На 1 януари се навършиха 132 години от рождението на Пею Тотев Крачолов, за нас Пею Яворов.
12-13 годишна съм била когато за пръв път се потопих в света на Яворов. Пролетната ваканция прочетох всичко, което ми попадна за и от него. И така от тогава, та до днес живея с омагьосаната му вселена.
Какво всъщност е Яворов?
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
Да, това е неговото преклонение, копнеж, желание, любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на екзалтация към същество от противоположния пол.
Сън сънувах
Сън прокоба
Сънувах си
Гроба!
Да, това е Яворов, това е неговата същност. По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му. Обществото познава любовната трагедия на Яворов, но колко хора знаят за патриотичната му същност, за любовта към България.
Родина
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдащето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.
Да, това е Яворов! Малцина знаят за този му облик!
Бабина приказка
Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."
- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил...
"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.
"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...
Усещата те ли риданието на душата му? Ако се замислим, ще разберем, че тези стихове са валидни и до днес! Май нищо не се е променило?
Ето отново Яворов!
Хайдушки копнения
Три похода – и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината...
И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии – сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време – аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?
Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.
И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.
Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...
Уви, моите хайдушки копнения!
И отново ТОЙ!
Боричкания, сълзи, кърви...
Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме – да бъдем първи!
Човешка суета.
"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?
Това е моето ПРИСТРАСТИЕ! Да, но успяхте да откриете Яворов – чрез мен!
Автор: Светлана Рашкова
3.1.2010 г.
Русе
12-13 годишна съм била когато за пръв път се потопих в света на Яворов. Пролетната ваканция прочетох всичко, което ми попадна за и от него. И така от тогава, та до днес живея с омагьосаната му вселена.
Какво всъщност е Яворов?
Две хубави очи
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...
Да, това е неговото преклонение, копнеж, желание, любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на екзалтация към същество от противоположния пол.
Сън сънувах
Сън прокоба
Сънувах си
Гроба!
Да, това е Яворов, това е неговата същност. По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му. Обществото познава любовната трагедия на Яворов, но колко хора знаят за патриотичната му същност, за любовта към България.
Родина
Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .
Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?
Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?
Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?
Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдащето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.
И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.
Да, това е Яворов! Малцина знаят за този му облик!
Бабина приказка
Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.
Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."
- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."
Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил...
"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.
"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.
Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.
Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...
Усещата те ли риданието на душата му? Ако се замислим, ще разберем, че тези стихове са валидни и до днес! Май нищо не се е променило?
Ето отново Яворов!
Хайдушки копнения
Три похода – и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината...
И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии – сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време – аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?
Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.
И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.
Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...
Уви, моите хайдушки копнения!
И отново ТОЙ!
Боричкания, сълзи, кърви...
Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме – да бъдем първи!
Човешка суета.
"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?
Това е моето ПРИСТРАСТИЕ! Да, но успяхте да откриете Яворов – чрез мен!
Автор: Светлана Рашкова
3.1.2010 г.
Русе
1 коментар:
Светле,Светле,прекрасна тие статията за Яворов,но прочитът й ме накара да погледна към рафта с книгите с автографи в домашната си библиотека, там погледът ми поподна на великолепната монография на Никола Гайдаров"Процесът срещу Яворов" и неволно си задавах въпроса за прословутата нашенска злоба,която не подминава и най-роденият български поетичен гений,колко много отмъстителност от малки духовни пигмейчета се стоварва върху него.А дори и Боян Пенев при вида на полуслепият поет,който се спъва в купчината дърва на стълбището на арменския клуб и пада безпомощен върху тях,бърза да се изниже,без да му Апомогте,въпреки че"благоволее" пред поезията му.Защо не сме народ поне като арменците,които запазиха истинска почит към личноста на човека Яворов.Светла чрез теб,Честита Нова Година на всички наши приятели,които милеят и воюват за всички българско,родно и мило.
Атанас Ганчев
Публикуване на коментар