Писмо до Христо Ботев, Автор: Георги Марков
"Ти си славното знаме, под което вилнее позорът"
Писателят дисидент Георги Марков, който след 1969 г. напуска комунистическа България, работи като радиоводещ в английските радиостанции Би Би Си, американската Свободна Европа и германската Дойче веле. Той е един от най-острите и талантливи критици на режима на Тодор Живков. Георги Марков умира отровен, след като е прострелян на 7 септември 1978 г. на улица в Лондон със сачма, пълна с рицин.
Есето е четено по Дойче веле на 2 юни 1976 г. Публикува се без последната страница, която не е запазена.
Драги Христо Ботев,
Дълго се колебаех дали да ти пиша това писмо в деня на стогодишнината от твоята смърт. Предполагам, че никому не е приятно, дори и на убитите герои, да им се припомня моментът на смъртта, толкова повече, ако смъртоносният куршум е дошъл отзад, от лагера на своите. С много по-голяма радост бих ти писал на твоята рождена дата, но тъй като на днешния ден ти ще получиш купища поздравителни телеграми, тържествени послания, дълги и важни речи, академични слова, планини от венци и твоето име ще кънти по радиостанции и високоговорители, аз се реших като малък контраст да ти напиша това писмо.
Всъщност много отдавна исках да ти пиша и да те питам за няколко неща. Вероятно ти не би ми отговорил или би забавил отговора си, докато се срещнем там, където всички неизбежно се срещат. Но не ти писах, защото не ти знаех адреса, както не го знам и сега – в рая ли си, или в ада. Прости ми, но доколкото те познавам, не мога да си представя, че ти сега се разхождаш между сладкопойните, облечени в бяло ангели, усмихваш се на красиви девици, пиеш райска роса, танцуваш по зелена морава и щастливо разговаряш с благочестивите светии за съвършенството на Бога и света.
Много пò ми се вярва, че дори свети Петър да те е приел в рая, ти си избягал оттам в първия удобен момент, завладял си било стария Радецки, било лодката на Данте и скришом си преминал небесния Дунав, който отделя светците от грешниците. Представям си даже как си скочил всред димящия пущинак на адското преддверие, как си прочел оня злокобен надпис “Вие, които прекрачихте този праг, надежда всяка тука оставете”, и си се засмял. Аз така вярвам, че ти си се засмял на това предупреждение и може би си протегнал ръка и откъртил дъсчицата с надписа, защото ти никога не си могъл да търпиш такива евтини предизвикателства.
Мисля, че ти си предпочел ада, защото там има каузи, докато в рая ги няма. Ти знаеш много добре, че ако стремежът на хората към рая може да бъде някакъв живот, самият рай – това си е чиста смърт. Отгоре на всичко в ада ти сигурно би намерил по-интересната част на човечеството. Старият грешник Бакунин, от когото ти толкова си се възхищавал, трябва да се е издигнал до ранг на помощник-дявол, приятелят ти Нечаев сигурно се пържи някъде в Деветия кръг, а другарят ти Стамболов, мушкан за милионен път с дяволския нож, би се опитал да ти обясни защо според него, ако ти не беше загинал във Врачанския балкан, само няколко години по-късно са щели така и така да те обесят.
И нека ти кажа, драги Христо Ботев, че аз вярвам на думите на Стефан Стамболов, въпреки че ти, може би, би ме погледнал с недоумение. Всеки твой поклонник би казал, че аз съм смахнат, защото от сто години насам всяка политическа партия, от най-дясна до най-лява, всяка фашистка или комунистическа организация, всяка власт – демократична или тоталитарна, всяка милиция или полиция те има за свое знаме, за свой герой, легенда, символ, светец. Ти си вероятно единственото име в цялата наша история, което обединява всички тях с едно желание – да те имат. Ти си нещо като магически камък, който всички духовни бедняци по нашата земя искат да притежават. Биха ти посочили помпозното величие, с което се почита денят на твоята смърт. О, как искам да видя лицето ти на този ден, как отгоре, някъде над облаците, гледаш това човешко наводнение към твоето лобно място, как добре организирани организации, войници, офицери, милиционери, ученици, пионери, комсомолци, партийци, духови музики, ракетни части, обикновени и централни комитети, генерали, поети, министри, писатели, разни деятели – с коли, камиони, автомобили, хеликоптери и пеша отиват да отдадат почит на легендата. (Прочети ЦЯЛАТА СТАТИЯ)
Коментар на daskal: Покъртително прав! Като Каравелов. Робството е вътрешно състояние. Справка - примерно "Хамлет". "О,Боже, аз бих могъл да седя затворен в орехова черупка и пак да се чувствувам владетел на безкрайни простори!" Свободни ли сме днес? В смисъла на Ботевите революционерски цели и идеали? Да! Категорично да! А защо сме... роби? Защо сме нещастни? Защо не можем да подредим държавата и страната си? Имаме избор. Защо излъчваме най-недостойните сред себе си по върховете? Защо управниците и богатите ни хора са мошеници, бандити, лъжци? Защо са дълбоко неморални хора? Кой ни е виновен? Руснаците? Германците? Американците? Евреите? Циганите? Турците? Кой? Кой не си бърше мръсните ръце в Ботев и Левски? Който завари - той се пъчи по парадите и си кичи кабинета с тях. Направили са ги на Дядо Коледовци. Гнус ме е да гледам и слушам все тези плачливо тържествени церемонии! Едни и същи от десетилетия. Онези, в чиято памет се правят тези циркове с фалшиви естрадни конферансиета и кьорфишеци, не го заслужават.
Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият български Картаген е крайно време да бъде разрушен...
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост! (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар