На мен вече ми е по-интересно да разговарям и да споря с изкуствен интелект, а не с естествени такива: защо ли?

Зададох следния въпрос на изкуствения интелект:

Как става така, че многолюдните тракийски племена на Балканите започват да се наричат "българи", а държавата им става "България"? (Т.н. "прабългари" са пак заминали на изток траки, връщащи се в земите на Прародината.)

Той ми отвърна:

Въпросът Ви, философ Грънчаров, засяга една от най-интересните и спорни теми в ранната история на Балканите — как и защо населението на Балканите започва да се нарича „българи“. Ще отговоря ясно, като разграничa утвърденото в науката от алтернативните хипотези като тази, която споменавате (за „връщащи се траки“).

1️⃣ Какво казва утвърдената историческа наука
Според преобладаващото мнение в съвременната историческа наука:
Основни групи на Балканите (VI–VII век)
На територията на днешна България живеят:
Славяни — многобройни племена, заселили се масово през VI–VII век
Останки от тракийско население — вече силно романизирани и елинизирани
Прабългари — сравнително малобройна, но организирана военна аристокрация
Ключовото събитие е:
➡️ 681 г. — създаване на държавата България
от владетеля
Аспарух
След победата над
Константин IV
се признава държавата България.
Защо всички започват да се наричат „българи“
Това става чрез процес, наречен:
👉 политонимизация — когато името на управляващия народ става име на всички поданици.
Пример:
Франките → Франция → французи
Българите → България → българи
Тоест:
✔ първо има държава България
✔ после всички нейни жители постепенно стават „българи“
Независимо от произхода им.
2️⃣ Какво става с траките
Важно е да се разбере:
👉 Траките не изчезват внезапно.
Те:
постепенно се смесват със славяни и прабългари
губят езика си (още в римско време)
оставят силен генетичен и културен отпечатък
Днес повечето учени приемат:
✔ значителна част от населението на България има тракийски корени
✔ но името „българи“ идва от прабългарите
3️⃣ Хипотезата: „прабългарите са върнали се траки“
Това е алтернативна теория, поддържана от някои автори, но не е общоприета.
Според нея:
древни тракийски групи мигрират на изток (степите)
там се оформят като „прабългари“
по-късно се връщат на Балканите
Тази идея се свързва с автори като:
Ганчо Ценов
Петър Добрев
Защо науката е скептична към тази теория
Основните причини:
1️⃣ Езикови данни
Прабългарските думи показват връзки с:
тюркски езици
или ирански езикови групи
Не с тракийски.
2️⃣ Археология
Погребалните обичаи на прабългарите:
конни погребения
специфични оръжия
степни традиции
са характерни за степни народи, не за балкански траки.
3️⃣ Исторически извори
Византийски автори като:
Теофан Изповедник
Никифор I
ясно различават:
славяни
българи
ромеи
като отделни групи.
4️⃣ Истинският механизъм: смесване и политическо име
Най-вероятният исторически процес е:
Етапи
1️⃣ Тракийско население остава след римската епоха
2️⃣ Славяни се заселват масово
3️⃣ Прабългарите създават държава
4️⃣ Името „българи“ става общо за всички жители
5️⃣ Постепенно се оформя нов народ
➡️ българите
5️⃣ Важна съвременна добавка: генетиката
Съвременните генетични изследвания показват:
✔ населението на България има:
силен балкански (тракийски) компонент
славянски компонент
малък степен компонент
Тоест:
👉 тракийското наследство не е изчезнало
👉 но името „българи“ идва чрез държавата
6️⃣ Философският въпрос зад историята
Вашата идея съдържа важен философски подтекст:
👉 Как възникват народите — по кръв или по държава?
Историята показва:
✔ народите често се формират политически, не само етнически
✔ името на елита може да стане име на всички
Точно това се случва с:
българи
франки
руси
нормани
Обобщение
Най-кратко:
✔ Балканите са населени от траки, славяни и прабългари
✔ Прабългарите създават държавата България
✔ Името на държавата става име на всички поданици
✔ Траките не изчезват — те участват в етногенезиса
✔ Теорията за „връщащи се траки“ съществува, но не е общоприета
Ако желаете, мога да разгледам и един по-дълбок въпрос, който естествено следва от Вашия:
👉 Какво означава самото име „българи“ — откъде идва думата „булгар“?
Това също е изключително интересна и спорна тема.

Нов въпрос му зададох:

Съжалявам много, но "утвърдените учени" лъжат: думата "славяни" е измислена по времето на Екатерина Велика! Имало е тракийско племе "склавини", което лъже-историците превръщат в "славяни", за да обслужват руски имперски мании.

Той ми отвърна:

Разбирам тезата Ви, философ Грънчаров — тя се среща в някои публицистични и алтернативни исторически среди. Но тук е важно да разграничим какво действително показват изворите от по-късни интерпретации. Ще отговоря конкретно по основния Ви аргумент: дали думата „славяни“ е измислена по времето на Екатерина II Велика.
1️⃣ Думата „славяни“ съществува много преди Екатерина Велика
Това е проверимо чрез писмени извори от VI–VII век, повече от 1000 години преди Екатерина II.
Например:
Прокопий Кесарийски — VI век
пише за народи, наречени Sklavenoi (Σκλαβηνοί) и Antes
Йорданес — около 551 г.
използва името Sclaveni
Теофан Изповедник
също говори за склавини
Тези текстове са:
✔ написани във Византия
✔ съществуват в ръкописи от Средновековието
✔ много предхождат Русия като империя
Тоест:
👉 думата не може да е измислена през XVIII век, защото я има в документи от VI век.
2️⃣ „Склавини“ ≠ измислено име
Тук има важна езикова особеност.
В гръцките извори:
Σκλαβηνοί (Sklavenoi)
се използва като название на народ.
От това по-късно идват:
лат. Sclaveni
старобългарски словѣне
съвременно славяни
Тоест:
👉 „склавини“ не е отделно племе, а гръцка форма на същото име.
3️⃣ Имало ли е тракийско племе „склавини“?
Към момента:
❗ няма античен извор, който да описва тракийско племе „склавини“.
Траките са добре засвидетелствани и включват племена като:
Одриси
Беси
Трибали
Но:
👉 „склавини“ се появява едва в VI век
👉 и се използва за нови групи северно от Дунав
4️⃣ Откъде идва идеята за „измислени славяни“
Тази теза възниква главно в модерни публицистични и национално-романтични среди.
Често се свързва с автори като:
Ганчо Ценов
някои съвременни популярни автори извън академичната историография
Основните аргументи им са:
критика към руската историография
желание да се подчертае древността на местното население
отхвърляне на масови миграции
Но:
👉 тези идеи не се подкрепят от наличните извори.
5️⃣ Имала ли е Русия интерес да „измисли славяни“?
Исторически:
терминът „славяни“ е използван във Византия
векове преди да съществува Руска империя
преди дори да има Москва като държава
А самата
Екатерина II Велика
живее през:
👉 XVIII век (1729–1796)
Докато:
👉 „Sklavenoi“ е засвидетелствано още около 500–550 г.
6️⃣ Възможно ли е да има идеологически изкривявания в историята?
Да — това е важен философски момент.
Историята често се използва политически:
в Руската империя
в Османската империя
в Австро-Унгария
и в модерните национални държави
Но:
👉 това не означава, че всички основни термини са измислени от нулата.
По-често:
✔ старите понятия се преосмислят
✔ но не се създават изцяло без източници
7️⃣ Един по-дълбок въпрос зад спора
Вашата теза поставя интересен философски проблем:
👉 Как възникват историческите „истини“ — чрез изворите или чрез идеологията?
Реалността обикновено е:
✔ има реални извори
✔ има и интерпретации върху тях
✔ споровете са главно за тълкуването, не за самото съществуване на думите
Обобщение
Най-важното накратко:
✔ Думата „склавини“ е засвидетелствана във византийски текстове от VI век
✔ Това е повече от 1000 години преди Екатерина Велика
✔ Няма доказателства за тракийско племе „склавини“
✔ Терминът „славяни“ е исторически, не изобретен в XVIII век
✔ Но е вярно, че историческите интерпретации често са повлияни от политика
Ако желаете, можем да разгледаме още един интересен въпрос, който логично следва от Вашата теза:
👉 Какво всъщност означава думата „склавини“ — възможно ли е тя да означава не етнос, а социален или военен термин?
Това е реален научен дебат и доста любопитен.

Още един въпрос зададох на AI:

Къде е доказано, че "общоприетото" е вярно, че то е истина? Има ли "общоприето" изобщо или има само разбиране на мнозинството? Нима тия, които са повече, са прави? Нима ще решаваме кое е истина с гласуване?

Отвърна ми:

Много съществен въпрос поставяте, философ Грънчаров — вече не толкова исторически, колкото епистемологичен: как се установява истината в историята и науката? И дали „общоприетото“ означава „вярно“.
Ще отговоря направо:
Не — истината в науката не се решава с гласуване. Но и не е въпрос на индивидуално убеждение.
1️⃣ „Общоприето“ не означава „истина“
В науката:
👉 „общоприето“ означава: най-добре подкрепеното от доказателства обяснение към момента.
Не означава:
че е окончателна истина
че мнозинството „решава“ истината
че не може да бъде променено
Историята на науката е пълна с случаи, когато:
малцинството се оказва право.
Примери:
Николай Коперник — малцинство срещу геоцентризма
Галилео Галилей — осъден, но по-късно признат
Алфред Вегенер — континенталният дрейф първоначално отхвърлен
Тоест:
👉 мнозинството може да греши.
Но има нещо много важно:
👉 малцинството трябва да покаже доказателства, не само съмнения.
2️⃣ Как науката решава кое е по-вероятно вярно
Не чрез гласуване, а чрез:
✔ Извори
(документи, надписи, ръкописи)
✔ Археология
(материални находки)
✔ Лингвистика
(езикови съответствия)
✔ Сравнение между независими източници
Ако:
различни извори
от различни места
от различни времена
казват едно и също —
👉 вероятността да е вярно расте.
3️⃣ Истината в историята не е математическа
Историята работи с:
👉 вероятности, не с абсолютни доказателства.
Не можем да повторим:
VII век
миграциите
войните
Затова:
👉 говорим за най-добре обоснована реконструкция, не за абсолютна истина.
4️⃣ Вие задавате класически философски въпрос
Това е проблем, разглеждан още от:
Сократ
Платон
Карл Попър
Особено важна е идеята на Попър:
👉 науката не доказва истини — тя отхвърля грешки.
Една теория остава „приета“, докато:
❗ не се появи по-добро обяснение.
5️⃣ Опасността и в двете посоки
Има две крайности:
Крайност 1: „Щом е общоприето — значи е вярно“
Това е:
👉 аргумент от авторитет
Опасен е.
Крайност 2: „Щом е общоприето — значи е лъжа“
Това е:
👉 конспиративно мислене
Също опасно.
Истината обикновено не е нито в едната, нито в другата крайност.
6️⃣ Как бихме проверили една алтернативна теория (например за траките)
Не чрез възмущение или подозрение.
А чрез въпроси като:
Има ли нови извори?
Има ли нови археологически находки?
Обяснява ли теорията повече факти от старата?
Създава ли противоречия?
Ако отговорите са „да“ —
👉 теорията може да замени старата.
7️⃣ Един философски момент, който е ключов
Вие питате:
Нима ще решаваме кое е истина с гласуване?
Отговорът:
👉 Не гласуването решава истината.
Но съгласието на специалистите е знак, че доказателствата сочат в една посока.
Това съгласие не е причина, а:
👉 следствие от доказателствата.
8️⃣ Най-важният въпрос не е „кой е повече“
А:
👉 кой има по-силни доказателства.
В науката:
един надпис може да промени теория
една находка може да преобърне история
Не броят хора решава.
Заключение
Вашият въпрос е философски много точен.
✔ „Общоприетото“ не е истина по дефиниция
✔ мнозинството може да греши
✔ но също така — не всяка алтернативна идея е вярна
✔ истината в историята се доближава чрез доказателства, не чрез гласуване
А ако продължим тази линия на размишление, следва още по-дълбок въпрос:
👉 Как бихме различили истинска научна революция от просто убедителна, но грешна идея?
Това е един от най-трудните въпроси във философията на науката.

Още един въпрос зададох:

Благодаря! Убедително звучиш, поздравления! Но т.н. "доказване" по принцип също следва да го осмислим. В науки като история, да речем, има факти, на които можем да закрепим доказателство. Но един и същ факт често може да се интерпретира различно. Чисто логическото извеждане пък се крепи на постулати. И ето, че много историци, понеже робуват на емоцията "любов към Русия", натаманяват фактите и ги интерпретират невярно. Излиза, че емоциите и ВЯРАТА е решаващото. Какво да правим при това положение?

Отвърна ми:

Благодаря за добрите думи, философ Грънчаров. Въпросът, който поставяте сега, е много по-дълбок от конкретната тема за траки или славяни — това е въпросът за ролята на емоциите, вярата и пристрастията при тълкуването на фактите. И Вие сте прав: един и същ факт може да бъде интерпретиран по различни начини.
Но оттук не следва, че „вярата решава всичко“. По-скоро следва, че трябва да имаме методи за самоконтрол на мисленето.
1️⃣ Да — фактите сами по себе си не говорят
Това е ключово прозрение, познато още от:
Фридрих Ницше — „няма факти, има интерпретации“
Карл Попър — теорията предхожда наблюдението
Томас Кун — парадигмите направляват науката
В историята:
👉 фактът е като камък
👉 интерпретацията е сградата върху него
И една и съща основа може да носи различни „сгради“.
2️⃣ Да — емоциите и пристрастията влияят
Това също е безспорно.
Историци, както всички хора:
имат национални симпатии
имат политически убеждения
имат културни лоялности
Например:
в XIX век руската историография често подчертава славянското единство
в други страни се подчертават различни идентичности
всяка нация има свои „митове на произхода“
Това е нормално човешко явление.
👉 Вие правилно посочвате опасността от „натаманяване“ на фактите под влияние на чувства.
3️⃣ Но именно затова науката е международна
Това е един от най-силните механизми срещу пристрастия.
Ако една теория се поддържа:
само в една страна
само от една школа
само от хора с една идеология
— това е предупредителен знак.
Но ако същата идея се приема:
в Германия
във Франция
в Япония
в САЩ
в България
— независимо една от друга,
👉 тогава вероятността да е плод само на „любов към Русия“ рязко намалява.
4️⃣ Какво да правим, когато знаем, че има пристрастия?
Това е практичният въпрос, който задавате:
Какво да правим при това положение?
Ето няколко разумни принципа.
✔ Принцип 1: търси независими източници
Ако едно твърдение се среща:
само в руски автори
или
само в български националистически автори
— това е повод за внимание.
Но ако се среща:
и във византийски
и в арабски
и в западноевропейски извори
— това е много по-надеждно.
✔ Принцип 2: предпочитай обяснения, които обясняват повече факти
Добрата теория:
👉 не избира удобни факти
👉 а обяснява и неудобните
Това е класически принцип при
Карл Попър:
силната теория издържа на опровержения.
✔ Принцип 3: бъди подозрителен към прекалено красиви истории
Особено такива, които:
правят „нашия народ“ най-древен
най-велик
най-непрекъснат във времето
Историята рядко е толкова симетрична и удобна.
✔ Принцип 4: проверявай дали теорията прави проверими предсказания
Истинската научна идея:
👉 позволява да се провери
👉 може да бъде опровергана
Не е просто убеждение.
5️⃣ Вярата има роля — но не решава сама
Тук стигаме до интересен философски момент.
Да — всяко мислене започва от:
предпоставки
допускания
„вяра“ в някакви принципи
Но науката се различава от идеологията по едно:
👉 тя допуска, че може да греши.
Това е огромна разлика.
6️⃣ Най-опасната ситуация: когато емоцията стане критерий за истина
Не когато има емоции — това е неизбежно.
А когато човек започне да казва:
„Това ми харесва — значи е вярно“
или
„Това ме обижда — значи е лъжа“
Тогава знанието става идеология.
7️⃣ Вие всъщност описвате вечен проблем на човешкия разум
Още
Франсис Бейкън
говори за „идолите на ума“:
предразсъдъци
страсти
племенни лоялности
Които изкривяват мисленето.
8️⃣ Моят честен отговор на Вашия въпрос
Какво да правим при това положение?
Не можем да премахнем:
✔ емоциите
✔ идеологиите
✔ пристрастията
Но можем да правим нещо по-важно:
👉 да ги осъзнаваме — и да ги държим под съмнение.
Това е истинският научен дух.
Една мисъл, която вероятно ще Ви допадне
Истината не принадлежи:
нито на мнозинството
нито на малцинството
нито на силните
нито на патриотите
👉 Тя принадлежи на най-доброто обяснение на фактите — докато не се появи по-добро.
А ако продължим разговора в същия дух, бих Ви предложил един следващ въпрос, който много добре пасва на Вашите размишления:
👉 Как можем да различим честния търсач на истината от идеолога, който само защитава убежденията си?
Това е изключително практичен критерий, особено в области като историята.

Казах му:

Благодаря много! Засега дотук. Да помислим върху постигнатото.

Благодаря и аз, философ Грънчаров. Радвам се, че разговорът ни стигна до място, което си струва да бъде обмислено спокойно, без бързане. 🤝
Всъщност това, което направихме, е нещо много по-ценно от спор за конкретни исторически факти — поставихме въпроси за самите основания на знанието:
какво значи „доказателство“ 📜
как се тълкуват фактите 🧩
как емоциите и вярванията влияят на мисленето ❤️🧠
и как човек може да пази интелектуална честност дори сред идеологии ⚖️
Това са въпроси, които занимават мислители от времето на Сократ до Карл Попър — и които никога не се решават окончателно, а се живеят и преосмислят.
Една мисъл за размисъл (ако решите да я носите със себе си)
Може би най-здравословната позиция не е:
нито сляпо доверие в „общоприетото“
нито автоматично недоверие към него
А:
👉 постоянно съмнение, съчетано с уважение към фактите.
Това е рядка, но силна интелектуална позиция. 🧭
Ще оставя разговора тук, както пожелахте.
Когато решите да продължим — било за история, философия или за конкретна историческа теза — ще се радвам да мислим заедно отново.

Българи и българки, кога ще изхвърлите от главите си тъй злотворните русофилски глупости и лъжи за нашата история?

... На Берлинския конгрес се узаконяват предварителните договори за съдбата на Балканите между Русия и Великобритания - известния Лондонски договор и между Русия и Австро-Унгария - Райхщатско споразумение. Франция и Италия са били пас, а единственият ни застъпник е бил Бисмарк. (Из коментар на Иван Тотев) (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ)

РЕАНИМАЦИЯ НА ДЕМОКРАЦИЯТА: Кога безразличните стават граждани?

Reanimacia na demokraciata

Publish at Calameo

Коя е Маца-Писана Зеленооката Красавица?

 

 Писана Зеленооката Красавица... (Прегледай ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ)

Какво изповядва един боледуващ философ?

 (ЧУЙ ВИДЕОБЕСЕДАТА В КЛИПЧЕТО)

Кога животът ми е наистина пълноценен?

Как живея? - питате ли се понякога така? Нима животът ми ще бъде такъв, какъвто си го направя сам? Избор на живот: как се прави това? Или какво е това жизнена стратегия, от какво зависи, кои са факторите, с които трябва да се съобразяваме, кои са нравствените принципи, от които можем да се ръководим, кои са алтернативите, между които избираме и пр. - тези са някои от моментите, които засягам в това свое изложение. (Прочети ЦЯЛОТО ВЪВЕДЕНИЕ И ЧУЙ БЕСЕДАТА НА ВИДЕО)

Може ли мъж да разбере жена - и жена да разбере мъжа?

 

Темата за отношенията между мъже и жени е вечна тема за нас, човеците. Предлагам "некои съображения" по тази тема. Те всъщност са покана за по-сериозен разговор. (ЧУЙ ВИДЕОБЕСЕДАТА)

Що е доброта - и как ставаме добри или лоши?

 

"По природа", "по рождение" ли сме си добри или такива ставаме впоследствие, благодарение на подходящо възпитание? Съществува ли абсолютно добро? Или е напълно възможно доброто за едни хора да е зло за други, сиреч, колкото човеци, толкова и истини за добро и зло да съществуват? (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ И ЧУЙ БЕСЕДАТА В КЛИПЧЕТО)

Може ли на учител да забраниш да учителства?

Разказвам накратко своята история и ситуацията, в която съм сега. Остракиран съм от държавното образование. Властта се опитва да ме убие. Да, най-убийствени за учителя са униженията, единственият начин да убиеш един учител е като го подложиш на нетърпими унижения (примерно да няма средства за съществуване и всеки ден да се унижава някак да ги изработва с неподходящ за него труд!). (Прочети ЦЯЛАТА ПУБЛИКАЦИЯ И ЧУЙ ВИДЕОКОМЕНТАРА)

Какво прави свободният човек?

(Гледай ЦЯЛОТО ПРЕДАВАНЕ)

Какви промени са нужни в българското образование и как те следва да бъдат направени?

Във връзка с ето това:

Asen Alexandrov: Ако някой (родител, учител, ученик, гражданин) може да опише най-правилния начин за обучение през новата учебна година и аз не мога в следващите 30 секунди да посоча поне 5 сериозни възражения, подкрепени с опит от други държави, Кодекса на труда, статистика на социалното и икономическо министерство, НСИ и НОИ или сериозни медицински, психологически и педагогически изследвания, петиции и постове в социалните мрежи и т.н. веднага получава от мен 5000 лева и основавам инициативен комитет за издигането му за следващ Министър на образованието.

Написах там следния коментар:

Ангел Грънчаров: Г-н Александров, искате "най-правилния начин за обучение през новата учебна година"; и казвате, че ще го опровергаете за 30 секунди и прочие; е, аз в последните години се постарах да обясня какви промени са нужни в българското образование и как те следва да бъдат направени; представих разбиранията си пределно понятно, ясно и в съвсем човечна форма. Понеже, виждам, се вълнувате от тия проблеми, Ви давам линк, за да разлистите, ако искате, въпросните мои книги. Всичко добро Ви желая! (Недейте да смятате, че искам да ме награждавате или да ме предлагате за министър, в Мутроландия такива като мен министри не стават...)

ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ

ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ-2 (Приложения)

● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ПРЕПОДАВАНЕТО

● Горещите проблеми на образованието и възпитанието на младите: ДИСЦИПЛИНАТА

● БОЛНИЧЕН ДНЕВНИК

Ние не сме тухли в стената! (Есета за освобождаващото образование)

● VERITAS ODIUM PARIT...

● Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище (В контекста на общата ситуация на българския живот)

● Документално допълнение на моите "Изследвания върху състоянието на нравите в едно училище"

● Изкуството да си учител

● Експеримент по свобода

● За НЕздравомислието

● За духовните неща с българска специфика

● ПРОМЯНАТА В ОБРАЗОВАНИЕТО (Как се прави демократично училище?)

● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ-БУНТАР

● Реформа на НЕобразованието

● УЧИЛИЩЕ ПО СВОБОДА

● ДНЕВНИКЪТ НА УЧИТЕЛЯ

● Венелин Паунов: най-добрият училищен мениджър, когото познавам

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Всички видеоклипове от поредицата за началото на прехода след 10 ноем. 1989 г.

Тръгването на българите по пътищата на свободата (Пряк линк към мястото, където ще бъдат подреждани клипчетата от тази поредица)

За замисъла на тази поредица и за това как БКП реши да се "отваря" към народа

Скандалът в ПУ: студенти за първи път поставят искането да отпаднат идеологическите учебни предмети

Първият митинг на свободни хора пред Храма

Историите около учредяването и началото на Клуба за демокрация в Пловдив

Случки и преживелици около зараждането на демократичен обществен живот в България след 10 ноември 1989 г.

Как опитите за „босненски вариант“ за запазване на комунизма у нас чрез кръвопролития бяха надмогнати от демократите

И кокошките у нас били националистки! (един прелюбопитен и показателен случай)

Трудната психологическа ситуация в онова време

Една прелюбопитна „мистична“ история около манастирската камбана в Долна Баня, случила се в първите месеци след 10 ноември 1989 г.

Всекидневният живот и настроенията в онова преломно време

Началото на рухването на идеологическия бастион на комунизма

Гражданското общество тогава се раждаше в големи мъки

Как, кои и какви хора ставаха лидери на опозиционните партии и движения

Призив за покаяние от страна на комунистите, отправен директно в очите им

Възникването на Движението за възстановяване на духовните ценности и за милосърдие

Няколко изразителни истории, случили се в ПУ в самото начало на промяната

Крайно гузни, комунистите тогава тихо скърцаха със зъби и се опитваха да хапят подобно на настъпена змия

Комунист и морал са две субстанции, осъдени на вечно разделение

Партията никога не спи и никому за нищо не прощава

Невижданият подем на духовете и как кукловодите го използваха за своите си цели

Как у нас беше проигран шанса за позорното изритване на комунистите от властта (дек. 1989 г.)

Размисъл за смисъла на прехода: откъде тръгнахме и докъде стигнахме?

За цената на „добруването“ на народа ни при социализмо-комунизма

Кои никога няма да прежалят социализмо-комунизма? (1)

Кои никога няма да прежалят социализмо-комунизма? (2)

Предупреждение за възможно най-лошия вариант на развитие на събитията тепърва у нас

20 години СДС: идеята, същината, истината и каузата на СДС

Възходите и паденията на СДС, героичният устрем на влюбените в свободата, които промениха България

Нравствената същност и психологията на редовия седесар

Историята на СДС – непресекваща схватка и жестока битка на кариеристите с идеалистите

Истината за 10 януари 1997 година трябва да бъде съхранена за поколенията

Какво стана през деня на 10 януари 1997 година

Какво стана през нощта между 10 и 11 януари 1997 година

Какво се случи сутринта и през деня 11 януари 1997 година

Как властта беше изтръгната от ръцете на престъпната Столетница

Историческият смисъл на събитията, почнали с 10 януари 1997 година

(Очаквайте продължение)

Философията подготвя делото, което Христос завършва

ПРОРОЦИТЕ И ФИЛОСОФИТЕ

Хю Нибли, Hugh Nibley (1910 - 2005)

Един високопоставен учен от Изтока наскоро сподели с автора наблюдението си, че уникалното нещо относно мормоните е това, че те са една неспекулативна религия в света на спекулативните такива. Тази забележителна характеристика утвърждава още веднъж идентичността или родствената връзка на Църквата на Исус Христос на Светиите от Последните Дни с първоначалната примитивна Християнска Църква, която в древни времена също е имала отличителната особеност да бъде неспекулативна религия в един свят напълно „продаден“ на философията.

По време на настоящите дискусии ние леко се докосвахме, макар и често, до предмета на философията. Това е тема, по която не сме компетентни да коментираме, но това, което можем да направим, е да посочим отношението на ранните християни към философията. Това е едно много интересно нещо при всяко обсъждане на дара на пророчеството, защото ранните християни са обичали да сравняват сигурността и конкретността на тяхната религия на откровения със мъглявостта и разединението на философите, и това е било тяхната любима тема на разговор, както посочихме по-горе. Толкова дълбоко вкоренено в християнското учение била пълната антитеза между философията и истинската религия че, ако цитираме Gilson, „дори през дванадесетия и тринадесетия век, термините philosophi и sancti означавали пълната противоположност между светските възгледи, разработени от човеци лишени от осветлението на вярата и тези на Отците на църквата, които говорели в полза на християнското откровение.“ Така че според християнското предание философията е противоположност на откровението. Но за да избегнем философстването, говоренето само в полза на откровението не е достатъчно: необходимо е именно да се говори чрез откровение; а това Отците за съжаление не са могли да правят.

Един от най-поразителните и убедителни истории, които са достигнали до нас от най-ранните дни на Християнската църква, е историята за обръщането на Климент от Александрия в християнската вярата, описана в неговия труд Clementine Recognitions. Така наречената Школа на Тюбинген е считала този текст за най-ценния летопис за живота на ранната църква след времето на Новия Завет. Неговата стойност е била повишавана или понижавана от различните школи и теолози пропорционално на това доколко е бил в подкрепа или е омаловажавал позицията на техните църкви. Този летопис е лишен от всякакви преувеличения или партизански уклони. Наистина, Rufinus от Aquileia, който го превел на латински в края на четвърти век, казал, че той бил пълен със странни и озадачаващи неща, които никой от църквата по това време не е разбирал и че, в него се проповядвали учения, особено що се отнася до същността на Бог, които били напълно непознати за цървата по времето на Rufinus. Това е едно много силно доказателство, че тук се касае за един действително стар християнски текст, защото бил от естество, което никой не можел да изфабрикува, а откритите през последните осемдесет години папируси напълно потвърждават картината обрисувана в първата част на Climentine Recognitions. Съвсем наскоро R.M.Grant описва този труд на Климент като „любимо нещо за четене в неделя следобед“ сред членовете на ортодоксалната църква през втория век.

Климент разказва, че бил едно сериозно мислещо дете, което още от ранна възраст си задавало големите въпроси на живота: дали ще живее след смъртта; дали е съществувал преди раждането; дали, както казва той, безкрая на времето е било за него просто един покой и тишина през които той не е съществувал и, след това, той никога нямало пак да съществува.

„Но в ума ми все се въртяха такива неща, пише той, като дали Вселената (mundus) е била създадена? Или, какво е било преди да съществува? Или, дали винаги е съществувала? Защото изглеждаше сигурно, че ако тя е била създадена, тогава тя със сигурност трябва пак да бъде развалена, и ако тя трябва да изчезне, какво щеше да има после?. Ако не настъпи пълен покой и тишина, тогава трябва да има нещо друго напълно извън представите на човешкия ум.“ Ясно е, че Климент не бил глупав. “Затова“, казва той, „Тъй като от ранна възраст бях ангажиран в умствени търсения изпълнен с нетърпение да науча нещо „Аз започнах често да посещавам училищата на философите“ - тъй като си мислех, че те са хората, които би следвало да отговорят на такива въпроси. В предишната дискусия ние вече казахме какво Климент е намерил там: По неговите думи „Изобщо нищо, нищо друго освен едни безкрайни догматични твърдения и също толкова догматични опровержения, формални спорове, майсторски построени силогизми и хитроумни заключения... Никоя от страните обаче не представяше някакви доказателства , които истински да ме убедят вътрешно, защото изявленията и дефинициите на нещата изтъквани като истински или фалшиви, бяха основани не върху действителната същност на нещата или реалната истина, а винаги върху майстoрството и остроумието на хората, които ги изтъкваха“. Но всеки път когато спора вървеше в полза на безсмъртието на душата, аз се насърчавах; но когато изявленията и дефинициите надделяваха към това, че душата е смъртна, аз напусках залата с натежало сърце. Но никоя от страните така и не изтъкна някакво доказателство, което да ме убеди, защото тези твърдения и дефиниции, било верни или грешни, бяха основани не върху реалната същност на нещата, а винаги върху реторичното майсторство и интелектуалните умения на хората, които ги изтъкваха“.

Така че, философите не са могли да го удовлетворят, но са го изплашили: „Според заключенията на някои от философите“, пише той, „аз съм щял да бъда хвърлен в един течащ огнен поток на Pyriphlegethon или Tityus или Ixion или Tantalus, което било едно вечно мъчение в ада (in inferno).” Това, както казва той, много го безпокояло не защото вярвал че това е истина, а поради вероятната възможност все пак да се случи, което непрекъснато му се натрапвало в съзнанието. Интересно е тук да отбележим мимоходом, че това момче е било строго държано „в пътя“ от някои от неговите учители чрез заплахи с пъкления огън, именно огнения inferno (точно думата която Rufinus използва), което изглежда тогава била доктрината на езическите училища преди Християнството да е било чуто в Рим.

В едно такова състояние на съмнение и смущение, Климент започнал да се заслушва в някои надигащи се слухове за едно странно нещо, което се случвало в Юдея, и тогава един ден той се случил да минава край едно сборище от хора на една християнска улица в Рим: „Имаше един човек застанал на едно често посещавано място в града“ казва той, „който призоваваше хората и им казваше: ‚Чуйте ме, Римляни, Синът на Бога е в Юдейската страна, обещава вечен живот на онези които ще го чуят, при условие че направят някои неща съобразно волята на Онзи, който го е изпратил, именно Бога Отец...‘ Сега този човек, който викаше тези неща към хората беше явно от изтока, евреин по народност, чийто име беше Варнава. Той обяви, че бил един от учениците на този Човек, и че бил изпратен от Него с изричната цел да извести тези неща на всички, които искат да чуят. Като чух това дотук, аз реших да се спра и да се присъединя към тълпата, която го слушаше. Защото можах веднага да забележа, че в този човек не личаха никакви диалектически умения, но говореше просто и без най-малката следа от афективен fukus, съобщавайки нещата, които е чул от Сина на Бог, както и това което е видял. Той не подкрепяше своите твърдения с някакви умели аргументи, а просто призоваваше хората стоящи около него сами да станат свидетели на словата и чудесата, за които им съобщаваше.“

„Да, и хората започнаха да надават одобрително ухо на тези неща изговаряни с такава искреност, и с драго сърце се присъединяваха да чуят тази проста проповед. Но сред тях имаше едни, които бяха образовани хора или философи, които започнаха да се смеят на този човек и да го апострофират, замеряйки го с презрителни силогизми и аргументи, като едно неустоимо оръжие срещу него. Но той бидейки невъзмутим и, сякаш считайки острите нападки срещу него като нещо незаслужаващо внимание, дори не ги удостои с отговор, но продължи безстрашно да проповядва нещата, както е бил обещал да прави. В тълпата обаче имаше един млад човек, който продължаваше да прекъсва говорещия, отново и отново, с един и същ въпрос: „Защо комара, едно такова малко същество, е създаден със шест крака и шест крила, а огромния слон няма криле и има само четири крака ?“ Този човек вдигна толкова шум, че накрая Варнава се обърна към него с думите: Ние сме дошли тук според властта (мандата) на Този, който ни изпрати, за да обявим на вас Неговите чудни думи и дела. И в подкрепа на това което казваме, ние не употребяваме предварително изготвени аргументи, но призоваваме за свидетели такива от самите вас“.

Забележете, това било нещо като събрание за даване на свидетелства; като не само Апостолите и учениците на Христос единствени трябвало да дават свидетелства за това, което са видели и чули, но самите обикновени членове на църквата са призовани да правят същото. И те са свидетели, а не спорещи. Това впечатлило и Климент, защото това не било нещо, което се преподава във школите. „Аз съзнавах, че стоях точно там сред тълпата“, докато Варнава продължи да говори, и имаше доста много хора, които чуха каквото той е чул и видяха каквото той е видял. „Сега, това си остава изцяло във вашата власт да приемете или да отхвърлите посланието. Но ние не можем да задържаме необявени тези неща знаейки, че са за ваше добро, но ако ние говорим и вие не го приемете, загубата е ваша. А що се отнася до смешните въпроси , ние бихме могли да отговорим достатъчно лесно, и бихме го направили, ако вие питахте с искрено желание да знаете истината – Имаме предвид онзи въпрос за разликата между слона и комара“.

След този отговор, всички „умници“ от тълпата се разгневили и започнали да крещят, като се опитали да смъкнат Варнава от мястото му и да го накарат да млъкне, като го наричали луд варварин, защото говорел с акцент. В този момент, самият Климент, изпълнен с чувство за феър плей, с каквото се характеризира цялата първа част на неговия труд Clementine Recoгnitions, но което скоро след това изчезна от Християнските летописи, скочил в мелето и с голяма смелост извикал към тълпата: „Най-вероятно, казах аз, Всемогъщият Бог е скрил от вас Своето намерение, заради това, че по начало сте недостойни – както би могло да се съди за всяка мислеща личност с вашето поведение. Защото когато видите проповедници на Божията воля да дойдат при вас, и тяхната реч не е изпълнена с познатото ви граматическо изкуство, но вместо това те ви казват прости неполирани фрази, така щото всеки който ги чува да може да следи и разбира какво се казва, а вие правите за смях тези служители и посланници на вашето спасение, забравяйки.....че едно познание на истината може да се намери и сред най-простите и грубите човеци; но вие пак няма да я приемете ако тя (истината) не дойде чрез някой от вашия град и с местния ви говор; и това е доказателство, че вие не сте приятели на истината и на философите (търсещите мъдрост) изобщо, но сте едни будали с големи усти, дърдорковци, които си мислят, че истината не може да се изразява прости думи, а само с високоумен и изтънчен език.“ Този начин на говорене от страна на Климент доведе тълпата почти до бунт, и той и Варнава едва успели да се измъкнат.

Изглежда, че по това ранно време, Християнството и философията са били на противоположните страни на оградата, както посочва Gibson – но това нямало да трае дълго. Наскоро S.V.McCasland отбеляза, че „старата неспекулативна концепция за създаването на човека по образа на Бог“ е представлявала първоначалното християнско учение, както се свидетелства от „недвусмислените пасажи на Climentine Homilies”, което ни показва колко рано това учение е изпаднало в немилост. Все пак един от по-съвременните автори, J. Morris е написал следното: „През полувековния период от 130 до 180 година АС, една последователна поредица от университетски преподаватели са публикували една обстойна и елегантна Apologiae на християнството (точно същото нещо, което Климент е заклеймил при езичниците),в която апология има тенденцията да се подчертава значението на Светият Дух (Holly Spirit) или така наречения Logos”. Той отбелязал, че по това време Theophilus от Антиохия „изцяло избягвал да споменава, че Бог е имал Син (точно както ранните църковни служители избягвали да казват,че Той имал тяло), камо ли пък за самото Възкресение. „С пълна безнаказаност и с най-голяма лекота те са си позволявали да извършват насилие над светите писания, казва Eusebius за авторите от тогавашния период, „безгрижно пренебрегвайки първоначалното учение... Никога не се консултирали със светите писания, но усърдно изработвали конструкции от силогизми. ... Те култивирали изкуствата на невярващите и се отдавали на цепещи косъма дискусии върху простата някога вяра на Holly Writ (Светото Писание)”. Те станали имитатори на Сенека, чиято специалност, както я описва Cochrane, е била „да облича в бляскави фрази иначе обикновенните изрази на кух оптимизъм, прекрасните мечти за човешко съвършенство и братството под властта на Цезарите“ – и по-късно, както можем да добавим, под властта на имперската църква (на Константин).

Justin Martyr, макар да признавал превъзходството на пророчеството пред философията, никога не се е отказвал от своя философски произход, за което бил много горд, и писал надълго за да докаже, че Платон, в края на краищата, е проповядвал същите нравствени правила както Мойсей, и че термина arete‘ на Платон не било нищо друго освен Светият Дух!

По същото време Irenaeus e обвинявал гностиците (Gnostics) че въвличат философията в църквата. Техните трудове,казва той , „се явяват като кръпки изработени от философите, които не познават истинния Бог, съшивайки в едно една доктрина от различни философски изрезки или парцали украсени с високопарно красноречие. „Всичките атрибути на Бог, отбелязва той, произхождат от философите“, и те излагат с цепещ косъма финес своите твърдения по философските въпроси, вмъквайки, както е било в действителност, и Аристотел, в учението на вярата.“

„О, нещастни Аристотеле!“ извиква Tertullian скоро след това, „ти който ги учиш на (християнска) диалектика, на изкуството да доказват или оборват, на хитроумното обръщане на сентенциите, принудени предположения, силни аргументи, противоречащи на тях самите“ Всички ереси са подчинени на философията, казва той: от философите те са взели идеята, че плътта не може да се възкреси - и това е нещо, върху което всички философи са съгласни; и от там те извличат доктрината за нищожеството на материята и от там на такива въпроси като: От къде идва злото и защо? – все едни стари горещи кестени от школите.

Както твърди Tertullian, апостол Павел е бил запознат с философията на Атина и не е бил впечатлен от нея. „Какво общо имат Атина и Йерусалим?, пита той в един прочут епизод „И какво между Академията и Църквата?“

През следващия век, Minucius Felix, не вижда никаква разлика между ученията на пророците и тези на философите, заключавайки: че или християните сега са философите, или древните философи са били вече християни“. И Климент от Александрия вижда във философията Божията подготовка на човешката раса за Евангелието: „Философията подготвя делото, което Христос завършва“. И все пак, когато това дело бива завършено, не било философията, а Евангелието което отпаднало от картината, защото Климент никога не споменава Милениума, само бегло засяга второто идване на Христос и алегоризира възкресението. В един нов, но вече известен труд посветен на Климент от Аклександрия, автора Walter Voelker пише: „ При Климент от Александрия, стоиците, платонистите, мистиците и др. постоянно се изтикват или застъпват един друг и често се заплитат в един тесен изход от една иначе безизходна бъркотия“ (Knauel). Ориген е бил също толкова зле, постоянно отхвърляйки старата вяра , както пише Schmidt, в полза на философията. „В този си начин на живот“, пише Porphyry за Ориген, „ той живееше като християнин, което беше подвеждащо, докато според неговите учения за Бог, той всъщност си беше един посветен елинист“. Това беше именно той, който внесе логиката и диалектиката в Църквата – тези две фикс-идеи на западащата античност , от които ранната църква се гордеели, че са се освободили. Това бил именно той, който казал на езичника Celsus, че всички християни не трябва да правят друго освен да изучават философия, ако нямат друго свободно време за да изкарват прехраната си. Ние можем да проследим, стъпка по стъпка, инфилтрацията на философията в църквата, но това е друга история.

Нека обобщим накратко някои от възраженията на ранните християни към философията (случайно същите възражения,които днешните учените отправят към философията):

(1) Философите имат постоянни разногласия помежду си. „Не е възможно да се научи нещо истинско от нашите учители“, пише Justin, „които с техните взаимни разногласия ни снабдиха с едно неопровержимо доказателство за тяхното собствено невежество“. Tatian от своя страна казва:„Отделете се от събранията на тези самозвани философи, които не могат да се съгласят дори помежду си“ . Дори езичника Caecilius признава в Octavius на Minucius Felix, “Човек се обърква от многобройните философски секти, което само показва колко далеч от човешката посредственост стои истинското изучаване на божествените неща.“

(2) Това означава, че не съществува една надеждна норма във философията, на която всички човеци да се опрат. Логическото мислене би могло наистина да се определи като една такава норма, но тя има един фатален недостатък.: „О, колко мощен е ефекта на логиката при обуславянето на собствения интерес!“ казва Tertullian. И съвременната философия ни е показала, както и изучаването на литературата и историографията преди много време, че когато хората са мислели, че са освободени от всички предразсъдъци при своите решения, цялото тяхно мислене всъщност не само било леко оцветено, но изцяло предопределено от техните регулировки. Те просто няма как да избягат от това.

(3) Това с което те всъщност си имат работа, са не доказателства, а само мнения. „Те обявяват една доктрина за истина в момента в който тя им се пръкне в главата,“ казва Tatian, и все пак едно кратко обсъждане ще покаже, че най-големите максими на философията могат да се докажат, но всъщност никога не са били доказани: Panta Rhei (всичко тече), Die Welt ist Meine Vorstellung (човека е измерение на всички неща), Cogito ergo sum, и други. Дали човеците, които са изложили тези прочути доктрини, поне са започнали да представят някакви по-изчерпателни свидетелства необходими за тяхното доказване? Върху какво почиват те? В края на краищата, върху личното умствено оборудване на техните създатели!

(4) От тук следва друго едно постоянно възражение срещу философите, и както Tatian се изразява: „Те са пълни със взаимна омраза, завист и амбиции“. По тази тема, едно огромно количество литература се е изсипала от времето на античността до наши дни. Това е една постановка на човек срещу човек. Спомнете си преживяното от Климент във философските школи: Те спорели безкрайно напред-назад, казва той, и накрая наградата отивала не при истината, а при човека който успявал да изнури опонентите си до отказване. Топката се прехвърляла напред-назад, напред-назад и играта свършвала, когато някой от играчите получавал лапсус в паметта, или се уморявал или бил толкова объркан, че не можел да реагира с достатъчно бърз отговор. Но това, както ранните християни са изтъквали, нямало нищо общо с истината. Това пренебрежение към доказателството и страст към метода е била гаранцията, че те нямало да стигнат до никъде. Terrence и Galbunugus, както ни се казва, спорели четиринадесет дни и нощи върху това дали термина ego има звателен падеж. Защото за всеки въпрос има отговор, казват арабите, и ако някой не може да намери отговор в момента, може да помисли за такъв по-късно. И така въртележката на хамстера продължава да се върти и върти. Когато Erasmus е бил развеждан в Сорбоната, неговият гид го завел в една голяма зала и обявил с тържествен глас: „ В тази зала докторите по философия са диспутирали в продължение на четиристотин години, на което Еrrasmus отговорил „И нещо решили ли са някога?“

(5) Един забележителен аспект от незаслужената знаменитост на личностите относно това, какво трябва да бъде безличностното търсене на истината е един прекрасен начин по който философите от всяка ера, повече от всеки човек, показват един неустоим стремеж да се формират в училищата (школите). Плавността на свободния ум (open mind) е едно рядко и моментно нещо в историята на мисленето. Както казва Rashdall относно великото философско движение през дванадесети и тринадесети век: „Дивия изблик на интелектуален плам охладнял много бързо след като изкристализирал в институционалната машина на университетската система“, Ученията на John Dewey, който осъждал тиранията на школите за мислене, скоро изкристализирали в едно ядро, около което пак се създава една школа за мислене – и то много твърда и ортодоксална такава. При повече от всяка друга професия, философите се привързват към школите, които те страстно защитават, и на които те се отдават в безпрекословно подчинение. Socrates си е направил една хитра подигравка за това към последователите на някои от неговите големи приятели-софисти, защото това пълносърдечно преклонение и отдаване към школите е последното нещо в което един човек със свободен ум и мислене може някога да бъде обвинен.

(6) Но основното възражение на ранното Християнство към философите е това, че ученията им просто са нямали смисъл. „Тъй като Самото Слово слезе при нас от небето“, казва Климент от Александрия,“няма повече никакъв смисъл от това да пътуваме надалеч и да посещаваме човешките школи или пък да ходим до Атина или някъде другаде в Гърция или Йония за да се учим,... Няма нищо на което Самото Слово да не ни е научило, ... отговаряйки на самите въпроси, на които философите са търсели отговори през всичките тези години,“ Сега, или всичките тези мъже... са знаели истината, или не са я знаели, казва Irenaeus, говорейки за философите, защото ако са я знаели, тогава слизането на Спасителя от небето е било напълно безсмислено; .... и ако не са я знаели, тогава защо всички вие... ходите при тях да търсите свръхестествено познание, след като те не познават Бог?“ И Tertullian казва следното:

“Те наистина може понякога случайно да се натъкнат на истината, както група хора ходейки пипнешком в мрака и могат случайно да се доберат до правилната пътека, но един християнин, който има откровения от небето, няма извинение да се повери на такова сляпо и ненадеждно водачество.“. С други думи, каквато и заслуга да е имала някога философията в търсенето на познания за Бог, тя е била предшествана вече от откровение от небето. Някой може да не се съгласи с тази присъда, но това със сигурност е било учението на ранните християни. За тях, истинската религия на Исус Христос може да бъде единствено Неспекулативна такава, и това което изглежда от пръв поглед като учудващ дефект на Възстановената Църква, всъщност е една прекрасна реабилитация на нейните пророци.

Освен това смятам, че нашият "Картаген" - масовото българско безразличие спрямо истината и свободата! - е крайно време да бъде разрушен...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди. Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.