Истината ни прави свободни

сряда, 29 ноември 2017 г.

Защитната реч пред съда на един остракиран от системата на тъй бляскавото ни образование учител по философия и гражданско образование



До Районен съд – гр. Пловдив
Гражданска колегия, I-ви състав

ЗАЩИТНА РЕЧ В ПИСМЕН ВИД

от Ангел Иванов Грънчаров, ищец по гражданско дело № 7330/2017 г.
по описа на РС – Пловдив, Гражданска колегия, I-ви състав

Уважаема госпожо Съдия,

Представям в изискуемия от съда едноседмичен срок своята писмена защита. Ще обособя отделните моменти, на които искам да акцентирам, в точки и подточки:

I. Главната ми теза е, че моето уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 5 е по изцяло несъстоятелни фалшиви, лъжливи, скалъпени мотиви; доказвам тезата си по следния начин:

1.) Най-важното „писмено доказателство” на ответната страна са поредицата от т.н. „констативни протоколи”, писани от самата директорка при нейните тъй чести посещения на мои часове; тя произвеждаше тия по замисъла си чисто компроматни документи (имащи характера на обидни доноси) със зашеметяваща скорост, ала въпреки наименованието им въпросните документи всъщност са съвсем свободни съчинения на имащата известни увлечения по литературата директорка (иначе е преподавателка по български език и литература).

 

2.) В тия тъй художествени, по-скоро „поетично-лирични” (изпълнени с несъмнен и краен експресионистичен субективизъм, дори с прекалено много изцяло неприкрити, разголени, предимно абсолютно негативистични чувства и пр.) „протоколи”, представляващи всъщност шедьоври на сътворения от директорката нов жанр на абсурдистката поезия, който можем да наречем „административен донос”, директорката на ПГЕЕ описва една тъй желана, ала за жалост въпреки това съвсем фантастична и дори сюреалистична реалност, в която тъй ненавижданият от нея учител по философия е представен като истински идиот, който задава изобретени от самата директорка съвсем глупави въпроси, а пък учениците са описани, тъкмо според тъй сърдечните желания на самата директорка, като открити и страстни поборници за чисто типовото, банално, убийствено скучно казионно „обучение”.

 

3.) Като чете тия протоколи човек има чувството, че са извадени директно от роман на Франц Кафка, от текст на Йожен Йонеско, на Самюъл Бекет или дори от знаменития роман на Джордж Оруел. Във фабрикуването на тия „протоколи”, имащи като капак на всичко крайно нескопосана диалогична форма, директорката е вложила завидно въображение с намерение да сътвори, казахме, една сюреалистична, абсурдистко-експресионистична действителност, отговаряща тъкмо на нейните дълбоки сърдечни копнежи; в този смисъл тия документи може и да имат известна художествена или лирично-поетична стойност, но съвсем не са документ, на който може да се разчита за да се „докаже” каквото и да било, особено пък пред един съд.

 

4.) Или, всъщност, да, може нещичко все пак да се докаже, но само това, че въпросната администраторка е способна, в увлечението си да изработва компромати-доноси, да стигне дотам, че да извърши истински документни престъпления; между другото директорката на ПГЕЕ е обект на незавършена още прокурорска проверка за документно нарушение по мой сигнал, аз помолих уважаемият съд да поиска информация от прокуратурата за това докъде е стигнала тази проверка, ала това, за жалост, не беше сторено.

 

5.) В абсолютно същия литературен стил и жанр е написана самата обжалвана Заповед за моето уволнение, която е обект на настоящето съдебно дело; вече имах възможността в исковата си молба да направя обширен анализ на това забележително административно-поетично и художествено-фантастично творение на иначе неизявилата се на попрището на истинската литература литераторка-директорка, която, очевидно, със съставянето на тия иначе съвсем новаторски „документи” изглежда иска да заеме някакво, пък макар и съвсем скромно място ако не в самата литература, то поне в историята на тъй забележителните абсурди, сътворени в пределите на намиращата се в агония образователна система на свидното ни отечество (които в нейния случай много често са и обект на съдебно или прокурорско преследване; длъжни сме и тук да отбележим, че твърде известната на обществеността ни директорка на пловдивската ПГЕЕ до този момент няма обжалвана по съдебен ред заповед, която да не е била отменена от съда!).

 

6.) В процесната заповед са изредени крайно негативни, чисто субективистични, или, иначе казано, явяващи се израз на изцяло субективна преценка и затова твърде обидни (най-вече за самата тъй увлякла се в чувствата си на неприязън авторка!) прилагателни и „едропанелни” изрази като „хаотичен и непоследователен“, „липса на умение да създаде спокойна атмосфера“, „липса на качества за изграждане на уважение и доверие между учител и ученици”, „липса на умение да привлича вниманието на учениците“, „липса на умение и активност на преподаване“, неподкрепени с доказателства куриозни твърдения от рода на това, че методите ми на преподаване „не кореспондират с чувство на съобразителност и тактичност“, изобщо не е разяснено конкретно, обективно и ясно какво по-точно умение или качество ми липсва – и най-вече не се показва как е установена тази толкова хипотетична, предполагаема или просто приписвана „липса”.

7.) Със съвсем просто око се забелязва, че това са абстрактни, общи фрази, в този смисъл написаното има пределно субективен и дори фриволен оценъчен характер, тук изобщо не става дума за някакви доказуеми и подлежащи на каквото и да било доказване конкретни и обективни факти; само по този пункт е съвсем правомерно уважаемият съд да отмени заповедта за уволнението ми единствено на това основание – без изобщо да се обсъждат ония гротескови по естеството си напъни на очевидно крайно престаралата се администраторка да „обосновава”, казахме, чисто субективните си и крайно негативистични, уродливи психични фантазми, илюзорни видения и някакви (чисто кафкиански по естеството си!) душевно-сърдечни административни копнежи, химери или блянове.

 

8.) Тук искам да напомня следното обстоятелство, имащо принципен характер, което правните специалисти по тази материя изрично посочват: основанието за уволнение по т. 5 (чл. 328, ал. 1) от Кодекса на труда "трябва да се преценява винаги конкретно и с оглед изискванията на определената трудова функция по конкретното трудово правоотношение""това основание за уволнение е безвиновно, то не може да се мотивира с дисциплинарни нарушения". Изтъкнатото съображение според трайната съдебна практика прави уволнението на това основание незаконно.

 

9.) И още: "Работодателят е длъжен в самата заповед за уволнение да посочи точно и конкретно какви качества липсват на работника за изпълнение на трудовите му задължения.". "Липсата на качества трябва да отразява трайно състояние на работника или служителя и да свидетелства за неговата несъмнена неспособност да изпълнява резултатно възложената му трудова функция, а не да бъде единична негова проява." Търси се "несъмнена липса на професионални качества, т.е. на професионални знания, умения и навици на работника или служителя, необходими за изпълнение на възложената му работа". Това следва да се доказва с "обективни факти, а не със субективна преценка или отношение от страна на работодателя"! А въпросната "липса на качества" следва да е обективна (безвиновна), което значи, че "този човек наистина не може ефективно да си изпълнява работата, а не изобщо или въобще".

Погледнато от тази страна, обсъжданата заповед за моето уволнение е административно-правен куриоз, който именно показва по какъв начин не трябва да се пишат такива документи; вярно, авторката на този шедьовър на административната книжнина е вложила прекалено много страст в изготвянето му, но поради крещяща правна некомпетентност, а най-вече и поради несъмнените негативни чувства, на които терзаят тъй многострадалната й административно-директорска душа, наистина е написала лиричен шедьовър, нямащ обаче, за нейна зла участ, никакво правно, да не говорим пък за фактическо основание.


10.) По този пункт моля уважаемият съд да вземе предвид изложеното в моето ПИСМЕНО ИЗЛОЖЕНИЕ до съда от 11 окт. 2017 г., където съм изяснил важния принципен въпрос на настоящето съдебно дело (за да не се самоцитирам тук), припомням, става дума за казаното там в т. 2, все пак цитирам (за да се поясня за какво точно става дума) „… същината на настоящия съдебен спор, който, повтарям, следва да установи истината, иначе казано – да отговори убедително на следните въпроси:
• Доколко е правомерен и законен приложеният от директорката на ПГЕЕ начин за установяване на „непригодността” („липсата на качества”) на един опитен и висококвалифициран учител, занимаващ се десетилетия наред с учителска и преподавателска дейност в сферата на държавното образование в България? (дотук свършва цитата ми), и т.н., моля да бъде обърнато внимание на изложените по-нататък пунктове (под формата на въпроси), имащи принципно важно значение; тук не е необходимо отново да ги привеждам, защото текстът на защитата ми ще се обремени излишно.

II. Моля също така уважаемият съд да вземе предвид написаното в същото Писмено изложение от 11 окт. 2017 г. и относно останалите значими моменти, по които тук, предвид написаното там, е съвсем излишно да се повтарям, там съм се изразил пределно ясно и понятно. В този смисъл моля да възприемате въпросното мое писмено изложение като органична част (или продължение) от/на настоящата Писмена защита.

III. На същото основание тук искам да отбележа, че там съм се изказал достатъчно ясно и по показанията на свидетелите на ответната страна, т.е. и в този момент се чувствам длъжен да изтъкна, че изцяло заставам зад написаното по този пункт там, смятам, че изтъкнатите там неизбежни констатации са пределно важни за разумното решаване на делото.

IV. Длъжен съм да изтъкна нещо допълнително, което има изключително важно значение за ориентирането във верния смисъл, защото тук става дума за безпрецедентно уволнение на учител, и то на учител по философия (и гражданско образование), както се оказа, доказването на „пълна непригодност” на такъв учител е крайно непосилна работа дори и за очевидно престарали се в ненавистта си към конкретния неудобен субект директорки; става дума за следното:

1.) Да, трябва да се установи "обективна липса на качества", в случая на чисто учителски качества, на качества, нужни за ефективното изпълнение на учителската длъжност. А това, че дадения човек, в случая моя милост, има някакви качества за учителстването, но те са по-различни, по-оригинални примерно, отразяват една по-особена (нетипова, нестандартна) или оригинална личност, до какво води?! Може ли тъкмо учителите (и то по философия!) да са така типови, че качествата им да са съвсем неразличими, нима учителите следва да са нещо като роботи?!

2.) Безспорно всеки учител си има някакви личностни особености. Значи и техните учителски качества са нещо като проекция на личността (и оригиналността) им – да си учител и да не си оригинален означава че си безличен, а това е недопустимо! То това именно е истински важното при учителите, те трябва да са във висша степен човеци и личности: оригиналността, раз-личността всъщност е важна и интересна не само при учителите, но и при човешките същества изобщо! Защото само учител-личност може да спомогне за раждането на личността и при неговите ученици!

3.) Нима точно на това основание, че някой е по-различен (нетипов) той трябва да бъде опраскан и уволнен?! А аз специално съм такава личност, че очевидно оценката й е силно затруднила опраскващата ме директорка, чиято представа за "добър учител" най-вероятно се различава твърде много, да речем, от моята! А може ли някой да има представа-еталон за тия толкова важни неща?! Като някой е на власт нима тогава неговата представа става до такава степен меродавна, че да се превърне в нещо като образец или еталон?!

4.) Кои са качествата на учителя та той да може да си изпълнява съвестно и ефективно работата?! Ами убежденията на учителя за това какво е образование и за това какви са добрите, верните подходи за обучение трябва ли да бъдат взети в предвид?! А възможно ли е всички учители да имат все едни и същи разбирания и убеждения в това отношение?! Нима разнообразие и различие тук не може да се допуска?!

5.) Как така учителите по-специално ще имат съвсем еднакви, „единствено-правилни”, сиреч типови, стандартни, "напълно меродавни" и прочие разбирания?! Ами че то е близо до ума, че само немислещите учители, учителите, дето са се отказали от функцията "мислене" ще се осмелят да твърдят това! Нима някой учител (и особено директор на училище) има правото да изведе (възведе) своята чисто личностна и субективна представа за това какъв следва да учителят до нивото на образец, еталон и норма?!

6.) А какви са "министерските разбирания" по въпроса, някой тях знае ли ги, защото очевидно, в рамките на съществуващата система, който е по-високо в йерархията, той има по-голямо основание да бъде „правилно мислещ” – и „образцов”?! Виждате ли как се усложниха нещата? Дайте да прекратим всички спорове като цитираме министерските разпоредби – какви са тия „изцяло излишни” размисли и "тъй досадни умувания"?!

7.) Има ли някъде записани под формата на нормативно изискване, правилник или закон тия въпросните министерски норми за качествата, правещи един учител (и то особено по философия, един прекалено специфичен предмет!) "добър учител"?! Има длъжностна характеристика, там всичко е посочено! А длъжностната характеристика я пише... директорът на училището, нали така?! Е, той спазва ръководните догми на министерството, няма как да е иначе. И по тия въпроси нима не бива да се разсъждава? Никой няма право да разсъждава след като се е произнесло началството?! Не рассуждать! Не думать! Не говорить! Надо только исполнять! Според казармения модел за образование е точно така, но какво от това?!

8.) Да, ама ние пък живеем – о, кошмар! – в период на преход, на промяна, на реформа, на демократизация на образованието – ах, какво да правим в такъв случай?! Виждате ли колко лошо нещо е демокрацията, другари?! Такива като тоя наглец Грънчаров надигнаха глава и почнаха, моля ви се, да разсъждават!!! И не само да разсъждават, ами и да пишат, да говорят публично!!! Абе кога, таваришчи, ще покончим с таз толкова непоносима демокрация – че да си отдъхнем най сетне?!

V. Продължавам разсъждението си по този пункт, който е задължителен в едни общоучилищни демократични дебати, каквито, за жалост, директорката на пловдивската ПГЕЕ не само не желае, но тя и направи нужното и да ги възпре, да ги блокира, да ги осуети и то неведнъж, а системно (и то цели години, имам предвид последните няколко години!); е, наложи се този несъстоял се училищен демократичен дебат (тъй печалната ни образователна система се намира в крайно незавидно състояние на незапочнала по същество реформа!) да го провеждаме в съдебната зала, което в частност демонстрира тъкмо директорската (не)компетентност – и най-вече крещяща неадекватност спрямо реалностите на живота! – на сътворилата този иначе чудесен бюрократичен казус директорка; ето още няколко възлови и крайно необходими за разбирането моменти, представени под формата на въпроси (моят личен преподавателски подход и стил се разгръща, осъществява се и работи, функционира именно по този начин):

1.) Естествено е, че има учители, които са по-кадърни, има и по-некадърни, а кой учител е така некадърен, че не бива повече изобщо да е учител? И кога се установява това? В началото или към края на кариерата му става това, а, как да мислим по тоя толкова любопитен въпрос?

2.) Ами след като разните университети дават „и на Сульо, и на Пульо” дипломи, а това значи и преподавателски права, те успяват ли да пресеят ония, които стават за учители – от ония, които не стават? Или тъкмо горките директори на училища са натоварени с тази тежка мисия: да пресейват ставащите от неставащите учители?!

3.) Имат ли обаче те точно тези прерогативи и пълномощия?! Ами това не ги ли поставя в инстанционно отношение по-високо от самите университети (!!!), възпитаници на които са те самите?! Един директор, възпитаник, да речем, на рабфака на прочутия „Тутракански университет”, може ли да лишава от преподавателски права не само всички възпитаници на същия този Тутракански университет, но и на всеки друг университет по света?! (Дори и над възпитаниците на Харвардския университет ли се разпростират тия негови магическо-мистични пълномощия?!)

4.) Ами в такъв случай какво пречи да дадем на училищните директори правата сами да си произвеждат учителите, сами да ги обучават, сами да им дават дипломи и прочие?! А по тази логика тия, които назначават училищните директори на постовете им, а именно... районните комитети на управляващата партия дали те самите не трябва да почнат да произвеждат годните и добрите кадри за учителстване?! Давате ли си сметка докъде стигаме по таз логика?!

5.) Абсурдите в живота ни и особено в образователната сфера са страшни, нали така излиза? (Да, в образованието имам предвид, нека засега не засягаме абсурдите в родното ни правораздаване.) Защото ако то си беше на мястото щеше отдавна да е пресекло тия мераци на училищните директори, примерно, да са нещо като богове и феодални господари в своите училищни владения.

6.) Но да не говорим на тази тема, щото и в самата образователна институция лудницата е страшна: ако МОН си гледаше работата, щеше ли тогава да туря за директори одиозни лица, способни да си помислят, че са нещо като богове и като бейове, които могат да си правят каквото им скимне в поверените им училища? Даже и дипломите на учителите им се е приискало да пишат, миличките ми директорки и директори! (Между другото, при избор на учители, директорите си позволяват дори да правят и нещо като… „изпити”, като „препитване” на завалиите-кандидати, униженията на кандидат-учителите са кошмарни направо!)

7.) Ами ако, да допуснем, директорите на училища ги избираха... родителите (гражданите) тогава какво ли щеше да стане, а? Ами ако самите учители почнат да си избират директорите какво ще стане? Ами ако и учениците получат тия права, тогава дали няма нещата да почнат да се оправят?! Рискована работа, така ли? Ами тази толкова уж сигурна и стабилна до непоклатимост система, която сега имаме, видяхте ли до какви идиотщини и лудости доведе?!

8.) Значи има кадърни, има некадърни учители, нали така? Кой е кадърен и кой не е кадърен решава кой? Директорът? Или учениците? Или... "светлото бъдеще"?! Но кои са качествата, които са нужни един учител да бъде кадърен? Зависи от гледната точка, нали така? Да проследим как разсъждава типичния директор на училище, да допуснем, че той е съвестен и дори, представете си, честен човек.

VI. Стигнахме до ред необходими въпроси, свързани с пълномощията на властните фигури в образованието ни, именно директорите; моля за още малко внимание, проблемът е изключително важен, нека да имаме търпението да го изследваме още по-задълбочено:

1.) Добрият директор на училище сам следва да е добър учител най-вече – за да може да се произнася по въпроса кой е добър учител, а кой не е. Това дали може добър учител да възжелае да стане директор също е интересен въпрос; явно не: на добрия учител му стига да си е учител, той не копнее да става пръв началник на учителите и на учениците, щото началничестването, управлението в образователната област по идея, по същината си е доста по-различна, неблагодарна и трудна работа; тогава какви учители са били ония, които копнеят да избягат от учителстването и да станат директори?

2.) Разбира се, че калпавите, некадърните учители обикновено мечтаят да избягат от тъй мъчителното за тях учителстване и да станат директори, така ли излиза?! (Властта е тъй съблазнителна за некадърниците, администрирането за тях е нещо като раят!) Та изводът е: ако директор е станало лице, което като учител е калпаво, то и като директор това лице ще е много калпаво, нали така излиза?! А пък добрите учители не щат да стават директори! Ето колко заплетени станаха работите, по-нататък ще станат още по-заплетени! Ще успеем ли да ги разплетем в такъв случай? Да опитаме, да се помъчим, пък да видим какво ще излезе, аз лично съм любопитен да узная.

3.) Казахме, че ще почнем да изследваме случая когато директорът е съвестен – и свестен: кои за свестния директор са свестни като учители? Щото учителската работа хем е тънка, хем е трудна, хем е нещо като изкуство даже, тук алгоритъм не е открит, щото това е нещо като същинска стихия на свободата. Да, духовните неща са сфера на неотнимаемата свобода! Истински добрият учител е свободна личност, да, но това може да го разбере само оня, който сам е свободна личност!

4.) Може ли един свестен директор на училище да е до такава степен свястна, а това значи свободомислеща личност, че да успее да оцени във вярната светлина ония учители, които също като него са такива свободомислещи и дори свободно живеещи, свободно работещи личности след като (забележете това особено!) сама образователна система у нас изобщо не търпи свободата?! Може ли в рамките на системата на несвободата, каквато е нашата (не)образователна система, да виреят изобщо свободомислещи директори на училища и свободомислещи учители?!

5.) Да допуснем, че може. Това, че има един-двама такива относително и действително свободни (за представите на системата) или поне свободомислещи софийски директори на училища (знаем ги кои са даже поименно, да ги споменавам ли?) Има или имаШЕ? Името Юрий Анджекарски известно ли ви е? Едва ли. Той отдавна вече не е директор, а бил директор на едно доста напреднало в свободомислието си училище. Навремето. В началните романтични времена на прехода ни от комунизъм към демокрация. Има ли в днешно време директори на училища от "типа" на този Юрий Анджекарски?! Има или няма? Май няма вече!

6.) Кой тип директор тогава вирее в рамките на съществуващата сега у нас система? СИСТЕМА! Ако вярваме на философа Мамардашвили принципно важно е следното: там, където има система, там няма живот! А животът без свобода какво е?! Е, сигурно в рамките на системата на несвободата има полу-свободомислещи директори? А учителите ни какви са в рамките на таз система, представяте ли си? Говорим за "свестните", за "добрите" учители, не за някои други.

7.) В рамките на системата на несвободата – налага се да признаем това! – виреят крайно "добри" (от гледна точка на системата обаче!) директори, а "лоши" са тия, които не се вместват в рамките на системата и в нея изобщо не оцеляват. Става дума и за директори, но и за учители най-вече. Щото е аксиома, че какъвто е директорът, такива са му и учителите. Безличният тип масов директор в рамките на системата на несвободата неумолимо води дотам, че той се обгражда с таман същите наперени даскали и даскалици. Безличният, а това значи робският тип директор-администратор (дето трепери пред висшестоящите началства, такъв директор на училище имаме предвид) поражда безлични, робски държащи се учители в това училище, нали така следва ако мислим разумно?

8.) Безличието в системата на несвободата поражда безличие, а то се мултиплицира. Системата на несвободата е система на безличности! „Добри” учители са тъкмо... безличните, в изкривената оптика на тази система, нали така? Лоши учители са тъкмо учителите-личности, нали пак така излиза? Ще се наложи да признаем поне това! Как се държи в реалната училищна обстановка учителят-роб, учителят-безличник, учителят-мухльо ли?! Ами ясно как се държи: държи се като мухльо, естествено, държи се като безличник, държи се като треперко, държи се като роб, как иначе да се държи?!

9.) Мухльото (има една още по-хубава дума за обозначаване на същото: думата мижитурка, нашият език е пребогат!) учител не знаете как се държи ли? Да ви обяснявам как се държи мухльото "образцов учител" в рамките на тази наша прогизнала от безличност, от инертност, от бездушие, от безчовечност система на несвободата?! Отбележете си го точно обаче: мухльото-учител е "добрият учител" в представата на мухльото-директор, това поне недейте да го забравяте. Кой е "лошият учител" в рамките на директора-мухльо се сещайте сами, не е толкова мъчно това след като ви опиша "добрия учител" в представата на директора-мухльо.

10.) Мухльото-учител ("добрият учител" в рамките на ценностната система на мухльовците, на недолюбващите свободата!) се държи ето как: трепери пред началството и му се подмазва всекидневно; нагажда се така, че да стане виден член на вътрешния кръжец от най-усърдните подлизурковци на директора-мухльо; мухльото-учител прави мухльовщина след мижитурковщина за да се харесва все повече и повече в очите на своя шеф-мухльо-мижитурка.

11.) За да не бъда даден под съд от плеяди възмутени мухльовци-учители и мухльовци-директо-ри на училища ще престана да пиша по този пункт повече. Ще замлъкна. Казах каквото трябваше, защо да прекалявам повече?! Но темата, признавам, е благодатна. Примерно какво прави мухльото-даскал когато някой хулиганстващ ученик се държи крайно предизвикателно пред него?

12.) Ще кажете: да има много здраве тоз хулиганстващ ученик да се държи нагло в часовете на типичен мухльо-учител! Защо така ли? Амче щото мухльото-учител може да е мухльо по отношение на директора, но по отношение на учениците изобщо не е никакъв мухльо: ох, какъв злобен и жесток тиранин е малодушният мухльо-учител по отношение на учениците си! Той тях ги тормози така, че никой, повтарям, абсолютно никой ученик не сме да мръдне в неговите часове! Даже има такава една зависимост, ще я изведа като теорема: колкото по-голям мухльо като личност е един учител, толкова по-тираничен е той спрямо учениците си, ерго, толкова "по-добър" учител е той! В системата на абсурда така стоят нещата, всичко там е хептен наопаки. Схващате ли сега?

VII. Още съвсем малко, ако позволите, виждате, че подетото разсъждение е твърде евристично:

1.) Терминът опраскване, придобил, за жалост, печална популярност в наше време и в областта на училищните отношения (и спрямо учители) може да се употребява само когато става дума за директори, които имат само една-единствена грижа: как по-добре да се подмазват на висшестоящите началства – с оглед да продължат по възможност безкрайно своето безмандатно директорстване. И понеже такива директори изпадат в кошмар при вида на учители-личности, те нямат друга по-насъщна задача от немедленото опраскване на такива учители-личности – стига такива изобщо да се въдят в техните владения.

2.) Е, когато някой се е завъдил, той мигновено бива опраскван. Така примерно веднага след пенсионирането на забележителния предишен директор на ПГЕЕ инж. В. Паунов (чиито свидетелски показания пред съдебното дело по предишното ми опраскване аз вече приложих като писмено доказателство и по това дело, г-н Паунов – Бог да го прости! – вече е покойник, той почина тъкмо по времето, в което заведох това съдебно дело!) новата директорка първо изгони всички до една личности-учители (едни пенсионира, други опраска чрез всевъзможни административни пинизи), а след това се захвана с "костеливия орех" Грънчаров, именно с моя милост, знаете вече епопеята, знаете също и за съдебните саги по тази тъй знаменателна история.

3.) И ето че сега се приближихме вече плътно до най-важния въпрос: как става така, че един учител-личност, с оглед що-годе приемливото му – и тъй насъщно и жизненоважно! – опраскване, може да бъде обявено, че е сполетян от "пълна липса на качества да бъде учител", да, наистина, кога ли може да се случи това един учител-личност да си загуби всичките качества? И кои, аджеба, са тия най-фундамен-тални и водещи учителски качества, без които една личност не може да бъде изобщо учител, а камо ли личност-учител – или учител-личност? Нека първом да ги обособим, та след това да преценим възможна ли е тяхната тъй кардинална загуба.

4.) Да вметна и това, че учителят личност може да бъде оценен само от директора-личност, ако директорът е личност от мизерен мащаб, то тогава работата, дето се казва, става "мътна и кървава". Но това между другото, нека не продължавам разсъжденията по този пункт за да не ми се обиди някой.

5.) За да е един човек учител какво трябва най-вече да умее? За да си учител трябва да умееш, първо, да мислиш, второ, за умееш да изразяваш в слово мислите си, и то понятно и човечно, трето, на тази база, следва да умееш да разговаряш с младите хора така, че да почнеш да ги заразяваш с любов към своя предмет, към мисленето, към свободомислието, към правдолюбието и пр. Учителят не може да обучава младите на мислене ако самият той не е мислещ и пр., тия неща са така близки до ума, че просто ми е неудобно да ги споменавам. (Между другото който иска повече да научи за учителстването може да разлисти и да се зачете тук-там в моята книга със заглавие ИЗКУСТВОТО ДА СИ УЧИТЕЛ, там съм описал подробно най-важните неща.)

6.) Да, учителстването не е нито наука, нито нещо друго, примерно "дидактика" или "педагогика", то е истинско изкуство – в своето висше понятие или по идея, според истината си. Разбира се, в нашенските родни условия учителстването е предимно всичко друго, но не изкуство, да не говорим за това, че в повечето случаи в нашенските родни условия типовото учителстване е предимно... непресекваща идиотщина, т.е. неспирно правене на глупост след глупост – и на унижение след унижение.

7.) Добре де, кога един учител ще си загуби способността да мисли, и то така кардинално, че повече да не може да бъде учител? Ами най-вероятно когато той... обезумее, както показва тази дума, такъв нещастен учител явно ще си загуби ума, а само без ум, знайно е, не може да се мисли изобщо. Значи, когато някоя умна директорка реши, че някой учител следва да бъде опраскан по параграфа "липса на качества да бъде учител" тя явно има предвид несъмнения факт, че този нещастник си е загубил изцяло ума, обезумял е, поради което опраскването му е станало насъщна административна задача.

8.) Второ, а кога един учител ще си загуби способността да изразява с думи своите мисли?! Ами най-вероятно когато онемее, да, когато е загубил способността си да говори, примерно, когато са му изтръгнали или отскубнали езика! Само тогава можем да сме напълно сигурни, че този човек повече не става за учител, понеже без език не може да се говори, а който не може да говори, не може да бъде и учител! Щом някой онемее, той престава да има нужното и тъй важно учителско качество, на основание този несъмнен факт той може вече и съвсем законно да бъде опраскан.

9.) Трето, ами кога един учител повече не може да общува с учениците, да разговаря с тях? Да допуснем, че той, примерно, все още си има и ум, и език, може да мисли и може да говори, ала по някакви причини вече е почнал да не умее да разговаря с ученици. Какво ли го е сполетяло този пък нещастник?! Сигурно е станал по някакви причини такъв ужасен темерут, че повече изобщо не може да води никакви разговори с учениците, примерно станал е, както казват руснаците, "нелюдимый", станал е урод, който с никого не обича да си говори, бяга от хората, крие се от хората, ами такъв учител или човек най-вероятно е полудял, нали така, какво ще кажете, правилно ли разсъждавам?!

10.) Може ли един човек едновременно хем да обезумее, хем да онемее, хем да стане пълен темерут, който не иска да говори с никое човешко същество?! А ако, да допуснем, някой нещастник го сполети такава страшна беда, него какво трябва да го правим, да го опраскаме без жалост ли – или следва все пак да проявим известен хуманизъм и да го изпратим в "заслужен отдих" с подобаващата почест? Този нещастник "народен враг, не заслужаващ никаква пощада" ли е станал, или е нещастен човек, към когото човещината изисква да му съчувстваме поне малко?

11.) Аз тук говоря именно за факти. Забележете, за несъмнени факти, а не за съждения, оценки, безбрежно горещи страсти, шекспировски по размаха си чувства, субективни пристрастия (каквито срещнахме в толкова скандалната процесна заповед по моето повторно опраскване). Когато някой е онемял, това е несъмнен факт, не зависещ изобщо от нашите субективни чувства към него. Когато някой е загубил ума си и почне да се държи като напълно обезумял, това също е несъмнен факт, такъв човек, примерно, може да се съблече напълно гол (да допуснем) и да тръгне из училището по гол задник, такъв човек вече очевидно и Бог не може да го спаси да остане учител, нали така?! (Да пази Господ от такива неща, щото при днешното напрежение в училищата много учители са достигнали до границата на такова страшно нещо, именно пълното обезумяване!) Е, като обезумее някой учител, тогава директорката му вече несъмнено има правото да го опраска на това основание, така излиза, нали?!

12.) Ако пък някой учител онемее и по тази непреодолима причина вече не може да говори с учениците тогава също се налага да бъде уволнен, нека този път да не употребяваме тъй приятната дума опраскване. Ала ако даден учител си има ум, ала разсъждава така, че това не само че не харесва на директорката, но и я ядосва, това вече не е несъмнен факт, поради който тя да има правото да го опраска, това е нейна суетна, капризна и значи чисто субективна преценка – и на това основание тя няма право да опрасква когото и да било. Може много да й се иска да опраска тази или онзи, който не мисли като нея, но да има много здраве от мен, на това основание няма право никого да опрасква (щото ако си го позволи ще си има големи проблеми с правосъдието, както е това в нашия толкова знаменит вече случай!)!

13.) А ако си го позволи, тогава ще й се наложи да доказва "основателността" и "правомерността" на деянието си в съдебната зала. Което именно се случи на тъй калената в съдебни битки директорка на „ТЕТ-ЛЕНИН” (пловдивската ПГЕЕ), която обаче, кой знае защо и за зла участ, не е могла до този момент да спечели нито едно съдебно дело, заведено срещу нейна заповед, иначе казано, съдът до този момент редовно отменя всяка нейна заповед, който е била обжалвана по съдебен ред (по мои искове до този момент са отменени три нейни заповеди, не броя изобщо настоящето съдебно дело, а и доста други хора водиха успешни съдебни дела срещу тъй пристрастилата се вече към съдебната зала многострадална директорка на пловдивската ПГЕЕ).

VII. Заключение:

Уважаема госпожо Съдия, позволих си дързостта и волността в такъв специализиран и строг текст (Писмена защитна реч) да демонстрирам своя оригинален, новаторски, авторски (само за нашите родни, български условия, а не иначе – опази Боже да претендирам за това!) преподавателски подход, който в сърцевината си е тъкмо изследователски – и е в добавка прекалено много свободолюбив, а също така е и най-искрено правдолюбив. Но точно по тая причина той е изключително благодатен, това поне е сигурното, той също така е и вдъхновяващ, имам предвид най-вече ефекта му върху душите на учениците ми, на младите хора.
Такава е нашата, на учителите, задача и мисия в тия нелеки времена: да правим ако трябва дори чудеса, но само и само да спомагаме за запалването на огъня на познанието, на духовния интерес, на любовта към истината в душите на нашите толкова отвратени от ученето, от учителите, от училището, и дори от всичко друго, напомнящо им училище, ученици!
Да, такава е нашата толкова възвишена учителска задача и мисия, на която аз, според силите си, служих самоотвержено през целия си живот. Голяма работа, че някакви си там самозабравили се властващи администратори-бюрократи не били в състояние по достойнство да оценят усилията и постиженията ми?! Та нали истински важното е, че моите ученици съвсем адекватно ме оценяват – и винаги са ме оценявали позитивно, винаги са ме подкрепяли!
Голяма работа, че някакви развилнели се цербери на административното-командното и авторитарно (аз дори си позволявам да го наричам безчовечно и дори терористично, щото то упражнява всекидневен терор върху душите и на учителите, и на учениците, а този терор върху душите е най-страшният и пагубен терор!) били стигнали дотам в арогантността си, че си позволиха да ме оклеветят до крайна степен – само и само защото са се почувствали крайно уязвени и застрашени от моите толкова практични, ефективни и затова вдъхновяващи учениците ми преподавателски иновации?!
Разбира се, че безогледният, безочлив и наистина арогантен административен тормоз и произвол, на който бях подложен в последните години, не мина безследно, естествено е, че изцяло политическите в същината си репресии и необуздани кампании по личностно оплюване и професионално дискредитиране, на които бях обект, се отразиха невъзвратимо и на моето здраве; да, цяло чудо е, че изобщо оцелях, напрежението наистина беше страшно. Явно благодарение единствено тъй мощната Божия подкрепа аз все още съм жив – защото страдам от тежко сърдечно заболяване, което още повече се усложни в резултат на толкова грозния тормоз, упражнен без капка милост върху мен. Моля да вземете предвид и този факт, да, това е един несъмнен, необорим факт.

VIII. С удоволствие бих подложил на внимателно изследване и този привидно тъй загадъчен феномен защо директорката на пловдивската ПГЕЕ (въпреки положителното отношение към моя преподавателски подход на огромната част от учениците ми!) успя все пак да организира тъй сюреалистичните „бунтове срещу свободата”, вярно, само в два (!) от 15-те класа, на които преподавах през последната година – преди повторното ми уволнение. Но понеже имах възможността да илюстрирам как става, как се осъществява такъв тип изследване, вярвам, че вече всеки сам може да се справи с тази задача, може сам да стигне до задоволителното обяснение.
Ще подхвърля само тази лека подсказка: в тия бунтуващи се срещу свободата (срещу… собственото си достойнство!) и срещу „народния враг” Грънчаров два класа – единият от тях обаче се разбунтува само виртуално, имам предвид Х Д клас, чиято престарала се класна ръководителка успя да ги застави да напишат саморъчни… доноси срещу преподавателя си по философия (под формата на жалби, тези толкова интересни документи са представени, са приложени към настоящето дело), иначе учениците от този клас в часовете се държаха, за ужас на директорката, съвсем чудесно, в пълна противоположност с това, което под натиск написаха след това в жалбите си! – та значи в тия два класа има твърде много ученици-активисти, силно приближени лично до директорката и лично до нейната първа заместничка, свидетелката в това дело Камелия Стоянова – и са облагодетелствани по един или друг начин от близостта си с властта; ето тази подсказка вече е напълно достатъчна за успешното решаване на предложения казус.
С лекота може да се реши и казуса с ХI Ж клас, класът, който беше използван за „доказването” на тъй екстравагантната директорска теза, че учениците, че младите хора били така привързани към „прелестите” на авторитарното, на непрекъснато унижаващото ги обучение и образование, че били способни на чудеса от героизъм в битката си срещу преподавателя, който именно ги поставя в ситуация да бъдат суверенни и достойни личности. (На такава една пределно абсурдистка теза дори и самият Франц Кафка, да не говорим пък за Джордж Оруел, биха завидели!)

IХ. И тъй, уволнението на един учител по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ е равностойно на фактическото му лишаване от преподавателски права, осъществено на практика с един крайно съмнителен относно законността и правомерността си изцяло волунтаристичен административен акт от страна на търсещата реванш и крайно уязвена от личността на този учител самозабравила се, в конкретния случай, властваща администраторка. Налице е крайно злоумишлена, съвсем преднамерена злоупотреба с власт – с цел политическа по естеството си разправа (репресия) над една неудобна, над една различно и новаторски мислеща и затова имаща коренно и принципно различно (немалодушно) поведение творческа личност, с личността на един учител, отдал целия си живот за благото на младите хора, а също и за просперитета на българското училище и образование.

1.) Във времето, в което бях принудително безработен си позволих да тествам как ще реагира спрямо случилото се административната образователна система; интересно е да отбележа, че в периода, в който течеше съдебното дело по първото ми опраскване-уволнение в Пловдив бяха обявени 6 учителски места по философия, кандидатствах за всичките, на нито едно не бях назначен (за тази дискриминация по професионален признак ми се наложи да заведа дело в Комисията за защита от дискриминация, в момента това дело се намира в етап на очакване на решение от страна на Административен съд в Пловдив, където решението на Комисията беше обжалвано). В настоящия период, след завеждането на това съдебно дело срещу второто ми уволнение, в Пловдив бяха обявени четири свободни места за учител по философия, кандидатствах за всичките, на нито едно не бях приет и назначен. Което именно и доказва тезата ми, че уволнението на един учител по този параграф е равностойно на фактическото му лишаване от преподавателски права – чрез един пределно волунтаристичен, погазващ всякакви принципи на правото административен акт на самозабравила се, на незнаеща на кой свят живее директорка. (Тук за да се поясня си позволявам да цитирам думи на президента Роналд Рейгън, който може да хвърли обилна светлина върху въпроса защо всичко у нас е именно така, а именно „Първото правило на бюрокрацията е да закриля интересите на бюрокрацията”.)


2.) Понеже сме християни, Спасителят с примера си ни съветва в такива случаи на крещяща несправедливост да отвръщаме с думите, произнесени на Кръста: „Господи, прости им, те не знаят какво правят!”. Но понеже все пак искаме да сме що-годе цивилизовано, съвременно, един ден, дай Боже, и благоденстващо и богато, а това значи демократично общество, да, понеже искаме да сме правова държава, такава една реакция, разбира се, съвсем не е достатъчна. Налага се да поведем решителна борба за потъпканите ни по толкова екстравагантен начин права, което моя милост, в качеството ми на учител по философия и по гражданско образование, ми се наложи да сторя, да направя на дело – преподавайки по този начин един съвсем практически урок по демокрация и гражданско достойнство не само на своите ученици, но и на въпросната самозабравила се властваща, ала злоупотребяваща непрекъснато с властта си администраторка.

3.) Преди да заведа настоящето съдебно дело аз проведох свой граждански протест за свобода в образованието и против беззаконията на самозабравили се директори на училища, проведох този протест на тротоара, до централния вход към двора на пловдивската ПГЕЕ; про-тестът ми продължи 77 дни (!!!), в които всекидневно тествах реакциите не само на въпросната самозабравила се административна и властваща особа, но и тези на моите ученици, на колегите си учители, с които съм работил само в това училище цели 17 години, на родителите, на гражданите, на висшестоящите длъжностни лица в държавната властваща йерархия на образователната сфера; описах (в текстове и под формата на видео в блога си) най-педантично и внимателно всичко онова, което наблюдавах и което констатирах по време на този така дълго продължил граждански протест. Разбира се, както очаквах, директорката на пловдивската ПГЕЕ не успя да схване смисъла и на тази моя инициатива (аз просто се опитах да й помогна да излезе по що-годе достоен начин от тресавището, в което е затънала).
4.) След завеждането на настоящето съдебно дело, не отчайвайки се, продължих да търся друг, по-различен начин за решаването на проблема и конфликта – понеже вече съм печелил абсолютно същото съдебно дело реших да опитам да постигна същия резултат по пътя на преговорите, дискусиите, разгорещените спорове, дебатите. Знаем обаче (включително и от изясненото в настоящето съдебно дело) какъв изявен неприятел на демократичните дебати е директорката на ПГЕЕ, отличаваща се с иначе завидно упорство в толкова компрометиращата я – като преподавател и педагог – недиалогичност! (Спомняте си как откликна тя на моето предложение за отпочване на преговори по сключване на извънсъдебно споразумение, отправено в съда преди началото на това съдебно дело.)

5.) В момента, паралелно с воденето на това съдебно дело, от доста време работя по реализацията на една друга своя инициатива-иновация: вече в качеството си на гражданин публично предложих и се заех с организирането на „кръгла маса”, инициирана от група активни, ангажирани с проблемите на демократизацията на образователната система пловдивски граждани, предложих в писмен вид и примерен въпросник (този документ го приложих към последното си писмено изявление, направено на последното съдебно заседание, за жалост Вие, уважаема госпожо Съдия, въпреки че е писмен документ, показващ новопоявили се важни обстоятелства по изясняване на съдебния казус, предпочетохте да отхвърлите!) за предлагания дебат между опитващи се да помогнат за решаването на тежката криза в ПГЕЕ граждани и ръководството на това училище. Не крия, интересна ми е реакцията на толкова многострадалната в своята ненавист към демокрацията и особено към демократично мислещите инициативни граждани директорка на ПГЕЕ.

6.) До този момент ответницата по това дело, именно директорката на ПГЕЕ демонстрира пълно пренебрежение към инициативата ми, но се надявам под влияние на засилващия се натиск от страна на гражданите (и родителите) тя в един момент да се види принудена да седне на масата на преговорите. За жалост, отчайващ е пълният непукизъм и крещящата безотговорност, демонстрирани от високопоставените длъжностни лица в образователната сфера, имам предвид от централата на МОН и Регионалното управление на образованието в Пловдив, които не си мръднаха и малкия пръст да спомогнат за реализирането на тъй благодатната идея за осъществяването на една непосредствена и съвсем практическа реална демократизация-декомунизация на отношенията в тази конкретна училищна общност, в тази общност, занимаваща се именно с образование, с личностен растеж и с разгръщането също така и на гражданския потенциал на младите хора.
За да спомогна за реализацията на идеята си съм ангажирал и всички възможности на воденото от мен предаване, наречено „На Агората с философа Ангел Грънчаров”, то се излъчва по Пловдивската обществена телевизия, една доказано демократична и правдолюбива медия. Моето разбиране и убеждение е, че по тази начин може да се тества и приложи един работещ и ефективен модел за непосредствената и практическа реална демократизация-декомунизациядемутризиране, а също така дечалгизиране, защото, по моето възприятие, нивото на българското образование в рамките на ретроградната административна система е паднало до такава степен, че то с пълно право може да се нарече „чалга-образование”, „менте-образование”, дори НЕобразование, както аз сторих в последната си книга, наречена именно „Реформа на НЕобразованието”) на отношенията в конкретните училищни общности, който след апробирането му в пловдивската ПГЕЕ ще може да се приложи успешно и в много други училища на тъй свидното ни отечество.

7.) Вярвам, че ний, ангажираните, безкомпромисни спрямо недъзите, беззаконията и злоупотребите с власт и най-вече свободолюбиви граждани-демократи ще успеем – защото пътят, по който сме поели, е правият път, това е верният път, този път също така е и спасителният.

8.) Съвсем накрая си позволявам вкратце да кажа и нещо съвсем лично, въпреки цялото неудобство, което изпитвам. На последното съдебно заседание, вероятно забелязахте това, уважаема госпожо Съдия, аз дойдох в съдебната зала с… добре натоварена тежка количка, снабдена с колелца; в тази количка бях сложил всички мои книги, учебни помагала, учебници, списания (аз съм издател и главен редактор на две списания, излизащи вече години наред, на философското списание ИДЕИ, то излиза вече 9 години и също на списанието за съвременно образование, за насърчаване на духовното и личностното израстване и укрепване на младия човек, наречено HUMANUS, то излиза четвърта година), в тази количка бях сложил почти всички хартиени издания, които съм написал в продължение на години наред по проблемите на българското образование, за позитивната промяна в него. Имах идея да извадя тия книги и списания и просто да ги сложа на масата в съдебната зала, за да ги видите, уважаема госпожо Съдия – да видите известна част от постиженията на този „пълен некадърник”, на този „изцяло негоден да бъде учител” човек – по оценката на многоуважаемата ответница по това съдебно дело; но видяхте сама, че нямах възможност да изпълня замисъла си.
После си помислих, че тук, в писмената си защита, мога поне да цитирам заглавията на тия мои книги за образованието, учебни помагала, списания, но сега решавам, поради вродената си скромност, да се откажа и от това. Моля обаче да ме разберете: безкрайно обидно е толкова грозното поругаване на моята личност и на моите постижения, което преживях с тия две поредни мои опрасквания-уволнения и с последвалите ги две съдебни дела, в които бях поставен в безкрайно унизителната ситуация да ми се налага отново и отново да доказвам пред съда своята личностна и преподавателска състоятелност! Безкрайно безчовечно също така е такова едно отношение към една личност, да не говорим за това, че аз съм все пак вече човек на солидна възраст, също така съм и отдавна доказал се учител с многогодишен стаж и най-висшата за учителите квалификация, имам т.н. Първи-клас квалификация. Вземете предвид, че такова едно безчовечно, унизително и обидно отношение си го позволиха все пак хора, с които сме били колеги, вземете предвид и това, че тия хора също така са учители и възпитатели на младите хора, на българската младеж! Какво ще кажете по този повод, уважаема госпожо Съдия, можете ли изобщо нещичко да кажете – или и Вие като мен напълно онемяхте в този момент?! Спирам дотук, наистина повече нямам думи…

Този именно е общият смислов и ценностен контекст, в който протече това съдебно дело, смятам, че бях длъжен да посоча и това – с оглед да спомогна за изясняването на цялостната, неощетена с нищо истина. Моля за извинение, текстът на моята защитна реч се оказа немалък, но понеже, вярвам в това, истината за всички ни е безкрайно скъпа, ще ме извините за този недостатък, за тази жертва, принесена в нейно име. Написаното обаче в тази (на места) наистина твърде емоционална защитна реч, позволете да отбележа и това, не са „само чувства и емоции”, както може би изглежда на повърхността, чувал съм подобен упрек при предишни съдебни дела; но да изтъкна и това, то има принципно значение: емоциите, ако искаме да бъдем изобщо човеци, съвсем не са за подценяване, напротив, на тях ние дължим човечността си! Защото ако станем изцяло безчувствени и безразлични, това е знак, че сме погубили собствената си човечност – нима това не е най-страшното?! Чувствата могат да ни кажат онова, което нищо друго не може да ни каже, истината, позволете ми да заключа, не може да бъде независима от нашата човечност.

И тъй, вярвайки във Вашето доказано и тъй човечно правдолюбие, уважаема госпожо Съдия, аз предоставям този толкова богат на смисъл, на разумност, затова също така възхитително благодатен и дори многозначителен – съдбовно важен най-вече за добрите, бих си позволи да кажа дори и бляскавите бъднини на българското образование и училище! – съдебен казус на Вашата изцяло справедлива преценка!

24 ноември 2017 г.
Пловдив
                                                                                                              С УВАЖЕНИЕ:

ЗАБЕЛЕЖКА: Съдебното решение по това интересно иначе, но, за жалост, оказало се изцяло безразлично (!!!) на обществеността ни съдебно дяло се очаква да излезе на или малко след 4 декември 2017 г.. Бог да ми помага!, само за това се моля - напълно сам съм в битката ми срещу цяла една абсолютно самовластна и поради това напълно самозабравила се образователна бюрокрация, а пък гражданите в огромната си част, предполагам, смятат, че тия мои борби за ново и съвременно образование са мое "лично" или "частно" дело, изглежда те ги възприемат като мой "личен проблем", което е покъртително; но какво да правя, такъв, дето се казва, е "общественият живот" у Нашенско... :-(

Освен това аз, Ангел Грънчаров, се чувствам длъжен отново да ви напомня, че нашият „български“ Картаген е крайно време да бъде разрушен…

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

1 коментар:

Анонимен каза...

Тази реч е голословна и Грънчаров ще загуби напълно справедливо това съдебно дело.

Абонамент за списание ИДЕИ