Истината ни прави свободни

вторник, 20 януари 2015 г.

Есе за човека, Бога и вярата, написано от един съвременен ученик на Фридрих Ницше


По моя покана философът Й. Й. Методиус се включи в написването на "Помагалото по вяра", ето неговия текст, изпратен ми специално за това; той ще отиде там под формата на съавторство; този текст поставя твърде много въпроси, независимо че дава и отговори, което го прави особено полезен:

Без вяра

Пътепоказател. Настоящото есе в 9 точки е сглобка от 20 от най-късните засега фрагменти от моя очерк в дописване "Бележки под линия: Ницше отвътре". Цифрови горни индекси отпращат към приложена в края номерация с местата на съответните фрагменти.

1. Накъде сочи духовният аристократизъм. Практиката трябва да храни всички хора, но не е задължително да храни всички пряко. Cogito ergo sum (лат., прословутото "мисля, следователно съществувам" на Декарт). Мисленето обаче не е нищо повече от умисъл. Умисълът - в социално спрежение – служи на практиката; всеки човек – в контекста на своето социално (и в т. ч. маргинално) разпределение – се намира на определени практически нива, съобразно които да мисли. И само в автоматизирано състояние се вгражда в преките си задължения. Та духовен аристократизъм се изразява в онези обстоятелства, при които практиката служи на умисъла. Философстването съставлява висшата степен на духовен аристократизъм: човек пита себе си: на що в последна сметка служи умисълът? Философът – бидейки самонабеден благородник – е най-особената порода човек, сам си поставя място. Антиподът на философа е верующият... Индивид се нарича всяка интуитивна същност. Разум би важел, ако в края на краищата съществуваше един единствен индивид, т. нар. Господ. Разсъдъкът изпълнява интерфейсната функция между индивидите, сиреч единствено едно съ-чувствие отвъд условието на благородство би довело до вяра. Благородството е чувството за уместност. Верующият нито е благороден, нито неблагороден – у него проблемът за мястото не стои.01

2. Над облога на Паскал. Вярващите християни твърдят и до днес, че – в нещо като просветление – са преодолели, в името и предвид примера на техния Господ Иисус Христос – смъртта. Пътят към вярата минава неминуемо през възможността за разядосване (показва Киркегор). Но аз просто се питам: дали да повярваме на тези люде? И не ми идва нищо друго наум, освен Облогът на Паскал. Но той пък е предназначен за еснафско суеверие (което не отменя гения на Паскал):

"Заложи на предположението, че има Господ – нищо няма да изгубиш, ако загубиш; но ще спечелиш всичко, ако спечелиш; заложиш ли обаче, че Господ няма, губиш всичко, ако загубиш и не печелиш нищо, ако спечелиш." (Моя формулировка.)

Уточнение: не би могло, щото Господът да би бил с обратен знак – та полярността внася относителност! Ролята на Дявола е мефистофелска: да провокира човека към боготърсачество и боготворчество. Тук пък е геният на Гьоте: че спасението, което Господ ни дава, се заключава тъкмо във възможността, щото дяволски да го сътворим, него, Господ.02

3. Лудвиг Витгенщайн и психологията (или къде започва човекът). Австрийският (роден във Виена) инженер-философ от еврейски произход Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951 г.) е един от гениалните мислители на човечеството въобще... Не зная дали е българска сентенцията (пословицата), че "когато фактите говорят, боговете мълчат", но е началният пункт във Витгенщайновия светоглед. (Любопитен факт е, че от 1975-та г. виенската къща "Дом Витгенщайн" – проектирана лично от Лудвиг Витгенщайн – е собственост на България, бидейки със статут на паметник на културата и културен институт.) "Когато фактите говорят, боговете мъчат", т. е. ако фактологията не подлежеше на обяснение, щеше да бъде по изискване. Светът е пълен с противоречаща на изисквания "логистика на фактите". Противоречието се дължи на психологическия остатък. Пример: бизнесменът, бидейки еманация на протестантската етика, няма оправдание да (се опитва да) лови в мътна вода риба. Единственото оправдание на търговската тайна е коректността към партньора. Единственото лоялно бизнес-отношение извън аподиктиката на правилата е доверието. И ето че "когато фактите говорят, боговете мълчат" – защо потретвам? Що ще рече, че "боговете са замлъкнали и са ни изоставили на фактите"? Митът, "божественият говор", истината, "предава Богу дух" и се разпада исторически на три фрагмента, а именно: фактология, психология и аксиология – в резултат на "вавилонското стълпотворение". Та психологията – белег на модерното – възпрепятства фактологията и аксиологията от възстановително откъм смисъл сливане: сливане в пълноценна мито-логия, "цяло". Това е. Това е, което Витгенщайн казва. Притчата за Грехопадението алегоризира същото. Човекът дръзва да се превърне в исторически индивид, поемайки в един бездомен вече свят юздите на своя собствена съдба. И ето защо новозаветният бог, богът-спасител, е любов, е бог-психолог. Сиреч във фактологията присъства, под оценъчно "небе", един психологически момент, който и пречи да бъде истина. Ракурсът и перспективата означават фактологията и следва притова да имат аксиологическо (философско, любомъдро) оправдание ("протестантската етика и духът на капитализма", виж Макс Вебер).03

4. Простъпка и психоманипулация. Принципно, човек има относно себе си право на "черно-бяла изчерпателност", има право да не бъде манипулиран, но няма задължение да не манипулира, да не нюансира и преозначава; което иде да рече, че психоманипулацията почива на максимата (пословицата) "кьорав карти не играе". Пословиците обаче са обратими – синтезирайки наблюдения, нежели поучения. Една демонстрация: че простъпка е всичко, което нарушава аподиктиката на дадено отношение, т. е. извънпсихологически простъпка е невъзможна. Ала ако относно теб отношение, в което фактически знаеш, че по субординирано задължение участваш – та ако едно подобно отношение би ти било извънпсихологически не докрай ясно, то дотолкова, макар споделено, би имал с право едно реално основание да се чувстваш в това отношение застрашен от психоманипулация "свише"; понеже в случая отговорността по аподиктично изясняване е двустранна (между "оттатък" висшестоящ и отсам нисшестоящ). Сиреч ответната (висшестоящата, "оттатъшната") страна би била съ-участник в простъпката, до която въпросният страх би довел отсамната, нисшестоящата; и ето че сега ако отсамната (панически и разтоварващо) убие оттатъшната, това би било равносилно на оттатъшно (и спонтанно, т. е. необяснимо) самоубийство – не би била налице вина. А съ-вестта би отреагирала във въздаяние. Резултат: "хитрата сврака – с двата крака"... Божията Забрана към Адам и Ева е психологически натоварена и затова Грехопадението не би могло да аргументира друго освен безбожие. Абсурд би било, щото човек да бъде - от други хора - обвиняван за жаждата си към категоричност. Жаждата към категоричност би могла да бъде аргументирано оспорвана (дали в конкретна ситуация е автентична), но не и аргументирано заклеймявана... Тоталитаристите – със своята насилствено натрапническа категоричност и болна визия – са виновни пред Човечеството, но виновни ли са (и пред какво) милионите хора, които повярваха в тоталитаристите? Аман от властващи (предимно в България днес, от след Освобождението) тарикати! Свободата: че нюансите трябва да бъдат категорично поставяни (рамкирани) извън отговорност, т. е. където отговорност да се носи не за подлежащи на позитивно съблюдаване правила (аподиктични предписания), а в прекрачване на (аподиктично постановени) граници (трансгресия). Ето: свободното време трябва да бъде част от общоприети правила. Човек няма как да бъде манипулиран там, където е свободен; и няма как да носи отговорност за своята свобода, освен при трансгресия; ала нека все пак не моят бунтовен страх за правила, моето коренище, а моята фриволност, свободното ми време, моята корона бъде моята свобода! Мож' ли се бунтува срещу правилата, ако са аподиктични! И мож' ли има свободно време под неосъществена необходимост на професионална реализация! И, о, бих извършил престъпление, ако можех да се надявам, че най-подир ще се постъпи с мен правилно!04

5. Сентенции. Гражданските принципи не падат от небето и изкристализират от динамиката между гражданската търпимост и нетърпимост; гражданството, следователно, е манталитет, чийто проект е категорическият императив.05 Предостатъчни са ми угризенията, че да търпя назидания!06 Сметкаджията – колкото и да е справедлив – никога не живее за своя сметка; а благородният – каквито и сметки да си прави – винаги се отплаща.07 Това, което тарикатът се опитва да направи, е да излъже живота.08 Дилемата на дръзновението: ако това зависи от твоето решение, би ли повторил твое неуспешно действие, при което не си допуснал грешка?09 Да призоваваш искрено към разум означава да не искаш да разчиташ изцяло на ума си, т. е. да се надяваш, че чуждата съобразителност ще компенсира слабостта на твоя пред-умисъл, твоето безумие. Та само дотолкова може да се каже, че във вярата присъства висш разум. Подобна е ситуацията, щото да се позоваваш аргументативно на авторитети... Лудост, повече лудост!10


6. Паяк. Бездната на смъртта е пронизана с паяжината на анализа. Картината на живота е просмукана със соковете на вибрацията. Паякът е в очакване.11 Знаете ли какво ми се прави? Гледа ми се хубав исторически филм, чете ми се хубава историческа книга; прави ми се нещо историческо.12 Оказва се, че единственото, което мога да предложа, е синовност.13 Господ без Църква е като душа без тяло – мъртъв.14

7. Животът. Оценностяването се изразява в съ-знание, познанието – предвид съ-знание – е сетивно (е воля от живец), битието – предвид воля от живец – е индуктивно, идейността – предвид съ-битие – е телесна (е живец във воля), оценностяването – предвид живец във воля - е интуитивно. Светът е жив, любомъдрието е живително.15 Търси се жив или мъртъв: ето че търсеният бог или е (у пълководеца) метафората за живец, или е (у пустинника) самата догма. Блажени – ни живи, ни умрели – живуркащите и бленуващите: че не Го търсят!16 Любов към далечния: да искаш да бъдеш оценен не означава да претендираш да ти се признае привилегия, нито говори, че хленчиш за попечителство. Аз и ти сме един спрямо друг несъвместими в чувствата си. Та за да ме разбереш и оцениш, то или трябва да се унижиш и покажеш свое чувство на малоценност, или да унижиш мен и покажа мое. Де да би изпитвал срам и гордост вместо плебейски бабаитлък, че да можеше да ме разбереш и оцениш по достойнство, обикнеш по достойнство, както аз теб, от подобаващо се разстояние – без да ме съ-чувстваш!17 Бог на авантюрата: да, без зрение и слух се живее опипом; животът без "божие въдворение в разсъдък" е, ще речете, живот опипом, живот на "небогоугодна" твар. Ала ако зрението не беше перспективистично, цветовете щяха да се чуват; а пък ако слухът не беше проницателен, звуците щяха да се виждат. Живец – "отвъдното присъства": "психичната реалност" е "отвъдна", "реалната психика" е "в присъствие", т. е. познанието е живо, нежели същностно; и не би могло да бъде "божие" – би могло обаче да бъде божествено. Лунният морски пейзаж на художника-експресионист наподобява ледена пързалка, ала в онзи на импресиониста се чува как в полъха на бриза трепти платно; морската глъб на композитора-експресионист подавя слушателя, ала връз онази на импресиониста се плъзга сал, триумфален за зрящия. Нам не си ни нужен ти, що ходиш по водата или във вода проправяш брод!18

8. Една тънка разлика относно шуробаджанащината. А. Шуробаджанащината – или непотизмът, племенничеството (от лат., nepot, племенник) – има, разбира се, едно общожитейско оправдание (в контекста на оцеляването и надмощието) и ни най-малко не представлява от подобна позиция аномалия, напротив. Ала онова, което прави несъвместими едно с друго ренесансовия непотизъм в Италия (например) и родното ни днешно уреденчество (връзкарство, шуробаджанащина) е ценностното, аксиологическото (от гр., αξια, ценност) оправдание. Животното живее с храна, човекът – с ценности (сиреч прехраната и алчността не принадлежат към собствено човешкия живот, но го предпоставят). Б. Аксиологията се разделя на етика и естетика. Шуробаджанащината – когато, където и каквато и да било – няма етическо оправдание. Етиката радикално противостои на житейския цинизъм. Някога (в Гърция) етици са били тъкмо киниците (школските "циници"), а циници – обществените лицемери (общоприетите "етици"). Та по етическо съображение – срещу непотизма, привилегиите и "задкулисието" (политическото лицемерие) – възниква Реформацията и прераства в Просвещение. В. Ето я и тънката разлика: днешната шуробаджанащина (и по-точно българската, байганювщината) няма никакво оправдание, представлявайки завършена аномалия на човешкото; но ренесансовата (в Италия) е във висша степен оправдаема естетически. И е напълно издържано философски, щото да се гнусиш от Бай Ганю и се възторгваш от Борджия; а и едното би било непълноценно без другото. Г. Любомъдрието е вкусът на (към-от) живота. Аксиологията почива на категорията благородство (отвъд "+" и "-"). Защо гепардът е благороден? Защото е великолепен; в отлика спрямо хиената. И ето че животът най-общо и аксиологията контактуват помежду си в естетиката. (Етическото спрежение към животните довежда до баснята, т. е. отнася се все-таки единствено за хората.)19

9. Кръщение: Светата Троица и реката на живота. Словото е в началото, доколкото не че същност, логос, слово в нещата предпоставя и задължава към познание, познавателна активност, а че познанието, познавателната активност е самата изначална същност, самият логос, самото слово; и че именно в такъв смисъл знанието е продукт на познание: нещата са това, което се знае за тях. Знанието като знание, нещата са нещо мъртво, нещо вече изречено и конструирано и подлежащо на реконструкция и дори разрушение (забрава) – жизненият им статус се свежда в каменоделческа подръчност. Ала словото, познанието ("синът божи") е нещо живо, конструктивно и нерушимо – неговата душа е вдъхновението ("светият дух"). Логосът сиреч пламти с топлината на вдъхновението – в порождение от живителен хераклитиански огън ("бога-отец"). И ето че в своята неподправеност богословието е метафора за живец, нежели поучение за отвъдно щастие; т. е. поученията за земно щастие имат все-таки общо с любомъдрието, ала (освен ако не са политическо оръжие) назидателните брътвежи за "спасение на душата" нямат, тяхната природа е на чувстващи се обидени от живота люде. Логоцентризмът е нихилизъм. Да заявиш, че човек – стига да иска – се променя към "добро" и започва да си влиза в руслото – и че само господът е непроменлив, извечно добро – е все едно да речеш за реката на Хераклит, че коритото символизира господа, а течението – човека. Сякаш реката божем съставлява някакъв мираж в нищо. Но човекът е човек с характер и се символизира като цяло от един действителен символ – реката, зад която стои т. нар. господ, живецът.20

Приложение: индекс. (01) dccxlv. (02) dccxlvii. (03) dccxcv. (04) dccxciv. (05) dcclxxiv. (06) dcclxxiii. (07) dccxci. (08) dcclxxxv. (09) dcclxxxix. (10) dccliii. (11) dcclviii. (12) dccli. (13) dcclxxxviii. (14) dcclxxxi. (15) dcclxxxvi. (16) dccxcvii. (17) dccxcii. (18) dcclxxx. (19) dcccii. (20) dccxcviii.

ПОЯСНЕНИЕ: Статията "Без вяра" е сглобка от 20 на брой фрагмента от моя основен текст "Бележки под линия: Ницше отвътре" (обширен сборник, 820 страници с номерирани с римски числа фрагменти). Указал съм коя част от статията кой номер фрагмент представлява 1:1 в сборника, нищо повече. Аз подреждам всички мои текстове в този единствен сборник, било сентенции, било статии, за да разполагам с единна банка, от която да мога да извличам всевъзможни комбинации. Понеже непрестанно ми хрумват идеи, които на момента да записвам, редактирам, съхраня и номерирам за по-нататъшна употреба. И ето, наскоро ми дойде следното: "Илюзии, които разбиват и зараждат истини - или които скриват и заместват истини. Нито в истина живее творецът, нито в лъжа - ала над истината и същевременно под лъжата." Мога от тази т. нар. банка да сглобявам бързо статии тематично, но държа, щото в самата статия да ми е ясно кое откъде в сборника съм взел.

Противя се на подхода на "използваната литература". Пишейки "бележки под линия", които в статиите ми да цитирам (сам себе си). Аз чисто и просто отхвърлям библиографския почин в изграждане на статия. Видях това у Борхес: фактите и цитатите са херменевтично замесени в тестото на авторския текст. Философстването днес или е бележки под линия, или е обречено на "използвана литература". Рефератът унищожава философското; остават бележките под линия. Аз усилено чета и скрупульозно обозначавам цитатите, въпреки че не подхождам библиографски. Има и друго: понастоящем човек трябва да философства не върху и нито даже заедно (и в диалог) с философа, когото прегръща, а от негово име, както актьорът се въплъщава в роля - за да се обезсилят академичните многознайковци и се подчертае тяхното бездарие.

12.01.2015, Й. Й. Методиус

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ