Днес със собствените си уши чух едно мнение за своята многостранна дейност в този блог, което, признавам, силно ме заинтригува - и което искам сега да поставя на обсъждане тук, пред читателите на блога. Интересува ме как те ще възприемат една преценка за моите изяви като блогър, при това става дума не за нечие частно мнение, а за преценката на представител на една официална институция. Упоменатата преценка беше направена днес в мое присъствие, като аз в оня момент се въздържах от реакция по една твърде прозаична причина: бях твърде изморен от участието си в такъв род спорове, че ми се отщя и ми се наложи да потисна полемичната си страст. Излишно е да споменавам, че става дума не за измислен или за хипотетичен случай, а за съвсем истински, действителен случай, за случка, взета, както се казва, от самия реален живот.Но за да не бъда толкова загадъчен, ето сега и самото изказване, което искам да поставя на обсъждане. Ще ми позволите да се въздържа и да не упомена и за нещо друго: за представител на коя официална институция става дума. Правя го, първо, за да не наливам излишно масло в огъня; второ, не защото ме е страх, а защото съм обзет от чисто човешки чувства на състрадание; трето, защото съм хуманист и не искам да причиня тревоги в толкова чувствителната душа на изказалия се официален представител; четвърто, за да има загадка и интрига; пето, за да мога да си поставя казуса, и то в една по възможност по-адекватна от научна гледна точка форма, щото, излишно е да споменавам, пак става дума за любимите ми нравствени и психологически казуси; и шесто, защото самото естество на казуса изисква предварително да не разкривам отговора му; да, има и седмо ("Седмо: лъжи по-малко!"!), което сякаш е и най-важното: понеже е излишно да конкретизирам, тъй като въпросното изказване беше направено публично, на обществено и официално място, в присъствието на много хора, които са ми, така да се каже, свидетели, то това съвсем ме освобождава от потребността да правя разните му там уточнения. И така, ето най-сетне толкова интригуващото и впечатлило ме изказване (предавам го по смисъл, не мога да си спомня точната, дума по дума, формулировка, ала смисълът, гарантирано, е този):
"Провеждана беше негативна рекламна кампания на нашата институция от г-н Ангел Грънчаров!"
Това е любопитното изказване. Няма значение кой го е казал, но в него имплицитно е скрит един твърде важен проблем, който предлагам да бъде обсъден по-внимателно. Ето за какво става дума.
Както личи в гореприведеното изказване се твърди, че моя милост била рекламирала в "негативен смисъл" някаква институция, без значение коя или каква. Пита се обаче: възможно ли е изобщо някаква институция да бъде представяна негативно, един вид "очерняна", дискредитирана и пр.? Понеже, знайно е, институциите не са и не могат да бъдат субекти, те нямат душа, ерго, представянето им в негативна светлина е доста проблематично, да не кажа невъзможно. Мисля, че е близко до ума една такава констатация, но ето, за по-трудно схватливите, едно пояснение. Ще дам и пример. Макар и по аналогия, той доста ще ни помогне да изтълкуваме и един вид да покорим търсения смисъл.
Аз често в блога си съм твърде крайно критичен към Премиера Бойко Борисов, преди това бях се отнасях по същия начин към Президента Гоце Първанов. И двамата са отделно взети емпирически лица, които (временно) се свързват със съответната институция: институцията "Министерски съвет" (върховен орган на изпълнителната власт) и институцията "държавен глава", която пък би следвало да играе незаменима роля в привеждането в единство на трите върховни власти. Та питам: като остро критикувам и "очерням по недопустим начин" лицата Боко Борисов и Гоце Първанов, аз със самото това нанасям ли "непоправими вреди" на институциите, които се свързват (подчертавам: временно!) с тяхното име? Та в тази връзка въпросът ми е:
Може ли една институция като такава да бъде "негативно рекламирана" и "очерняна" чрез критиката на лицето, което (временно) я олицетворява?
И още един въпрос може да се постави:
Как ще се получи тоя фокус, именно, критикувайки отделно взето ръководно или властно лице и негови решения или действия, по магически начин с това да нанасяш вреди и на надличностната, неперсонализирана по характера си институция?
Аз лично не мога да си представя как става това, ала ето, някои могат - и затова ми приписват такива свръхчовешки възможности и качества. Може ли, да речем, институцията "Министър на народното образование, младежта и науката" да бъде "негативно рекламирана" и, евентуално, да й бъдат нанесени някакви митични щети, като се прави критика на емпирическото лице Сергей Игнатов, името на което временно се свързва с тази институция? Аз не зная как могат да се правят тия фокуси, ала ето, приписват ми мистични сили и възможности; нищо чудно пък и да съм станал... свръхчовек?! :-) (Този знак значи усмивка, не непременно иронична, не непременно сократовска.)
Тия, дето си мислят, че престижът на институцията може да бъде "уронен" (любима бюрократична дума с руски произход, която може да се преведе като "накърнен") като се критикуват действия или решения на лицето, което я ръководи, са жертва на недопустимо отъждествяване на институцията с лицето, което (временно) я олицетворява. Това е явен рудимент на комунистическо съзнание, защото именно по времето на комунизма управляващите другари живееха с илюзията, че вечно ще управляват, т.е. не правеха разлика между лице и институция. Именно затова тогава беше немислим абсурд да се критикува лицето Тодор Живков, примерно, понеже то носеше в себе си (заради онова отъждествяване) един едва ли не свещен характер, свещения характер на самата институция, което именно и водеше до немислимостта това субстанциално единство на власт и властник да бъде подлагано на критика, на обсъждане даже. Тогава именно и на това основание лицата, олицетворяващи (до гроб) една институция, биваха възприемани като непогрешими, по същия начин, по който институцията в нейната величавост не може, няма как да греши. Да, ето, минаха тия блажени комунистически времена, в които властта и властниците биваха обожестявани, ала ето че някои "модерни" и "демократични" властници продължават да живеят с анахроничните представи на едно уж отминало, тоталитарно, комунистическо, безчовечно и абсурдно време. Сиреч, комунизмът, оказва се, е жив в нечии души и всекидневно показва пред нас отвратителните си гримаси.Този е любопитният казус, който реших все пак да ви кажа, та да се знае, както се казва, "за историята". Или ако не за историята, то поне за психологията. Аз много се увличам по тази наука и не пропускам шансовете да увелича познанията си, а лудешкият живот, който живеем в нашето щуро време, както е известно, всекидневно ни поставя в ситуации, в които ни се налага да проявяваме невероятна психологическа проницателност, та все пак да оцеляваме. А това е невъзможно ако не обогатяваме психологическите си познания, което пък е основа за повдигане на психологическото ни майсторство.
Психологически проницателните хора, напредналите в изкуството на тълкуването на човешките феномени, което не съвсем правилно се нарича "психология", имат несъмнено превъзходство над ония, които подценяват тези свои умения и не се усъвършенстват в тази посока. Именно с цел да ви помогна донякъде да понапредвате по пътя на своето личностно узряване и развитие, полагам тия грижи, пишейки блога си по такива казуси, които понякога се безценни дори и за целите на обучението по психология, етика, философия - в училищата, пък и изобщо.
А ето накрая и една гатанка: как предполагате, коя е институцията, която моя милост е "системно очернила" и толкова "негативно рекламирала" в блога си? И още нещо: може ли да се правят някакви "организационни изводи" и респективно моя милост да бъде наказвана за нещо, което, както се оказва при по-близко разглеждане, е логически и психологически невъзможно? Апропо, какво е това "лоялност" към институцията и може ли да се смята, че сме лоялни към институцията само когато най-безсрамно се подмазваме на ръководителя, който (временно) се свързва с нея? Лицата, които ръководят една институция, се менят, институцията остава - и какво излиза тогава от това?
Излиза, че институция просто няма как да я "обидиш", "очерниш", "негативно рекламираш", тя винаги е неприкосновена и възвишена, докато лицата, свързвани с нея, са нещо като "буфер" или като "мишени", които, заради съблазънта и облагите на властта, са длъжни, ако са с известен демократичен манталитет, стоически да понасят малкото неудобство да бъдат превръщани в "боксови круши" от критици като мен, които пък по този начин им помагат да не се самозабравят и да се предпазват от някои грешки, които после могат много да им костват. Казвам това, защото, няма как, сме длъжни взаимно да се учим на демокрация, т.е. да си помагаме в чистенето на съзнанията ни от проказата на комунизма, която продължава подмолно, както виждаме, да ни тормози и терзае.
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар