгнем в нова, по-различна посока.

Човекът е "солта на земята", а ние търсим соленото на тая сол. Способността за човечност, която се диференцира в упоменатите три форми и придобива тия три коренни начина на изявяване, дали пък не е търсената соленост на солта? Общото и на трите е тъкмо активността, защото и мисленето, и чувството, и волята, са все специфични прояви на активност - умствена, естетическа, волева, с една дума казано, душевна. Ние, бидейки солта на земята, понеже сме способни на различни родове активност, само по този начин сме и соленото на тая сол - дали е така? Ако възвеличаем активността като такава, ако я турим на най-висок пиедестал, дали няма да поемем във вярната посока?

Колкото повече си активен, толкова повече си човек в един най-същностен смисъл. И то не каква да е активост, а осмислена, почувствана със сърцето и с цялата душа, активност, която може не просто да служи на ориентирането ни в света, но и за неговата промяна. Щото човекът, както и да го погледнем, е същество, което, бидейки неудовлетворено от така и така дадения ни природен свят, не се задоволява с него, ами почва да работи за сътворяването на един собствен, човешки свят - света на културата, на духа, на философията, на изкуството, на красотата. И така проявява себе си като същество, достойно за творческия потенциал на своя Велик Създател; ние сме "богоподобни" в степента, в която сме способни на изяви на творческа активност, която не просто въпроизвежда съществуващото, но и изобретява и твори съвършено нови неща, светове, ценности, какво ли не. И трябва още тук да признаем, че онова, което ни окриля да вървим по този така вълнуващ път на творчеството като начин за изразяване на творческия ни потенциал, е свободата. Да си човек в истинския смисъл, следователно, означава да си, първо, творец и създател, а пък какво е творецът без свободата?!

А може би защото сме способни на творчество и държим на свободата си, сме провъзгласени за "сол на земята"; което ли в такъв случай е соленото на тая сол? И кое е застрашеното от обезсоляване, както предупреждава още преди толкова векове нашият Велик Учител Христос в своята така мъдра "Нагорна проповед", или проповедта от планината? Щото той проповядва там след като се възкачва на един хълм, на едно високо място. Та, на Хълма, в Планината, Той, прочее, изрича и ето тия знаменити думи:

Вие сте виделината на света. Град поставен на хълм не може да се укрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата.

Това, че изрича тия свои думи пред учениците си, нека да не ни подвежда. Всеки човек е достоен да бъде Негов ученик, ученик на въплътилия се в човешки вид Бог - Христос. Даже и най-падналите хора са човеци, достойни за изправяне, достойни също така и за уважение. Тъй че нека не възприемаме буквалистично неговите думи, а именно, че "сол на земята" са единствено учениците Му. Ние, християните, ние, човеците, дето сме способни да оценим мъдростта на тия Негови думи, сме тези, за които става дума в тая проповед. И за да се избегне двусмислие, Той е добавил ето това: "Вие сте виделината на света". Сиреч, светлината. А думата "свят" иде тъкмо от светлина. Ние сме светлината, или по-точно казано, нашият дух е светлината, що струи от нас и озарява със заревото си света. Нашият така красив, вълнуващ, предизвикващ неописуем трепет в сърцата ни свят. Божият свят, създаден тъкмо по наша мярка, създаден тъкмо за нас, човеците! Защото какво е светът без око, което да му се радва? Нали неслучайно Ницше пише в своя "Заратустра":

“О, Велико Светило! Колко би струвало твоето щастие ако ги нямаше тия, на които ти светиш?!”

Прочее, който иска да се вглъби повече в поставените тук проблеми за отношението човек-свят, нека да се обърне поне ето към ето тази глава на моята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА. Тя, прочее, носи заглавие, което може да ни наведе до същината на проблема за "обезсоляването на солта": Култът към тялото и неуморната воля за живот. Дали пък солта не е застрашена от обезсоляване тъкмо защото човекът се е пренастроил така, че цени от своята същност не това, което трябва?

(Очаквайте продължение на разсъждението)


Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя.

Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

понеделник, 26 декември 2011 г.

Бог е Любов и Доброта

Честито Рождество Христово!

Г-н Грънчаров, на теб, на твоето семейство и на всички мои почитатели в твоя сайт пиша ето това:


Бъдни вечер е навечерието на най-прекрасното чудо в колективната душа на човечеството. Тя вещае, че доброто и Светлината имат бъдеще. Разкрива ни, че и в най-дълбокия мрак пред нас блести заревото на Божествената ни същност, че всички ние сме изгубени, объркани и страдащи частици на самия Бог.

С раждането на Младенеца Създателят добива човешка същност, а човекът - божествена. И ние разбираме, че на Изток има една звезда, която ни сочи пътя на завръщането към нашия небесен Отец.

Но тоя път не е широка магистрала, съградена от самодоволни нищожества, болни от политическа мегаломания. По него не се върви с луксозни лимузини, както се движат висши духовници, забравили силата на смирението, скромността и простотата. Не, към звездата на Бог ни води една стръмна и тясна пътека.

По нея се движат босоногите, уморените, бедните и страдащите. Тя е за героичните жени, които слугуват в чужди краища, за да подкрепят семействата си, за доблестните мъже, незабравили род, дълг и Родина, за самотните, тъжните, низвергнатите, „социално слабите”.

Бог е Любов и Доброта. Той няма фаворити. Ала Той не може да ни води за ръка. По пътеката към Него можем да стигнем единствено сами, със сърцата и душите си, със страдание, покаяние и любов.

Желая от сърце на всички благословен и добър път към Светлината!

С обич: Паула

Честито Рождество Христово!

Благодаря за вълнуващо-правдивите думи, с които се обръщате към нас, Вашите читатели, уважаема госпожо Лайт!

Позволявам си да публикувам забележителното Ви послание в своя блог, та да стигне до повече хора.

Бъдете жива и здрава и нови житейски и творчески успехи Ви желая!

С поздрав: Ангел Грънчаров


Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

За да се възрадвате, първом полюбете свободата, първом се влюбете в нея

Работата ми по поредицата от есета, наречена (условно, засега) Преживяното в ерата на комунизма отива към своя край. Разбира се, може още много да се пише, но ми се струва, че според замисъла ми за тия есета е важна идеята, същината, а не детайлите, емпирията. Не мисля, че отплесването в описанието на подробности може кой знае колко да обогати една такава бъдеща книга, която вече получи контурите си. За мен е важно да бъде доловен и предаден духът, така да се каже, на онова време - и ако това е постигнато поне отчасти, тогава съм изпълнил задачата си.

Пък и една такава поредица винаги може да бъде допълвана, по един или друг повод от съзнанието могат да бъдат измъквани нови и нови забравени истории. Никога в тая сфера - животът, човекът, съзнанието, търсенето на истината и пр. - окончателно и веднъж-завинаги не могат да бъдат решени всички проблеми, т.е. никога не може да се стигне дотам, че всичко докрай да бъде казано. Аз пък и изобщо не се стремя към подобна изчерпателност, понеже не пиша хроника на случилото се, а нещо съвсем друго. Ето че сега, воден от тия мисли, ми се налага да напиша едно завършващо поредицата есе, да сложа точката, а пък по-нататък ще видим какво ще се получи с тия текстове. Разбира се, трябва още много да се работи по тях, та да добият един по-приемлив от естетична гледна точка вид; примерно, налага се да се измислят съвършено нови заглавия и книгата да бъде структурирана, пък после и озаглавена по-сполучливо. С няколко думи казано, имам още много работа по нея.

Не ми се иска да обединявам в едно всички мои, така да се рече, "автобиографични" писания, пръснати иначе из книгите ми. Идеята да ги обединя, та да се получи нещо като мемоари, ми е съвсем чужда. Със съвсем друга цел съм писал тия неща. Каква именно е била целта всеки ще може да разбере ако се зачете по-сериозно в тях.

Иска ми се в това завършващо есе да направя опит да представя нравите и психологическите нагласи на хората от онова време, от времето на т.н. социализмо-комунизъм. Сега, 20 и повече години вече след края на оная епоха, в наше време човек може да чуе какви ли не спекулации: "животът бил тогава чудесен, като песен", "хората били добри, едва ли не съвършени", "всички били щастливи", "животът бил евтин, нямало гладни" и прочие, и т.н. Някои пък се опитват да насаждат някаква крайно романтична представа за ония години, като са водени от една най-пошла носталгия, щото да ти се вижда романтично времето, в което хората бяха лишени тотално от свобода, е и кощунство, е и симптом за това колко ти самият струваш като личност. Животът в комуната може да бъде идеал за живот само за ония, които нищо особено не струват като личности, т.е. за които личностното е по начало инстинктивно ненавистно и дори непознато. Не е вярно и това, че хората тогава не били ламтели за пари и богатства, че били скромни и че били имали не знам си още какви добродетели; напротив, всички, кой както и доколкото може, и крадяха, и лъжеха, и се преструваха, и играеха театър, щото да бъдеш себе си тогава беше и опасно, и страшно, и забранено. Животът тогава беше прекалено сив и скучен, че да заслужава да ни бъде представян едва ли не като идеал за живот. Ако на някои им изглежда така, то само показва, че такива имат една много бедна представя за живота, а също така и много елементарни разбирания за човека, за достойното за човека и пр.

Младите особено много са подложени на агресията на абсурдисткия носталгизъм по социализмо-комунизма, който така натрапчиво се шири из медиите и бива натрапван на съзнанията им. Такива едни симптоми съвсем не са безобидни и са свидетелство за пълзящата рекомунизация, на която сме подложени от поне 10 години насам. Ето, за да помогна поне малко да се пресекат такива едни фалшификации, ми се наложи да представя как аз лично съм преживял и възприел "чудесната романтика на комунизма", и то от най-ранна възраст, от възрастта, когато романтичното възприемане на живота е неизбежно, е дори естествено. Реалният комунизъм беше способен за задуши и да опошли всеки романтичен трепет на душата, тъй че претенцията, че самият той бил романтичен, е съвсем неоснователна. Комунизмът беше направил така, че самият живот беше натикан в жестоко прокрустово ложе, беше окован, оплетен във вериги, омъртвен, осквернен и дори скопен; защото нима заслужава да се нарече "живот" съществуването без свобода, което носи името комунизъм?!

Хората работеха като животни, като роби, и то един примитивен, тежък, затъпяващ и изчерпващ силите тъп труд: да носиш камъни и тухли, да бъркаш ръчно бетон (това много сме го правили по т.н. бригади, когато сме били ученици, а по-късно и студенти), да копаеш с мотика - ох, колко много се копаеше с мотика в ерата на комунизмо-социализма! - да тикаш, изплезил език, сякаш си животно, натоварена или претоварена ръчна количка, да береш чушки или каквото друго там да е под палещото слънце, превил гръб и прочие.

Комунизмът разглеждаше човека единствено и най-вече като груба физическа сила, сиреч, като животно; за комунизма човекът е "социално животно", което при това трябваше да има ред "добродетели": да не мисли, да мълчи, да изпълнява, да е послушен, да не роптае, да уважава народната милиция, да богоговее пред "Партията" и нейните вождове. Тия, дето харесват толкова много комунизма, явно харесват точно тия неща: да не мислят, да са послушни, да чакат друг да взема решения, сякаш ти самият си малоумен, да бъдат възприемани като животни и т.н. Излиза, че комунизмът е симпатичен на ония, на които просто не е по силите да бъдат личности, щото да бъдеш личност означава точно това: да държиш на свободата си, да не позволяваш да те унижават, да изискваш да те приемат за достойно и суверенно човешко същество и т.н. Комуната е антитеза, е отрицание на личността, тя е мястото, където цъфти безличността и посредствеността, там, в нея, тия последните са в своята стихия. Отношението към живота в комуна за това е нещо като пробен камък за това колко ти самият струваш като личност; интересно е, че през целия си живот, вече доста продължителен - аз сега съм на 52 години! - не съм срещнал човек, който има ясно изразен личностен потенциал, който при това да е бил привърженик на комунизма; обикновено от комунизма се възторгват безличниците, нямащите понятие за достойнство същества, ония, които се плашат от свободата, за които свободата на личността е най-ненавистното нещо на тоя свят. Който обича свободата, такъв е личност, щото без свобода няма личност; обичащите комуната обичат всъщност несвободата, сами съдете тогава колко самите те струват като личности. Комунистът е античовек, нему всичко човешко е чуждо. Разбира се, комунистът е най-лъжливото същество на света, лъжата е нещо като модус вивенди на комунизма; без лъжи комунизмът е не само реално, фактически, но също така и идейно невъзможен.

Съществуването в ерата на комунизма - слава Богу, че тая "ера" у нас продължи само 45 години, което е и малко, и много, зависи, но е сигурно, че още поне толкова години ще са ни нужни да се чистим от неговата гнус, да се лекуваме от проказата му - включваше, освен убийствен за индивидуалността, за разгръщането на същностите сили на човека труд, и също така прекалено много скука, т.е. това беше живот без автентични емоции, живот без трепети, копнежи и възторзи. Гледайте поне филма "Маргарит и Маргарита" за да разберете поне отчасти цялата гнусотия на автентичния комунизъм. Прочее, българското кино от онова време, въпреки всичко, въпреки цензурата, въпреки подмазвачеството на кинодейците пред "Партията", все пак дава една сравнително точна представа за баналния и безинтересен живот от онова време. Вижте, например, каква им беше науката на комунистите - като гледате филма с Тодор Колев "Двойникът".

И за нравите на комунизма и комунистите ще разберете много ако внимателно гледате цяла една поредица от такива филми. Хората тогава работеха, лъжеха, преструваха се, крадяха, лицемереха, вечер се прозяваха пред телевизора, гледайки еднообразни съветски филми за войната или пък слушайки безкрайните отчети на Тодор Живков пред несвърващите им пленуми, конкреси, конференции и прочие. Тодор Живков тогава беше на екрана на телевизорите почти непрекъснато, почти колкото Бойко Борисов сега; той, този последният, прочее, от Т.Живков научи тия табиети.

При комунизма животът течеше в два плана: външен, показен, и същностен, вътрешен. Бяхме длъжни да мълчим, да крием истинските си мисли, страхът беше най-същностна екзистенциална определеност, модус на съществуването на комунизмо-социализма. Едно мислиш, друго казваш. Казваш това, което се чака да кажеш, в никакъв случай няма как да съобщиш някому истинските си мисли - стига изобщо да имаш такива. Повечето хора затова тъпееха като животни; будните хора в един момент сякаш бяха на изчезване. Това, че българския народ и до ден днешен, дори и в 21 век, се отличава с добре изразена стадна, сиреч, овча психология, се дължи в голяма степен и на раните, които комунизмът все пак успя да нанесе на българската народна душа.

Това коварно раздвоение беше всъщност най-гнусната черта на комунизма: на хората тогава им беше де факто забранено да бъдат себе си! Който дръзнеше да каже нещо "по-така", неминуемо щеше да си има работа с народната милиция, защото цяла армия доносници, такива като любимия ни президент Гоце Първанов, бдяха и дебнеха кой какво мисли, какво казва и какво прави. Ония пък, които си позволяваха да изразяват отвращението си от цялата тая антихуманна система, си съществуваха в затворите, в концлагерите. То, прочее, в един момент цялата страна заприлича на казарма и на концлагер, т.е. почна вече да не е нищо друго, освен един голям концлагер, една голяма казарма: с всичките му там салтанати, именно, с милиционери, с телени мрежи по границите, с вежливо усмихнати партийни и комсомолски секретари и какво ли не още. Културната и всякаква друга изолация от целия свят беше на висота: по радиата беше забранено да звучи "упадъчната западна музика", а по едно време въведоха квоти, да речем, на десет съветски и български комунистически песни се полагаше най-много една западна, и то от "прогресивни западни певци", доколкото такива изобщо е имало; щото те, горките западни певци, бяха все "упадъчни", т.е. бяха носители на толкова съблазнителния, при това ниминуемо "буржоазен", дух на свободата.

А свободата, запомнете това добре, беше най-ненавистното нещо за комунизма и за комунистите. Те говореха постоянно кухи лицемерни думи за свободата, но от думите им лъхаше пълно неприемане на нейния дух, на нейната истина, същност и идея. Лъжеха ни, че "истинска свободата" било имало само при комунизма, т.е. по оруеловски комунистите без капчица свят обявяваха робството за свобода, а свободата - за робство. Всичко беше наопаки в проклетия им огледален свят! Нищо не си беше на мястото, и то каквото трябва да бъде. Всичко беше изопачено, осквернено, изнасилено, оплюто, лъжливо, фалшиво, гнусно и т.н. И до ден днешен като срещнете някакво интернетно плямпало, което почне да ви учи "как е правилно да се мисли", имайте предвид, че сте попаднали на точно такъв типов продукт на комунизма, който аз предпочитам да го нарека урод или мутант-комуноид. Нищо човешко, повтарям, нямаше във варварската система на комунизма, нищичко!

Но за отбелязване е, че под огромните каменни или бетонни блокове на непримиримата комунистическа ненавист към личността и свободата, затискащи кълнеенето и растежа на човешкото, това човешко, понеже има и носи в себе си неунищожим Божествен отпечатък, не само се беше съхранило, но и, като опозиция на убийствената реалност, събираше сили за един реванш. Например, мълчанието при социализмо-комунизма, когато другарите очакваха аплодисменти, беше направо убийствено; затова другарите през цялата му история не правеха друго, освен да режисират, да организират самия ентусиазъм, та да придадат някаква извратена жизненост на варварската си система. Постоянно правеха своите паради с разните му там "живи картини" или пана, съставени от телата на деца или на младежи, а пък разните му там "отговорни другари", предполагам, не са имали други, по-извратени удоволствия - ако изключим грухтенето със страстни другарки по бюрата на канцелариите! - от това да махат от трибуните на безличното море, състоящо се от облечени в кърваво-червено човешки тела. Въобще може да се заключи, че за комунизма тъкмо тялото, с неговите потребности от ядене, пиене, грухтене и пр. беше оста, около която се въртеше "животът" в тая система; а пък душата беше подложена на страшна дискриминация, на остракизъм, на отхвърляне, на оскверняване и на опошляване по всички линии и във всяко едно отношение.

Бяха осеяли страната с тъпите си лозунги, изписани с червени букви навсякъде, по стените, комините, на огромни транспаранти; предполагам, че комунистите много са съжалявали, че не са имали възможността да напишат тъпите си лозунги директно на самото небе! То май точно затова СССР хвърляше толкова средства за усвояването на Космоса, само за това е било: да могат да почнат да пишат тъпите си лозунги директно на небето! Разбира се, портретите на Тодор Живков, на "скъпия Леонид Илич Брежнев", на Ленин, на Маркс и Енгелс, на цялото съветско и българско Политбюро, бяха навсякъде; бяха пропуснали да оборудват с тях вероятно само нужниците! Много, прекалено много сивота, празни магазини, хора с бледи, угрижени лица, гледащи с пълни с отчаяние и безнадеждност очи, облечени с долнокачествена социалистическа конфекция, и лозунги, кърваво-червени лозунги и портрети на вождовете на всяка крачка - това в резюме е най-основното, което представя облика; и в което прозира цялата същина на комунизмо-социализма.

За какво друго да пиша - като това е най-главното? За вечния дефицит на най-основни стоки за "народно потребление" вече писах. За това, че хората бяха принудени да се "самозадоволяват", сиреч, както е било в ранното средновековие, да си произвеждат сами, като чоплят с мотики земята, най-необходимото, за да не умрат от глад, се знае от всички, че е било масова практика. За прословутите буркани, благодарение на които оцеляхме в ония тежки години, предполагам, всички знаят: вечна благодарност на бабите и на майките ни за тия буркани, щото ако не бяха те, имам предвид бурканите, и нас сега нямаше да ни има! Комунизмо-социализмът е абсурд на квадрат и вечна скръб, царство на мировата печал и скръб. За хилядите, за милионите избити от комунистите тук изобщо не говоря. Това се знае, обаче за него никога не трябва да забравяме. И не трябва да прощаваме. Има злодеяния, за които е престъпление да се прости.

Така съм възприел оня кошмарен свят - затова и така го описах. Пресекна ми желанието да разказвам истории, в които лично съм участвал - или за които знам най-достоверно. Искаше ми се да напиша по някоя добра дума за моите учители в училището в Долна баня, но за това може би ще пиша някой друг път и специално; а и тук писах нещичко, но само за някои от тях. Казах, аз не ща да пиша "мемоари"; идеята ми е съвсем друга. И за да съм близо до нея, за да ù остана верен, се наложи да напиша само това, което написах.

Е, на моменти съм прибягвал, както забелязахте, до литературни средства като хиперболизиране, като ирония - но само за да направя по-ясна същината, не за друго. Пък съм го правил и с една друга, допълнителна цел: да дразня адептите на комунизмо-социализма, щото, не крия, получавам страшно удоволствие когато си позволявам да се гавря с "най-святото" за тях. Иска ми се някак съзнанието и на тия хора, благодарение на подобни провокации, да се раздвижи, та да събори бетонните пластове, под тежестта на които то още изнемогва. Защото абсурдната вяра в комунизма, както се убедихме от опита на цялата история, носи само страдания, мъки, нищета, човешка деградация. Човешко е да се опитваме да помогнем и на такива хора, които още не могат да излязат от наркозата, наречена комунизъм.

Комунизмът е нещо като тежка степен на умствена и ценностна увреденост, а пък, знае се, на инвалидите, особено на умствените такива, сме длъжни да помагаме кой с каквото може. Не крия, че една от причините да напиша това книжле беше и тази толкова благородна цел.

Да спра дотук. Радвайте се на живота в свобода, който, въпреки всички трудности, все пак имаме! Но за да се случи това, за да се възрадвате, първом полюбете свободата, първом се влюбете в нея; само ония, които обичат свободата, само те могат истински да се радват и на живота в условия на свобода. За останалите един такъв живот е същинско мъчение и дори трагедия.

Те затова и мечтаят толкова много за "живота" в комуна. Проблемът си е изцяло техен. Нека да обичат колкото си искат комунизма; само да имат добрината да не ни го пробутват и на нас...


Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg) ,

Абонамент за списание ИДЕИ