Истината ни прави свободни

понеделник, 30 септември 2013 г.

Цар Борис III е бил убит от руски шпиони с оглед да бъде предотвратен неговия план против комунизирането на България

Попаднах на статията, откъси от която публикувам по-долу за читателите на в-к ГРАЖДАНИНЪ. Поразителното е, че в този текст се развива една гледна точка, до която моя милост стигна самостоятелно, по интуитивен и логически път, а именно, че Цар Борис Трети, за да спаси страната от болшевизация, от комунистическото зло, е провеждал една много опасна дипломатическа игра, чиято цел е България да бъде окупирана от западните съюзници, от англо-американците - и по този начин да бъде спасена от лапите на руско-болшевишката мечка; за да не бъде осъществен планът на Царя, се е наложило той да бъде ликвидиран, което е и сторила руската шпионска агентура у нас, имаща си свои хора даже и в двореца. Ето как по-долу визираният текст свидетелства за верността на изложената гледна точка:


В книгата на Кристина Сикарди “Йоанна Савойска – от блясъка на двореца, до горчивината на изгнанието”, излязла на български език през 2003 г., авторката се спира на последната среща на цар Борис с Хитлер на 15 август 1943 г., с дневен ред “Разглеждане на общата военна и политическа обстановка. Дискусия за ролята на България в хода на войната” и цитира в кавички разговора между тях, при който българският монарх заявява на германския фюрер, че ще поиска примирие със съюзниците:

“Германия вече не е в състояние да произвежда оръжията, които обещава. Вече е прекалено късно! Баща ми бе въвлечен, заедно с българския народ, в катастрофата на Тройния съюз. Мой дълг е да направя всичко, каквото мога, за да се избегне подобно нещастие, въпреки че лично си давам сметка за необходимостта на Вашето искане. Мой дълг е да не разочаровам своя народ! Думите и обещанията за използване на тайни оръжия не са достатъчни. И тъй като споменахте италианската династия, с която съм в родствени връзки, Ви информирам, че ще поискам примирие със съюзниците, веднага след като Италия направи същото!”.

Това е казал цар Борис на Хитлер, според Кристина Сикарди.

Интересно е да се припомни, че след завръщането си от срещата с Хитлер във Волфшанце, царят е посетил бившият началник на тайната канцелария на цар Фердинанд – Добрович, който е бил тежко болен от рак и го информирал за посещението при Хитлер:

„Не им отстъпих в нищо и си развързах ръцете след след страхотна борба. Осемнадесета няма да се повтори! (1918 г.–б.а.)”, му казал цар Борис. “Той смяташе да ме сплаши, вместо това спокойно му изложих положението ни, казах си, каквото имах да му кажа, ясно и недвусмислено, т.е., че съм решил ние да тръгнем по собствени пътища. Сега съм с развързани ръце! Спасих ви, даже аз да заплатя за това!”.

Когато всичко се срутва, откъде би могла да идва тази царска увереност, освен от плана за излизане от войната?

... Българският посланик в Москва Иван Стаменов е агент на НКВД с псевдоними “Наследник” и “Цезар”. Преди това той е работил в канцеларията на двореца, а през 1934 г., когато е бил трети секретар на посолството на Царство България в Рим, е бил завербуван за НКВД от Павел Журавльов. В Рим Журавльов е сменен от Димитрий Яковлев, който по време на войната е в София. Със Стаменов поддържа връзка и станалият известен с мемоарите си висш офицер от НКВД Павел Судоплатов. В исканията си да бъде реабилитиран след репресиите на Лаврентий Берия срещу него, той посочва като свой принос организирането на убийството на Троцки, открадването на плановете на американската атомна бомба и завербуването на българския посланик Иван Стаменов. Поставянето на Иван Стаменов в този списък показва, че неговата роля е била много важна за Съветския съюз. През 2007 г. Аркадий Ваксберг издаде на български език книгата си “Отровите на Кремъл”. Глава 9 на книгата е посветена на отровите, използвани от НКВД, за предизвикване на сърдечна недостатъчност при ликвидиране на видни противници, към които не могат да се приложат обичайните методи за разправа. Специалната служба на Министерството за държавна сигурност на СССР за такива операции е създадена юридически през 1938 г. Лабораториите, които изработвали смъртоносните субстанции – токсикологична и бактериологична, са били към IV Главно Управление на НКВД – научното. Поразителното е, че от този текст става ясно, че с такива убийства се занимава именно “връзката” на Иван Стаменов с НКВД – Павел Судоплатов, който заедно със зловещия убиец Айтингон (Ейтингон) е създател на въпросната служба. Самият Судоплатов не споменава нищо за това в спомените си.

След 9 септември 1944 г. от персонала на Царския дворец има само двама, които не са били репресирани от комунистическия режим – дворцовият лекар д-р Стефан Даскалов и готвачът Нацко Сотиров.

Д-р Даскалов в онези мрачни години на политически репресии след 9 септември 1944 г. дори е бил пускан на лов в Румъния, дъщеря му закупува яхтата на румънския крал и пр. Доста странно за служител на Двореца… При двата ми разговора с Царица Йоанна по темата, тя не успя да прикрие крайно отрицателното си отношение към личността на д-р Даскалов. За сравнение, личният лекар на царя – Драгомир Александров, след установяването на комунистическия режим е изселен от София. Казвали са му тогава: “Ако беше отровил някого в двореца, сега нямаше да ти се случи това.” Научих този факт от неговия син д-р Борис Александров – депутат в 36-ото Народно събрание, с когото тогава рамо до рамо съратувахме за каузата на демокрацията в България.

И така, версията за убийство на цар Борис от режима на Сталин показва, че има мотив, средство и агентура за изпълнение на поръчката. Липсва все още прякото доказателство за това. Вероятно отговорът се крие в затворените архиви на НКВД в Москва.

При откриването на сърцето на цар Борис във Враня лекарите, които го видяха, констатираха много масивен инфаркт, предизвикан от голям тромб(!) на лявата коронарна артерия. Това съвпада с диагнозата на лекарите от 1943 г. Изследвания за причината за този тробм не бяха направени, но неизвестно защо консервиращата течност беше сменена няколко пъти. Модерните технологии днес позволяват въпреки това, при подходящи изследвания, да се установи наличието или липсата на “отровите на Кремъл”, и да се даде отговор на въпроса – убит ли е цар Борис? Все още не е намерено мястото, където са “препогребани” тленните останки на царя, след оскверняването и разрушаването на параклиса във Враня.

Има свидетелства, които подлежат на проверка, като това на д-р Николай Сиклунов, че тялото е било заровено западно от Двореца Враня. Като се има предвид, че веществата, с които е балсамирано тялото, са известни и са рядко срещани при други дейности (селскостопански например), както и фактът, че те са химически устойчиви, може с помощта на куче търсач да се открие мястото. Очевидно няма сериозна воля това да бъде направено. Така българският народ все още е лишен от възможността да почете един от големите български държавници на ХХ век, както подобава на един културен и цивилизован народ.

Лъчезар Тошев

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

неделя, 29 септември 2013 г.

Жалба до Инспектората по образованието във връзка със ситуацията в ПГЕЕ-Пловдив

От ден 9-ти на 7 (юли) месец та досега - днес сме 28 септември! - не съм получавал своето обезщетение по болест ("болничните"), въпреки че през цялото това време се намирам именно в законен отпуск по болест. Причината за да се случи това е жалба до съответните държавни органи на моята работодателка, именно директорката на ПГЕЕ-Пловдив Стоянка Анастасова, която обжалва мой болничен лист и по този начин задейства една дълга процедура за проверка, благодарение на която аз толкова време мизерствам, живея без пари. В това време беше задействан ТЕЛК, който извърши съответната проверка и констатира, че болничният ми лист е съвсем правомерно издаден и е изцяло законен, сиреч, отхвърли жалбата на толкова съвестната ми шефка. Да, но ето, септември вече се изниза, а аз още не съм си получил паричното обезщетение и живея почти без пари. Кога ще ми бъде изплатен болничният не се знае. Защо пиша това ли? Ето защо.

Ами защото ви давам нагледен пример за това, че бюрократичната машина у нас е в състояние да мачка и да тормози човек дори и когато той е под специалната закрила на закона; да, моят пример показва, че усърден администратор може в условията на съществуващата система да репресира и да тероризира един човек даже и когато той не е под пряката му власт и юрисдикция. И то да тормози, тероризира и репресира човека по най-долен начин: като му отнеме даже и средствата за съществуване, за прехрана, за оцеляване! Това се случва у нас, да, и това е възможно, колкото и невероятно да звучи то. Аз лично никога във вече доста продължителния си живот не съм бил подлаган на такива недопустими административни репресии и гаври. При това, като капак на всичко, съм даден и под съд от същата тази администраторка, която обжалва спечелено от мен съдебно дело, отменило като неправомерна нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание; делото за обжалване пред Окръжния съд ще се проведе на 4-ти октомври, след няколко дена само; това също е нова и оригинална форма на тормоз спрямо човек, който е в болнични, т.е. е болен, възстановява се от тежка операция.

Но има и още едно дело (!), на което пък съм подсъдим, и то е заведено от помощник-директорката, същата тази особа е едновременно и синдикална лидерка в ПГЕЕ-Пловдив (!!), тя пък ме съди "за обидни мисли" в моя философска книга (!!!), първо, за да угоди на началството и второ, за да упражни нужния натиск та евентуално да се откажа от своето свещено човешко право на свободно изразяване - тъй като аз съм активен блогър, който между другото най-активно пише и за проблемите в образователната ни система, а също така и за тези в нашето училище. Та съм тормозен, виждате, по най-разнообразни и перфидни начини и то тъкмо в период, в който съм в доста тежко здравословно състояние, което много говори; говори обаче за ония, които имат потребната съвест и понятие за човечност да почувстват това.

Тия дни пък научих, че независимо от това че съм в отпуск по болест, уважаемата г-жа директорка е организирала над моя милост специално "разгромно заседание" на нещо като специално режисиран "народен" или "другарски" съд, където е принудила "колектива" да подпише написано от самата нея писмо до... Министъра, в което, предполагам, се описва колко "неправилно мисли" Ангел Грънчаров като си позволява да я критикува, да е недоволен и прочие, и също така се изброяват "огромните успехи" на учреждението откак то е под нейното "мъдро ръководство"! Това вече преля чашата, щото да се организират такива анахронични репресивни мероприятия с цел да бъде дискредитирана една личност и един преподавател е не само морално недопустимо, но е също така и незаконно; при това не ми е дадена дори думата да се защитя, което също така много говори.

Та по тази причина решавам тази сутрин да напиша доклад, жалба или нещо като Отворено писмо до въпросната съвсем самозабравила се администраторка, което ми се ще да го заведа като официален документ, който ще представя на вниманието на уважавания съд; или не, по-добре да го напиша до Началника на инспектората по образованието - с копие до директорката; ето какво съдържа въпросното писмо:

До Началника на РИО-Пловдив

КОПИЕ: До г-жа Стоянка Анастасова,
Директор на ПГЕЕ-Пловдив

ЖАЛБА

от Ангел Иванов Грънчаров,
преподавател по философия и гражданско образование в ПГЕЕ-Пловдив,
ЕГН: 590328..., тел. за връзка: 0878269488

Уважаеми г-н (г-жо) Началник,

Намирам се в продължителен отпуск по болест след тежка животоспасяваща (черепно-мозъчна) хирургическа операция. Тия дни научих - вижте моля публикацията Директорката на ПГЕЕ-Пловдив подложи "колектива" на възможно най-конфузно, унизително и отвратително нравствено изпитание - че г-жа Стоянка Анастасова, директор на ПГЕЕ-Пловдив, наистина е организирала нарочно събрание на Педагогическия съвет, на което, след като най-тенденциозно се е постарала да настрои моите колеги срещу постановките в написано от мен Открито писмо до г-жа Министъра на образованието и науката след това е принудила "колектива" да се подпише под съчинено от самата нея "контра-писмо" до Министъра, в което, както разбирам, е изброила успехите на учебното заведение - откакто то е под нейното мъдро ръководство. В тази връзка Ви моля да проверите случая и да ми отговорите на следните въпроси и искания:

- Доколко е допустимо в съвременни условия да се провеждат такива "разгромни мероприятия" и дискредитиращи кампании, чиято цел е да разрушат имиджа, авторитета и достойнството на една личност и на един преподавател - чрез създаването на крайно негативни въздействия и влияния в ущърб на въпросната личност и преподавател?

- Какви норми на правото, законността и на морала е нарушила г-жа Анастасова, позволявайки си да организира нещо като "народен съд" (или "другарски съд" или "извънреден извънсъдебен трибунал") над човек, който е дръзнал да изрази критично отношение към стила и методите на нейното управление?

- Не е ли нормално, в името на демократичния дебат, моя милост да беше поканена на това събрание, а също така и да ми беше връчен екземпляр от въпросното "разгромно писмо", с оглед да мога да защитя позицията и достойнството си пред въпросния "извънреден трибунал"?

- Има ли право уважаемата г-жа администраторка да организира подобни "извънредни съдилища", с които да отнема правомощията на съдебната институция, след като организирането на такива съдилища е изрично забранено от Конституцията? Случилото се не е ли крещящо нарушение на правовия ред в нашата страна?

- Бихте ли могъл, уважаеми г-н (г-жо) Началник, да въздействате на ръководителката на ПГЕЕ-Пловдив да ми връчи, пък макар и постфактум, екземпляр от въпросното писмо, понеже този документ ми се налага да го депозирам пред Окръжния съд в Пловдив, където на 4 октомври 2013 г. е насрочено дело по обжалваното от г-жа Анастасова Решение на Районен съд, с което беше отменена нейна заповед за наложено ми дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение"?

- Помощник-директорката на същото училище г-жа Камелия Стоянова, която също така по съвместителство упражнява и функцията на синдикален лидер на организацията към синдикат "Образование" на КТ "Подкрепа" в училището, пък ме съди в заведено от нея наказателно дело, този път за "обидни мисли", съдържащи се в моя философска книга - със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (и подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"); причината е организирано от нея друго подобно "заседание на народния съд", този път "извънредният съдебен трибунал" беше организиран на синдикално събрание, което куриозно събрание аз анализирах в есе, съдържащо се във въпросната книга; г-жа Стоянова категорично отказва да ми даде копие от протокола на това събрание, което също ми е необходимо да го представя в съда; бихте ли могъл, уважаеми г-н (г-жо) Началник да проверите случая и да изясните на г-жа Стоянова доколко организирането на такива "народни съдилища" е в нейната компетентност на администратор, намиращ се на държавна служба в едно учебно и възпитателно заведение, каквото е нашето училище? (Същото се отнася и за инициативата на самата директорка по отношение на фрапантния случай, който представих по-горе.)

- Моля да ми отговорите имат ли някакво законно право въпросните администратори по един такъв арогантен начин да се опитват да ме злепоставят и дискредитират пред "колектива" и по този начин да упражняват подобен тормоз върху лице, което при това в момента не се намира под пряката им юрисдикция и власт, тъй като, от една страна, съм в отпуск по болест, а от друга страна съм инвалид с 60% инвалидност? Аз смятам, че това е безпрецедентен случай на репресия, която при това е упражнена, както виждате, върху лице, което е с особени права и е под специална закрила на закона предвид тежкото ми здравословно състояние.

- И още нещо, не по-малко драстичен и безпрецедентен пример за репресия от самозабравил се администратор над лице, намиращо се под закрилата на закона: преди време г-жа Анастасова в специална жалба до съответните държавни органи обжалва мой болничен лист и по този начин задейства дълга и сложна процедура за проверка, благодарение на която аз месеци наред мизерствам, живея без пари. Защото изплащането на този болничен лист беше спряно и блокирано. В това време беше задействан ТЕЛК, който извърши съответната проверка и констатира, че болничният ми лист е съвсем правомерно издаден и е изцяло законен, сиреч, отхвърли жалбата на толкова съвестната и престарала се моя администраторка. Да, но ето, септември вече се изнизва, а аз още не съм получил паричното си обезщетение за юли и за август - и живея почти без пари. Как смятате, оправдано ли е това административно рвение, допустим ли е този невиждан административен тормоз, на който съм подложен от въпросната администраторка, която е подвластна именно на институцията, която Вие ръководите?

За всичките 30 години, в които работя като преподавател по философия (работил съм в сферата и на гимназиалното, и на университетското образование) аз никога до този момент не съм бил подлаган на подобен унизителен и екстравагантен административен тормоз и терор - и на такива гаври и репресии! Моето обяснение е едно: този тормоз и терор се дължи както на дълбоките ни идейни, ценностни различия и противоречия с г-жа Анастасова, така и на това, че тя всъщност предприе една политически мотивирана кампания по дискредитирането и унищожението ми като личност и като преподавател - тъй като моя милост също така е активен и ангажиран гражданин, блогър и писател, който в статиите, в книгите си и дори във всекидневното си поведение, в преподавателската си практика, в действията си изразява една твърда позиция в подкрепа на коренната реформа и демократизацията на нашата образователна система.

Ето това е "престъплението", заради което г-жа Анастасова, като защитничка на статуквото, се нае и се захвана да ми отмъсти и, по възможност, да ме унищожи. Което именно и показва анахроничния манталитет, на който тази администраторка е жертва: отдавна, слава Богу, отминаха времената, в които безнаказано можеше дадени личности да бъдат мачкани, громени, смазвани, унищожавани, убивани само защото са различни, само защото не се вместват в „общия калъп”! И, да се надяваме, тия времена никога повече няма да се върнат!

Моля да ми отговорите писмено на горните въпроси, след като проверите внимателно визираните по-горе обстоятелства. Вярвам, че молбата ми ще бъде удовлетворена.

28 септември 2013 г.
Пловдив С УВАЖЕНИЕ: (подпис: Ангел Грънчаров)

ЗАБЕЛЕЖКА: Започвайки да пиша тази жалба до Началника на РИО-Пловдив разбрах, че досегашната началничка на Инспектората, именно инж.-мениджър ИВАНКА КИРКОВА е била уволнена. По тази причина, тъй като не мога да зная кой ще я наследи, по такъв необичаен начин се обръщам към ръководителя на въпросната институция, именно, като пиша "Уважаеми г-н (г-жо) Началник".

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

петък, 27 септември 2013 г.

Дървеното "философстване" е тъкмо безсърдечното "философстване"

Не съм очаквал, че една моя реплика, съдържаща се в заглавието на една публикация, съдържаща само видеоклипче (виж Появи се нов музикален талант от голяма величина: ето как в Америка всички се радват на талантите!), ще породи такава дискусия, но ето, оказа се, че може; в един момент се засегна и сериозната тема за видовете философстване, поради което счетох за нужно да отделя на тази дискусия самостоятелно място; ето какво си казахме там:

Анонимен каза: Тук, както обикновено, има грънчаровски подтекст: как в другите страни хората ценят талантите, но в някои страни – разбирай като България например - те не се ценят, включително не се ценят и големите философи и педагози като Ангел Грънчаров например. Тщеславието, честолюбието, славолюбието, нарцисизма и суетата са характерни за всички хора и особено за интелектуалците, които денонощно копнеят за признание. В това няма нищо осъдително, стига обаче да не се довежда до крайност и да не става мания.

Можем да се радваме на признанието, ако го получим, но все пак с мярка, и не бива да униваме, ако не го получим, защото това не е краят на света и никоя личност не е толкова важна, че светът без нея ще свърши. Винаги трябва да гледаме на самите нас от космическа перспектива и тогава нашите грижи, желания и копнежи ще се релативират и ще придобият подобаващи размери.

А иначе както отбелязва и Солженицин американската масова попкултура не е непременно еталон за подражание. Уйтни Хюстън беше добра певица, но постепенно деградира в художествено отношение и в личен план и знаем как завърши. Това е съдбата и на много други поп”звезди” и звездички”, които с успеха губят почва под краката си.

Ако става дума за истински талант, вижте например това. През 1984 година 12-годишният Евгений Киссин свири Шопен. Спомням си този запис, слушах го навремето по радиото и си казах: ама много маже този пианист. Само че като узнах, че става дума за 12-годишен, промених мнението си, защото за възрастта изпълнението беше феноменално. Концертите на Шопен, писани от него на съвсем млада възраст, не звучат много трудно, но дори чисто технически тези безброй малки ноти и нотички са голям проблем за коректно изпълнение.

Владимир Петков-Трашов каза: Благодаря Ти, Господи, че ме разплака и по такъв повод! Да видя прераждането на Уитни Хюстън... Благодаря Ти, Чоджум... Сполай Ти, Приятелю... Как Я караш, О Недостижими и Не даден Всекиму за Постигане... О, Велики и Безкрайно Мъдри Учителю...О, Вечен и Безкраен Сфинксе... О, Божествено Чуден и Феноменален Дух... Знам, че съм Частичката от Теб, която Те съдържа ИЗЦЯЛО, ВЕЧНО, ЧУДНО, НЕПОСТИЖИМО и ЗАВИНАГИ... Вярвам го - означаващо и, че го знам...

И, разбира се, че не съм изперкал, както знам също и, че би си ги помислил (той не би ги и коментирал) - като изперкване, точно тези ми "откровения" - г-н Хлопаща дъска. Който съм и съвсем, ама 100% сигурен, че не би и, че не е пролял и една капчица-сълзичка за... същото нещо... Да не говорим за г-жите Стоянова и Анастасова, нали... Чоджум.

2013.09.26г. Владимир Петков-Трашов

Ангел Грънчаров каза: Ето сега съм бил виновен - според "г-н Хлопащата дъска" - че съм призовавал и ний, българите, да почнем да се радваме на талантите сред нас. Това, видите ли, било осъдително, било "израз на мания". :-) Правете си сметка сами за каква духовна деградация е пример едно такова отношение...

Е, бай Трашов - вярвам, няма да ми се обидиш, че се обърнах така към теб, приятелю! - има и у нас такива като мен и теб странници, дето също плачем когато видим някой талант, а също и му се радваме от сърце. Има ни, ама, явно, не сме много. Иначе знаеш каква е типичната българска реакция в такъв случай: презрително свити устни, с ехидство проявяща се завист, по кухарски надуто презрение, дървено "философстване" тип "Хлопаща дъска" и прочие, и так далее...

Анонимен каза: Рационални, логически аргументи според Ангел Грънчаров са израз на „дървено философстване” и „хлопаща дъска”. Ще кажа: ами именно поради това България е в това положение, в което е и българската философия в състоянието, в което в – защото строгото, издържано, балансирано мислене май не е българската сила, българинът май се ръководи повече от стихийни, ирационални страсти, затова впрочем и българската политическа система или по-точно антисистема е такава – защото българите предпочитат да не мислят, а да „се затрогват” и така гласуват за всеки спуснат им от Кремълските сценаристи олигофрен или дебил.

Разбира се, че не трябва винаги да се водим само от рациото и аз също се затрогвам и плача, когато видя или чуя някой талант, и то в много по-голяма степен, отколкото Ангел Грънчаров предполага. Мисля Шопенхауер беше казал, че степента на възхищение, която можем да изпитваме, говори за нашата стойност като човеци.

Мога да привеждам безкрайно много примери - в случая понеже става дума за музика - за музиканти. Какво да кажем например за великия цигулар Йозеф Хасид, който съвсем млад полудява и умира. За него Фриц Крайслер казва: „Цигулар като Хайфец се ражда веднъж на 100 години, цигулар като Хасид веднъж на 200.”

Или големите, но починали трагично рано пианисти като Уйлям Капел, Дину Липати, Ричард Фарел, Роза Тамаркина, Карл Таузиг и др., списъкът може да бъде продължен.

Ангел Грънчаров каза: Дървеното "философстване" е тъкмо безсърдечното "философстване"; умът сам по себе си е нищо в сферата на философстването, иска се душа и сърце. Прехвалената "научност", "обективност" и "логичност" на този тип "философстване" всъщност е израз на една коварна безчовечност и бездуховност; на него не му се удава да постигне най-значимия разрез на тоталния, посилен за човека смисъл. Затова именно му викат дървено "философстване", а пък носителите му са тъкмо дървени "философи", с каквито е пълно у нас, или, другояче казано, "Хлопащи дъски". Комунизмът като "идеи" пък беше доведена до крайност "научност" на този тип "философстване", сиреч, обезчовеченост и обуздухотвореност, тъй че сега, при разлагането на комунизма, е съвсем нормално много хора да страдат от същата ощетеност.

Мисълта, неоплодена и неодухотворена от чувство, е античовешка, е непълноценна, е злобна, е студена. Това, прочее, не е същинска мисъл, щото мисълта в своя абсолютен потенциал е велика духовна сила. Мисълта, неоплодена от чувството, е импотентна, скопена мисъл. Тя не ражда нищо живо, тя ражда само чудовища. Комунизмът е пример за едно такова чудовище, една уродщина, която самостоятелният разсъдък успя да създаде. Само умът (разсъдъкът) сам по себе си е нищо, за да се философства се иска нещо много повече от ум, иска се разум; разумът, по моето разбиране, е тъкмо синтетичното, органичното единство на мисъл и чувство, на ум (разсъдливост) и сърце, чувствителност. Разумът е органон на духа и като такъв е и органон на философстването. Писал съм ги подробно тия неща в своя курс лекции по философия, носещ заглавието "Изворите на живота" ("Вечното в класическата и съвременната философия"). Само разумът като израз на духа на човека може да поражда жизнеспособни идеи. Умът поражда, казахме, само уродщина, човешка непълноценност, дървени "философии" и прочие.

Един от пороците на нашето време е този уклон към самоцелната разсъдъчна позитивност, основана на превъзнасянето на самостоятелния ум, от която страдат много хора. Причината за него е безразделното преклонение пред науката, считана за образец за мислене, за строгост и прочие. Науката наистина се опира само на ума, тя е позитивно познание. В своята си сфера тя има големи постижения. Пренесе ли се обаче този модел и канон в сферата на човекознанието, на проблемите, имащи човешки смисъл, той поражда, казахме, само чудовища - и дървени "философии".

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Директорката на ПГЕЕ-Пловдив подложи "колектива" на възможно най-конфузно, унизително и отвратително нравствено изпитание

Тия дни от няколко и то от напълно достоверни, заслужаващи доверие и уважение източника (защо се изразявам така предпазливо ще разберете след малко!) разбрах куриозна и напълно невероятна новина: директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова, крайно обезпокоена от моето Отворено писмо до г-жа Министърката на образованието, написано в навечерието на новата учебна година била предприела някои стъпки, които окончателно я изобличават и дискредитират като човек, който, за жалост, живее с представите на едно отдавна отминало, страшно и абсурдно време.

Та уважаваната г-жа директорка, представяте ли си, била свикала спешно общо събрание на колектива, прочела там внимателно и тенденциозно подбрани откъси от моето писмо до Министерството, а след това, в духа на славните отминали времена, организирала нещо като "народен другарски съд", дала думата на "възмутения народ" да разгроми подлостите на "най-злостния враг" на директорското добруване Ангел Грънчаров. Как е минало събранието всеки сам може да си представи, а пък накрая, като капак на всичко, самата г-жа Анастасова представила собственоръчно написано от нея "разгромно писмо" до Министърката на образованието, в което се казвало, че Ангел Грънчаров, първо, е "много лош", че "не требе да му се верва", че "не е прав", напротив, "народът добрува" под нейното мъдро управление, представяте ли си какво са написали в туй одиозно писмо?! Съответно, както си му е редът, в туй писмо били изброени успехите и постиженията, които училищният народ е постигнал под така мъдрото ръководство на директорката, което иде да покаже, че "народният враг Грънчаров" не само че греши, ами и постъпва най-подло, щото иска да развали тъкмо упоменатото всенародно добруване.

Пиша тия неща, и усещам как читателят си вика наум: абе, Грънчаров, човече, но това не е възможно да се случи бе, е, прекали бе, човече, фантазираш, такива неща вече не се случват у нас, ти нещо да не халюцинираш?! Знам, че така звучат тия неща, аз самият сам не повярвах, че това нещо се е случило, затуй поразпитах доста хора, присъствали на събранието, ала, уви, всички ми казаха, че този невероятен спектакъл е бил разигран, със съответната му, както се полага, предварителна подготовка и обработване на нещастното училищно и учителско природонаселение. Е, налага ни се да повярваме, че такива анахронични и абсурдни неща са не само възможни, но са и действителни в нашите уж демократични и напредничави европейски времена, в които обаче, явно, има хора, живеещи в едно съвсем друго, уж отдавна отминало, ала, както виждаме, съвсем живо време.

Драгата директорка Анастасова обаче не се е усетила, пък и никой не се е осмелил да й го каже (щом не са й казали нещо толкова очебийно, щом са премълчали да й го кажат, явно искат да я подхлъзнат да продължи да се излага и да се опозорява колкото се може повече!), че такива "разгромни мероприятия" в наше време са недопустими, щото тя, сами забелязвате, без капчица смущение си позволява да демонстрира факта, че не от вчера, а от много дълго време провежда такава една кампания по моето дискредитиране като личност и като преподавател, за което не се свени да използва недопустими средства, включително и да прибягва до манипулиране на учениците - за да си разчисти сметките с толкова неугодния й индивид, какъвто е моя милост. Тия неща обаче са не само недопустими в един нравствен смисъл, но те са недопустими и според закона: човешката личност е нещо свято. Разбира се, за ония, които живеят в отминалите времена, подобни законови и морални ограничения не значат нищо, ето, сами се убеждавате - щом си позволяват онова, от което друг човек би се срамувал или поне погнусил.

Представяте ли си какво именно се е случило: бясната, разярена директорка громи "злостния враг Грънчаров", ето, направила си е труда да напише цяло едно разгромно писмо срещу него! И апелира, от висотата на своя властнически трон, народът да я подкрепи, да се присъедини към смазването на "врага", да покаже лична преданост към обидената властваща особа! Опитайте се да си представите цялата конфузност на ситуацията! Нормалната естествена реакция е в такъв момент да си замълчиш и да оставиш излагащият се да продължи да се излага. Аз не съм бил на това разгромно събрание, но съм присъствал на предишни други такива мероприятия от типа "народен съд" на директорката и на кръжеца лично приближени до нея ласкателки и добре знам, че в това училище има хора достойни, които са изпитали подобаващия срам от това, което се върши пред очите им. Да, ама тук те призовават не само да се включиш във верноподаническия спектакъл, но и да се подпишеш под писмото, написано от разярената директорка, а някой смее ли да не се подпише, да, моля, кажете ми, някой ще дръзне ли да не сложи подписа си?! Та нали това означава, че по този начин, дето се казва, ще си подпише смъртната присъда: наскоро г-жа Анастасова уволни сума ти учители, повечето от които просто ги е подозирала, че не са й лично предани! Народът е наплашен до крайна степен, само това да беше провинението на директорката, именно, създаването на такъв злокобен психологически климат в училищната общност е достатъчно за незабавното й уволнение от г-жа Министърката. Та кой, значи, в такъв случай ще посмее да не си плюне връз лицето и да не подпише директорското писмо?!

Аз лично, донейде познавайки българската народна психология, подозирам, че това писмо е подписано от по-голямата част от "колектива", като при това се е образувала опашка от бързащи по-напред да сложат подписа си, щото колкото по си нетърпелив по-скоро да подпишеш, толкова повече ще демонстрираш умилителна преданост към директорката, а това, няма как, ще се отчете, нищо чудно и значително по-хубави пари да получиш при т.н. "диференцирано заплащане" в края на годината! Както и да е, виновни са не хората, които са били подложени да избират в една такава изцяло конфузна нравствена ситуация, щото дилемата е: ако не подкрепиш директорката и то с демонстриране на лична преданост, това означава, че подкрепяш "оня там враг Грънчаров", което не само че петни доброто име на самовластницата, но и дори, представете си, е дръзнал да "уронва" (тая съветска дума непременно присъства във въпросния документ, готов съм да се обзаложа на много пари, че тя неизбежно фигурира там, щото е любима думичка на тия среди!), да, позволил си е да "уронва" доброто име на "самата институция", представяте ли си колко е подъл тоя Грънчаров?!

Такива работи. Нека, нека да се излагат дадени хора, щом благоразумието им не ще, пък и не може, предполагам, да надделее. Явно се чувстват сами в потъваща продънена лодка, щом са дръзнали да се излагат по тоя начин, мислейки си, че това, видите ли, ще спаси тяхната власт - и, респективно, добруването. Нека Министерството да види с какви хора си има работа - и да се принуди да вземе подобаващите организационни изводи, от които директорката, явно, толкова много се бои: щом е дръзнала да устройва такива разгромни спектакли в стил 50-те години на ХХ век! Хубавото е обаче, че има добрината така красноречиво да демонстрира верността на моите тези, на всичките ми, до една, тези: а именно, че провежда от години една целенасочена и то политически мотивирана кампания по унищожаването на една личност, на един преподавател, което нито един разумен ръководител не би си го позволил, щото това е разкош, забранен от закона! И също така демонстрира, че заради властчицата си няма нещо, което да я спре, че е способна на всичко, само и само да си запази прословутото директорско кресло. Да, обаче така не стават тия работи, щом си довел работите до такова едно плачевно положение, единственият изход е този: да се оттеглиш сам, ако си обаче осъзнал какво си направил. Е, докато не си усетил и осъзнал, ще се инатиш, ще правиш разните му там позорящи те салтанати и спектакли, пък в един момент, като се оцапаш в нравствена мръсотия изцяло, ще ти се наложи пак да се оттеглиш, ала значително по-опозорен. Така стават тия работи, така са ставали винаги в историята, така ще станат и сега.

След случилото се вече се вижда, че работите са непоправими. Да, обаче има една малка подробност: това училище не е лична или частна собственост на уважаемата г-жа директорка, та да си прави в него каквото й скимне, то е обществена институция, сиреч, то е и толкова мое, колкото е нейно, колкото е на всеки един учещ или работещ там, а също е и на всеки един български гражданин-данъкоплатец. Аз затова си правя труда да описвам тия случки от ежедневието на едно наше родно училище, и то не какво да е, а ПГЕЕ-Пловдив: да знае данъкоплатецът за какво му изразходват парите. Примерно, за какво е изразходвано толкова работно време, та да се правят лични пиар-кампании на самозабравилата се директорка, която, както и подобава за давещите се, вече се хваща за всяка сламка, ала това едва ли ще я спаси. Разбира се, тя си пропиля всички до един по-разумни и достойни начини да излезе от ситуацията, ала вината за това си е изцяло нейна. Аз й дадох безброй шансове, защото моята борба беше за ето тия неща:

- Като убеден демократ аз не мога да си позволя едно държавно училище да се управлява авторитарно, да се тъпчат всички до един принципи на демократичния дебат и отношения;
- Като преподавател по философия и гражданско образование аз счетох за свой дълг да реагирам срещу толкова драстичните грешки и произвола, който една прекалено самоуверена администраторка дръзна да си позволи;
- Длъжен бях също да си защитя своето добро име, авторитет и достойнство от злостните нападки и добре организирани кампании по дискредитиране, проведени от въпросната административна особа;
- Мой професионален дълг беше да работя за доброто име на институцията - като я защитих в тежкия момент от своеволията на авторитарната директорка, аз изпълних този свой дълг;
- Е, бях принуден да поема целия удар върху себе си, платих ужасна цена за всичко, рухнах здравословно, станах инвалид, но поне си запазих честта, което за мен, като философ и личност, е най-важното, е истински важното.
- Преподадох много уроци на въпросната самовластна административна особа, а също така и на ръководните фактори, които са я назначили на отговорния пост, на който тя така красноречиво се провали по всички линии;
- Позволих си да изнеса и нещо като практически уроци по морал и достойнство на цялата училищна общност, което, както и да го погледне човек, ми е тъкмо работата, щото аз съм титуляр-преподавател по тия именно хуманитарни, философски, граждански предмети и дисциплини.

Та, с една дума казано, считам, че си изпълних дълга. Нравственият преди всичко дълг. Не мълчах, не проявих малодушие. Показах, че е глупаво човек да го е страх, да трепери за кожата си, за презряното си добруване под сянката на трона на поредния властник. Има такава категория хора, за нас на първо място стои нещо най-простичко: искаме съвестта да ни е чиста. Ний не умеем да правим позорни сделки със съвестта си. Това за нас е най-важното. Не сме много хората у Нашенско, дето мислим така, но все пак ни има. И докато ни има, мръсотията, нравствената свинщина няма да обхване всичко. Ще има някакви островчета в морето от разврат и блудства. Благодаря на Бога, че ме направи философ и ми даде тази духовна сила, за да не рухна и аз под напора на всеобщата разруха. Човечността все нещо значи. Трябва да значи. Ще е така докато се борим срещу безчовечността. Безкомпромисно. Иначе - капитулираме ли, оставим ли мръсотията да ни залее и удави - горко ни, добро няма да видим...

Послепис: Искам тук да благодаря на хората, които в тази тежка ситуация ме подкрепят, пък макар и негласно. Разбираемо е, страшно е да се афишираш като солидарен с "оня там враг Грънчаров", но е радващо, че има доста такива хора, които са силно възмутени от безчинствата на въпросната административна особа. Някои от тия хора ще подпишат директорското писмо само и само за да си нямат главоболия, щото моят пример добре показва, че а направиш нещо, което не е по вкуса на директорката, мигом ще бъдеш подложен на такива репресии, че свят ще ти се завие. Затова ще подпишат, не за друго. Принудени са да подпишат. Друг е въпросът, че синдикатите и техните лидери, вероятно, упорито мълчат. Или пък демонстрират нескривана симпатия към самовластната директорка. Което, както и да го погледне човек, е грозно: да участваш в доубиването на една жертва само и само да направиш хубаво впечатление на началничката си с оглед някакви егоистични изгоди - и в угода на твоята лична корист. Аз така разбирам това. Жертвата на злостния административен произвол съм аз. Сами виждате, че даже по време, в което съм в болнични, терорът продължава. Хубаво е, че директорката има добрината да даде и това категорично доказателство за верността на всичките ми констатации, които отправих до Министърката в своето Отворено писмо.

П.П.-2 Днес по административен ред ще изискам въпросното "разгромно писмо на колектива" срещу моя милост до Министърката, за да го приложа към документацията за предстоящото съдебно дело. Пък и тук да го публикувам, защо не, интересно ще е: ако г-жа директорката беше поне на сантим демократка отдавна да беше се включила в дебата, който аз отдавна й предлагам. Така правят демократично мислещите хора, свободно разговарят, обменят мнения, спорят, а не си организират... "народни съдилища" срещу "враговете", както тя обича да прави. И толкова явно го обича, че вече го прави даже и в отсъствието на въпросните "врагове", което, както и да го погледнем, е проява на същинска гнусотия. Искам също така да ви уведомя за нещо любопитно: подгласничката на директорката, нейната помощничка, която при това е и синдикален лидер (!!!) на единия от синдикатите, вече месеци наред не благоволява да даде копие от протокола на едно друго такова "разгромно заседание" на прословутия "народен другарски съд", проведено тогава в рамките на синдиката, в който членувам, пак, разбира се, срещу моя милост; то се проведе през миналата година, през пролетта още, за което аз писах тогава в книгата си НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а пък после въпросната администраторка-синдикалистка ме даде под съд, щото била намерила "обидни мисли" във въпросната книга.

Такива работи стават у Нашенско, няма що, тук животът, както виждате, е съвсем интересен и дори пищен, блика, дето се вика, от куриози, от простотии и от абсурди. Както и да е, а сега хубав ден на всички! Дано това писание да ви е подбудило да се позамислите за някои съдбовно важни неща около нашата българска нравствена ситуация, в която, уви, пребиваваме; щото нали знаете: най-напред е мисленето, наред с него иде словото, а пък после идва и действието, нали така?! Ще се оправим едва когато по-напред прогледнем...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

вторник, 24 септември 2013 г.

Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци и личности

По повод публикацията Страшна работа е нашата българска работа! и по-скоро под представянето на тази публикация на страницата В подкрепа на Ангел Грънчаров във Фейсбук (тази група беше създадена от приятели заради административните гонения и тормоза, на които бях и все още съм подложен), една дама, с която никога не съм се виждал или общувал на живо, работила дълги години като учителка, описа своето отношение и своето разбиране на нравствената ситуация, сред която ний, българите, сме поставени; ето нейния коментар, а по-долу можете да прочете и какво аз в тази връзка й отговорих:

Maria Vassileva каза: Страшна е нашата българска работа, да, така мисля и аз. Преживях подобни истории като учител в родното ни образование. Едва изкарах до пенсия, здравето ми е разбито тотално, не мога да живея без лекарства. Поне сега не съм в училище, не ме дразнят абсурдите на неправилните постановки "отгоре", заяжданията на задръстени директори, завистта на колеги, чувството за непотребност, което маса ученици създават с липсата на навик за труд и любознателност.

И се чудя защо почти всички колеги успяват да се адаптират някак си, почти доволни са от всичко, смятат го за нормално. Дори да се зароди у тях някакво недоволство, превиват гръб, мразят новаторство, не се усъвършенствуват, не ходят на курсове за специализация. Не влагат сърцето си в работата, не контактуват с учениците нормално, не се интересуват от тях.

Голяма болка е да си различен, големи страдания. Да знаеш че си прав, когато се изказваш на педагогически съвет и да не гласуват за твоите предложения никога. Това че след години твоите предложения ще бъдат отново приети, но предложени от друг, или спуснати "отгоре", не е никаква утеха. Едно "защо" виси непрекъснато във въздуха. Разликата с останалите е на светлинни години разстояние. Питаш се дали не грешиш нещо, съмняваш се в себе си. Не е рационален българския народ, не е толерантен, не е великодушен. Вижте последния пример - при какви мизерни условия настаняват бежанците от Сирия. Без парична помощ отвън не ги искаме, каква солидарност, каква човещина?

Затваряш се в себе си, предпочиташ да контактуваш само с куче и котка, които често те засрамват с добрия си характер, с предаността и искреността си. Извън семейството си си нащрек - винаги с едно наум: аз не съм като другите, знам че няма да ме приемат, знам че ще злоупотребят с доверието и добрината ми.

Радвам се на ентусиазма и човеколюбието Ви, г-н Грънчаров, на силния Ви дух и на волята да живеете в тази вредна за Вас среда, на желанието Ви да помогнете на страната и отворите очите на тези, които нямат вашата ерудиция, образование и възпитание. Аз не можах да направя друго освен да избягам от тази действителност - за да оцелея физически и психически. Желая ви успех от все сърце!

 Ангел Грънчаров каза: Благодаря Ви за добрите думи и за подкрепата, г-жо Василева! Мислим аналогично понеже имаме сходна душевна настройка и близки ценности, тази е причината. Пък и сме възприели и преживели по аналогичен начин реалностите, в които сме живели. За мен е голямо насърчение това, което пишете, понеже човек често се чувства неразбран, въпреки вътрешната си увереност, че мисли и постъпва според повелите на сърцето, сиреч, според нравствения закон на дълга.

За мен този е критерият: да бъде съвестта ми чиста, да не правя компромиси със съвестта си. Не мога да завидя на ония, които в името на собственото си криворазбрано благополучие правят тежки сделки със съвестта си, не мога да приема такива компромиси. Щото съвестта не е друго, а тъкмо Божият глас в сърцето на човека, който никога няма да ни излъже, а винаги ни говори истината. Е, живеейки по този начин, ми се налага да понасям някои временни неудобства, примерно да бъда хулен от ония, за които Божият закон на морала нищо особено не представлява - и които са готови да го поругаят без замисляне. Аз смятам, че такива хора са овладени от някаква страшна бесовщина: така не подобава да живее човекът.

Щото по Божия замисъл човекът е нравствено същество, същество, което заради доброто е способно даже на саможертва. А пък упоменатата бесовщина се дължи на едно нещо: на преклонението пред материалното, именно властта, интереса, користта, парите, славата и прочие. Всички тия неща са израз на поругаването на всичко духовно в угода на преклонението пред материалното. Тук е изворът на самата обезчовеченост на човека. Това съм разбрал благодарение на философията - и от него няма да отстъпя.

Презирам ония, които са се превърнали в жалки слуги и роби на материалното - и по тази причина са способни да мачкат човешки личности. Тия хора вървят срещу нашия Създател - и си подготвят незавидна участ, нищо че приживе биват превъзнасяни и благославяни, нищо че са властници, нищо че поради лакомията си са успели да натрупат и парици. Както и да е.

Благодаря Ви за доброто отношение, за разбирането. Дотук сме я докарали у нас: да сме същинска рядкост тия, които държим да си останем човеци. И личности. Които няма да изневерим на човешкото у себе си. Защото не подобава за човека да е слаб и малодушен, напротив, подобава да сме силни и твърди в защита на духовната си същност. На Богоподобността си подобава да държим: не бива никога да се принизяваме сами. Да, тежко е да се живее така, но е добре, че все пак ни има. Че има такива "странници" и на българската земи. Ако ни нямаше, тогава щеше вече да е съвсем безнадеждно. Докато ни има, има и надежда. Бъдете здрава!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

понеделник, 23 септември 2013 г.

Страшна работа е нашата българска работа!

Личното, личностното, "личните проблеми", онова, което е свързано с личността, с нейната душевност, у нас явно съвсем не се цени, то се оценява поголовно от всички като "маловажно", "незначително", "безинтересно", "безсмислено" и пр. У нас затуй все още вилнее комунистическото "Какво там значи някаква си личност?!" (думи на Вапцаров!), ето на това се покланят, изглежда, всички. Тъжна работа! Както и да е. След дълги размисли тази сутрин решавам: аз днес няма да обявя гладна стачка. Причините и основанията ми за едно такова решение са много:

• Убеден съм, че опонентите ми няма да разберат смисъла на една такава акция; аз в най-тежки и съдбовни ситуации, часове след понесена от мен животоспасяваща операция ги призовавах към разбирателство и помирение, апелирах към хуманност, те обаче съвсем не се трогнаха, та сега ли ще се трогнат?!
• Не желая да предизвиквам допълнителни притеснения у хората, които ценя и обичам, най-напред моето семейство, моята възрастна майка, моите приятели;
• Здравето не ми позволява да се боря по този начин за правата си, а също така и за някакъв мой граждански, духовен и хуманен идеал;
• Съществува дълбоко принципно и ценностно разминаване с опонентите ми, което означава, че всеки опит за установяване на онтологически контакт е предварително обречен, е безнадежден; неразбирането между нас е непреодолимо; между нас зее непроходима пропаст;
• Имам значително по-важни неща, на които съм длъжен да посветя оставащите ми сили и отреденото ми от Бога време (издаване на списание ИДЕИ, писане в блога, довършване за започнати вече книги и пр.), сиреч, глупаво е да пропилея оставащите ми сили и време в една такава наистина неразумна инициатива;
• В училището липсва потребната психологическа обстановка, за да бъда подкрепен; там витае поголовен страх; авторитаризмът на ръководството е в апогея си;
• Има и други обстоятелства, които ме принуждават да се откажа, за които тук не мога да пиша; те са предимно от нравствен, от по-висш, така да се каже, характер - и за да ги обясня, ще се иска много време, пък такива неща у нас, казахме, съвсем не се разбират и ценят.

Що се касае до психологическата обстановка в ПГЕЕ-Пловдив, искам да публикувам тук, без никакъв коментар от моя страна, едно свидетелство, именно един опит за разговор, който проведох с една личност, която уважавам, но която, за жалост, е вече с пречупен дух; ето какво си казах с тази госпожа, която предпочитам да нарека "Г-жа Х.":

Ангел Грънчаров: Здравей, да обявя ли и аз гладна стачка или да не обявявам, ти как мислиш?
"Г-жа Х.": Мисля, че това е неразумно!
Ангел Грънчаров: А обстановката в училището "разумна" ли е? :-)
"Г-жа Х.": В момента пиша тест за входящо ниво за 8 клас и се чудя как ти намираш време да мислиш за такива неща!
"Г-жа Х.": Ако всеки си е на мястото и работи разумно, то тогава ще цари общ разум!
Ангел Грънчаров: Е, аз съм безработен, време при мен - бол!
"Г-жа Х.": Ти не си безработен, а в болнични, така че почивай си и се успокой!
Ангел Грънчаров: Значи, ако изключим моите безпокойства, в училището цари безупречна обстановка?!
"Г-жа Х.": Лично на мен никой не ми пречи да си върша работата. А тя е доста. Сигурно за това не ми пречат, за да не прехвърля част от нея на тях.
Ангел Грънчаров: Блазе ти! Щото на мен здравата ми пречиха другарките директорки!
"Г-жа Х.": Моето желание е да имаме спокойствие и да си изпълняваме задълженията на работното място в добра обстановка!
Ангел Грънчаров: И моето желание е същото, за жалост обаче е неосъществено. Всеки ден бях подложен на тормоз. Както и да е, извинявай, че те занимах, поисквайки да поговорим малко!
"Г-жа Х.": Няма за какво. Желая ти спокойна нощ!
Ангел Грънчаров: Благодаря, подобно!

Това си казахме с тайнствената "Г-жа Х.". То показва нещо. Какво показва нека всеки да се опита да постегне сам.

Ще добавя и това: от постоянното напрежение във връзка с двата съдебни процеса, с съдебните дела, които са ми заведени, на едното от тях съм подсъдим, от нескончаемите обикаляния и разговори с адвокати и пр. здравето ми рухна съвсем, от няколко дни съм в ужасна сърдечна криза и почти не ставам от леглото. Най-лошото е, че сърцето вече съвсем не се повлиява от предписаните ми лекарства. Тия дни, вместо да стачкувам, ще ми се наложи да обикалям по кардиолози, а нищо чудно да ми се наложи още тази сутрин да прибегна до услугите на спешна помощ. Наистина нямам физическата възможност в този момент да стачкувам. А не ми се ще да умра мърцина с една гладна стачка, и то ей-така, за да направя някому услугата да се отърве от мен.

Прочее, над главата ми въси като дамоклев меч заплахата от одиозното дело за "обидни мисли", които една администраторка-синдикалистка откри в моята книга НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие "Есета за освобождаващото образование"), а това дело, както всички разбират, е всъщност за да ми бъде отнето моето свещено човешко право на изразяване; представяте ли си, сякаш сме в ранното Средновековие (или в Германия или в съветска Русия през 30-те години на ХХ век!) от мен въпросната особа поиска, като условие да се споразумеем преди откриването на процеса унищожаването на всички вече отпечатани екземпляри тази моя книга! Това, че ми се поискаха пари, вероятно за да се откупя, е допълнителен щрих, който също много говори. Излишно е да споменавам, че въпросната администраторка-синдикалистка иска от мен нещо, което аз не мога да обещая: да мълча за всички проблеми, да не пиша за тях в блога си! Шантажът е очебиен. Аз с такова нещо не мога да се съглася или пък да се помиря.

Ето защо ми се налага, въпреки тежкото си здравословно състояние, да се боря. Вече сили нямам, но тия администраторки не ме оставят на спокойствие: директорката пък обжалва вече спечелено от мен дело, сиреч, заведе ново дело срещу мен! Не им пука от това, че съм в тежко здравословно състояние. Ще ме съдят да дупка, както ме заплашват. Е, щом трябва, ще се съдим. Куриозното дело за обида ще се отрие тази сряда, 25 септември. Това също е една от причините да се откажа от гладната стачка.

Толкоз. Желая ви чудесно начало на работната седмица! Аз вече не работя. В болнични съм още. Вече повече от 6 месеца. Все пак поне това не може да им се отрече на тия администраторки: осъществиха заветната си цел мен да ме няма в училището за дълъг период, месеци наред аз да не мога да общувам с учениците, да съм фактически лишен от възможността да преподавам. Предполагам, безкрайно са щастливи поради това обстоятелство, идилията, вярвам, е на висота. Нека. Именно за да се запазя и да се върна един ден, аз тази сутрин се отказвам от идеята си за обявяване на гладна стачка. Просто не ща да им осигуря ликуване, дължащо се на това, че мен няма да ме има завинаги...

Да, такива неща се случват в едно българско училище, с един преподавател по философия, който държи да бъде личност и не позволява да го мачкат. Да, такива неща се случват, отбележете, в нашата европейска вече България! Абсурди в нея колкото щеш, в изобилие! А най-отчайващото е, че не получих никаква подкрепа (с нищожни изключения) от т.н. у нас "активно гражданско общество"! Явно на никому не пука от това, че там накъде някакви администратори си позволяват да мачкат и унищожават някаква си там личност. Това, позволете да забележа, у нас се възприема, изглежда, за нещо "съвсем нормално", за нещо "в реда на нещата", представяте ли си?! Затуй никой никак не реагира. Е, реагират де: включват се, само обаче колкото да ме наругаят. Дето се казва, и те да хвърлят своите съчки в огъня, на който се пържа! Ето това вече е съвсем страшното! Да помогнат искат, вероятно, за да бъда опечен по-бързо.

Страшна работа е нашата българска работа! Затуй добре разбирам тия, дето си взеха шапката и напуснаха нашето родно българско блато - и позорище. Да бях по-млад и аз щях да сторя същото в този момент. Писна ми да се боря, да се мъча да чупя с глава стени. И в резултат се получи това, което можеше да се очаква. Счупих си главата, не стените...

ПОСЛЕПИС: Тъкмо написах тия неща и по телефона ми звъннаха моя брат, който е инвалид - и майка ми също. Между другото ми казаха, че е починал един наш съсед, почти мой връстник, Бог да го прости, само две годинки по-голям от мен; отишъл си човекът на баня, там, в Долна баня, както показва името на китното мое родно градче, имаме хубава минерална баня, та отишъл той в обществената баня, изкъпал се (водата, дето тече там, е доста гореща, та се налага да бъде разреждана със студена, иначе изобщо не може да се понася), поговорил си с хората, дето били на баня, върнал се - и скоро след това внезапно починал, получил, най-вероятно, инфаркт! Така стават тия работи! Бог да го прости, детството сме си изкарали в нашата махала: много се разстроих като разбрах за смъртта му. И мен това ме чака, та затова толкова се разстроих... смъртта витае около мен, но засега, кой знае защо, все още ме подминава.

Та затуй вече окончателно се отказвам от хрумването да обявя гладна стачка. Не ми се мре чак толкова преждевременно и един вид по моя воля. Пък животът, дето Бог ни го е дал, е нещо свято, с което нямаме право да си играем. Само Този, който ни е дал живота, той има правото да разполага с него. Нашият живот не е нещо, което сме си дали сами. Нямаме власт над него. Тази философска причина вече съвсем надделява на везните. Няма да стачкувам по този краен начин. Нека да ми се подиграват зевзеците. Майната им. Хайде чао! И простете ако има нещо!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

неделя, 22 септември 2013 г.

Жертвите на административния терор в образованието вече нямат друг избор освен най-отчаяния след самозапалването: гладната стачка

В четвъртък и петък, във връзка с края на продължителния отпуск по болест (след операцията, на която бях подложен на 18 април т.г.) лекарската комисия ме подложи на задълбочен преглед с оглед да прецени състоянието ми; комисията прецени, че трябва да бъда изпратен на ТЕЛК за разрешение за ново продължаване на болничните; е, та тия два дни бях по болници и на опашки в ТЕЛК (там е страшно стълпотворение от хора, страшно много болни има в нашата държава!). В крайна сметка ТЕЛК реши да ми продължи болничните, но не за това тук става дума, а искам да кажа нещо съвсем друго, крайно интересно по моя преценка.

Когато простоях доста време на първата опашка, пред приемната, и когато най-сетне минах, там ми дадоха папката с моите документи и ми казаха да отивам в еди-кой си състав на ТЕЛК, където да дам папката и да чакам за преглед на друга, още по-многолюдна опашка. Възползвах се от това, че папката с документи е в мен и докато чаках, признавам си, я разгледах от любопитство. И открих интересен документ, в който съответният държавен орган пише за жалба от моята работодателка, която била обжалвала еди-кой си болничен лист, във връзка с което аз бях преди около две седмици пак призован пред ТЕЛК; е, ТЕЛК потвърди болничния лист, жалбата на директорката на ПГЕЕ-Пловдив не постигна целта си, но тъй като аз не бях уверен за това кой и защо е обжалвал болничния лист, та сега това откритие, това доказателство, че моята така любезна работодателка е извършила тази подлостчица, ме накара да се разтреперам от обида. Ще ви обясня на какво се дължи тази моя реакция.

Жалбата против болничния ми лист на г-жа Анастасова до "надлежните държавни органи", която може да се сравни с нещо като донос, постигна следния ефект: този болничен лист все още не ми е изплатен, прекалено беше забавено плащането му, поради което аз в момента съм съвсем без доходи. Но това, както се казва, е "малкото зло", което ми беше причинено; има и голямо зло, за което искам да кажа тук. То има нравствен характер. И е значително по-обидно. Ще ви обясня защо. Предполагам, на много хора точно този аспект на нещата им убягва. Затова и пиша този текст, като конкретният случай просто ми даде чудесния повод.

Става дума за непоносимата административна гавра, която тя ми устрои. В началото на изминалата година (м. септември) аз бях наказан от същата тази г-жа Анастасова (фактически за едно неявяване на Педагогически съвет!) с дисциплинарно наказание "Предупреждение за уволнение". В края на тази, на все същата учебна година, но през м. юли, моя милост, бидейки в болнични, реши да посети един психологически семинар на учителския "колектив", а също така и едно заседание на педагогическия съвет, именно присъствах на последното му заседание за учебната година. Още като ме видя там, сред колегите (аз вече писах за това в блога ми) г-жа Анастасова, директорката, дойде при мен и ми заяви, че съм бил нямал право да присъствам и че трябвало да се махам; казах, че съм дошъл, понеже ми е интересно да видя това обучение, зер, и аз съм психолог, но тя категорично ми каза да се махам; щом съм бил в болнични, трябвало било да съм на легло, а не да се мотая къде ли не; ако не се махна, ако не си отида, щяла била да обжалва болничния ми лист. Е, аз останах, заявих, че лекарите са ми препоръчали да се разхождам, че за мен е полезно да съм в движение, и че благодаря за загрижеността й, но ако иска да напусна залата, нека да има добрината да извика милиция, която да ме изнесе от залата. Както и да е, ето, тя наистина е обжалвала болничния ми лист, изпълнила е заплаха си, аз това до вчера го предполагах, ала не бях сигурен, че е така, а ето, сега вече съм сигурен, след като видях въпросния документ в папката. В тази връзка (простете за досадната обяснителност) искам да направя поне два извода:

- Първият: Аз съм, предполагам, единственият случай (в световната история!) на човек, който за едно и също нещо е бил наказан от един престарал се административен гений по два коренно различни и взаимно-отричащи се начина. Моля, внимателно следете мисълта ми, понеже това, което искам да изразя, е трудно за изразяване с думи и май сам се обърках вече: и за неявяване на педагогически съвет бях наказан, и за... явяване на педагогически съвет също бях наказан от все един и същ административен гений в нашето родно образование! Другояче казано: каквото и да направиш все ще те накажат - това ако не е гениално, сполай му кажи! Вярно, първият път ме наказаха с дисциплинарно наказание (което, прочее, аз обжалвах пред съда и съдът отмени въпросната заповед на директорката), а този път, обжалвайки болничния ми лист, бидох наказан с... безпаричие (въпросният болничен лист още не ми е изплатен от властите, нищо че жалбата на работодателката ми също беше отхвърлена от компетентния държавен орган). Вярно, с онова наказание директорката си разчисти пътя при най-малко "провинение" да ме уволни, което, да би се случило, пак би довело до безпаричие, ето, сега пак съм наказан с безпаричие. Явно у нас се смята, че същинско наказание на един човек е най-вече като го лишиш от пари, т.е. обречеш го на глад. Аз обаче лично смятам, че обидата, нравствената гавра от този абсурд е по-страшното, е истински страшното: явно тази система на директорския административен произвол, за която аз ви давам в случая толкова очебиен пример, личността, каквото и да направи, все може да бъде тормозена.

- Вторият извод: Въпросният административен гений, както сами се убеждавате, успя да изнамери начин да тормози един човек дори и когато е в болнични, сиреч, изобщо не е под пряката му власт. Досега, както му е редът, началниците можеха да ни тормозят само когато сме на работа, сиреч, когато, тъй да се рече, си им в ръцете, си под пряката им власт; но ето, сега явно науката и техниката в тази област са напреднали дотам, че вече може да бъдеш тормозен дори и когато си в болнични, сиреч, когато не си под пряката власт на старателния отмъстителен администратор. Сиреч, оказва се, за такива административни гении на родното ни образование няма невъзможни неща, за тях всичко е възможно! Аз се оказах, предполагам, първата жертва на административен произвол дори и когато не съм под пряката юрисдикция на съответния началник, което, както и да го погледне човек, си е достатъчно основание за национална гордост! Нашите администратори доказват, че всичко могат! Че за тях невъзможни неща няма. Е, има малка подробност: съдът отмени въпросната заповед за дисциплинарно наказание (администраторката, разбира се, от това не се възпря: тя обжалва решението на съда и сега при по-висшата инстанция се бори да докаже, че е безгрешна!), а пък съответният държавен орган, именно ТЕЛК, потвърди обжалвания болничен лист, т.е. и в двата случая се доказа, че имаме налице прояви на безпрецедентен административен произвол.

- Трети извод: В тази тоталитарна административна система, която царува в родното образование, каквото и да направиш, все ще съжаляваш, стига да не си приближен на директора. Ако си приближен, тогава нещата стоят съвсем иначе. Примерно, тогава ако си на пенсионна възраст, любвеобилният администратор ще те остави на работа, за да получаваш значително повече пари, пък по този начин, чувам, и пенсията щяла била да ти се увеличи един ден, което именно и обяснява толкова горещото желание на разни бодри пенсионери да бъдат учители и в пенсионна възраст; в нашето училище има такива случаи. Разбира се, същият администратор, който е така великодушен към своите хора, без капчица жал уволнява от работа дори и млади хора, които имат семейства и деца, да не говорим пък за всички останали; важното е да не си от тесния кръг приближени и винаги си застрашен от уволнение. Системата "наши-ваши" тук действа безотказно: примерно, на тия, които са от кръга на "наште", директорът ще им даде завидно парче от "общата баница", така именно се нарича оня дял от т.н. "диференцирано заплащане"; ако не си от "наште", ще ти дадат най-мизерен дял и прочие. А може и нищо да не ти дадат: въведе се специално заради мен такъв параграф, че ония учители, които били наказани със заповед от директора, да не получават нищичко от т.н. "диференцирано заплащане"; вижда се, че материализмът така разсъждава: само с даване и отнемане на пари се награждава и наказва фактически родния труженик. Е, и с нравствени терзания биват награждавани ония, които биват обиждани, но това, така да се рече, е бонус, промоция, то не се брои. Иска се да имаш поне малко съвест, за да ги усетиш изобщо тия терзания.

И още изводи могат да се направят от този казус на най-екстравагантния административен абсурд, но сега, признавам си, нямам желание повече да го нищя. Спирам дотук. Сега да кажа две думички относно моето намерение да обявя гладна стачка.

Вчера попитах двама лекари, моето джи-пи и също един невролог: в моето здравословно състояние мога ли да се подложа на такова едно изпитание, а именно да обявя гладна стачка? Единият ми отвърна: да, защо не, щом се налага може; другият категорически ми забрани да прибягвам до това средство. Било много опасно, особено ако се заинатиш да стачкуваш по-дълго. Много мои приятели, като разбраха за намерението ми, също се опитаха да ме възпрат от прибягването до това крайно средство. Аз, дето толкова трудно вземам решения, съм поставен, сами виждате, в превъзходна ситуация. Изчаках да мине вчерашният ден, имах смътна надежда инстанциите и администраторите, като разберат за намерението ми да обявя гладна стачка, да се размърдат поне малко, ала това, разбира се, не се случи.

Моята идея беше да ги принудя към диалог. Само това искам. Диалог, ала не в съдебната зала, а иначе. Те обаче стоически мълчат. Всеки както иска нека да си тълкува това мълчание. То е много изразително. Мълчанието, каза една моя приятелка наскоро, било... блато, не злато. Нравствено блато. Та трябва да решавам дали да обявя гладна стачка и аз, хем да подкрепя стачкуващата вече колежка от Велико Търново (тя била подложена на абсолютно същия, на 100% съвпадение, административен тормоз като мен!), хем да покажа, че нейният случай не е изключение или инцидент, а става дума за дълбок порок на самата система, която навсякъде твори и произвежда подобни ексцесии. Хем да покажа на моите тукашни администратори, че както са се разпасали, повече няма да бъдат търпени, че така повече не може да продължава.

Вчера ми се обади по телефона един администратор от РИО, това е регионалния инспекторат по образованието в Пловдив. Разпита ме туй-онуй. Не можел да се ориентира в историята. Казах му: четете блога ми, там всичко пише. Аз им изпратих линкове към някои мои публикации, нека да почетат. Той обаче много се докачи и ми отвърна, че бил крайно зает и сериозен човек и нямал излишно време "да се мотае по разни блогове, скайпове, фейсбуци и интернети като някои други". Казах му, че и много заети и сериозни хора като мен ползват и четат тия "блогове, скайпове, фейсбуци и интернети", но той не прояви желание да дискутираме. И в един момент нищо повече не каза - изчезна. В тази ситуация, понеже днес вече е събота, съм склонен да отложа вземането на решение за обявяване на гладна стачка и от моя страна до понеделник. В понеделник, в ранното утро, ще бъда вече взел това решение. Ще ви информирам за него непременно.

На мен, всъщност, след като съм лишен в момента от доходи и пари (поради въпросното спиране на изплащането на болничните, което директорката ми все пак успя да постигне - за да ми отмъсти за нещо!), съвсем не ми е трудно да обявя гладна стачка тъкмо поради посочената причина. Аз и без това доста ограничих яденето, предвид здравословното си състояние; отдавна не ям колбаси, месо и прочие, едно че са скъпи, друго, че са вредни за здравето. Почти съм станал вегетарианец - както голяма част от бедния и унизен български народ, който поради липса на пари вече направо си гладува. Тъй че, повтарям, преходът към гладна стачка изобщо не ме плаши. Малко ми трябва и ще предприема тази стъпка. Но най-важната причина е тази: да покажа солидарност с гладуващата колежка от Търново. Срамота е да стоим настрана, да гледаме умно сеир, да се чешем тук-там, най-вече около крачетала - но дори и малкото си пръстче да не помръдваме с нещичко да помогнем! Прочути сме с това наше пословично малодушие и безразличие!

Ето затова най-вероятно ще обявя гладна стачка и аз. Някои протестират срещу мафиотското правителство вече цели 100 дена (!!!), а огромната част от народа стои, мърмори някакви невнятни думи, псува, плямпа нелепици (у нас кухненски бабаити колкото щеш!), гледа сеир, потрива малодушно ръце, ала и малкия си пръст не ще да мръдне с нещичко да помогне, да подкрепи протестиращите - и гладуващите, пък и протестиращите даже с гладна стачка! Този наш позорящ ни манталитет трябва да бъде разбит без капчица жал. Ето затова ще обявя гладна стачка и аз. Щото каквито сме в момента в мнозинството си - страхливци, малодушници, треперковци, безчувствени дървени "философи", пословични търпеливци и пр. - сме за окайване направо. От такива като нас свободен и достоен народ не става, а става само... мърша, по думите на класика!

Това исках да кажа - то какво повече има да се говори, трябва нещо да се предприеме, трябва нещо да се прави?! До понеделник! Бъдете здрави! Хубав уикенд се е отворил - само за мислене! Мислете, не е вярно, че мисленето вреди на здравето и на душата, напротив! Протрихте си пръстите от щракане, оставете тия пусти кючеци, зафанете се поне малко от малко да мислите - и ще видите как ще почне да ни потръгва един ден в живота! И дори скоро ще ни потръгне, ще почне да ни върви, няма начин да не ни потръгне - стига да почнем повече да мислим. Щото мисленето е, така да се изразя, "люлката" на действането: които не умеят на мислят, те затова и нищо не правят!

Да, мисленето е голяма сила, тя твори чудеса - пробвайте, няма да съжалявате! Това мога да ви кажа - и с това ще завърша...

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

петък, 20 септември 2013 г.

Писмо от философа Р.Радев, който ме съветва да се откажа от намерението да обявя гладна стачка срещу безобразията в образованието

Току-що открих, че на имейла съм получил следното писмо от г-н Райчо Радев, от Перник, дългогодишен преподавател по философия и бивш, пенсиониран вече директор на Спортното училище "Олимпиец" в гр. Перник; ето какво ми пише колегата Радев:

ПИСМО-ОБРЪЩЕНИЕ КЪМ АНГЕЛ ГРЪНЧАРОВ

Здравей, приятелю,

Намерението ти да обявиш гладна стачка-протест срещу твоите директори е справедливо мотивирано, но здравето ти не позволява да направиш това. Приятелю, след операцията и болното ти сърце е реална опасността да увредиш необратимо здравето си. Конкретната реалност на тази опасност съм преживял със смъртта на мой приятел, директор на училище, който насочи своя протест срещу себе си.

Подкрепям желанието ти да отстояваш своята правота. Отвратен съм от бездушието на твоите директори. Отвратен съм и от бездушието на моите бивши началници на всички нива по време на моята 40 дневна гладна стачка миналото лято, които спряха акцията срещу мен едва след като (по твоя инициатива) се намеси омбудсманът. Успях само да избегна уволнението и да ускоря пенсионирането си. Не успях да предизвикам каквито и да са промени в мисленето на когото и да е от чиновниците в образованието, в принципите, правилата и методите на управление на образованието, но успях нещо друго: сега някои директори мотивират послушанието си и с репликата „Не искам да ме тормозят като Радев!“.

Смяната на директорите с тоталитарен манталитет не е достатъчно. Необходима е смяна на методите на управление. Централизираната структура на образованието и казармената, командно-административна система на неговото управление е заложена в законите, правилниците и наредбите на образованието. Настоящата нормативна база възпроизвежда и ще възпроизвежда тоталитарните модели на управление, произвежда и ще произвежда директори, адекватни на тези модели. Това ти го разбираш.

Идеите за нова философия на образованието са приоритет в твоите книги. Видяхме, че „чугунените“ глави не „увират“ за такава нова философия. Запознат си с всички опити тази нова философия да „пробие“, но не става. И това не е случайно. Вина за това има и инертното образователно „войнство“ от учители и директори. Инцидентното категорично противопоставяне, каквито са твоето, моето, на колежката от Търново и на малката част от уволнените при поредната чистка на поредното правителство не е достатъчно за съществена промяна в образованието. Активност и настъпателна борба за тази промяна не виждам и в НПО-тата, в гражданското общество. Някои от тях са се ориентирали към внедряване на нови методики, а едва след време да се наложи промяна в законите и нормативната база, а други чакат промяната да стани „отгоре“, но с чакане не става, защото народните представители са ангажирани с „по-важни дела“.

Нравственият пример на Сократ идва от епоха с друга духовна чуваемост, на която съвременната ни сетивност е чужда. Сега саможертвата за нова кауза е това, което ти правиш: полагане на духовните основи на социално движение за промяна в българския социум, включително и в образованието. Идеите за нова философия на образованието се въртят в тесен кръг от професионалисти, а те трябва да придобият широко гражданско осмисляне с необходимото конкретно адаптиране в променения живот - за да предизвикат социално раздвижване и институционално утвърждаване.

Приятелю,

В моя протест аз приех страданието на гладното си тяло, жертвах сили, енергия, време за други дейности, семейно равновесие и др. п., но бях в значително по-добро здраве от теб и нямах намерение да поднеса живота си в жертва на образователната бюрокрация и политическо бездушие.

Твоята гладна стачка, при твоето здраве, може да доведе до необратими последици за теб и твоето семейство, а ти си нужен на твоето семейство, на мен, на учениците ти, на твоите приятели и съмишленици от България и света с твоето творчество, твоя блог и твоята гражданска позиция.

Искам да те спра. Послушай ме! Не се жертвай!

Райчо Радев

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Абонамент за списание ИДЕИ