И тук, подобно на това, което констатирахме при частните науки, елементите на субективност (доколкото ги има), са свидетелство неадекватност на познаването на своя обект. И значи са равносилни на заблуждение, грешка, изопачаване. Но някой може да каже: предмет най-вече на логиката е мисленето, а нали няма "обективно", извън човешкото съзнание, мислене и разсъждение?
Да, ще отговоря, но тук предмет е мисленето, насочено и обусловено от външното, сиреч мисленето като екстракт или квинтесенция на общочовешкия опит (практика), в който е кондензирано съдържание, "не зависещо от човека, нито от човечеството" (Ленин). И значи тук ролята на субекта е само да изрази в завършена форма това безразлично спрямо него съдържание. И математиката, и логиката значи са пределно абстрактни продукти на онова чисто познавателно отношение на човека спрямо външния свят, което беше присъщо и на другите науки. И значи и тяхната обективност (научност) не е онази мяра за обективност, към която трябва да се стреми философията. И тук мои последен довод за защита на тази постановка са грешките този път на “изцяло” ненаучния логически позитивизъм, основателно разкритикуван в “изцяло научната” ни литература.
Следователно се видя, че във връзка със своята научност философията не може да подражава на никой и значи не трябва да се страхува да намери своята собствено философска обективност и научност. Стана ясно, че нейната обективност не може да бъде нито обективността на естествознанието, нито пък тази на логиката и математиката. Възниква въпросът: към какъв тип обективност трябва да се стреми философията?
Пръв осъзна в цялата му дълбочина този въпрос кьонигсбергският мъдрец Имануел Кант. Известно е неговото решение: истинската обективност, към която трябва да се стреми основателната метафизика, се дава от загадъчния механизъм, намиращ се в дълбините на субекта, наречен от него трансцедентална аперцепция, който има някакво отношение към времето (в определен смисъл). Тук няма да се спирам на всички онези доводи, които научните философи отправиха против това решение; интересува ме разумното в него. А те, впрочем, не могат да спят, ако не отхвърлят нещо. “Отхвърлих го – казва такъв един учен отрицател – и съм си спокоен!” И дори започва да си вири носа: като че ли кой знае какво толкова е направил.
Защото в кантовото решение е уловено нещо крайно дълбоко и съществено: истинската същност на света, към която се стреми да се добере философското познание, не е и не може да е безразлична на човека. Напротив, тази обективност, добивана от философията, трябва да съдържа в чист вид и субективното (т.е. човешката, а не някаква друга, позиция спрямо света, която философията трябва да изрази по свой, а не чужд, начин). Защото философията е форма на синтетично (свързващо, а не разделящо) познание, а тя не може да остане вярна на себе си, ако не намери най-великия синтез: единството на човека със света. Затова философията е и най-трудното познание.
И така, въпросът доби ново звучене: възможна ли е обективност, снела в себе си субективността? И това ли е философската обективност?
А сега вече долавям крясъците на всички научни философи, отправени но повод на подобно еретично мнение. "Няма и не може да има подобна обективност! Та това е дървено желязо!" (Той да си отрече, човекът!) Но кое (и кой) е дървеното, ще се разбере след малко. Тук само ще ги посъветвам да си спомнят какво изисква любимата им диалектика (и какво прави ненавижданата от тях метафизика – в Енгелсовия смисъл).
Но за да изясним възможно ли е единството на субективното и обективното да бъде постигнато, трябва да отстраним една люта ненавист срещу една дума, най-ненаучната, срещу която въстава съвестта на всички научни философи. А тази дума, неизкоренима впрочем и от техния език, е думата дух. Те сладкодумно говорят за духовна култура, за духовно “производство”, за духовност (бездуховност), дори, по-рядко, за човешкия дух, но косата им се изправя, когато чуят думата, майка на горните понятия, думата дух. Тя била крайно лоша, стара, вредна, понамирисваща на идеализъм, излишна. Ще им кажа, че в човешкия език няма нито една излишна, още повече пък глупава или лоша дума. Изобщо лоши и добри думи няма, всички думи са необходими. Може би отдръпването на философите от живия език и затварянето им в черупката на псевдонаучния език е причина за подобно недоразумение, кой знае?! Да се опитаме да определим необходимостта от употреба на думата дух. (Да ме извиняват знаещите българския език! Та тук стигнах до безобразието да преподавам "родна реч, омайна, сладка…”, както в първи клас!)
Вярно е, че няма дух (Der Geist), който витае в собствените си предели, както твърдеше старецът Хегел, вождът на борбата срещу ненаучността във философията, но защо да не можем да използваме тази дума? Народът не я е измислил само за да могат сега да я гонят научните философи, за да не останат без работа. Не вярвам да е заради лошата дума, производна от нея, думата “духовник”. Ненавиждай колкото си искаш духовниците, но призная думата дух, научни философе! Не се превземай!
Защото търсенето на върховното единство на субективното и обективното, на човека и света – цел на всяка философия! – е невъзможно без признаването на човешкия дух, в който се реализира това единство. Човешкият, а не в някакъв друг дух, запомни добре! Защото не вярвам някой философ да е стигнал дотам да ненавижда човека и всичко човешко. Защото това вече е неспасяемо положение, крайно реакционно и дори... подсъдимо! Става дума за неволното човеконенавистничество на някои научни философи.
А духът е висша, присъща само на човека, потенция – никъде другаде няма дух, нито в безкрайните космически пространства, нито в несъществуващия Тартар. Успокои ли се сега?! За да не останеш с впечатлението че съм казал неща, които не съм казал. Духът не е фантасмагория, нито приумица, когато се признае, че съществува само в човека.
Философията, търсейки единството на субективното и обективното, може да го само в човешкия дух, защото последният е това единство. И значи тя е изразителка на човешкия дух, тя е един от начините, чрез които той говори. Но как може да стане това? Защото философската научност се състои в това философията да не измени на самата себе си.
Значи философът не трябва да изключва субективното у себе си (както беше необходимо за науките, логиката и математиката), напротив, трябва в него и чрез него да добива онова единство на субективното и обективното, което е длъжност и призвание на философията: за постигане и изразяване на духа, на съвременния човешки дух. Защото всяка жива философия е самосъзнание на епохата, изразено в понятия (Хегел). Епохата като социокултурна реалност, предмет на стремящата се към истината за нея философия, а не като някакво свърталище на "духа сам по себе си", както си мислеше науколюбивия старец Хегел. Но в своята епоха съвременният човешки дух може да намери своя отпечатък, защото човекът е този, който непрекъснато твори и съзидава своята собствена епоха. И така, философията е квинтесенция на епохата и на съвременния човешки дух.
Философът, бидейки човек, може да намери човешкия дух само в себе си, след като го е усвоил, възприемайки същественото на своята епоха. Епохата няма самосъзнание, но такова самосъзнание на епохата е философията (и изкуството), философът (и художникът) – изразители и рупори на това самосъзнание.
В светлината на казаното сигурно свидетелство за нищета на някой философ е оплакването, което напоследък често може да се чуе: "Няма теми, нито за писане, нито за дисертации. Понеже философията е развита изчерпателно, за нас останаха трохите." Нищожество! Богатствата на човешкия дух били изчерпани! Но той, впрочем, е прав за себе си.
И значи личността на философа не е за пренебрегване, напротив, тя е основното за философстването и философията. Разбира се, не става дума за емпирическия характер на личността на философа (с неговите предразсъдъци, ограниченост, вярвания, кашлица и страсти; и на философите "нищо човешко не е чуждо", както е казал за себе си Маркс, един истински философ. Работата е там то да не е "прекалено човешко"!
Но тук става дума за нещо много по-съществено: за философа като чист трансцедентален субект на философското познание, при което неговата личност намира в себе си общозначимото (транссубективното) на тоталното човешко отношение към света. А видяхме, че това отношение, което трябва да бъде постигнато от философията, не може да се схване, ако той не вземе пред вид субективното, човешкото в себе си, ако се абстрахира от него, ако го постави "извън скобата". А извън скобата трябва да се постави не нещо друго, а само емпирическото - психологическото и физиологическото – в личността на философа (т.е. споменатите предразсъдъци, страсти и кашлица), но в никакъв случаи общозначимото, транссубективното в тази личност, свързващо хората в една човешка общност, поставена в аналогична позиция спрямо външния свят. Т.е. онова, което е органична съставка на единния и във всички присъствуващ човешки дух. Именно този момент е решаващия, без него философстването на всеки индивид става безсмислена игра на думи, псевдофилософия, занимание, достойно за дървени глави, бездушна и сива, и най лошото, безжизнена и никому непотребна философия.
Една от илюзиите на мнозина съвременни философи е тази, че те могат да постигнат научност (обективност) само ако поставят "извън скобите" самите себе си, т.е. философствуващия индивид извън самото философствуване. Разбира се, те си получиха заслуженото и до насита се насладиха на плодовете на своята илюзия: те създаваха продукти, сиви и безлични (може би като самите тях!), безжизнени и всяващи студенина като мъртвешки глави. Тяхната прехвалена позитивност и научност стана тази на мъртвината, в която не присъствуваше живия философски – и човешки – дух. Затова те скоро започнаха да се занимават само с предъвкване на някога живи положения, задоволявайки се със соковете, които можеха да изсмучат от тях. В сърцето на истинския философ обаче трябва да отеква страхотния рев на неговия век; защото то е сърце, което намира в себе си пулса на своето време: противното означава само едно незначително движение на кръв из вени и артерии. ("Я гледай ти, та аз започнах да се изразявам с афоризми; изглежда ми се случва нещо подобно на това, което стана с героя на Молиер, който твърде късно разбрал, че цял живот говорел в проза!/)
И така, установихме, че е невъзможна философия, в която да не присъствува личността на философа в нейния трансцедентален – чисто философски, познавателен – характер; и ако в отделни случаи това е налице, то това не поставя под съмнение този извод: те пак налагат своя отпечатък, този на своята безличност, безхарактер, бездуховност, създавайки мъртвите идоли на безличната – и, следователно, безразличната на другите – позитивистична псевдофилософия, на която могат да се кланят само техните себеподобни.
Но има още нещо: те излязоха с наистина безсрамната претенция, че в това, което говорят или пишат, изказват не своето собствено мнение, а че говорят и пишат от името на Философията като Наука, т.е. заставаха в позицията на класическия тип мислител Е.Ю.Соловьов, Мамардашвили и др.), имащ самосъзнанието за абсолютност и безапелационност на своите твърдения и мнения. Те, разбира се, не бяха толкова велики и класически както старите мислители, но макар да съзнаваха своето нищожество, не се побояха и посвениха да застанат в същата позиция. А съчиненията си обилно гарнираха с цитати от същите тези, повечето ненаучни, стари философи. Цитатът стана мярка за научност и доказуемост. "Тоя казал това, оня – онова, трети – нещо друго!" – и все така се пишеше. Добре де, а ти какво ще кажеш?! "Аз… критикувам, аз съм разрушител на "старите скрижали!" – отвръщаше замечтано поборникът за научност, нямащ никакви собствени мисли. От тяхното говорене и писане излизаше, че говорят и пишат не някакви философски индивиди, а богове или поне делфийски оракули, т.е. не суетни философи, а самата Философия. Нека, ако могат – и ако не е късно! – да се позамислят и върху това.
(Следва)
Няма коментари:
Публикуване на коментар