Иван Грозни срива град Казан (на снимката) се провъзгласява за "цар на Българи и Руси". По-късно в България се развива култ към "бате Иван", който уж щял да ни спаси от Турция. Но как може Българоубиец да спаси българи... не може! Това е един от многото случаи, в които българи са избирали за герой палача си.
Вместо встъпителни думи, спомените на един от руснаците обсаждали Казан: Вече около пет седмици россияните стояха под Казан и убиваха излизащите от града не по-малко от десет хиляди неприятели... Никой не се предаде жив, спасиха се малко... ранените... Градът беше завзет... убиваха всички които се намираха, в домовете или в ямите; вземаха в плен жени, деца или чиновници... сечта престана, но кръвта се лееше... Царския дворец, улиците, крепостните стени и дълбоките ровове бяха запълнени с мъртви... тела се носеха по реката...
След затриването на Златната Орда, която държала българите под робство, нашите братя въстават и създават Казанското Канство. То е пряк наследник на Волжка България, и за това свидетелства дори най първото име на град Казан - Булгар-Ал-Джахид - Новият Булгар. Според редица волжки историци от днешните идел-уралски републики, единствената съществена разлика между Казанското Ханство и Волжка България е че столицата се е преместила. И тъй като Казанското Канство е било на ключов търговски път, то е било апетитна хапка за руснаците в техните амбиции, да завладеят цяла Азия. Входната врата за това е именно Волжка България. За съжаление тя става жертва на Руската имперска политика.
Всъщност днес историята ни я представят много лаконично. Опитват се ако може да я подминат. Да кажат само с едно изречение "тогава и тогава, великият Иван Грозни, смачка нищожните българи...". Да ама не! И макар руснаците да се оправдават с това че: "Българските Канове са направили 40 последователни атаки над руски територии, главно в регионите Нижни Новгород, Владимир, Вятка, Кострома и Галиш, в първата половина на 16 век", това е просто една бегъл опит да се оправдае варварското избиване на населението на многолюден град и търговски център. Докато човек разгръща страниците на книгата "Пълна колекция на руските хроники", може да се удиви от небивалиците. В своите бълнувания се стига дотам че се твърди че Иван Грозни е нападнал Казанското Канство не заради имперска политика, а защото "българите, предвождани от Крал Мохамед Гирай, пленили 150 000 роби". От това човек би заключил че половината население на тези северни земи е отишло в плен на българите. Някак си не се връзва...
Всъщност гербът на Москва не е единственият спомен и символ на победата над Волжките България. Самият Иван IV Грозни като човек, във визша степен Мегаломан заповядва да се съгради църква, символ на победата, с куполи за всички светци, каквато "светът не е виждал. Катедралата "Свети Василий", по руски известна като "Собор Покрова", се издига през 1588 в Москва. Легенда разказва че Иван Грозни толкова се впечатлил от това здание че заповядал да убият архитекта - Постник Яковлев - защото се страхувал да не би някога този архитект да създаде нещо още по-красиво. Яковлев е човекът, който създава плановете на стените на Казанският Кремъл, с който добил славата си. Катедралата има редица куполи, в форма на чалма, украсени по най-чудни форми, символизиращи чалмите на Волжките Българи, върху който е бил забивано копие (респективно - Кръст). Цялото здание е като един своеобразен паметник на българското падение и всеки който има някога път до Москва трябва непременно да отиде и да заплюе поне веднъж паметникът на нашето поражение...
Царица Сююмбике като върховен съдия на първата снимка - и в плен на Иван Грозни на втората.
Обсадата на Казан продължила 40 дни като града паднал на 2 октомври 1552 година. В историята е останало името на последната Българска царица - Сююмбике, което е еквивалент на българското женско име Люба, от Сюю - любов. Приставката Бике просто означава жена, госпожа, дама. Царицата остава вдовица през 1551 и се заема сама с управлението на държавата и възпитанието на сина си. В летописът "Казанска история", написан няколко години след падането на града, се разказва покъртителна история за напускането на Сююмбике на Казан. Подобно на Патриарх Евтимий и тя е била основна духовна опора на населението в града, и последна надежда за благополучен край на войната. Отивайки през мавзолея на съпруга си, ден преди да падне града тя започва да ридае:
"Досега аз бях ханска съпруга - ридае тя - а ето станах нещастна робиня! Вече не мога и да плача - сълзите ми изсъхнаха, очите ми ослепяха и гласът ми изчезна!" Последните думи на Сююмбике са били именно към града си: "О, нещастен обезкръвен град! Няма го в теб вече онова минало величие! Какъв си бил и какъв си станал! Бил си господар, а сега си само жалък роб! Къде са твоите царски софри и празници? Къде са щастливите лица на момите и жените? Живял си Казан красиво и богато. А сега по твоите улици текат реки от кръв и сълзи. И нямам никакъв късмет да изпратя известие на родния си баща!"
След обсадата богатствата на града са били изнесени към Москва. В "казанска история" говорят за 16 кораба злато, а самите руснаци само споменават несметни богатства.
Россиани плаваха в изобилие, вземаха каквото си искат: хляб, мед, домашните животни, опожаряваха селищата, убиваха жителите... къщите бяха красиви и богати... в тях имаше скъпоценности... пленяваха само жените и децата.
За съжаление съдбата на българите е вечно да се сблъскват с брутален примитивизъм и както българските така и Волжките българи градят историята си върху низ от войни с народи на ниско цивилизационно равнище, за което знанието е по нисше нещо от златото. За това свидетелства и изгарянето на Казанската библиотека. Явно че на руският владетел книги и мъдрост не са му трябвали... но злато - винаги.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров БЪЛГАРСКАТА ДУША И СЪДБА (с подзаглавие Идеи към нашата философия на живота, историята и съвременността), , 12.00 лв., изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2007 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN 978-954-321-375-7, 354 стр. Книгата е новаторски опит за по-цялостно представяне и описание на битуващите в нашето съзнание исторически и "народопсихологични" комплекси, които определят и нашите реакции спрямо съвременните реалности на живота ни. Авторът търси смисъла, който се крие в случващото се с нас самите, изхождайки от предпоставката, че ясното съзнание за това какви сме като индивиди и като нация е основа на така необходимата ни промяна към по-добро. А този е залогът за бъдещия ни просперитет.
Няма коментари:
Публикуване на коментар