2Преминавам към втория въпрос: кога именно трябва да се разчистят сметките с миналото? Съществува и междинна гледна точка: “Да, нужно е, но не сега.” Един от аргументите за забавяне са неоранкистките* схващания, според които всеки опит да се пише история “по горещите следи” е неуместен: накратко казано, още не сме се дистанцирали достатъчно от събитията, за да разберем истинското им значение, още сме емоционално ангажирани, пък и не всички източници са достъпни; по-добре е да се изчака трийсетина години; тогава ще можем да се запознаем в архивите с всички официални документи. Обаче в посткомунистическа Европа тоя аргумент създава порочен кръг, тъй като тъкмо хората, разсъждаващи за недостъпните източници, държат обикновено архивите под ключ.
Изтъкват се и други, политически доводи. Привържениците на бавните действия смятат, че онова, което би трябвало да укрепи новата демокрация, всъщност може да я подкопае. Прекомерното внимание към тежкото минало би могло да разчопли старите рани и обществото да се раздели. А добре е да се постъпи така, че функционерите, колаборационистите и обикновените граждани, поддържащи диктатурата, да участват в изграждането на новата демокрация. Философът Херман Любе предполага, че именно политиката на Аденауер през 50-те години, прикриваща нацисткото минало (другояче казано, амнистия, допълнена с амнезия), е позволила да се сплоти обществото, без което демокрацията в Западна Германия не би била възможна. Тази политика помогнала на нацистите да станат демократи.
На всички изложени аргументи би могло да се възрази твърде убедително. Първо, с течение на времето растат историографските загуби, без да се компенсират по значимост от преимуществата, които предлага разширената документална база или емоционалната неутралност. Едни свидетели на събитията умират, други забравят случилото се или преосмислят своите спомени; що се отнася до архивните документи, най-страшните събития от периода на диктатурата често пъти не намират адекватно отражение в тях. Второ, жертвите и техните роднини имат моралното право да знаят от чия ръка са пострадали те самите или скъпите им близки. Трето, протакането и прикриването нанасят сериозни психически и политически вреди. Фактът, че предишните палачи и водачи остават ненаказани, а понякога и запазват високите си постове, компрометира новия режим в очите на хората, които биха могли да му осигурят най-стабилна подкрепа. Калта през цялото време изплува на повърхността и често се използва за неблаговидни цели, в интерес на моментни политически дискусии.
3
Положението в Германия предизвиква и третия въпрос: “Кой трябва да извършва правосъдието?” Както е известно, дългото мълчание през 50-те години е предшествано и от опити за денацификация, предприемани от окупационните власти, и от съдебните процеси в Нюрнберг, ръководени от държавите победителки. И Нюрнберг, и денацификацията стават отправна точка на всички дискусии по тази тема.* Огромно предимство е, че въпросните мероприятия се осъществяват след пълния разгром на хитлеристка Германия и се насочват от външни сили. Тук липсват вътрешнополитически сдържащи фактори, както е например в Латинска Америка, където бившите въоръжени пучисти благоденстват, или в Русия, където продължават да функционират старите секретни служби. Под ръководството на съюзниците бяха извършени немалко неща. Но външният и принудителен характер на прочистването имаше и своите недостатъци. Може да се предполага, че прикриването на миналото по времето на Аденауер е в известна степен реакция на германците срещу “правосъдието на победителите” и следователно срещу историята, създадена от победителите.
В повечето европейски посткомунистически страни положението е напълно противоположно. Краят на комунистическата епоха в тях не се съпътства от нова окупация напротив, всички те се смятат освободени от властта на окупатори. При това само пет страни Полша, Унгария, Румъния, България и Албания, преодоляват комунистическото минало (или не го преодоляват) в същите държавни граници, които съществуваха и при комунизма. Върху територията на другите страни бившия Съветски съюз, бивша Югославия и бивша Чехословакия, възникнаха множество по-малки нови държави, наследници на старите. По-точно, те имаха правото да отричат и наистина отричаха тази приемственост, като заявяваха, че нямат никакво отношение към наследството от миналото. Така например литовците, които се освободиха от окупационния гнет и се борят за ново лице на нацията и държавата, не успяха да устоят на изкушението да прехвърлят цялата вина на други: “Те го направиха, ние нямаме нищо общо.” Дори руснаците, обзети от същото изкушение, биха могли да кажат: “Онова не беше Русия, а Съветският съюз.”
Ще повторя: положението на Германия сред тия страни е напълно уникално. Докато поляците и унгарците останаха със своето минало очи в очи, източните и западните германци трябваше да решават проблема с общи усилия. Раздразнените жители на Източна Германия смесват произволно историческите метафори и говорят за “аншлус” на източните земи, който се съпровожда от типичното “правосъдие на победителите”. Може да се възрази, че “аншлусът” беше доброволен, подкрепен на свободни избори с гласовете на повечето източни германци, а най-смелите мерки по разчистване на сметките с миналото разсекретените архиви на Щази, установяването на официалните лица, отговорни за преследването на невинни граждани, бяха предприети по настояване на източните германци. Въпреки това недоволството им е разбираемо. След обединението на Германия наистина твърде често се забелязва, че западните германци решават съдбата на източните в съда или в органите на изпълнителната власт.
И тук възниква въпросът: имаме ли право ние, хората от Запада, които никога не сме се сблъсквали с мъчителната ситуация на избор, налаган от живот в условията на диктатура, да съдим от своите външни позиции ония, на които се е паднала такава участ? Нима сме напълно сигурни как щяхме да се държим при същите условия? Може би и ние щяхме да станем партийни функционери или информатори на тайната полиция? Имаме ли всъщност правото да съдим?… Но може да се постави и друг въпрос: имаме ли право да прощаваме? “Не прощавайте” пише Збигнев Херберт, великият поет на полската съпротива:
и не прощавай наистина не е в твоята власт да прощаваш
от името на тези които в зори бяха предадени
Право да прощават имат единствено жертвите.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар