Истината ни прави свободни

събота, 12 юли 2008 г.

Крайъгълният камък на образованието

Най-важното е да се разбере на какво се опира цялата "образователна система" – и то по много причини. Първата може би е тази: у нас същностна, дълбока и цялостна реформа на “системата на образование и възпитание на… подрастващите” изобщо не беше направена. Реформата, за която се изприказваха толкова приказки, просто… не се състоя. Направени бяха много, но частични, безпринципни, взаимно противоречащи си и най-козметични промени, които с нищо не промениха критичната ситуация, от десетилетия съществуваща в нашето училище. Съвсем съзнателно казвам това и твърдо настоявам то да се осъзнае: така повече не може да продължава.

На второ място у нас по най-крещящ начин не се разбира, че реформата, от която се нуждае нашето образование, не е… административна, а е същностна и принципна, т.е. от промяна се нуждае не “външната форма”, а онова, от което зависи смисъла, идеята на образованието. Всъщност, нашата образователна институция е стигнала до положение – от което, впрочем, по-ниско не може да се падне – съвсем да не разбира и да не си дава сметка тъкмо за смисъла на онова, което “ръководи” и “регулира”. “Размита” и съвсем аморфна е именно идеята на образованието, неговата същност – и то не от “вчера”, не с идването на демокрацията (когато “всичко се объркало” – както наивно и… безобидно си го представят!), а от десетилетия. Налага се промяна на подхода, който се прилага от десетилетия спрямо нашите ученици (пък и студенти), превърнати в най-прост обект на… “педагогически въздействия и манипулации”. Именно тук е “разковничето”, от което зависи всичко останало, и където досега не беше “пипнато”: “обучаващият се” трябва да бъде признат за суверенен субект на своето собствено образование и възпитание, нему трябва да се “признае” огромната отговорност за това. И за целта трябва да му бъдат дадени съответните права. А ако пък не му ги “дават”, да си ги “вземе” сам…

С една дума казано, ключовата дума, благодарение на която може да настъпи така желания поврат в образованието, е думата свобода – и точно това е думата, от която нашата образователна институция най-много се бои. Бои се тъкмо в степента, в която не разбира какво точно става и какво се иска. От свобода в образованието се нуждаят всички – и неговите мениджъри, и учителите (възпитателите), и, особено, “учещите се”, учениците, “възпитаваните”. Защо образователната институция така силно се плаши от свободата ли? Ами защото свободата е фактора, който ще я направи… излишна. И затова нашите администратори, особено тези от най-високо ниво, правят всичко, за да не допуснат така потребната ни свобода в… “задушните коридори и стаи на българското образование”. Днес – и това е най-абсурдното – нашата образователна бюрокрация работи не за същностна реформа на образованието, а за собственото си запазване и съхраняване. Именно по тази причина у нас само се говори за “образователна реформа”, а нищо не се прави. Или по-скоро се прави само това, което не трябва, което само и още повече обърква и засилва абсурда на самата система.

Впрочем, там, където има “система”, оттам е прокуден… животът (казано по Мамардашвили). Системата е смъртта на образованието, ала образованието по начало е живот, то е най-живо отношение на равностойни и свободни субекти. Субекти на собствения си живот. А у нас много държат “системата” не само да бъде запазена, но и, представете си, укрепена! Чудно ли е тогава защо “нещата не вървят към добро”, напротив, от година на година стават все по-зле?!
Дотук, надявам се, можах най-кратко да щрихирам онова, което по моето разбиране е най-важното, което е принципно, от което зависи именно разбирането на смисъла. А без ясно разбиране за това какво става в нашето образование и кое трябва да се промени… “промяна всъщност не може да има”(нали си спомняте онази песничка от зората на нашата демокрация, в която се казваше точно това?). Този е “големият контекст”, в който трябваше да поставя проблема, който от много време ме занимава, а именно: как да помогнем на младите хора у нас да станат достойни граждани – на страната си, на Европа и, защо не, на… света?

Вече е безспорен и неоспорим факт: България е неотделима част на Европейския съюз. Обаче с отшумяването на звъна на чашите и грохота на фоейрверките, с които отпразнувахме този действителен триумф на нацията, все по-силно трябва да ни тревожи това какво трябва да правим оттук-нататък. За да заслужим тепърва това наистина… “не съвсем заслужено” признание. Впрочем, ако запитате Станишев или пък г-н Министъра на образованието и науката за мнението им по въпроса доколко нашето образование “съответства на европейските изисквания”, сигурен съм, че те ще ви отговорят така: “да, ние изпълнихме изискванията, предстои много работа, но… главното вече е направено”. Искате ли да се обзаложим, че точно така ще кажат? Ще го кажат, разбира се, но много ще съгрешат, и то спрямо… истината: тъкмо “най-главното” изобщо не е направено!

А кое е “най-главното”? Ето че и за него ни се налага да… спорим, което означава, че дори същността на проблема ни убягва. Правете си извода какво пък може да се каже за… “неговото решаване”!

Разпространената представа за това какво трябва да даде на младите “нашето образование” е следната. То трябвало… “да им даде” – представете си – “знания”, “умения” и… “ценности”. Звучи “доста приемливо”: наистина, какво друго пък е нужно на човека, които се подготвя за предизвикателствата на живота?! Съвременният човек трябва да е… “знаещ”, “можещ” и… “възпитан в някои… добродетели” – да го кажем така. Не е ли изпуснато нещо много важно обаче?

Да се позамислим поне малко. Ето, да помислим, примерно, по въпроса за “знанието” – прословутата “панацея” на… образованието. Да бъде “знаещ” – нима има нещо по-важно за младия човек?! – ще възкликне най-патетично всеки, особено пък нашите… чиновници в образователната институция, тези, които правят именно програмите. И затова в нашето училище главите на горките ученици продължават да бъдат… тъпкани с информация: за да знаят, за да бъдат “информирани”, “учени”, “умни”! Така им се пада: понеже, да признаем, на нашите ученици… хич, ама хич не им се учи. Ще учат обаче – кой ги пита тях?! Трябва да знаят – началството разбира по-добре от тях “тези работи”! Е ето, в нашите училища се води люта битка между ученици и… учители: първите не искат… да учат, а вторите се борят да ги правят… “знаещи”, “учени”, “умни” и пр.

Схващате ли абсурда? Не, той не е в това, че “учениците не искат” да… учат, а пък… “учителите… не могат” да ги… научат. Той не е и в това, че всъщност по този въпрос се е стигнало до същинска… “революционна ситуация”, която никой не знае накъде ще избие. Казах, люта битка се води в нашите училища: битка за… знания! Разбрахте обаче, че става дума за една друга битка – съвсем не в онзи, така възвишен смисъл на този израз…

Ами абсурдът е ясен за всеки смислен човек: прави са си учениците, че не искат да учат! “Прави ли?” и “Как така?!” – рискувам да бъда подложен на тази най-гневна реакция, но ще кажа какво мисля. Учениците са прави че не искат да учат, защото поне те, макар и най-безсъзнателно, усещат, че в този наш свят, в който съществува огромен, потискащо голям… “океан от информация”, е съвсем безнадеждна работа да се опиташ да си пълниш главата с… “информация” и със… “знания”. Това, което не могат да разберат нашите бюрократи от образователната институция, го разбира всеки що-годе мислещ човек. Децата, учениците пък го разбират най-добре. Още преди повече от 25 века същото това го е разбрал и… философа Хераклит от Ефес, пишейки знаменитата си мисъл “Многознайството на… ум не учи…”. Да, наистина: защото ако учеше, то тогава и… чиновниците от образователната институция отдавна щяха да са разбрали това толкова просто правило.

Нашите ученици, драги чиновници, не трябва да бъдат “многознаещи” или… многознайковци, те, представете си, просто трябва да станат – колкото и да ви изненадва това! – трябва да станат само… мислещи. Да, да станат мислещи хора, защото само един мислещ човек може сам да се справи в огромния океан от информация, който ни залива все повече и повече. Не трябва да се тъпчат главите на бедните ученици със… “знания”, а с това как сами да вървят по пътя на знанието, как сами да могат да си намират нужната им информация – когато им потрябва. Ако това го могат, те вече са придобили най-важното умение, което ще им служи прекрасно цял живот. А “знанията” и “информациите” се забравят, слава Богу че така е устроена човешката памет: и какъв е смисълът тогава да бъдат тъпкани главите на децата ни с толкова много, “многообразна” и при това “най-качествена” информация. Не са ли прави учениците ни, че така силно роптаят срещу издевателствата, на които ги подлага образователната институция – и то не кога да е, ами в началото на 21 век?! Тяхното нежелание да учат е един най-смислен и оправдан бунт срещу една образователна система и институция, която не зачита тяхното суверенно право на свободна мисъл, дори на… мислене. Знаете ли – и това не е анекдот – че в нашите училища най-забраненото нещо за учениците е… да мислят?! Знаете ли това, че ония ученици, които си позволяват… лукса да мислят, си имат най-големи проблеми и главоболия не само с учителите си, но и дори с… родителите си?! Ами това, че не искат да учат, е израз тъкмо на желанието на нашите ученици да… мислят: стигнало се е дотук, че те не учат тъкмо защото… мислят!!! Ако не мислеха, щяха да учат, щяха да бъдат ония най-жалки “продукти” на образователната институция. Да, осмелявам се да го кажа: тя иска да види нашите деца именно най-унизени, немислещи, изпълнители, “зубрещи”, да бъдат… “най-прост обект” на… педагогически въздействия. А учениците, слава Богу, не искат това и държат на достойнството си: ето затова те не искат да учат!

Може много да се пише все в този дух, защото и в другите две “звена” на системата – “уменията” и “ценностите-добродетели”, възпитанието – нещата са още по-отчайващи. Но аз тук нямам възможността, пък и времето да правя подобен най-пълен анализ. Казаното обаче е достатъчно, надявам се: за да се разбере докъде сме я докарали. Докарали сме я дотам всичко в нашето образование и възпитание да е… тъкмо наопаки: как ви се струва това, драги дами и господа?!

Аз съм философ, и от години преподавам философия, психология, етика… ей такива неща. Преподавал съм и във висшето, и във средното образование, имам поглед какво става и в двете сфери. Не говоря “общи приказки” и точно знам какво казвам и защо го казвам. И имам пълното право да го кажа – и да мисля така.

По моето разбиране личността е най-важното. Личността на учениците, личността на учителите, на възпитателите, на образователните мениджъри – ето тук е разковничето. Нашата образователна “система” игнорира най-главното – личността на всички тях, на всички нас, които се занимаваме с образование и възпитание. И затова е в такова печално положение. Толкова печално, че бих си позволил да заявя: имам чувството, че тя вече е в… клинична смърт. Но просто не го знае – все още. Скоро ще го узнае, ама май ще е късничко…

Крайъгълният камък, на който се държи всичко, е този: личността и нейната свобода. Ако всички, заети с образование – ученици, учители, граждани, имащи синове и дъщери в училището, с една дума: всички, цялото общество! – не завоюват свободата си, агонията на образователната система ще продължава още дълго.

Защото свобода не се дава, тя се… взема. Грешката ни е, че дълго чакахме и все още чакаме някой да ни… “даде” свобода. Уверявам ви, няма да дочакаме този ден…

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ