Днес е празникът Успение на Пресвета Богородица

Успение на Пресвета Богородица. Мозайка от Църквата "Иисус Христос Спасител в Хора" (Кахрие Джами) в Истанбул

Какво разказва църковното Предание

Веднъж, по време на пламенна молитва за по-скоро освобождаване (отрешение) от тялото, пред Приснодевата застанал Архангел Гавриил и със сияещо от радост лице и известил Волята Божия за Нейното успение, което трябвало да се извърши след три дни. Като знамение на Благодатното тържество над телесната смърт, която не ще има власт над Нея и от която тя трябвало да бъде възприета като от тих сън за безсмъртен живот и слава в светлината на Господнето лице, Архангелът дал на Богородица райско клонче, което излъчвало небесна светлина, като заръчал то да бъде носено пред гроба на Преблагословената в деня на погребението на пречистото и тяло.

Ако Господ, по думите на светото Писание, е откривал на своите светии и апостоли тяхната кончина, колко по-достойно и праведно е било да се сподоби с такова предизвестие Благодатната и Пренепорочна Негова Майка. Кому повече приличало да отнесе на Богородица радостната вест, ако не на този от висшите Ангели, който, винаги предстоейки пред Бога, беше предизвестник на всички небесни тайни за Приснодевата.

Животът й можеше да свърши и по-друг начин, защото ако Енох и Илия бяха взети на небето, без да претърпят смърт, то нима това предпочитание се отказваше на Майката на Този, Който каза "Аз Съм възкресението и живота; който вярва в Мен и да умре ще оживее". Не, тя трябваше подобно на Него да умре, да бъде в гроб и в третия ден, със силата на Неговото всемогъщество да възкръсне, за да се сбъднат словата на Псалмопевеца: "възкръсни Господи, в покоя Твой, Ти и Кивота на Твоята светиня"! Тя трябваше да има обикновен човешки изход, за да не бъде счетена за привидна истината на въплъщението и да не се смущават хората да преминат на небето през същите врати на смъртта, през които мина и Небесната Царица, споделяща участта на родените на земята. На Господа беше угодно Пречистата Негова Майка да вкуси смърт, подобно на всички хора.

Пресветата Владичица разказала на всички това, което чула от Ангела и в потвърждение на своите думи показала райското клонче, сияещо с небесна светлина. Уведомила домашните си, Тя започнала да се готви за предстоящата кончина. Наредила да се украси Нейния покой и ложе, да се запалят тамян и свещи и да се подготви всичко необходимо за погребението. По времето, когато Божията Майка изявявала своите последни желания и утешавала тези, които били около нея, те чули шум и видели, че облаци ограждат дома й. Това били облаци, на които по Божие повеление Апостолите били издигнати и пренесени от различни страни, където проповядвали Евангелието, в дома на Богородица, за да отдадат чест на нейното погребение.

Успение на Пресвета Богородица - гръцка иконаАпостолите, виждайки се един друг се радвали и в недоумение се питали взаимно защо Господ ги е събрал на това място. Тогава св. Йоан Богослов, приветствайки ги със сълзи, пристъпил към тях и им съобщил, че за Света Богородица е настанало време да отиде при Господа. Когато Апостолите разбрали това, те били обзети от дълбока скръб. Влизайки в стаята те видели Богородица да седи на ложето си, изпълнена с духовно веселие и я приветствали с думите: "Благословена си ти в Господа, Който е сътворил небето и земята." Тя им отговорила: "Мир вам братя, избрани от Господа." По-късно дошъл апостол Павел, а заедно с него и неговите ученици Дионисий Ареопагит, Иеротей Дивният, Тимотей, както и другите от седемдесетте апостоли. Светият Дух събрал всички тях за да се сподобят с благословението на Божията Майка и по-благолепно да се устрои нейното погребение. Тя призовавала при себе си всеки от тях по име, благославяла ги, хвалела тяхната вяра и труд в делото на проповедта на Христовото Евангелие, на всекиго пожелавала вечно блаженство и се молела с тях за мира и благосъстоянието на целия свят.

И ето, настанал петнадесетия ден на август и този очакван, и благословен трети час на деня, в който трябвало да се извърши представянето на Божията Майка. Множество свещи горели в стаята, а светите Апостоли, които обкръжавали благолепно украсения одър на който лежала Богородица в очакване на своя изход, хвалели с песнопения Бога. Внезапно бликнала неописуемата светлина на Божествената слава, пред която помръкнали горящите свещи. В лъчите на Небесната светлина слязъл Самият Цар на славата Христос, обкръжен от Ангели, Архангели и другите безплътни сили, и с праведните души на праотците и пророците, някога предвещали за Пресветата Дева. Той се приближил към Пречистата Своя Майка, утешил я с умилни думи - да не се бои от сатанинската сила, вече потъпкана от Нейните нозе и любезно я призовал с дръзновение да премине от земята на небето. Тя радостно отговорила: "Готово е сърцето ми; нека ми бъде по думите Ти", легнала на ложето си и, взирайки се в пресветлото лице на Господа, нейния Драгоценен Син, без всякакво телесно страдание и като че заспиваща, предала в ръцете Му пресветата Си душа.

"И както Приснодевата носеше на ръцете Си Сина Божи във времето на Неговото земно младенчество, така в отплата за това, Синът Божи понесе Нейната душа на ръцете Си в началото на Нейния небесен живот" - Филарет - Митрополит Московски.

Успение Богородично. Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа от Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент") в Охрид.

С нежната любов на майка на целия християнски свят, Пресветата Дева от своята небесна висота гледала към оставащите на земята вярващи и с майчинско дръзновение увещавала Родения от Нея: "които си Ми дал, во веки съхрани".

Благодатното лица на Богородица "осветено от Божествена доброта, сияело със славата на Божественото девство", а от тялото й се разливало дивно благоухание. Чуден бил животът на Пресветата Дева, чудно било й Нейното успение.

Преданието свидетелства за много чудесни събития, съпровождащи погребението на Пресветата Богородица. Едно от тях се случило с иудейския свещеник Атоний. Той си пробил път до мястото на шествието и, бидейки силен физически, се хвърлил да събори одъра с думите: "Ето каква почест въздават на тялото, родило лъстивеца, който поруга закона на нашите отци". Но, едва допрял ръцете си до одъра, те били отсечени до лактите с невеществения меч на справедливото Божие възмездие. Откъснатите части останали залепени за одъра, а самият Атоний се хвърлил на земята с вик: "Горко ми!" Ужасен, той се покаял за деянието си и светите апостоли, като чули неговата гласна изповед и видели искреното му покаяние, духовно се зарадвали. Свети Петър му заповядал да отправи усърдна молитва към Пресветата Дева и да допре остатъка от ръцете си към частите, които висели на одъра. Тогава ръцете зараснали и се излекували. Атоний паднал пред одъра и на колене възнасял хвала на Св. Богородица и Нейния син.

Когато шествието достигнало Гетсимания, сред плач и стенания, се извършила последната раздяла с пречистото тяло; привечер светите Апостоли го положили в гроб и закрили входа с голям камък. Те не се отделили три дни от мястото на погребението, извършвайки непрестанни молитви и псалмопения. През цялото това време във въздуха се носело ангелско пеене в прослава на Пренепорочната Дева.

На същия този апостол Тома, който със своето съмнение допринесъл за по-голямата достоверност славната истина за Христовото възкресение било съдено да послужи за провъзгласяване на възкресението на Пресвета Богородица. По премъдрия Божи промисъл, апостол Тома не присъствал на успението и погребението на Божията Майка. Пристигнал в Гетсимания на третия ден, този съмняващ се Христов ученик с вопъл и отчаяние се хвърлил пред гробната пещера и дълбоко съжалил, че не се е удостоил с последното благословение на Божията Майка и не се е простил с Нея.

Апостолите в сърдечната си жалост към него решили да отворят пещерата, за да се утеши той, като се поклони на светите останки на Приснодевата. Голямо било удивлението им, когато видели, че там не било Пречистото тяло на Богородица, а лежали само погребалните й пелени, от които се разнасяло чудно благоухание.

Светата Църква нарича кончината на Божията майка "успение", а не смърт, защото смъртта, като възвръщане на пръстта на земята, а духът - на Бога, който ни го е дал, не е докоснала Благодатната.

"Победени са законите на природата в Тебе, Чиста Дево - проглася Светата Църква - съчетала девството с Рождеството и смъртта със живота. Останала дева след раждането и жива след смъртта, Ти Богородице, винаги спасяваш Твоето наследие".

Тя заспа за малко, за да се пробуди в същия миг за вечно-блажения живот и след три дни, с нетленно тяло, да се всели в небесното нетленно жилище. Тя заспа след тежкото бодърстване на многоскръбния Си живот на земята и "се представи на Живота" т.е. на Източника на живота, като Негова майка, която с молитвите Си избавя от смърт земните души и със Своето успение вселява в душите им живо предусещане на вечния живот.

Из "Сказание о земной жизни Пресвятой Богородицы", Издание на Пантелеймоновия манастир на Св. Гора Атон. © Фондация "Покров Богородичен"

Още информация за празника

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Земята е пълна с живота на прадедите ни, така също тя е нашата Майка

Писмото на Вожда Сиатъл до президента Франклин Пиърс

13 ноември 2012

Документа, който следва по-долу, е бил широко разпространен от американските и европейски вестници и които го определят като най-дълбоката и красива декларация, която някога е направена за околната среда.

Манускрипта е бил написан преди пoвече от 150 години. Негов автор е индианският Вожд Сиатъл, на племето Суамиш, от североизточните територии на САЩ, които днес влизат в щата Вашингтон. Това писмо Вожда Сиатъл е изпратил през 1855 година на президента Франклин Пиърс, като отговор на предложението му за покупка на земите на индианците Суамиш.

Великият вожд от Вашингтон ни праща хабер, че иска да купи нашите земи. Великият вожд също ни изпраща думи на приятелство и добра воля. Оценяваме този израз на внимание, защото знаем, че нашето приятелство му е излишно. Ще разгледаме неговото предложение, защото знаем, че ако не го направим, то белият човек може да дойде със своите огнени оръжия и да вземе нашите земи. Великият вожд от Вашингтон може да вярва в това, което казва Вожда Сиатъл, със същата сигурност, с която нашите Бели братя вярват в промяната на четирите годишни времена! Моите думи са непроменяеми както звездите!

Как можете да купувате и продавате небето, топлината на земята, тази идея ни се струва чужда. Не сме собственици на Свежестта на въздуха и на сребристия блясък на водата. Как можете да ги купите от нас?

Трябва да знаете, че всяка частица от тази земя е свещена за моя народ. Всяко блестящо листо, всеки пясъчен плаж, всяка мъгла в гората, всяко насекомо със своето жужукане, са свещени в паметта и опита на моето племе. Сокът на дърветата, който се движи в тях носи спомените на червенокожите хора!

Покойните бели хора забравят своята родна земя, когато поемат последния си път към звездите. За разлика от тях нашите Никога не забравят тази прекрасна земя, която е майката на всички червенокожи хора. Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са нашите сестри,еленът, мустанга и орела са нашите братя!

Планинските скалисти върхове, зелената трева от прериите, топлината на телата на мустанга и човека, всички те принадлежат на едно и също семейство. За това, когато Великият вожд от Вашингтон казва, че иска да купи нашите земи, прекалено е това, което иска!

Той ни осигурява място, където ще можем да живеем с нашите племена, ще бъде наш баща и ние негови синове. За това и разглеждаме неговото предложение за покупка на земите ни, но това няма да е лесно, защото тези земи са свещени за нас. Сребристата вода, която тече по коритата на ручеи и реки, не е просто вода, а кръвта на нашите прадеди!

Ако ви продадем тези земи, трябва да запомните, че те са свещени и трябва да научите вашите синове на това и че всяко фантастично отражение в прозрачните води на езерата, говори за спомените и историята на моя народ. Шепотът на водата е гласът на нашите прадеди!

Реките са наши сестри, те утоляват жаждата ни. Реките носят с водите си нашите канута и хранят децата ни. Ако ви продадем земите си, трябва да запомните и учите синовете си, че реките са наши и ваши сестри, за напред би трябвало да се отнасяте с тях, като с членове на семейството си !!

Знаем, че белият човек не разбира нашия начин на живот. За него е безразлично едно или друго парче земя,защото той е странник, който идва в нощта за да открадне от земята каквото му е нужно. Земята за него не е брат, а е враг, когато я завладее я напуска и продължава своя път. Оставя зад себе си гробовете на своите родители, без това да има за него значение. Отстранява от земята своите синове, без това да му въздейства! Забравя гроба на баща си и правата на своите синове. Отнася се към майката Земя и баща си Небето, като към неща, които се купуват, продават и крадат. Незадоволимият му апетит ще унищожи земята и ще остави след себе си само пустиня!

Не го разбираме това. Начинът ни на живот е различен от вашия. Посещението на градовете ви причинява болки в ушите на червенокожите хора. Може би е така, защото индианецът е дивак и не разбира нещата. Нямате нито едно място, където може да се чуе разлистването на дърветата през пролетта или трептенето на крилата на насекомите! Но може би е така, защото съм дивак и не мога да разбера! Шумът на градовете е като обида за нашите уши. И какъв живот е този, когато човек не може да чуе самотния зов на чаплата,или нощната дискусия на жабите в залива… Аз съм индианец и не го разбирам.

Ние червенокожите предпочитаме мекия звук на вятъра, който гали лицето на езерата и благоуханието на същия вятър, Пречистен от обедния дъжд и парфюмиран от аромата на боровете! Въздухът е безценен за червенокожите, защото всичко живо го споделя – Животните, дърветата и човека. Белият човек като ли не усеща въздуха, който диша. Като някой агонизиращ, който е нечувствителен към миризмата на собственото си разпадане.

Пак ще кажа, че ако ви продадем земите си трябва да запомните, че въздухът е безценен за нас, и че той споделя духът си с всеки живот който поддържа! И ако ви ги продадем, да ги оставите отделени настрана като свещени, като едно място, където може да отиде белия човек и да се наслади на полъха на свежия вятър, напоен с аромата на цъфтящата прерия!

Ще разгледаме вашето предложение за покупка на земите ни. Ако решим да я приемем, ще има едно условие. Белият човек да се отнася с дивите животни като към свои братя. Аз съм един индианец и не разбирам как изпускащия пара Железен кон може да бъде по-важен от бизона, когото убиваме, за да се нахраним и то при остра нужда. Какво би бил човек без животните ако те изчезнат… Човекът би умрял от самота и духовна нищета. Защото това, което се случва на животните, много скоро ще сполети и човека. Всички неща са свързани в Природата!

Вие трябва да учите синовете си, че земята под вашите крака, това е прахът на прадедите ви! За да уважават земята, трябва да кажете на вашите синове, че Земята е пълна с живота на прадедите ни, така също и че тя е нашата Майка. Всичко, което въздейства върху нея, засяга и нейните синове, нанасяйки вреда на нея, вредят на себе си!

Ние това го знаем. Земята не принадлежи на Човека, а той принадлежи на нея! Той не е създател на Живота, а е само една брънка от него! Всичко което прави срещу Природата, го прави срещу себе си. Знаем, и че всички неща са свързани, както Кръвта, която свързва една фамилия!

Дори и белият човек, чийто Бог върви редом с него и разговарят като приятели, не може да бъде изключение от нашата обща съдба. Може би, след всичко това, все пак ще станем братя някой ден. Ще видим….

Знаем нещо, което може би и вие ще откриете в един прекрасен ден, че нашият Бог е и вашия Бог! Сега мислите, че сте Негови собственици, както искате да сте и на нашите земи, но няма да бъдете! Той, Бога на човечността и състраданието е еднакво справедлив, както към червенокожите, така и към белите хора!

Тази земя е безценна за Него и причинявайки й вреда означава неуважение към нейния създател! Ако замърсявате постоянно леглото в което спите, ще умрете някоя нощ задушени от мръсотията си. Може би в последния си час, ще се почуствате озарени от идеята, че Бог ви е пратил по тези земи и ви е дал господството над тях и червенокожите племена, като една специална цел.

Тази мисия е едно тайнство за нас, защото не разбираме какво ще стане, когато бъдат избити бизоните, когато дивите мустанги бъдат опитомени, когато и най-отдалечените кътчета на горите ще излъчват миризмата на много хора, и когато погледа към зелените върхове на планините бъде преграден от редове бодлива тел.

Тогава ще попитаме. Къде е гъстата гора… Няма я… Къде е орела? Няма го, изчезна…

И тук свършва Живота и започва борбата за оцеляване!

Аз казах ХАУ!

G.CATLIN 1854, Танц на бизоните

Превод от испански Георги Чернаков. Gr. Canaria, 28 de enero, ano 2004.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Смирението, негорделивостта е основа на всички добродетели

Докторът по богословие, Автор: Архим. Серафим Алексиев

Веднъж един млад богослов дошъл отнякъде в Рилския манастир, като тайно се гордеел със своята титла „доктор на богословието”. Схимонах Павел, вече прегърбен 70-годишен старец, се запознал с него и му станало жал за тая суетна душа. Той чувал за неговата титла и един деен му казал:

- Кажи ми, ти колко мъртъвци си възкресил?

Младият богослов го гледал с учудване. Не можел да разбере защо му се задава такъв странен въпрос и отговорил:

- Николко.

А старецът продължил:

- Светите отци дори мъртви възкресяваха и пак не се наричаха „доктори”. И ти не се наричай така! Не е полезно за спасението!

Същият млад богослов, като се сближил след време със схимонах Павел, му задал веднъж въпроса: „Защо някои проповедници днес не оказват никакво влияние с проповедите си?”

Схимникът отговорил: „Защото нямат смирение. Гордостта отблъсква, а смирението сближава сърцата. Смирението е основа на всички добродетели. Проповедник, който е смирен, е и истинен, и искрен, и любвеобилен и милостив. Той се грижи с проповедите си да дава добра храна на духовните си чеда. Те чувстват това, трупат се около него с любов го слушат, защото той ги храни. Виждал ли си гнездо с малки птиченца? - майката носи в човката си мушици на малките и когато прелети и кацне на гнездото всички отварят гърла, защото знаят – майка им не ги лъже. Тъй е и с проповедниците. Който като баща се грижи да даде духовна храна на децата си и не ги лъже с празни и лицемерни думи, той бива слушан с внимание. Но който не дава нищо полезно на слушателите си, той ги пропъжда”.

Схимонах Павел държал много за поста, молитвата и милостинята, за търпеливото понасяне на страданията, за нестяжателността и за всички други добродетели, но мъдро пояснявал, че ако човек няма смирение, всички тия прекрасни добродетели се опропастяват.

Източник: „Схимонах Павел Рилски“ Автор: архимандрит Серафим Алексиев

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Есе за човека, Бога и вярата, написано от един съвременен ученик на Фридрих Ницше

По моя покана философът Й. Й. Методиус се включи в написването на "Помагалото по вяра", ето неговия текст, изпратен ми специално за това; той ще отиде там под формата на съавторство; този текст поставя твърде много въпроси, независимо че дава и отговори, което го прави особено полезен:

Без вяра

Пътепоказател. Настоящото есе в 9 точки е сглобка от 20 от най-късните засега фрагменти от моя очерк в дописване "Бележки под линия: Ницше отвътре". Цифрови горни индекси отпращат към приложена в края номерация с местата на съответните фрагменти.

1. Накъде сочи духовният аристократизъм. Практиката трябва да храни всички хора, но не е задължително да храни всички пряко. Cogito ergo sum (лат., прословутото "мисля, следователно съществувам" на Декарт). Мисленето обаче не е нищо повече от умисъл. Умисълът - в социално спрежение – служи на практиката; всеки човек – в контекста на своето социално (и в т. ч. маргинално) разпределение – се намира на определени практически нива, съобразно които да мисли. И само в автоматизирано състояние се вгражда в преките си задължения. Та духовен аристократизъм се изразява в онези обстоятелства, при които практиката служи на умисъла. Философстването съставлява висшата степен на духовен аристократизъм: човек пита себе си: на що в последна сметка служи умисълът? Философът – бидейки самонабеден благородник – е най-особената порода човек, сам си поставя място. Антиподът на философа е верующият... Индивид се нарича всяка интуитивна същност. Разум би важел, ако в края на краищата съществуваше един единствен индивид, т. нар. Господ. Разсъдъкът изпълнява интерфейсната функция между индивидите, сиреч единствено едно съ-чувствие отвъд условието на благородство би довело до вяра. Благородството е чувството за уместност. Верующият нито е благороден, нито неблагороден – у него проблемът за мястото не стои.01

2. Над облога на Паскал. Вярващите християни твърдят и до днес, че – в нещо като просветление – са преодолели, в името и предвид примера на техния Господ Иисус Христос – смъртта. Пътят към вярата минава неминуемо през възможността за разядосване (показва Киркегор). Но аз просто се питам: дали да повярваме на тези люде? И не ми идва нищо друго наум, освен Облогът на Паскал. Но той пък е предназначен за еснафско суеверие (което не отменя гения на Паскал):

"Заложи на предположението, че има Господ – нищо няма да изгубиш, ако загубиш; но ще спечелиш всичко, ако спечелиш; заложиш ли обаче, че Господ няма, губиш всичко, ако загубиш и не печелиш нищо, ако спечелиш." (Моя формулировка.)

Уточнение: не би могло, щото Господът да би бил с обратен знак – та полярността внася относителност! Ролята на Дявола е мефистофелска: да провокира човека към боготърсачество и боготворчество. Тук пък е геният на Гьоте: че спасението, което Господ ни дава, се заключава тъкмо във възможността, щото дяволски да го сътворим, него, Господ.02

3. Лудвиг Витгенщайн и психологията (или къде започва човекът). Австрийският (роден във Виена) инженер-философ от еврейски произход Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951 г.) е един от гениалните мислители на човечеството въобще... Не зная дали е българска сентенцията (пословицата), че "когато фактите говорят, боговете мълчат", но е началният пункт във Витгенщайновия светоглед. (Любопитен факт е, че от 1975-та г. виенската къща "Дом Витгенщайн" – проектирана лично от Лудвиг Витгенщайн – е собственост на България, бидейки със статут на паметник на културата и културен институт.) "Когато фактите говорят, боговете мъчат", т. е. ако фактологията не подлежеше на обяснение, щеше да бъде по изискване. Светът е пълен с противоречаща на изисквания "логистика на фактите". Противоречието се дължи на психологическия остатък. Пример: бизнесменът, бидейки еманация на протестантската етика, няма оправдание да (се опитва да) лови в мътна вода риба. Единственото оправдание на търговската тайна е коректността към партньора. Единственото лоялно бизнес-отношение извън аподиктиката на правилата е доверието. И ето че "когато фактите говорят, боговете мълчат" – защо потретвам? Що ще рече, че "боговете са замлъкнали и са ни изоставили на фактите"? Митът, "божественият говор", истината, "предава Богу дух" и се разпада исторически на три фрагмента, а именно: фактология, психология и аксиология – в резултат на "вавилонското стълпотворение". Та психологията – белег на модерното – възпрепятства фактологията и аксиологията от възстановително откъм смисъл сливане: сливане в пълноценна мито-логия, "цяло". Това е. Това е, което Витгенщайн казва. Притчата за Грехопадението алегоризира същото. Човекът дръзва да се превърне в исторически индивид, поемайки в един бездомен вече свят юздите на своя собствена съдба. И ето защо новозаветният бог, богът-спасител, е любов, е бог-психолог. Сиреч във фактологията присъства, под оценъчно "небе", един психологически момент, който и пречи да бъде истина. Ракурсът и перспективата означават фактологията и следва притова да имат аксиологическо (философско, любомъдро) оправдание ("протестантската етика и духът на капитализма", виж Макс Вебер).03

4. Простъпка и психоманипулация. Принципно, човек има относно себе си право на "черно-бяла изчерпателност", има право да не бъде манипулиран, но няма задължение да не манипулира, да не нюансира и преозначава; което иде да рече, че психоманипулацията почива на максимата (пословицата) "кьорав карти не играе". Пословиците обаче са обратими – синтезирайки наблюдения, нежели поучения. Една демонстрация: че простъпка е всичко, което нарушава аподиктиката на дадено отношение, т. е. извънпсихологически простъпка е невъзможна. Ала ако относно теб отношение, в което фактически знаеш, че по субординирано задължение участваш – та ако едно подобно отношение би ти било извънпсихологически не докрай ясно, то дотолкова, макар споделено, би имал с право едно реално основание да се чувстваш в това отношение застрашен от психоманипулация "свише"; понеже в случая отговорността по аподиктично изясняване е двустранна (между "оттатък" висшестоящ и отсам нисшестоящ). Сиреч ответната (висшестоящата, "оттатъшната") страна би била съ-участник в простъпката, до която въпросният страх би довел отсамната, нисшестоящата; и ето че сега ако отсамната (панически и разтоварващо) убие оттатъшната, това би било равносилно на оттатъшно (и спонтанно, т. е. необяснимо) самоубийство – не би била налице вина. А съ-вестта би отреагирала във въздаяние. Резултат: "хитрата сврака – с двата крака"... Божията Забрана към Адам и Ева е психологически натоварена и затова Грехопадението не би могло да аргументира друго освен безбожие. Абсурд би било, щото човек да бъде - от други хора - обвиняван за жаждата си към категоричност. Жаждата към категоричност би могла да бъде аргументирано оспорвана (дали в конкретна ситуация е автентична), но не и аргументирано заклеймявана... Тоталитаристите – със своята насилствено натрапническа категоричност и болна визия – са виновни пред Човечеството, но виновни ли са (и пред какво) милионите хора, които повярваха в тоталитаристите? Аман от властващи (предимно в България днес, от след Освобождението) тарикати! Свободата: че нюансите трябва да бъдат категорично поставяни (рамкирани) извън отговорност, т. е. където отговорност да се носи не за подлежащи на позитивно съблюдаване правила (аподиктични предписания), а в прекрачване на (аподиктично постановени) граници (трансгресия). Ето: свободното време трябва да бъде част от общоприети правила. Човек няма как да бъде манипулиран там, където е свободен; и няма как да носи отговорност за своята свобода, освен при трансгресия; ала нека все пак не моят бунтовен страх за правила, моето коренище, а моята фриволност, свободното ми време, моята корона бъде моята свобода! Мож' ли се бунтува срещу правилата, ако са аподиктични! И мож' ли има свободно време под неосъществена необходимост на професионална реализация! И, о, бих извършил престъпление, ако можех да се надявам, че най-подир ще се постъпи с мен правилно!04

5. Сентенции. Гражданските принципи не падат от небето и изкристализират от динамиката между гражданската търпимост и нетърпимост; гражданството, следователно, е манталитет, чийто проект е категорическият императив.05 Предостатъчни са ми угризенията, че да търпя назидания!06 Сметкаджията – колкото и да е справедлив – никога не живее за своя сметка; а благородният – каквито и сметки да си прави – винаги се отплаща.07 Това, което тарикатът се опитва да направи, е да излъже живота.08 Дилемата на дръзновението: ако това зависи от твоето решение, би ли повторил твое неуспешно действие, при което не си допуснал грешка?09 Да призоваваш искрено към разум означава да не искаш да разчиташ изцяло на ума си, т. е. да се надяваш, че чуждата съобразителност ще компенсира слабостта на твоя пред-умисъл, твоето безумие. Та само дотолкова може да се каже, че във вярата присъства висш разум. Подобна е ситуацията, щото да се позоваваш аргументативно на авторитети... Лудост, повече лудост!10

6. Паяк. Бездната на смъртта е пронизана с паяжината на анализа. Картината на живота е просмукана със соковете на вибрацията. Паякът е в очакване.11 Знаете ли какво ми се прави? Гледа ми се хубав исторически филм, чете ми се хубава историческа книга; прави ми се нещо историческо.12 Оказва се, че единственото, което мога да предложа, е синовност.13 Господ без Църква е като душа без тяло – мъртъв.14

7. Животът. Оценностяването се изразява в съ-знание, познанието – предвид съ-знание – е сетивно (е воля от живец), битието – предвид воля от живец – е индуктивно, идейността – предвид съ-битие – е телесна (е живец във воля), оценностяването – предвид живец във воля - е интуитивно. Светът е жив, любомъдрието е живително.15 Търси се жив или мъртъв: ето че търсеният бог или е (у пълководеца) метафората за живец, или е (у пустинника) самата догма. Блажени – ни живи, ни умрели – живуркащите и бленуващите: че не Го търсят!16 Любов към далечния: да искаш да бъдеш оценен не означава да претендираш да ти се признае привилегия, нито говори, че хленчиш за попечителство. Аз и ти сме един спрямо друг несъвместими в чувствата си. Та за да ме разбереш и оцениш, то или трябва да се унижиш и покажеш свое чувство на малоценност, или да унижиш мен и покажа мое. Де да би изпитвал срам и гордост вместо плебейски бабаитлък, че да можеше да ме разбереш и оцениш по достойнство, обикнеш по достойнство, както аз теб, от подобаващо се разстояние – без да ме съ-чувстваш!17 Бог на авантюрата: да, без зрение и слух се живее опипом; животът без "божие въдворение в разсъдък" е, ще речете, живот опипом, живот на "небогоугодна" твар. Ала ако зрението не беше перспективистично, цветовете щяха да се чуват; а пък ако слухът не беше проницателен, звуците щяха да се виждат. Живец – "отвъдното присъства": "психичната реалност" е "отвъдна", "реалната психика" е "в присъствие", т. е. познанието е живо, нежели същностно; и не би могло да бъде "божие" – би могло обаче да бъде божествено. Лунният морски пейзаж на художника-експресионист наподобява ледена пързалка, ала в онзи на импресиониста се чува как в полъха на бриза трепти платно; морската глъб на композитора-експресионист подавя слушателя, ала връз онази на импресиониста се плъзга сал, триумфален за зрящия. Нам не си ни нужен ти, що ходиш по водата или във вода проправяш брод!18

8. Една тънка разлика относно шуробаджанащината. А. Шуробаджанащината – или непотизмът, племенничеството (от лат., nepot, племенник) – има, разбира се, едно общожитейско оправдание (в контекста на оцеляването и надмощието) и ни най-малко не представлява от подобна позиция аномалия, напротив. Ала онова, което прави несъвместими едно с друго ренесансовия непотизъм в Италия (например) и родното ни днешно уреденчество (връзкарство, шуробаджанащина) е ценностното, аксиологическото (от гр., αξια, ценност) оправдание. Животното живее с храна, човекът – с ценности (сиреч прехраната и алчността не принадлежат към собствено човешкия живот, но го предпоставят). Б. Аксиологията се разделя на етика и естетика. Шуробаджанащината – когато, където и каквато и да било – няма етическо оправдание. Етиката радикално противостои на житейския цинизъм. Някога (в Гърция) етици са били тъкмо киниците (школските "циници"), а циници – обществените лицемери (общоприетите "етици"). Та по етическо съображение – срещу непотизма, привилегиите и "задкулисието" (политическото лицемерие) – възниква Реформацията и прераства в Просвещение. В. Ето я и тънката разлика: днешната шуробаджанащина (и по-точно българската, байганювщината) няма никакво оправдание, представлявайки завършена аномалия на човешкото; но ренесансовата (в Италия) е във висша степен оправдаема естетически. И е напълно издържано философски, щото да се гнусиш от Бай Ганю и се възторгваш от Борджия; а и едното би било непълноценно без другото. Г. Любомъдрието е вкусът на (към-от) живота. Аксиологията почива на категорията благородство (отвъд "+" и "-"). Защо гепардът е благороден? Защото е великолепен; в отлика спрямо хиената. И ето че животът най-общо и аксиологията контактуват помежду си в естетиката. (Етическото спрежение към животните довежда до баснята, т. е. отнася се все-таки единствено за хората.)19

9. Кръщение: Светата Троица и реката на живота. Словото е в началото, доколкото не че същност, логос, слово в нещата предпоставя и задължава към познание, познавателна активност, а че познанието, познавателната активност е самата изначална същност, самият логос, самото слово; и че именно в такъв смисъл знанието е продукт на познание: нещата са това, което се знае за тях. Знанието като знание, нещата са нещо мъртво, нещо вече изречено и конструирано и подлежащо на реконструкция и дори разрушение (забрава) – жизненият им статус се свежда в каменоделческа подръчност. Ала словото, познанието ("синът божи") е нещо живо, конструктивно и нерушимо – неговата душа е вдъхновението ("светият дух"). Логосът сиреч пламти с топлината на вдъхновението – в порождение от живителен хераклитиански огън ("бога-отец"). И ето че в своята неподправеност богословието е метафора за живец, нежели поучение за отвъдно щастие; т. е. поученията за земно щастие имат все-таки общо с любомъдрието, ала (освен ако не са политическо оръжие) назидателните брътвежи за "спасение на душата" нямат, тяхната природа е на чувстващи се обидени от живота люде. Логоцентризмът е нихилизъм. Да заявиш, че човек – стига да иска – се променя към "добро" и започва да си влиза в руслото – и че само господът е непроменлив, извечно добро – е все едно да речеш за реката на Хераклит, че коритото символизира господа, а течението – човека. Сякаш реката божем съставлява някакъв мираж в нищо. Но човекът е човек с характер и се символизира като цяло от един действителен символ – реката, зад която стои т. нар. господ, живецът.20

Приложение: индекс. (01) dccxlv. (02) dccxlvii. (03) dccxcv. (04) dccxciv. (05) dcclxxiv. (06) dcclxxiii. (07) dccxci. (08) dcclxxxv. (09) dcclxxxix. (10) dccliii. (11) dcclviii. (12) dccli. (13) dcclxxxviii. (14) dcclxxxi. (15) dcclxxxvi. (16) dccxcvii. (17) dccxcii. (18) dcclxxx. (19) dcccii. (20) dccxcviii.

ПОЯСНЕНИЕ: Статията "Без вяра" е сглобка от 20 на брой фрагмента от моя основен текст "Бележки под линия: Ницше отвътре" (обширен сборник, 820 страници с номерирани с римски числа фрагменти). Указал съм коя част от статията кой номер фрагмент представлява 1:1 в сборника, нищо повече. Аз подреждам всички мои текстове в този единствен сборник, било сентенции, било статии, за да разполагам с единна банка, от която да мога да извличам всевъзможни комбинации. Понеже непрестанно ми хрумват идеи, които на момента да записвам, редактирам, съхраня и номерирам за по-нататъшна употреба. И ето, наскоро ми дойде следното: "Илюзии, които разбиват и зараждат истини - или които скриват и заместват истини. Нито в истина живее творецът, нито в лъжа - ала над истината и същевременно под лъжата." Мога от тази т. нар. банка да сглобявам бързо статии тематично, но държа, щото в самата статия да ми е ясно кое откъде в сборника съм взел.

Противя се на подхода на "използваната литература". Пишейки "бележки под линия", които в статиите ми да цитирам (сам себе си). Аз чисто и просто отхвърлям библиографския почин в изграждане на статия. Видях това у Борхес: фактите и цитатите са херменевтично замесени в тестото на авторския текст. Философстването днес или е бележки под линия, или е обречено на "използвана литература". Рефератът унищожава философското; остават бележките под линия. Аз усилено чета и скрупульозно обозначавам цитатите, въпреки че не подхождам библиографски. Има и друго: понастоящем човек трябва да философства не върху и нито даже заедно (и в диалог) с философа, когото прегръща, а от негово име, както актьорът се въплъщава в роля - за да се обезсилят академичните многознайковци и се подчертае тяхното бездарие.

12.01.2015, Й. Й. Методиус

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата.

Айнщайн не е атеист, нито материалист, а религиозен и духовен човек

Из: Айнщайн: Интуитивният ум е свещен дар

Айнщайн описва неспособността на човешкия ум да разбере същността на Бога чрез следното сравнение: "Ние хората сме в позицията на едно малко дете, което влиза в огромна библиотека, пълна с книги, написани на множество различни езици. Детето осъзнава, че някой трябва да е написал тези книги. Но то не знае как. То не разбира езиците, на които те са написани. Детето смътно се досеща, че има някакъв тайнствен ред, според който са подредени книгите, но то не знае какъв е този ред. Според мен точно такова е отношението дори на най-интелигентното човешко същество спрямо Бога. Ние виждаме, че Вселената е чудесно подредена и че се подчинява на някакви закони, но само смътно разбираме тези закони. Нашите ограничени умове не могат да схванат тайнствената Сила, която движи космическите съзвездия."

- До каква степен сте повлиян от християнството?

- Като дете аз изучавах Библията и Талмуда. Аз съм евреин, но съм очарован от лъчезарната личност на Иисус от Назарет.

- Вие смятате ли, че Иисус е историческа личност?

- Безспорно! Невъзможно е човек да чете Евангелията, без да почувства реалното присъствие на Иисус. Неговата личност пулсира във всяка дума. Не е възможно един мит да бъде изпълнен с толкова живот. Интуитивният ум е свещен дар, а рационалният - верен слуга. Ние сме създали общество, което почита слугата и е забравило дара.

Ето няколко цитата от Айнщайн, взети от негови интервюта, писма и спомени на негови колеги:

"Аз искам да знам как Бог е сътворил този свят. Аз не се интересувам от този или онзи феномен, от спектъра на този или онзи елемент. Аз искам да узная мислите на Бога; всички останали неща са детайли."

"Ако от юдаизма на пророците и от християнството, както то е било проповядвано от Иисус Христос, се премахнат всички по-късни наслоения, светът ще придобие едно учение, което е способно да излекува всички социални злини на човечеството. Всеки човек с добра воля е длъжен постоянно в своя малък свят да се стреми да превърне това чисто хуманно учение в една жива сила дотолкова, доколкото може."

"И все пак, различията между евреите и християните не бяха ли преувеличени от фанатици и от двете страни? Всички ние живеем под благоволението на Бога и притежаваме почти еднакви духовни способности. Евреин или неевреин, роб или свободен - всички ние принадлежим на Бога."

"Колкото по-дълбоко човек прониква в тайните на природата, толкова по-голяма става неговата почит към Бога."

„Учените и философите често сравняват всичко, сътворено от Бога, с часовник, а самия Бог - с часовникар, който създава и поддържа сложния часовников механизъм. И все пак, човешкото мислене е твърде ограничено, за да може да си представи неограничения Творец на Вселената. В тази връзка Айнщайн казва:

"Разглеждам една картина, но моето въображение не може да пресъздаде външността на нейния творец. Гледам един часовник, но не мога да си представя как изглежда часовникарят, който го е създал. Човешкият разум не е способен да възприема четири измерения, как тогава е възможно да разберем Бога, за Когото хиляда години и хиляди измерения са като едно?"

"Всеки, който се занимава сериозно с наука, постепенно се убеждава, че един Дух се проявява в законите на Вселената; Дух, Който е безкрайно по-могъщ от духа на човека и пред лицето на Когото ние, с нашите скромни възможности, трябва да се смирим. По този начин научните изследвания водят към едно специфично религиозно чувство, което е твърде различно от наивната религиозност."

"Сигурно е, че една увереност в разумността и познаваемостта на света, увереност, която е сродна с религиозното чувство, стои в основата на всяка научна дейност от по-висок ранг.

Тази твърда вяра, която е обвързана с едно дълбоко чувство - вярата в един Върховен Разум, който разкрива себе си в сетивния свят, всъщност изразява моята представа за Бога."

"Най-прекрасната и най-дълбинната емоция, която можем да преживеем, е усещането за мистичното. То посява семената на всяка истинска наука. Този, който не познава това усещане, който е загубил способността си да се възхищава и да благоговее, прилича на жив мъртвец. Дълбоката емоционална увереност в съществуването на една Върховна Разумна Сила, която разкрива себе си в неразгадаемата Вселена, формира моята представа за Бога."

"Най-висшият идеал за нашите стремежи и възгледи ни е даден в юдео-християнската религиозна традиция. Това е една изключително висока цел, която ние, с нашата немощ, можем да постигнем само отчасти, но тя дава твърда и сигурна основа на нашите стремежи и убеждения."

"Колкото повече се занимавам с наука, толкова повече аз вярвам в Бога."

"Моята религиозност се състои в едно смирено възхищение пред безкрайно възвишения Дух, който разкрива себе си в онази малка част от реалността, която ние, с нашия немощен и преходен ум, едва успяваме да опознаем."

"Очевидна е хармонията в космоса, която аз, с моя ограничен човешки ум, успявам да схвана, но въпреки това, все още има хора, които казват, че Бог не съществува. А това, което наистина ме вбесява, е фактът, че тези хора твърдят, че аз поддържам техните възгледи."

"Усърдната интелектуална работа и изследването на сътворената от Бога природа са двата ангела, които ме водят през всички трудности на този живот и ми дават утеха, сила и безкомпромисна непреклонност."

"Що се отнася до духа, който формира модерните научни изследвания, аз смятам, че най-проницателните размишления в сферата на науката произлизат от едно дълбоко религиозно чувство и че без това чувство тези размишления биха били безплодни. Аз вярвам също, че тази религиозност, която се изявява днес в научните изследвания, е единствената творческа религиозна активност на нашето време."

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.

Не ни охулвайте веднага - молете се за нашите души!

"Епитафия" (балада)

Франсоа Вийон (1431-1463)

О хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте със думи зли —
ако към нас добро сте проявили,
над вас самите бог ще се смили.
Висим шестима, виждате, нали:
плътта на всекиго била е драга,
но ето я — вони и се разлага
и всяка кост във пепел се руши.
Да се присмеете, не се полага,
молете се за нашите души!

Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени. Души с различни сили
се раждат. Има и цветя с бодли.
Простете ни, дано ни съжали
Марииният син; да не избяга
благословията му и пред прага
на ада нека тя ни утеши.
Не е виновен мъртвият бродяга,
молете се за нашите души!

Отдавна дъждове са ни измили;
гори ни зной, когато не вали,
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи като стрели.
Да седнем няма как — като че ли
безспирно ни полюшва и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни охулвайте веднага,
молете се за нашите души!

Христе, пази ни със мощта си блага,
че Адът, който паст към нас протяга,
да ни погуби може, щом реши…
Насмешка никой в думи да не влага,
молете се за нашите души!

Превод от френски: Пенчо Симов

Виж също и: Франсоа Вийон: Стихотворения

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд. Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Кръговете на Ада

Оригинал взят у в Круги ада

Оригинал взят у в Круги ада

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Утре е Благовещение!

От страницата на Bohem Demeshko

СПРАВКА: Благовещение (от църковнославянски; на гръцки: Εὐαγγελισμός [τῆς Θεοτόκου]; на латински: Annuntiatio — възвестяване) е евангелско събитие и посветеният на него християнски празник: Възвестяването от Архангел Гавриил на Дева Мария за това, че тя ще роди по плът очаквания Спасител на човечеството, сина Божий - Иисус Христос.

Празнува се на 25 март. Утвърден е в Православната църква през 7 век. Почита се от всички основни християнски деноминации (православие, католицизъм, протестантство).

За него разказва Евангелието от Лука, глава 1, ст. 26-38:

26. А на шестия месец бе изпратен от Бога Ангел Гавриил в галилейския град, на име Назарет,
27. при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома Давидов; а името на девицата беше Мариам.
28. Ангелът влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените.
29. А тя, като го видя, смути се от думите му и размисляше, какъв ли е тоя поздрав.
30. И рече й Ангелът: не бой се, Мариам, понеже ти намери благодат у Бога;
31. и ето, ти ще заченеш в утробата, ще родиш Син и ще Го наречеш с името Иисус.
32. Той ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и ще Му даде Господ Бог престола на отца Му Давида;
33. и ще царува над дома Иаковов довеки, и царството Му не ще има край.
34. А Мариам рече на Ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?
35. Ангелът й отговори и рече: Дух Светий ще слезе върху ти, и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий.
36. Ето и Елисавета, твоя сродница, наричана неплодна, и тя зачена син в старините си, и е вече в шестия месец;
37. защото у Бога няма да остане безсилна ни една дума.
38. Тогава Мариам рече: ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти. И Ангелът си отиде от нея.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Една импровизирана философска "проповед" в деня на Рождество Христово

Днес е ден, в който подобава да мислим, да разговаряме и да пишем само за истински великото. За истински същественото. За най-значимото. За най-важното. За най-възвишеното. За най-прекрасното. Днес е празникът Рождество Христово! Дали ще мога да представя поне отчасти чувствата, които ме вълнуват в този ден? Едва ли - но какво ми пречи да опитам?

Родил се е на този ден нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос. Христос наистина е и Бог, и човек. Да, Оня Същият, когото човеци по-късно ще разпънат на кръста. Но преди това той ще създаде най-възвишеното Учение, което самият Бог ни е подарил, е подарил на нас, човеците. Дал ни е Истината, без която не си струва да се живее. Без която животът ни става жалък и мизерен. Ако тая най-възвишена Истина не спазваме, няма как да изпълним своята човешка мисия в живота си. Да си човек не е проста работа - както някои си го представят. Човекът, за да е човек, трябва да е верен на Божията Истина, т.е. не трябва да погасява Божията искра, която свети вътре в нас. Божията искрица у човека е неговата душа. А пък съвестта е Божият глас в душите ни. Тя е именно истински важното у нас - останалото са само мускули, сухожилия, плът. Останалото е така тленно, че не си струва да се залага на него. Това, че мнозина залагат тъкмо на него, нищо не означава. Означава само, че такива просто не знаят за какво живеят. И за какво си струва да живее човекът. Именно като човек. Да си човек означава да си нещо много повече от едно животно. Пък дори и силно, пък дори и хищно. Означава също, че мнозинството винаги греши. Самонадеяното множество. Тълпата. "Вечно правите". Непознаващите съмненията. Но това е друга тема. Да не се отклонявам.

Потънали били в заблуди и грехове, в долни страсти били потънали човеците - и тоя път Бог не им праща потоп, за да ги унищожи, а им праща Своя Син, за да се пожертва за тях. За да умре за тях. И за да им покаже Пътят. Посоката на този спасителен за нас, човеците, път е една: истината, доброто, красотата. "Аз съм Истината, и Пътят, и Животът". Думи на Христос, нашият Учител. Ето за какво си струва да живее човекът. Стига да иска да бъде човек де, то не е задължително. Човек всичко може да направи със себе си и с живота си, Бог го е оставил да решава сам. Абсолютно сам, без никаква принуда. За всичко сам решавай - и имай добрината да поемеш пълната отговорност за това, което си сторил. Без никакво шикалкавене. Пълната отговорност! Няма "Ама аз..." или "Някой друг ме подведе и излъга...". Тази е така простата и толкова възвишена истина, на която се покои нашият християнски свят. Нашата цивилизация на свободата, чиито основи постави Той, Божият Син, така човечният Бог Иисус Христос. Европейската, западната, евро-атлантическата цивилизация на свободата. Да, западният човек разбра Христос най-истински и пълноценно. Постигна в целия й блясък неговата истина. И затова постигна такива удивителни неща, направи толкова велики дела, постижения, творения. Казвам това, щото има краища на света, които още пребивават в тъмнина - и се противят на светлината на духа. И на свободата.

Върху тези прости, ала най-възвишени истини се крепят всички невероятни постижения на Христовата цивилизация на свободата. Тия истина разкрепостяват творческия дух на човека и му дават криле. Няма невъзможни неща за ония, които повярват в тия истини. И ги пазят като нещо най-скъпоценно и съкровено - в сърцата си. И при това вървят по този спасителен път. Познайте Истината, защото Истината ще ви направи свободни! - е мълвял нашият така човечен Бог. Колцина ли са го разбрали тогава? Да, но ето, върху тази истина израсна цяла една цивилизация. Една хуманна, човечна цивилизация. Цивилизация на свободата. На Доброто. И на Истината.

Христос, знайно е, е наблягал на едно: да бъдем човеци. Това не значи, че сме съвършени, напротив, много слаби и несигурни сме. Изпълнени сме с безпокойства от такъв ли не вид и род. Загрижени сме най-вече за своето бъдеще. Което е в нашите ръце. И в наша власт. "Блажени искащите невъзможното..." Да правиш добро - нима е толкова трудно това? Да правиш добро - да бъдеш добродетелен. Да цениш някои добродетели, без които не може. Да ги спазваш. Да живееш според тях. Да залагаш на силата у себе си, в своя дух, не на слабостта си. Да ме прощава Ницше, но тук той бърка. Християнинът не е слаб човек, професоре! Да имаш много здраве от мен! Слабаците са други, те са антихристияни. Те са потънали в долни страсти. Те в нищо не вярват. Не знаят какво си заслужава да искаш. Те са маниаци на плътта. Духът обаче е истински значимото у човека, на което си струва да се заложи. Объркан човек си на моменти, професор Ницше, нищо че си доста талантлив човек. Да беше чел по-внимателно Новия Завет, може би щеше да си промениш оптиката. Както и да е. Христос го е казал великолепно: "По делата им ще ги познаете...". Не се отнася за Ницше, а важи по принцип.

Прави добро. Колко е просто това! Просто, но трудно. Или не е трудно? Когато ти ударят едната буза, обърни и другата. Като те ударят по едната страна, обърни и другата. Това малцина го могат, но така трябва да бъде. Свърхчовешко е, но се налага така да постъпваме. Малцина го могат. Иска се колосална вътрешна сила за да го можеш. Оня, който се е обрекъл на доброто, е длъжен да го прави. Длъжен е да постъпва така. В някакъв смисъл да се откаже от законите на този низменен и пошъл материален свят - и с постъпката си да покаже, че има един друг, възвишен, нравствен, чист духовен свят, на когото християнинът е представител тук, на земята. Да, християнинът е представител на земята на този висш духовен, Божий свят. Щом има хора, способни на чисти нравствени постъпки, да, на изцяло чисти, незапетнени с нищо материално, с никакъв пошъл интерес добри дела, то това е най-категоричното доказателство, че има такъв висш духовен, Божий свят.

Също така ако са възможни актове на автентична свобода, то това пак доказва, че има един такъв свят, нищо че не се вижда с очите. Защо ли доказва това наличието на такъв един духовен свят? Ами просто е: законите на материалния свят, ако той е единствен, не го позволяват. Да, по законите на този тукашния свят всичко следва да е пошло, според интереси, никак не безкористно. Има ли чиста нраственост тук, в този свят, който е невъзможно да бъде нейно основание, значи има друг духовен свят, който е нейното основание. Толкова е просто това? Но това само малцина могат да го разберат. Тия, дето са причастни на този духовен свят. С духа си. За другите е трудничко. Те смятат, че този наш свят е единственият. Затуй за тях свобода няма и не може да има. И автентично добро не може да има. И автентичен морал също. Вижте такива нравствени, антидуховни уроди като Станишев, Доган, Орешарски и вся остальная сволочь. Те са доказателство, че човек неминуемо става нравствен урод когато повярва, че този наш тукашен свят е единствен.

Пълно е с такива хора. Те се надсмиват на ония, които вярват, че има нещо повече от това, което виждаме с очите си. И което може да бъде пипнато с пръсти. Те били, видите ли, "реалисти". Те били вярвали "само в реалното". На духовни "фантасмагории" тия роби на животинското и на външно-световото не вярвали. Те и в свободата не вярват. За тях и морал не съществува. Те могат да си позволят всичко. Да убият човек за тях е най-лесното. Да убиеш човек може и дори само когато го обидиш. Или унизиш. Или не му повярваш. Или го наскърбиш. Това пак са убийства. От друг род само. Още по-жестоки са обаче...

Освен християните представители на един по-висш свят са и... философите. Аз поне така се схващам, а се старая да живея като философ. Като заслужаващ да се нарича с това име човек. Философът е човек, който иска да живее както подобава за човека. Иска да бъде човек в истинския смисъл. Това е. Затуй най-дълбоките философски истини и идеи се родеят с истините на християнството. По два различни пътя се стига до едни и същи по същество истини. Което и доказва, че са неоспорими истини. На това нещо аз се старая да уча учениците си. Такава ми е идеята. Заради това и живея. Такава, дето се казва, ми била ориста. Участта. Съдбата. Глупости, аз този път съм си го избрал! Аз също можех да живея иначе, по законите на този свят, и тогава всички щяха да ме прегръщат. А сега предимно ме ругаят.

Да, но аз този път съм си го избрал. С всичките неудобства. Знам това и си нося, дето се казва, кръста. На който чат-пат ме разпъват. Оплюват ме. Боцват ме с копия право в сърцето. Няма начин да е иначе. Така се постъпва с всеки представител на оня, на истинския свят. Каквото са сторили с Христос, същото правят и на последователите му. Няма как да е иначе. А за философите работата е пък тази: каквото са сторили на Сократ, това ще сторят и с всички ония, за които Сократ е пример и вдъхновение. Той е нещо като "философски Христос". Сократ имам предвид. Както и да е, да спирам, че някой пак може да ме обяви за луд...

Прости им, Господи, те не знаят какво правят! Тия думи промълвил Христос към мъчителите си на Кръста. Миг преди да издъхне...

Искам да завърша по необичаен начин. Дано ми прости този млад човек, че публикувам писъмцето му до мен. Каза ми, че не е желателно да бъде публикувано, за да си бил нямал разправии, но ето, дръзвам да го публикувам, на моя отговорност, пък и той, налага се, ще трябва да приеме известен риск. Прочее, запазвам пълна анонимност, но това е съвсем истинско писмо. Което много показва. И ще бъде много на място тук, в светлината на горните разсъждения. В името на истината и, дето се казва, на науката, правя тази малка жертва, публикувайки това писъмце:

Здравейте господин Грънчаров! Днес станах свидетел отново на "хвалби" и "приказки" по Ваш адрес. Реших да Ви го, споделя просто ей-така, защото може би ще Ви е интересно как ученици от моя клас реагират и възприемат нещата, които пишете в блога си и нещата, които говорите. Моите съученици първоначално доста силно се присмиваха, четейки последните неща, написани от Вас в блога Ви (за "бунта" на оня същия 11-ти клас). (Виж Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели и също Истината ражда ненавист, а угодничеството - приятели (част II), бел. моя, А.Г.) Всеки се смееше и цитираше нещата, които бяхте написали относно Сократ и по повод на използваните от Вас изразни средства. Просто беше такава веселба - сякаш най-големите комици им разказваха вицове!

Изкараха Ви луд, че харесвате Сократ и дори казаха, че се "филмирате" че сте самия него... при което си помислих да им кажа какво всъщност имате предвид, но то такива хора просто няма как да разберат - и се отказах. Както и да е, часът почна, влезна учителката по математика и още при влизането съучениците ми се засилиха да й говорят за Вас и започнаха да й четат от текста в блога Ви. Тя, млада жена, беше толкова възмутена от начина, по който се изразявате и от нещата, които пишете и постоянно възклицаваше: "Ужас!", "Как може да се пишат такива работи?!" и т.н., сещате се сам. След което последва подигравателен смях и от нейна страна. Аз седях и искрено се забавлявах. Започна и другия час по така наречения предмет "Свят и личност", отново се цитираха неща от блога Ви и т.н., възрастната госпожа отново се подсмя малко, но нещо си личеше, че мисли другояче. Започна да говори, че нямаме право да съдим определен човек за неговото слово, че всеки е такъв какъвто е, но на съучениците това мислене явно не им хареса и започнаха да Ви изкарват пред нея какъв ли не, дори ме е срам да напиша някои от думите, които използваха. Те фактически се смееха и подиграваха на себе си, на собственото си неразбиране, на ниския си интелект.

Аз съм запознат горе-долу с нещата, които пишете, за свободата в образованието и т.н. и напълно Ви подкрепям и разбирам действията Ви. Спомням си когато ни оставяхте свободно да излизаме от класната стая без да Ви питаме и наистина същите тези ученици, които сега Ви се подиграват, моментално напускаха стаята, за което им бях дълбоко благодарен - защото се получаваха интересни дискусии.

Това ми е написал един млад човек; прочее, и други мои ученици ми писаха за подобни сценки в същия и в други класове. Имам, дето се казва, пълна информация за това какво се върши по повод на тия мои провокации, които ги правя обаче неслучайно. Моята идея е проста: да помогна с нещичко за нравственото очистване на ония, които се нуждаят от подсилване на тяхната "душевна хигиена". А че има много хора около нас, които се нуждаят от такава процедура, има. Все пак ний не сме ангелчета, нали така?! И аз не съм ангел, нищо че името ми е такова. Нямам претенции да съм непогрешим. Христос в Учението си показва изключително човеколюбие; Той разбира, че човекът е слаб и винаги е склонен да прости. Стига да осъзнаеш греха си.

Да си прощаваме недъзите, да обичаме ближния, дори и своя враг - ето това са други положения в тази така човеколюбива християнска и Христова философия на живота. И на човека. На живота за човека. Освен че е религия на свободата Христовата религия е и религия на любовта. Това е истинското и най-възвишеното: да имаш силата да обикнеш дори оня, който те мрази. И с любовта си да съкрушиш неговата ненавист. Това също така малцина го могат. Опитайте обаче, при вас може да се получи. Докато не опитаме няма как да узнаем дали не го пък можем...

Завършвам с това. Честито Рождество Христово! Да се надявам, че с горните си думи съм помогнал на някои лутащи се да разберат нищичко, което може да им помогне да си подредят вътрешния свят. И да внесат известна чистота в него. Боклуците, душевните отпадъци трябва чат-пат да ги изхвърляме. Да почистваме и да подреждаме онова, което таят душите ни. Налага се. Те са нещо като наш дом. Кой търпи в дома си разни боклуци и гниещи, разлагащи се, смърдящи отпадъци? А в душите си търпим толкова много нечистотии. За онова, което е най-важното, за него най-напред следва да се погрижим. Това пак е една истина, в която би следвало да вярваме. И да се опитваме да живеем според нея. Между думи и дела трябва да постигаме пълен синхрон. Не трябва да лъжем - нито дори себе си, да не говорим за другите. И не бива да сме лицемерни.

С това завършвам своята философска "проповед" в деня на Рождество Христово! Един свят ден. Един велик празник. Ден, блестящ от белота! Тук, при мен, в Пловдив, също няма сняг, но всичко блести от скрежта, която гъстата студена мъгла оставя по дърветата. Всичко е като в приказка! Бяла феерия! Бяло, бяло - до немай къде бяло! Това за нещо да ви намеква?

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров ЕРОТИКА И СВОБОДА (с подзаглавие Практическа психология на пола, секса и любовта), 8.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-332-0, 168 стр. Една книга, създадена с цел да облекчи разбирането от младите хора на най-значими за живота проблеми, по които сме длъжни да имаме цялата достижима яснота. Всеки трябва да достигне до своята лична истина, без която трудно се живее, без която животът ни се превръща в абсурд.   Книгата ЕРОТИКА И СВОБОДА е написана за тия, които живеят с духа на новото, на завърналия се при себе си човешки живот и на свободата.

Заповядайте на едно културно събитие - представяне на нова книга за Пловдив на Евгений Тодоров

ИЗДАТЕЛСКА КЪЩА „ХЕРМЕС” представя книгата ЗАПОМНЕТЕ ПЛОВДИВ (Стари пловдивски истории, разказани от очевидци) от Евгений Тодоров, обем: 336 стр., цена: 12,95 лв., ISBN: 978-954-26-1259-9

За автора: Евгений Тодоров е пловдивски журналист, драматург, режисьор, в един момент е бил амбулантен търговец, бакалин, кръчмар и какво ли не. Да не забравим – и един от най-четените блогъри у нас. Неговите блогове имат вече близо 5 милиона посещения.

В първата си книга – „Записки по българския преход“ - и в „Тайни писма до Бойко Борисов“ той описа и коментира живота ни през последните 20 години, в „Наръчник на носталгика“ документира бита ни от времето на соца, а в превърналата се в бестселър „Особености на филибелийския характер“ се опита да въвлече читателите в размисъл за онова, което отличава пловдивчанина от всички други.

В новата си книга той запълва една празнина в поредицата, като описва живота и хората в Пловдив от 30-те до 60-те години на миналия век.

Авторът за книгата “Запомнете Пловдив“. КАКВИ БИХА МОГЛИ ДА БЪДАТ ЧИТАТЕЛИТЕ НА ТАЗИ КНИГА?

Може би трябваше да напиша тази книга по-рано. Тя съдържа спомени за Пловдив на хора, които помнеха града и хората от 30-те години още. Те знаеха истории, които май няма вече кой да разкаже. 90 процента от тях не са между живите. Светла им памет. Това бяха хора, които обичаха Пловдив до последен дъх. Някои от тях в последните дни на живота си изкатерваха стълбите до тавана, където се намираше студиото на Пловдивската телевизия и оставяха спомените си пред камерите. Часът на предаването „Запомнете Пловдив“ изтичаше, а те искаха да разказват още и още. Знаеха, че повече няма да имат сили да изкачат стълбите.

Не знам дали не звучи грозно, но си мисля, че спомените на хората са някой път като хайвера на рибите. Оставил си ги и вече можеш да си отидеш от този свят. Та няма как да прочетат тази книга повечето, които я написаха. И техните приятели, и много от зрителите, които допълваха, коригираха, спореха.

Надявам се обаче тези, които помнят по-новото време, което също е описано, да намерят в книгата и частичка от своя живот, от онзи Пловдив, от който малко е останало. Най-много обаче се надявам младите, които тепърва осъзнават интереса си към миналото на Пловдив, да стигнат до тази книга, за да открият там своите корени – да открият имената на дедите си, да открият къде е бил дюкянът им примерно, къщата им...

Така аз попадам от време на време на по някой ред, написан от други автори за баща ми. И откривам неща, които не съм знаел, с които трябва да бъда горд и съм длъжен да ги разкажа на внуците си. Та това е книга, в която може да откриете неочаквано нещо от своя пловдивски ген, нещо неизвестно за къщите по родната ви улица, историята на самата улица, на махалата.

В нея са събрани само спомените за центъра на града – от „Тримона“ до Джумаята: Главната, „Отец Паисий“ и пресечките. Имам материал за още няколко книги – за останалите части на града и за хората, които са живели там. Дано да имам сили да свърша и тази работа.

И след това да отплувам като риба. По Марица, разбира се.

От автора

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!  (Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)

Гонения! Това е стимулът да бъдеш християнин: "Мен Ме гониха и вас ще гонят!"

Из Убит е известният свещеник Павел Аделгейм

Тази вечер в гр. Псков (Западна Русия, близо до границите с Естония и Латвия) в своя дом в двора на църквата "Св. Константин и Елена" е бил убит известният свещеник Павел Аделгейм. За убийството му съобщи в блога си депутатът на Псковското областно събрание Лев Шлосберг. Според него убиецът е "някой от Москва", на 27 години и е бил изпратен в дома на свещеника по препоръка на жена от Москва. След като е убил свещеника, убиецът е наранил и себе си и в момента е подложен на операция, твърди областният депутат.

"Днес в Псков в около 20.00 часа в двора на храма "Св. Константин и Елена" е бил открит труп на православен свещеник с рани от нож. Сътрудниците на милицията са задържали мъж, който е заподозрян за извършването на престъплението", се казва в съобщение на прес-службата на милицията. "По предварителни данни може да се смята, че убитият е отец Павел Аделгейм", заяви сътрудник на милицията.

На 1 август отец Павел Аделгейм навърши 75 години. Новината за неговата смърт се разпространи мълниеносно в социалните мрежи. За много вярващи в Украйна и Русия отец Павел беше олицетворение на свещеник, който не прави компромиси със своята съвест. Една от най-нашумелите му книги е "Догматът за Църквата в каноните и практиката", посветена на неправдата във взаимоотношенията между висшата църковна власт и обикновените свещеници в Руската православна църква. Книгите и статиите на отец Павел са написани с много болка за неправдата, проникваща в църковните среди.

Ето за какво убиха отец Павел:

Пасхалното писмо на отец Павел Аделгейм до неговия митрополит

Събота, 03 Май 2008 г., Автор: Златина Иванова

Известният руски свещеник и богослов отец Павел Аделгейм, за когото неотдавна писахме, изпрати до своя митрополит Евсевий Псковски пасхално писмо, в което казва следното:

"Ваше Високопреосвещенство, скъпи владико Евсевий! Христос воскресе!

Душата ми е изпълнена с пасхална радост! Отминаха дните на тягостна печал. Не крия, че като ме лишихте от енорията, която изграждах 20 години, вие ме ударихте жестоко, извадихте ме от релси и ме хвърлихте в униние. Животът ми завърши с провал: мълчаливо гледам, как равнодушни ръце разрушават това, което си създавал толкова години!

Добре е, че това се случи в навечерието на Великия пост. Времето за покаяние не отмина безплодно. Господ ми каза: "Събуди се! Краят приближава, а ти тънеш в благополучие и не се очистваш в скърби". Гонения! Това е стимулът да бъдеш християнин. "Мен Ме гониха и вас ще гонят" (Йоан 15:20). Няма нужда да питам: "Защо ме преследвате?" (Йов 19:22) Трябва да го приема с радост. Преследванията са нужни на християнина, за да го заведат в Небесното царство. Църквата разцъвфа и крепне в гонения.

Както Христос Спасител пострада от ръцете на архиереите, така и аз се радвам, че съм гонен от Твое архиерейство.

Преди гонителите и палачите на християните бяха Нерон и Диоклетиан, Исаврите и Копронимите, Дзержински и Куроедови. Сега Ваше Високопреосвещенство пое на себе си неблагодарната работа на гонителите: да бъде будилник за народа Божий. Съчувствам ви от все сърце и ви благодаря за тази грижа: "Всички, които желаят да живеят благочестиво в Христа Иисуса ще бъдат гонени" (2 Тим. 3-11). Гонете, преследвайте и убивайте, за да не се лишим поради нерадение от вечния живот. Ръцете на гонителите са изцапани с кръвта на Спасителя и неговите ученици, но те отключват вратите на Царството. По човешки е трудно да гледам как се разрушава моята енория, хорът, приютът, гимназията - всичко, което вие обрекохте на умиране, "за да бъде спасен духът в деня на нашия Господ Иисус Христос" (1Кор. 5:5).

Страданията са неизбежни в делото на спасението: "всяка жертва ще се осоли със сол. Имайте сол в себе си" (Мк. 9:49) Нека Господ и вам подготви път за спасение, както вие ни спасявате чрез скърби и гонение.

Простете и благословете. Христос воскресе!

С любов в Христа. Отец Павел

Кой е отец Павел:

Свещ. Павел Аделгейм е роден през 1938 г., детските си години прекарва заедно с майка си на заточение в Казахстан. Баща му е разстрелян през 1942 г. Той постъпва като послушник в Киево-печьорската лавра, а през 1956 г. постъпва в Киевската духовна семинария. Там е изключен по политически причини от тогавашния игумен Филарет Денисенко (сега разколнически патриарх в Киев), а малко по-късно е ръкоположен за дякон. Завършва Московската духовна академия, а през 1964 г. става свещеник в Каган. През 1969 г. построява нов храм, арестуван е и е осъден по чл. 190 за „клевета за съветската власт” на 3 години лишаване от свобода. В затвора загубва десния си крак и през 1972 г. излиза инвалид. От 1976 г. служи в Псковска епархия. Обгрижва два храма, към които работят православно общообразователно училище и приют за деца-инвалиди. Публикуваме откъс от книгата му "Догматът за Църквата в каноните и практиката".

Прочетете още от него: Послушанието – добродетел, грях или беда?

"Последният свободен свещеник в Московската патриаршия беше убит", писа известният отец Андрей Кураев, един от най-известните православни блогъри. Според него отец Павел не е бил дисидент, който смята, че църковното ръководство греши по принцип, а просто е следвал възгледите си, предаде РИА Новости.

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни.  Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.