Философски ненаучен манифест (1)

ФИЛОСОФСКИ НЕНАУЧЕН МАНИФЕСТ

Ангел Грънчаров

Ще си позволя по-долу да изложа едно прекалено претенциозно и изцяло ненаучно мнение за философите. Ще дръзна да напиша нещо, което отдавна си го мисля, ала не се решавах да го споделя; ще го кажа, пък каквото ще да става.

Откакто философията стана наука, от нея бяха изгонени всички самозвани философи, а научността в нея беше въздигната на най-висок пиедестал. Затова във философията критерий за научност постепенно стана всичко противоположно на ненаучното, а това последното всеки започна да го разбира както си иска – или както му е угодно. За различаването значи на научното от ненаучното (респективно на истинното от неистинното) възникнаха твърде смътни и неясни признаци; най-често за научно беше приемано само до болка познатото и безкрайно повтаряното. Или пък само това, което можеше да мине пред строгия взор на атестационни комисии и научни съвети, или онова, което е сивичко, непретенциозно, "в реда на нещата", т.е. не-необичайното. Другото, което не се вместваше в тези рамки, т.е. непознатото, оригиналното, необичайното, новото, различното, съвсем естествено, разбира се, биваше посрещано с удивление (на глупостта на онзи, който имаше неблагоразумието да си го позволи), с недоверие и най-вече със съмнение или подозрение относно неговата научност. А и много често категорично беше определяно като ненаучно и дори недостойно за дръзналия да го каже или напише.

Но тъй като философите никога не са ограничени хора, трябваше, значи, да не се изпада в крайности. Затова трябваше да стане така, че сивичкото, тривиалното, познатото да изглежда и да бъде възприемано от другите като блестящо, оригинално и новаторско, изцяло непознато, а това е трудна работа. Но за философите няма нищо невъзможно; те се понапънаха малко и извършиха "чудото на преброената безкрайност" (Енгелс): от тяхното изсилване възникна незаконния – а може би и кръвосмесителния, кой знае?! – брак на научната философия с псевдонаучността. Но все пак как беше извършено това чудо?



Както всички неща на този свят – много просто, дори смешно-просто. Трябваш само кухите и обичайни мисли да намерят нова и необичайна форма, да зазвучат по новому. Защото като няма мисли, то поне форма да има! (Сравни с Балзак и неговото "До поет без стил седеше поет без идеи"; става и ако вместо поет се каже философ). Философите запретнаха ръкави и сътвориха такива невероятни форми, такива неподозирани изразни шедьоври, че на човек главата му може да се замае. (Обикновеният човек по-лесно се отървава – него просто го хваща неумолима дрямка като ги слуша.)

Сещате се за какво става дума, нали? За словотворчеството, за чепатите и многословни изрази, за тъмните и неясни – но срамота е човек да си помисли… безсмислени! – изречения, от които косата може да ти се изправи и пр. и пр.

Философията била “дълбока наука”; всеки не могъл да разбере езотерическата й дълбочина; но тук някои наши философи изпочупиха всички рекорди и се изхитриха да постигнат такава дълбочина (и ширина също!), че чисто и просто някои се... изпоудавиха в нея. А във връзка с “ширината” на тяхното философстване мнозина се разляха и разпръснаха дотам, че вече не можеха да останат при себе си и, разбира се, започна да ги няма никъде. Философията отново стана за избраници; нещо повече, възникна опасност да се превърне в изкуство. Върховете на това изкуство изкачиха онези, които постигнаха абсолютно съвършенство в умението да говориш (или пишеш), без да кажеш нищо. Разбира се, всичко това бе направено в името на Науката, заради Научността на философията...

Но изглежда – и неизвестно защо – всички сега са преситени от тази така желана някога (съзнателно или безсъзнателно) научност; вече не само им се вие свят от нея, но много често започват да получават спазми или пък произволни или неконтролируеми тикове от нея. То пък остана медицината (или психиатрията) да започне да се интересува от този феномен и философията (и най-вече философите) да започнат да търсят спасение при нея. Породи се фаталната опасност: сред философите да оцелеят само тези, които са си извоювали (с труд и достижения) правото да спят (тайно или явно) на безкрайните защити, симпозиуми, конференции. В другото време не мога да ви кажа какво правят, не зная.



В светлината на казаното дотук може би е непростима и варварска нескромност това, че нарекох моето философско съчинение "ненаучно мнение" (относно пък неговата претенциозност нямам никаква оправдание или смекчаващо вината обстоятелство). Признавам си ги открито, не ги афиширам, и моля поне за снизходително презрение към себе си; ония, които си загубят времето да прочетат всичко, което ще последва (а то е изцяло ненаучно, образец на ненаучност), нека го приемат като нещо абсолютно несериозно и недостойно за внимание. Но, повтарям пак, философите, постигнали съвършената научност, в никакъв случай не са ограничени хора, и могат да си позволят лукса да изслушат едно друго мнение, пък и само просто за да установят, че то изобщо съществува. Разбира се, под достойнството им е да го опровергават; и от тази страна съм напълно спокоен: не си заслушва труда да бъде отхвърляно едно мнение, което открито излиза с безсрамната претенция че е изцяло ненаучно.

И така, да започна да развивам ненаучните си постановки…

Хегел, който също така смъртоносно ненавиждаше ненаучността и съветваше ония, които не разбират от философия, да си затварят устата и да започнат да се занимават с обущарство, дърводелство и с всичко друго както им е угодно, само не с философия, на едно място си позволи да напише нещо, което преобръща с главата надолу цялата му люта ненавист към ненаучността. А тази мисъл е следната: "Някой си излиза и казва нещо банално и тривиално. Всички го аплодират, стават на крака и мило му говорят: "Браво! Ти не каза нищо особено, ти си от нашите, и ти като нас не мислиш и пр." Цитирам по памет: то каква ненаучност ще е моята ако и аз започна да цитирам точно и както правят учените философи.

Помислете си обаче само до какви страхотни поразии би довела това изказване ако се отнесе към самата философия (а иначе тя е казана по друг повод и не е чак толкова обидна). Кой тогава ще се осмели да излезе и да каже що е научност и що е ненаучност?

Няма такива смелчаци, нали? Такава е всемогъщата сила на изтерзаната от злоупотреби диалектика, безкрайно превъзнасяна от всички изцяло научни философи. Те би трябвало, ако държат на нея, да съхранят в себе си поне подозрението, че няма и не може да има толкова строга и абсолютна научност, на която да не влиза в сметките другото, с моменти на ненаучност (или изцяло ненаучно, като моето) мнение. Те, които така сладкодумно и приспивно говорят за единството, примирението и преминаването на противоположностите една в друга, тук си затварят очите и високомерно вярват, че само те са носители на правото и истината.



Това е що се отнася до ненаучната ми постановка на въпроса. Следва изцяло ненаучното му разрешаване.

Първият въпрос, който смятам да реша, е този какво следва да се разбира под научност във философията. И тъй като в нея се търси преди всичко истината (и то обективната), ще трябва да се изясни какво е това обективност на положенията във философията). Същото, изразено другояче, касае въпроса за истинността на философските твърдения, или, ако трябва да се изразя по-научно, “проблема за обосноваването на твърденията във философията”. Вижда се, това е прекрасна тема за докторска дисертация и ако някой иска, нека я развие научно; подарявам му своята идея, но с едно условие: да признае, че едно ненаучно мнение го е подбудило да я напише.

Явно е, че така поставеният въпрос е сложен, многоаспектен и много труден (простете, изтървах се: това е едно типично научно оправдание, когато искат да скрият, че нещо не разбират). Някога Сократ – тази, по думите на Маркс, "въплътена философия" – когато не знаеше нещо, открито си признаваше, че не знае; но тъй като неговите, на Сократ, времена безвъзвратно са отминали, длъжен съм да остана верен на своето време и да направя опит да реша този въпрос, пък дори и с риск да се заблудя. Още повече, че имам твърдо основание да го направя – изказвам ненаучно, а не научно мнение. То само това остана: ненаучните мнения – подобно на научните – да започнат да излизат с празната претенция, че в тях няма никакво заблуждение!



Изглежда най-напред трябва да се запитаме: обективността (научността) във философията от същия тип ли е както тази в науката, в естествените науки, или е обективност от по-особен, присъщ само на философията, тип? Защото ако е същата като научната обективност, то тогава би трябвало голяма част от философските твърдения да бъдат отхвърлени като ненаучни (да бъдат изтълкувани като празни, необосновани, като чисти илюзии, метафизически безплодни и вредни спекулации). А известно е, че тъкмо това направиха неопозитивистите (няма да споменавам имена), едни крайно ненаучни и прекомерно претенциозни философи.

Но ако тяхното мнение е неправилно и ненаучно, то излиза, че във философията имаме друг тип обективност (и следователно – научност) от тази в точните и естествените науки.

Ако някому се стори недостатъчно моето доказателство "на вяра", нека се обърне към множеството чисто научни изследвания, в които се доказва както трябва ненаучността на неопозитивистките схващания. Но тук, както ще видим, се стига до нещо крайно интересно: ще се окаже, в крайна сметка, че нашите "научни философи" (безсъзнателно, или "волю-неволю", или не зная как) стоят на същата позиция (ненаучна), както и ненавижданите от тях позитивисти! Защото те, изхождайки от предпоставката, че философията “въпреки всичко е все пак наука”, не виждат особена разлика между обективността (научността) на естествените науки и обективността, свойствена само на философията.

Но това не е всичко. Обективността на точните, на "частните" науки, се основава на едно чисто познавателно отношение на човека към външния свят, при което той разглежда нещата само и единствено като обекти (на това отношение). И значи тяхната обективност (истинност) е резултатът на всичко това, докато философията:

1.) Има за предмет "света като цяло" – да използуваме това широко разпространено предубеждение на повечето научни философи – а той не може да бъде разглеждан като познавателен обект (подобен на обектите на частните науки). Защото тогава и тези науки биха свършили тази работа по-добре, уверявам ви, от философията, която някога се опита да разглежда света като познавателен обект, от което се роди крайно погрешното и "ненаучно" образование, каквото е прекалено претенциозната и многократно осмивана натурфилософия и

2.) Изразява съвършено друг тип отношение (не само познавателно, което се оказа, по примера на натурфилософията, невъзможно) към света като цяло, собствена, присъща само на философията, позиция спрямо този свят, в която наред с познавателните (не ги игнорирам) съществуват ред други (ценностни, нравствени, естетически или, общо казано, мирогледни) моменти, и значи нейната обективност (научност) не е и не може да бъде като тази на изброените науки, а е съвършено друга, собствено философска, обективност и научност.

Не твърдя, че всички тези неща са непознати на научните философи, но ми се струва, че те не са си дали сметка за тях и затова не са стигнали до твърденията, до които аз ще стигна (за които се разбрахме, че са ненаучни). Засега ни е достатъчно само констатирането на особения тип обективност на философията, коренно различна от тази на другите науки, а каква е тя, ще трябва да се изясни по-нататък.



Но има още един предварителен въпрос: а може би обективността (научността) на философията е подобна на тази на математиката и логиката (както си е мислел, да речем, Спиноза)? Защото ако се окаже, че е така, всичко става прекалено ясно и тогава кому е нужно обосноваването на особен тип "философска" обективност и научност? Убеден съм, че сега всички философи снизходително се усмихват на моето затруднение и вярват, че то е прекалено просто разрешимо.

Но аз твърдя, че всичко, дори и простото, трябва задълбочено и основателно да се изследва – както твърдеше Сократ, бащата на всички, и научни, и ненаучни философи. Интересно е какво би станало ако Сократ по някакво чудо или недоразумение, се окажеше наш съвременник; изглежда щеше да твърди вече не само че нищо не знае (някога той знаеше едно нещо: че не знае), но и че не знае, че не знае, може би че не иска нищо да знае повече. Достатъчно му е само да надникне в онези прословути заведения на неговия сънародник Авгий, които съвременната философия е устроила, за да измени така решително на себе си. Но той ни е завещал своето "Изследвай!" и това ни стига; макар усилията ни да бъдат оценени набързо като ненаучни (и то от тези, които знаят само едно нещо – че знаят, т.е. антисократиците на ХХ век).

И така, научността (обективността) на математиката и логиката може ли да бъде обективност и на философията? Явно е, че има нещо общо между тези два типа обективност, и то се основава на движението на анализа във формите на логическата необходимост, т.е. на доказателствеността на положенията. Но обосноваването на твърденията в логиката и математиката (ограничено в рамките на една чисто логическа непротиворечивост и истинност) не е и не може да бъде образец на философското обосноваване. Защото тази чисто логическа истинност (обективност) не включва в себе си (или свежда до минимум) субективния момент: не е математик или логик онзи, който привнася своята суетна субективност в строгия си и хладен анализ, имащ за цел обосноваването на безразлични спрямо субективното форми.

Да се поясня с пример: ако един математик каже: "По мое лично мнение и убеждение 2+2 не е равно на 4, а на 5!" и се заеме да ни увещава в това, той явно е вече клиент на психиатрична клиника. Но помислете си, Боже мой, колко философи (и научни сред тях) са дръзвали да отричат очевидното за ума и да ни увещават в празни неща, и то без някой да ги е подозирал в лудост!

(Следва)