Истината ни прави свободни

сряда, 16 май 2018 г.

Философията подготвя делото, което Христос завършва


ПРОРОЦИТЕ И ФИЛОСОФИТЕ

Хю Нибли, Hugh Nibley (1910 - 2005)

Един високопоставен учен от Изтока наскоро сподели с автора наблюдението си, че уникалното нещо относно мормоните е това, че те са една неспекулативна религия в света на спекулативните такива. Тази забележителна характеристика утвърждава още веднъж идентичността или родствената връзка на Църквата на Исус Христос на Светиите от Последните Дни с първоначалната примитивна Християнска Църква, която в древни времена също е имала отличителната особеност да бъде неспекулативна религия в един свят напълно „продаден“ на философията.

По време на настоящите дискусии ние леко се докосвахме, макар и често, до предмета на философията. Това е тема, по която не сме компетентни да коментираме, но това, което можем да направим, е да посочим отношението на ранните християни към философията. Това е едно много интересно нещо при всяко обсъждане на дара на пророчеството, защото ранните християни са обичали да сравняват сигурността и конкретността на тяхната религия на откровения със мъглявостта и разединението на философите, и това е било тяхната любима тема на разговор, както посочихме по-горе. Толкова дълбоко вкоренено в християнското учение била пълната антитеза между философията и истинската религия че, ако цитираме Gilson, „дори през дванадесетия и тринадесетия век, термините philosophi и sancti означавали пълната противоположност между светските възгледи, разработени от човеци лишени от осветлението на вярата и тези на Отците на църквата, които говорели в полза на християнското откровение.“ Така че според християнското предание философията е противоположност на откровението. Но за да избегнем философстването, говоренето само в полза на откровението не е достатъчно: необходимо е именно да се говори чрез откровение; а това Отците за съжаление не са могли да правят.

Един от най-поразителните и убедителни истории, които са достигнали до нас от най-ранните дни на Християнската църква, е историята за обръщането на Климент от Александрия в християнската вярата, описана в неговия труд Clementine Recognitions. Така наречената Школа на Тюбинген е считала този текст за най-ценния летопис за живота на ранната църква след времето на Новия Завет. Неговата стойност е била повишавана или понижавана от различните школи и теолози пропорционално на това доколко е бил в подкрепа или е омаловажавал позицията на техните църкви. Този летопис е лишен от всякакви преувеличения или партизански уклони. Наистина, Rufinus от Aquileia, който го превел на латински в края на четвърти век, казал, че той бил пълен със странни и озадачаващи неща, които никой от църквата по това време не е разбирал и че, в него се проповядвали учения, особено що се отнася до същността на Бог, които били напълно непознати за цървата по времето на Rufinus. Това е едно много силно доказателство, че тук се касае за един действително стар християнски текст, защото бил от естество, което никой не можел да изфабрикува, а откритите през последните осемдесет години папируси напълно потвърждават картината обрисувана в първата част на Climentine Recognitions. Съвсем наскоро R.M.Grant описва този труд на Климент като „любимо нещо за четене в неделя следобед“ сред членовете на ортодоксалната църква през втория век.

Климент разказва, че бил едно сериозно мислещо дете, което още от ранна възраст си задавало големите въпроси на живота: дали ще живее след смъртта; дали е съществувал преди раждането; дали, както казва той, безкрая на времето е било за него просто един покой и тишина през които той не е съществувал и, след това, той никога нямало пак да съществува.

„Но в ума ми все се въртяха такива неща, пише той, като дали Вселената (mundus) е била създадена? Или, какво е било преди да съществува? Или, дали винаги е съществувала? Защото изглеждаше сигурно, че ако тя е била създадена, тогава тя със сигурност трябва пак да бъде развалена, и ако тя трябва да изчезне, какво щеше да има после?. Ако не настъпи пълен покой и тишина, тогава трябва да има нещо друго напълно извън представите на човешкия ум.“ Ясно е, че Климент не бил глупав. “Затова“, казва той, „Тъй като от ранна възраст бях ангажиран в умствени търсения изпълнен с нетърпение да науча нещо „Аз започнах често да посещавам училищата на философите“ - тъй като си мислех, че те са хората, които би следвало да отговорят на такива въпроси. В предишната дискусия ние вече казахме какво Климент е намерил там: По неговите думи „Изобщо нищо, нищо друго освен едни безкрайни догматични твърдения и също толкова догматични опровержения, формални спорове, майсторски построени силогизми и хитроумни заключения... Никоя от страните обаче не представяше някакви доказателства , които истински да ме убедят вътрешно, защото изявленията и дефинициите на нещата изтъквани като истински или фалшиви, бяха основани не върху действителната същност на нещата или реалната истина, а винаги върху майстoрството и остроумието на хората, които ги изтъкваха“. Но всеки път когато спора вървеше в полза на безсмъртието на душата, аз се насърчавах; но когато изявленията и дефинициите надделяваха към това, че душата е смъртна, аз напусках залата с натежало сърце. Но никоя от страните така и не изтъкна някакво доказателство, което да ме убеди, защото тези твърдения и дефиниции, било верни или грешни, бяха основани не върху реалната същност на нещата, а винаги върху реторичното майсторство и интелектуалните умения на хората, които ги изтъкваха“.

Така че, философите не са могли да го удовлетворят, но са го изплашили: „Според заключенията на някои от философите“, пише той, „аз съм щял да бъда хвърлен в един течащ огнен поток на Pyriphlegethon или Tityus или Ixion или Tantalus, което било едно вечно мъчение в ада (in inferno).” Това, както казва той, много го безпокояло не защото вярвал че това е истина, а поради вероятната възможност все пак да се случи, което непрекъснато му се натрапвало в съзнанието. Интересно е тук да отбележим мимоходом, че това момче е било строго държано „в пътя“ от някои от неговите учители чрез заплахи с пъкления огън, именно огнения inferno (точно думата която Rufinus използва), което изглежда тогава била доктрината на езическите училища преди Християнството да е било чуто в Рим.
В едно такова състояние на съмнение и смущение, Климент започнал да се заслушва в някои надигащи се слухове за едно странно нещо, което се случвало в Юдея, и тогава един ден той се случил да минава край едно сборище от хора на една християнска улица в Рим: „Имаше един човек застанал на едно често посещавано място в града“ казва той, „който призоваваше хората и им казваше: ‚Чуйте ме, Римляни, Синът на Бога е в Юдейската страна, обещава вечен живот на онези които ще го чуят, при условие че направят някои неща съобразно волята на Онзи, който го е изпратил, именно Бога Отец...‘ Сега този човек, който викаше тези неща към хората беше явно от изтока, евреин по народност, чийто име беше Варнава. Той обяви, че бил един от учениците на този Човек, и че бил изпратен от Него с изричната цел да извести тези неща на всички, които искат да чуят. Като чух това дотук, аз реших да се спра и да се присъединя към тълпата, която го слушаше. Защото можах веднага да забележа, че в този човек не личаха никакви диалектически умения, но говореше просто и без най-малката следа от афективен fukus, съобщавайки нещата, които е чул от Сина на Бог, както и това което е видял. Той не подкрепяше своите твърдения с някакви умели аргументи, а просто призоваваше хората стоящи около него сами да станат свидетели на словата и чудесата, за които им съобщаваше.“

„Да, и хората започнаха да надават одобрително ухо на тези неща изговаряни с такава искреност, и с драго сърце се присъединяваха да чуят тази проста проповед. Но сред тях имаше едни, които бяха образовани хора или философи, които започнаха да се смеят на този човек и да го апострофират, замеряйки го с презрителни силогизми и аргументи, като едно неустоимо оръжие срещу него. Но той бидейки невъзмутим и, сякаш считайки острите нападки срещу него като нещо незаслужаващо внимание, дори не ги удостои с отговор, но продължи безстрашно да проповядва нещата, както е бил обещал да прави. В тълпата обаче имаше един млад човек, който продължаваше да прекъсва говорещия, отново и отново, с един и същ въпрос: „Защо комара, едно такова малко същество, е създаден със шест крака и шест крила, а огромния слон няма криле и има само четири крака ?“ Този човек вдигна толкова шум, че накрая Варнава се обърна към него с думите: Ние сме дошли тук според властта (мандата) на Този, който ни изпрати, за да обявим на вас Неговите чудни думи и дела. И в подкрепа на това което казваме, ние не употребяваме предварително изготвени аргументи, но призоваваме за свидетели такива от самите вас“.

Забележете, това било нещо като събрание за даване на свидетелства; като не само Апостолите и учениците на Христос единствени трябвало да дават свидетелства за това, което са видели и чули, но самите обикновени членове на църквата са призовани да правят същото. И те са свидетели, а не спорещи. Това впечатлило и Климент, защото това не било нещо, което се преподава във школите. „Аз съзнавах, че стоях точно там сред тълпата“, докато Варнава продължи да говори, и имаше доста много хора, които чуха каквото той е чул и видяха каквото той е видял. „Сега, това си остава изцяло във вашата власт да приемете или да отхвърлите посланието. Но ние не можем да задържаме необявени тези неща знаейки, че са за ваше добро, но ако ние говорим и вие не го приемете, загубата е ваша. А що се отнася до смешните въпроси , ние бихме могли да отговорим достатъчно лесно, и бихме го направили, ако вие питахте с искрено желание да знаете истината – Имаме предвид онзи въпрос за разликата между слона и комара“.

След този отговор, всички „умници“ от тълпата се разгневили и започнали да крещят, като се опитали да смъкнат Варнава от мястото му и да го накарат да млъкне, като го наричали луд варварин, защото говорел с акцент. В този момент, самият Климент, изпълнен с чувство за феър плей, с каквото се характеризира цялата първа част на неговия труд Clementine Recoгnitions, но което скоро след това изчезна от Християнските летописи, скочил в мелето и с голяма смелост извикал към тълпата: „Най-вероятно, казах аз, Всемогъщият Бог е скрил от вас Своето намерение, заради това, че по начало сте недостойни – както би могло да се съди за всяка мислеща личност с вашето поведение. Защото когато видите проповедници на Божията воля да дойдат при вас, и тяхната реч не е изпълнена с познатото ви граматическо изкуство, но вместо това те ви казват прости неполирани фрази, така щото всеки който ги чува да може да следи и разбира какво се казва, а вие правите за смях тези служители и посланници на вашето спасение, забравяйки.....че едно познание на истината може да се намери и сред най-простите и грубите човеци; но вие пак няма да я приемете ако тя (истината) не дойде чрез някой от вашия град и с местния ви говор; и това е доказателство, че вие не сте приятели на истината и на философите (търсещите мъдрост) изобщо, но сте едни будали с големи усти, дърдорковци, които си мислят, че истината не може да се изразява прости думи, а само с високоумен и изтънчен език.“ Този начин на говорене от страна на Климент доведе тълпата почти до бунт, и той и Варнава едва успели да се измъкнат.

Изглежда, че по това ранно време, Християнството и философията са били на противоположните страни на оградата, както посочва Gibson – но това нямало да трае дълго. Наскоро S.V.McCasland отбеляза, че „старата неспекулативна концепция за създаването на човека по образа на Бог“ е представлявала първоначалното християнско учение, както се свидетелства от „недвусмислените пасажи на Climentine Homilies”, което ни показва колко рано това учение е изпаднало в немилост. Все пак един от по-съвременните автори, J. Morris е написал следното: „През полувековния период от 130 до 180 година АС, една последователна поредица от университетски преподаватели са публикували една обстойна и елегантна Apologiae на християнството (точно същото нещо, което Климент е заклеймил при езичниците),в която апология има тенденцията да се подчертава значението на Светият Дух (Holly Spirit) или така наречения Logos”. Той отбелязал, че по това време Theophilus от Антиохия „изцяло избягвал да споменава, че Бог е имал Син (точно както ранните църковни служители избягвали да казват,че Той имал тяло), камо ли пък за самото Възкресение. „С пълна безнаказаност и с най-голяма лекота те са си позволявали да извършват насилие над светите писания, казва Eusebius за авторите от тогавашния период, „безгрижно пренебрегвайки първоначалното учение... Никога не се консултирали със светите писания, но усърдно изработвали конструкции от силогизми. ... Те култивирали изкуствата на невярващите и се отдавали на цепещи косъма дискусии върху простата някога вяра на Holly Writ (Светото Писание)”. Те станали имитатори на Сенека, чиято специалност, както я описва Cochrane, е била „да облича в бляскави фрази иначе обикновенните изрази на кух оптимизъм, прекрасните мечти за човешко съвършенство и братството под властта на Цезарите“ – и по-късно, както можем да добавим, под властта на имперската църква (на Константин).

Justin Martyr, макар да признавал превъзходството на пророчеството пред философията, никога не се е отказвал от своя философски произход, за което бил много горд, и писал надълго за да докаже, че Платон, в края на краищата, е проповядвал същите нравствени правила както Мойсей, и че термина arete‘ на Платон не било нищо друго освен Светият Дух!

По същото време Irenaeus e обвинявал гностиците (Gnostics) че въвличат философията в църквата. Техните трудове,казва той , „се явяват като кръпки изработени от философите, които не познават истинния Бог, съшивайки в едно една доктрина от различни философски изрезки или парцали украсени с високопарно красноречие. „Всичките атрибути на Бог, отбелязва той, произхождат от философите“, и те излагат с цепещ косъма финес своите твърдения по философските въпроси, вмъквайки, както е било в действителност, и Аристотел, в учението на вярата.“

„О, нещастни Аристотеле!“ извиква Tertullian скоро след това, „ти който ги учиш на (християнска) диалектика, на изкуството да доказват или оборват, на хитроумното обръщане на сентенциите, принудени предположения, силни аргументи, противоречащи на тях самите“ Всички ереси са подчинени на философията, казва той: от философите те са взели идеята, че плътта не може да се възкреси - и това е нещо, върху което всички философи са съгласни; и от там те извличат доктрината за нищожеството на материята и от там на такива въпроси като: От къде идва злото и защо? – все едни стари горещи кестени от школите.

Както твърди Tertullian, апостол Павел е бил запознат с философията на Атина и не е бил впечатлен от нея. „Какво общо имат Атина и Йерусалим?, пита той в един прочут епизод „И какво между Академията и Църквата?“

През следващия век, Minucius Felix, не вижда никаква разлика между ученията на пророците и тези на философите, заключавайки: че или християните сега са философите, или древните философи са били вече християни“. И Климент от Александрия вижда във философията Божията подготовка на човешката раса за Евангелието: „Философията подготвя делото, което Христос завършва“. И все пак, когато това дело бива завършено, не било философията, а Евангелието което отпаднало от картината, защото Климент никога не споменава Милениума, само бегло засяга второто идване на Христос и алегоризира възкресението. В един нов, но вече известен труд посветен на Климент от Аклександрия, автора Walter Voelker пише: „ При Климент от Александрия, стоиците, платонистите, мистиците и др. постоянно се изтикват или застъпват един друг и често се заплитат в един тесен изход от една иначе безизходна бъркотия“ (Knauel). Ориген е бил също толкова зле, постоянно отхвърляйки старата вяра , както пише Schmidt, в полза на философията. „В този си начин на живот“, пише Porphyry за Ориген, „ той живееше като християнин, което беше подвеждащо, докато според неговите учения за Бог, той всъщност си беше един посветен елинист“. Това беше именно той, който внесе логиката и диалектиката в Църквата – тези две фикс-идеи на западащата античност , от които ранната църква се гордеели, че са се освободили. Това бил именно той, който казал на езичника Celsus, че всички християни не трябва да правят друго освен да изучават философия, ако нямат друго свободно време за да изкарват прехраната си. Ние можем да проследим, стъпка по стъпка, инфилтрацията на философията в църквата, но това е друга история.

Нека обобщим накратко някои от възраженията на ранните християни към философията (случайно същите възражения,които днешните учените отправят към философията):

(1) Философите имат постоянни разногласия помежду си. „Не е възможно да се научи нещо истинско от нашите учители“, пише Justin, „които с техните взаимни разногласия ни снабдиха с едно неопровержимо доказателство за тяхното собствено невежество“. Tatian от своя страна казва:„Отделете се от събранията на тези самозвани философи, които не могат да се съгласят дори помежду си“ . Дори езичника Caecilius признава в Octavius на Minucius Felix, “Човек се обърква от многобройните философски секти, което само показва колко далеч от човешката посредственост стои истинското изучаване на божествените неща.“

(2) Това означава, че не съществува една надеждна норма във философията, на която всички човеци да се опрат. Логическото мислене би могло наистина да се определи като една такава норма, но тя има един фатален недостатък.: „О, колко мощен е ефекта на логиката при обуславянето на собствения интерес!“ казва Tertullian. И съвременната философия ни е показала, както и изучаването на литературата и историографията преди много време, че когато хората са мислели, че са освободени от всички предразсъдъци при своите решения, цялото тяхно мислене всъщност не само било леко оцветено, но изцяло предопределено от техните регулировки. Те просто няма как да избягат от това.

(3) Това с което те всъщност си имат работа, са не доказателства, а само мнения. „Те обявяват една доктрина за истина в момента в който тя им се пръкне в главата,“ казва Tatian, и все пак едно кратко обсъждане ще покаже, че най-големите максими на философията могат да се докажат, но всъщност никога не са били доказани: Panta Rhei (всичко тече), Die Welt ist Meine Vorstellung (човека е измерение на всички неща), Cogito ergo sum, и други. Дали човеците, които са изложили тези прочути доктрини, поне са започнали да представят някакви по-изчерпателни свидетелства необходими за тяхното доказване? Върху какво почиват те? В края на краищата, върху личното умствено оборудване на техните създатели!

(4) От тук следва друго едно постоянно възражение срещу философите, и както Tatian се изразява: „Те са пълни със взаимна омраза, завист и амбиции“. По тази тема, едно огромно количество литература се е изсипала от времето на античността до наши дни. Това е една постановка на човек срещу човек. Спомнете си преживяното от Климент във философските школи: Те спорели безкрайно напред-назад, казва той, и накрая наградата отивала не при истината, а при човека който успявал да изнури опонентите си до отказване. Топката се прехвърляла напред-назад, напред-назад и играта свършвала, когато някой от играчите получавал лапсус в паметта, или се уморявал или бил толкова объркан, че не можел да реагира с достатъчно бърз отговор. Но това, както ранните християни са изтъквали, нямало нищо общо с истината. Това пренебрежение към доказателството и страст към метода е била гаранцията, че те нямало да стигнат до никъде. Terrence и Galbunugus, както ни се казва, спорели четиринадесет дни и нощи върху това дали термина ego има звателен падеж. Защото за всеки въпрос има отговор, казват арабите, и ако някой не може да намери отговор в момента, може да помисли за такъв по-късно. И така въртележката на хамстера продължава да се върти и върти. Когато Erasmus е бил развеждан в Сорбоната, неговият гид го завел в една голяма зала и обявил с тържествен глас: „ В тази зала докторите по философия са диспутирали в продължение на четиристотин години, на което Еrrasmus отговорил „И нещо решили ли са някога?“

(5) Един забележителен аспект от незаслужената знаменитост на личностите относно това, какво трябва да бъде безличностното търсене на истината е един прекрасен начин по който философите от всяка ера, повече от всеки човек, показват един неустоим стремеж да се формират в училищата (школите). Плавността на свободния ум (open mind) е едно рядко и моментно нещо в историята на мисленето. Както казва Rashdall относно великото философско движение през дванадесети и тринадесети век: „Дивия изблик на интелектуален плам охладнял много бързо след като изкристализирал в институционалната машина на университетската система“, Ученията на John Dewey, който осъждал тиранията на школите за мислене, скоро изкристализирали в едно ядро, около което пак се създава една школа за мислене – и то много твърда и ортодоксална такава. При повече от всяка друга професия, философите се привързват към школите, които те страстно защитават, и на които те се отдават в безпрекословно подчинение. Socrates си е направил една хитра подигравка за това към последователите на някои от неговите големи приятели-софисти, защото това пълносърдечно преклонение и отдаване към школите е последното нещо в което един човек със свободен ум и мислене може някога да бъде обвинен.

(6) Но основното възражение на ранното Християнство към философите е това, че ученията им просто са нямали смисъл. „Тъй като Самото Слово слезе при нас от небето“, казва Климент от Александрия,“няма повече никакъв смисъл от това да пътуваме надалеч и да посещаваме човешките школи или пък да ходим до Атина или някъде другаде в Гърция или Йония за да се учим,... Няма нищо на което Самото Слово да не ни е научило, ... отговаряйки на самите въпроси, на които философите са търсели отговори през всичките тези години,“ Сега, или всичките тези мъже... са знаели истината, или не са я знаели, казва Irenaeus, говорейки за философите, защото ако са я знаели, тогава слизането на Спасителя от небето е било напълно безсмислено; .... и ако не са я знаели, тогава защо всички вие... ходите при тях да търсите свръхестествено познание, след като те не познават Бог?“ И Tertullian казва следното:

“Те наистина може понякога случайно да се натъкнат на истината, както група хора ходейки пипнешком в мрака и могат случайно да се доберат до правилната пътека, но един християнин, който има откровения от небето, няма извинение да се повери на такова сляпо и ненадеждно водачество.“. С други думи, каквато и заслуга да е имала някога философията в търсенето на познания за Бог, тя е била предшествана вече от откровение от небето. Някой може да не се съгласи с тази присъда, но това със сигурност е било учението на ранните християни. За тях, истинската религия на Исус Христос може да бъде единствено Неспекулативна такава, и това което изглежда от пръв поглед като учудващ дефект на Възстановената Църква, всъщност е една прекрасна реабилитация на нейните пророци.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ