Моята личност и моят свят

В 12-ти клас по-специално се учи предмет, наречен “Свят и личност”. Във всички дисциплини от т.е. “философски цикъл” човекът, личността, душата и пр. са водещото, а пък, знайно е, човекът и светът са неразделни, взаимно се предполагат, не могат един без друг. Самата дума “свят” е твърде показателна дори етимологически: о-свет-еното от свет-лина. Но за каква светлина по-точно става дума – ето оттук вече тръгват различията в хорските мнения. За нас е съществена обаче само истината.

1.Личността е опорната точка, благодарение на която може да се подмести светът

Ще тръгнем от личността неслучайно. Тя наистина е водещата страна в отношението личност-свят. Без света не може, но без личността съвсем не става. Те са взаимно-зависими, но активната страна в отношението им, безспорно, е личността. От света зависи много, ала от личността зависи всичко.

Ето, да се вгледаме по-внимателно, и то всеки в своя личен свят. Около мен има всякакви неща, естествени и изкуствени, създадени от мен или от други хора, около мен също така има най-различни хора, някои от които са ми близки, а други, в мнозинството си, са ми съвсем чужди. Това ли е светът?

Нищо чудно и да е това. Тия неща, които ме заобикалят – вещите, телата, предметите, съществата – са една реалност, с която трябва да се съобразявам. Но съобразяващият се, този, които иска нещо от тях или прави нещо с тях, съм аз. Ето защо аз съм главният, най-главният – що се отнася до моето съществуване, разбира се. Моята личност е център, около който всичко в моя свят се върти, тя е средоточието, от което всичко тръгва – и до което всичко се простира. Ако се преизпълня със съзнанието за собствената си значимост, няма да сбъркам, напротив, ще постъпя съвсем основателно.

Светът сякаш е нещо като “допълнение” към мен сами, “продължение” на моето тяло, а пък, безспорно е, моето тяло е най-важното за мен – сред всички останали тела, които ме заобикалят. Разнообразието на тела в окръжаващия ме свят е потресаващо. Някои тела за мен са по-значими, други изобщо с нищо не ме впечатляват. Аз мога да правя с много от телата, съставящи света, каквото си поискам. Всичко мога да направя, но няма да направя всичко, а само онова, което сам реша. И от което бих имал полза, в което намирам някакъв смисъл.

Аз се отличавам от света най-вече по това, че имам душа и зная за себе си, докато светът много се съмнявам дали нещичко знае за това що е и какво иска. Светът често за мен е враждебен, предявява ми най-различни изисквания, аз не мога да наруша законите му, дори и физическите. Бидейки обаче подвластен в някакъв смисъл на света, скоро разбирам, че тъкмо аз имам истинската власт над света. Аз трябва да стана повелител и господар на собствения си свят. Трябва да накарам светът да ми служи и да ме обслужва. Да ми бъде близък, уютен, гостоприемен. Ще направя света си човешки на всяка цена и няма да се спра пред нищо за да постигна такава една възвишена цел.

2.Как да направя своя свят човечен?

Ами изглежда най-напред трябва да се погрижа за самия себе си, а след това трябва да имам някакви претенции към света. Светът около мен в своята наличност е сътворен, предполагам, най-напред от Бог, а след това безброй човешки поколения са сложили своя отпечатък върху него. Аз затова нямам право да променям нищо без да съм се убедил, че това наистина се налага – и няма да предизвика лоши последици. Не бива да си позволявам да “подобрявам” света, а в резултат светът да стане по-лош.

Но ако се погрижа най-напред за себе си, тогава мога да се надявам, че и аз ще дам своя разумна дан в променянето на света към по-добро. В никакъв смисъл не искам прибързано да се опитвам да налагам себе си върху света, а пък да се окаже, че самият аз съм негоден да произведа нещо добро. Не искам, разбира се, да вредя и да преча на подобряването на света – такъв злосторник няма да допусна да стана. Защото в крайна сметка светът ще удържи на моите напъни, но е сигурно стопроцентово, че ще навредя най-напред на себе си.

В своята мисия да “очовечавам” света аз затова ще подходя съвсем предпазливо. Има неща в този, в заварения свят, които изцяло ме устройват. Аз, впрочем, за всяко нещо, с което се сблъсквам, трябва да преценя, и то със собствения си разум, дали се намира на подходящото си място – и дали е годно да изпълнява задачата си. Трябва да открия разумност и смисъл в нещата, с които е изпълнен животът ми. Не мога да предпоставя, че светът, в който съм поставен, е задоволителен за мен – и то във всяко едно отношение. Но не мога и да си втълпя, че всичко в този свят трябва да бъде натаманено според моя каприз. Така не стават тия неща. Вероятно трябва за всичко да премислям, оценявам и решавам. Все пак аз трябва да стана стопанин, ако не изцяло господар, на моя собствен свят.

Излиза, че според това какъв съм аз, в крайна сметка такъв ще бъде и моят свят. Аз имам правото да внасям промени в света си, но само такива, за които съм убеден, че си струват. Не мога обаче да правя каквото ми скимне – или пък да се държа глупаво.

Защото няма как да не стане така: аз плащам сметките, всичко ще е за моя сметка. Ако аз подходя с разбиране, трезво, реалистично, ако не ме мързи да оценявам за всяко нещо неговите основания и неговата разумност, ако моята осмислена и точно преценена човечност стане мащаб за промените в моя свят, тогава изглежда наистина светът може да стане и по-добър, т.е. моята човечност да се разпростре върху него и да го “доочовечи”. Ако не подхождам така, нищо чудно да ме сполети обаче обратното на това: светът ми да стане див, варварски, безчовечен, противен, студен и пр. От мен зависи всичко. Какъвто благоволя да си направя своя свят, в такъв свят и ще живея. Защото светът наистина се оказва мое продължение и допълнение.

3.Безкрайната множественост на човешките светове

По аналогия с казаното за моя свят трябва да допусна, че същото важи и за света на всеки един друг човек. Всеки човек мъкне своя свят подобно на аура, нимба или ореол. Или подобно на сянката си. Няма как да избягаш от своя свят. И ето че на това основание около мен има безкрайно множество от всякакви лични и човешки (а някои и не толкова) светове. Те се наслагват един върху друг, пресичат се, взаимодействат се, допълват се, пречат си.

Многообразието е неизчислимо и отговаря на безчислеността на отделните човешки съществувания, дали отпечатъка си върху всеки един личен свят от безкрая светове около мен. Как от този потискащ хаос да възникне един прекрасен, уравновесен, разумен общ и човешки свят – ето това изглежда е най-трудното; и най-важното, разбира се.

Ние, личностите, хората, човешките същества сме така различни – бидейки, всеки сам за себе си, уникални, безподобни, безкрайно индивидуални и неповторими. Няма друг точно като мен на тази земя – съзнанието за това ме изпълва с гордост: аз съм единствен! Така е и при всеки друг човек. Няма нищо по-естествено от това да приемем различията помежду ни за съвсем естествени, неизбежни и необходими. Ако бяхме еднакви всичко би се обезсмислило, но щом сме така различни, това създава предпоставката и възможността да се допълваме и обогатяваме взаимно.

Ако всеки от нас не се бои от различията си, напротив, смята ги за неизбежни и необходими, това е предпоставка и за взаимното проникване на световете, които “обитава” всеки един от нас. Само по този начин може да бъде изграден един уравновесен, хармонизиран, умиротворен общ и човешки свят. Защото светът за човека трябва да е човешки свят, свят, достоен за човека. Ние оставяме върху света следите от своята човечност и така го правим близък, мил, уютен и пр., за нас самите – и на самите себе си.

4.Ориентирането в реалността, в която сме поставени

“Големият свят”, в който сме поставени – природата, обществото, реалностите от всякакъв род, значими за собственото ни съществуване, културните образования и пр. – може да ни бъде чужд и враждебен, но можем да го направим и съвсем близък и понятен.

Да се ориентираш в света, в който съществуваш, е непосредствена всекидневна задача на ония, които са разбрали, че са длъжни да бъдат най-динамична и активна съставка на същия този “голям свят”. Понеже, от друга страна погледнато, всеки от нас като личност е носител и на един вътрешен, субективен, чисто личен свят, който древните са наричали “микрокосмос”.

Не можеш, нямаш тази сила и това право да игнорираш света, в който живееш. Не можеш да се отделиш от него, няма как и да избягаш и да скриеш някъде. Той е навсякъде, и ти имаш няколко варианта за отношение към него, между които можеш да избираш:

а.)да се “вградиш” в света, да станеш незабележима, с нищо неотличаваща се частица от него;

б.)да се противопоставяш на света, да му отправяш непрекъснати предизвикателства, да живееш в раздор с него;

в.)да се противопоставяш на света, да му отправяш непрекъснати предизвикателства, но не с оглед да воюваш безкрайно с него, а с оглед да го предразположиш към промяна и усъвършенстване;

г.)да се опиташ да рушиш отношенията, на които се крепи големият свят, и особено неговата социална съставка, да се опитваш и мъчиш да заложиш взрив под обществото – та да бъде преобърнат “с краката нагоре” целия свят, като целта е да му отмъстиш – може би за своята лична жизнена непълноценност, може би защото за нещо си му обиден;

д.)да приемеш съществуващия свят в общи линии за добър и задоволителен, да оцениш, че той така или иначе ти дава много възможности за развитие, успех и личен просперитет, но да си дадеш сметка и за това, че казаното по-горе съвсем не означава, че ти самият не можеш да внасяш и някакви промени в него, които да подсилят хармонията, която трябва да съществува между теб и света;

е.)изобщо да се мъчиш да игнорираш света, неговите закони и хорските съглашения, на които той се крепи; да си въобразиш, че си много повече от света, че той е най-пошъл и прозаичен, че не те задоволява в нито едно отношение, поради което да започнеш да живееш единствено в своя вътрешен, субективен свят, света на собствените ти преживявания, емоции, реакции;

ж.)да се удивляваш на величавата загадка на света, да съзерцаваш великолепната природа, да се любуваш на красотата й, да не се и опитваш да разрушиш тайнството, търсейки познания и адекватност спрямо света, да живееш ден за ден, търсейки най-вече или единствено най-простите радости на живота;

з.)и така нататък до безкрайност, понеже могат да се изобретят още много позиции, ориентации, стратегии спрямо света, или комбинации от такива и пр.

И тук вече всеки сам избира – и никой друг не може да му помогне, да поеме част от бремето. Не е лесно с най-ясно съзнание да избереш този или онзи вариант. Иска се не просто размисъл, за да го направиш, иска се нещо много повече. Както точно се иска ще го разберем твърде скоро. Но всеки ще си го направи като личен извод за себе си, не като “общо предписание”. Няма общи предписания, няма и рецепти, според които можем да живеем.

Дотук обаче можем да направим поне този извод: ориентирането в света, в който живеем, е най-насъщна жизнена задача. Да разбереш реалностите, сред които си поставен, да си наясно с това, което е, и то тъкмо каквото е, да гледаш на света с поглед, осветен от ясно разбиране, а не с мътния, нищо неразбиращ поглед на животното – това е истински човешката мисия, от тежестите на която никой смъртен не може да избяга. Изобщо не трябва да се подценява трудността, сложността, тежестта на тази задача. Не става дума само за познание на съществуващото, не, знанията са твърде важен компонент, но има и други, също така важни, компоненти, от които се съставя цялостната, интегрално-човешка позиция спрямо света.

В резултат всеки от нас е длъжен да постигне смисъла на света, което е предпоставка за това да открие и смисъла на живота си. Не просто защото живеем в света, не просто защото без света не може, а защото, както в крайна сметка, ние сме светът. Тъй като свет-лината, която го озарява и го прави именно свят, има за свой източник не Великото Светило, не Слънцето, а онази светлина на духа, разума и разбирането; на духа, скрит в гърдите ни, без която “външните неща” никога нямаше да придобият качеството си да са свят.

А това, че думата "свят" е корен и на думата "святост", е намек, който всеки трябва да разбули. Самият свят е свят - и трябва да бъде почитан; още повече че сме тук, в "този" свят само временно, а не вечно. Раздялата с този свят е твърде драматична и трагична и се нарича смърт. Човек трябва, предполагам, да живее така, че когато дойде смъртта, да не съжалява за света: понеже сякаш се е преизпълнил с него. "Наситил" му се е, както се казва.

Как става това и как живее човекът, който не се страхува от смъртта, може да разбере всеки, които пожелае да разбере. Но до това разбиране трябва да бъде извървян дълъг път. Ще разберат само търпеливите, ония, които имат дързостта да го извървят докрая, до самия край...

(Следва)