Защо “гражданско образование”?

В 10-ти клас се учи предмет “Етика и право”, в който втората част, именно “философия на правото, политиката и държавата”, всъщност е едно най-първо въведение в предмета “гражданско образование”. Разбира се, при изучаването на други учебни дисциплини – история, литература, география, философия – неизбежно биват засягани теми и проблеми, които също могат да бъдат отнесени към т.н. “гражданско образование”.

Накрая, в 12-ти клас, се изучава един, така да се каже, по-синтетичен, обобщаващ курс, наречен “Свят и личност”, който по същество е тъкмо синтез на проблематиката, отнасяна към т.н. “гражданско образование”. Следователно когато говорим за гражданско образование това не бива да се възприема като обозначение на някакъв учебен предмет, а по-скоро е една широка проблемна област, изучавана – пряко или косвено – в много учебни дисциплини.

Разбира се, в началото възникват доста въпроси, на които по-нататък следва да се отговори колкото е възможно по-основателно. Например: кои проблеми заслужават да бъдат отнесени към така обозначената проблемна област? Или: коректно ли е обозначението, т.е. изразът “гражданско образование” доколко точно обозначава същината на специфичните проблеми, които се изучават в този т.н. “предметен цикъл”? Също: а каква трябва да бъде методологията, какъв следва да е подходът, който най-ефикасно може да ни доведе до реализацията на поставените цели? Разбира се, не може да се избегне и този въпрос: а какви, собствено, са целите, които си поставя един такъв цикъл от учебни дисциплини, обозначаван като “гражданско образование”? И доста други въпроси неизбежно ще се появят когато се захванем да отговаряме на вече поставените дотук. Налага се да хвърлим известна светлина върху тях още в самото начало.

1.Коя е целта на т.н. “гражданското образование”?

Разбира се, прекрасно е да имаме яснота върху тази цел още сега, в самото начало на курса. Самата формулировка, т.е. дефинирането на главната цел на един курс по гражданско образование също може да бъде предмет на дискусии. Понеже зависи от начина, по който обучаващите се си представят смисъла на своите занимания, т.е. доколко разбират какви техни познавателни потребности би задоволил един такъв курс. Много е важно какви именно хора са решили да се погрижат за своето гражданско образование – и доколко този “учебен предмет” се възприема като израз на една вътрешна и личностна потребност. Защото ако той бъде натрапен на младите хора на основата на една ненуждаеща се обосноваване априорна предпоставеност, тогава е възможно всичко да се обезсмисли. Ако учениците през цялото време на обучението си не са убедени, че тия занимания за тях самите наистина са им полезни и необходими, то тогава се пита защо тогава някой се мъчи само да им губи времето.

Най-добрият вариант, следователно, е този: участниците в един такъв курс самостоятелно, съвсем непринудено, да се постараят да открият за себе си смисъла от заниманията по една предметна и проблемна област, наречена “гражданско образование”. Истински ценно е онова, което индивидът сам е открил и разбрал, а даването наготово на някакви дефиниции си остава чуждо и на докосва специфичните и личностно обусловени потребности на обучаващите се. За да подпомогна участниците в едни такива начални обсъждания бих предложил (условно) поне следните примерни цели:

1.) Да разбира какво е да си гражданин, а също и да стана добър гражданин на своята страна;

2.) Да разбера какво съм длъжен да правя, бидейки гражданин на моята страна;

3.) Да се запозная с начините, по които функционира държавният живот в моята страна;

4.) Да възпитам у себе си, т.е. да се овладея от ценностите на свободата, демокрацията, на достойния за съвременния човек живот;

5.) Да разбера как ние, хората, можем да се “сработваме”, за да постигаме успешно и заедно някои жизнено-необходими и общочовешки цели;

6.) Да вникна в “механиката” на отношенията личност-общност;

7.) Да придобия едно по-развито гражданско съзнание, явяващо се предпоставка за моята ангажираност с проблемите на обществото, в което живея;

8.) Да се приобщя към ценностите на съвременната човешка цивилизация, към ценностите и на съвременната демократична култура на цивилизования свят.

Разбира се, и много други цели могат да бъдат открити и формулирани в една уводна дискусия. Изключително важно е всеки участник да допринесе за формулирането на важни за групата (класа) цели. Само по този начин може да се зароди (пред)усещането за значимия смисъл на тия занимания, без което не може да се проведе пълноценен и ефективен курс по гражданско образование.

2.Кой е верният подход?

Понеже става дума за изучаването на твърде сложни явления, имащи личностен и надличностен характер, неизбежно трябва да се открие подходящият метод, който да гарантира постигането на съдържащите се в целта резултати. Т.н. “обществени феномени” могат да бъдат постигнати в тяхната истина единствено благодарение на подходяща и ефективна методология. Тук има твърде много варианти, предлагани от различните философски, антропологически и социологически школи, всяка от които си е изработила своя специфична методология.

Изходът и тук е един: групата (класът) в една свободна дискусия да изберат ония подходи спрямо проблемите, които им изглеждат по-ефективни и ползотворни. И тук ще предложа един примерен списък от възможни методи (подходи), които са предложени от различните философски школи:

1.) Описание на явленията в тяхната уникалност и неповторимост, в цялата им конкретика и самобитност, възсъздаване на тяхната индивидуалната същност посредством вживяването, преживяването, интуирането;

2.) Откриване посредством аналитично-синтетични процедури на общото (закона) в повтарящите се конкретни исторически или обществено-личностни явления;

3.) Стремеж към постигане на ония ценности (идеални мотиви), които моделират съзнанията на хората, а на тази основа и техните граждански позиции, действия, прояви;

4.) Определяне на предимно практическите цели и интереси, които стоят в основата на човешките действия и обществените явления;

5.) Индивидуалното (личностното) е основа и корен на социалното (политическото); акцентът трябва да се сложи върху индивидуално-човешката страна, чиято производна са обществените процеси и явления;

6.) Напротив, човешката същност е “цялата съвкупност от всички обществени отношения”, сиреч, социалното детерминира индивидуално-личностното и го определя.

И други подходи – и комбинации от подходи – са възможни, но като начало да се задоволим с тези. Разбира се, тъй като участниците в групите като личности са различни, то това предопределя трудността да се споразумеят за използването на един единствен и най-ефикасен подход. Но нищо не пречи различните участници според предпочитанията си да отдават превес на една или друга методология, което ще доведе до пораждането на един методологически плурализъм, даващ възможност за допълването на различните изследователски нагласи.

3.С какво да започнем?

Наистина, не би трябвало да се заобикаля въпроса за началото, който е неизбежен при заниманията с каквато и да е наука. В проблемния цикъл по гражданско образование има една плашеща безкрайност от проблеми, теми, аспекти, въпроси и пр. Въпросът “Откъде да се тръгне?” затова следва да бъде обсъден най-внимателно. Понеже изборът на първия, най-важен проблем всъщност маркира определена посока, път, по който се отправяме да вървим. А пък веднъж избрана, посоката предопределя и вътрешната връзка и дори йерархията от проблеми и теми, при която всеки следващ проблем се предпоставя от вече обсъдените. Тук е възможен изборът от следните няколко варианта, които е добре да бъдат обсъдени:

1.)Няма значение откъде тръгваме: откъдето (и накъдето) и да тръгнем, все ще стигнем до една поредица от теми, които са така взаимообвързани, че не е от голямо значение коя е първа, а коя – последна;

2.)Напротив, трябва да се подходи системно, т.е. да се открие дълбоката вътрешна връзка, която обединява в една цялост “частите” (отделните проблеми); следователно трябва най-напред да потърсим “ядрото”, принципа, от който следва да се тръгне, за да се постигне целостта;

3.)Не трябва да се разговаря по предварително зададен план, най-добрия вариант е участниците да предлагат съвсем спонтанно онова, което ги вълнува в момента; този подход, въпреки че води до хаотичност, може да породи предпоставките за по-пълна ангажираност на участниците в обсъжданите проблеми, за въвличането на съзнанията им в тях;

4.)Не може без план и организация; добре е темите, които ще бъдат дискутирани, предварително да се знаят, да се определи реда и последователността им, също темите и проблемите да се разпределят между “водещи дискусиите” и “докладващи”, т.е. участници, които са по-подготвени, придобили са качеството на “експерти”, чието мнение е меродавно;

5.)Всеки може да се изказва, не се изисква някаква предварителна подготовка, важното и ценното е да придобиеш умения да разкриваш своята позиция, да бъдеш по-гъвкав, по-адаптивен към спецификата и същината на проблемите, т.е. участниците да търсят истината съвместно, а не тя да им бъде дадена наготово или предварително;

6.)Трябва да се върви от общото към конкретното, от фундаменталното към приложното, от принципа към реализацията му; най-напред трябва да се търси идеята, обуславяща всичко останало и даваща смисъл, т.е. предподставяща разбирането;

7.)Обратният подход, именно движението от единичното към общото, е много по-ефективен и целесъобразен в случая; никой не се интересува от общите теории, а всички имат интерес спрямо “непосредствената даденост на живота”;

8.)Най-разумното е пък да се сменят различните нагласи и подходи, да се “превключва” от една към друга, да се разнообразяват дискусиите, да се обединяват предимствата на различните позиции и по този начин да се намаляват слабостите им.

И други моменти могат да се открият, но тия дотук са добра база като начало. А след това трябва да се запитаме:

4.А как да се пренастроя за да ми стане интересно?

Наистина, за подобни дискусии се иска пренагласа. Много често тя не ни се удава. Човек живее с една обичайна, всекидневна нагласа към нещата, която не е подходяща за разговори по такива по-значими теми и проблеми. Често на човек, имащ си най-различни грижи и безпокойства, му е трудно да излезе от обичайната си нагласа, да се пренастрои и душата му да се почувства свободна и податлива за занимания от съвсем различен род. Разбира се, иска се време, но най-основното е желанието, опиращо се на предчувствието за смисъла.

Ако човек сам не се постарае да се освободи от някои предразсъдъци, кой знае как появили се в съзнанието му, ако не се опита да победи очакването за неизбежна скука, то нищо няма да се получи: нещо става интересно само ако сами си го направим такова. Няма безинтересни и интересни неща и теми по принцип, нещо става такова или друго единствено в зависимост от хората, които го правят интересно или безинтересно. Ако пък самите хора се допуснали да станат безинтересни дори за самите себе си, как тогава такива хора да могат да вземат участие в някакви интересни обсъждания?! Невъзможно е, разбира се.

Ето защо всичко зависи от готовността да бъдеш гъвкав, да победиш инертността си, да поставиш под разумен контрол своите душевни настроения и нагласи. Не може да допускаш “нещо там в мен” да те прави вял, апатичен, смирен, немислещ, податлив на чужди внушения, безкритичен, неангажиран с нищо. Несвободният човек се оставя да бъде такъв, оня обаче, който цени свободата си и не се отказва от нея, сам е господар на своя душевен живот; той се старае да разбере какво иска, какво си струва да желае, какво му е истински потребно. Такъв човек се вълнува най-вече от това по какъв начин може да стане такъв, какъвто сам е пожелал.

Заниманията по широката проблемна област, наречена по точно не само “гражданско образование”, но и “личностно самоусъвършенстване” (това второто е особено важно: как да станеш добър гражданин ако не си развита личност?!), могат неимоверно да стимулират търсенето на самия себе си, от което модерният човек никога няма да се откаже.