Пристрастен поглед към Яворов

На 1 януари се навършиха 132 години от рождението на Пею Тотев Крачолов, за нас Пею Яворов.

12-13 годишна съм била когато за пръв път се потопих в света на Яворов. Пролетната ваканция прочетох всичко, което ми попадна за и от него. И така от тогава, та до днес живея с омагьосаната му вселена.

Какво всъщност е Яворов?

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

Да, това е неговото преклонение, копнеж, желание, любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на екзалтация към същество от противоположния пол.

Сън сънувах
Сън прокоба
Сънувах си
Гроба!

Да, това е Яворов, това е неговата същност. По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му. Обществото познава любовната трагедия на Яворов, но колко хора знаят за патриотичната му същност, за любовта към България.

Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдащето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

Да, това е Яворов! Малцина знаят за този му облик!

Бабина приказка

Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.

Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."

- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."

Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил...

"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.

"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.

Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.

Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

Усещата те ли риданието на душата му? Ако се замислим, ще разберем, че тези стихове са валидни и до днес! Май нищо не се е променило?

Ето отново Яворов!

Хайдушки копнения

Три похода – и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината...

И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии – сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време – аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?

Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...
Уви, моите хайдушки копнения!

И отново ТОЙ!

Боричкания, сълзи, кърви...

Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме – да бъдем първи!
Човешка суета.

"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?

Това е моето ПРИСТРАСТИЕ! Да, но успяхте да откриете Яворов – чрез мен!

Автор: Светлана Рашкова

3.1.2010 г.
Русе