Демокрацията е благодатен шанс, от който в никакъв случай не трябва да се отказваме

До Педагогическия съвет
на ПГЕЕ-Пловдив
До Училищния съвет на учениците в ПГЕЕ-Пловдив
КОПИЯ: До Началника на РИО-Пловдив
До Директора на ПГЕЕ-Пловдив

ОБРЪЩЕНИЕ

От Ангел Иванов Грънчаров, преподавател по философия и гражданско образование в училището

Уважаеми дами и господа, колеги, ученици,

Уважаема госпожо Началник,

Уважаема госпожо Директор,

От доста време в рамките на Дискусионния клуб в училището, създаден по моя инициатива преди повече от 5 години, се поставят на вниманието на нашата училищна общност ред твърде важни въпроси, на които обаче, за жалост и по моя преценка не бе реагирано както следва или подобаващо, а именно чрез свободно и демократично осъждане с оглед постигане на разумни решения. Напротив, забелязва се тенденция тъкмо по най-важните, горещи, а аз бих казал даже съдбовни въпроси да се отнасяме с безразличие, с опити за избягване на остротата им, т.е. за притъпяване на тази острота, със стремеж за замазване на проблемите, за отлагане до безкрайност на ефективното търсене на жизнено потребните ни решения. А така не бива да се прави, глупаво е да се прави така, смисъл от такова едно отношение няма – и не може да има.

Наложи се особено в последните месеци в една поредица от писмени и устни доклади, жалби, обяснения и пр. до директорката на училището г-жа Стоянка Анастасова да апелирам най-настойчиво да започнат обсъждания по най-важните, наистина съдбовни и крайно остри проблеми. За жалост, не срещнах разбиране и подкрепа от нейна страна, оставам с впечатлението, че тя не съзнава или не желае да осъзнае, че по тези въпроси наистина не са достатъчни да действат само грубите административни механизми, но и се налага откриването, задействането на ония сложни процедури, които са същност на демокрацията, на гражданската ангажираност и на действеното участие на всички от нашата общност в търсенето на изход от наистина тежките проблеми. Поради това, че ръководителката на нашето учреждение не даде ход на много мои инициативи (или такива на Дискусионния клуб), ми се наложи да изляза с поредица от материали в публичното пространство, именно в моя блог; направих това като един отчаян опит все пак да успея да предизвикам дебат, да провокирам дискусия; за жалост, и това не помогна, а г-жа директорката изтълкува моето поведение едва ли не като лична атака срещу нея и нейния режим на авторитарно управление (срещу стила и методите на който аз наистина имам сериозни забележки!), което пък доведе от нейна страна до крайно недопустими опити за реванш, за отмъщение, за търсене на поводи за наказания и т.н., нещо, което, признавам си, изобщо не съм го очаквал и в най-фантастичните си предчувствия и опасения. В крайна сметка тя успя дори да ми наложи дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение”, което, несъмнено, е опит за недопустима репресия, а също и за всяване на страх в целия персонал на училището; допускам, понеже такова едно наистина неразумно отношение и поведение от нейна страна е необяснимо иначе, та допускам, че нейната „наказателна акция” срещу моя милост да е и политически мотивирана, предвид моята твърде критична гражданска позиция, изразявана всекидневно спрямо управлението на партия ГЕРБ, което именно и сложи на този пост уважаемата госпожа директорка.

Смятам обаче, че дотам съвсем не биваше да се стига, ала ето, стигнахме до такъв момент, което, както и да го погледнем, не е добър атестат за ръководството на училището, носещо пълната отговорност за всичко, което се случва в него. На път е да се проиграе шанса за задвижване на демократичните механизми за вземане на оптимално разумните решения в интерес на цялата училищна общност. Но аз държа все пак да използваме този шанс, понеже все пак ми се ще да вярвам, че живеем в една демократична, свободна, модерна европейска държава.

Понеже в последните месеци особено се наблюдава тенденция ръководството на гимназията да не допуска обсъждането на ред крещящо важни въпроси на училищния живот на съответните за това форуми (директорката предпочита да управлява чрез даване на писмени директиви, на заповеди, а също така и чрез „оперативки”, на които просто да спуска решения, априори взети от самата нея и от тесния кръг нейни приближени), то ми се налага да се обърна директно с настоящето изложение до тия два форума, към които съм го адресирал, а именно до Педагогическия съвет на ПГЕЕ-Пловдив и също така до Училищния съвет на учениците в ПГЕЕ-Пловдив. Тая известна надежда, че обръщането ми до тия по същество най-демократични органи (ако сега-засега изключим Общото събрание на училището, на което, кой знае защо, не присъстват представители и на учениците; как ще може да се нарича „общо”, след като най-голямата част от училищната общност е изключена от участие, аз това наистина не мога да го разбера?!) ще може да изиграе ролята на катализатор за отпушване на демократичните процеси в училището, благодарение на които най-сетне демокрацията ще може да вземе своя толкова закъснял реванш и в сферата на многострадалното българско образование.

На проведеното наскоро (на 9-ти ноември т.г.) Общо събрание на училището, последвано от Педагогически съвет, се разиграха, за жалост, срамни сцени, чрез които приближени до директорката се опитаха да прокарат насочени персонално спрямо мен репресивни клаузи в Правилника на училището и в т.н. „Етичен кодекс”, клаузи, с които се опитаха да ограничат моето конституционно гарантирано човешко право на свободно изразяване; предложиха, представете си, всички работещи в училището да подписват декларация, с която да обещават изобщо да не използват интернет за изразяване на становища, „уронващи престижа на институцията” (!), а също и „морални комисии” да разглеждат поведението и да предлагат наказания за ония, които все пак си позволят публично да заявят несъгласие с ръководството на училището (!). Слава Богу, учителското тяло не се поддаде на тия недостойни опити за въвеждане на цензура и на режим на репресии в нашето училище, с което у мен се породи надеждата, че все пак демокрацията има шанс да заработи и, така да се каже, в нашия дом. Училището, в което имаме честта да учим и да работим, наистина би следвало, по моето дълбоко убеждение, да го разглеждаме като свой общ дом, в който сме длъжни да въведем потребния уют и ред, т.е. в атмосфера на спокойно, напълно свободно, човечно обсъждане да се решават всички жизнено важни за всички нас въпроси – така, както и повеляват изискванията демокрацията, едно безценно изобретение на човечеството, от което нямаме право да се отказваме.

С оглед на това си позволявам да внеса на вниманието на Педагогическия и на Училищния съвет следните предложения, които, прочее, съм ги внасял и преди в свои обръщения до директорката, но на които до този момент тя изобщо не е реагирала по никой, по абсолютно никакъв начин (ако изключим крайното негативно отношение към мен самия и крещящото подценяване на проблемите от нейна страна). Според мен в демократичната общност на ПГЕЕ-Пловдив трябва незабавно да се проведат разгорещени дебати по следните фундаментални, съдбовно важни въпроси, по които следва да се стигне по най-демократичен начин до приемането на истински разумното и потребното; ето и самите въпроси, по които следва много да се мисли; аз тук решения няма да давам, а ще се задоволя с формулирането само на въпросите:

1.) На какво ще заложи в своята философия, стратегия и политика нашето училище: предимно на формирането на пълноценни личности и подготовката им за динамичния съвременен живот, предимно на високата и качествена теоретична и практическа подготовка на младите специалисти, предимно на създаването на благоприятни условия за личностен, професионален и граждански растеж на младите или предимно... на какво друго? Какви са недостатъците в досегашната политика на ръководството, ако за такава изобщо може да става дума, понеже тя се държи в строга тайна? (Допускат се, разбира се, всякакви предложения и идеи.) Като се отговори на този въпрос и се избере главен приоритет – а той е тъкмо въпрос за избор на водещ приоритет! – на тази основа могат да се поставят още много други въпроси, примерно:

2.) Какво трябва да направим че да се засили личностното, нравственото, духовното възпитание на младите хора? На креативността, на развитието на творческите заложби на младите, на способността за самостоятелно осмисляне на проблемите и на уменията за вземане на разумни решения ли ще заложим – или ще заложим на "трупането на знания", на простата информираност? Многознайковци ли искаме да са нашите ученици или искаме да са творчески, самостоятелно мислещи личности, уверено решаващи и преодоляващи сложните проблеми на живота?

3.) Какви са ефективните методи за насърчаване на развитието на младите в тази най-съществена насока? (А че е най-съществена е априори известно: дори и да си много добър специалист, да си много учен, знаещ и образован, ако като личност си един боклук, какво от това, колко тогава струва цялото ти образование, цялата ти ученост и цялото ти многознайство?!)

4.) Ако родителите знаят, че в нашето училище акцента се поставя върху формирането на пълноценна, а не на едностранчиво развита и ощетена личност, дали ще подкрепят една такава стратегия – или ще се противопоставят? А самите млади хора, учениците какво ще кажат?

5.) Подготвен ли е учителският състав за изпълнението на една такава предимно нравствена мисия, умеят ли учителите да въздействат ефективно върху личностното и нравственото укрепване и развитие на младите, или, да признаем, сме съвсем безпомощни в това отношение? Защо не работят, защо са все по-неефективни ония прийоми, които масово се използват? А запознати ли сме с новостите в това отношение, с новостите на световната съвременна психология и философия на личностното развитие и укрепване?

6.) Защо (мнозинството от) младите не искат да учат, защо са така апатични, защо са така отвратени от ученето, дали пък това не е резултат на прилагането спрямо тях на остарели, отречени от времето подходи, методики, дидактики? Запознати ли сме с най-новите и съвременни подходи за ефективно и всестранно обучение и развитие на личностния потенциал на младия човек?

7.) Защо сред младите хора има такива, които са способни на крайно арогантно поведение, на недисциплинираност, защо ситуацията с дисциплината е така тежка, защо обикновено липсват елементарни човешки условия за пълноценен учебен и възпитателен процес? Защо не успяваме да намерим панацеята за решаването на този толкова тежък и остър проблем? Какви са предложенията на самите ученици за подобряване на ситуацията в това отношение? – защото потърпевшите най-вече, в крайна сметка, са тъкмо те! А какви са вижданията на самите учители относно средствата за решаването на този невероятно тежък проблем, от който зависи всичко? А как родителите виждат нещата, какви са според тях пътищата и средствата в училището ситуацията да се подобри в това отношение? Има ли администрацията някакво виждане – или на нея съвсем не й пука, щото тоя проблем не бил неин, а бил на... учителите?! ("Някои, драги ми Грънчаров, се справят и в техните часове има отлична дисциплина, а други не се справят и в часовете им цари хаос; защо е така, отговори си сам, опитай се да разбереш къде е разковничето?! Затуй аз ще уволнявам тия, дето не се справят, и ще награждавам и толерирам ония, които не занимават администрацията с проблемите си! И т.н.")

8.) Какви следва да са принципите на т.н. "кадрова политика" на ръководството? Може ли ръководството да я обоснове и да каже примерно защо са толкова толерирани някои приближени на пенсионна възраст, и защо много често на вакантни места се избират съвсем неподходящи, но за сметка на това "наши" хора? Може ли самата колегия и дори родителите, пък и, защо не, учениците, да бъдат питани какви учители искат да бъдат назначавани в нашето училище? На какъв тип учител ще заложим: на изпълнителния формалист и педант или на учителя с творчески дух и с най-човечен подход към работата си? На авторитарният тип даскал ли ще заложим, който "няма никакви проблеми в час", но за сметка на това постоянно потиска и стресира личността на учениците, или ще заложим на демократичния, на либералния тип учител, в чиито часове, вярно, може да има шум и хаос, но то е щото младите по начало са твърде импулсивни и имат жестока потребност от изява, която училището, уви, постоянно потиска?!

9.) Как да постигнем в нашето училище реализацията на идеята за една пълноценно живееща, динамична, свободолюбива и демократична общност? Можем ли да превъзпитаме ръководството на училището в посока, че такъв един подход на организация на отношенията е спасителен – понеже е съвременен и отговаря на нуждите на всички, и на учителите, и на учениците, и на общността като цяло? Как да въздействаме на ръководството, та да го принудим да се откаже от авторитаризма си, от склонността към управление чрез интриги, толериране на приближените и на най-преданите, от невъзприемчивостта му към новостите, от административното му рвение, от формализма му, от това, че не понася критики, а предпочита само да бъде ласкано, хвалено и пр.? Има ли някаква надежда това ръководство да се промени в позитивна и отговаряща на нуждите на училището посока, или трябва да си отиде, та да даде път на хора, които изповядват една съвършено друга управленска философия, отговаряща на нуждите на самото време?

10.) Каква е политиката на доходите на работещите в нашето училище, прилагана от ръководството? Справедливо ли се разпределят средствата по т.н. диференцирано заплащане? Защо дирекцията крие като „строга държавна тайна” какви средства или пари по диференцираното заплащане са дадени на всеки учител и в предишните, и в тази година? Схваща ли то, че смисълът на това т.н. диференцирано заплащане е тъкмо да насърчи състезателността, конкуренцията – и как това може да стане, като се крие в тайна размера на съответните възнаграждения? Нима не е близко до ума, че тайнствеността само доказва съмненията за несправедливо, субективно разпределение на тия средства? Разумно ли се използват средствата за квалификация и преквалификация на персонала? Организирането на безплатна двудневна екскурзия из страната с преспиване и еди-колко си закуски и банкети с поканването проформа на лектор, приближен на ръководството или на инспектората само и само "за да се усвоят едни пари", които са отредени именно за смислена квалификация, дали е разумна политика в това толкова важно за качеството на обучението отношение? Как наистина разумно и справедливо могат да бъдат разпределени тия средства, та конкретни нуждаещи се хора да си повдигнат на дело и най-ефективно квалификационното ниво, а не да се даде на всички по равно и на калпак, а пък парите да бъдат "усвоени" чрез изяждане и "една екскурзийка за малко разведряване", щот "И ний сме заслужили да се облажим, и ний сме хора, я!"?

11. И така нататък, в тоя дух, могат да бъдат обсъдени ред жизнено важни, направо съдбовни за бъдещето на училището ни въпроси. Много са въпросите, на които трябва да се търси честен отговор в една съвършено открита и свободна дискусия. Аз тук не мога да изброя всичко, не тази е и моята цел.

Аз говоря обаче за коренна промяна на стила и методите на управление и самоуправление на нашата училищна общност. За сведение на някои администратори искам да кажа, че България от много години се опитва да бъде и да се развива като демократична страна. Това означава, че демокрацията трябва да е душата на всички жизнени сфери, особено пък на една такава най-важна сфера, каквато е образованието, явяващо се сърцевина на духовния живот на страната. Не можем да сме демократична и съвременна европейска страна ако не се забелязва демокрация конкретно в нито една сфера на обществения живот, ако липсва даже и настройка за един такъв стил на живот, защото демокрацията наистина в демократичните общества е стил на живот, да не говорим, че тя е и начин на мислене.

Също така демокрацията е и начин на действие, на реагиране спрямо проблемите. А всичко във всяко едно отношение в обществата започва там, където е началото на всички начала: училището. И семейството е едно такова начало, но и училището е такова начало. И двете начала трябва да си взаимодействат за постигането на общите цели. Крайно време е да бъде въвлечено по подходящ начин в училищните проблеми и родителското тяло, за активирането на което обаче решаваща е ролята на администрацията. Защото държавата не трябва да пречи на учениците, родителите и учителите съвместно, с общи усилия да решават всички проблеми, също така паразитите-администратори не трябва да виждат своята задача в задушаването на всеки повей на свобода и на личностност в българските училища, които, крайно време е да се осъзнае това, не са казарми, подчинени на пълното всевластие, диктата, терора и произвола на директорите.

Така мисля аз, така аз виждам нещата. Още много може да се каже, но засега казаното е предостатъчно.

Ще се радвам написаното по-горе да не отзвучи отново само като „глас в пустиня”, ще се радвам, ако с това обръщение успея все пак някога и някак да иницирам дискусии и дебати; убеден съм, че от това ще спечелим всички ние. Демокрацията е нещо благодатно, от което в никакъв случай не трябва да се отказваме. Вярвам, че в крайна сметка разумът ще надделее и работите ще бъдат поставени на здрава почва и основа. Но всичко това зависи само от нас. От всички нас – и от всеки един от нас поотделно.

Дошло е време за избор, този избор в голяма степен е и нравствен. Нека всеки избира какво да прави и как да постъпи според съвестта си. Воден от своята съвест, от повелята на сърцето си, аз дръзнах да сторя това, което сторих, и не смятам, че съм извършил някакво престъпление. Но нека общността да реши кой е крив и кой прав, кой за какво се бори и какво иска. И да се види все пак кое е в интерес на цялата общност, а не само на отделни индивиди, нейни представители.

Нашето училище има шанса да запази своя висок авторитет в трудния момент, който сега преживява, но трябва да съзнаваме, че за този авторитет и престиж трябва да работим всеки ден, неуморно, упорито, понеже той не е някаква индулгенция, а е наше собствено, актуално и действено завоевание и постижение. Ако сме достойни за него, ще го запазим, ако не сме на длъжната висота, ще се опозорим – което не бива да бъде допускано.

От нас зависи всичко. От никой друг…

12 ноември 2012 г., Пловдив

ПОДПИС: (Ангел Грънчаров)

Ражда се нова книга, посветена на битката за либерализирането и демократизирането на отношенията в едно българско училище

През последните няколко седмици, ден след ден, сякаш лавинообразно нараства интересът към новата ми книга със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! (с подзаглавие Есета за освобождаващото образование). Не мога да си обясня защо става така, дали пък този ефект не се дължи на представянето й в предаване на Евгений Тодоров в Пловдивската обществена телевизия или на нещо друго не мога да кажа. Но е факт, че бутиковият тираж на книжното й издание се изчерпа за броени дни, след това направих още една допечатка, която също се изчерпа. Утре ще дам поръчка за още една допечатка.

Също така с положителност знам, че няколко екземпляра от книгата се предават от ръка на ръка в средите на учителите и учениците в ПГЕЕ-Пловдив, а до мен достигнаха много ласкави отзиви на хора, които вече са я прочели - и са я препоръчали на своите приятели и колеги. Разбира се, всичко това става тайно, защото в училището хората общо взето се боят да афишират причастността си към "неправителствените настроения". Сред бившите учители на училището, сега вече пенсионери, книгата също си има своите почитатели; и сред тях тя също се разпространява от ръка на ръка. Даже бившият директор инж. Паунов ми се обади по телефона да си я поръча, понеже бил чул, че книгата си заслужавало да се прочете; "Чувам тук-там, че хубава книга си бил написал, Ангеле, ще ми се да я прегледам и аз!", ми рече той. Аз отдавна съм му приготвил екземпляр, ама все не можем да се засечем да му го предам. Един екземпляр съм оставил и в библиотеката, щото предстои обсъждането й на сбирка на методическото обединение на преподавателите в хуманитарната област. Признавам си, изобщо не съм очаквал по този начин да се възприеме тази поредна моя книга за образованието, щото това общо взето, по мои наблюдения, е тема, към която сякаш цари всеобщо безразличие. Но ето, оказва се, не било така. Явно съм успял с тази си своя книга да напипам някои струни в човешката душа, което преди това не ми се е удавало да постигна.

Впрочем, от цялата тази история правя си също така един ценен според мен извод относно бъдещата ми стратегия в областта на книгоиздаването. Претендирам за нещо като ноу-хау, понеже откривам, че има един много перспективен тип издателска политика: издаваш книгата си в съвсем малък, бутиков тираж (примерно, в 20 екземпляра), колкото да се окаже, че тази книга вече е факт, че съществува на белия свят. Аз издавам последните си книги като приложение към списание ИДЕИ, това също е новост. Ако книгата потръгне, вече можеш да си отпечатваш колкото си искаш допечатки, също така в неголеми тиражи. За некомерсиални книги, сиреч, за по-ценни книги това е чудесна стратегия. Аз преди правех голяма грешка, като издавах книгите си в големи тиражи, охарчвах се здравата по издателските разходи, а пък след това книгата с години си стоеше непипната даже от ръка на книжар (камо ли пък на читател!) на книжните борси. Сега вече самият живот ме научи да не правя такава грешка. Новата ми издателска политика е твърде рационална, пестелива и гъвкава, динамична. По този начин мога бързо да издавам каквото искам и чрез интернет най-вече да го разпространявам в средите на ония, които биха се заинтересували. Смятам, че ни чака такова именно бъдеще в сферата на книгоиздаването. С настоящата публикация си пазя, тъй да се рече, патента, ноу-хауто. Е, нека да крадат идеята ми, важното е, че аз за себе си реших един голям проблем и ръцете вече не са ми вързани. И мога да бъда много по-активен и плодотворен както на книжния пазар, така и в като пошещ човек.

Тази сутрин пък ми хрумна идеята още тия дни да подготвя за печат цялата тази поредица от мои есета, жалби, доклади, изложения, отзиви и пр., свързани със споровете ми с моята толкова любезна работодателка, директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Не мога да скрия, че голям дял в раждането на това мое решение имат насърченията от страна на съпричастни, на читатели, на работещи в същото това толкова престижно училище, които са станали горещи почитатели на тези мои "репортажи от... дулото на димящия вулкан", както ги нарекох на едно място. Порових се в блога си, извадих всичко написано около тия проблеми, и ето, оказа се, че се е натрупала един конгломерат от безкрайно ценен "матрьял" в обем не по малко от 250 страници (такива като за книга, формат А5). Сега днес-утре, живот и здраве да е, ще оформя всичко това като за книга, този път приложение на в-к ГРАЖДАНИНЪ, и съвсем скоро на бял свят ще се появи една наистина оригинална книга, която по естеството си ще бъде сборник от материалите на едно конкретно научно-приложно, психологическо и социологическо, изследване, което мога да нарека, примерно, ето така:

БИТКАТА ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО НА ЕДНО УЧИЛИЩЕ В ПЪЛНОКРЪВНО ЖИВЕЕЩА ДЕМОКРАТИЧНА ОБЩНОСТ

Или някак иначе, щото това ми се вижда дългичко, но поне пък носи в себе си пълния смисъл; сега-засега точното, най-сполучливото заглавие още не може да се открои, но ще дойде и този момент. Има много варианти за заглавие, което точно да изразява смисъла на случващото, се тази епична училищна сага, на този толкова велик административно-философски психологически и граждански дуел, на който вие, читателите на този блог, имате щастие да се наслаждавате кажи-речи всеки ден. За жалост, другата страна, моята опонентка, до този момент не дръзва да излезе публично, понеже, явно, е заета придимно с това как и кога да ми нанесе решаващия, толкова бленувания удар, с който с един замах да ме срази и да ми отмъсти "окончателно" и "завинаги": уволнението. Не е тайна, че точно в тази посока се опитва да насочи събитията толкова любезната администраторка, но да видим, работите не са така прости, както изглеждат на пръв поглед. Пък едно нещо са нашите желания, съвсем друго е реалността; писателят-класик хубаво го е казал: "Едно е да искаш, друго е да можеш, а трето и четвърто е да го направиш (постигнеш)". Тъй че ще видим как ще протекат по-нататъшните събития, на нас, смъртните, не ни е дадено да прорицаваме бъдещето. Но можем да участваме в неговото ставане - стига да сме по-разумни и по-мъдри, а не да си позволяваме лукса да се занимаваме предимно с глупости...

И така, работя най-активно в подреждането на огромния материал по темата, в редактирането, коригирането, предпечатното оформление и всичко останало, както си му е редът. Та в близките дни да можем да се поздравим с раждането на една нова книга по тия най-горещи проблеми, които не търпят своето решаване. Дошло е време не само на думи, а на дело да заработим за коренната промяна на отношенията в мухлясалата отвсякъде и толкова анахронична българска образователна система. Дошло е време на командно-административния терор, на всевластието и диктатурата на бюрокрацията в сферата на образованието да изтекат последните часове. Дошло е време в българските училища да се върне прокуденият толкова отдавна живот, защото нали знаете как е при нас, човеците: живот без свобода не заслужава да се нарича живот.

Дошло е времето за цялостна демократизация на отношенията в българските училища, така, щото те да станат пълноценно живеещи, пълнокръвни, богати на личностност, дух, освободеност, патос, дръзновеност и пр. демократични общности. Аз така виждам нещата. И за по-скорошното идване на този момент се боря. Според силите си обаче, няма как да е иначе.

Разбирането на Кант за свободата, представено като за деца

Попаднах на чудесен текст в блога на философа Христо Стоев (чиито превод от немски на ценно изследване на Рикерт беше публикуван още в най-първите книжки на списание ИДЕИ) под заглавие Кант за свободата (обяснено като за деца), който решавам да препубликувам и тук, с оглед да стигне до повече хора. Идеята сложни философски проблеми да бъдат представяни популярно, именно "като за деца", ми допада, въпреки че имам някои забележки - по посока на това, че би могло още по-разбираемо да се представи същия проблем (на места написаното звучи, чини ми се, не съвсем разбираемо, камо ли пък за деца); но самата идея подкрепям горещо; ето сега и самия текст:

(С малко помощ от страна на Бентам и Шопенхауер)

За утилитаристите, по-конкретно Бентам, удоволствието и неудоволствието (насладата и болката) са единствените суверенни господари на желанието и респективно на човешката воля. Всеки човек се стреми към удоволствие и всеки отбягва болката.

Нещата обаче не стоят така просто. Шопенхауер със сигурност е по-проникновен като казва, че в удоволствието винаги има елемент на неудовлетвореност или на страдание. Това е особено видно в случаите, в които - колкото повече и по-интензивни са удоволствията, толкова по-болезнена става неудовлетвореността и нуждата от нови такива. Т.е. вътрешно, иманентно във всяко удоволствие се съдържа и жилото на неудоволствието.

От казаното следва, че за Шопенхауер свободата може да има единствено и само негативно измерение – посредством отричане на самата воля и на желанието.

***

Нека сега минем към Кант.

На първо място Кант определено би се съгласил с утилитаристите, че човек се стреми към удоволствията и съответно отбягва неудоволствията. На второ място Кант също така би се съгласил и с Шопенхаур, че в желанията си човек не може да бъде свободен или автономен. Би се съгласил, именно защото в желанието си човек е подчинен на обекта, към който се стреми, т.е. подчинен е на нещо външно или чуждо на самия себе си. Казано по Кантиански - в желанието си човек е хетерономен (от heteros на гръцки - "друг", "различен" и nomos - "закон") и съвсем не е автономен.

Кант обаче поставя въпроса: възможно ли е и нещо друго да определя волята ни, освен обектите на желанието? И Кант открива това друго в нашето най-свое – в разума.

И наистина разумът е способен съгласно принципите на благо-разумието да отлага или дори да отменя удовлетворяването на нашите желания. Дали обаче това означава, че разумът е способен из-от себе си на свои принципи за определяне на волята? - Според Кант чрез благоразумието все още не – чрез благоразумието разумът регулира хипотетически, т.е. от типа: "ако искам да постигна това или съответно не искам онова, то следва да постъпя така". Но самият разум нито избира какво да искаме, нито - дали да го искаме.

В състояние ли е разумът да определя и категорически? Отговорът на Кант е – да, но не с оглед на обектите на желание, т.е. не с оглед на пожеланото, а с оглед на формата на искането, така че тя да е в състояние да се универсализира. Това означава, че според Кант разумът не може да определи какво да желаем и какви цели да преследваме, а как да го правим. А именно: да постъпваме така, че да разглеждаме себе си и околните никога само като средства, а винаги също и като цели сами по себе си.

Постъпвайки така, аз зачитам личността в себе си. Постъпвайки така, аз постъпвам и свободно (единствената възможна свобода), защото постъпвам съгласно закона/императива, който самият ми разум дава на самия себе си (автономия).

Зърната в душите на младите, посети с обучението им по философия, един ден ще поникнат...

По публикацията Задачата на живота според идеята за една наистина действена, жива, преизпълнена с реализъм философия се получи интересен коментар, който обнародвам отделно, та да му се обърне подобаващото внимание:

Ех, Грънчаров, на една работа, ако не й виждаш края хич не я почвай. Както казвахме в ТЕТ-а: жица, на която не виждаш другия край, с голи ръце не пипай. Ще ти отговоря по-надълго, защото прочетох няколко било то и стари новини от ТЕТ-а в блога ти и ми стана приятно да прочета имена, които останаха 20г назад, едва ли ще помогна, но малък повод за размисъл.

Философията е много повече от разбирането на човеците, защото в обществото човекът следва орбити, очертани от принципи закрепени първо в икономически и социални взаимоотношения и най-накрая в закони. Следователно е по-важно да осъзнаеш тези принципи, защото дори и да разбереш Човека, той ще промени поведението си, за да ги следва. И тук философията е дори по-ценна. Като психолог си имаш своите пристрастия, те са напълно валидни и целите важни, просто са недостатъчни, за да те измъкнат от батака.

Следователно спри да се опитваш да разбираш директорката – жените да разбереш е трудно, а жените с власт са достойна тема за докторат, който няма мъж, който би могъл да защити. Следователно философията е по-важна за установяването на принципите.

Администрацията съществува, за да упражнява сила по закосъобразен начин. Справедливостта не е задължителна, доколкото обществената справедливост спокойно може да бъде в разрез с индивидуалната, а пък за индивидуалните няма какво да говорим – те се разминават всеки ден. Това е важно да се разбере, когато се опитваш да цакаш администрацията, иначе можеш да пострадаш, какъвто за съжаление е случая. Невъзможно е да оспорваш силата на администрацията, трябва да се фокусираш върху справедливостта и само донякъде върху законосъобразността. Администрацията спокойно може да действа законосъобразно, но несправедливо и тук вече идва ролята на политиката. В бизнеса случаят е още по-тежък, но пък затова ви виждам на длан, без изобщо да ви познавам (по мое време директор беше Рашков).

Не оспорвай силата на администрацията – подобно на гравитацията тя е неотменим обществен закон, дори когато не се разбира – колко човека разбират ОТО? Това е стратегическа грешка - оспориш ли силата на администрацията ти атакуваш фундамента на обществото и ще бъдеш смачкан, напълно основателно при това. При това всички администрации ще се солидаризират срещу теб – училищна, общинска, здравна, съдебна и т.н.

Атакувай несправедливостта и така генерирай политическа мощ, атакувай и законосъобразността, като ограничаваш силата на администрацията в рамките на закона. Прави постоянно първото, но не бързай и избирай подходящия момент за второто.

Това на практика означава, че не бива да твърдиш, че директорката е тъпа, недалновидна и злонамерена, дори тя да е такава, защото така поставяш под въпрос силата на администрацията и затова си атакуван, а не заради книгите си. Директорката ти търси цаката, за да бъдат действията й законосъобразни, защото извън тях тя губи силата си. Но това е техническата страна на нещата – във всекидневието сила почти не се упражнява или колкото да се преодолее триенето. Според закона за инерцията на Галилей, едно тяло във вакуум ще си се движи равномерно и праволинейно – това са всекидневните работи в твоето училище. В реалността на това тяло ще трябва да му се прилага малка сила, за да се преодолее триенето – тази сила упражнавя директора и необходимата сила е МИНИМАЛНА. ВНИМАНИЕ – това означава, че във всекидневието ти НЕ МОЖЕШ да знаеш реалната сила на директора, а непремерената сила е най-страшна. За да изпиташ истинската сила е необходимо да се опиташ да спреш тялото или да промениш посоката на движение т.е. хода на всекидневието в училище и тогава директорът ще трябва и вероятно ще развие много по-голяма сила, за да възстанови състоянието на системата – този ефект изпитваш ти. Затова никога не се опитвай да спираш самосвал като застанеш на пътя му и не се колебай да го оставиш да затъне в калта.

Не те познавам и ти говоря на ТИ само защото си чатим в блога на глобалното село, а и не споделям и много от мненията в блога ти. Това с което си ми много симпатичен е, че се опитваш да разшириш мястото, което философията има в училище и това е фундаментално важна мисия и ти желая здраве и успех.

Може би една последна дума: ти познаваш един човек, който считам за най-добрия си учител Асса, той бе уважаван от всички - помисли си за поведението му. Асса беше винаги спокоен, усмихнат, любезен и като на майтап ни пишеше двойките, шестиците обаче пишеше някак си тихомълком, знаеше и компромиси да прави човекът. Мисля, че беше естествен философ по трудния начин – като изключително ерудиран човек. Това е недостъпно за повечето хора, но обратно, ЖИВАТА философия на старите гърци е достъпна за всеки, стига да има хора като теб, които се опитват да обърнат внимание на житейската страна и практическата й стойност. Дори и да го правите погрешно, тези зърна ще покълнат.

Спокойно мога да твърдя, че Франция с нейните успехи и недостатъци е това, което е, заради преподаването на философия като основен предмет в училищата вече толкова поколения наред. Толкова по-важно е това в техническо училище като ТЕТ-а. Със здраве!

Що е демокрация: нагледно-практически и весел урок за трудносхващащи властелини

Изписаха ме вчера от болницата - един вид като безнадежден случай: сърцето ми щяло да си бие "извън ритъм" доживотно, с препускане и с прескачане, докато изобщо бие, докато изобщо се свива и отпуска; нищо не можело да се направи, това ми обясни докторът. Пращат ме на други изследвания, понеже имам проблем и с щитовидната жлеза, чиято, тъй да се рече, дисфункция влияела негативно сърцето. Ще видим. Дадоха ми дни за лечение в домашна обстановка, ама ще видим докога ще издържа да не се върна в училището. Щото ми се налага да мисля и за това какво става там. Иска ми се да не пострада това, което съм започнал да правя с учениците, искам да изведа до успешен край започнатото. Та май ще трябва да се връщам предсрочно, на свой риск и отговорност - като си съкратя сам отпуснатия от лекарите отпуск. Та да направя и някаква икономия на толкова бедната ни държавица.

Вчера след изписването рекох да намина към школото да си занеса болничния лист. Още като отидох, гледам: два часа следобед е, а е пълно с хора, с учители, които се отправят към ритуалната зала. Питам какво става, отвръщат ми: имаме общо събрание на "колектива" (тая дума винаги я пиша в кавички, щото ми мирише на комунизъм; е, някои хора много я обичат де, ама карай). Бре, какво да правя, дали да не остана и аз. Вярно, не съм добре, но ако се въздържа да не се изказвам, що поне пък да не послушам. Интересно е. Давам си обещание да мълча и да си кютя и решавам да остана. Добре че реших така. Щях да изпусна хубавото шоу.

Преди да опиша ония неща, които ме касат от т.н. "шоу" - казвам "шоу", щото такива неща като общо събрание и пр. са, така или иначе, израз на демокрация, ама нашенска демокрация, демокрация от нашенски тип, т.е. пълна пародия на демокрация, същинско резилище! - та в началото искам да разкажа нещо, което е във връзка с днешния "празник"; днес е 10-ти ноември, денят, бележещ, така или иначе, многоочаквания край на комунизма. Ще разкажа нещо, което има пряка връзка с последющите събития, тъй че изобщо не се отклонявам, както някой може да ме обвини.

Последните години преди 1989 г. и у нас имаше нещо като "перестройка", по нашему му думаха "преустройство", а пък бай ви Тодор, комунистическият сатрап, по който комуноидите сега толкова плачат, му викаше "приклякване", "снишаване", "приземяване", "да се снишим, докато отмине бурята", той беше народен човек, като Бойко Борисов, хортуваше по народному, затуй народът толкоз силно ги обича. Та в онова време имаше хора, които се представяха за "дисиденти", такива като Желю Желев, Блага Димитрова (Бог да я прости!), Николай Василев, философът и неколцина други; повечето си бяха също комунисти, ама имаха някакви "противоречия" с "Партията-кърмилница", та затуй един вид се бяха превърнали в нещо като "блудни чада". И тия нашенски дисиденти даваха интервюта пред "враждебните гласове", имаше се предвид че говореха пред "вражески радиостанции" като "Свободна Европа", "Дойче веле", "Гласът на Америка", предимно американски, които осъществяваха "разложителна и диверсионна идеологическа дейност" в нашия светъл и пресветъл свят на комунизма, а пък нашата милиция ги заглушаваше (имаха си специални заглушители, които пущаха шум на същата честота, та да не се чува какво какво говори "врагът"). Младите не знаят тия неща, та затуй ги разказвам, а не ги разказвам щото съм се побъркал. Иначе старите ги знаят перфектно тия работи, за тях тази информация е съвсем излишна.

Та тия нашенски дисиденти (голяма част от тях са били и ченгета на ДС, и доверени лица на режима, подготвяни по този начин за "великата историческа роля", която органите са им били вече отредили в грядущите, неотвратимо идещите събития) бяха нещо като "вътрешни врагове", "предатели", "издайници", които се занимаваха с "плюене" върху "светлия образ на нашата социалистическа Родина", които мърсяха с "тонове кал" нашия "задружен живот" в социалистическата кочина и т.н., така ги определяше тогавашната пропаганда. Провеждаха се събрания на трудовите колективи, които задружно осъждаха "предателите", пишеха се писма на "възмутени граждани", които искаха да се приложат репресии срещу тия "безстидни врагове", които провеждаха дейност по "уронване престижа" на социалистическа България, и прочие, и така нататък, и так далее, и ала-бала. Тъй беше тогава. Помним още онова време. Не бива да го забравяме.

Стоп камера! Минали са вече 23 години от илюзорния край на онази епоха, дошъл със "сакралната дата" 10-ти ноември, когато падна Тодор Живков, когато другарите му организираха преврат и пр. Да, но ето, вчера на туй "общо събрание" на колектива, както се оказа, спрямо един друг "народен враг", именно спрямо моя милост, беше направен опит за линчуване, понеже "този злодей", представете си, "най-безсрамно и всекидневно плюе връз светлия образ на нашата институция", понеже "уронва престижа" на нашето училище, пишейки всекидневно гнусните си писания в интернет! Не се шегувам, моля, не си мислете, че си съчинявам, че съм взел да превъртам или че имам халюцинации, не, това наистина се случи вчера на туй събрание! Не, напротив, истина е, в действителност се случи, колкото и невероятно да ви изглежда това! И аз не вярвах на очите и на ушите си, че такива неща още са възможни, ето, толкова години са минали вече, но, уви, оказа се напълно възможно! И ето, понеже съм безстрастен хроникьор и изследовател на съвременните нрави, съм длъжен на напиша поредния си "публичен донос", като разкажа истината, пък нека тя да се смята за "уронване престижа" на нашето толкова "светло и чисто социалисти... пардон, толкова дружно съвременно настояще"!

Простете, преди да се захвана да описвам - ех, защо, защо нямах гения, защо не владеех перото на Данте, на Шекспир, на Омир или на Достоевски, та да мога да представя пред вас точната картина на случилото се, в цялата й възхитителна прелест! - та позволете ми все пак да запитам: извинявайте, но кой именно и все пак наистина "уронва престижа на институцията", а? Оня, които организира, участва и провежда такива срамни сцени - или оня, който дръзва да извади наяве, на показ, вече случилото се позорище?! Да, сериозно питам: кой именно и по-точно е оня, "уронващият престижа на институцията"? Някой прави нещо непристойно, долно, отвратително, той, значи, е "с нищо невиновен", а пък оня, който като мен вземе, та се възмути от гнусотията и мерзостта, и то дотам, че се принуди да опише какво именно е станало, той ли "уронва престижа", той ли, позволете да запитам, е "виновният"?! Как така? И откъде-накъде?!

Ето, вчера неколцина - по-точно казано, само две! - яростни клакьорки на директорката дръзнаха да сторят нещо крайно излагащо ги, опозоряващо ги, дръзнаха да сторят мерзост и подлост, и то, преставете си, в "името на опазването на морала" (!), та значи с тяхното поведение всичко е ОК, те изобщо не уронват ничий престиж, а аз, който сега дръзвам да дам гласност на случилото се, съм "лошият", съм "врагът", съм "предателят", който "неуморно вреди и уронва престижа на институцията" - откъде-накъд, как така, позволете, но аз това не го разбирам и не мога да го разбера?! Трябва да държим мерзостите, дето се вършат от някои самозабравили се, в тайна, и тогава всичко ще е прекрасно, тогава "престижът" ни няма да е уронен, така ли?! Как така? Откъде-накъде? Аз това не мога да го приема и моята теза е простичка: като сте се толкова загрижили за "неуронването на престижа на иституцията", пажалуйста, спрете да правите повече мерзости и подлости, и тогава и моя милост, поради нямане за какво да пише, ще спре да пише, и тогава престижът ни ще почне да нараства - нали така? Просто е. Как пък и това някои не го разбират?! Или се правят на ударени, че не го разбират?

Та да карам поред вече. Да свърша и тоя път "мръсното" си и "долно" дело като кажа самата истина, така, както аз лично, със собствените си очи, го видях; видях го и си замълчах там, на самото събрание, само по една единствена причина: че докторът категорически ми е забранил да влизам в такива полемики, забранил ми е да се вълнувам с оглед сърцето ми да не вземе да се издъни хептен в един момент, когато наглеците се нахвърлят връз мен да ме хапят като бесни кучета. Да, казвам силни думи, но го правя нарочно, билким някои се замислят и осъзнаят що правят. Щото е страшно, че все още не разбират що правят. А е най-страшно това, че тия, от които зависи прекратяването на тия безобразия, мило си мълчат и само мечтаят за по-скорошното идване на оня паметен ден, в който "дразнителят Грънчаров" вече няма да го има в туй училище, та отново в него да се възцари прекрасната идилия. И ето какво се случи вчера.

Неизвестно защо, но точно вчера се обсъди наболелият проблем за внасянето на някои промени в т.н. "Етичен кодекс на училището". Ония, които като четат това нещо, именно за "Етичен кодекс" и им иде да почнат да се щипят, щото мигновено им оживява в съзнанието спомена за т.н. "Морален кодекс на строителя на комунизма", нека да почакат търпеливо: да, има такова нещо като "етичен кодекс", има го навсякъде, във всяко училище, нищо чудно да го има и по други места, примерно в поделенията на народната милиция (пардон: полиция!), в пожарната може да го има още, т.е. сигур го има в ония сфери на живота ни, в които 10-ти ноември 1989-та година все още изобщо не е дошъл. Та във връзка с обсъждането на промените в нашия "Етичен кодекс" стана една достопочтена дама, многогодишна учителка на предпенсионна или направо на пенсионна възраст, погледна нежно към седящата в президиума директорка и начена своята реч. (А сега де, като не мога да опиша тоя жизнен шедьовър, като нямам мощното перо на Данте или на Шекспира - що да правя?!) Ами като нямам такова мощно перо, с което да възсъздам гротеската на ставащото, ще карам простичко, като ще предам всичко със свои думи, без претенции за някаква изключителна художествена или жизнена достоверност.

Възрастната и почтена жена се беше възмутила крайно много от това, че в нашия "Етичен кодекс" няма клауза, с която да се наказват "злостните врагове", които неуморно вредят в посока на "уронване престижа на институцията", именно нашето училище, сипейки всекидневно кал в "тая мръсна и гнусна клоака", наречена интернет. Трябвало да се измисли нещо та да се спрат тия "ужасни вредителски действия на едно самозабравило се лице", което не мирясва и явно нищо друго не прави, освен да "уронва престижа на нашата славна институция" и на нейната първа ръководителка. Като рече тия (или подобни, казвам, че не претендирам за стопроцентова достоверност, щото нямам тоя талант) думи, госпожата насочи страшния си поглед, със свъсени вежди, към моя милост, а аз примрях от страх и понечих инстинктивно от срам да падна под стола - толкова безпощаден и гневен беше тоя поглед! Не мога да скрия, почувствах се като гнида, червей или насекомо, което заслужава мигом да бъде смачкано без капчица жал! Доста време поговори все в тоя дух госпожа учителката на преклонна възраст (няма да споменавам имена, за да й пострада личния имидж!), а след това се наложи да се мине към дебати, в духа на демокрацията. Но явно работите започнаха да приемат обрата на нещо като "другарски съд", като съдебен трибунал, на който следва да бъде осъден наглеца, именно моя милост. Прочее, същата тази госпожа, доколкото можахме да разберем предложението й, апелираше към това в нашия "Етичен кодекс" да се наложи нещо като процедура, с която "вредители" като мен, които "уронват и очернят напълно безпричинно нашия толкова светъл имидж на институцията", да бъдат санкционирани най-безжалостно, примерно поне чрез набиване на кол или чрез разкъсване, разчетворяване, като им завържем крайниците за четири коня и подгоним здраво конете - та да запрепускат в четирите посоки на света!

Ще каже някой: тоя си измисля, това не може да се е случило, и то именно вчера, в навечерието на 10 ноември, "светлия празник", с който празнуваме края на комунизма. Край, край, ама дръжки край: ето, оказва се, комунизмът си е тук сред нас, озъбен, зъл, с ужасните си гримаси! Да, казвам, че туй нещо се случи, а аз го представям както аз съм го възприел, щото, длъжен съм да отбележа, мен не за първи път ме обявяват за "враг", за "злодей", дето руши, разваля, уронва и прочие. Но това, което написах дотук, не е всичко, това е само началото на комедията, която се разигра вчера. Имайте търпение, всичко по реда си. Ще кажа всичко, само дъх да си поема, че вълнението ми е голямо. Трябват ми сили, щото туй, дето последва, е вече хептен сюблимно, думи нямам! Думи не ми стигат, ала трябва да намеря подходящи думи, та поне да загатна за това, дето се случи вчера!

Стана в следващия момент една миловидна дама, която, както твърдят злите езици, се ползвала със славата на най-красивата жена - не само в нашата славна институция, но и на Балканский полуостров, в Европа, а нищо чудно и в целия свят! Аз нищо не казвам, само предавам що чуват ушите ми; пък и не смятам, че е нещо лошо да се нарича една дама "красива", напротив, това, тъй да се рече, е комплимент, от който нито една благоразумна дама няма да се засегне. Откъде се е появил този слух, че тази дама е именно най-красивата аз тук не ща да добавям, щото нали знаете как е, злите езици си нямат друга работа освен да пущат едни приказки, на които ний, възпитаните и културни хора, следва да не обръщаме никакво внимание. Та както и да е де, иначе наистина красивата дама благоволи да рече следното. (Ех, защо не бях нещо като Данте, ех, защо нямах перото на Шекспир или барем това на Достоевски?!)

Понеже нямам туй перо, ще бъда съвсем кратък. Дамата, крайно възмутена, каза кротко, че в други "някои институции" се процедирало по следния начин: всеки работещ бил принуждаван още с постъпването да подписва нарочна декларация, с която се задължавал "никога, при никакви случаи" да не използва интернет, за да... "уронва престижа на институцията". Даже аз сега като се замислям, не мога да реша: дали тази дама не предложи с въпросната декларация изобщо да се забрани ползването на интернет по всякави случаи, не само за уронване на престижа - или предложи интернет да не се ползва по-специално само за уронване на този престиж, ето това ми се губи в съзнанието, щото бях зает в оня момент да се смея, както, прочее, се захвана в този момент неудържимо да се смее и цялата публика. Та затова не чух точно, моля за снизхождение ако някого съм подвел.

Но има още нещо, случило се когато смехът вече стана истерически: дамата заяви, че "Някакъв си там, който има наглостта да се представя, безсрамникът, за философ, нищо че е най-прост учител по философия, който не се свени да твърди, че е работил в университет, въпреки че всички знаем как са го изгонили оттам, който, като капак на всичко, най-безсрамно заявява, че е учител в нашето славно училище, точно срещу такъв, представете си, трябва нещо, другари, да направим, нещата съвсем не са безобидни, трябва най-после да му затворим устата, щото както е тръгнало, и една тухла няма да остане от туй наше така славно училище!". Нещо такова каза уважаемата симпатична и любвеобилна госпожа, бълваща в оня момент огън и жупел, ала, повтарям, думите й не се чуха много-много, понеже публиката беше заета с това да се смее неудържимо и да се държи за коремите, щото при толкова смях, току-виж, някой можеше да повреди не само сърцето си, ами и корема, и червата, знае ли човек какво може да се случи при толкова много и така силен, освежаващ смях?! Ох, да спирам, че и сега, като си спомням и пиша за оня вдъхновяващ момент, пак взех да се хиля, поради което има опасност съвсем да не мога да довърша този мой опус, а трябва, щото и на мен пустото писане взе да ми писва вече. Та затуй ще бъда съвсем кратък оттук-натам, главното, чини ми се, вече казах.

Ох, ченето пак ме заболя от смях, чакай първом да спра да се хиля, да се успокоя и пак ще продължа с писането. Дали да не ида да изстискам половин лимон, да го изпия, та белким ми се отпуснат мускулите на устата, та да престана да се хиля повече?!

Както и да е. Докато тази дама държеше патетичното си слово - длъжен съм да кажа, че тоя път директорката даже се беше погрижила в залата да има микрофон, аз друг път не помня да е имало такова богато техническо "оснащаване" на мероприятие като педагогически съвет или като общо събрание - та докато въпросната дама държеше страстното си слово под благосклонния поглед на г-жа директорката, публиката, както вече отбелязах, здравата се смееше. Длъжен съм да кажа, че учителското тяло на училището се държа изключително достойно в тази ситуация, в която имахме шанса за кратко време да чуем толкова много и също така толкова пищни групости. Станаха неколцина човека да се противопоставят и да защитят по този начин имиджа на училището, щото ако не го бяха сторили, тогава наистина, току-виж, щяхме да заприличаме хептен на психиатрия (прочие, и в психиатриите не се говорят чак такива глупости, каквито имаха вчера късмета да чуят ушите ни!). Та нищо не стана с тия прочувствени предложения, ако не броим това, че се случи превъзходен резил за тия две дами, онази на коленопреклонната възраст и другата, излъчващата неустоим чар и неземна женска красота. Толкоз по случая. Сега сериозно вече.

Самата директорка изобщо не се намеси по време на спектакъла, понеже в духа на демокрация даде възможността всеки да си изплаче болката. После по повод на нещо друго каза, че "точно това" била демокрацията, а не както някои други я разбирали: демокрацията, според височайшото и меродавно мнение, била "ред и организация". Да, така каза, тази била формулата на демокрацията според нашата толкова демократична директорка. Аз в много моменти на туй историческо събрание имах пориви да стана и да кажа нещо, ала намерих в себе си сили да се въздържа, с оглед да не натоварвам прекалено болното си сърце. Мълчах като никога досега, ето с това поне мога да се похваля. Явно съм започнал малко от малко да помъдрявам. Сигур е от годините. Ако взема да мълча и най-вече да не пиша, тогава ще се възцари такъв мир, такова спокойствие, такава идилия, че нищо чудно в тия условия и аз да взема да доживея до едно що-годе патриаршеска възраст; е, не ща да живея чак толкова много като Максим, Бог да го прости, щото и неговата не е лесна сега, когато си има толкова сериозна разправия вече със самия Бог!

Та значи ето, вчера се случи това, че по повод на моята скромна персона се опитаха да направят промени, представете си, в цял един "Етичен кодекс"! Не мога да скрия, че съм, тъй да се рече, силно трогнат, че ми се оказва такава прекалена чест. Явно сам по себе си съм явление, което не може да се помести в обичайните представи и мащаби. Ето, налага се заради мен да се променят цели кодекси и закони, та да се опитат да вместят в тях моето неординерно, толкова величаво тяло - а за мерзската ми душа изобщо да не говорим! Абе голям злодей съм си, няма що! Но да оставим и това. Ето, съвсем сериозно, какво исках да кажа най-вече на туй събрание, ала се въздържах единствено с оглед на това да не натоварвам прекалено болното си сърце.

Исках да кажа само три-четири изречения. Като не ги казах там, ето, ще ги напиша тук:

Това, че пиша в интернет и съм приел ролята на "лошия вестител" или на шута, който дори и не толкова мъдрите крале някога са държали винаги до себе си, та да им казва на висок глас и право в очите толкова грозната и лошо звучаща истина, съвсем не е случайно, драги ми дами и господа. Бъдете спокойни, не го правя поради лошия си, поради мерзския си, поради скверния си характер, а по други, значително по-съществени причини, главната от които е тази: явно в нашата общност няма достатъчно демокрация, явно гласа на такива като мен не може да се чуе, та затова ми се налага вместо да се мъча да надвиквам тия, дето, като си отворя устата, стават да свиркат, да тропат, да вият и ми отнемат думата, ми се налага значи тъкмо по тази причина да прибягвам до услугите на интернет.

Прочее, правото на свободно изявяване на мисълта, правото на свободно писане, говорене и пр. е конституционно закрепено и то не може да бъде отменено от никакви "морални кодекси" и заради никакви най-умилителни комуноидни приказки за "борба срещу уронването на престижа на институцията", понеже то е свещено човешко право, от което особняци или чешити като мен никога няма да се откажат. И затова заявявам най-отговорно: ще престана да пиша критични статии, жалби и други такива "опозоряващи" неща (опозоряващи не толкова училището или "институцията" ни, а безпощадно критикуващи чисто и просто стила на нашата любима ръководителка!) в блога си едва когато най-острите проблеми на нашата общност започнем да ги обсъждаме най-свободно и то в една съвсем човечна, толерантна, спокойна, демократична обстановка - на живо, ето тук, в залата, на съвети и на събрания. Докато това не се случи, докато този манталитет на търпимо и спокойно приемане на становището на критично настроения, на позволяващия си да критикува, на другоячемислещия не бъде култивиран и в нашата общност, дотогава на мен ще ми се налага да пиша за всички тия неща в блога си. И ще продължавам да го правя не поради суетност или каприз, а заради една сурова жизнена необходимост: моя милост е демократ, моя милост е свободен човек, държа да си остана такъв винаги, от свободата си няма да се откажа никога, камо ли пък да угодя на този или на онзи!

Това исках да кажа там, вчера, на събранието, ала се въздържах. Спрях се, възпрях се заради сърцето си, забранени са ми от лекарите прекомерните вълнения. Трябва, види се, по здравословни причини да привиквам да мълча, което трудно ще ми се удаде - като се познавам, това мога да кажа за себе си. Та самия факт, че ако вчера бях дръзнал да кажа на живо тия думи, дето ги написах по-горе, та значи ако се бях опитал да произнеса на глас тия три-четири изречения, имам чувството, че ако бях дръзнал тогава да взема думата, щяха да бъдат приети от неколцината безсрамни клакьори и подлизурковци на директорката с такъв вой и с такива крясъци, че щях да стана пишман. По тази причина съм се принудил да пиша тук, в блога си, на спокойствие, а в училището на подобни съвети се налага да си мълча: защото демокрацията в нашето училище, след нейните толкова славни времена във величавата епоха на предишния директор г-н Венелин Паунов, отново е в страшна немилост - след възцаряването на толкова старателната и упорита рекомунизаторка г-жа Стоянка Анастасова.

Тази е моята позиция. Нека всеки да мисли каквото си иска, аз така мисля - и така виждам нещата. И не крия какво мисля. Смятам, че е позорно човек малодушно да мълчи и да крие собствените си мисли. На това уча и младите, зер, аз все още съм техен законен преподавател не само по философия, но и по гражданско образование. На такива "лоши" неща уча младите, г-жо директор, аз съм крайно опасен човек, крайно време е вече да ме уволните! Ако пък това, което пиша почти всеки ден ви накара в един момент да се замислите, да осъзнаете както правите и какво заради Вас се случва в нашето наистина славно училище, аз съм готов, на Ваше разположение съм, да седнем и публично, пред цялата общност, да обсъдим всички възникнали проблеми и противоречия. И заедно, по демократичен начин, да се опитаме да намерим разумния изход. Нищо фатално не е станало, все още не е умрял човек, тъй че всичко може да се поправи. Най-жалкото е обаче това, че от Ваша страна не виждам желание нещата да почнат да се развиват в една разумна, смислена и градивна посока...

Този е пътят. Друг път няма. Ето, и Вам, драга ми госпожо директор, се налага да Ви преподам един нагледен, един практически урок по демокрация. И съм длъжен да констатирам: твърде трудно схващате, г-жо директор, твърде трудно схващате, учениците ми значително по-лесно и по-бързо схващат от Вас. Не знам защо е така, впрочем, знам, ама няма да го кажа тука. Мога да Ви го кажа лично - и мога много да Ви помогна да си надмогнете проблема. Безплатно, ей-така, от добра воля. Прочее, добрият ръководител е добър защото умее да черпи от личностния потенциал на "подчинените" си в интерес на цялата организация, а не да се мъчи да го потиска и пропилява.

Демокрацията не е просто "ред и организация", както Ви се чини: много Ви е бедна представата за демокрация, уважаема госпожо директор! Демокрацията е пълна прозрачност и откритост, демокрацията е мъчителна процедура, в която постоянно се водят най-тежки дебати, дискусии, спорове, обмяна на нелицеприятни мнения и борба с оглед търсенето на разумния изход. Това в основни линии е демокрацията: демокрацията е свобода и уважение на раз-личността на другата личност, а не стремеж другата личност, понеже мисли различно, да бъде първо обявена за "враг", а после да бъде смазана, ликвидирана и убита.

Разбирате ли сега що е това демокрация, уважаема госпожо директор?! Ако нещо не разбирате, питайте, ще Ви отговоря. На Ваше разположение съм...

ЗАБЕЛЕЖКА: По същата тема и по същия казус четете и това: Лятна школа по демокрация: уводен урок. А и цялата ми най-нова книга, носеща заглавието НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! може много да помогне на ония, които искат да се ориентират в същината на дискутираните проблеми. Изобщо нашето славно училище - ПГЕЕ-ПЛОВДИВ - е на път да се превърне в нещо като лаборатория по демокрация в сферата на българското образование, което, както и да го погледнем, е голямо, е велико нещо, е страхотно постижение! На тия, дето ме обвиняват в постоянно "уронване" на престижа на училището искам да кажа в тази връзка, че имат много здраве от мен: изобщо нищо не "уронвам", напротив, постоянно повдигам престижа на училището ни! За това бдя, се мъча и работя неуморно. Един ден, да се надяваме, и орден за тия мои постижения ще трябва да ми дадат! :-) И още един малък съвет: не използвайте тази съветска дума "уронване", издава ви: нали сте уж пишман литератори-българици, имайте добрината да използвате български думи?! "Уронване", примерно, може да се замени с "увреждане", с "разваляне", с "очерняне", да речем. Чудесни думи има славният български език, оставете русизмо-съветизмите настрана - те отдавна си отживяха времето...

Мое интервю за един блог по философия

Завеждащата блога Рlato+ Лидия Стайкова, в който преди време и аз дадох отговори на стандартните й въпроси за философи - виж публикацията там Ангел Грънчаров - е решила да продължи започната анкета с философи (завършили философия), като е изпратила и на мен новите си въпроси. Ето писмото, с което стори това, по-долу също така можете да прочетете самите въпроси, задено с моите отговори към тях:

Здравейте, пиша на всички, които досега са отговорили на въпросите ми за блога за философия.

Бих искала отново да ви благодаря за отделеното време и да ви задам нови въпроси, за да покажем на учениците какво работят философите и класиците и с какво се занимават, когато не са на работа, а също и каква е ролята на философското (класическото) образование в работата им и извън нея.

Ако имате забележки към същността на въпросите или формулировката, моля, пишете ми.

Поздрави, Лидия

ВЪПРОСИ:

С какво си вадиш хляба в момента? Можеш ли накратко да опишеш работата си?

Преподавател съм по философия. Обучавам учениците в една гимназия на философия. Покрай това основно мое занимание е писането. Голямо внимание също отделям и на издателската си дейност: главен редактор съм на философското списание ИДЕИ. Списание ИДЕИ е списание, работещо за духовното, за личностното израстване преди всичко на младите (но не само). Също така издавам и вестник ГРАЖДАНИНЪ. Това пък е един вестник, който работи за гражданското образование преди всичко на младите хора (но не само). Ръководител съм и на основания от мен през 1994 година частен Център за развитие на личността HUMANUS. Изобщо, както се вижда, работя интензивно, не съм безделник. :-) Обичам да работя, работата сякаш осмисля и дава жизнен тонус на дните ми.

Какво харесваш в тази работа?

Най-много харесвам работата си за това, че тя ми дава възможността да съм полезен. Така поне си мисля, тази е моята задача. Не мога да си представя положение нищо да не правя. Когато човек има философската настройка, даже и когато нищо не прави (примерно, гледа телевизия), пак работи: понеже се вълнува, да речем, възмущава се заради глупостите, с които го занимават, реагира, проявява отношение. А след това аз скачам като ужилен и почвам да пиша коментар за блога си. Тъй че, изглежда, съм станал нещо като "работохолик". Не зная дали е хубаво това. Понеже не зная какво е, то значи, че с тия мои думи не се и хваля...

Какво не харесваш в тази работа?

Ако не харесвах нещо в разнообразните си занимания, нямаше да се отдавам всецело на тях. Или щях да променя нещо в начина, по който се занимавах. Най-трудоемко, така да се рече, е все пак главното, което правя, и което невероятно ме импулсира и обогатява: именно всекидневното общуване с младите хора, съдействието, което се опитвам да им оказвам за тяхното личностно, духовно развитие и обогатяване. Трудна, изтощаваща, нелека, ала и крайно благодатна, въпреки че често е сякаш съвсем неблагодарна, е работата на съвременния учител (преподавател) по философия - стига той наистина да се отнася към работата си като към свое основно жизнено дело. Както аз се стремя да се отнасям към работата си. Тази поне е моята амбиция. Работя с детинско увлечение, всецело се отдавам на работата си. Че е така показва поне това, че за последните години разработих, написах и издадох цяла една поредица от учебни помагала за всички до един предмети, които се изучават в т.н. "философски цикъл" в нашите гимназии. Стремя се да прилагам в работата си едновременно както класически, така и съвсем модерни методи на обучение по философия. Вдъхновяваща е тази работа за мен, въпреки че не е лека. Но я харесвам, няма как да е иначе: явно такава ми е била съдбата. А на съдбата си, независимо дали е тежка или лека, трябва да сме благодарни.

За каква друга работа са ти плащали?

Е, аз съм свикнал да работя почти съвсем за без пари. За пари почти не мисля, щото съм разбрал във вече некъсия си живот, че парите имат свойството да бягат от мен. пък и аз не ги гоня много-много. Хегел навремето, като се пазарил относно заплатата си на професор по философия в един университет, и протестирал, че е толкова "хилава", се заканил в бъдещата си логика да проучи интересния въпрос: дали пък предикатът "хилавост" не е същностен, необходим предикат на предмета "заплата на философ"? Но да не се разпростирам по този въпрос. Иначе навремето съм получавал пари като редактор на книги, като "книготърговец" (работил съм и това, примерно, бях наел за известно време един павилион за продажба на книги, намиращ се до Централна поща на Главната улица на Пловдив), също така на младини съм работил и получавал пари (надница) като косач (ръчно) на ливади на село. Да, и като писач по вестниците навремето съм получавал пари (хонорари). Работил съм и работя като консултант, преди години като психологически консултант, а напоследък опитвам да се изявявам и като философски консултант, т.е. опитвам се да се изявявам в такава новост, каквато е философското консултиране. Изненадващо е, че имам клиенти в тази област, и то дори у нас, тук, в България.

С какво се занимаваш, когато не си на работа?

За жалост, не мога да си представя какво е това да съм без работа. Може би без работа съм когато шофирам колота си, пътувайки за родното ми градче Долна баня? Но и шофирането е работа. Е, ако, примерно, четенето на книга за мен не е работа (дали обаче е така? май не е?!), значи когато не съм на работа, обичам да чета книги. Да го кажем така: когато чета романи, когато чета художествена литература, а това много го обичам, тогава това четене за мен не е работа, а когато чета философски книги, тогава е работа. Аз с тази работа май на всички омръзнах? Да, ама въпросите Ви са такива...

Какво работят философите и класиците, които познаваш?

Живите философи, които познавам - и които още не са станали класици - работят горе-долу същото, което и аз. Преподават философия, мислят, разговарят за философия, четат, пишат - това предимно работим ние, философите. Ако под "класици" разбирате хора с някакво класическо образование - щото на мен тази дума ми звучи като "класици на марксизма-ленинизма", а тези последните са мъртви, т.е. нищо не работят; ако не вземем предвид това, че дори и не работейки, те пак вредят на човечеството! - то такива, за жалост, не познавам. Не мога да си представя какво би било "класическото образование" в съвременни условия. Латински език ли да учат, специалисти по латински език ли да искат да станат, това ли е "класическо образование"? Ако пък разбираме израза "класик" по-разширително, тогава работата съвсем се усложнява, но за да не досаждам повече, нека да спра дотук.

С какво философското (класическото) образование ти е било полезно в работата?

Интересен въпрос. Образованието хем помага, хем пречи в по-нататъшните професионални изяви, ако приемем, че заниманията с философия са нещо като професия. Но те в същината са нещо много повече. Вероятно много ми помогнало моето образование за това, което все пак работя или правя, но сега, като се замислям по този въпрос, откривам и осъзнавам, че е твърде важно как именно човек се е образовал по време на обучението си по философия. Съдбовно значение за бъдещето на философа има това как именно се е образовал. Щото е възможно да има и неверно, дефектно, поставено на погрешни основи образование. И тогава вместо мислещ и търсещ истината човек, сиреч, философ, да се роди, да речем, примерно, един... самоуверен папагал! Който бълва чужди мисли и се опитва да ни излъже, че са негови. Или друга жалка картинка да се появи: грандоман-дилетант. Всичко е възможно. Важни и тук са някакви фини дозировки. Рецепта и формула не може да се изнамери. Иска се интуитивно напипване - и късмет. Много е важно на какви учители (и професори) сме попаднали. Изглежда е направо съдбовно това. Знам ли? А може и е най-важно с каква душа разполагаме по рождение. Не знам. Сложни въпроси са това. Трябва да се изследват. Трябва много да се мисли. Така не мога да отговоря.

А в живота извън работата?

Огромно влияние за живота ми извън работата има това, че съм по образование философ. Прочее, да кажа нещо любопитно, случило се днес. Една дама публично ме обвини, че съм си бил присвоявал незаконно прозвището "философ", това прозвище било нещо като "титла", докато всъщност съм бил "най-обикновен учител по философия"! Но тази дама, пък и други мои критици, с които така се забавлявам да ги дразня непрекъснато, едва ли ще разбере някога, че най-много я дразни тъкмо това, че към всичко в живота си се отнасям съвсем философски, т.е. крайно провокиращо и дори дразнещо. Философът дразни постоянно другите, нефилософски отнасящите се към нещата от живота си. Да дразни - тази е мисията на автентичния философ според мен.

Ако един философ не умее да дразни, и то истински, сиреч, вбесяващо, е доста подозрително дали изобщо е философ, т.е. дали заслужава такова едно задължаващо прозвище. На мен, кой знае защо, добре ми се удава да дразня и вбесявам разни хора, което е добър признак за философичност - поне според мен. Ето, Сократ така хубаво е умеел да дразни, че вбесените от него са го дали дори на съд и са му издействали цяла една смъртна присъда! Която при това е била изпълнена! Това все нещо трябва да ни говори относно това с какво сме дръзнали да се занимаваме всички ония, които не се свеним да се кичим с "титлата" философ...

Задачата на живота според идеята за една наистина действена, жива, преизпълнена с реализъм философия

Когато не работя по нещо по-голямо, върху по-значим проект, примерно когато не пиша нова книга, а, да речем, си почивам след излизането на поредната такава, се чувствам някак си "чоглаво", сякаш не съществувам пълноценно, сякаш блуждая без цел и посока в празното пространство. Излиза, че съществуването ни се осмисля истински само в работата, в правенето на нещо истински значимо, което е в състояние да вдъхнови човека - и да даде израз на талантите му, на творческия му потенциал. Ние изглежда и затова сме родени, да изразяваме себе си в най-разнообразни творения; човекът е същество, способно на творчество; в този смисъл е малко да се каже, че сме просто мислещи същества, не, творчески мислещи същества сме - тази следва да бъде дефиницията на човека.

Напоследък много мои приятели ми се карат, "ми дърпат ушите" за това, че всецело съм се потопил в този мой, да го наречем така, "научно-приложен" изследователски проект, свързан с демократизацията на училищния живот и отношения, който на повърхността се възприема като "конфликта", "скандала" на Ангел Грънчаров с директорката на ПГЕЕ-Пловдив г-жа Стоянка Анастасова. Бил съм си губел напразно времето, бил съм се изразходвал, бил съм си прахосвал силите, бил съм си погубвал здравето, и то съвсем без смисъл, само и само да угодя на прищевките на един скучаещ, нямащ с какво да запълва времето си и капризен администратор. Не мога да скрия усещането, че сякаш са прави в тия свои упреци: вместо да си работя спокойно върху новата ми книга - непосредствено преди да ескалира тази история аз провеждах серия от изследвания (дискусии, писане на текстове и пр.) по темата за богатството и забогатяването, верните читатели на блога помнят това - аз се хвърлих в една крайно рискована борба, изходът от която съвсем не се вижда. И която наистина ме изтощи дотам, че ето, сега вече съм в болница и от болницата, в ранната утрин, пиша тия няколко реда. Понеже често се питам какъв изобщо е смисъла на това непрестанно рвение на г-жа директорката да се мъчи да ме злепоставя, да ме дебне за "нарушения", да се опитва да ме дискредитира личностно и професионално пред висшестоящите органи, да се старае да се погаври с мен, да смаже достойнството ми, да ми отмъсти за нещо, с което съм я жестоко уязвил и пр., да ме ликвидира психически, да ме съсипе и в крайна сметка да ме изгони, да ме уволни и пр., та понеже наистина за мен е голяма загадка защо прави всичко това, то едно от обясненията сякаш е това: да ме отклони от моите сериозни занимания, именно от писането, от работата върху книги, т.е. да вреди, да пречи, да разваля; не е чудно, но у нас администрацията съществува сякаш само с тази една-единствена цел и задача: да вреди, да пречи, да разваля! Както и да е, този проблем за смисъла на неслучайно случващото се - а всичко, което ни се случва, наистина се случва предимно неслучайно! - тепърва предстои да се открои в едно по-сериозно осмисляне, а сега да се опитам да откроя основното в моето лично отношение към тия екзистенциални грижи и безпокойства, които са ме сполетели напоследък. Които, както и да ги погледнем, така или иначе са един шанс да разкрием себе си с най-доброто, с което разполагаме, именно да изразим себе си като творчески, като способни на творчество и затова така прекрасни индивидуалности.

Ето обаче, от друга страна погледнато, че неслучайно случващото се така или иначе получава своя смисъл, влизайки в система със задачата на живота ми изобщо. А тя е: да изследвам човека, да се опитвам да проумея човека и човешкото; тази в същината си е великата мисия на философа. Прекрасно в този смисъл е да се чувстваш всецело отдаден на философията, на едно духовно по естеството си занимание, което е в състояние да осмисли битието ти по неподражаемо смислен, човечен и дълбок начин. Аз не съм, не принадлежа към типа философи, които са способни да се отдадат изцяло на чисти и дълбоки теоретични или академични занимания; аз съм така устроен, че се чувствам превъзходно когато съм близо до "живия живот", който ври и бълбука ето тук, непосредствено до нас - и в нас самите, естествено, защото всъщност ние, живеещите, сме животът, какво друго да е животът?! Аз съм философ, отдаден на една непрекъсната ангажираност с многоликите проявления на живота, аз съм философ с една по-скоро практическа настройка към проблемите, т.е., другояче казано, философията ми се свежда до непрекъснатото решаване на конкретни изследователски задачи; никога не съм допуснал духът ми да се рее без цел и посока в чистите пространства на духа, напротив, винаги моят дух е бил прекалено земен, потопен в конкретните жизнени реалности, в ония реалии, благодарение на които непосредствено се изявява и стихията, бих си позволил да кажа дори субстанцията на самия живот.

Та в този смисъл за мен лично не е празно губене на време поглъщането ми от такъв един проект за цялостната демократизация и хуманизация на училищния живот в гимназията, в която работя вече толкова години - и с която, тъй да се рече, съм свързан вече най-дълбоко и дори сърдечно. Училището е една чудесна за подобен род изследвания малка общност, модел или нещо като прообраз на "голямата общност", в която сме поставени; всичко има тук, и всичко тук изпъква сякаш е поставено под увеличителна леща или дори под микроскоп. Да не говорим пък за това колко благодатна е възможността да се работи с млади хора, със свежи съзнания, които обаче, независимо от своята свежест, в общи линии също така са обременени от ония наслоения на един твърде коварен манталитет, които толкова много ни пречат в нашето движение напред. Аз съм върл противник на самоцелното теоретизиране, за мен философията по същество е велика духовна сила, която трябва да бъде употребявана за конкретна зрима промяна на живота, на отношенията, на самия човек. Ето защо, погледнато от този ъгъл, моето отдаване на тия "безполезни страсти" в т.н. мой "конфликт с някаква си там директорка", както, предполагам, всичко това изглежда в очите на мнозина, та значи само по този начин схванато това мое отдаване намира своето смислово и същностно оправдание; то се синхронизира с моето разбиране за задачата и мисията на философа според канона на една наистина действена, жива, преизпълнена с практически реализъм философия.

Разбира се, всичко, което съм преживял, експериментирал, подхвърлил, осмислил, написал и прочие в този "толкова безполезен конфликт" ще бъде съхранено, защото то за мен е безценен суров материал за написването на една чудесна книга, посветена на решаването на един толкова благодатен нравствен, психологически, организационен и пр., какъвто щете още, казус. Не зная дали противната, опонираща ми страна, именно администрацията в лицето на директорката и по-висшестоящите началства - прочее, докато съм в болница от няколко дни, научавам, че в училището вече тече проверка от по-висши органи и институции, която е инициирана от мои жалби до тези органи - та не зная дали опониращата страна изобщо може да се издигне до нивото на едно такова съзнание и разбиране, а именно, че, така или иначе, са въвлечени в един безценен практически експеримент, но за мен нещата стоят именно така; убеден съм, че само на тази плоскост те могат да бъдат осмислени автентично и цялостно. А иначе се губи техния толкова дълбок, всестранен смисъл. По този начин, прочее, трябва да се гледа на всичко, което изобщо ни се случва в живота: то е проверка, изпитание, в което можем да изявим себе си в целия си блясък, но именно с оглед перспективата на съществуването ни, с оглед неговата същина и идея. Иначе всичко се обезсмисля, т.е. бива схващано крайно оскъдно по смисъл, т.е. непълноценно. Та затова така съм се отдал на тия "безполезни страсти", затова им посвещавам толкова време и внимание. Това е разрешението на загадката. Тече един чудесен експеримент, тече едно благодатно изследване, реализира се един спонтанно родил се, ала крайно необходим и потребен проект за промяна и либерализация на живота и отношенията в една все пак голяма общност, защото нашата гимназия наистина е едно голямо и при това елитно, бих казал дори славно училище или образователна институция.

Разбира се, аз тъгувам и по проектите, които ми се наложи да зарежа, от които бях отклонен, особено тъгувам за писането на моята книга за жизнените стратегии, отдавна започната, но за работа по която аз все нямам време и спокойствие. По същия начин бях отклонен и от писането на книгата за забогатяването и богатството, тъкмо се бях настроил на тази вълна и бях на път, тъй да се рече, да се "развихря" в един наистина творчески и действен план, и ето, наложи се да се впусна в съвсем други емоции и мисли. Прочее, книгата за богатството и забогатяването по един естествен начин се вписва в проблема за начина, по който трябва да си разработваме своя лична жизнена стратегия, т.е. двата проблема органично се обединяват в един: темата за богатството и забогатяването неизбежно ще стане подтема на голямата тема за жизнените стратегии. Сега именно ми хрумва, че този разгръщащ се напоследък и така или иначе реализиращ се стихиен проект за цялостна демократизация и хуманизация на живота и отношенията в училищната общност на едно конкретно училище също така по най-естествен начин ще се превърне в подтема на общата тема за жизнените стратегии. Което, разбира се, съвсем не пречи резултатите от тия два значими аспекта да бъдат въплътени и изразени в отделни книги; крайно време е да напиша и първото си многотомно изследване, май натам отиват работите този път...

Благодатно време обаче е това, времето на творческата есен, което явно преживявам, до което съм стигнал в този етап на живота ми; това е време на бране на богата реколта, време, в което ми се налага именно да бера много и то най-превъзходни плодове. Явно човешкият живот също има все същите периоди, както и една година: възхитителна пролет, това е детството и младостта, прекрасно лято, именно зрелостта, периода от 30-40-45 години, вдъхновяваща есен, това именно е времето, в което човек, ако е "садил" и "копал" интензивно в предишните години, ще има какви плодове да бере, и, накрая, иде коварната, ала благословена зима, свързвана неизбежно с тайнствената, така мъдра старост - и с навечерието на раздялата с този толкова прекрасен земен свят и живот. А живота ни е прекрасен и смислен само когато се ползваме донасита от дарбите си, от ония богатства на душата, с които толкова щедрият Бог ни е надарил. Наистина вдъхновяващо е да се живее с едно такова съзнание!

И ето, ще си позволя да приключа писането си от кардиологичната болница тази сутрин с това пожелание към всички вас: бъдете себе си, бъдете смели и вдъхновени творци! Бог, нашият велик Творец, ни е създал богоподобни тъкмо в този смисъл: орисал ни е да творим, да изразяваме себе си в най-прекрасни творчески дела и постижения. Всичко в нашия живот трябва да бъде творческо, оригинално и прекрасно. Самият ни живот е израз на един велик творчески импулс. Собственият си живот трябва да превърнем в едно превъзходно, чудно и красиво творение! Тази е нашата велика задача и мисия като човешки, сиреч, богоподобни същества...