Личността и безликата общност

Другояче казано, този проблем може да бъде преформулиран така: как моята личност се отнася към “надличности” - но и "безликости"! - като група, общност, държава, нация, страна? Как става така, че отделната личност все пак устоява на натиска на надличното? Следва ли личността да се остави на моделиращата инвазия на социално-надличното, или е длъжна да му противостои, да устои на натиска му? Още по-просто казано, какви са чистите варианти на отношение между личност и социум?

Ще се опитаме да хвърлим известна светлина върху тия базисни за разбирането моменти.

1.Отношението личност-общност, “аз” и “другите”

Или, ако трябва по друг начин да се изрази същото, какви ситуации са възможни и необходими в отношението между аз-а и другите; проблемът “аз-и-другите” е проблем, който не може да бъде оставен без внимание.

“Аз”, “ти” и “те” са трите значими модуса на човечността в нейната необходимост, субстанциалност. Тази последната задава фундамента на така многоликите човешки отношения, които тук се опитваме да разберем и “анализираме”, тя обуславя тяхната динамика. Отношенията между “аз” и “ти” в цялата им многоликост са предмет на етиката и психологията, те формират една култура на отношението към другия индивид, която е изключително важна – понеже ляга в основата на всичко останало. Най-внимателно съм изследвал тия зависимости в своите книги “Животът на душата: психология” и “Етика на достойнството: изкуството да се живее”. Поради което тук няма нужда да се повтарям – който се интересува повече, може да се обърне към споменатите съчинения.

Индивидът (отделното човешко същество, личността) е “градивен елемент”, изграждащ групите, общностите. Всяка група се състои от индивиди, които, както и да погледнем на тях, са различни, са личности, са раз-личности. Групата в отношението си към личностите, съставящи я, може да има следните отношения:

а.)уважение към и признаване на самобитността, оригиналността, уникалността, своеобразието на всеки конкретен индивид; групата няма право даже да се и опитва да натрапва на личността някакви ограничения, рамки и пр. на поведението й, това е признато за прерогатива на самата личност;

б.)неуважение на раз-личностите, т.е. стремеж към уеднаквяването им, към нивелирането на различията, към тяхната унификация; “в унификацията е спасението на нацията” (Ст.Цанев); “индивидът е нищо, общността е всичко” – основен признак на комуната, на комунизма;

в.)стремеж към баланс, уравновесяване, хармония между индивидуално и социално; между тях се установява динамично съотношение на помирение, като всяка за себе си е проникната от стремеж за признание на другата страна на отношението, на нейната роля и значение за съществуването на целостта.

Всеки индивид сам за себе си решава към коя от трите гледни точки е склонен да се присъедини, коя позиция да приеме. Индивидуалното и социалното са два полюса, между които има напрежения, отблъскване и привличане, те са си необходими, един без друг не могат да съществуват. Индивидът не може без общността, общност без индивиди пък изобщо не може да има. Индивидът, личността, безспорно, е началото на всичко: не общността създава индивидите, напротив, те създават нея. Разбира се, доста разпространена и противоположната версия на току-що изложената: социумът създава личността, моделира я според себе си, имайки правата да прави това (чрез нормите, правилата, налагани на всички, чрез възпитанието и пр.). Тази гледна точка особено много е разпространена в общества като нашето, в което десетилетната най-груба инвазия на социума (комуната) над индивидите е успяла да породи и съответния манталитет, при който личността е склонна сама да жертва свободата си, търсейки чрез обезличаване един мним комфорт с дезиндивидуализираната маса.

2. Кои са те, другите?

Казвайки “те” или “тях”, имайки предвид “другите” - какво всъщност казвам, какво имам предвид? Наистина, кои са те – другите?

Зад моето “те” стои една неразчленена, огромна потискащо сива “маса” от деиндивидуализирани хора. Те са много, а срещу тях съм аз, един и единствен, също така незаменим. Казвам, че аз съм незаменим, те обаче са напълно заменими - именно като “те”, като безличните други.

Аз обаче за тях съм също с нищо незабележима част от другите, от гледна точка на другите аз не съществува, всичко е само и изключително безбрежната аморфност и неопределеност на “всички ние”, “всички заедно”, “общо взети” и пр. Аз като аз не мога да се примиря с отрежданата ми роля да бъда незабележима частица от скучното ние. Защото от това “ние” лъха на разложение: в “месомелачката”, която смазва моята и индивидуалността на много други незаменими като мен “азове”, човешкото “излиза” в стройните “червейчета” (както в “каймата” на истинските месомелачки!) на униформеното “ние”, “всички ние”, другите – но в този случай без Аз, спрямо който да се идентифицират даже и като “други”, те не заслужават и името други.

Това е именно смазаната и унизена безличностност на “колектива”, който по начало е враждебен на моята дразнеща го индивидуалност, на моята “аз-овост”, на моята горда и съэнаваща личностната си уникалност човечност. Другите, ако бъдем честни, ще го признаем, не са друго, а са тъпото обезличаващо ние, чистата безличност. Те са някаква неизразителна масивност, която тегне на плещите ми и се опитва да ме смаже.

Аз като аз обаче съм принуден в случая да се възприемам като титана Антей, носещ цялото небе на раменете си – нима това не е корена на конфликта, който непрекъснато чувствам, от който не мога да се избавя? Другите като врагове на моята азовост, уникалност, личностност и себестност са врагове и на моята свобода. Аз себе си не различавам от свободата си, ние сме едно и също нещо, без свобода аз не съм и не мога да бъда аз, без моето самосъзнаващо се като аз битие няма свобода.

Ако аз избера не себе си и не свободата си, ако вместо себе си избера другите, то с това мен вече ме няма: морето на другите ме е заляло, потопило, увлякло в абсурдните си водовъртежи, удавило, изтрило от лицето на земята. В такъв случай аз вече не съм аз, аз съм станал “свършен човек”. Аз като безлична другост съм станал друг, не себе си, мен повече ме няма, аз съм станал “нула”, “нищо”, празно място.

Ако аз обаче непрекъснато избирам и препотвърждавам себе си, моето суверенно и свободно аз, то с това аз хвърлям ръкавицата на предизвикателството в тъжната мутра на “другите” и на “другостта” като такава. Аз й обявявам война и се нагърбвам с понасянето на неудържимия, на бесовския й гняв: другите не понасят когато “някой си там” иска да е непрекъснато при своя аз, държи, представете си, на това винаги да е себе си, не “нещо друго”.

Ще спечеля ли нещо с този мой избор? Какво, впрочем, губя и какво печеля?

3. “Адът – това са другите” – как така?

Онова, което съм презрял, което мразя, от което се отвращавам, от което (да призная!) понякога ме е и страх, от него аз не искам нищо да печеля. Нека поне сметките ми с него да са чисти: нищо не искам, но и себе си не давам, няма да се “преотстъпя” на другите и на презряната абстрактна “другост”.

Искам само едно: да бъда оставен на себе си и на моята свобода – много ли е това? Аз съм готов да оставя всеки друг на него самия, в това число и на избраната от него другост – това е толкова естествено. Мен другите като други не ме интересуват, аз не искам да им се меся. Но когато те като други и най-вече като много се опитват да ме тъпчат, да са нагло арогантни и агресивни спрямо моята самост, то аз съм готов да им дам отпор – нищо че съм сам, нищо че съм един, а те много.

Прекрасно зная, че те това няма да ми го простят. Тяхната арогантност е колосална, те се смятат за “непобедими” и “вечни”, те смятат, че силата е на тяхна страна – и може би имат известни основания, но тези основания аз ги презирам.

Аз също зная, че ако те усетят моя страх, то натискът от тяхна страна ще стане неудържим, моята гордост все пак ги респектира. Ето защо смелостта, моята отчаяна дързост е единственото, с което мога да ги победя, да ги направя жалки – и затова аз залагам най-вече на нея. Защото само така мога да остана аз, защото само така моето чувство за себе си няма да бъде унижено до краен предел, защото само така ще се запазя и няма да загубя достойнството си.

Ако ме е страх, ще бъда загубен стопроцентово. Ако бягам, ще ме натикат пак в месомелачката си, защото лесно ще ме настигнат (в гръб те най-обичат да гонят, да преследват и да хвърлят прословутите си примки и ласа, също така им доставя удоволствие да забиват в гърбовете на бягащите хора и куршумите си!). Ако обаче се изправя лице в лице срещу тях, сиреч срещу тяхната безличност изправя своето лице, те ще се стъписат от неочаквания отпор на “червея”, което ми дава шанса да използвам изненадата в своя полза.

Затова и “разумното” е просто да не се плаша, макар че месомелачката е страшничка, а беззъбата мутра на разярената “другост” е същинска бесовщина. Аз просто трябва да ги надхитря: макар че съм слаб, моята сила е в храбростта, в хитростта и в… изненадата. Важното е да съм аз и себе си, важното е да не искам да се разделям с моята същност, с това, което ме прави мен самия…

“Адът – това са другите” – твърди Сартр в известната си патетична фраза, която въпреки това е истина. Напълно съм съгласен с него, въпреки че за атеиста Сартр друг ад не може да има; на него обаче и този му стига. Нещо повече, изгодно му е това да е адът, но нищо, няма да бъда придирчив.

По смисъл обаче е прав, другите са ад, не адът, а само “земен”, “наш”, “направен със собствените ни ръце”, “постигнат от всички нас” ад. Не вярвам в това, че “адът” може да бъде изтрит някога от лицето на земята, но аз няма да позволя да ме тикат безнаказано в него, т.е. да правят (тъкмо те, вездесъщите други, другите!) живота ми ад.

Даже и ако животът ми стане ад, то това трябва да е мое собствено постижение, а не тяхна заслуга. (Казват, че Дзерджински, един от устроителите на комунистическия ад на земята, обичал да казва: “Ако все още не сте арестувани, то не мислете, че това е ваша заслуга: то е наш пропуск.”) Другите, правещи своя ад, се обръщат един към друг с тъпото обръщение “другарю”, там, сред скапаната им другост другояче не могат да се наричат: ако обаче не искам да им бъда “другар” (колко отвратително “прозвище”!), аз искам да бъда враг на тяхната самодоволна “другарска общност” - понеже искам да бъда преди всичко друго човек.

Казаното по-горе не е проява на някаква прекалена “мизантропия”(както “другите” обикновено се опитват да го изкарат). Да мразиш другите в цялата им лишеност от личностност не е кой знае колко лошо, аз обаче не ги мразя, аз ги презирам, те ме отвращават. Същото обаче не мога да кажа за нито един човек от същата тази “маса” на другите - какъвто и да е той: аз никого не мразя, презирам и пр., стига той да е пред мен като друг (човек), но не като фантом на абстрактните други (“другите” в тяхната множественост, едноизмерна сивота, неразчлененост, масивност и пр.

Другите като такива не са сбор от този, плюс онзи, плюс трети и т. н. друг човек те не са съвкупност от индивиди, те са “маса” и значи са “чудовище”, в което няма нищо човешко. В този смисъл мизантропията ми е изцяло чужда, в другите няма “антропоси”, няма човешки същества, те са грамада от безличие и от античовечност, която поради това не може да се мрази.

4.Потокът от хора, пълзящ навсякъде около мен

Ще дам един пример, илюстриращ мисълта ми. Достоевски някога е писал за комунизма като за “общество-мравуняк”. Пророчеството му се сбъдва на сто процента. Но склонност към превръщане в мравуняк има всяко общество, стига да бъде потиснато съзнанието ни, че сме индивиди, а не мравки. А ето сега и примера ми.

Разхождам се по улицата на непознат град и пред мен, около мен, навсякъде пълзи поток от хора. Аз никой не познавам, върху никой не отправям погледа си, аз само зная, че те са навсякъде около мен: това са другите. Аз непрекъснато чувствам присъствието им, аз от тях не мога да се избавя; дори и да избягам в планината, и те по един мистичен начин сякаш ще бъдат там. Понеже са пренесени там тъкмо от моето съзнание: щом от тях бягам, щом заради тях съм в планината, те все едно са “в мен” (което е по-страшно от онова “около мен”!).

Този поток от хора гъмжи и щъка както в пространството около мен, така и в “социалната същност” на моето съзнание, което не вижда себе си по никой начин отделено от другите. В момента, в който аз отправя погледа си към някой от тях, той мигом става друг човек, но в неразчленеността си от масата той е никой, за който и “хабер си нямам”. Откъснатият от конгломерата на другите друг човек вече може да е всякакъв, но той повече не е никой. Аз обаче съм този, който го изваждам с погледа си от небитието и така той за мене става човек (”нещо”, но не “нищо”). С такъв човек мога да вляза в каквито си искам отношения (или в отношения, които се получат!), докато с другите като цяло не мога да имам други отношения освен пълно неразбиране, освен споменатата изначална враждебност: те ме гледат предполагам, под вежди, а аз изобщо не ги гледам, те ме подтискат, аз обаче ги дразня. Те за мен са абсолютно деперсонизирана инертност (”маса”, “поток”, “сивота”, настръхнала срещу мен кой знае защо). Аз за тях пък съм нещо, което трябва да бъде премазано: ако държи на гордостта си, че е суверенен аз.

С много от тях (ако се захвана да ги “превръщам” чрез вниманието си в индивиди и човеци!) аз мога да имам даже дружелюбни отношения. С тях всички обаче не мога да имам друго отношение освен пълната им отчужденост от тяхната подобна на стена “вкамененост”. Вярно е, че в неразчленения поток на другите се мяркат “лица” и сенки в една ужасяваща безизразност. Те в това си качество са напълно заменими и неразчленими, те само тежат и тегнат на съзнанието ми – без да му дават нещо, без да го изпълват със смисъл.

Ако другите си останат само такива (“никакви”!), те скоро ще успеят да превърнат съзнанието ми в “дупка”, в безпределна празнота, която нищо не разбира и на нищо не държи: ако обаче ме натикат в своята аморфност, с мен е свършено, аз ще бъда загубен. Те нещо си правят, уж са хора със своите грижи и занимания и пр., но “в цялата си съвкупност” другите нямат душа, не са индивид, те са само изпълнена с “норми” и “изисквания” нагло натискаща сила, която не признава отделното и отделеното, конкретното, неповторимото, самобитното, самостоятелното и пр.

За миг ако се оставя и тяхното кално море ще ме залее и задуши. Но аз няма да им доставя този изключителен (от моя гледна точка) шанс; напротив, прекалено много ще ги затрудня, лесно няма да им се дам. Какво от това, че иначе и те са човеци, щом обаче си стоят пред мен като “другите”, аз като човеци не мога да ги възприемам, те не ме предразполагат за това. Но стига толкова, надявам се, че вече е по-ясен акцентът, който исках да поставя.

5.Разбрахте ли провокацията?

Текстът по-горе наистина беше една провокация, която обаче може да подтикне към замисляне ония, на които не им се е случвало да мислят по такива проблеми. Може да са усещали нещата по един или друг начин, може да са си ги представяли някак, но да ги осмислиш е съвсем друго, е съвсем различно. Ето защо разковничето е в това да се замислим, да осмислим, да разберем, но осъзнато, възможно най-ясно и определено.

Всеки сам за себе си трябва да преживее това: оня, който не го е преживял, който сам не е извървял този път, който не е направил своите си крачки, колкото и да му бъде обяснявано едно или друго нещо, няма как да се проникне от намиращия се в него смисъл. Разбираме истински само онова, което сме преживели лично, в собствената душа. Онова, в което не сме се потопили изцяло в разбирането, си ни остава чуждо…

(Следва)