Истината ни прави свободни

петък, 29 март 2013 г.

За да не живея напразно...

На днешния ден преди 54 години съм се родил аз. За какво друго днес подобава да пиша ако не за своя рожден ден? И какво ли изобщо може да бъде написано по този повод в ранната утрин на един такъв ден? Първо, разбира се, съм длъжен да изразя своята благодарност към тази жена, която ми е дала живота, към моята майка: благодаря ти за безценния дар, скъпа моя майко! Тя, милата, преди малко ми се обади по телефона да ми честити рождения ден: благодаря ти, Господи, за това, че даваш живот и здраве на моята майка! Тя е на 77 години, благодаря Ти, мили Боже, за великодушието към нея и към всички нас, които толкова я обичаме! Толкова велико нещо за всеки от нас, човеците, е майката, че ето, онемявам, не мога да намеря точните думи да изразя какво е майка ми за мен! На майка си дължа твърде много, да не кажа всичко. Поклон и към баща ми, той, горкият, беше един безкрайно добър човек - почина обаче преди много години вече, Бог да го прости!

Животът ми, досегашният ми живот, както и да го погледна, се състои от две половини, дели се на две почти равни части: до 1989-та и след това. Половината ми досегашен живот мина в отвратителните условия на комунизъм, без свобода, и другата половина, втората, пък премина в нескончаеми битки за правото да се ползвам от свободата си, да се ползвам от нейните възхитителни дарове, сиреч, да живея като свободен човек. Първата половина на досегашния ми живот премина като един дълбок вътрешен копнеж по свободата, а втората половина - в стремежа на дело да се покажа като свободен човек, като човек, който е достоен да се ползва от безценния Божи дар на свободата. Бог ни е създал като свободни и иска да ни вижда такива докато сме живи: великата отговорност пред Бога за живота ни е точно тази, да бъдем човеци, сиреч, да бъдем свободни в истинския смисъл на тази дума.

Неслучайно главната тема на моите търсения в областта на философията, в областта на духа, е точно тази: свободата. Човек и свобода са неделими. Ключът за разбирането на човека е разбирането на свободата. Безразличието към свободата е най-коварната античовешка потенция, която е пагубна за всичко човешко! Не заслужава името човек оня, който е безразличен към свободата, който не разбира свободата, който не се ползва от нейните предимства, от нейните плодове. Да се откажеш от свободата в името на своята инертност - или за да угаждаш на инстинктите си! - е най-пагубната, гибелната за човека позиция, която превръща човека в дегенерат, в отвратително, унизено, мизерно съществуващо, неспособно за достойнство същество. Нашият Велик Създател - Бог - предполагам е крайно разочарован от трагичната гледка на такава една пълна човешка низост и дегенерация: да си човек, а да нехаеш за свободата си, да не я цениш, да позволяваш да ти я отнемат, да се отказваш от нея, да я подаряваш на разни хитреци, които те превръщат в слуга, в животно, а пък себеподобните ти превръщат в стадо. За жалост, пълно е у нас с хора, които нехаят за свободата си - и които копнеят кому да подарят този тежък дар на човешката свобода: да, със свобода не се живее леко или лесно, но за сметка на това се живее достойно! У нас е обаче пълно с почитатели на лесния, на безотговорния живот - заради това сме и в дереджето, в което сме...

Много съм писал за свободата, казах, това е главната ми тема: човекът, животът, свободата, духът, ето, върху тия четири крайъгълни камъка се покои моята философия. Всичките ми книги тълкуват все тия дълбини на човека и човешкото; ако Бог благоволи да ми даде още живот, мечтая да посветя остатъка от живота си на това да завърша, доколкото това е възможно, своето дело: да напиша още няколко книги, които съм замислил и започнал: за жизнените стратегии, за любовта, за вярата, за красотата. Ще ми се също да имам силите да утвърдя философското списание ИДЕИ, което заедно с приятели издавам вече пета година (след ден-два трябва да излезе от печат първата му за тази година книжка, всяка година издаваме по три книжки).

И това е в основни линии. Представям си блажения, автентичния живот като изпълнен с търсения, с работа, с дела, с постижения. Е, ще ми се да помогна с нещичко и на родината си, на нашата изстрадала от толкова беди България; главното, което правя в тази посока е да помагам на младите да си изработят едно вярно, поставено на истински начала съзнание, съзнанието на свободни и на отговорни за своя живот, сиреч, достойни човешки същества - българи и европейци.

Това е. Заради това аз живея. Това ме вдъхновява, въпреки че съм вече в толкова напреднала възраст. Не виждам смисъл да се живее ако човек не работи за неща, които ще останат и след него - които са вечни по смисъла и по идеята си. Ние всички ще умрем, но онова, което ни е вдъхновявало докато сме били живи, то ще остане - за да вдъхновява потомците ни.

Просто се иска да пренесем през съществуването си и по възможност без загуби огъня, заревото на вечния живот, заради когото сме били надарени с толкова великия шанс да сме живи. И на който дължим непобедимата си любов към живота, на която трябва да останем верни до самия край. Само така, само тогава ще се окаже в крайна сметка, че не сме живели напразно...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Кои учители са любими и кои - всеобщо мразени?

Мина и отмина рожденият ми ден - и суетнята около негово честване. Получих много честитки и пожелания от изключително много хора, някои от тях дори съвсем не познавам; благодаря на всички още веднъж! Много ме трогнаха пожеланията на много хора, но ето едно, което е написано от дама, на която някога, преди доста години, съм преподавал философия; нейните думи сякаш най-силно ме развълнуваха:

Честит рожден ден!!! Бъдете здрав, никога не губете вяра, хъс и смелост (в преследване на истината), не спирайте да се усмихвате и останете този прекрасен човек, когото помня - и имам щастието да познавам!!! Наздраве!

Понеже съм учител, понеже работата ми е толкова тежка и неблагодарна, но също така и понеже в своята същина съдържа в себе си един толкова възвишен смисъл, такива думи, пък макар и рядко някой да ни ги казва, изключително силно стоплят сърцето - понеже обикновено около нас, учителите, вее едно хладно безразличие и дори недоверие. Живеем в едно бездуховно време, в което огромната част от хората е изпаднала в коварна безпътица; истинските стойности на нещата са подменени с фалшификати и кумири, на които мнозинството вярва, на които се е поддало да се кланя; лъжата триумфира повсеместно; комай всичко се възприема изопачено, в превратна светлина, кажи-речи съвсем наопаки. Мнозинството от хората презира онова, на което си заслужава да заложим, стига да искаме да спасим душите си, и се кланя ниско на всичко онова, което не заслужава особено внимание. Истински доброто, разумното, истински ценното, значимото, същностно прекрасното не се ценят, напротив, позволяват си да ги презират, докато в същото време огромни маси от хора са потънали в презряна злоба, в завист, в какви ли не суети, глупости, безумия, безплодни мании; нашето време е време на триумфиращ нихилизъм, в който "религия" на тълпите е НИЩОТО, да, съвсем претенциозното и самонадеяно, горделиво и кухо НИЩО.

Събуждам се тази сутрин съвсем рано и се сещам за една история, която не ми позволи повече да мигна: както обикновено е при мен става дума за един инцидент, всъщност за една история, за която вече съм писал преди време, но която още тлее, която не е намерила решението си. Става дума за един клас, който написа две жалби до директора с искане моя милост да бъде сменена като техен преподавател по философия. Защо се стигна до такъв момент е отделна голяма тема, сега за това не ми се пише отново, но е факт, че ето, мина повече от месец, да не кажа вече два месеца минаха, и реакция от страна на ръководството няма. Аз продължавам да се опитвам да водя часовете по философия в такава една тежка ситуация, като и двете страни очакваме да се намери някакъв изход. Тия дни нашумя една история около изгонването от едно училище на любимия учител на един клас, става дума за скандала "Харлем шейк" в Хуманитарната гимназия в Пловдив; аз писах доста по този случай и дадох гласност на много гледни точки към него, понеже силно ме вълнуват тия проблеми. А ето, аз самият, в случая, съм един силно ненавиждан от цял един клас учител, от който целият този клас иска да се отърве; мисля, че една съпоставка между тия два случая може да бъде крайно интересна и поучителна. Въпреки че си поставям огромно предизвикателство да се занимавам сега с разнищването на един такъв нелек казус; прочее, все още съвсем не се чувствам добре (аз от пет дена съм в отпуск по болест, не ходя на работа и имам много време за мислене), и въпреки че съм толкова изтощен, ще се опитам нещичко да кажа по така и така оформилия се казус.

Колегата Христо Данев (същият, който се прочу около скандала "Харлем шейк") е обичан от учениците си и даже от родителите на тия ученици, но беше уволнен от строгата и безкомпромисна директорка; моя милост пък е мразен от учениците си и дори, предполагам, от голяма част от родителите, също така, явно, не се ползвам с особеното благоразположение на администрацията, дето се казва, съм нещо като "трън в очите" на мнозина, да не кажа на всички, крайно дразнещ индивид съм. Говоря в случая за отношението на този специално клас към мен, щото, моля, все пак не си мислете, че съм чак такъв урод да не мога да се разбера с абсолютно никой - както прозвуча по-горе току-що написаното. Да бъде обичан един учител от учениците си, предполагам, е чудесно, макар че е доста съмнително как става така, че цял един клас (в класа, какъвто и да е той, има все пак различни ученици, т.е. възможни са най-различни реакции) съвсем единодушно почва да обича или да мрази един учител. Нормалното все пак е даден учител да се харесва на дадена категория ученици, на друга категория ученици да не се харесва чак толкова, на трета категория пък дори и изобщо да не се харесва. Единодушната любов, симпатия и отвращение към нещо са доста подозрителни - и в тях току-виж, има нещо нездраво. Говоря по принцип, чисто психологически погледнато. Ние, хората, сме различни и еднакви, слава Богу, не можем да бъдем: еднаквостта е нещо като раково образование за човешките общности. Тя е израз на болест, на израждане и е предвестник на техния колапс и разпад.

Ето, в случая, учителската колегия в гимназия "Соня Киркова шейк" (някои зевзеци кръстиха гимназията на името на вечната, на пожизнената й директорка, други пък я нарекоха направо Гимназия "Харлем шейк"!), та значи, учителите в тази гимназия до един застанаха (в нарочна петиция!) против обичания от учениците и уволнен от директорката учител, и също така, разбира се, изразиха пълната си подкрепа за действията на самата директорка! Аз писах вече, че този феномен заслужава крайно внимателно вникване, щото той много говори за отношенията в тази училищна общност. Преди време в моето училище също биде подписвана петиция (сред учителите) срещу моята скромна милост и също така в подкрепа на директорката, ала, за щастие, се оказа, че чак с такова единодушие петицията, доколкото ми е известно, не беше подписана. Но ето, в случая, имаме един клас, който силно се е привързал към своя учител и, от друга страна, имаме един друг клас, в едно друго училище, моето, нашето, който твърде единодушно се е почувствал разочарован от своя учител по философия, в случая, от моя милост - за да поиска от администрацията смяната му, замяната му с някой друг учител. За мен като изследовател на човешките отношения този казус, не крия, е крайно любопитен, а това, че съм, така да се каже, "замесен", че съм участник в реалната ситуация, е несъществена подробност, която, при това, може да има положително значение. Ето нещичко, което ще ви помогне да се ориентирате донякъде в случая.

Аз често, така да се каже, "разлайвам кучетата", защото, няма да скрия, съм необичаен учител, съм, така да се каже, учител с доста, да ги наречем така, щури идеи. Да оставим настрана това, че от много години, като философ, като търсещ истината и като пишещ човек, изследвам катастрофалната ситуация в българското образование и училище и търся начини за надмогването й, за промяната й към по-добро; написал съм и съм издал доста книги в тази посока, смея да заявя, че имам самочувствието на човек, който се бори за реформирането на ретгроградната и анахронична образователна система. Да оставим обаче това настрана. Аз постоянно експериментирам в преподаването на философия какви ли не и то съвсем нови неща, които съвсем не се вписват в оформилото се статукво, не се съчетават с оформилите се, с господстващите стереотипи и представи в тази сфера, поради което се ползвам със славата на нещо като "бяла врана" - или като черна овца. Моята базисна идея е, че българското образование се нуждае от осъвременяване, сиреч, от свобода; е, всички мои експерименти са все в тази посока, учениците ми да се чувстват свободни, да привикват към свободата, към нейните отговорности, към нейния позитивен и творчески смисъл за човека; разбира се, в наши условия и в очите на мнозина това нещо, свободата, е крайно опасно и дори, представете си, "вредно"; това нещо, именно свободата, като не се разбира, се възприема като "свободия", сиреч, като причина, като фактор за анархията, сиреч, на пълната безотговорност и на произвола. Аз, примерно, въведох в часовете си т.н. "точкова система", съобразно която учениците ми сами решават кога да се изявят, т.е. те имат свободата сами да решават кога да бъдат "изпитвани"; твърде интересни наблюдения имам около този експеримент, който в момента е на такъв етап: аз в общи линии завърших с него, каквото ме интересуваше, вече го разбрах, когато обаче предложих на класовете, в които преподавам, дали да се върнем към обичайната система (с оценки, с изпитване и преподаване), интересното е, че почти всички класове заявиха твърдо: не, искаме "точковата система"; и любопитното е, че го заявиха почти всички класове, и то при положение, че резултатите от тази т.н. "точкова система" съвсем не са бляскави, двойките са немалко, но ето, дори и двойкаджиите въпреки всичко предпочитат тази все пак доста свободолюбива система, което на мен ми говори много.

Да, но ето, че един клас, този, който подаде жалбата за моята смяна като техен преподавател по философия, твърдо заяви не само че не ще т.н. "точкова система", но и заяви, че не може да понася и да търпи даже и преподавателя, който си позволява такива волности: да им предлага да бъдат свободни, да ги изкушава с проклетата свобода, т.е. да ги поставя в ситуация сами да решават как и кога да се изявят и т.н. Представяте ли си какво значи това?! Значи ето какво: млади хора се опозоряват като заявяват, че категорично не искат свобода, отказват се от нея, вероятно смятайки, че свободата на тях лично съвсем не им е нужна - и изгодна! Заявяват това, обаче не се усещат ето за какво: ами че като правите това, чоджум, вие вече така или иначе вече се ползвате от свободата си, само дето използвате свободата си за да се... откажете от нея; проблемът обаче е, че щом си човек, от свободата си просто няма как да се отървеш или спасиш; най-много да я използваш тази свобода за собственото си опозоряване; което тия ученици и сториха, без да се усещат обаче какво всъщност правят! Това, както и да го погледнем, само по себе си е един прекрасен, многоречив резултат!

Даже администрацията, която има опит в тия мои иновации, през миналата година по същия начин ми бяха отнети не един, а цели четири класа (!), и то пак в що-годе аналогични ситуации, този път се смая от толкова чудатия феномен и явно не знае как да реагира, вероятно поучена от моята реакция по миналогодишните инциденти, когато, така да се каже, стана една "голяма", да не кажа дори "крайно опашата" история. Та това от една страна, но ето, че има и нещо друго, което е още по-куриозно, което се получи в този клас, а именно: стигна се дотам, че в този клас на моя милост като преподавател ми беше отнето правото да говоря, да си върша работата, т.е. се стигна до крайно прелюбопитна, несрещана от мен лично ситуация, при която аз в този клас просто не мога да взема думата; налага се да обясня по-ясно какво именно се случи.

И преди жалбите до директора, но и особено след тях, в тази клас се случваше ето какво. Влизам аз, повечето от учениците се преструват, че изобщо не ме забелязват, сякаш съм нещо като... безплътен призрак! Продължават си да си приказват по двойки-тройки, сякаш е още междучасие, даже ясно си личи, че с влизането ми шумът видимо се повишава, явно някои почват, за ознаменуване на влизането ми, да говорят на по-висок глас. За да взема думата, за да мога изобщо нещо да кажа ми се налага да моля, да апелирам за тишина, белким в един момент мнозинството от учениците благоволят да забележат преподавателя и с явно неудоволствие да престанат да разговарят помежду си, понеже натрапникът, ей-тоя там, учителят, видите ли, си позволява да им развали сладката приказка! Но даже и в този момент повечето от учениците, пък макар и мълчаливо, се старая да не забелязват преподавателя, да се държат така, сякаш пред тях не стои жив човек, а някаква... мебел, която, при това, представяте ли си, издава някакви там звуци! Разбира се, има групичка от най-нагли ученици, неколцина, които ще продължат да си приказват на инат през целия час, което неминуемо трови и без това невротичната, напрегнатата обстановка. С тия ученици аз си имам стари отношения, един от тях през миналата година даже си позволи да хвърли... пиратка по време на мой час, аз тогава заявих на ръководството, че този ученик (при това спортист, футболист, сиреч, принадлежащ към "по-специалните ученици"!) трябва да бъде отстранен от училище, но както и да е, това не стана, в резултат на което той, разбира се, си получи, дето се казва, едни много хубави... "рогца", понеже чувството за безнаказаност нали знаете докъде води?!

Та ето в една такава крайно изнервяща обстановка аз в един момент заявих в тази клас, че час по философия няма да се води докато класът сам не се постарае да създаде подходящите за това условия; аз, влизайки в час, започвах да чакам кога ще се случи това, да има що-годе нормални условия за учебен процес; е, често, да не кажа винаги, от класа никой нищичко не правеше и часът си минаваше ей-така, в дебнене, в чакане, в инат; тогава аз именно им заявих, че щом така се отнасят към мен, щом не могат да ме понасят, нека да напишат тогава жалба срещу мен, и, представяте ли си, учениците, така да се каже, скочиха в капана, хванаха се на въдицата, написаха жалбата, не една, ами дори две жалби написаха! Но е факт, че ето, за първи път в моята дългогодишна кариера на преподавател по философия се стигна до такъв един одиозен, направо немислим случай: един клас успя да ми отнеме... свободата - понеже направи така, че да не ме допуска да кажа какво мисля, направи така, че да няма никакви условия да изразявам своето разбиране, своята позиция, да се чува гласа ми, т.е. стигна се дотам да ми се налага да моля, да се унижавам - ако искам все пак нещичко да кажа и пр. Това наистина е феноменално, на мен това не ми се беше случвало до този момент! Но ето, и то се случи.

Аз не зная какво се е случило с класа по-нататък след написването на жалбите, разговарял ли е представител на администрацията с тях, каква е позицията на класния ръководител също не зная, но ето, мина доста време, работите не се променят, не вървят, нещо трябва да се измисли, нещо трябва да се направи. Но е факт, че понеже промяна в позитивна посока няма, то или изобщо не е разговаряно с тях, или пък, ако е разговаряно, при това са били допуснати такива грешки, че настроенията на учениците не само че не са били надмогнати, напротив, учениците сякаш са били насърчени още повече, и то по посока на засилване на негативизма към "дразнещия индивид", какъвто за тях се оказа моя милост.

Понеже много ме вълнува отработването на механизма на решаване на такива конфликтни ситуации (понеже, знайно е, много учители предпочитат да не дават гласност на случващите се инциденти, тъй като такава една гласност обикновено бива тълкувана в ущърб на самия учител: който не може да се справи сам, т.е. който е "лош" или "слаб" учител, такъв дава гласност на ежедневните конфликти, а пък "добрият учител" всичко сам решава, понася, търпи, стиска зъби и т.н.), то аз, с оглед на изследователските си цели, дадох пълна гласност на случая в поредица от доклади до директорката, пък и чрез публикации тук, в своя блог, и то не само по този случай, а и по други такива, случаи, които са се случили в други класове. Един вид, както се казва, ми се наложи да се пожертвам в името, тъй да се рече, на науката, в името на истината. Примерно, след написването на жалбите от класа, за който сега ви пиша, аз се постарах да разговарям въпреки всичко с този клас, общо взето се случи така, че класът гузно мълчеше, а пък аз говорих, казах каквото имах, но понеже не обичам да водя монологични разговори, престанах да опитвам да ги предразполагам към откритост, почнах да си водя часовете, отказвайки се обаче от всякакви иновации ("точкова система" и пр.) - доколкото това изобщо е възможно за мен, щото от моята собствена личност аз самият не мога да се абстрахирам, тя, личността ми, която е хем диалогична, хем свободолюбива, продължава да си стои, но това, както мога да оценя, най-вероятно е продължавало по-скоро още повече да дразни учениците, отколкото да ги подтиква да се изявят с най-доброто, с което личностите им разполагат.

Аз добре зная, че даже и в този клас има ученици, което вътрешно не споделят тази външна монолитност на класа в омразата му към мен; но тия ученици не могат, в създалата се ситуация, да изявят по-особената си позиция, по-особеното си отношение. В създалата се ситуация тяхното по-особено отношение няма да бъде изтълкувано и възприето адекватно. Ще бъде възприето като глупаво, недостойно, подлизурковско спрямо мен и т.н. Който е запознат що-годе с ефектите на т.н. "групова психология", предполагам, добре схваща за какво намеквам. Тъй че работите са наистина крайно интересни и поучителни; заслужава си да се мисли по тях, да се изследва случа, щото той много може да ни даде.

В своя семинар под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите" скоро ще поставя на анализ този случай; впрочем, ето, с този мой текст аз фактически въвеждам участниците в семинара в този случай, поставям го на вниманието им. Готов съм да изнеса семинара си в самия този клас, т.е. да поканя целия техен клас да участват в разнищването на казуса, който касае тях самите, мисля, че това е най-естественото. Разбира се, надявам се, и другите фактори, от които зависи разнищването на случая, примерно класен ръководител, психолог на училището, администрация и пр. също ще се включат в една такава дискусия. Аз добре зная, че ако отделните фактори, имащи отношение към случая, имат добрата воля случаят да се разнищи и реши, то самият казус не е кой знае колко сложен, напротив, твърде лесен за решаване е. Но когато отделните фактори, призвани да участват в решаването на казуса, не си изпълняват ролята, или страдат от разни там скрупули, т.е. позволяват си недопустими грешки, то със самото това казусът се усложнява до неимоверност; ето, примерно, двумесечното пълно мълчание на администрацията по случая след двете жалби на класа е пример за такава една грешка, която до неимоверност усложнява случая. Прочее, случаят още не е решен просто защото някои фактори явно не желаят да го решат. Защо ли с позволяват тоя лукс обаче?

Едва намерих сили да "допиша", така да се каже, този текст. Спирам дотук, въпреки че още много може да се напише. Наистина съм много слаб от това проклето вирусно заболяване, което ме изтощи: всички стави са ми се схванали и ме болят, не мога да се наведа да си вържа обувките, силно ме боли главата, като полегна от отмалялост за малко, след това се схващам така, че дълго време не мога да се раздвижа; принуждавам се в тази ситуация доколкото мога все да се движа, въпреки световъртежа, понеже така по-малко се схващам. Вече наближава десети ден, в който съм все в това състояние, а промяна няма, напротив, по-тежко става. На моменти малко ми раздобрява, но в други моменти сякаш ми става още по-тежко. Понеже не съм добре със сърцето, ме е страх тоя вирус и него да не развали съвсем, но ще видим, каквото е писано, ще се случи. След няколко часа пак ще ходя при лекаря си. Да видим какво ще каже. Тъй че спирам дотук. Ако горният текст се окаже, че не е довършен, причината за това е недоброто ми здравословно състояние. Ако имам сили след малко, като го прочета, да добавя липсващото, ще бъде завършен, ако нямам сили, имайте го предвид защо е така.

Хубав ден на всички желая! Дано не съм ви омръзнал съвсем, прочее, той кой ли пък чете тия мои опуси, кой ли пък се интересува от такива "дреболии" - какво било ставало в някакви там класове, училища, какво става с образованието и възпитанието на младите, глупости, ний тук решаваме световни проблеми, примерно за Стоичков и за конфликта му с оня негър, как се казваше, в предаването "Къртицата", а той ще ни занимава с разните му там неговите си дребнави грижи, айде де, нещастник неден!!!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

сряда, 27 март 2013 г.

Изобщо не четете това: съдържа горчиви мисли около най-болезнени теми, при това снабдени с едно пищно проклятие по ваш адрес!

Болен съм. Пак съм болен и съм пак в болнични. През изминалата седмица едва издържах да ходя на работа, стискайки зъби и понасяйки болките; а ужасно ме болят ставите, чувствам се като разнищен, не мога да се свия, като седна, после не мога да стана, едва ставам, понасяйки силни болки; имам също и голямо главоболие, световъртеж, губя равновесие като ходя; много съм изнемощял; вчера се наложи да ида при лекаря си; каза ми, че било вирусно заболяването, даде ми рецепта за медикаменти и ми даде болнични за пет дена. От вчера насам пия лекарствата, обаче промяна нямам, даже сякаш болките и схващането ми се увеличиха; ще видим как ще я караме. Най-лошото е, че не мога да седя на компютъра, нямам сили, а и много ме болят очите; едва издържам по половин час пред монитора и след това се довличам да лежа на дивана; и книга не мога да чета, но поне мога да мисля: като не мърдам, почти нищо не ме боли и мога да мисля.

Теми за размисъл в това положение имам много. Замислям се дали да не взема, докато се излежавам на дивана, да почна да правя видеозаписи, изказвайки на глас размислите си: като не мога да ги запиша на ръка, поне да ги запиша по този начин. Работата е, че и при нас, философите, положението е все същото: като ти дойде някаква мисъл в съзнанието, ако не я фиксираш, ако не я въплътиш, ако не я изразиш и запишеш, тя, най-вероятно, никога повече няма да дойде, да се появи съвсем същата в душата ти; мислите ни са нещо много "хвъркато" и "летливо", като птичките, дето ти кацат на рамото: идат за миг и отлитат, ако не ги задържиш, край, свършено е, повече никога няма да се появят. Е, вероятно има хора, които си имат все едни и същи изтъркани мисли в главите, ала при мен не е така, общо взето все нови и нови мисли ми се появяват, мислите, които ме вълнуват, които си струват, са тъкмо такива, веднъж-завинаги появили се - и ако ги изпуснеш, край, изчезват в небитието. Поне един тефтер трябва да си държа до мен, до главата ми, та да дращя в него, та да записвам самата идея, същината на мислите, които ми се въртят в главата; та да е все пак що-годе продуктивно лежането ми на дивана през тази седмица, докато съм болен.

Е, имам си области, "тематични кръгове", за които мисля, в пределите на които се въртят мислите ми. Един такъв тематичен кръг е свързан най-вече, разбира се, с образованието на младите, с основната ми дейност, именно преподаването на философия. Интересно е, че през последните години, след като писах крайно много и написах (пък и публикувах) доста книги в тази област, тя за мен все още не е "изчерпана", напротив, силно ме вълнува и много ме занимава. Знаете, че започнах и ежеседмичен семинар да провеждам, и то под надслов "Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите", правя и видеозаписи, слагам ги в блога си. Ето, тия дни, забелязвам, ми се върти една мисъл около тия проблеми: роди ми се идеята (не знам вам как тя ще прозвучи?) да почна да експериментирам обсъжданията в моите часове да почнат да се ръководят не от мен, а от... ученици, пък аз да се преобразя в нещо като... "ученик", или поне като "редови участник" в тия дискусии, но направляването на дискусиите, водещият на дискусиите да бъде ученик, или да бъдат двама-трима ученика, които са си поделят тази роля. Идеята ми е, че по този начин обсъждането да стане изцяло насочвано от самите ученици, т.е. свободата им да стане още по-голяма, понеже докато аз водя обсъжданията, питам, задавам въпроси, насочвам разговора, излиза, че пак основната роля е моята, а пък учениците (о)стават все подчинен елемент; а трябва те да са водещият елемент; няма обаче начин как да стане това ако учителят е все водещият, активният, "организиращият" и в крайна сметка доминиращият елемент. Иска ми се в обучението по философия да се засили в още по-голяма степен моментът на самообучение, т.е. обучаващите се, учещите, именно учениците, сами да организират тази своя дейност, те сами да търсят изход от възникващите проблеми, а да не се осланят на това, че учителят, като водещ, всички тия проблеми сам ще ги реши или ще предложи и наложи съответното решение. Разчита ли се на учителя, работите изначално са, така да се каже, изопачени и дори осквернени. Така мисля аз. Не бива нещата да се поставят на изначално неверна основа. Ако основата, на която се поставят, е изначално неверна, то не можем на тази основа да очакваме да покълне нещо принципно различно, ново, значимо, творческо. А нали цялата работа и идея е в тия обсъждания учениците, младите, да развиват своята личност, своя духовен и творчески потенциал?! Е, щом е така, трябва да се опитва нещата да се променят в корена си, в основата си, изначално, по принцип. Половинчатостите тук съвсем не могат да ни помогнат. А, за жалост, в нашето образование, пък и в българския живот изобщо, работите са ни все половинчати: нямаме смелостта, нямаме дързостта, нямаме свободата да бъдем истински докрай, нямаме смелостта и дързостта докрай да заложим на истинското. Поради това и постигаме почти нищо, постигаме и се задоволяваме само с трохи...

Пак свързана с тази основа за мен тема, именно как да се повишава качеството на образованието на младите и как училището да става все по-приятна тяхна среда, в която да развиват личностния си потенциал, е вече комай отзвучалата за медиите тема около скандала "Харлем шейк" в Хуманитарната гимназия в Пловдив. Дойде министърът, опита се да помири страните, ала те си останаха непримирими, за да не си създава главоболия, той се опита да остави всичко както си е, да не посяга да пипа зад повърхността, нищо че този случай в същината си показа нещо крайно обезпокоително: в българското училище, ето, дори и в такова "най-елитно", работите са съвсем нездрави, отношенията са съвсем опорочени и дори извратени, коварната административна система, на която държавата е заложила, е причината всичко да е в такова окайващо положение. И ето, сега всичко ще бъде оставено да си тлее както си е, тресавището, блатото ще бъде оставено на спокойствие да излъчва отровните си изпарения, нека младите да вегетират там, потопени в това убийствено за личността им блато, няма да ровим, за да не се... разсмърди прекалено! Всяко чудо за три дни, ето, да привършим тази тема, сензационният момент отмина, медиите вече нямат интерес, дойде моментът обаче да се постави истинското, сериозното, истински-сериозното, което прозира зад завесата, ала за него нямаме воля да се занимаваме. Аз обаче смятам, че тъкмо истински важното не бива да се остава без внимание, по случая с Хуманитарната гимназия трябва още много да се говори и анализира, за да се изявят ония пороци, които тровят обстановката; сиреч, нещата не бива да бъдат оставяни така, както им се иска на заинтересованите страни, особено на едната, свързаната с директорката и с нейната свита от подлизурковци (за жалост, носещи званието "учител"!). Нещо трябва да се прави в тази посока, проблемът е сериозен и има обществен, аз бих казал даже не просто граждански, а национален характер, понеже касае бъдещето на нацията ни - и не трябва да мълчим като... говеда, напротив, трябва още много да се говори, да се задават най-неудобните въпроси, медиите да не се оставят да угаждат на най-ретроградните консервативни сили, тъпчещи покълването на всичко ново, творческо, оригинално, личностно, свободолюбиво и пр. Щото това именно показа случаят "Харлем шейк": всичко ново и дори различно, всичко даже само необичайно, се приема за "скандално" от системата, като заплашващо я и трябва в корена си да бъде задушено и изкоренено; нали така излезе, нали тази тенденция почна да доминира и в този случай?! Ето, изгониха учителя Данев, не го щат вече, щото е смутител на спокойствието; "колективът" не го ще, а си иска... директорката, която явно, като квачка, пази под крилото си задушливите, отвратителните стари отношения на гниещата административна и обезличаваща младите система. Така обаче нещата не бива да бъдат оставени. Трябва нещо да се прави. В тази връзка вчера моя милост има сили да напише следното обръщение по този повод, което публикувах във Фейсбук; ето го и тук, да стои, да се знае, че съществува, белким някой се позамисли или поне малко трогне:

Скандалът с изгонването на учителя по английски език от Хуманитарната гимназия в Пловдив Христо Данев (по повод скандала, познат като "Харлем шейк") е повод да се постави по-общият проблем за това какво става в това училище, що за учители са тия, които се подписаха в подкрепа на репресия срещу свой колега, какво показва това, за какъв морал свидетелства, може ли хора с такъв морал изобщо да бъдат учители? - ето такива въпроси се налага да бъдат поставяни. Щото министърът отиде там, видя, че зад директорката другарката Соня Киркова "колективът" стои сплотен като... комунисти, атакуващи пълна с кашкавал мандра (!), изглежда се уплаши и не посмя да й поиска оставката, въпреки че се знае, че тя е основната пречка пред модернизирането на това училище, превърнало се в същинска червена крепост по време на нейното десетилетно авторитарно управление. Тая Соня Киркова пожизнена директорка на това училище ще бъде?!

Това написах там, във Фейсбук - с надежда да буня духовете, да не ги оставям на спокойствие, та белким пак да заспят, след моментното леко пробуждане, като в просъница. И ето, сега ми се ще да изведа по-общия въпрос от случая с Хуманитарната гимназия "Харлем шейк" в Пловдив: по-общият проблем е всъщност за това какво става в българското училище, каква е ситуацията сред българското учителство, щом са възможни такива унизителни феномени като този - да, наистина, що за учители са тия, които се подписаха в подкрепа на репресия срещу свой колега, какво показва това, за какъв морал свидетелства, може ли хора с такъв морал изобщо да бъдат учители?! И още много въпроси все от този род следва да бъдат поставени: примерно ето, виждате ли каква е ситуацията сред т.н. директорско съсловие у нас, със съзнанието и морала на т.н. "ръководен кадър" в българското училище, щото тази одиозна персона Соня Киркова, както се оказа, символизира в някакъв смисъл всичко онова най-вредно, което вирее в българските училища, и което трови отношенията в тях. Много важни въпроси следва да се поставят също така и във връзка с реакциите на родителите, на ония, които би следвало да са крайно заинтересувани от това какво се случва на децата им когато ги оставят в училище. Защото, простете, училището не е забавачница или кошара, място, където децата им просто да стоят под надзор за времето, в което родителите са на работа, не, съвсем не е това, училището по идея трябва да бъде нещо съвършено друго, но доколко българското училище изпълнява ролята и мисията си, и то не каква да е, а такава, която отговаря на най-съществените и то съвсем съвременни потребности както на самите млади хора, така и на страната - на която те са бъдещето. Даваме ли си какво бъдеще очаква тази наша страна и този наш народ щом позволяваме едно такова престъпно безхаберие спрямо една от най-значимите, направо съдбовни за бъдещето на нацията ни сфери на живота - образователната?! Ето че не трябва да се мълчи по случая, напротив, сега дойде времето, в което трябва вече на спокойствие да се поставят истинските, същинските, фатално необходимите въпроси. А не да се бяга от тях, понеже, видите ли, сме се били "изморили" от тях. Примерно, другарката Соня Киркова и нейният антураж, предполагам, в момента ликуват: ох, оставиха ни най-сетне на спокойствие, тоя медиен интерес пресекна, дайте да си продължим да си вегетираме в нашето уютно блато, излъчващо такива превъзходни отровни изпарения! Нали така си мислят тия, какво ще кажете? Аз смятам, че точно така си мислят, аз този човешки тип го познавам, така да се рече, отвътре, в дълбините на душата му знам какво става, затова така пиша.

За какви други теми и въпроси мисля докато си лежа болен на дивана в тия дни, в които съм в отпуск по болест, явно сега няма време да пиша, понеже здравата се изморих докато писах това: всичко ме боли, даже пръстите, с която удрям по клавиатурата, ме болят в ето този момент. Наистина нямам сили да продължа. Ще щрихирам само, за да не остане съвсем недовършен този текст: мисля също за списание ИДЕИ, за неговото бъдеще и за неговите хоризонти, ето, тия дни ще излезе новата му книжка, 11-та поред от създаването му; мисля и си мечтая за това да имам време и сили да седна някой ден и да довърша книгите си, с които душата ми, така да се каже, е "бременна", ала поради това, че имам много друга работа, все нямам време и сили да седна и да си свърша работата, да напиша тия книги; ужасно е човек да чувства това, душата му именно да е "бременна" с някаква идея, а да не може да я роди, да не му се осигуряват условия да роди идеята си; изглежда само жените, които са раждали, могат да ме разберат какво имам предвид, могат да разберат състоянието, в което се намирам, стоейки си ей-така, "бременен", и то не с едно бъдещо "отроче", а едновременно с няколко - понеже няколко книги съм замислил, започнал и ето, само дето нямам време и спокойствие да седна да си свърша работата, да родя това, което душата ми иска и копнее да роди.

За да съм в такова едно ужасно положение вина имат всички, даже и тия, които четат този блог. Ето, аз постоянно слагам разни реклами за да си купите списания или някои от книгите ми, а почти никой не си купува! Факт. Пълна мизерия! Ако повече хора си купуваха, щяха да отпаднат поне част от проблемите ми, примерно тия по осигуряването на средства за излизането на списание ИДЕИ, това именно са най-изтощителните мои терзания и проблеми. И съхранените по този начин сили щях да отдам за творческа работа. Ето, и сега главата ми пламти как да намеря средства за да отпечатам новия тираж. Дадох поръчката, а имам една-десета част от нужните за отпечатването му пари. Не знам изобщо какво да правя. Пълна безизходица...

Никой не се трогва и не помага: нали живеем в България, трябва да се държим така, че да убиваме всичко, що е кадърно, що иска нещо да направи, трябва да погубваме всяка една личност. Даже съвсем безсъзнателно този манталитет е в душите на всеки българин. И във вашата душа е, бъдете сигурни: ето, щом, четейки това, не дръзвате да си купите поне една книжка на сп. ИДЕИ или поне една моя книга, явно сте под властта на този стереотип и манталитет: да убиваме всичко, що мърда наоколо, такива сме ний, за жалост, българите! Какво да се прави, такава ни е ориста, такава ни е участта! Не съзнаваме колко грозно, колко тъпо, колко гнусно се държим! Изобщо не се трогваме заради това!

Ето, това е. Тази е истината. Нека да ви боли. Боли ли? Друг път ще ни боли! Ний имаме дебели кожи!

Спирам. Нямам сили повече... Бъдете здрави! Бъдете румени! Бъдете щастливи! Бъдете спокойни! Не се кахърете за нищо! Майната ви най-после...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Поглед отвътре в Хуманитарната гимназия "Соня Киркова шейк", показващ стила на ръководство на вечната й директорка

Голяма работа е интернет, пък и Фейсбук: писах няколко пъти за случая в Хуманитарната гимназия в Пловдив, известна повече като Гимназия "Харлем шейк", и ето, една дама, която работи в това училище, се свърза с мен и реши да сподели мисли за реалната ситуация вътре в него. Ситуацията вътре в училището, оказва се, е отвратителна, както и може да се предполага. Самият факт, че "учителският колектив" се реши на такава мерзост, подписаха петиция против уволнения от директорката свой колега в подкрепа на самата директорка (!!!), е достатъчно красноречив. Все пак жертвата е този млад учител, да се подкрепя репресията срещу жертвата си е мерзско, е израз на мерзост, говори за крайно гнусен морал. Говоря по принцип. Тъй като вече писах, че този случай не бива да се забравя, че той поставя много и то важни, принципни въпроси относно реалната ситуация в българските училища, решавам в този момент да дам гласност на това, което сподели с мен тази госпожа, работеща в същото това училище. По разбираеми причини запазвам анонимността й. За да не бъде репресирана и тя. Ето какво си казахме:

Г-жа Х. каза: ... Спомням си как Соня Киркова смени бравата на директорската стая, когато Ви назначиха за директор, но писмените назначения от София се бавеха нещо. Тя реши да използва този факт, защото вече беше решила че директорското място й принадлежи. Ако тогава не бяхте отстъпил, то училището щеше да просперира, мен нямаше да ме побърка, че съм... "идеологически диверсант" и сега Христо Данев нямаше да бъде уволнен. Не можем ли нещо да направим?

А между събитията с мен и Христо стои цяла плеяда мислещи и можещи изгонени учители-непослушковци, маса недоволни ученици и родители, гонени с крясъци от "бащината" й директорска стая. В това у-ще като учители работят предимно само изгонени поради некадърност бивши директори и млади социалисти. В това превърна училището "другарката Киркова".

Ангел Грънчаров каза: Да, спомням си. Вие тогава сте работила в същото училище ли?

Г-жа Х. каза: Да, бях тогава в синдиката "Подкрепа", ние не подкрепихме решението й. Но това беше отдавна.

Ангел Грънчаров каза: Вас тя Ви е изгонила от училището или още сте там? Да, аз знам, че там има много "комунистически номенклатури", предимно такива са, нещо като клуб по интереси на БСП е там, другарката Киркова това направи от туй иначе знаменито училище.

Наистина, какво ли може да се направи за да си отиде Киркова от "бащинията" си? Родителите на децата на Данев искат ли й още оставката?

Г-жа Х. каза: През цялото време ме тормозеше, т.е. цели 22 години. А децата събират подписи още, сега са около 600, Данев е мой ученик и колега, нивото на преподаването му е 6, просто е роден за това. За нейните грешки и издевателства мога да напиша няколко тома.

Баща й е полковник и сигурно ченге, зам. директорът е приятел на сина й, та зам.-директорът е обратен и тормози децата и той, всичко там е строено зад нея в две редици!

Ангел Грънчаров каза: Страшна работа! Министърът обаче ми се видя, че сякаш се уплаши, би отбой, не посмя да й иска оставката, защо ли?

Г-жа Х. каза: Там поголовно всички са за гонене, една анкета сред ученици от Министерство ще свърши работа. Министърът "и тако, и вако", какво да прави срещу 61 колектив в подписка-подкрепа?! Пука му на него за извращения и за учене в патриотизъм; дайте да си стоим в БГ, не в Европа!

Ангел Грънчаров каза: Така е, те явно са сплотени както само комунисти могат. Дали не трябва да направим една подписка от страна на пловдивското гражданство с искане да се разследва по-внимателно атмосферата в тази гимназия?!

Г-жа Х. каза: Министърът май искаше с 1 куршум 2 заека, просто се разходи и видя че всички са прави, на МОМН не може да се разчита, а иначе кой да направи това разследване?!

Ангел Грънчаров каза: Сега този скандал с изгонването на Данев е повод да се постави по-общият проблем за това какво става в това училище, що за учители са тия, които се подписаха в подкрепа на репресия срещу свой колега, какво показва това, за какъв морал свидетелства, може ли хора с такъв морал изобщо да бъдат учители, ето такива въпроси се налага да бъдат поставяни според мен.

Г-жа Х. каза: Учениците се страхуват и има защо, родителите, с малки изключения, ще й се подмазват, освен в пресата да изкараме това? Не може тя да лъже Данев, че уж Министерството му искало оставката с факс, министърът разбра, че тя лъже и се бави с наказанието, някои медии вече казаха, че тя въпреки лъжите си остава директор и няма да има за нея наказание; представете си, унищожи бъдещето на училището, лъже и е директор на хуманитарна гимназия! Заслужава си според мен да пуснем гражданска подписка, там ако се разровим много ще замирише.

Ангел Грънчаров каза: Да, лъжкиня да е директор е непростимо, но то, всъщност, нима може комунист да не лъже, комунистите друго освен да лъжат знаят ли изобщо? И да крадат де... Да, трябва да се пише в пресата и в интернет, аз съм готов с каквото мога да помагам. И ще пиша още. Така не бива да се оставят нещата. Защото добре знам едно: отвътре промени в това училище не могат да се инициират, но отвън ако се натисне, чрез медиите, може нещо и да стане.

Г-жа Х. каза: Ще спасим децата някак си, те лъжите не стоят скрити много дълго, тя ще се издънва още, но е много вредна и колкото по-скоро бъде махната от директорския пост, толкова по-добре. Ще мислим по въпроса и дано успеем поне от този върл комунист да се отървем, че много са се нароили, а ние сме малко. Лека вечер!

Ангел Грънчаров каза: Да, така е, лека вечер и на Вас! Да Ви попитам нещо: може ли да използвам фрагменти от разговора ни за да ги публикувам в блога си? Имате ли нещо против? Мога, ако искате, да скрия името Ви, а мога и да го запазя, както предпочитате...

Г-жа Х. каза: Да, използвайте, но скрийте името ми засега, защото тепърва ще започвам битка с нея и ще споделям и с Вас тежките прегрешения от миналото на тази тъпа, но безкрайно хитра жена. Няма да се примиря никога човек, който е компютърно неграмотен, не знае чужди езици, комунист е, да бъде директор на елитно училище и да осакатява морално и психически децата на България. Знае ми всички координати и още не съм готова психически и здравословно да понеса тормоза, който ще ми нанасе ако публикувате името ми. По едно време си записвах нарушенията й, толкова са много, че ги забравям, параноидния й болен мозък ражда само глупости и недомислици. На всеки педагогически съвет преди гласуване казва съзнателно собственото си мнение по разглеждания въпрос и после обявява гласуване, което след секунди прекратява; за всеки случай, да не би някой да е против или да се въздържи. И така, там се раждат смехотворни и срамни решения и недомислици всеки Божи ден. Имате карт бланш да публикувате всичко, казано от мен. Не търся мъст и отмъщение, просто съм взела безстрашието на ума, нестандартното мислене и добрите неща от французите - като либерте, либерте шери!

Ангел Грънчаров каза: Разбирам Ви, благодаря! Бъдете покойна, няма да издам името Ви... Аз днес вече писах по тия въпроси, не зная дали сте го видяла.

Г-жа Х. каза: В момента разговарям с Христо Данев, искате ли връзка? Чета ви редовно.

Ангел Грънчаров каза: Поздравете го от мен! Аз не съм добре здравословно тия дни, затова нямам сили да пиша повече. Хубав ден Ви желая!

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

неделя, 24 март 2013 г.

Как се става "лице на протеста", санким, как у нас се става "народен трибун" и "любимец на страдащия народ"

Изразът "лице на протеста" е на път да стане нещо като професия и дори като титла; гледам вчера по телевизията неколцината "лица на протеста", пита ги журналистката туй-онуй, а отдолу пише, да речем, така: "Ангел Славчев - Чегеварата: лице на протеста", или "Дудю Дудев: лице на протеста" и пр. Човек може да си помисли, че официализирането на този израз е довело дотам, че туй нещо наистина се е превърнало в добър начин за препитание, в професия: ходиш по телевизиите, даваш интервюта, плащат ти какво да кажеш, изпълняваш дадени поръчки, после, в качеството си "лице на протеста" ставаш, да речем, член на "революционния граждански съвет" към еди-кое си министерство, там ставаш нещо като комисар или надзорник, и ето ти, същинска професия, и то доста доходна, си става туй "лице на протеста"!

Келепир има в тази работа, видите ли как некои се уредиха около тия протести?! А пък едно крехко момиченце дори щяло да става и депутат, то щяло да бъда, видите ли, "представителя" на "лицата на протеста" у Парламенто! Така се изрази умилително самата тя, но мен тук ме интересува ето този въпрос: как, аджеба, се става "лице на протеста"? Да, как се случи така, че точно тия бидоха наложени от услужливите медии за официални "лица на протеста", които вече в качеството им на такива биват приемани и от Президента, и от Премиера, от тях, предполагам, треперят държавните чиновници, сякаш са нещо като едновремешните болшевишки комисари. Та ми хрумна да поразсъждавам малко над ето този любопитен въпрос.

Значи тече си протеста, първия "съвсем спонтанен протест", идва за първи път некоя медия и почва да си търси некой, когото да оторизира и да провъзгласи за "лице на протеста". Не вервам съвсем случайно тоя Ангел Чегеварата или Янко Партизанина ей-така, съвсем случайно, ама наистина произволно да са се оказали таман пред камерите и по една чиста случайност да са дали първото си интервю; чини ми се, че те сами са се натикали пред тия камери, избутали са с лакти другите, по-наивните протестиращи и се се инсталирали пред камерата, като са изкрещели: снимай нази, ний ще бъдем оттук-нататък "лицето на протеста"! Значи са били по-оправни, един вид, по-нахакани, което е довело до това, че са се усетили предварително, че има доста келепирец в тази работа, именно да се самопровъзгласиш за "лице на протеста" и в един момент да станеш любимец на нашите така любвеобилни медии.

А може пък, знам ли, в медиите да е минал някакъв тайнствен списък, в който да е пишело: тоя, той и тоя да каните, за тях е решено да бъдат официалните "лица на протеста", тям сме гласували туй доверие, те са наши момчета, значи само тях ще каните, тях ще произведем в званието "народни трибуни"; да, тия назначени по този начин "лица на протеста" все едно са нещо като народни трибуни, ала понеже момчетата, явно, са скромни, предпочитат да се самонаричат "лица на протеста", а не директно "народни трибуни". Та значи и сега медиите имат цялата роля в провъзгласяването на тия "лица на протеста", досущ по същия начин, по който навремето, след "промените от 1989 г." единствената тогава национална телевизия (в която, както сега знаем, работеха все ченгета като Кеворкян и като Гарелов) ни пробута и наложи съответните "лидери на демокрацията", които, както сега знаем, се оказаха почти до последния все доверени лица на ДС, все ченгета, мерзавци и прочие. Ето, сега се повторя съвсем същото с провъзгласяването на тия "лица на протеста" от услужливите медии, които явно пак си получават отнейде заповеди кои лица да са "лица на протеста", а кои пък никога да не бъдат канени по телевизиите, щото са крайно неподходящи (един вид са в съответните забранителни списъци", както едно време си беше, т.е. у нас изобщо има ли някакви промени? Има, ама дръжки...).

Аз даже имам една друга догадка около механиката на провъзгласяването на тия "лица на протеста"; то и Иво Инджев спомена в едно предаване едно крайно неудобно нещо относно това, че "лице на протеста" става тъкмо оня, който се е качил на колата на "протестиращите", оборудвана с микрофони и високоговорители; каза това Иво Инджев и беше обруган, щото, видите ли, бил клеветил тия толкова алтруистично настроени и мили лица на протеста! (Абе, думата мили-ционер дали не иде от "мил", от "мили", явно щот са много мили, затуй за милиционери да са провъзгласени най-милите, а, какво ще кажете, как ви звучи тая теория за произхода на думата "милиция"?!) Но този, който урежда да има съвсем модерно оборудвана "кола на протеста", излиза, е един вид организаторът на тия "ама наистина съвсем спонтанни протести", а пък кой да се качи на тази кола, сиреч, кой да държи микрофона и да повтаря като папагал "лозунгите на протеста", които някой друг му ги е написал, това вече се решава от същинските кукловоди на протеста, ония, които са платили и поръчали организацията му, с оглед използването на протестиращия народ за постигането на някакви свои цели.

Тъй че, сами виждате, доста мътна и кървава става работата около така "случайното" и "съвсем спонтанно" определяне на тия "лица на протеста", които нищо чудно да са получили и съвсем хубави парички за изпълняването на тази роля, не вярвам да се занимават с тази работа ей-така, съвсем идеалистично, единствено заради хубавите очи на репортерките от телевизиите, които ще се избият да им вземат пустите интервюта; не, убеден съм, че има голям келепир в тази работа, да станеш "лице на протеста", което си личи и по самочувствието на тия "щастливци", на тия "избраници на случая" и дори, представяте ли си, на самата "съдба". Ех, върви им на някой, уредиха се за цял живот! Казвам това, щото ми хрумва следната крайно неудобна мисъл: ето, да речем, един Тренчев (и той, старият "борец за народни правдини") се размърда напоследък!) цял живот си се препитава от това, че навремето е бил избран за "пожизнен вожд на болгарския синдикализъм"; той нищо чудно и некой и друг милионец да е турил настрана през цялото това време, в което така прочувствено ни говореше по телевизиите за това колко жестоко страдат бедните; абе да станеш "защитник на бедните" и на "онеправданите" у нас си е доста доходен бизнес, хубава пари, явно, падат от тази работа, то затуй и синдикатите ни са станали същински мафии!

А ето, такива ни се оказват сега и "народните трибуни", "лицата на протеста". Аз лично, да ви кажа правичката, хич, ама хич не вярвам, че те са такива, за каквито се представят, хич и тям не им е чиста работата, личи си по очите им, дето пламтят и в тях ясно се забелязват очертанията и отраженията на пустите му финикийски знаци! Да, личи си, че изобщо не им е чиста работата, а напротив, че доста доходен бизнес е това, и момчетата, иначе, види се, са доста окумуш, хич не са и прости, и се възползват добре от новия си статус, а пък будалите нека да им се радват на думите, на призивите им за "справедливост", в полза на страдащите и унизени народни низини.

У нас излиза, че тия, дето най-прочувствено реват за страданията на народните низини, биват забелязвани от медиите и на тая основа наистина стават хора, уреждат се в живота, а пък на самите страдащи народни низини какво да кажем: майната им на тях, нека да си страдат, щом са все такива балъци! Но ний да не изпускаме далаверата от цялата тая работа; тъй ами, да не сме балъци като тях, айде де?!

П.П. Абе току-що турих точката и се сещам: ами че то самият Боко как стана народен трибун и "любимец на страдащия народ"? Ами по досущ същия начин стана, както и тия: с даване на прочувствени интервюта, с показване на мускули пред очарованите репортерки, чрез ставане на медийна звезда, и той именно по този начин в един момент се възвеличи дотам, че стана и абсолютен властелин на тоя народ - докато му дръпнаха килимчето, щото народът, май-май, взе да се просънва. Ами Волната птица Сидерова как стана народен трибун? Пак така, благодарение на една, после и на останалите телевизии, ето, този е механизмът. И Янето стана така народен любимец и закрилник на страдащите малоумни народни низини! Все така стават. Сфащате ли сега цялата работа каква е? А да видим, сфанахте ли и дали ще си направите съответните изводи, щото за изводите се иска вече мислене, а то явно съвсем не се удава на мнозина...

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Как се ражда истинският политически или народен лидер - или защо нацията ни е обезглавена?

По повод на вчерашната ми публикация със заглавие във Фейсбук се състоя любопитен дебат, най-показателната част от който искам да приведа тук като отправна точка на разсъждението ми върху въпроса как се става водач или лидер, но в истинския смисъл, а не наужким, т.е. как могат да се родят у нас истински лидери, а не такива, каквито ни пробутват медийните манипулатори и кукловодите; смятам, че си заслужава повече да се помисли по тази тема, въпросът е важен, заслужава си и да се дискутира по него; но ето първо обмяната на мнения, която ме подтикна да пиша по тази тема:

Kristina Krysteva: И може би не трябваше да има и... ПРОТЕСТ?! Само болни мозъци могат да си позволят... да неглижират протестите у нас, по-скоро - ФЕВРУАРСКАТА РЕВОЛЮЦИЯ. На хората им писна от мафиотското и олигархично управление на България, искат си РОДИНАТА. Кои ГНИДИ не разбраха този ПОРИВ????

Ангел Грънчаров: Протести трябва да има, ама протестиращите требва да имат и акълец, за това говоря... щото иначе, сама виждате, работите докъде стигат...

Kristina Krysteva: Ами да бяха го оглавили тия, с "акълеца", тоя протест... вместо да съскат и пръскат жлъч от немощ и "интелектуално" безхаберие! Да де, щото досегашните го имаха бол... ама аслъ - успяха да ограбят народа до кокал, и то на прост народ - това и му се пада!

Ангел Грънчаров: И акълец, и моралец требе... за това говоря; иначе какъвто народът, такива и неговите водачи, госпожо... Уви, така е... не трябва да се оставяме мошениците да са ни водачите, трябва да внимаваме, Вие и срещу тази мисъл ли възразявате?! А иначе за истинското "оглавявяне" (както се изразихте), как се става водач, но в истинския смисъл, това е отделна и то хубава тема: как става когато народът си получава истинските водачи, до какво се свежда същностното, а не фалшивото народно водачество, което тука ни пробутват, ето това е чудесна тема, и по нея ще напиша нещичко тия дни. Благодаря за идеята, която ми дадохте!

Тия мисли обменихме с тази госпожа или другарка, както предпочитате я наричайте. У нас наивен, лековерен народ колкото искате, вижда се, че не сме застрашени да останем без наивници. Да останем без хора, което са податливи на лъжите, хора, които се оставят да бъдат водени от недостойни, ала кресливи хора, които ги правят след това на луди. У нас балъци, както се казва, бол, не е като да няма. Та в тази връзка си заслужава да се помисли повече как по начало и по принцип се става истински водач на народа, другояче казано, искам да поставя темата за това как се ражда същинският, истинският политически или народен лидер.

Темата, както се казва, е огромна и много трудна. Защото, от една страна, трябва да видим как е било това в историята, но най-вече как то се случва в днешните условия на масовите комуникации, когато такива "лидери" се раждат и ни се натрапват ако не за дни или за часове, но поне за месец най-много и хоп, ето ни нов "лидер", колкото по-нагъл искате от останалите, толкова и по-фалшив. Ний затова си и патим толкова, защото се оставяме да ни оглавяват такива неистински, фалшиви "лидери", мнозинството от народа пък, дето друга грижа сякаш няма, а само си търси поредният спасител и оправяч, само това чака, скача от "лидер" на "лидер", мени ки кумирите така лесно, както си меним и гащите, да не кажа и по-често даже. Но така не стават тия работи, така не бива да стават. А че имаме криза за истински, същински лидери, и че тази криза е не само у нас, а и по целия свят, това също трябва да се отчете, и то е израз на несъмнения факт: в днешно време истински, по естествен начин родили се и възникнали лидери нямаме, този път за пораждане на лидерството и водачеството е за днешно време ако не съвсем отрязан, то е адски потиснат, станал е кажи-речи невъзможен.

Понеже темата, така поставена, е наистина огромна, ще се задоволя с откъслечни възлови по моята представа моменти, които могат да ни подтикнат да се замислим върху проблема по-сериозно. Ето какво се считам длъжен да кажа най-вече.

Да приемем, че сме имали един истински национален лидер - Левски. Или Ботев. Или Стамболов. Тяхната съдба е многозначителна, много говори. Хем тия са по същество, така да се каже, национални лидери, а не чисто политически, сиреч, не са лидери на части от народа, а са уж лидери на целия народ. Ето какво ни казва тяхната многозначителна съдба. Първо, приживе и тримата не са били признавани от народа, а само от известни части от него; по-голямата, значителната част от нашия народ, и то в най-решаващото време, именно "когато му е времето", не умее да припознава истинските си лидери, с което ги обрича на неминуема гибел. И Левски, и Ботев, и Стамболов, по тази причина, са умрели, кажи-речи, като кучета, оставени комай от всички. И фактически най-големите ни национални герои, излиза, са убити от нас самите, убити са от нашето безразличие, от нашето малодушие, от нашата страхливост, от нашата безотговорност спрямо собствената съдба и участ. Щом така грозно постъпваме с най-големите си личности и лидери - а ние и до ден днешен постъпваме все така с всичко, което у нас е с по-голям личностен капацитет и потенциал, да не изброявам сега имена, да не ме обвинят в пристрастност! - това в същото време означава, че в мнозинството си ний, българите, сме склонни да ценим безличията, некадърници да смятаме за свои лидери, наглеци да туряме на най-високия пиедестал. Другояче казано, и тук действа известната максима: кажи ми какъв или кой ти е лидера, та да ти кажа ти самият колко струваш. Или: Всеки народ се познава по лидерите си. Щом са ни такива лидерите, и ний самите толкова и струваме. Ако ний самите сме боклуци като личности, то и боклуци ще ни бъдат лидерите, няма как да е иначе.

Второ, значи, убиваме без капчица жал истинските си лидери, погубваме ги, с което отваряме място за никненето на нашите фалшиви кумири. У нас е страшна тарапана от такива фалшиви бъдещи кумири, от кандидати за славата, не може да се мине от тях, навсякъде са, блъскат се с лакти, бутат се, страшна работа, ще се избият да стават водачи на народа. Погледни какви навлеци ни натрапват в тази връзка нашите любвеобилни медии, които, разбира се, се влюбват в тоя или оня не от някакви алтруистични и чисти чувства, а на основанието на значително по-прозаични аргументи, именно парични аргументи. У нас сичко се купува, е, и лидер да станеш се иска парички, имаш ли парички, ще си купиш съответното телевизионно време и скоро ще станеш "разпознаваем лидер", а пък като платиш парички и на толкова жадните за пустите финикийски знаци "социолози", като едното нищо ще те натикат и в "рейтинга". Обикновено се търси подходящ бъдещ "лидер", който да умее да свърши някаква мръсотийка, да извърши някакво ново предателство, някаква мерзостчица, у нас кандидати за такива пошлости колкото щеш, даже някои се обиждат, че не са ги предпочели да извършат една или друга мерзостчица, сиреч, у нас се смята за крайно унизително да те възприемат за честен, за недостоен да вършиш мерзостчици, за недостоен да се продадеш, т.е. да бъдеш купен. Такива се цупят и страдат от неблагодарното човечество. Ето, защо кукловодите, да речем, предпочетоха за лидер Боко, а не, да речем, Алексей Петров, Трактора де?! Даже този вторият, чини ми се, изглежда и значително по-интелигентен? Но, разбира се, все пак са важни качествата на оня, комуто ще отредят една или друга мръсничка рол. Колкото по-мръсничка е ролята, толкова по-голям пезевенк, сиреч, хитрец, измамник, мошеник требе да е кандидатът. Такива работи. Отвратително е. Затуй у нас свестен човек, сред тая конкуренция, няма никакъв шанс да стане лидер, да пробие, да бъде възприет като такъв от народа на истински, същности основания. На това основание ние сме и ще продължаваме да бъдем една обезглавена нация, щото нацията, която си няма истински лидери, е тъкмо такава, обезглавена нация. У нас затова за лидери, простете, имаме не глави, а... задници, лидерите ни са тъкмо... гъзове, какво повече да го усукваме, щом истината е такава?!

Да, истинският, същностният лидер по идея и по начало трябва да бъде глава на народа, да бъде негов главатар, ама в хубавия смисъл на думата. Щото какво прави главата по принцип, какво е предназначението на главата? Ами предназначението на главата е да мисли, да умее да изразява народните копнежи, да ни говори за истинските народни потребности, идеали, терзания и прочие. Ний в нашия народностен организъм сме довели положението дотам, че нямаме нужда тъкмо от най-важното: главата, представяте ли си какво значи това?! От глава нямаме нужда, ала от... задници (простете още един път!) имаме, видите ли, страхотна нужда! И затова българското тяло, тялото на България, вместо глава обикновено има задник; на мястото на главата се кипри задник! Гнусна работа. Щото задникът трябва да се крие, а не да е най-отпред: правете си сметката какви сме щом онуй, що е достойно да ни е глава, го погубваме, без жал го ликвидираме, а начело и най-отпред, на лицето, си туряме именно задници! И си правете също така сметка сами докъде ще е докараме, щом си позволяваме такива непозволителни волности! Щото нали знаете какво може и какво умее да прави един задник?! Да не споменавам аз, щото ще стане хептен гнусна тая статия. Но се питам дали наистина не трябва да стане хептен гнусна и даже миризлива, та белким някой поне заради смърдела се усети какво прави - и докъде сме я докарали.

Ето, Боко, да речем, последният ни народен кумир, любимец на "целокупния малоумен народ", започна своята бляскава кариера като говореше едни там умнотии за това, че, видите ли, политиците не били друго, а били... "екскременти в целофан"! Били, да го кажем по народному, лайна в целофан. Той, чистникът с чистник, се гнусял от тях, ама сам не се посвени да стане политик, т.е. да покаже, че и той е едно... лайно, и то такова, че неговата хептен не е за разправяне. Щото като си лайно, стой си там, дето ти е мястото, а не да се правиш на много интересен; нали знаете какво Боко правеше през цялата си бляскава кариера?! Ами правеше едно-единствено нещо: замеряше медийните вентилатори с такива "екскременти в целофан", с такива лайна, че свят да ти се завие! Е, знаете какво се получи: затова сега, в резултат на неговото управление, всички имаме чувството, че сме потънали до шия в пустите му лайна! Няма как да е иначе, дотук се стигна, щото той друго и не правеше, а само замеряше медийните вентилатори с лайна. Всяка сутрин всяко свежо, току-що произведено лайно той го пльосваше върху некой медиен вентилатор и ни опръскваше без жалост! Егати копрофагичната държава станахме заради тоя! Ядохме лайна не знам си колко години, сега целите сме потънали в лайна, и ето, не знаем вече какво да правим. И май сме склонни да "чистим" едни нечистотии с други нечистотии, с надеждата новите лайна да смърдят, предполагам, по-ароматно! Край! Свършвам с тая дума, прекратявам с тази смърделива метафора, но какво да правя, нямах друг избор, наложи се да я използвам, за да покажа истинското състояние на нещата, в които се намираме. Истината за мен е водещото, не нещо друго...

Та сфанахте ли сега реалната ситуация каква е у нас с т.н. "политическо лидерство", с водачеството на народа? Сега давате ли си сметка какви са разните му там Янета, Воленчовци, Жорж Ганчевци (и тоя дърт мискинин пак го измъкнаха отнякъде!), Гоцета, Цецовци, Марешки, Ярешки, не знам си какви още кандидати за славата, за които важи едното правило: фани единия, удари другия, страшни мискини са наште т.н. "политически лидери", "кумири", "народни титани", "любимци" и пр.! Страшен резил са ни т.н. "лидери", гнус, същинска гадост, човек даже не може да намери точната дума за да опише реалната ситуация, мръсотията, до която сме стигнали! Да, иска се чистене на българските авгиеви обори, иска се май целият Дунав да преградим и да го пуснем да изчисти нашата смърделива българска кочина, аз друг начин не виждам да се изчисти нечистотията. Май се иска същински потоп, та да се избавим от гнусотиите, в които сме затънали до шия.

Да, ама къде са ни водачите - ще каже някой?! Щот тия работи не стават току-така, наистина се искат истински, същински, израсли от народните недра водачи. Които могат да ни станат истински глави, които достойно да могат да изпълняват функцията на водачи, на глава на народа. Има ги нейде наоколо такива достойни за тая велика рол личности, ала ний не можем да ги разпознаем. Или ако ги разпознаваме, правим сичко, що е нужно, да ги убием, нали говорихме за тая, другата ужасна и фатална българска склонност?! Ето, да речем, някой има такива лидерски качества, умен е, честен е, мислещ е, достоен човек е, говори верни приказки, някой да се е трогнал от това?! Не, задминаваме го с високомерие, сакън, да не го забележим, да не го оценим, да не го подкрепим, не няма такава опасност: ний се бутаме в тарапаната, да се кланяме на разните му там... лайнари, дето са в светлината на медийните прожектори и дето замерят медийните вентилатори... знаете с какво, да не споменавам още тая толкова противна дума.

Това е положението. Правим нужното истинското, дето расте в народните недра, в недрата на народното тяло, да го убиваме, а да даваме път само на фалшивото, на гнусното, на неистинското, на изроденото, на недостойното изобщо да живее. Това е положението. Трагично е. Не си представям как ще излезем от него докато самите ние поне малко не почнем да се променяме. Да почнем да подкрепяме ония, които го заслужават. Които са доказали, че могат да работят за доброто на народа. Които като лидери са доказали, че имат качествата да оглавяват народа и да го водят към заветните цели. Да, имаме и такива лидери, малко са, но ги имаме. Но не ги ценим. Напротив, мнозинството ги мрази. Щом обича лайнарите, няма начин това презряно и изродено мнозинство да не мрази истинските, достойните си водачи. Ето, примерно, един Костов, да речем, са готови да го изядат с парцалите, щото у нас всичко, що е личност от по-голям калибър, то дразни, то поражда ненавист, а пък мнозинството обича нещастниците, радва се на кухите дрънкащи кратуни, на мошениците, самозванковците, на балоните под налягане и пр. Факт. Как да се променим, как да станем други, щото така, докато сме си все такива, ще продължим да затъваме в мерзости и мръсотии, аз още не знам, но търся отговора на въпроса. Ще пиша и по тия неща скоро. А засега стига.

Хубав неделен ден ви желая! Посветете поне малка част от времето си в задаващия се чудесен ден и на размисли върху това, което ви казах. И ако има нещо - прощавайте! Не съм ви обидил защото ви мразя, а защото не мога да търпя недъзите ви. Затова. За ваше добро съм го направил...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Карл Ясперс: За европейския дух

За европейския дух, by списание PHILOSOPHIA, автор: Карл Ясперс; превод от немски: Георги Каприев; Преводът е осъществен по: Karl Jaspers, Vom europäischen Geist, Piper: München 1947. Първата публикация на превода е в списание Християнство и култура, 11 (2012) (есен), 61-82.

Преди Първата световна война общността на европейските нации, единството на Европа, изглеждаше разбиращо се от самосебе си. Сега ни се привижда като райско времето, когато от Германия се пътуваше до Рим без паспорт и се гледаше като странност нуждата от паспорт при желание да се пътува за Санкт Петербург. Но в онова състояние трябва да е било заложено нещо фундаментално превратно. Едва ли някой си е давал радикално сметка за това. Отделни мислители казваха обаче как стоят нещата. Маркс бе видял неудържимостта в сферата на икономико-социалното. Относно субстанцията на човешкото пророците на епохата бяха Киркегор и Ницше, опитали се – безуспешно – да разбудят от съня на самозаблудите. Християнското е все още привидност, казваше Киркегор. Бог е мъртъв, нихилизмът напира, казваше Ницше. Европейското единство бе един слаб образователен феномен за висшия социален слой. Онова, което тогава минаваше за Европа, очевидно отпадна. Искаме ли да живеем на европейска почва, трябва да допуснем действието на едно по-дълбоко начало. Разочарованието, причинено от две световни войни, ни принуждава да почукаме по всички европейски структури, за да видим доколко са станали кухи.

Вече нямаме доверие в хуманизма. Но го обичаме и искаме да направим всичко, за да го запазим.

Вече нямаме доверие в модерната цивилизация, в науката и техниката. Но разбираме световно-историческата им значимост и в никакъв случай не искаме да се откажем от тях, а с всички сили се стремим да ги развиваме и формираме смислено.

Вече нямаме доверие в обществото на германско-романските нации с неговото политическо равновесие. Но искаме да спасим идеята за единството на самостоятелните, свободните европейски нации.

Вече нямаме безусловно доверие в християнските църкви. Но се държим здраво за тях като за скъпоценни съдини на една незаменима традиция.

Хуманизъм, цивилизация, политическо равновесие, църкви, всичките тези велики неща изглежда са се превърнали в някаква авансцена. На тях не може да се разчита. Те са неотменни, но не са достатъчни.

Образованието на хуманизма изглежда днес като жизнена мощ, лишена от сила. Вече няма хора като Томас Мор или Пико делла Мирандола. – Идеята за прогреса, присъща на цивилизацията, бе разбулена като човешка дързост; днес прогресът се ограничава за нашето съзнание до рационалната наука и техниката, които стоят двусмислено в служба както на доброто, така и на злото. – Идеята за равновесието на властите прикриваше разрушителното противоречие, налично в изискването за абсолютния суверенитет на всяка държавна нация, необходимо рушащо общността. – Някога движещата напред живота духовна власт на църквата е изтласкана днес в особени области, в неделята на съществуването. Липсва й вдъхновяващата пневма, която прави безусловен живота от духа.

Ние трябва да се завърнем по-дълбоко към нашите исторически начала, там, откъдето всички тези обезсилени власти са взимали някога силата си. Ние трябва да бягаме от привичките и конвенционално предизвиканите чувства към онова, от което и с насоченост към което черпим жизнената си сериозност.

Съответно с поставената ни в Женева задача, ще разгледам три въпроса: Какво е Европа? Как стои Европа сред променения свят? Какво можем да искаме от европейското самосъзнание?

Какво е Европа?

Нима тя е малкият полуостров, който продължава азиатския континент до Атлантика? Или е по-скоро един ментален принцип, устояван на тази територия, принципът на Запада? Така мислената Европа обхваща през Античността гръко-римската образователна общност, живееща около Средиземно море. През Средновековието тя стига дотам, докъдето стига християнството: християнското е Европа. През Новото време обаче Европа се мислеше географски като земята, стигаща до Урал, а ментално като формацията, присвояваща си колонизаторски земното кълбо, при което белият човек налагаше навсякъде валидността на една привилегия. Прочети ДО КРАЯ >>>

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

четвъртък, 21 март 2013 г.

Училището, станало бащиния на директора си, за което времето е спряло...

Има противоречиви мнения по случая, но според мен и Данев и Киркова са за уволнение. Всъщност учителят до голяма степен е продукт на образованието в България, връзкар и най-вероятно е протеже на другарката Киркова. Иначе не би влязъл да работи в това училище, ако няма връзки с партията. И като всяко богаташко отроче има достатъчно самочувствие, самовлюбеност и безотговорност. Вярно, заможните родители са плащали добре извънредно за ограмотяването му и в крайна сметка е получил високо ниво езикова култура, това трябва да се признае. Това подвежда родителите.

В подготвителните класове осмокласниците винаги и лесно се влюбват в преподавателя си по езика. От тях не може да се очаква съвсем обективна оценка, лесно са се подвели от приятелското му отношение. Но моралът на учителя трябва да е безупречен, защо родителите не искат да видят това, питам се аз. Това, че в цялата ни страна е позволено да се шири простотия, не е причина да оправдаваме съзнателната или несъзнателната липса на загриженост какви ги вършат учениците на двора на училището. Ако приятелят им учител бе им казал, че прекаляват, всичко щеше да е ок. Най-вероятно не е забелязал някои грозни пошли подробности, поради което, щом не осъзнава вина... не е за учител!

Тук вече Директорът решава, според цялостния облик на личността му - дали има шанс да се озапти малко палавия учител, дали разбира, че децата търсят примери за подражание и отговорността му е голяма, дали в случая ползата от добрата му работа по английски трябва да натежи над една или повече фриволности. Решава директорът - но ако е на място. Ако беше на място, щеше да се накара на Данев за това, че в желанието си да е близък с учениците не съблюдава и не забелязва всичко, щеше да влезе в класа и да обясни човешки на децата къде бъркат, да изпрати педагога да говори с двете страни - учител и ученици - за неписаните правила на етиката и естетиката.

Но да се ентусиазира и без педагогически съвет да пристъпи към уволнение, като инсценира че министерството го искало чрез факс, и да се прави на безупречен директор когато пред училището родители и ученици скандират оставка, да си позволява психически тормоз над ученици... Явно иска да се отърве от Данев, който не е бил послушен, а и завистници (останалите учители по английски) има; най-вероятно те са дали своето особено мнение за добрия успех на Данев по английски...

Е, от такъв директор нямаме нужда, той е по-вреден от Данев и градът го знае, прогонените от нея учители, тормозените от нея, гонените от директорската стая родители... Как доброто училище става бащиния на някого, защо става така? Нека отговорят пред разследващите любимите на директора 61 учители от този педагогически колектив, за когото времето е спряло - и за когото само паричките са важни...

Написа: Анонимен

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 ЛВ., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

сряда, 20 март 2013 г.

Американците са богати със силата на свободния си дух!

Из ЕДИН АМЕРИКАНСКИ БЪЛГАРИН ОТГОВАРЯ НА ВАШИТЕ ВЪПРОСИ ЗА АМЕРИКА, ВЛ.ЯНАКИЕВ

Въпрос: На какво се дължи силата и богатството на Америка?

Според мен, силата и богатството са релативни величини, отразяващи личните ни разбирания за света около нас – един наричаме силен и богат с неговите история и традиции, друг – с познанието и човечността му, трети – с парите му и т.н. От тази гледна точка по-скоро би трябвало да се размислим с какво в същност американците са силни и богати. Да говорим за сила, визирайки военна или технологична мощ, а за богатство, визирайки финанси и бизнес, е съвсем двудименсионно – тези неща са следствие от моралния фундамент на нацията, който позволява на хората да изградят това, което имат!

Нека не звучи банално, но американците са богати със свободата си и силни с духа си! Нека го обясня – американците са успели да осъзнаят някой много важни съставки от социалното съществуване, възприели са ги като основоположни, и с всички възможни сили се придържат към тях. Те са емигрантска страна, и целия им човешки потенциал е пристигнал отвън. Но всеки новодошъл под една или друга форма преминава през “претапянето” (the melting pot), груб процес на задължаване да зачита правата на околните, който много хора намират за недемократичен, ограничаващ личната свобода. Да – срещите с местната полиция за щяло и нещяло не са приятни, но след като веднъж влезеш в релсите на нормите откриваш, че така да се живее е стотици пъти по-лесно: сега цялото общество се стреми да защити твоите права, освобождавайки те да правиш това, което ти е приятно, да бъдеш това, което можеш, да отдадеш себе си изцяло, без да трябва да се защитаваш постоянно от околните хора и обстоятелства! Какво ще направиш със собственият си живот остава на теб да решиш, едно обаче е ясно – никой няма да ти пречи да го направиш, освен ако ти сам не започнеш да пречиш, дори обратното – от всякъде ще получиш съвсем искрено окуражение!

Всички в Америка са пристигнали, повече или по-малко водени от някакъв авантюристичен дух, всички поддържат спомена за първите заселници като символ на куража да се започне нещо ново, да се успее въпреки трудностите. Цялата история на страната учи, че духът се калява с неуспехите, и се гради с успехите, и американците уважават тази история – с каквото и да се захване някой, всеки покрай него ще намери начин да го похвали и окуражи. Колкото и безперспективно да е едно начинание, никой няма да се присмее, никой под никаква форма няма да намекне дори “Тая нема да стане!”. И в много случаи, “тая” просто става… Помните ли братята Райт – никой никога не им е казвал, че след като немската академия на науките е доказала, значи не може да се направи самолет… Ясно е, че не от всяко начинание ще се роди гениална идея, но е и ясно, че всяка гениална идея може да бъде убита с незачитане…

За мен това е амалгамата, това е магическата смеска, която прави американците такива, каквито са. Имайки купища недостатъци, но въоръжени с непримиримия си дух, и окрилени от свободата си, те не спират да предизвикват времето и съдбата, и печелят от това! Останалото идва от само себе си!

Дерис пита: Каква е социалната позиция на обикновения американец? Интересува ли се обикновеният американец от това какво става по света? Има ли критично отношение към политиката на собствената си страна? Разсъждава ли върху политическите новини или просто се информира?

Не мисля, че политиката е важен приоритет за американците. По време на избори те проявяват интерес, активни са, но след това тези неща бързо за забравени… Виж, ако по радиото чуят нещо, казано от политик, което не им харесва, или се усъмнят в някого, много лесно и бързо се надигат. Американците са невероятно сплотени, подчиняват се на мнението на околните, лесно се организират, но и уважават институциите си. Изключително рядко открито ще критикуват властимащите, и то когато последните доказано са сгрешили. Има хора, които не се притесняват да изкажат публично мнението си, но като цяло всеки е концентриран в неговото, това, с което се занимава, което му е интересно.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Абонамент за списание ИДЕИ