Писмо десето: За анархизма Николай Бердяев
Анархизмът, както и социализмът, е един от вековечните стремежи на човешкото общество, един от пределите на обществената мисъл на човека. Революционният патос на анархизма е различен от революционния патос на социализма. Съществува вътрешно противоборство между тези две революционни стихии, но и неуловим преход на една от тези стихии в друга.
Ако социализмът достига до небитието в своя стремеж към равенство, анархизмът достига до небитието в своя стремеж към свобода. Пределът на социализма е празно равенство. Пределът на анархизма е празна свобода. Ако социализмът вярва в благотворността на принудителната организация, анархизмът вярва в благотворността на естествения автономизъм и автономията на човека. Анархизмът вярва, че от хаоса по естествен път може да се роди хармония. В анархизма има повече вяра в човека, отколкото в социализма, макар че в него няма основания за такава вяра. Анархизмът отрича значението на закона за човешкия живот, за обществото, за пътищата на историята, отрича напълно историческия йерархизъм, правото и държавата. За последователното анархично съзнание историческият процес е съвършено безс мислен и човек трябва да отхвърли всички закостенели наслоявания на държавност и култура.
Последователният анархизъм не признава никакви постижения в дългия исторически път на човечеството. Той иска да възстанови естествения човек, свободен от всички връзки, от всички сномени на историята. Всичко се оказва само притеснителен калъф за свободния по природа човек, цялата история е само вериги, сковаващи човека. Анархизмът не признава никаква вътрешна закономерност на социалния процес. Човек може и трябва да бъде свободен докрай във всеки момент от историята, при всеки социален строй. Но революционният анархизъм носи в себе си елементи на класовия социализъм. Само в редки случаи, когато анархизмът се проявява в идеалистически форми, той представлява човека, човешката личност независимо от социалното й положение. В повечето случаи анархизмът представлява същите „пролетарски" обществени класи, както и социализмът, и дори признава себе си за идеология на лумпен-пролетариата, петото съсловие. Вие, анархистите, обичате да разсъждавате за свободата на човека, за личността, но от вас лъха същата класова омраза, както и от социалистите, вие също не можете да се издигнете над класовата гледна точка. Тъкмо това е вътрешното противоречие на анархизма, то определя неговата несвобода, неговата зависимост от социализма от най-низш тип.
В душевната основа на анархизма лежи революционното бунтарско чувство на обида, жизнена несполука, злопаметство срещу онези ценности и блага, които не са постигнати и са останали чужди. Идеологията на анархизма е близка до простолюдието, до бедняците, изхвърлени зад борда на социалната йерархия. Анархистката страст към разрушение се поражда от чувството на омраза и отмъстителност. Анархистът в човешкото общество, в човешката култура не чувства нищо като свое, близко, своя собственост, всичко му изглежда чуждо, потискащо и омразно. Държавата за анархиста не е държава, а нещо чуждо, потискащо и омразно. Кое признава анархистът за своя собственост? Нищо. Той няма нито материална собственост (понякога може и да я има), но преди всичко няма духовна собственост, той се чувства онеправдан и това натрупва разрушителна злоба в сърцето му. Макс Щирнер, най-крайният и интересният от философите на анархизма написа книгата „Единственият и неговата собственост". Макс Щирнер признава всичко, целия свят за собственост на „единствения". Но това е страшна самоизмама. В действителност той е ограбил „единствения", лишил го е от всякаква собственост. „Единственият" е духовен пролетарий, той няма нищо свое, всички духовни реалности и духовни ценности са чужди и поради това са му омразни. „Единственият" живее в пустиня, в страшна духовна пустиня. Той не само че гради върху „нищото" своето дело, но „нищото" е съдържание и цел на неговия живот. И всички вие, революционни анархисти, сте същите духовни пролетарии, както и „единственият" на Щирнер, същи¬те клетници, откъснати от всякакви източници на духовен живот и духовни богатства.
Анархизмът е атомизъм, разпадане на всякаква обществена цялост на самоутвърждаващи се атоми, на индивиди, които смятат, че от тях започва историята и отричат всички висши реалности. Тържество на анархията би било разпадането на цялата йерархия на реалностите, свързани органично помежду си, разрушаването на целия космически строй, въстание на хаоса срещу космоса. В това въстание на хаоса преди всичко се подлагат на съмнение всички космически реалности, реалностите на Божия свят, роден в светлината. В хаотичен мрак са потопени те и той се признава за единствена реалност. Хаосът освобождава и самоутвърждаващите се атоми си въобразяват, че ще създадат нов свят. Ето какво ръководи анархичните учения, понякога тъй идилични и добродушни. От философска гледна точка вашият анархизъм е краен номинализъм, отрицание на реалностите на всички общности и цялости, нации, държави, човечество, космос, Бог. Анархизмът превръща всички реалности в потискащи призраци. Той би искал да оголи човека, да го постави в пустотата и пред пустотата. Но тръгнал по този път, не се ли превръща човекът в последен от призраците? Не разрушавате ли вие и човека, оня индивид, който бе ваша последна инстанция и в името на който вие въстанахте срещу целия свят и Бога? За вас, последователните анархисти, човешката личност е най-празният от всички призраци.
Още по-далеч и по-дълбоко трябваше да стигнете в революционния процес на атомистичното дробене и разложение. Вие превърнахте човека в атом, но и самият ваш човек се разпада на атоми. Въстанието се разширява. Човекът е цялост, човекът е реална общност. Частите въстават срещу цялото и разлагат ядрото на човешката личност, нейния духовен център. Разрушителният ви номинализъм трябва да върви все напред, той не бива да запазва никаква реалност. Защо отделният човек е по-реален отколкото всички разрушени от вас свръхчовешки реалности? Това са жалки предразсъдъци, от които вие трудно се отказвате. Малцина от вас дръзват да си помислят за радикално, достигащо докрай разрушаване на всяка реалност в света.
Наистина това разрушаване трябва да е безкрайно. Безкрайното разрушаване разкрива мрачна зейнала бездна, от която и най-крайните от вас се плашат. Но вие извиквате духове, които са по-смели, последователни и радикални от вас. Всички вие сте още твърде умерени. Дори Макс Щирнер, най-смелият от вас, запази суеверието на реалността на „единствения". Но последователният анархизъм трябваше да признае само реалността на мрачната хаотична бездна на небитието, само безизходната безкрайност на дробеието и разложението. Анархията трябва да завладее и индивида и всяко човешко „аз".
Вашият анархизъм е самопротиворечие и самоизтребление. Вие никъде не можете да се спрете и да отдъхнете. Мътният поток ви влачи към бездната. Вие не можете да говорите от ничие име. Нито едно лице не остава за вас реално. Вие не можете с право да произнесете нито едно кме. Пътят на анархизма е път на самоизтребване на личността, гибел на човешкото „аз". Който взривява с динаммг всички издигащи се над него реалности, всички ценности и светини, той взривява и себе си, своето „аз", той погубва личността си и я тласка в хаоса на небитието. Човешкото „а" , човешката личност, човешката индивидуалност съществуват реално, ако съществуват по-висши реалности от човека, от неговото затворено „аз". Човекът съществува, ако има Бог той загива, разпада се, ако няма Бог, ако Бог загива в него. Човекът винаги се крепи на това, което е по-високо от него, благодарение на което собствената му реалност е безкрайно дълбока и безкрайно съдържателна. Човекът с плоскостно измерение, без измерение на дълбочината, губи правото на собствено име, дадено му от векове от Бога. Но дали вие познават» друго измерение на човешкото същество освен измерението в плоскостта? Бунтува се, въстава човекът, който е станал съвсем плосък. Реалностите, издигащи се над човека и свързващи го с глъбините на божествената действителност, опазват човека, неговия образ, неговия лик, достойнство, предпазват го от затъване и гибел в мрачната бездна, в хаотичната стихия. На дъното на анархизма винаги може да се намери разкрепостена личност, загубила своя образ, своя духовен център. Анархизмът е същото човекоубийство, както и социализмът. Вие, анархистите, няма кого да освобождавате. Вие не освобождавате човека, а освобождавате хаотичното битие, в което загива човекът.
И онези реалности, онези сили, които анархизмът иска да потъпче, защитават човека от опасните за неговия образ стихии. Църквата с нейното йерархично устройство предпазва образа на човека, защитава човешката личност от демоните на природата, от стихиите, които го обграждат и заплашват от всички страни. Държавата с нейното йерархично устройство предпазва човешкия образ от животинските стихии, от издигащия се от долу мрак, тя признава в човека индивидуално същество, защитава го от преминаващата всякакви граници зла воля. Правото предпазва човешката свобода от злата воля на други хора и цялото общество. Законът разобличава греха, поставя граници и прави възможен минимума свобода в греховния живот на човека. Анархизмът отрича злото и греха, той смята човешката природа за естествено благостна и безгрешна. Но тъкмо с това анархизмът не освобождава човека, а го поробва още повече. Така анархизмът тласка човека в бездната, в животинския и робския хаос, хвърля човешката личност на демоните. Анархизмът утвърждава свободата на робството пред злото. Вие, анархисти-освободители, не познавате свободата на новия Адам, роден във вярата Христова. Вашата анархична свобода е последен спазъм на стария Адам, на стария природен човек. Истински свободният духом не може да бъде анархист, той няма кого и какво да сваля. Анархичната настроеност е робска настроеност.
И този, който истински се стреми към освобождение, не може да бъде анархист, той преди всичко иска да освободи себе си от собствената си низша чрирода, от властта на мрачните стихии. Анархизмът иска абсолютно да освободи човека, без да просеки и преобрази природата му, като го остави роб на греха и страстите Той търси царството на свободата без изкупление. Но Христос е истински освободител и свободата е там, където е духът Господен. Докато вие не искате да знаете за Христос и духа Господен и си въобразявате, че сте свободни, оставайки роби. Човешката свобода не се постига с бунтове и въстания. Анархичната свобода е отрицателна свобода „от", а не свобода „за", формална свобода, а не съдържателна. Това е свобода на децата, които искат да имат възможност да правят всичко, каквото им хрумне, но още не знаят какво ще им хрумне. Замисляли ли сте се някога за какво ви е свободата, как ще я използвате, с какво положително съдържание ще я изпълните? Съмнявам се да сте се замисляли дълбоко върху това. Вие искате да имате възможност да правите всичко, което пожелаете. Но дали сте пожелали нещо съществено? Избрали ли сте вече своя път? Обикнали ли сте нещо така, че обектът на любовта да изпълни живота ви с висше съдържание? Никой от вас не казва нищо подобно. Вие нямате никаква цел. Вашите свободни анархични общини са идилични еснафски утопии, лишени от дълбоко съдържание. Средствата, до които прибягвате в борбата, хвърлят върху вас зловеща черно-червена светлина и ви придават почти демоничен характер. Но целите ви са жалки и нищожни.
Вие се стремите със страшни и престъпни средства към еснафско сладникавата идилия на земното благоденствие, към естествен рай в малки къщички с градинки. Вашите страшни кървави бунтове и въстания ще завършат с нищо. Целият ви патос е в средствата, а не в целите на борбата. Анархичната свобода е празна свобода, свободна от всички връзки на битието, от Бога, от космоса, от всички човешки общности. Но какво ще правите на следващия ден, след като се прекъснат всички положителни връзки, изпълващи човешкия живот? Вие самите няма да знаете какво да правите. Ще изпитате непоносима тъга и скука от празнотата, ужаса на небитието, ще предпочетете робството пред тази празна свобода.
И робството няма да се забави. Празната, безсъдържателна свобода мигновено ще се прероди в робство. Вие ще станете роби на самите себе си и на подобните вам и на цялата непреобразена и непросветлена природа. Анархизмът не познава истинската свобода, както социализмът не познава братството. Анархизмът разобличава тайната на всички отрицателни направления, обожествяващи стария, естествен човек. Той стои в дъното на всеки революционизъм, социализъм, демократизъм и нито една от тези насоки не може да противопостави нищо сериозно на анархизма, не може да се бори с него. Радикалното разобличаване лъжата на отрицателните насоки е заслуга на анархизма.
Идеологията на анархизма в повечето случаи е антирелигиозно обоснована и от нея лъха атеистичен патос. Такъв е анархизмът на Бакунин, анархизмът на Щирнер, анархизмът на динамитчиците, анархистите на действието. Анархизмът е насочен преди всичко срещу Царя небесен, а сетне срещу земните царе. Но идеологията на анархизма може да се обосновава и религиозно, може да се представя и за религиозно учение и в името на Бога да отрича всякаква власт на земята. Такъв е анархизмът на Толстой, анархизмът на Карпентиер, анархизмът на духоборците и сектантите, които отричат всяко въплъщаване на божествените начала в историческия процес. Религиозният анархизъм е особено явление. Към анархизъм може да води само религията на отвлечената духовност и отвлечения монизъм. Отвлечената духовност и отвлеченият монизъм се намират във враждебно положение към историческите въплъщения и историческата множественост. Това не е християнска религия, това е уродливо и скопено християнство. Това е сектантско духоборчество, което се представя за християнство, като съчетава краен индивидуализъм, отрицание на всички църковни и всички световни исторически връзки на човека, с краен монизъм, с утвърждаване на абсолютното тъждество и безразличие. В този отвлечен религиозен индивидуализъм и монизъм се отрича органичното единство на космическия живот и отговорността на всяка човешка личност за всички и на всичко. Сектантско-духоборческият религиозен анархизъм иска да отхвърли бремето на световния процес, бремето на историческата съдба на човечеството и след като се отдели, да започне да живее в абсолютна свобода. Този религиозен анархизъм е готов да признае само властта на божествения закон в себе си. Отвращава го конкретната множественост и свързаната с него трагична съдба.
Той си въобразява, че съществува в абсолютно единство, в невъплътена и невъплътима духовност. Той не иска да мърси бялото облекло на светците на анархизма от докосването на историческите тела и въплъщения. Религиозният анархизъм изключва себе си от историята и не желае да участва в такова мръсно дело. Религиозният анархизъм е краен рационализъм, той не вярва в тайнствената основа и тайнствения смисъл на историческите въплъщения и вярва, че чрез индивидуалното съзнание и божествения закон може внезапно да промени целия свят и да го поведе към нов живот. Това е вярата на толстоистите, на духоборците, на духовните християни и евангелските християни. Евангелското християнство отхвърля не само цялата световна история, но и цялата религиозно - християнска история. И това евангелско християнство в края на краищата се изражда в морализъм и законничество. Най-краен и типичен християнски анархист е Лев Толстой. По него могат да се изучават вътрешните движещи пружини на религиозния анархизъм. Крайният спиритуализъм на неговия анархизъм се съчетава с животинско материалистичното разбиране за съдържанието на живота, крайният индивидуализъм се съчетава с не по-малко краен монизъм, който напълно отрича личността; безумното отрицание на световния и историческия процес се съчетава с краен рационализъм, с грубо отрицание на всичко чудесно и тайнствено. Безумието на анархизма е винаги рационалистично безумие, разсъдъчно изстъпление. Това е вярно и спрямо религиозния анархизъм и спрямо антирелигиозния анархизъм.
Патосът на анархизма е патос на отрицанието на историята. И всеки, който отрича историята, носи в себе си семето на анархизма, макар и да не се осъзнава като анархист. Така в руската източноправославна религиозност има анархичен уклон, неприязън към властта и организацията. Анархичен уклон има и при славянофилите. Той е съвместим и със самодържавието. Защото на анархичния дух е противопоставена организацията на човечеството за исторически живот. В католичеството няма никакви анархични елементи, макар то да се е борило против държавната власт. Православието е било покорно на държавната власт, но в него са възможни своеобразни анархични уклони. Безбрежността и безкрай¬ността на православната душа на Изток, недостигът на форми и граници, слабостта на самоорганизацията предразполагат към благочестива анархичност. Погрешно е да се мисли, че анархизмът е проява на активността на човешкия дух. С външен шум и външни жестове вие заблуждавате другите и залъгвате себе си. Анархизмът не само може да бъде проява на пасивност, но той в края на краищата винаги е проява на пасивност на духа. Анархизмът не е мъжествен, той е женствен. Мъжественият дух оформя, дисциплинира, организира. Женственопасивният дух тласка към безформения, недисциплиниран и неорганизиран хаос. И всички вие, най-страшните анархисти, които хвърляте бомби и взривявате стария свят, всички вие сте хора не на мъжественоактивния, а на женственопасивния дух. Вие не можете да владеете себе си и не сте овладели стихиите, вие сте обзети от неведоми за вас стихийни духове. Анархистите са най-безотговорните хора, те не искат да поемат никаква отговорност. А безотговорността е явление на немъжествения, пасивен дух. Мъжественият дух поема отговорност.
В основата на религиозния анархизъм може да се открие атрофия на чувството на личността. При толстоистите, духоборците и другите религиозни анархисти личността е потисната. В крайната безличност виждат те божествения закон на живота, искат да сведат всичко до съвършено тъждество и безразличие. Религиозният анархист е готов да признае за грях индивидуалния образ. Религиозният анархизъм на Толстой е тръгнал от пълното безличие на Платон Каратаев Но ако религиозният анархизъм не познава личността, вашият безрелигиозен анархизъм в никакъв случай не може да произнесе думата „личност", тъй като е напълно откъснат от тази реалност. Вие отричате всяка власт и я потъпквате с лекота и безотговорност, защото не познавате личността и не цените нейния образ. Затова не ви плаши и дори ви привлича безликият хаос. Стремежът към безгранична свобода на личността, непознаваща никаква власт, разрушава личността и я хвърля в безликия хаос. Тъкмо това е основният парадокс на анархизма. Вие мислите, че въставате и се бунтувате в името на личността, в името на безкрайната й свобода и обоготворяване. Но това е страшна самоизмама. Битието на личността предполага граници и различия, предполага опазване от бушуващия безлик хаос. Своята окончателна свобода личността придобива не като премахва всички граници и различия, не като допуска в себе си мрачния и разрушителен хаос, а в космическото и историческо устройство. Човешката личност и човешката свобода са неразривно свързани с йерархизма. Това е истината, скрита от всички вас, не само анархисти, но и социалисти, демократи, либерали и всички очаровани от вън¬шните позитивни политически и социални форми и идеи. Битието на личността е свързано с онтологичното неравенство.
Личността е възможна само в космоса, само в космоса са различими лицата и образите. Различаването е установяване на различието. Космосът има йерархично устройство, в него всяка личност има своето единствено място и единствено предназначение, в него всичко е единично и неповторимо. И всяко поробване на личността, всяко нейно смесване с безличното и насилие на безличното върху нея е резултат от не космическото състояние на света, поробен от хаоса, който го разделя и сковава. Личността е невъзможна в хаоса, в хаоса са неразличими духът и образът. В хаоса всичко е объркано и оплетено. В хаоса не може да се запази нищо съкровено. Хаосът не признава нищо неповторимо, единично, различно от всичко останало по качество и предназначение. Хаосът не признава граници за разпростирането си, за своя съкрушителен натиск. Хаотичното състояние на света е крайно безлич¬но състояние, в него остава неразличимо индивидуалното. В космическия строй има уважение към неповторимо индивидуалното, към съкровеното, предпазване от всеобщо объркване. В хаотичната стихия няма уважение към нищо. Тази стихия признава всичко за свое, нахълтва навсякъде, прониква във всичко и вулгаризира всичко. Тя не познава свещените места, не признава нищо неприкосновено. Анархията е хаос, отрицание на космическия строй на света, всеобщо объркване, нарушаване на онези йерархични граници, които предпазват битието на личността.
И затова анархията води до поробване и погубване на личността. В своите граници, в разкриващата се пред нея бездна анархията унищожава всички реалности, докарва ги до състояние на небитие. И сладостта на анархията за съблазнените е сладостта на небитието. Защото мъчително трудно е да се задържи битието и да се умножат богатствата му. Пътят към върховете на битието минава през страданията. А вие искате мигновено да прескочите през страданията и се сривате в царството на небитието. В епохите на революциите има мигове на тържество на анархията. Хаотичните стихии нахлуват в обществения космос и объркват космическото устройство и ред. Нарушават се граници, всичко се обърква. Безликият бог или демон тържествува в революциите. Името на този бог с радост биха назовали някои от вас. Това е бог Дионис. Той извършва своите оргийни празненства в стихията на революцията. Носи ли той със себе си свободата, освобождава ли личността, извисява ли човека? Не, неограниченото самодържавие на този бог раздира личността, хвърля човешкия образ в мрачния, безлик хаос. И в Древна Гърция, в своята родина Дионис не е бил бог на личността, бог на човешкия образ. Не в религията на Дионис се е раждала личността, се е издигал човешкият дух. Хаотичните стихии на Изтока, които излизат извън бреговете си и въстават срещу своите властители, обгръщат и заливат Гърция в Дионисиевите оргии.
Човешкият лик се издига и проявява в религията на Аполон, бог на формата и пределите. Цялото европейско човечество и европейска култура са създадени от Аполоново оформена Дионисиева стихия. Така е създаден човешкият образ. Анархията се опитва да разруши продължителната работа върху освобождението на човека от властта на оргийните стихии, върху създаването на чо¬вешкия лик. Християнството освободи човека от древната демонолатрия и издигна човешката личност. Анархията би искала да призове отново стихийните демони на природата и да им хвърли човека да го разкъсат. Анархизмът не умее и не иска да просветли стихията. Той иска да вярва в естествената й благотворност, той остава затворен за злото. Анархизмът е противоестествено и противоречиво съчетание на Дионисиевата стихийност с безкрайния рационализъм. Той вярва в рационалността на самата стихия. Така хаосът придобива облика на нов разумен начин на живот и представлява вече зло, а не първоначална стихия, предшестваща разделението на добро и зло.
Историческият йерархизъм възпитава човечеството и човека, той прави възможен подбора на качествени елементи и духовен разцвет на живота и творчеството в избраната част на човечеството, в духовната аристокрация. О, разбира се, никога положението на избраното малцинство, на духовната аристокрация в този свят не е било леко и задоволително. Във всеки жизнен строй пътят на това малцинство минава през страдания, през непризнаване и мъчителна борба за своите идеи. Но по принцип съществуването на това малцинство е било допустимо и то е било предпазвано да не го залеят хаотичните човешки маси. Винаги е бил възможен интимен, съкровен живот, макар и страдалчески, винаги е бил възможен езотеризъм в историята. Анархизмът по принцип отрича всеки езотеричен съкровен живот, той му се противопоставя като на аристократично и йерархично начало.
Той би искал да потисне този йерархично висш живот чрез стихийния хаос. Във вашите анархични движения низините преобръщат върховете. И това има не само материален, но и духовен смисъл. Йерархичното устройство на космоса е път за предпазване и разкриване стъпало по стъпало на висшата съкровена истина, на източниците на светлина. Анархизмът иска да плисне всичко съкровено от свещените съдове в хаотичната масова стихия. Крайно застрашителен в това отношение е ре¬лигиозният и мистичният анархизъм. Анархизмът метафизично и мистично е противоположен на йерархизма. Затова той се стреми към вулгаризиране, той предава качество на количеството, не признава неприкосновени светини, никакви огради за храмовете, никакви прикрития за мистериите. Но, от друга страна, анархичната настроеност поразява с липсата на любов и снизхождение към хората, към човешките маси. Анархичната идеализация на безредието и хаотичността, анархичната вражда към всякакъв жизнен ред и строй носи със себе си безкрайни мъки и страдания за човешките маси, за средния човек. Но кой има право да хвърля другите хора, своите ближни в хаоса, безредието и неуредиците на живота, в глада и студа, в неосигуреността на елементарни жизнени блага и елементарни права? Такова отношение към хората е недопустимо за християнина.
И онези, които се смятат за християни, трябва да помислят за това. Организацията на човешкия живот, която да не допуска той да бъде превърнат в ад, е дълг на всеки християнин. В това се проявява любовта към хората и снизходителността към човешките слабости. И няма нищо по-грозно и безотговорно от оня мистичен анархизъм, който е очарован от бездната и хаоса, от безкрайната стихийност и изначалния природен мрак, който зове към това, мистично украсява тези състояния на народния живот и нарича „буржоазна" всяка организираност, всеки строй, всеки жизнен ред. И най-малко, разбира се, може да се намери в това мистико-анархично фразьорство дух на любовта. Дух на любовта има повече в самата строга държавност. В държавността има снизходителност към човешката греховност, към човешката немощ, отговорно осъзнаване на злото в живота, познаване на мрака, който обгръща живота на човечеството. Лъжа е и апокалиптичното тълкуване и обосноваване на анархизма. В това се проявява все същият немъжествен, безотговорен, пасивен дух. Отричането на властта и на държавата поради това, че идва краят на света, че всичко в историята е изживяно и изчерпано, е религиозна съблазън и религиозен срив. На нас не ни е писано да знаем с какво време разполагаме. За това говори Христос. И във всички времена ние трябва да изпълняваме дълга си и да проявяваме мъжествен и активен дух. Историята се твори във вечността от някаква по-дълбока гледна точка и само се проектира във времето. Във вечността се поставя задачата на историята. Затова апокалиптичният анархизъм няма оправдание. Той унищожава историята във времето като временен процес. Той иска да излезе извън времето, като роб на времето.
Йерархичното начало на властта, йерархичният закон на църквата, държавата и правото ще доведат човечеството до края на времената. Тези начала са преодолими само в измерението на вечността, а не в измерението на историческото време. Но и във вечността, и в небесния живот началото на властта ще съществува в преобразен вид. И там няма да има анархия. Властта може да спре да действа като принудително и насилствено начало, защото тя действа така само в материализирана и мрачна среда. Тя действа и в небесната йерархия, и в небесния космос. Началото на властта е вечно начало, а не само временна реакция на злото. Претенциите на анархизма са насочени към разрушаване на космоса и биха искали да унищожат властта, която управлява космоса и го регулира. Анархичната свобода не побира в себе си света и Бога. Тази свобода е ограничена и в нейната празнота няма място за богатства. Анархизмът съвсем не иска да направи човека истински свободен, той иска само несвободният да бъде признат за свободен, без да променя природата си, тоест иска подмяна и лъжа.
Анархичната свобода не е реална свобода. Анархичното съзнание не познава истината, известна на мъдреците на човечеството, онази истина, че човекът е микрокосмос. Ако вие познавахте тази съкровена истина, бихте спрели вашите външни бунтове и въстания. Този, който осъзнава себе си като микрокосмос, не може да се бунтува срещу космоса.
Той се освобождава, като разкрива в себе си космоса. Това е висшето постижение на човешката свобода. Вие имате недостатъчно ясни представи за човешката природа, за човешкото равнище. А искате да направите всеки човек безгранично свободен и самодържавен властелин. Какви жалки и празни претенции! Какво самохвалство! Вътрешната диалектика на анархизма го убива, води го до самоунищожаване. В тази диалектика е съдбата на анархизма. Диалектиката на анархизма погубва свободата, погубва личността, погубва всяка реалност. Анархизмът носи смърт, а не живот и възкресение. Празното бушуване на анархичните страсти е само огромно изпитание за човешкия дух. Този път дава на човека много негативни познания. Разобличава се меоничната лъжа на всички отрицателни „леви" направления. Анархизмът е вътрешно скрит и в либерализма, и в радикализма, и в демократизма, и в социализма. Какво могат да противопоставят на анархизма всички тези направления, какви самостоятелни онтологични начала има в тях? Неубедително е всичко, което се говори срещу анархизма. Анархизмът трябва да дойде най-сетне като вътрешно наказание, като край на целия път, отпаднал от духовния център. И наистина в анархизма има някаква крайна съблазън. След като го преодолее, човечеството окончателно ще излезе в истинския живот. Краен анархизъм може да бъде само най-страшната деспотия, само самодържавието на някакъв лъжлив бог, който ще въстане над надигналия се хаос.
Появата на тази деспотия ще бъде предшествана от царството на простаците, от господството на неблагородните, от принизяваието на духовния тип на човека и човечеството. Неблагороден е анархично настроеният тип. Този тип отрича добрия произход, принадлежността към добрия род. Той не познава никакво рождение и никакъв произход, той не свързва себе си с никакъв род. Затова лесно стават анархисти всички, които се чувстват отхвърлени и наред с това жадуващи да живеят с масите и сред масите.
Самотните, неразбраните, но съсредоточените, задълбочени, съзерцателни хора, които не държат на живота с масите и сред масите, не стават анархисти. Анархизмът е един от начините да се прави кариера сред масите. Този път е невъзможен за благородните. Към неопределения анархизъм лесно се присъединяват литературно-артистичните бохеми. Но това не издига душевния тип на анархизма. Защото литературно-артистичните бохеми обикновено губят духовния център и дълбоката връзка с изворите на живота. Сред анархично настроените бохеми липсва подбор на качества, душевен аристократизъм, съзнание за висшето достойнство на човека като син Божи, мъжествен дух. Анархичните бохеми са пасивна среда, послушна на господстващите течения, готова да изпълнява поръчките на стопаните на живота, готова да се покланя на различни богове. И духовната среда, благоприятна за анархизма, винаги е размита, в нея се губят строгите очертания на човешкия образ. Чрез съблазните на анархизма тъмните сили, тъмните духове се стремят да обезоръжат човека в най-отговорния час на световната история, когато е необходим рицарски закален дух. И това не е случайно, в това има някакъв вътрешен план и вътрешен смисъл. Хаосът се стреми да преобърне космоса, преоблечен като добро, преоблечен в духа на свободата. И за да се противопоставим на измамите и илюзиите на анархизма, са необходими мъжество и зрялост на духа, необходими са дълбоки знания и ясно съзерцание. Нетворческият дух се надига в анархизма. И истинското човешко творчество не може да не се противопостави на анархизма.
