Получих ето тази картичка: Архангеловден е!

Още със ставането тази сутрин научавам, че във Фейсбук вече съм получил ето тази картичка. Приемам я с благодарност!

Днес наистина е моят имен ден. Посрещам го в болница, но такъв - или това - е животът; в него има и болка, и страдания, и мъчения, които обаче са ни жизнено необходими: та да можем да се насладим пълноценно и на така желаните моменти на щастие, радост, веселие. Да, това е животът. Трябва да го приемаме какъвто е. Има много неща в него, които не зависят от нас. Въпреки че има и много, които зависят от нас. Както и да е. Да не задълбавам по този въпрос обаче. Не е подходящ за това моментът.

В болницата имам двама души "съквартиранти": възрастен човек, над 70 години, и един мой почти връстник, по-голям от мен 2 години, т.е. 55 годишен е и, както и подобава, е с огромни, рунтави мустаки. Този вторият е земеделец, арендатор е на земя, наема земя и я обработва, или е фермер, да го наречем така. Разказва ми как се безпокои заради ужасната суша. Не можело да изоре земята и да посее, земята била само в прах. Всеки ден чака оживотворителния дъжд, ала него го няма още. Това са дертовете на този човек в болницата. Имал си три трактора, синът му също работил с него. Гледам го, че е загрижен: как ще си изхранват семействата ако сушата даже не позволи да посее пшеницата за другата година?!

А другият човек в болничната стая, дядото, вече нищо не иска и за нищо не се стреми. Разказва своята история. От Варна бил, по-скоро от някакво градче около Варна, но последните години живял във Варна. Синът му работил повече от 10 години в Норвегия, дъщеря му - още работела в Кипър. Старецът живял сам. Синът му обаче се върнал от Норвегия, създал семейство в Пловдив, и ето, наложило се и дядото да се мести от Варна в Пловдив. Но тъй като синът му живеел с "бабалъка" (с майката на съпругата си), т.е. нямало място за него, го бил настанил във старчески дом. Та дядото се разболял тия дни и ето, от старческия дом е докаран в болницата. Синът му редовно идва да го вижда, носи му това-онова. Дядото сякаш не е наскърбен или обиден толкова, че е в старчески дом, прочее, той си знае как му е.

Та с тия двама човека си стоим в болничната стая денонощно. Спим, ама нали знаете как е: ако един от "съквартирантите" хърка, другите двама съвсем не могат да мигнат. Арендаторът-земеделец обаче хърка здравата, както и подобава за як, истински българин, хърка като дърводелски банциг или гатер, нема лабаво! Чудим се какво да правим със старчето: викаме, свиркаме, дърпаме го, не, нищо не помага: хърка яката българинът, не можеш да го уплашиш с нищо. Та такива работи. Май трябва да потърся днес някакъв канап, с който да вържа хъркащия за носа, та да ми е удобно нощес да го дърпам като се разхърка, знам ли вече какво да направя и измисля? Нищо не помага, нито тапи за уши, нито да се завиеш презглава с одеалото. Както и да е. На път съм да свикна. Аз почнах да спя денем, а пък нашенецът, като захърка, го оставям да си хърка на воля, а аз дезертирам, оттеглям се в коридора, където на едно диванче си прекарвам чудесно - с книга в ръка или с лаптопа. Но все пак и нощем се налага да се спи.

Снощи двамата с фермера се разходихме наоколо, в квартала около болницата, да подишаме малко въздух, пък и да пораздвижим кокалите: не се издържа все на легло, ужасно е, преситих се да се излежавам. И поподнахме на един тотопункт, около който се виеше опашка. Какво да правим, и ний се наредихме. Пуснахме и ний по фиш от тотото с надежда нам, като "крайно нуждаещи се", да се падне джакпота от 7 милиона - което показва и степента на нашето отчаяние! Няма по-отчаяни от живота хора от хората, които редовно пускат фишове в тотото. Изглежда у нас специално е отчаян пред живота целият народ, щото масово пускат пустите му тото-фишове. Ето, и явно аз съм на път яката да се отчая, щом и аз, философът, се принизих дотам да пусна фиш от тотото.

Старчето пък често се хвали, че на младини бил много напред в женската част. Пътувал по командировки цял живот, та много жени не устоявали на чара му. Като го гледа човек обаче се пита: защо ли чак толкова лъже, какъв е смисълът? Е, не знам, може и да не лъже. То тия, дето много се хвалят по женската част, го правят неслучайно. Замещават нещо, което реално им е липсвало в живота. Туй се нарича компенсиране. Тия, дето наистина ги е бивало, не чувстват потребност да се хвалят. Хваленето, дето се казва, е "друг филм"...

Хайде, да привършвам. Та днес ще карам именния си ден в болницата. Няма нищо, здраве да е! Не е кой знае колко голяма трагедия. Живи да сме, това е важното. Докато мърдаме, бива. А пък всичко останало са само подробности. Да благодарим обаче на Оня, който така великодушно ни е дал и днешният ден - ето това няма да се уморя да повтарям и да пиша. Без Неговата воля можеше и да не се събудим тази сутрин. А ето какъв превъзходен ден се е отворил! Да му се радваме, но и да се постараем да съхраним в сърцата си благодарност към Оня, който ни го е дал и ето този превъзходен, бляскав есенен ден...

Солидарност от ученик, тайнствен поклонник на хашашините, нарекъл се "Орелът - син на свободната воля"

Под днешна публикация със заглавие Дойде момент на проверка и на нравствен избор! тайнствен непознат с по арабски звучащ никнейм, представящ се за ученик от ПГЕЕ-Пловдив, е написал интересен коментар, на който искам да придам по-голямо значение, извеждайки го на съвсем преден план; ето какво пише този очевидно съвсем млад - и доста увличащ се, както подобава за по-младите - човек:

Алтаир иб'н Ла Ахад... или в превод: Орелът - син на свободната воля каза:

Г-дине, само като видях накъде отива статията веднага се запитах: абе защо се напрягате допълнително? Добре ще е ако някои псевдо-персони започнат да мислят и за други неща освен за егото си и да видят какво причиняват на хората.

Имам някои съвсем незначителни ученически наблюдения, с които бих критикувал директорката, но не бих си рискувал спокойствието (успешното завършване) защото съм свидетел на един, два процеса (дано не се стигне и до проблемно завършване на някои ученици заради трети процес, целящ ограничаване на личното им мнение - съпричастието им към Вас), които напоследък ми правят много, по-скоро страшно лошо впечатление, не само за директорката, ами и за някои учители, които, за разлика от вас, който смее в това състояние да продължи да изразява мислите си, колкото и напрягащи да са те, се държат като мишки или по-скоро като овце, вървящи подир овчарското куче.

Днес в класа правихме анкета и последният въпрос беше за препоръки към ръководството и забелязах как много хора, знаещи за спора ви с въпросната ръководителка на ПГЕЕ, написаха, че са възмутени от поведението на ръководството и нещата, които причиняват на дадени хора в името на егото си. В НТГ бяха оставили колата на един учител на дървени трупи вместо гуми, но причината била свързана с оценките.

Не знам какво изживявате ежедневно и как "издържате" на цялото това напрежение, но като наблюдавам събитията, чрез скромните ми ученически разсъждения и изводи ми се приисква не да спукам гумите на новата кола на директорката, а да й блокирам спирачките. Все пак не искам да падам на нейното ниво - мисля се сещате за какво говоря.

Мисълта ми като цяло е че сякаш повечето учителки предпочитат да застанат зад директорката просто защото им е шеф, отколкото да използват главите си и мнението си свободно - по-лесно е да си подмазвач или в други случаи просто да не си навличаш проблеми, но от написаното от вас разбрах: явно все още има свободно мислещи и смели хора в тази институция. Надявам се да не започнат разпити и разследвания за откриване на моята самоличност и съответно - за отмъщение чрез възпрепятстване на нормалното ми завършване или на тези, които подкрепят тезата ми.

Неслучайно само след лека критика на това, че в сайта на ПГЕЕ не присъства името ви В.К. си получи конското от висше ниво, което малко разклати нашите намерения (на няколко ученика от нашия клас да ви помагаме с каквото можем). Може би и за това бих запазил частична анонимност - за да не си възпрепятствам нормалното завършване, макар че скоро може би може да се разбере кой съм, но все пак не съм обяснил 2-та процеса и не съм "унижавал" когото й да било.

След като видях какво се случи с В.К. се колебаех дали да напиша коментара си, но не знам защо не можах да се сдържа. Ще напиша името си като името на лидера на най-влиятелната "терористична организация" в значителни кавички - حشاشين или Хашашините (assassin's - в превод от английски - убийците/покушители) - значителни кавички защото са всявали ужас и страх в лицето на султани и крале, воювали на територията на светите земи. Нападани са само веднъж и те помилвали Султан Салахадин защото заедно с тях се биел срещу тамплиерите, напиращи от Запад с цел завладяване и ограбване на светите земи.

Крепостта им е истинско чудо за времето си - защото досега е останала незавладяна и е в перфектно състояние. Накратко били политически убийци - отговарящи на насилието с насилие с цел освобождаване на народа от тирани, управлявали ги с насилие. Само ако бяха българи нямаше да сме на тоя хал както ставате свидетели не само в държавното управление ами и в някои организации - като професионалната ни гимназия.

Малко допълнителна информация, с която се отдалечавам от темата, но все пак може да има заинтересувани: ТУК и също така ТУК.

Ето и от къде може да поръчате книга, запознаваща с истинското лице на Хашашините (а не с лицето, изградено им в Европа от "Рицарите защитници на християнството").

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Дойде момент на проверка и на нравствен избор!

Вече съм в болницата. Приеха ме, започнаха изследвания, персоналът е много учтив, болницата е частна и това си личи във всичко: бляскаво е от чистота, всичко е уредено с вкус, топло е. Имам време, както се казва, бол, донасита мога да си лежа, да чета, да мисля. Опитвам се да оставя проблемите си настрана, да си почина малко от ония всекидневни грижи и главоболия, заради които дотолкова ми се влоши здравословното състояние, че ето, наложи се да вляза в болница.

Но все още, разбира се, не мога да се откъсна и мисля предимно все за същите неща. Примерно мисля за това какво ще стане с класовете, на които преподавам. Проблемът е в това, че мен специално никой друг учител не може да ме замени, в смисъл не може да продължи да прави това, което аз правя в часовете. Най-малкото защото правя по-оригинални неща. Налага се пояснение.

Ето, вчера, последният ден преди излизането ми в отпуск по болест разговарях с учениците от няколко класа за това, че ще отсъствам; оказа се, учениците са много разочаровани: тъкмо стигнахме до най-интересното, примерно в 9-ти клас доближихме поредицата от теми за човешката сексуалност, тъкмо дойде момента, който те с такова нетърпение очакваха дискусиите по тези теми, а аз "изчезвам"; питаха ме: "Абе, господине, какво ще стане сега с точковата система? А пък оня, който ще Ви замени, дали ще иска да проведем тия упражнения, които Вие ни обещахте?". Казвам им, че предполагам, че заместващият ме ще ги попита какво са правили до този момент, какви теми са обсъждали, как са протичали часовете, как са били оценявани или изпитвани, по какви помагала са учили и пр. Той, казах им, трябва да се съобрази с досега направеното и заедно да изнамерят вариант, при който в някакъв смисъл новите часове да се "вградят" в досегашния модел. Учениците ме гледаха невярващо, наистина не вярват, че това нещо е възможно.

Ония пък ученици от 10-ти клас, които имат опита от случилото се през миналата година, когато пак излязох в отпуск, а заместващата ме учителка се държа като... слон в стъкларски магазин в техните часове, та един от тия ученици, които помнят какво стана тогава, направо ми каза, че не вярвал заместващият ме учител изобщо да ги пита какво са правили, щото тогава "госпожата" била заявила, че "забранявала" ползването на помагалото на Грънчаров, и в директен текст била заявила също, че това помагало било "връх на глупостта"; заявила е това без, разбира се, изобщо и да го е виждала! Та излиза, че това е моето най-голямо наказание за това, че не ща да съм "типов" и "заменим" учител: просто няма кой да ме замени. Изводът е: спешно трябва да правя своя школа във философията! Това го казвам специално за да подразня някои хора, които и без това изобщо не могат да ме търпят...

Ето за какви неща съм се загрижил и за какво мисля, явно наистина съм непоправимо увреден вече! Както и да е де, като се върна, тогава ще му бера ядовете. Кой знае какво ли ще ме очаква при завръщането, какви изненади ще ми подготви за този момент толкова активната ми директорка, имаща, както се убедихте, едно твърде специално отношение към моя милост. Да кажа нещичко и по този въпрос, щото изобщо не е маловажен.

Вчера един колега, по своя инициатива, се опита да ни помири, имам предвид това, че се опита да помирява мен и директорката. Аз се съгласих на тази стъпка, щото по душа съм твърде миролюбив човек: мирът винаги е за предпочитане пред войната. Отиде той да говори, а после ми казва какво се било случило. Тя първо като го изслушала, казала, че ще помисли и го отпратила. А после го повикала и му казала горе-долу следното:

"Не се страхувам от проверките и нямам какво да се договарям с него. Той ме оплю и очерни във виртуалното пространство. Нямам какво да говоря с него. Няма да допусна да клевети и очерня институцията, която представлявам..."

Другояче казано, признала е, че лично отмъщение е причината или мотива, който я движи във всичките й старания и попълзновения. И без да съзнава какво прави е показала и доказала, че един вид е оперирана от качествата, необходими за един съвременен ръководител: щото управлението изобщо, особено пък управлението на такива фини общности, е същинско изкуство на компромиса, на търсенето на разбирателство, на демократично балансиране и примиряване на интересите - в името на общото дело, на доброто на институцията. Моята любима ръководителка съвсем не ги разбира и, за жалост, изобщо не ги умее тези неща. Нещо повече, пренебрегва ги по най-груб начин, като си позволява да действа непрекъснато в един съвсем анахроничен, ретрограден стил на ръководство, характерен за 50-те години на миналия век.

Затова считам, че е дълг на всички, които милеят за бъдещето на училището - едно училище със славна история и бляскаво бъдеще, стига обаче ние, работещите в това образователно учреждение, сами да осигурим необходимите предпоставки за едно такова бъдеще! - та значи считам, че е дълг на всички работещи в това училище да обединят силите си в името на толкова благородната цел: доброто на институцията и съхраняването на престижа й, застрашен от действията на един самовлюбен и безотговорен, подвластен на егото си ръководител. С оглед на това току-що изпратих по имейла следното писъмце на ония хора, предимно учители в гимназията, които са изразили съпричастност към борбата, която водя до този момент кажи-речи почти сам; та ето какво им написах - като към всеки от тия хора се обърнах индивидуално, пределно откровено и съвсем приятелски:

Ще ти кажа нещо пределно честно. Не знам какво ти е мнението, но аз не съм глупак, нищо че често умишлено се държа така, че да изглеждам като такъв. Направих доста, но се изморих. Смятам, че моментът сега е такъв, че положението на Анастасова е доста поразклатено. Ако някои от вас дадат по едно рамо, нищо чудно заедно да успеем да постигнем нещо. Нещо добро и значимо за училището, а не за мен или за теб. Ако обаче ме оставите сам, това значи, че тя първо мен ще ликвидира, а после ще се разправи с всички неудобни, но един по един. Илюзия е някой да си мисли, че е неуязвим, и аз си мислех така, но ето, тя намери къде да ме удари. И го направи най-подло и безразсъдно. Вярно, аз й дадох много поводи, та да започне тази крайно дребнава и недостойна игра, която обаче може да й коства много. Тъй че сега за всички вас, дето работим заедно, е дошъл момент на проверка и на нравствен избор. Мълчите ли си докато тя мен довършва и доубива, в един по-късен момент всеки от вас ще съжалява за това, щото и неговият ред ще дойде. Така аз виждам нещата. Затова с интерес следя развоя на събитията. Ако дори само двама-трима проявите доблест и се обадите твърдо, а също така и понатиснете в решаващия момент, Анастасова скоро може да си тръгне изцяло опозорена. Сами решавайте. Това исках да ви кажа...

Това написах на тези твърде обезпокоени от развоя на събитията хора, предимно, повтарям, учители от гимназията, но също така и на някои други съпричастни, и то доста влиятелни личности и фактори в общество (журналисти, политици и пр.). Писах и на някои други хора, които вече не работят в училището, но безкрайно много ги боли, че такива неща се случват в нашето училище - благодарение на капризите на самозабравилата се директорка.

Спирам дотук, че ми стана зле. Изморих се. Доста съм отпаднал. Силите ми са сякаш на изчерпване. Сърцето ми бясно препуска и се е преуморило. Оттеглям се да поспя белким се успокои. Май изобщо те трябваше да вземам този лаптоп с мен. Ама къде ти тази воля у мен! Чао засега!

Пред капризите на всемогъщата съдба ний, обикновените смъртни, простите человечески същества сме съвсем безсилни...

Утре влизам в болница. Заради проблеми със сърцето. Още в петък бях планиран за хоспитализация в една кардиологична клиника. Днес бях на работа, обадих се за излизането си в отпуск по болест. Г-жа Директорката като ме видя пак не се сдържа... отново да ми заповяда да пиша поредните си "писмени обяснения"! Явно много обича да чете написани от мен текстове, нищо чудно да се е пристрастила. Е, написах й, нека да чете. Публикувам по своя си обичай написаното и тук, в блога, евентуално вие, верните ми читатели, да се посмеете малко. Вече друго да правим освен да се смеем в тази история не ни остава. От самия текст ще разберете за "престъплението", по което съм заставен да давам този път поредните писмени обяснения:

ПИСМЕНИ ОБЯСНЕНИЯ

от Ангел Иванов Грънчаров, старши учител по философия в ПГЕЕ-Пловдив

Уважаема госпожо Директор,

Моят стереотип, добит в дългогодишна преподавателска практика е да съм винаги значително по-рано от началото на учебните ми занятия, примерно 30 и повече минути – за което можете да направите справка като попитате помощния персонал и също така най-ранобудните учители кой почти всяка сутрин пристига пръв в учителската стая и пуска телевизора; това е твърде лесно, при желание, да се провери. Пиша това, но усещам, че нищо чудно с толкова ранното идване на работа да съм нарушил някоя друга норма на етикета или на правилника, за която също така мога да бъда наказан; дано това опасение е съвсем безпочвено. Но съвсем определено в моето възприятие е на път да се породи впечатлението, че в училището сякаш ни грози опасността да се появи атмосфера на шпиономания, когато човек никога не знае, както се казва, дали дори без да иска не е „сгазил в лука“.

Този паметен ден, в който Вие и Вашият ранобуден екип имахте историческия шанс да ме хванете в първото в живота ми, без преувеличение, закъснение за учебен час, та този ден понеделник беше още от ранна утрин съвсем дъждовен, кишав, типичен есенен ден, в който градският транспорт е в състояние да устрои какви ли не сюрпризи на иначе обикновения, съзнателния, без особени престъпни наклонности повдивчанин – дори и този последният да принадлежи на така онеправданото пловдивско учителство.

Аз излязох от дома си в кв. Тракия както обикновено значително повече от час преди да е наближило началото на учебните ми занятия, но за зла участ скоро разбрах (изхождайки от картината на толкова унилата и самотна автобусна спирка), че току-що са заминали всички до един автобуси. Наложи се да почакам доста време над обичайното, примерно поне 20 минути за следващ автобус. Длъжен съм също така да уточня, че на нашата спирка идват два вида автобуси – единият, номер 66, е значително по-пряк, а другият, автобус номер 10, е с твърде заобиколен маршрут, т.е. движи се поне с 20-30 минути (при лошо време) по-дълго от времето, необходимо на автобус 66 да пристигне до местоработата ми. За зла участ – явно съдбата е била решила да си поиграе с мен, пък, косвено, и с Вас този път, като ми е устроила този малшанс – най-напред дойде автобус номер 10. Разсъждавах доста време дали да взема него, понеже не се задаваше автобус 66, дръзнах обаче да рискувам и да взема автобус 10, което решение, както излиза, ето сега е на път да ми коства главата.

И така, след тази поредица от случайности, поднесени ми от немилостивата съдба, моя милост, след дълго епично пътуване в задръствания и пр. вероятно е пристигнала на спирката в близост до ПГЕЕ някъде, да речем, 15-тина минути преди началото на учебния ми час. Нямам обичай да си гледам постоянно часовника (не нося часовник, ползвам такъв на телефона) по простата причина, че ми се налага да си вадя очилата, тъй като зрението ми поради системното писане и четене е доста отслабнало и ми се налага да ползвам очила, която процедура, знайно е, е твърде неудобна и трудна за осъществяване - особено пък в дъждовно време; а немилостивият есенен дъжд продължаваше да си вали.

Затова предполагам, че някъде към 2-3 минути преди началото на редовния ми час моя милост, крайно забързана, е била в двора на училището. Тук немилостивата съдба реши да ми поднесе още един жесток удар: усетих, че поради остра физиологична причина (при това, неудобно ми е да го кажа, но се налага: тази причина имаше, тъй да се рече, двустранно естество, вярвам, се сещате за какво намеквам, понеже предната вечер моя милост съвсем неблагоразумно беше вечеряла с яхния, сготвена от зрял боб!), та значи поради тази двойнствена по характера си и при това, повтарям, неотложна физиологична причина ми се наложи непременно да се отбия до тоалетните. Забавянето ми там вече е довело до фаталното обстоятелство, че в това време вече съм минал в тежко дисциплинарно нарушение на трудовата дисциплина; но все пак не съжалявам, че се отбих до тоалетната, защото иначе, ако не го бях сторил, най-вероятно ме грозеше опозоряване от такъв неприятен характер, че аз вече най-вероятно сам вече да бях се отказал от учителстване в нашето толкова престижно учебно заведение. Както и да е, след като си облегчих стомаха и червото, се запътих към учителската стая, надявайки се – честно си признавам – Вие или Ваша помощничка да не забележите толкова страшното ми нарушение (аз, знайно е, съм си твърде подличък и коварен, с ясно изразени престъпни наклонности съм - по Вашето дълбоко убеждение!); да, ама не, вие вече бяхте там и ме очаквахте, мило усмихнати; какво стана по-нататък вече сама знаете, което ме освобождава от необходимостта сам да описвам и представям последующите събития.

Това е в основни линии цялата злощастна история, така както съм я преживял и възприел аз, главният участник в нея. Някъде на 10-12 минута от началото на учебния час въпреки всичкото толкова неблагоприятно стечение на обстоятелствата и на съдбата аз все пак бях пред своите ученици и вече можех да си изпълня своя висш учителски дълг. Не желая да се оправдавам заради толкова грозното си престъпление да закъснея с цели 10-тина минути от учебен час, но дължа като философ да Ви изтъкна, че пред капризите на всемогъщата съдба ний, обикновените смъртни, простите человечески същества сме направо безсилни, тъй че, надявам се, ще намерите и известни основания да проявите някаква милост и снизхождение - в толкова справедливото си възмездие за моята наистина непростимо грозна простъпка. Все пак, да не забравяме, човеци сме...

Стана лошо, но можеше да стане значително по-лошо, тъй че на мен съвестта ми е общо взето чиста – като си позволих да взема онова толкова рисковано, ала, повтарям, предизвикано от неотвратими физиологични (по-конкретно чисто стомашни) причини решение да се отбия все пак в най-отговорния момент през училищната тоалетна. В своята писмена „покана“, с която ме призовавате да дам настоящите обяснения Вие ми заповядвате да приведа съответните доказателства за „твърдените“ от мен факти. Срамувам се да кажа, но скверното „доказателство“ относно онова мое фатално отбиване до училищната тоалетна, предполагам, отдавна е отнесено от фекалните канализационни води, тъй че няма как да го приведа тук, в този мой благочинен доклад.

Благодаря Ви за проявеното разбиране и за евентуалната снизходителност. Не се съмнявам, че решението Ви да ме накажете ще бъде най-мъдро и справедливо! Виновен съм, признавам си, но все пак ми се чини, че не са настъпили кой знае колко невъзвратими щети за учениците за тия 10-тина минути, в които те са били оставени без компанията на философ. При това, длъжен съм да Ви уведомя, че в този специално клас много често се е случвало поради начеването на интересна дискусия много пъти с учениците да се увличаме и да навлизаме в минутите за междучасие, тъй че загубеното от тях учебно време от 10-тина минути мое закъснение отдавна, тъй да се рече, е било предоволно компенсирано.

Простете ако има нещо, ако с нещо съм осквернил толкова чистото Ви морално съзнание, сътворявайки това мое честно и пределно откровено писание, но такъв, дето се казва, е животът – и пред неговата сурова правда ний, человеците, сме съвсем безсилни...

5.11.2012 г.

15.50 часа

ПОДПИС: (Ангел Грънчаров)

Ако петвековният ни "поробител" не е уважавал нашата самобитност и култура, сега България изобщо нямаше да я има

Преди няколко дена проведох разговор по важна според мен тема с един приятел от Фейсбук. Понеже считам, че поставеният проблем е наистина важен, нещо повече, дори и съдбовен, особено в светлината на някои събития от последно време, публикувам изцяло нашия разговор, който може според мен да стане основа за една полезна дискусия. Тъй като не съм взел съгласието на своя събеседник за тази публикация, ще публикувам сега-засега само инициалите на името му, а ако даде своята благословия след това - ще възстановя и цялото му име; с тази публикация искам да го предизвикам да продължим разговора си и да опитаме да привлечем и други събеседници към него; темата си заслужава, вижте:

S. A. каза: Здравейте, г-н Грънчаров! Ще си позволя да Ви задам няколко въпроса - във връзка със зачитане на различията на личностите. Как ще отговорите на ученик от турски произход когато Ви каже, че не е съгласен с урока за Османската империя, който му преподавате, който Ви заяви, че чувства за истинска родина Турция, а не България? Ако Ви запита: "След като съм турчин като етнос защо трябва да се обучавам на български език, не трябва ли да се уважат езиковите ми права да се обучавам, вкл. и за висше образование, на майчиния си език?". А ако Ви запита: "Защо трябва да празнува 3 март, 24 май, 1 ноември?". Изглежда Ви нереално навярно това като вероятност, нали? Извинете ме за любопитството!

Ангел Грънчаров отвърна: Няма да ми зададе точно такива въпроси мой ученик-турчин. Преподавам от година на такива момчета. Установил съм нещо поразително: те са по-българи от нас, уж българите. По-точно казано: много повече обичат България от нас, това мога да го заявя с чиста съвест! Това съм разбрал от общуването си с тях.

Съвсем невярна представа имате за тия хора. Те са най-достойни български граждани - принадлежат към най-доброто, с което България разполага. Уважават българските традиции - понеже така са възпитани. 500-години сме съществували в рамките на една твърде толерантна космополитна по дух империя - Отоманската. Векове наред сме запазили самобитността, идентитета си. Това не е само наша заслуга. Ако "поробителят" ни не е уважавал нашата самобитност и култура, сега България изобщо нямаше да я има...

S. A. каза: Искам да споделя, че живея в община Р., където етническите българи сме едва 5-10 % и до 2011 г. не съм преподавал на други ученици освен на турчета. Сега работя в друга община, но си живея сред турска общност и имам много приятели, разбира се, сред тях, но тези въпроси ми са задавани. Ваше право е да не ми вярвате.

А за положението в Османската империя си има исторически документи, включително и чужди източници, с тях не може да се спори. Аз лично предпочитам да вярвам на нашите, както ги наричаме, народни будители. Ваше право е да имате различни убеждения

Ангел Грънчаров отвърна: Разбира се, има всякакви хора сред всяка общност. Аз говоря за тенденцията. Водещата, определящата всичко останало тенденция. У нас векове наред е имало етнически мир, съжителствали сме векове наред, не сме се изклали, а времената са били значително по-диви отколкото са сега (дали?!). Има и сред турците всякакви хора, вярвам Ви, че има и такива, които са Ви задали такива въпроси. Има идиоти, глупаци и боклуци и сред всички социални и етнически групи, но да признаем, че идиотите, глупаците и боклуците и сред нас, българите, също изобщо не са малко...

Там е работата, че не трябва да допускаме отношенията ни с турците да станат подведомствени на най-лошите, на най-тъпите, на най-долните, на най-безотговорните, на най-злите сред нас, и от двете страни. Щото тогава: майка ни жална!

Не, документите нищо не говорят, те подлежат на интерпретация и трябва да са само помощно средство към постигане на истината. С документи всичко може да се "докаже". Значение обаче има и съвестта на изследователя, неговото съзнание и неговите ценности.

ЗАБЕЛЕЖКА: Това си казахме, за това отворихме дума. Темата наистина е важна според мен. Интересно е, че на това място от разговора ни този човек изчезна, "изпари" се. Сега, като го провокирам по този начин, може, да се надяваме, пак да се появи, та да продължим. А може и други хора да се включат. По всички теми трябва да се разговаря, и то съвсем свободно и откровено. Смятам, че трябва много да се разговаря по тия проблеми. Убеден съм в едно: пътят към разбирателството с хората от различни етноси, със които живеем от векове, върви през разговарянето, през човещината, през свободното обсъждане на всички въпроси, които мъчат душите ни. С турците специално векове наред сме се уважавали - и трябва да продължим да се уважаваме. Този е достойният, верният път... пътят, по който вървят силните, достойните хора и индивиди. И самоуважаващите се, гордите, немалодушните нации...

Убийствен факт, показващ колко плачевна и гнусна, колко страшна е нравствената ситуация, в която са поставени нашите деца!

Вчерашното ми есе (виж Щрихи към бъдещата история на нашите собствени злочестини - в толкова интересното и проклето време, в което живеем) по невероятната, направо иреална, от кафкиански тип психологическо-нравствена и бюрократична сага, течаща в наши дни, пред очите ми, е предизвикало тази нощ знаменателна анонимна реплика тип "донос от възмутени другоячемислещи", която си заслужава да се изведе на преден план - понеже добавя твърде богат по смисъл щрих към цялостната картина. Картина, която немощното ми перо се опитва да опише, да възсъздаде. Поради това публикувам този среднощен стон на тази чевствителна оскърбена душа заедно с част от твърде уместните реплики на постоянния, в това число и в най-късни нощни доби спътник на блога ми Р.Бърцов, а пък най-отдолу съм поставил и един мой коментар, колкото да не излезе, че гузно съм замълчал:

Анонимен каза: Ситуацията според другите очевидци е съвсем различна - а тя е още 50 колеги, които изобщо не обръщат внимание на Грънчаров и много още недоволни от него ученици. Претенциите му са напълно неоснователни, много хора споделят, че той изобщо не публикува в блога си това, което не му отърва. ГРЕШКА е да се вземат за чиста монета думите му. Всичко в текстовете му е МАНИПУЛАТИВНО и е насовено към печелене на хора, които не го познават колко струва. Нека всеки прецени... Изследовател, който не се справя с ежедневните житейски ситуации... Негов колега

Румен Бърцов каза: А как да се вярва на някой, който се скрива анонимно? АЗЪ, "Негов колега", ако сте забелязали, никак не му съм спестил доста "нежни" епитети по негов адрес, е те тук, в неговият блог, "на улицата, на всеуслушание"...

Анонимен каза: Никой не е потънал в анонимност, просто всеки, който не му обръща внимание бива наречен комуноид и затова никой не се занимава с него...

Румен Бърцов каза: А тези неща дето публикува един ден, писани от учениците, от (мислещите ученици) - измислил ли го е?...

"Който не се справя с ежедневните житейски ситуации" - или "ти си си виновен" - чувал съм го!

Глутницата "мнозинството", което чака да му посочат "врага" и да се нахвърли да го разкъса - "виновен за всичко на всички", "народен съд" и "враг народен" и "в името на народа", "Разпни го!". Познати са ми тези, всекидневието ми е така и сега!

ЗАБЕЛЕЖКА от мен, Ангел Грънчаров: Разбира се, не само аз добре зная кой се крие зад това така прочувствено звучащо "Негов колега", но и мнозина други, предполагам, сами се досещат. Ала е добре да изчакаме, да видим дали тази толкова оскърбена душа ще има в един момент достойнството да излезе в открит диалог от свое име, а не да продължава да пише доноси, и да плете интриги, да се опитва да настройва толкова хора срещу мен - съвсем неуспешно, прочее. Нали знаете какво се случва когато човек попадне в едно определено, крайно неприятно положение? Народът го е казал превъзходно с ето тази мъдра поговорка: "Рие, рие волът, а цялата пръст на собствения му гръб пада!"...

Когато се пише анонимно и то от името на "всички" (в нашето училище има 50-тина учители, ето какво пише анонимника-доносник: "50 колеги, които изобщо не обръщат внимание на Грънчаров" (!), а той обявява самия себе си за нещо като говорител на "целокупния възмутен народ"!), то тогава писанието неизбежно добива гнусен и лъжлив, доноснически вид и характер. Щом даже и това, щом даже и толкова просто нещо не съзнава тази чувствителна душа, правете си тогава сметка що за морал тя има, правете си сами сметка за това колко тя струва в морално отношение.

Разбира се, животът ми мина в постоянни конфликти със същества от този толкова низък екзистенциален тип; познавам ги прекрасно, познавам им, както се казва, "и кътните зъби", и най-скритите гънки на душите им знам, тъй че нищо изобщо не може да ме учуди. Интересно е, че е налице все същата "душевна и нравствена" стилистика, налице е все същия мерзък манталитет, което показва, че такива хора са неспособни на никаква промяна, на каквото и да било развитие в нравствено отношение, т.е. обречени са явно да си останат все същите.

Отбележете, че това нещо по-горе е писано от... "учител", от... "възпитател" на нашата младеж (!!!) - как се чувствате сега, като съзнавате този убийствен факт?! Сфащате ли сега колко плачевна и наистина гнусна, колко страшна е нравствената, психологическата ситуация, в която са поставени нашите деца?! Разбира се, с това не искам да кажа, че "всички" учители и възпитатели в нашите училища са все същите, не, далеч съм от тази мисъл! Но има, за жалост, и такива. Не само го има, ами и са поставени на най-важни позиции. Което вече е страшно! Както и щете го оценявайте, но за мен това е страшно, дори кошмарно! Така обаче не бива да бъде. Ето, затова - и срещу това! - се боря с крехките си сили.

Имам само едно-единствено оръжие - словото. И един-единствен, ала твърде надежден съюзник - истината. Подкрепя ми десницата моралът, той и е нещото, което ме вдъхновява, наред с истината. Слаб съм, но не се страхувам - дали пък не съм обезумял?! Явно има нещо такова. Понеже в тази борба заложих всичко! Поех огромен, безразсъден, дързък риск. Заложих себе си. Заложих крехкото си здраве, сиреч, най-скъпото, което имам: живота си...

Зная, че срещу себе си предизвиках крайно мощни, направо сатанински сили. Зная, че те са така гневни, че са в състояние безжалостно, без капчица съжаление да ме разкъсат.

Но знам и друго: струва си човек да се пожертва в една такава наистина благородна борба. Струва си. За едната чест, за едното достойнство единствено си заслужава да живее живота си човекът, който иска на дело да заслужи това велико име...

Щрихи към бъдещата история на нашите собствени злочестини - в толкова интересното и проклето време, в което живеем

Трети ден размишлявам по един твърде сложен казус: какво да правя, как да реагирам по последните събития, свързани с моето цялостно положение в ПГЕЕ-Пловдив, свързани с конфликта ми с директорката Стоянка Анастасова, а също така и с политическата провокация на група ученици в един клас, "съвсем случайно" случила се точно в този период и тъкмо в контекста на цялата история?

А последните събития са тези: първо, една класна ръководителка, на 11 В клас, в усърдието си да направи "услуга" на директорката, с месец давност след произшествието ("бягство" та този клас от час при мен по философия), написа донос срещу мен, а пък директорката ме принуди в навечерието на празника на народния будител да пиша нови писмени обяснения (виж Нови писания по епистоларния административен бестселър "Репортажи от... кратера на вулкана"), и, второ, случи се най-сетне намеса, реакция от страна на директорката по повод произшествието, провокацията, инцидента с политическа окраска от групичка ученици от Х Б клас, случи се най-сетне реакция от страна на директорката, и то каква! Та по тия две неща се въздържах да правя коментар, да пиша, едно за да мине все пак светлия празник, Денят на народните будители, а друго, освен че вече съвсем не ми се пише за тия неща, на път съм да се отвратя изцяло, ми се наложи малка почивка, та да осмисля сложната ситуация. Що се касае до това какво да правя, изобщо не е мой вариант да спра да се боря, напротив, но става дума за избор на по-ефективни средства на борба, за противодействие - срещу този така нагъл всекидневен терор и тормоз срещу един български учител от страна на самозабравилата се администраторка. Ето, мислих три дни какво да правя, дали да пиша нова жалба до висшестоящите органи, или да се задоволя с описание на случилото се само тук, в блога, един вид само за историята; най-възможно е да ми се наложи да използвам и двата жанра, щото работата, както ще разберете, започна да става съвсем дебела. Та скоро ще ви кажа какво измислих и направих, но първо да опиша случилото се, да разкажа продължението на историята, т.е. да представя как реагира директорката по повод на моя доклад до нея и до Началника на Инспектората по образованието в гр. Пловдив - във връзка с това, че групичка ученици "съвсем случайно" в този напрегнат момент се сетиха да устроят политически оцветена провокация и демонстрация в час по етика, провеждан от моя милост.

Аз, както писах преди няколко дни, с интерес, с крайно любопитство очаквах да видя какво поведение ще избере директорката; знам добре, че гневният човек прави много грешки, позволява си много глупости. Е, имало е защо да се надявам на сюблимно продължение; бях презадоволен в това отношение; не трябва също така, както се казва, "да се изпуща изпредвид", че моя милост подхожда към случая и научно, като пламенен изследовател на странностите на човешката природа, понеже разглеждам тая поредица от събития в такава една светлина: получи се превъзходен психологически, нравствен, административен и какъвто щете още казус, имащ пряко отношение и към гражданското образование и възпитание не само на младите, но и на... техните собствени възпитатели, именно на нас, учителите. Този казус, по моето дълбоко убеждение, е директно свързан с потребността от цялостна демократизация на живота и на отношенията в училищната общност, към която принадлежа; разглеждайки го в тази светлина, ще се разбере защо съм така ентусиазиран в неговото описване, в представянето му пред по-широката публика, пред голямата българска общност, щото, както се знае, положението с демократизацията на цялата тази наша голяма българска общност също така не е цветущо. Доведохме работите дотам, че ни управлява едва ли не еднолично самовлюбен и простоват, "а ля Тодор Живков" автократор с наклонности към диктаторство и с мания за самовъзвеличаване, който се обкръжава с усърдно хвалещи го жадни за власт и облаги посредствености - и този модел, както се вижда, се възпроизвежда навсякъде, в това число и в нашата малка общност, в нашето училище.

Тия, които са чели по-внимателно описанието на историята до този момент добре знаят, че групичка ученици по време на редовен час по етика "съвсем случайно" започнаха да скандират политически лозунги, аз не допуснах да бъда въвлечен в политически разговори, същите тия ученици си позволиха по време на часа най-груби и недопустими нападки по мой адрес, засягайки и личното ми достойнство, след това аз написах доклад до директорката, в който представих случая и поисках да се намеси с авторитета на институцията за решаването на, да го наречем така, конфликта. Сега ще ви опиша именно как до този момент реагира директорката - и какво се случи около нейната твърде изразителна реакция.

Директорката, като получила моя доклад, явно е седнала и съобразно изискванията на т.н. административна "логика" (човек не знае вече къде да сложи кавичките!) се е сетила за първото, което й е минало през акъла: щом има инцидент, ще направим една чудесна анкета! Сяда и измъдря нашата работлива директорка анкета, и то каква, за чудо и за приказ: анкета от цели 23 (!) въпроса, и то какви въпроси само: въпроси, който дават благодатен подтик на учениците да представят най-пълно "злодейския характер" и "очевидно престъпните наклонности" на техния преподавател по етика и философия на правото, именно на моя милост! Ний в училището си имаме нова психоложка, имаме си нов педагогически съветник, съвсем младо момиче, току-що слязло от университетските банки; е, въпросите от анкетата, като й хвърлих едно око, си личи, че са правени от твърде неопитна ръка, а пък директорката, явно, й е диктувала, и е нареждала какви въпроси да пише, щото тя, разбира се, е опитна, ох, как е опитна тя в писането на какви ли не административни, администраторски неща, доклади, доноси и пр., и то във всякакви жанрове! Както и да е, въпросите от анкетата са способни да предизвикат дори... камък да се изчерви - като разбере какъв злодей е тоя Ангел Грънчаров, понеже е представен калейдоскоп от моята разностранна "престъпна дейност" в това училище. Както и да е, въоръжена с тази анкета, директорката директно отива във въпросния клас и сама прави анкетата (!), което, както и да го погледнем, не е нейна работа, барем да се беше сетила да прати младата колежка, съветничката, но както и да е, да не придиряме толкоз. Прави анкетата г-жа директорката, получава желаните резултати, които силно я обнадеждават, и въоръжена вече с резултатите от анкетата, дръзна да направи втора главозамайваща глупост: организира нещо като трибунал с участието на учениците от въпросния клас над "тоя злодей Ангел Грънчаров", организира нещо като "съдебен процес" над моя милост, на който, както се полага, бяха поканени и свидетели, в т.ч. и учители. Проведе се това чудато мероприятие в едно голямо междучасие (!), само 20 минутки, на учениците не им беше дадена възможност да си починат и мнозина от тях, твърде недоволни поради това обстоятелство, се възползваха да насочат негодованието си, разбира се, срещу "причината" за техните злочестини, именно срещу моя милост. Както и да е, ето, пристъпям тук към най-трудната част от описанието си; знаете, аз нямам перото на Данте, на Омир, на Шекспир, на Достоевски, на Кафка, тъй че, признавам си, съвсем не ми е по силите да представя с думи какво именно се случи в тия минути. Невероятен шедьовър щеше да се получи ако имах таланта на тия титани на словото, ала понеже съм твърде слаб, а перото ми е немощно, ще представя каквото и както мога, а пък вие сами се досещайте за останалото, за всечко онова, което не ми е по силите да предам.

Всички поканени седнахме по (зад) чиновете, а директорката пое ролята на председателстващ съда. Без да каже нито дума за инцидента, тя започна да разпитва "свидетелите", подканяйки ги да разкажат какви именно "престъпления" е допуснал да прави "подсъдимият" не само в часовете си, а и изобщо, примерно в своя прословут блог, в който продължава всеки ден да дразни народа - и да не му позволява да се радва на спокойствието, на идилията. Онази същата групичка ученици, въпреки че вече бяха участвали в анкетата - прочее, възниква резонният въпрос: щом вече е била направена анкета относно цялостната картина на моите "престъпления" и "злодейства", защо тогава беше необходим още веднъж, но този път под формата на спектакъл, учениците да бъдат карани и принуждавани да разказват за злочестините си? - та тия същите ученици, насърчени от директорката, се възползваха в пълна мяра от възможността открито да ругаят свой преподавател, и то под благосклонния, твърде мил майчински поглед на загрижената директорка. Изобщо, сбъднаха се най-мечтаните, най-фантастичните сънища на дадена категория ученици: да могат да похулят, да се погаврят публично с учител, и то, както казах, на "съвсем законен" съдебен публичен процес, един вид, под "законна форма"(!). Аз няма тук да казвам какво именно направиха и казаха учениците, защото смятам, че, поставени в такава ситуация, те изощо нямат никаква вина, понеже цялата вина пада върху оня, който е организирал срамното мероприятие, именно деректорката. Ще кажа само, че когато директорката фактически насърчи учениците "съвсем свободно да си изплачат цялата болка" по повод на "своеволията на г-н Грънчаров в часовете и изобщо", то най-активен, примерно, около представянето на самия инцидент беше ученик, който пък, за зла участ, не беше изобщо присъствал на самия инцидент (!); това, прочее, не се видя странно на никой, най-малко пък на директорката; ала когато този ученик се вживя в ролята на нещо като "глас народен", моя милост не се стърпя и репликира: като не си присъствал в самия час тогава, когато всичко се случи, като не си очевидец, защо говориш за неща, за които не знаеш, които не си видял? Ученикът смутолеви нещо в смисъл "ами приятелите ми разказаха, затова знам как е станало"; после думата беше дадена и на други, ала общо взето ефектът на цялостното мероприятие се помрачи. Тогава се обадиха някои от "поканените учители", които, разбира се, също не са присъствали непосредствено на самия инцидент, ала това също не им попречи да правят заключения и да държат речи относно това, че, примерно, "уважаеми дами и господа, свидетели сме на случай, при който податливият, чувствителният на провокации г-н Грънчаров не се е сдържал и сам е провокирал учениците да реагират и пр.". И това не се видя странно на никой, ала моя милост се въздържа да реагира тоя път. Директорката седеше на председателския президиум или трон и замечтано слушаше, а също така отвреме-навреме старателно си записваше някои нещица, което, разбира се, насърчи същите тия ученици да й представят още по-умопомрачителни "факти". Замесените пък в инцидента ученици развиха умилителната теза: "съвсем случайно" в междучасието, "както обикновено", започнали да си говорят за... "Иван Костов и неговата политика, която разрушила България", увлекли се в разговора дотам, че когато г-н Грънчаров влязъл в час, те даже не го и забелязали, продължили да си изразяват най-гласно възмущението от "злодея Костов", "г-н Грънчаров изглежда е чул", пък "неизвестно защо" силно се ядосал и рекъл да прекрати така увлекателния им разговор, щото този г-н Грънчаров "при това е голям темерут, той дори и не ни поздравява", и т.н., все в тоя дух. Директорката изглежда не схвана гротеската и съвсем сериозно продължи да гледа замечтано и да си записва. Това в общи линии беше дългоочакваната "среща-разговор" на директорката с този клас, при който директорката, в духа на най-новите изисквания, предимно мълча, за да чуе какво мисли "народът"; в един момент звънецът би, заседанието на съда привърши, не беше дадена възможност на "подсъдимия" да каже "последните си думи", присъдата обаче се подразбра; без да каже и думичка, г-жа директорката се отправи към покоите си, като ме предупреди строго пред учениците да се явя при първа възможност в кабинета й. Това беше.

Сега тук някой, предполагам, ще рече: "Добре де, нима изобщо е възможно, като се е случил инцидент от такъв характер, директорката и една дума да не каже на учениците в смисъл, че такива неща в училище не трябва да се правят, или примерно, че г-н Грънчаров може да е всякакъв, но той е преподавател и затова директорката не позволява по такъв начин ученици да си позволяват да разговарят с него, да нарушават всички правила, правилници, нравствени кодекси и пр.? Нима тя не направи и опит да помири двете страни в конфликта, та работите да потръгнат, нима не се възползва от авторитета на институцията и от властта си, та учениците да бъдат предупредени, че има правила, които те са длъжни да спазват, че, примерно, прояви от този род, именно политически демонстрации и провокации, са строго забранени и противозаконни - нима тя не каза нищичко в тази смисъл?!". Не, нищо не каза - ще отвърна. За жалост, г-жа директорката се държа така, че поведението й по същество насърчи тия ученици да продължат нападките и дори лъжите си, насочени директно срещу авторитета и достойнството на един учител, което пък е недопустимо да се прави от един директор, колкото и този директор да е популист, т.е. да иска да се харесва на "широките народни ученически маси", да се нагажда към техните настроения, спрямо тяхното "справедливо възмущение". Оказа се, че в крайна сметка г-жа директорката дезертира от ролята си да бъде властнически арбитър при решаването на подобни случаи и с оглед да угоди на едната страна, именно на групичката "възмутени ученици", изобщо не се поколеба да пожертва личността, авторитета и достойнството на един учител, на един неин колега, което също е недопустимо не само по закон, а и според толкова простите изисквания и предписания на човешкия морал.

Уви, това фактически, на дело, на практика се получи. Ето по тази причина стана така, че директорката не се поколеба да демонстрира публично, че ще се възползва от инцидента предимно и само с оглед на своята обсебила я задача: да унижи, да унищожи, да ликвидира, да уволни в крайна сметка оня, който толкова я дразни, когото тя не може вече да понася, т.е. да унижи, да унищожи, да ликвидира, да уволни един учител, който е станал трън в очите й. Да, обаче е крайно недопустимо и противозаконно да се използват и експлоатират за такива цели настроенията на ученици, колкото и да са възмутени те, понеже това е опасна игра с огъня; такива неща не може да си позволи един ръководител, който изобщо знае, съзнава с каква трудна роля и задача се е нагърбил. Когато си директор, когато имаш почти неограничена власт, това не значи, че можеш да си позволиш да правиш каквото ти скимне, включително и да настройваш ученици срещу учители, след това да отнемаш цели класове от учители, само и само за да се харесаш на друга група ученици или ученички-активистки, да отнемаш на класни ръководители класните ръководства на цели класове само защото, примерно, някой си класен ръководител не те бил поздравил "достатъчно любезно" в коридора (!) и пр., и т.н.; когато си директор, трябва да умееш да се абстрахираш от твоите лични капризи и от твоята лична и женска суетност - и следва да се опитваш да държиш сметка най-вече на целите и интересите както на организацията, така и на всеки един неин член, било, в случая, учител, било пък ученик.

Оказва се, че ролята на ръководител, камо ли пък на съвременен такъв, се оказа съвсем непосилна за нашата толкова любезна директорка, която за тия две години директорстване без замисляне дръзна да демонстрира, и то без капчица смущение, недопустими наклонности: като, например, грубо незачитане на личното достойнство на персонала, неумение да работи по демократичен и човешки начин с хора, с човешки същества, обкръжаване и отдаване на неудържимите подмазвания и подлизурства от страна на безскрупулна, готова на всяка мерзост групичка от алчни за привилегии и облаги ласкатели, обезсилването на цял един синдикат, който бе превърнат в нещо като "патерица на директорката", за да може да провежда политиката си на административен терор и тормоз, на гаври над целия персонал и особено над избрани жертви, "несимпатични" на директорката - и пр., и т.н. Така виждам нещата аз. В училището, за жалост, възникна крайно нездрава психологическа обстановка, в него цари атмосфера на страх и на арогантно подлизурство, а повечето хора, имам предвид учители, с притеснение открито споделят, че вече не идват на работа с онова желание и вдъхновение, с което са идвали години наред, въпреки всички тежести на професията - в годините на управлението на предишния директор, който, по всеобщото признание, беше голям талант тъкмо в това отношение, в което настоящата директорка е най-слаба: уменията за работа с хора, с човеци, с човешки същества. Оказва се, тези умения са цяло изкуство, което на малцина се удава.

Трябва да спра дотук - за да не стане прекалено дълго. Скоро, живот и здраве да е, ще продължа. Ще разкажа другата знакова история: какво се случи в кабинета на директора, където директорката събра нарочна комисия за... литературно четене на анкети-доноси от страна на ученици; тя чете, ние се чудим на акъла й, че не се усеща какво прави. Не ми даде да докосна анкетите, нищо че са по мой адрес, тя реши да прочете, и то с най-изразителен глас, "избрани места", по които ушите ни чуха умопомрачителни глупости, които обаче съвсем не смутиха толкова нежната душа на нашата любима ръководителка. Та има какво да се пише и за тази сюблимна история, ама засега да спра. Иска ми се обаче да завърша все пак с нещо, което ми се върти в акъла, ако не го споделя, ще го забравя, а не ми се иска да се случи такава голяма загуба за българската история, наука и култура. Зер, нали сме учители, нали сме нещо като "будители", нали сме изследователи на българския живот и отношения, трябва да сме на ниво - и нищо съществено да не забравяме. Всичко значимо трябва да се знае от историята - бъдещата история на нашите собствени злочестини в толкова интересното, ала проклето време, в което живеем. Тъй че ние, свидетелите, ний, очевидците, нищо не трябва да изпущаме, на всичко следва да обръщаме подобаващото внимание...

Аз вметнах някъде, че ден-два преди Деня на народните будители в ПГЕЕ-Пловдив се състоя тържествено връчване на "Почетния знак на Пловдив" по случай 50-годишния юбилей на това наше знаменито, ползващо се, обвеяно със заслужена слава - и славна история! - училище. Знакът беше връчен от зам. Кмета Стоян Стоянов, съвсем млад човек, може би е на 22-23 години, чието име лесно се помни, понеже, оказа се (аз не знаех този любопитен и радващ факт до този момент!), че зам.-Кмет на Пловдив е синът на нашия евродепутат от ГЕРБ г-н Емил Стоянов (брата на бившия президент Петър Стоянов), чийто баща пък е стар борец срещу комунизма и политзатворник; той, Бог да го прости, носеше също името Стоян Стоянов и е известен, понеже беше областен управител в първите години на демокрацията. Както и да е, да карам поред, че нещо взех много да прескачам.

Аз закъснях за тържеството, защото директорката точно в оня момент не пропусна да ме натовари да пиша поредните си "писмени обяснения"; та, както е известно, се вживя в ролята на нещо като полицейски - пардон, милиционерски! - следовател, явно много й допадна тази роля, пък и се влюби, изглежда, в моите текстове, та затова почти няма ден, в който да не ми възложи да напиша "писмени обяснения" по някаква нова и нова история, било по донос, предложен й от услужливи клакьорки, било пък по нещо друго, по което тя сама се е сетила. Важното е да се пише колкото се може: сега разбрахте ли защо не е много добре да се назначават учителки по литература за директорки на училища? Защото много се пише, много писмени обяснения се произвеждат при такива директорки, сфащате ли намека ми? Та значи аз тихо си пишех своите обяснения в празния, осиротял и опустял кабинет по философия на 4-я етаж, ала в един момент като се сетих, че е дошло времето за тържеството, реших да отложа дописването в къщи на "домашната си работа", дадена ми от директорката-литераторка - и се забързах за Ритуалната зала, та да не пропусна вълнуващия исторически момент.

Преди това обаче минах през тоалетните и на излизане, слизайки по стълбищата, мернах... кого мислите? ... едва ли ще се сетите, затуй да кажа: мернах съвсем ненадейно стария директор г-н Венелин Паунов, който бързаше на път за тоалетната. Този човек, вече пенсионер, месеци наред не беше влизал в училището, първо, като го пенсионираха, често идваше, ала в един момент престана да идва, щото директорката явно с нещо успя жестоко да го обиди - както говори, както твърди мълвата де, аз не знам точно какво е станало. Та затуй изненадата ми беше голяма като го видях; поздравихме се, той в свой си стил ми рече дежурното си изречение от онова, от неговото славно време: "Оооо, здрасти, Ангеле, как си, доволен ли си от живота, а?!", ала не можахме да поговорим изобщо, щото и аз, пък и той, бързахме за тържеството. Но исках да кажа, че като видях този човек, за миг присъствието му успя да ме извади от гадното настроение: със съвсем други очи видях училището, сякаш ми просветна! Как е възможно да има такова мощно психологическо влияние пресъствието на един-единствен човек в една сграда?! Поразително! Не е за вярване! Същинска магия! За миг се възвърна онова чудесно и вдъхновяващо настроение, с което години наред съм идвал във все същото училище, училище, в което сега, за жалост, идвам всеки ден със свито сърце: как ли днес ще ме тормози директорката, каква ли гавра пък ще измисли за днешния ден? Както и да е, само отбелязвам поразителния факт...

Аз минах през учителската стая да напиша нещо и да оставя дневника, а пък в това време г-н Паунов ме е изпреварил и преди мен е влязъл в Ритуалната зала. Затова не съм бил непосредствен свидетел на това как го е посрещнала пълната с ученици, гости и учители зала, ала после научих: ами посрещнали са го с овации, с аплодисменти, всички единодушно са го аплодирали! Същият ефект като мен явно е изпитала и цялата зала. Вълнуващ миг! Ето какво огромно значение има това, за което аз настоявам: човещината, тактът, умението да се общува с хора, с човеци, но по съвсем човешки начин.

Аз закъснях и тържеството беше почнало когато сколасах да дойда. Но все пак присъствах на най-важния момент: връчването на наградата. Зам.-Кметът, едно усмихнато момче - абе как така сколасват някои хора да се изкатерят във властта почти съвсем на юношеските си години при това управление бе?! - стана, дръпна две объркани изречения от типа "банални общи приказки", а пък директорката ни отвърна с дълга тирада изречения, ала все от същия тип, както е прието да се казват в такива тържествени случаи. Аз с интерес наблюдавах сценката и очаквах да се случи нещо най-естествено: тъй като Знакът, тъй като наградата е за 50-годишния юбилей, г-жа директорката да се сети да покани г-н Паунов и той да участва в поемането на Знака! Все пак той е бил директор в това училещо много години, тя - само две. Не е проява на добър вкус да си приписваш чужди заслуги, в стил "а ля Боко Борисов", който бил изръсил някъде: "Ей с тия две ръце ви направих метро в София да се возите колкото си искате!". Щото и метрото в София го е направил Бойко Борисов толкова, колкото Стоянка Анастасова е направила това училище де, ама де не придиряме чак толкоз. Е, чаках, чаках, надявах се, ала г-жа директорката не се сети да покани г-н Паунов, не успя да надмогне егото си, което пък породи един неприятен привкус от цялата тази работа и тържеството, поне в моите очи (по-скоро: уста!), придоби неприятен привкус. Дано е било само в моите очи, уши, уста, дано публиката нищичко такова да не е усетила. Ама не вярвам да е било точно така...

Както и да е. Пиша тия неща в качеството си на блогър-очевидец, не на служител или учител в това училище. Пиша го също в качеството си и на психолог-изследовател на съвременните български нрави. Пиша го в качеството си и на български гражданин, който има право да заяви как той възприема нещата и работите в едно издържащо се и от моите данъци държавно учебно заведение. Хайде да спра дотук, желая на всинца ви хубав есенен ден - и прощавайте ако прекалено съм ви досадил!

Ако пък съм ви досадил прекалено, не винете само мен: животът е такъв, аз само го описвам. А пък нали знаете, "пианистът свири колкото може", затуй имайте добрината... да не стреляте по него! Кой ви е принуждавал в края на краищата да четете дотук този текст - като съвсем не ви харесва?! Вий сте си виновни, а мен не винете за нищо...

Честит да е и от мен празникът на незаспалите - потопени сред морето от дремлювци, от заспали, прозяващи се, сънуващи и хъркащи!

Честит празник, съвременни будители! Много, твърде много работа се е отворила, много хъркащ народ се е навъдил напоследък: иска се да хлопаме, да бием камбани, да ритаме ако трябва спящите, та да се събудят от непробудния си сън...

Честит да е и от мен празникът на незаспалите - потопени сред морето от заспали, прозяващи се, сънуващи и хъркащи! :-)

Незаспалият вече е потенциален будител според мен; щом не спи, той, в качеството си на буден, вече има шанса да буди заспалите. Малко от малко да вдига шум, да пристъпя наоколо, да отекват стъпките му по калдъръма, да дразни, да говори, да вика, да тропа - и, край, той пречи на заспалите да спят. А ако се захване съзнателно да ги буди, да ги дърпа, да ги скубе по косите, да крещи в ушите им - край, със съня им е свършено! Тази и задачата на тия, които имат право да се зоват "будители". Не да приспиват, а да будят е тяхната мисия.

Щом сме народ, който специално празнува деня на своите будители, това само доказва, че не само сега, а и отколе сме един народ, съставен предимно от спящи, от пристрастени към спането хора. Аз писах преди време доста неща по тия теми, ето едно такова място, където можете да прочетете мои размисли по повод на Деня на народните будители. Казал съм там каквото мисля, за да не се повтарям, вижте го, а пък днес, ако искате, съм на ваше разположение, да поговорим по повдигнатите теми, да подискутираме. Заслужава си според мен, това са важни въпроси, не знам според вас как е, но ми е любопитно да разбера. Затова призовавам да поговорим. Ако искате де, аз никого не мога да принудя към мислене или към разговаряне...

Та честит да е деня на будителите! Всеки сам може днес да се опита да реши за себе си поне ето този въпрос: аз на чия страна съм, на страната на будителите - или на страната на спящите? Или пък съм на страната на приспивателите? Щото има хора, които, противно на това, което правят будителите, се занимават с това със сладки приказки да приспиват природонасението, да го подтикват към съня, да го тикат към сънищата, бълнуването, хъркането и пр. У нас щом има толкова много спящи, явно има и твърде много приспиватели. Има и то най-вече там са те, цяла гилдия на медийните приспиватели. Занимават народа с дреболии, с простотии, отклоняват вниманието му от истински, от съдбовкато индивиди, било като граждани, било като българи. Битката между будители и приспиватели у нас тече с променлив успех, но сякаш приспивателите удържат непрекъсната победа.

Щото проклетите будители са и наши мъчители, а пък приспивателите са така любезни, мазни, от думите им тече такава упоителна сладост, че на човек мигом му се примрежват очите, придрямва му се, почва да се прозява и в един момент се захваща да се унася в най-блажен сън. Докато тия мъчители будителите са така неприятни: удрят сякаш по тенекета, крещят, викат, дразнят, бият камбани, дърпат заспалите по косите, навират косъм в носовете на спящите, та да ги пробудят, какъв кошмар, каква наглост, та нима, драги ми дами и господа, може да се издържи на този будителски терор?! Егати наглеците, не оставят хората да си поспят!!! Аман от будители, не щем будители, искаме да си поспим, да си посънуваме, да избягаме в пространството на бляновете, да се скрием от проблемите на тежката действителност и реалност!

Не оставят човека да си поспи - с какво право, ако ми позволите да попитам?! Я, гарсон, пусни Азиса! Донес сладка ракийчица - та да се отпуснат душите ни! Дай на виличката ми да забоде някое и друго сочно кебапче, от което капе мазнинка, мммм! Я да земем да му ударим едно страстно маане, а?! Стига с туй будене бе, че ще взема вече сопата! Ще ни будят те, кой ви е позволил да ни тормозите?! Мащайте се и по-далеко от тука, че знаете ли що може да ви се случи ако продължите да нахалствате?!

И тъй, въпреки всичко, честит да е празникът на будителите! Те да са живи и здрави, че без тях съвсем ще я втасаме! Виждате докъде сме довели работите. Не ми се приказва вече... Хубав ден ви желая! И също ви пожелавам: не спете чак толкоз, будете се! Будността е неотменната човешка участ. Бъдеще иде от "буден", сиреч, няма някакво особено бъдеще оня, който предимно спи. Бъдете човеци, които спят само по биологични, по физиологични причини. Такъв повелява да бъде за човека животът...