Има ли миналото давностТимоти Аш
Един от най-важните въпроси на нашето време днес е как народите да се разделят със своето тежко минало. Проблема трябваше да решават редица страни в различни краища на света: Чили, Аржентина, Уругвай, Салвадор, Испания след смъртта на Франко, Гърция след падането на “черните полковници”, Етиопия, Кампучия и всички посткомунистически държави от Централна и Източна Европа. Този проблем е изследван в множество книги и статии, написани преди всичко от политолози, юристи и правозащитници, които за разлика от историците разглеждат миналото най-вече като съставна част от “преходните процеси”, придвижващи страната поне авторите се надяват да е така от диктатура към стабилна демокрация.
Мен лично към тази тема ме подтикнаха преживяванията, които изпитах, докато четях собственото си досие в Щази, а в по-широк контекст наблюденията как успешно или безрезултатно страните от Централна Европа се опитват да се отърсят от наследството на комунистическото управление. В случая ще насоча вниманието си към опита на страните от Централна Европа, като по-специално ми се иска да съпоставя твърде своеобразната ситуация в Източна Германия и ситуацията в другите държави от Централна Европа, освободили се от комунистически гнет.
В процеса на съпоставката разглеждам четири основни въпроса. Нужно ли е изобщо да помним миналото и да се мъчим по някакъв начин да преодолеем неговите последствия или е по-добре просто да го забравим? Трябва ли все пак да се обръщаме към него и в кои случаи? Кой би следвало да се занимава с това нещо? И, най-сетне, по какъв начин то трябва да се върши?
1
На първия въпрос (нужно ли е?) Германия след 1989-а отговори единодушно: “Да!” “Разбира се, че трябва да помним миналото! Разбира се, че трябва с всички възможни средства да премахнем последиците от комунистическата диктатура!” Именно Германия в стремежа да си разчисти напълно сметките с миналото постави разбирането на проблема на ново равнище.
Защитниците на тази позиция се основаваха на определени нравствени, психологически и политически аргументи. Интересно е, че нравственият императив да пазим паметта за миналото по това време често приемаше познатата ни от традициите на юдаизма форма: “В паметта е тайната на изкуплението.” Психологическите аргументи сочеха, че за народите, както и за отделните хора, е вредно да потискат спомените за печални или мрачни събития от миналото напротив, тежкият “труд на скръбта” (Trauerarbeit) може да се окаже целителен за тях. На първо място обаче се изтъкваха не нравствени и психологически, а политически съображения: подчертаваше се, че стремежът за осмисляне на миналото ще помогне да се предотврати възраждането на злото в бъдеще. В обединена Германия обичаха да повтарят мисълта на Джордж Сантаяна: ония, които забравят своето минало, са обречени да го преживеят отново.
Нищо чудно, че поставянето под съмнение на тази абсолютна истина в Германия се смяташе за “политически некоректно”. Нима след Холокоста някой би посмял да призове да забравим миналото? А всъщност историята познава немалко случаи в различни страни и в различни времена, когато тъкмо това на пръв поглед задължително днес условие е било отхвърляно категорично. Много привърженици на идеята да се забрави миналото са били влиятелни за времето си хора. Така например Цицерон само два дни след убийството на Цезар заявява в римския сенат, че всички спомени за кървавата разпра трябва да бъдат предадени на вечно забвение. Oblivione sempiterna delendam. Европейските мирни договори, като се започне с договора от 851* г. между синовете на Луи Благочестиви Лотар, Лудвиг Немски и Карл, и се свърши с Лозанския договор от 1923 г., съдържат специални декларации да се забрави миналото.** Подобни призиви присъстват и във френските конституции от 1814 и 1830 г. Гражданската война в Англия завършва с приемане на Закон за освобождаване от преследвания и давност.
Дори след 1945 г. Европа знае немалко примери за политика на давност на предишните грехове. Когато завършва първоначалният период на необуздано “пречистване”(йpuration), следвоенната Френска република се изгражда на основата на една донякъде целенасочена политика, стремяща се да отстрани болезнените спомени за колаборационизма на правителството във Виши и за окупацията на страната, като в съзнанието на нацията преднамерено ги заменя с обединяващите митове на Дьо Гол за неделима, непокорена, сражаваща се Франция. Ако се вгледаме внимателно, ще видим, че в много западноевропейски страни следвоенната демокрация се гради на волята за давност достатъчно е да посочим Италия или Австрия на Курт Валдхайм, които със съдействието на съюзниците успяха да се представят като невинни жертви на нацистката агресия. Да си спомним също Западна Германия през 50-те години, когато се предприемаха явни действия за укриване на нацисткото минало.
Могат да се посочат и други примери. Преходът към демокрация в Испания се осъществяваше чрез планирана стратегия, изключваща борбата с миналото или неговото “осмисляне”. В тази връзка Хорхе Семпрун говори за “съзнателна колективна амнезия”. Безспорно в началото Испания изпитваше остър интерес към близката си история, но въпреки това в нея нямаше нито съдебни процеси над франкистките лидери, нито чистки, нито комисии за установяване на истината. По случай 50-годишнината от началото на гражданската война Фелипе Гонсалес издаде постановление, в което се казваше, че войната “окончателно е отишла в миналото” и “не оказва повече влияние върху реалния живот на страната”.
Нещо аналогично се случи дори в посткомунистическа Полша. Първият след 40 години некомунистически министър-председател Тадеуш Мазовецки при откриването на новия парламент заяви: “Ние прокарваме между нас и миналото дебела черта (gruba linia).” По-късно Мазовецки неведнъж повтори, че е имал предвид нещо напълно конкретно: правителството му поема отговорност само за решенията, приети от него самото. Но изразът “дебела черта”, често цитиран оттогава с нарочна промяна gruba kreska, бързо се разпространи и винаги се е разбирал тъкмо като изказване в полза на “испанския” подход към тежкото минало на страната. Макар тази интерпретация да не съответства на първоначалния контекст, в който фразата прозвуча, тя напълно отговаря на общата насока в политиката на Мазовецки и колегите му.
Добре си спомням тогавашните разговори сред поляците и преобладаващото настроение: да оставим миналото на мира, никакви съдилища и взаимни обвинения, да устремим поглед към бъдещето, към демокрацията и Европа, както направиха испанците. Това настроение се обяснява донякъде с факта, че до събитията през 1989 г. в Полша се стигна чрез договаряне със стария режим, чиито представители продължаваха да заемат високи длъжности, включително и постове в правителството. Имаше и друга причина: през 1990 г. никой не можеше да си представи дори, че бившата комунистическа партия ще се върне на власт в резултат на свободни избори. Ето защо изглеждаше, че няма особена потребност да се напомнят ужасите от комунистическото минало, тъй като на дневен ред стояха много по-неотложни въпроси например реформите на икономиката според т. нар. план Балцерович. Обаче зад всичко това се криеше по-дълбоко съображение, основаващо се на философията на опрощението, с която Мазовецки, либерален католик и стар съветник на “Солидарност”, беше близък на много участници в бившите опозиционни движения в страните на Централна Европа.
Тъкмо обратното, в Германия предишните източногермански дисиденти Герд Попе от “Движението за мир и права на човека” и свещеник Райнер Апелман настояваха за решително и цялостно разчистване на сметките с предходния исторически период. А в другите страни от източната част на Централна Европа именно дисидентите, пострадали най-пряко и осезаемо от стария режим, повече от всички демонстрираха готовност да прокарат “дебела черта” между настоящето и миналото. Класически пример е Вацлав Хавел в Чехословакия. През първата година на своето президентство и той като Мазовецки провеждаше политика, която би могла да бъде назована пълен отказ от каквото и да е разчистване на сметки с миналото. По друг път, различен и от германския, и от чешкия вариант, вървеше Унгария. Членовете на консервативното правителство на Йожеф Антал, които в миналото не се бяха проявявали като активни борци с комунизма, държаха гръмогласни речи, като настояваха държавният апарат да бъде прочистен от комунисти. Но цялата тяхна “очистителна” риторика въобще не се подкрепяше от реални мерки. Както често се е случвало в историята, най-резки бяха различията между Германия и Полша.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар