Кога ли в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност?

14. Удава ли ми се мисленето?

Целта на познавателното отношение е истината, т.е. знанието за това, което е – “такова, каквото то е”. Но за да достигне до нея душата трябва да извърви дълъг път. Нека най-напред да се запитаме така:

14.1.Как да разбера феномена на съзнанието?

Ще изследваме душевната способност, наречена съзнание.

Приемаме, че чрез съ-знанието в по-знанието душата достига до знанието. Не e случайно, че коренът на тези думи е един и същ: знание. Мисленето, упражняването на ума (разсъдъка, интелекта) е само един етап в познанието, в нашите познавателни инициативи, много съществен, но не единствен. Преди – или паралелно на него – е съзерцанието, възприемането на нещата чрез сетивата, при което ние добиваме информация, необходима на мисленето и явяваща се негов “материал”. Това разделяне на познанието на сетивност и мислене е условно, само за нуждите на анализа.

В действителност познанието е единен поток на съзнанието, който не спира, в който всичко е смесено неразчленимо. Всички актове на съзнанието са спонтанни или целенасочени цялости, чрез които светът се явява за нас самите и чрез които ние се опитваме да вникнем в него, да разгадаем същността му. Този жив поток на съзнанието е изключително подвижен и динамичен, ако го спрем – за да можем спокойно и поотделно да “разглеждаме” съставящите го “части” и процеси – рискуваме да си създадем съвсем невярна представа. Защото “спирането” и “разкъсването” вече е унищожило най-важното – динамиката, подвижността. Тогава ние вече ще изследваме друга, изкуствена, мъртва реалност, а не живата реалност на съзнанието в нейната вътрешност, интимност, дълбока сърцевина.

Основната трудност на познанието на самото съзнание в психологията е в това да се улови и изрази естеството на това живо съзнание – без да му се прави дисекция като че ли е един труп (както правят в моргата!). В този последния случай животът вече го няма и колкото и да са изтънчени старанията и уменията на учените патологоанатоми, най-същественото – животът! – е безвъзвратно погубен…

Съзнанието е ориентирано към външния свят, към нещата, които го съставят. Неговият интерес е да проумее този свят, да го подчини на себе си и така да го направи свой свят. Но да се замислим малко: нали светът се появява само с “включването” на съзнанието? Нали без съзнанието светът е само гъст, “лепкав” мрак, който се разсейва мълниеносно, озарен от светлината на съзнанието?

Светът за нас възниква само чрез съзнанието, без участието на съзнанието той би бил едно нищо, потънало в инертност, груба масивност, непроницаемост. Разбира се, нещата си съществуват и без съзнанието, но само чрез съзнанието те стават свят, “този” свят, който “имаме” и познаваме. Съзнанието на човека не е огледало, в което светът свободно се оглежда и прави своите гримаси – защото един такъв възглед е пропуснал да забележи решаващото обстоятелство: светът като свят (“о-свет-ено”, идва от свет-лина!) става само чрез съзнанието, те са неразделно единство, а съзнанието е тъкмо озаряващата нещата светлина.

Грешката на оня възглед е: “огледалото”, съзнанието само си стои и не участва, няма никаква заслуга за появата и съществуването на света. Ние не знаем и никога няма да узнаем какъв е “светът сам по себе си” – защото той винаги ни е даден чрез съзнанието, ние го намираме в своето съзнание. Ако предположим, че го има без съзнанието, той, вероятно, ще бъде нещо друго, но със сигурност няма да бъде този, “нашият” свят. Казано другояче, картината на нашия свят възниква с решаващото участие на нашето съзнание. Тъкмо то има основната роля за неговата поява и съществуване.

Ние възприемаме света чрез сетивата (окото, ухото, носа, кожата, езика), чрез тях осъществяваме контакт с нещата, вещите, предметите. Как външният предмет се явява на съзнанието – нашата вътрешност – посредством усещанията, които имаме за него? Като че ли съществува пропаст между тези две реалности, как става така, че тя се преодолява и усещанията (възприятията) се превръщат в “мост” между нейните два бряга?

Явно това, което “имаме” в съзнанието, не е самият предмет, а неговата идеална структура, неговия образ, създаден от съзнанието и съществуващ в него. Непосредствено ни е даден не предметът “като такъв”, намиращ се извън съзнанието, а неговата поява, неговото явяване в съзнанието. Аз възприемам този тук пред мен лежащ предмет – например тази книга – но в съзнанието ми се явява не книгата (тя там не може да попадне!), а нещо друго, различно, именно нейният “образ”, който вече е психичен “факт на съзнанието” или феномен на моето съзнание. (От гръцката дума “феноменон” – “явяващото се”, “явлението”.)

Ако приема, че реалната вещ е същото, което и явлението й в съзнанието, ще допусна очевидна грешка: тя е “там”, на мястото, до което стига ръката ми, вземаща ето сега тази книга, а второто, феноменът, явлението, е “тук”, в мен самия, в моето съзнание, възприемащо книгата. Следователно на съзнанието ни са дадени непосредствено само феномените, явленията на самото съзнание, на тях трябва да разчитаме, стремейки се към познание – но чрез тях “имаме” вещите, света.

Следващият момент е този, че феноменът в съзнанието е непрекъснато насочен към своя предмет, съотнася се с него. Това свойство на съзнанието се нарича интенционалност (от лат. дума “интенцио”, стремеж, стремление, насоченост) и представлява основна характеристика на съзнанието и неговите актове. Всички актове на съзнанието, като се тръгне от възприятието и се премине през спомнянето, фантазията, желанието, мисленето, са предметни, т.е. са определени от съответно на предмета. Интенцията конституира (създава) съзнанието (и света!), изпълвайки го със съдържание, знание и смисъл.

Тази динамична интенционалност на актовете на съзнанието е причината за удивителната пъстрота и многообразие на феномените на сетивността (усещането, съзерцанието, възприятието, представите), на които се дължи красотата на света. В съзерцанието възниква и се проявява светът като прекрасна хармония на форми, цветове, аромати и пр. Следователно колкото по-възприемчива и по-впечатлителна е душата на даден човек, толкова по-богат и многообразен е светът, в който живее тази душа. Но да спрем дотук и да се запитаме нещо друго, а именно

14.2.Какво прави мислещият?

Незаинтересованото съзнание, което се оставя просто отворено към нещата, нахлуващи спонтанно в него, е рядко срещана възможност. Обичайното е, разбира се, душата да се грижи за потока от свои впечатления, да не е безразлична към него, да го направлява съобразно някакъв интерес. Съзнанието не е слънце, което може наведнъж всичко да огрее и да види, а по-скоро е “прожектор”, чиито сноп лъчи се движи и осветява само онова, което искаме – и можем – да видим и разберем. Нашето оглеждане, вслушване и т.н. в нещата, в тяхното съществуване не може да спре на нивото на сетивността, а трябва да продължи по-нататък.

Най-напред ние забелязваме само как нещата изглеждат отвън, познаваме тяхната повърхност. Ако искаме да “прескочим” тази граница или периметър на сетивността, на сетивно даденото, т.е. да отидем отвъд нея, а значи да познаем невидимата им същност, тяхното естество, цялата истина за нещата и света, се налага да мислим, да разгадаваме чрез мисленето тяхната скрита за сетивата същност. При мисленето душата използва целия си потенциал и всички свои възможности за познание – стремейки се да проникне в дълбините на предмета, които са недостъпни за сетивно възприемане.

Душевната способност за познание и мислене открай време се нарича ум, разсъдък, интелект и дори – не съвсем основателно – разум. Интелектът има един истински интерес: знанието. В мисленето съзнанието се оставя да бъде овладяно от знанието, и затова прави всичко възможно да се “потопи” пълноценно в него. Тази цел на познанието е толкова примамлива защото се основава на увереността, че чрез знанието съзнанието ще придобие дълбоката същност на нещата, техния закон, самата истина за тях. Дали тази увереност и тези надежди са оправдани?

Човекът така или иначе е мислещо същество, което разсъждава и мисли непрекъснато, даже и тогава, когато не го иска или пък не го съзнава дори. Мисленето е едно от обичайните занимания на душата, “подгонена” от своето любопитство, а преди това от удивлението си. Има безкрайно много наистина удивителни неща, но те трябва да бъдат открити, забелязани и разбрани като такива. Способността да бъдеш удивен от нещо е ценно качество, което не трябва никога да губим – след като сме го притежавали всички в детството си.

Удивителното е такова за способния да изпита удивление, за онзи, който вече не притежава такава способност, то съвсем не съществува. Всъщност съзнанието за непонятност и неизвестност е началото на познанието и мисленето. Любопитството, направлявано от учудването и удивлението, е силата, която ни движи по пътя към потребното ни знание и към жизнено значимата за човека истина.

Мислещият човек стои пред света със своите питания и целеустремено търси отговора им. Предметът, обектът на познанието, е безмълвен – или пък ние сме се разучили да го чуем? Можем ли да чакаме от него отговор на своите въпроси и търсения?

Безмълвието на съществуващото увеличава тайната, пред която сме изправени, но в разгадаването й трябва да разчитаме единствено на себе си: мисленето е процес, осъществяващ се изцяло в сферата на субективността. Задълбочавайки се в самата себе си, мислещата душа се откъсва от зависимостта си от външния предмет и въпреки това – или благодарение на това! – успява да проникне в скритата от погледа ни същност, в неговата сърцевина.

Така мисълта се появява и връща при предмета с цялата мощ на прозрението и успява да го овладее и подчини на себе си. Силата на човешката мисъл е толкова голяма, че философът Кант с право е определил разума за законодател на природата.

14.3.Но все пак как мисля?

Психологическата страна на мисленето може да бъде разбрана ясно в съпоставка с неговата логическа природа. Според логиката (науката за правилното мислене според законите на самата мисъл) хората, опитвайки се да мислят правилно, т.е. да спазват правилата на истинната мисъл, необходимо започват да мислят еднакво, т.е. при еднакви и верни предпоставки неизбежно да стигат до едни и същи изводи. Логиката не се интересува от това какво мислим, също и от това за какво мислим, а само за това как мислим и кои са правилата на необходимата, вярната, общовалидната мисъл.

Психологията обаче, признавайки тази логическа природа на мисленето, се интересува и изследва неговата човешка страна. Тя тръгва от също безспорния факт, че хората въпреки всичко – и въпреки самата логика! – мислят твърде различно, нееднакво, индивидуално и дори субективно. Феноменът на мисленето от гледна точка на психологията се проявява чрез изключително многообразие и богатство на мисловни нагласи, стилове, индивидуални особености, ситуации и конкретни мисловни актове. Следователно реалното протичане на мисловната активност е естествената територия на психологическото изследване на човешката мисъл. Психологията се стреми да разбере защо така мислим, т.е. какви са условията и психологическите “механизми” на естествената човешка мисъл.

Най-напред тя изучава мотивите, вътрешните подбуди, обуславящи мисловната активност на душата. Ясно е, че чистата любов към знанието съвсем не е единственият мотив, пораждащ мисленето на човешките същества – заети обикновено с решаването на проблеми и задачи на своя всекидневен живот. Оказва се, че обикновеното човешко мислене обслужва решаването на практически задачи на живота, което означава, че многообразието на мотиви и подбуди е твърде голямо. Ето я една от причините за психологическия индивидуализъм на човешкото мислене, за необичайните различия в него. (От това следва ли, че не бива да се питаме как можем да постигнем истинското мислене?)

Мисленето, безспорно, обслужва поведението на хората, регулира тяхната дейност, решава практически и само понякога теоретически, чисто познавателни задачи. Начинът на нашето ориентиране в света и картината на нашия свят, т.е. знанието, което имаме, е от голямо значение в протичането на мисловните процеси. Но поведението на човека се управлява не само от неговите знания и опит, то зависи и от неговите ценности, т.е. от смисъла, който той е открил за себе си в този свят. Затова мисленето на човека не е чисто и логическо, а е “сплав” от значения, ценности, цели, импулси и пр., която стои в основата на човешкия интелектуален живот. Затова хората не намират еднакъв изход от аналогични ситуации на живота, затова понякога даже ако изходът е ясен и безспорен, то индивидът е в състояние свободно да избере нещо друго, дори и да е “неразумно” и т.н.

Мислейки, човек въпреки всичко е длъжен да извършва някои процедури или операции, лежащи в основата на всяко мислене – ако иска да се занимава с мислене, а не с нещо друго. Да видим кои са те.

Мисленето тръгва от представи за неща, ситуации и конкретни обекти, които се явяват материал на мисловната активност, онова, което подлежи на “обработване” по-нататък. Представата винаги е образ или феномен на съзнанието, който представя нещо конкретно и единично, което вече сме възприемали, но то сега не е непосредствено пред “взора” на това съзнание. Мога да имам представи за всичко: за този или онзи човек, за тази или за някоя друга вещ, за една или друга ситуация. Съзнанието е преизпълнено и “гъмжи” от такива феномени-представи, а мисленето не е нищо друго освен начин за внасяне на ред в тях с цел проясняването на погледа, при което душата “вижда” неимоверно повече и по-добре.

Мисленето е ориентиране и хармонизиране на света на собствените представи. Първият такъв опит на душата е т.н. представно или нагледно-образно мислене, мисленето чрез представи. Всекидневното, обикновеното мислене на хората е повече представно; то обслужва добре потребностите на живота, макар че е хаотично, несъгласувано, вътрешно противоречиво. Така нареченото същинско мислене – мисленето чрез понятия – от своя страна е способност за създаване и свързване на понятията, породени от душата за нейните познавателни нужди. Как се образуват понятията?

Най-напред конкретните, “плътни” представи за даден род неща (например хора, човешки същества, които “познаваме” или сме виждали) биват подлагани на разчленяване, т.е. цялото се разделя на съставните му части и всяка се “оглежда” поотделно. Тази процедура се нарича анализ. По-нататък чрез сравнение и наблягане (акцентиране) се открива общото, повтарящото се в отделните представи, отхвърля се несъщественото, случайното, второстепенното в тях и се задържа само значимото, характерното, или просто интересуващото ни.

Тази процедура е абстрахирането, образуването на абстракции, в резултат на това в съзнанието възниква нова структура или феномен, наречен понятие (понякога го наричат “концепт” или “обща представа”). За да възникне обаче понятието, валидно вече за вид или род неща, се прилага друга процедура, обратна на анализа, т.е. синтезът, който свързва и придава единство на елементите (признаците), присъщи на даденото понятие. Прилагането на анализа и синтеза, или аналитико-синтетичната дейност и активност на съзнанието (образуваща понятията), е първата стъпка на мисленето, неговото начало: най-напред понятията трябва да бъдат направени ясни. Така същинското мислене може да се дефинира като способност за образуване на понятия и за “опериране” с тях. Тук лошо звучащата дума “опериране” (и също “боравене”) може спокойно да бъде заменена с думата игра и тогава мисленето се оказва свободна игра с понятията, която все пак преследва определени цели.

14.4.Дали мисленето не е игра?

Да играеш свободно с понятията на своето съзнание означава да се упражняваш в мислене. Всъщност най-голямата свобода, която притежаваме, като че ли наистина е в сферата на мисълта: няма нещо, което да не можем да си помислим, няма сила, която може да ни попречи да мислим така, както ние искаме – и каквото искаме. Мисленето е способно да създава нови светове, да продуцира идеи и понятия, да твори звездни системи от ценности и смисъл, да бъде чиста проява на активност и духовна сила, която не знае предел.

Свободата наистина е първото условие на мисълта, без нея мисленето ни е лишено от жизненост и дух – и затова е фалшиво, изкуствено и дори мъртвородено. Отричането на свободата в пределите на мисълта е убиване на нейния порив и на дълбокия патос на самото мислене. Само свободното мислене може да открива новото и да постига неизвестното, да разсейва мрака на незнанието, да мечтае, да фантазира и да се надява. Творческата, продуктивната сила на мисленето е въображението (фантазията), то подхранва неговата свободна и съзидателна мощ.

Затова мисленето е истинско царство на свободата, имащо за свой корен човешката душа (представителка в човека на вечния и надчовешки дух), която е способна да създава, а не само да “отразява” света. Без фантазия мисленето нищо ново не може да роди, то само се върти в кръга на известното, на баналното и изтърканото от употреба, на стереотипното, на онова, “което си знаем и без да мислим”…

Използването на понятия (а това са думите!) и на изречения, изграждащи тъканта на мисълта, всъщност означава, че мисленото е неотделимо от речта. Когато мислим “на ум”, ние го правим под формата на “вътрешна реч”, когато говорим, ние всъщност мислим на глас и това е речта в собствения смисъл. Мисълта се ражда в изразяването – вътрешно или външно – в основата на което лежи определено усилие за свързване на понятия. Тяхната връзка, разбира се, не е случайна, тя е открита от душата в конкретния мисловен акт, който е неотделим от изразяването.

Противно на това, което обикновено се смята, ние много рядко знаем какво точно искаме да кажем преди да сме го изразили, “узнаваме” го чрез изразяването и пак благодарение на него можем да внасяме корекции в мислите си. Това означава, че “съзнателният контрол” и дори управление на собствените ни мисли става постфактум, т.е. след факта на изразяването. Нерядко човек се удивлява на своите мисли, изречени вътрешно или на глас, и не знае как и защо се появяват. Тази особеност на феномена мислене при човека не е недостатък, а достойнство: спонтанното и независимото от съзнанието образуване на мислите преди изричането им с участието на интуицията (усета, вдъхновението, озарението) е израз на свобода и творческа мощ. Ко-гато ясно съзнаваме и предварително знаем какво искаме да кажем и казваме точно същото (!) ние сме ограничили свободата на своята мисъл и механично говорим само отдавна известни неща; дори сме станали “проводници” на чужди мисли, от устата ни “текат” техните, не нашите мисли. Тук не се ражда мисъл, а се повтаря някаква изтъркана от употреба и стара мисъл, неизвестно от кого за първи път изречена.

Голям пласт от нашите мислене се състои точно от такива мисли, съхранявани от навика ни да говорим едно и също (което ни е известно, “което си знаем”, и пр.!) и подхранвани от умствената ленивост, от която някои хора не могат да се отърват цял живот. Немислещият, неинтелигентният човек се задоволява точно с такива “мисли”, взети “назаем” или незаконно присвоени отнякъде. Излиза че при такова говорене е елиминирано тъкмо мисленето, то не участва или е сведено до някакъв минимум. Стига се дотам (и това е своеобразна “извратеност”, “перверзия” на ума!), че някои хора виждат проява на някаква “интелигентност” точно в това да говориш само заучени, отдавна казани от някой неща. Опитват се да смаят събеседника си и го обсипват с чути отнякъде или прочетени чужди мисли, представяйки ги при това за свои. Но тук няма интелект, а само фалшификат.

Впрочем, замисляме ли се върху това дали нашият събеседник не скучае когато му говорим и сме го превърнали в слушател? Как може да бъде прогонена скуката от нашите сериозни, опитващи се да бъдат дълбоки и “интелигентни” разговори? А дали изобщо водим такива разговори? Кога в училището ще изпитваме наслаждение, истинско блаженство от познанието – а не мъка и трудно поносима сложност? Възможно ли е изобщо това?