Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено

София, кръстовището на булевард “Васил Левски” и улица “Граф Игнатиев”, 30-те години на ХХ век

Преди 85 години: Защо искам да емигрирам, Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

За упадъка на моралните и културните ценности на нацията, за безизходицата и липсата на воля за промяна, за тържеството на посредствеността. Статия отпреди 85 години описва картината на една уж далечна действителност, а всъщност толкова позната нам и днес.

Едва ли има културен българин, който да не изпитва огорчение от обществената и морална поквара на нашия живот. Това чувство се засилва от съзнанието, че в тази поквара взима деятелно участие т.нар. „интелигенция“, чиято ненаситна и вълча природа се манифестира по твърде безогледен начин. Разбира се, не цялата интелигенция носи това петно – част от нея все още пази традициите на честта и чувството на отговорност. Дух на егоизъм, който не подбира средства, за да се насити, да затлъстее, бягство от всяка безкористна обществена служба, отказ от всяка лична жертва за общо благо – това са новите пътища на тази корумпирана и бедна духовно „интелигенция“. Тук е коренът на злото, първоизточникът на всички бедствия, които сполетяха и които още дебнат българския народ. Неизлечима е тая болест, като рак в народното тяло. Тя се е разляла във всички области на живота – политически, обществен, държавен и частен. Кой ще я изкорени?

Пирамидата на обществения и държавен механизъм е тъй зле нагодена, че ония, които успяват да се изкачат на върха, минават обикновено през трупове и чупене на кости. Народът се третира като чуждо „население“, властта се разполага като в завоювана страна. Кой е насаждал това гражданско „възпитание“, кому тежи тази страшна отговорност? Оттук ожесточението на всички против всички, липсата на морал и човещина, изпъкване на утайката, на онова, което има силни лакти и неизмеримо нахалство, заедно с всички противоречия и неизлечими рани, които това положение създава в обществения организъм. Ако състоянието на обществения живот е мерило за морала на отделните граждани, трябва да заключим, че изобщо всички морални устои в душата на отделната личност са разклатени и съзнанието ѝ помътено, за да не вижда пропастта, която всеки ден се отваря все по-дълбока. Нещастието е, че отделната личност е безсилна да се бори със злото, което я завлича, защото е старо, кърмено отдавна, подхранвано за цели и задачи, чужди на народния живот. Вместо грижа за съдбата на тоя простодушен и беден народ, от който е излязла, тая прословута интелигентска личност – като учен и писател, държавник, политик или чиновник – не е вършила друго освен да го приспива в скута на неговата собствена нищета. От това следва, като закон, че народната душа ще остане – и е останала – пуста от морални семена, чужда на оня духовен растеж, който подхранва творческите сокове на нацията. Оставен да се развива не по своя характер, да харчи енергията си за химерични и антикултурни цели, преди да е осъзнал елементарните морални ценности, той все повече затъва в грубостта на инстинкта и в дивия произвол на своята първобитна природа. Лъган от водачите си – същата тази душегубителна „интелигенция“, чийто съюз с дявола е осветен с множество антинародни катастрофични актове – разуверен в надеждите си, днес той е зле настъпен, с убита воля и разколебана, болна душа.

Животът е цялостен и смислен, когато дава поле за всестранно творчество, духовно или практическо. Нищо не окриля душата тъй както радостта на творчеството, съзнанието, че под това хубаво небе, заедно с облаците и чучулигите, и човекът допринася частици към делото на великия Творец. Напротив, нищо не потиска духа по-силно от апатията, от съзнанието, че творческите сили са притиснати, задушени, че наоколо витае призрака на нищото, на застоя и смъртта. Когато един народ достигне до състояние на духовно вцепеняване, на вътрешна каталепсия, това значи, че камбаната за неговото погребение е ударила.

Такъв момент несъмнено преживяваме и ние. Посочените недъзи на обществената ни психика разливат своята отрова, своята гной по всички артерии на живота. Не говорим тук за хищничеството на банкерските и индустриални магнати, всеки един от които би могъл да отвори собствена банка, за алчността на държавната бюрокрация или за безогледната хищност на политическите мародери – в туй време, когато голямата маса от народа и чиновничеството дояждат последната си кора хляб – това е въпрос на преценка и във всеки случай няма пряка връзка с нашата тема. Тия изгубили човешки образ, легализирани хайдуци, в чиито широки търбуси безнадеждно умира всяка човешка или християнска идея, остава да бъдат наказани от своята собствена съвест. Думата е по-скоро за тежката безизходност, в която се намират моралните и творчески сили на нацията. На арената на международното културно състезание, ние се явяваме с просешка торба, будейки съжаление за своята бедност и оставяйки след себе си иронични усмивки. И то в едно време, когато трябва да бъдат мобилизирани всички национални духовни енергии за борба с враждебни и неумолими сили, която е борба за съществуване!

А ето тъкмо това не става. Липсва волята, която би поставила всекиго на мястото му и би започнала, без омраза и грубо пристрастие, едно истинско културно строителство, би дало простор на народния гений да се разкрие с всичката си неподозирана мощ. Напротив, като че съзнателно преследват всяка истинска творческа работа, не дават възможност на творческия дух да продуцира, залъгвайки се с миражи, които наричат „постижения“. Заради службите забравят задачата, заради кариерата изоставят целта: стремежи за лично добруване, зловредни и долни амбиции, тържество на посредствеността и подлостта, коалирани за борба с правдивото и честно слово – ето картината на днешната ни действителност. Прибавете към това и липсата на свобода, традиционното политическо насилие и напластените от десетилетия рутинни предразсъдъци, и вие ще почувствате нужда да извикате: „Въздух! Отворете прозорците! Дайте слънце, обнова, светлина! Не оставяйте един цял народ да загива, като къртица в своята дупка!“. Ще усетите нужда да избягате далеч, да емигрирате в чужда страна, за да не гледате как всеки ден здравият разум капитулира пред безмислицата и глупостта!

Разбира се, то би било бягство от дълга и наистина е за порицание. С това злото не се намалява – и заедно с това расте и нашата отговорност. Всеки камък тежи на своето място и всяко дело върши своята работа. Ако всеки разреши за себе си задачата и изпълни дълга си, с това ще докаже, че не всичко е изгубено. Нужно е мъчително и дружно усилие, за да се отмести камъкът, паднал на пътя. Нека всички верни бъдат на своя пост.

Людмил Стоянов, в. „Литературен глас“, октомври 1930 г.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.