Що е благородство и защо то няма почва у нас?

Струва ми се, че размисъл върху една такава тема - за благородството, за великодушието при човеците - съвсем не е излишен лукс, напротив, е много нужен, потребен, необходим размисъл, пък, защо не, и разговор. Понеже ако вникнем повече в онова огромно душевно и личностно превъзходство, скрито в душите на тия толкова рядко срещащи се човешки същества, които заслужават да бъдат наричани благородни, то тогава, на този фон и мащаб, още по-добре ще се открои и изпъкне душевната низост, в която пребиваваме. И с която толкова сме свикнали, че вече даже и не се впечатляваме от нея. А така, впрочем, не бива да се живее, така не подобава да живее човекът.

Ще започна в своя сякаш спонтанно, а всъщност твърде необходимо зародил се размисъл с вникване в самото понятие, в думата. Думата "благородник", както се вижда, е съставна дума, свързваща думите "благо" ("добро") и "раждане". Излиза, че етимологията й намеква ето за това: по рождение добър, благ, или човек с добра, блага душа, която има още от рождение. Дали това ни дава вярна изходна точка в разбирането, дали не грешим, ако тръгнем оттук, дали не следва иначе да се изтълкува самото понятие?

Имам едно подозрение, че сякаш се подвеждам: та нима има някой, която по рождение да е със скверна, с лоша душа? Нима изобщо е възможно още с раждането някои души да са скверни и лоши, а други - по-възвишени, добри, сиреч, благородни? Та как да допуснем, че сред толкова невинните младенци има някои със зли и лоши души, а пък други, кой знае защо, са избрани, са надарени с по-добри, по-благи души? Тук ми се струва, че едва ли е възможно да е точно така: някои тъкмо в душевно отношение да са прекалено, извънмерно облагодетелствани, а пък други да са съвсем жестоко и несправедливо ощетени; щото, както и да го погледнем, душевното е водещото ("Истинското богатство на човека е в душата му!"), е по-значимото - ако го сравним с телесното, с телата, които получаваме при раждането си.

Ала някога Платон е имал дързостта да твърди, че някои по рождение са с робски души, са с души на роби, а пък други по рождение са свободни, душите им сякаш са овладени от духа на свободата, който по-нататък нищо не може да съкруши. Свободнородените в този платонов смисъл не просто са ония, които са родени от свободнородени родители; не бива толкова примитивно да схващаме платоновата мисъл; същото се отнася и за ония, които са родени с робски души. Вярно е, че в античността мнозинството е схващало единствено този най-плосък смисъл нещата: роб е оня, на който майка му и баща му са роби, а пък свободен е оня, на който родителите са свободни, а не роби. Когато Платон е изричал своята "молитва", а именно, когато сутрин, пред възхождащото слънце, на брега на морето, е произнасял думите "Благодаря ти, о, Зевсе, че съм роден грък, а не варварин, свободен, а не роб, мъж, а не жена!", той едва ли е имал предвид показателя свобода в един толкова примитивен, банален смисъл; понеже е невъзможно философ от неговия калибър да смята, че ний и в душевно отношение сме нещо като "продължение" на родителите си, сиреч, че едва ли не по наследство получаваме тъкмо душите си.

Защото е близко до ума, че е възможно някой във формалния смисъл да е роб, да принадлежи телесно, физически, на друг човек, но да има свободна душа или свободен дух, т.е. в душевния, субстанциален смисъл душата му да не се намира във варварска зависимост от волята на друг; което показва, че такъв просто няма как да е роб в истинския смисъл. Напротив, такъв, чиято душа е еманципирана, е вече съвсем свободен, нищо че формално друг може да притежава тялото му. Не може свободата да бъде свеждана до притежаването или непритежаването било на човека, на целия човек, било само на тялото му, било пък и на душата му. Защото да бъдат притежавани, всъщност, могат само вещите, предметите, материалните неща, ала да бъдат притежавани души и духове е твърде трудна работа; т.е. то е възможно само когато съответната душа така е обикнала робството, че, не разбирайки свободата, сама се е отказала от нея и е предпочела робството; тук именно става дума за роб в пълния и истинския смисъл на тази дума.

А пък човек тъкмо такъв, чини ми се, не може да бъде по рождение, сиреч, роб по-скоро се става; щото дали си роб и дали си свободен като дух и душа е израз на някаква първоначална свобода, от която зависи всичко; но тия процеси едва ли се извършват в младенческа възраст, още по-малко пък в утробата на майката. Какво тогава всъщност е имал предвид Платон, като твърдо е настоявал, че по рождение хората биват свободни и роби в един същностен, субстанциален смисъл, сиреч, че се раждат с робски или пък със свободни души, и това сякаш е подобно на орис, на съдба, на зла или пък на добра участ?

Изглежда е имал предвид, че има някаква изначална предразположеност на съответната душа, предполагал е за съществуването на някакви първични склонности на душата, с която сме надарени, която сме получили при раждането си. Един вид излиза, че сякаш има едни по-различни, по-качествени, по-благи души, с които някои са облагодетелствани още с раждането си; но пък също така има души, които са изначално ощетени в душевен смисъл, по отношение на душите, с които разполагат. Такива хора са получили по-скромни по потенциал души, души, които са предразположени да се задоволяват с малко, те значи разполагат с по-мизерни и некачествени души. Това е твърде вероятно, понеже, безспорно, ние и в телесно отношение не разполагаме с тела, които да са с равен потенциал, с еднаква, милостиво по равно разпределена жизнена сила; напротив, очевидно е, че с раждането си едни разполагат с много по-силни, по-жизнени тела, а пък на други телата са с по-ограничен ресурс.

Тогава просто няма как да стане така, че в другото, в още по-същественото, именно, в душевно отношение, ние да сме напълно еднакви, с едни и същи души, с души, които притежават съвсем еднакъв душевен потенциал или ресурс. И тъй като качеството на душата на човека зависи и се определя от нейното изначално и интимно отношение към идеята за свобода, то явно ония, които са надарени с по-благородни, с по-качествени, с по-възвишени души, имат това превъзходство, понеже душите им изначално са по-привързани към субстанциалната за човека идея за свобода. А пък на други в това отношение им е отказана тази милост, т.е. душата им е по-безразлична, по-индиферентна, по-студено отнасяща се към вечната за човеците идея за свобода, без която просто няма как да придобием своята човечност, понеже именно тя, идеята, е извора, който я поддържа и т.н.

И така, оказва се, Платон е съвсем прав, като дели още по рождение човешките същества на две групи, на два типа или вида: на свободнородени, сиреч, на човешки същества, изначално влюбени, привързани и отдадени на идеята за свобода, и на човешки същества, чиито души изначално не са така въодушевени и привързани към идеята за свобода, които, тоест, са с робски, със склонни към робуване души. (За да подсили възможността за представяне на разбирането му от по-широки кръгове хора той даже е говорил за "златни", "сребърни", "бронзови" и пр. души, а пък някои души, очевидно, от тази гледна точка сякаш са изработени от съвсем лош материал, примерно от... тиква или други подобни нетрайни материи.) Такива души просто няма как да принадлежат на самите себе си, а са твърде податливи, за жалост, към подчинението на някой друг, на някоя друга, по-силна воля и прочие. А свободна в истинския смисъл душа може да бъде само онази душа, която е един вид самодостатъчна, която не се нуждае от нищо за да поддържа съществуването си, която, следователно, просто няма как да бъде заставена да служи някому, която на никаква цена не би се принизила да служи на някой друг, т.е. да се откаже от себе си, сама да жертва порива към свобода, така разпространен сред човеците и т.н.

И докъде стигнахме в своя размисъл, тръгнал от етимологията на самота дума благо-роден? Напреднахме ли изобщо, или не съвсем?

Тук, впрочем, няма да се сдържа да не вметна нещо сякаш съвсем странично, което обаче не е точно такова - ако се вникне в по-същностния му смисъл. Ето тук, в този пункт, имаме сгодна възможност някак си да преценим с какво качество души разполагаме изначално, всеки един от нас поотделно за своята си душа, разбира се, а не общо. И това може да стане по един твърде своеобразен смисъл, подобно на тест: тия от хората, дочели горните разсъждения дотук, които са се преизпълвали по време на четенето с все по-нарастваща скука и отвращение, т.е. на които горните разсъждения им са се стрували все по-мъгливи, излишни, безсмислени, следва да се позамислят сами за качеството на душите, с които разполагат. Щото съм забелязал в некратката си преподавателска работа по философия, че някои души сякаш в синхрон получават нещо като тикове, когато философ почне вдъхновено да говори за свобода, за духовни неща, за ценности и прочие. Тогава такива хора почват да получават неудържими пориви към прозяване, дотолкова силни, че като се прозене един, и всички останали просто няма как да се удържат, и също зинват. И тая човешка порода, която изпитва единствено такива неудържими пориви към прозяване в лекциите и разговорите на философски теми, сякаш е ощетена изначално и субстанциално в това отношение, т.е. не съществува начин, по които такива хора да бъдат подтикнати да се развълнуват, да почне нещо да трепти дълбоко в тях, в душите им. Не, няма такова нещо, даже и да почнат да се вслушват, в душите им се надига неудържима вълна на злоба, злост, на отвращение, на агресия, такива хора почват да се бунтуват вътрешно до такава степен, че почват, да речем, да пречат, да вредят, да се хилят, белким някак си отмъстят за жестоките душевни терзания, на които философът е дръзнал да ги подложи, като им предлага да мислят и да разговарят по човешки, душевни и философски теми.

Точно към тая човешка порода принадлежат ония, които някога са поискали смъртта на Сократ. И това тогава са били хора от средата на учениците му, които се овладявали с все по-нарастваща омраза и желание за мъст, предполагам, най-вече затова, понеже са почувствали до крайна, екстремна степен крещящата си душевна ощетеност; понеже тук ощетеността дотолкова изпъква, е така значима, че може, от тази гледна точка, да се възмезди само със смъртта на оня, който те превъзхожда така и толкова, че сравнен с него си нещо като духовен пигмей. Аз лично смятам, че този изначален конфликт е нещо като движещ душевен, личностен и ценностен мотив на цялата човешка история; примерно най-вече по тези вътрешни и най-дълбоки причини комунистите са беснеели и са избивали всичко онова, което ги превъзхожда по своя личностен, душевен и духовен потенциал. Същото е било и в предишни времена, в които други душевни санкюлоти са тероризирали онова малцинство на духовните аристократи, безкрайно превъзхождащи ги, и то до степен, че са се успокоявали единствено когато са проливали кръвта им.

Впрочем, и Сократ, пък и други такива като него, истински благородници в един най-същностен, духовен и душевен смисъл, са посрещали с насмешка опитите на душевно ощетените да ликвидират до корен "крещящата несправедливост", убивайки оня, който ги е дразнел просто с това, че е нещо повече от тях; Сократ примерно не само ги удивил безкрайно, но и ги вбесил както никой друг когато заявил, че си отива съвсем радостен в смъртта, понеже добре знае, че тя не е страшна за ония, които са се занимавали приживе най-усърдно с философия, сиреч с шлифоване на изначално благородните си души, че смъртта за такива души е просто връщане в тяхната сияйна, обляна от духовна светлина родина и т.н. По напълно същия начин и до днес духовните пигмеи и ощетените в душевно отношение не само че се самоизяждат вътрешно от неудържима злоба и ненавист спрямо душите от, тъй да се рече, по-голям калибър, но и са готови на всякакви подлости, на безпределна завист, на какви ли не ексцесии, т.е. способни са с голи ръце да разкъсат човека, който е с такова силно духовно присъствие и излъчване, че сякаш не е от този свят, а е от един съвсем друг, безкрайно по-красив, възвишен, е от един съвършен духовен свят.

Така, надявам се, "отклонението" не беше излишно, защото трябваше да се пренесем някак и до гледната точка на ония, които са тъй несправедливо ощетени в душевно отношение, и то не как да е, ами още по рождение (извинявайте за римата, случайна е!). А сега да погледнем нещата от един по-друг ъгъл.

Думата "благороден" в смислов план съвпада, чини ми се, с думата "аристократ"; тази последната дума иде от гръцката дума "аристос", означаваща че някой е от благороден произход, сиреч, е "най-добър", т.е. е от елита; и също произлиза от думата "кратос", означаваща власт, сила, могъщество, водене, управляване и пр. Винаги в едно общество следва да има ако не "най-добри" и благородни, то поне "по-добри" - и те един вид по право следва да бъдат водачи на народа; възможно е да се случи обаче и така, и то съвсем не толкова рядко, водачи да са не най-добрите, а тъкмо най-лошите, спекулантите с настроенията на тълпата. И това в древна Гърция се наричало "охлокрация", а в днешно време се нарича "популизъм". Значи по начало ако водачи на общността не са най-добрите, именно, хора с души с по-голям духовен мащаб, тогава краят на нещастията на човешкия род просто няма как да настъпи. По тази причина Платон е смятал, че най-добра форма на управлението е аристокрацията, аристократичната, понеже демокрацията е склонна към израждане - и обикновено се превръща в охлокрация. У нас видяхме как се случи същото, като тук при това напоследък се получи симбиоза между охлокрация и олигархия, което и породи властващия и вилнеещия напоследък популизъм от най-нисша проба.

Искам още нещичко да вметна преди да се върна към същинската си тема и да отговоря на поставения в заглавието въпрос: за това в каква ситуация се намираме по отношение на благородството у нас. Става дума за това, че благородната душа, както се разбра, е някак си по-богата, по-надарена с душевен потенциал душа, тя един вид сякаш е помилвана от Бога (туй означава да си бог-ат в автентичния смисъл на думата!), или, другояче казано, такава душа излъчва едно великодушие. Сиреч великодушните хора, хората с "голяма душа", са тъкмо душевни аристократи, са благородни, а пък понеже, както видяхме, има някаква изначална връзка мужду "качество" на душата и нейната отдаденост на идеята за свобода, то по тази причина моя милост в книгата си УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА си позволи да нарече тия хора "аристократи на свободата"; щото пък, от друга страна погледнато, свободата е тази, която ни позволява да умножим и да преумножим всичко онова, което ни е дадено "по природа", по наследство, по рождение и пр.

Изначално благородният получава, примерно, наготово нещо като една искрица, от която после може - а, уви, изглежда, често и не може - да лумне буен огън, огъня на духовното творчество, на свободната личност, излъчваща най-ярко душевно превъзходство и прочие. Та значи, оказва се, благородните хора са великодушни, са с души от голям калибър, а пък тяхното великодушие с течение на времето не намалява, напротив, увеличава се; респективно следва да допуснем, че дребните, "малокалибрените" души може би отчасти могат с нещичко да възмездят и компенсират изначалната си обремененост, но едва ли могат да станат великодушни в един истински, субстанциален смисъл. Защото ако това е възможно, то ще е равносилно на чудо и стига да е възможно, аз мога да си го обясня само като случило се по Божие благоволение: само Бог може да подсили нечия душа така, че от душа с робски манталитет да израсте до нивото на най-прекрасен духовен аристократизъм, до толкова въодушевяващо великодушие и прочие. И това придобито благородство, според мен, е колкото по-ценно, толкова е и по-рядко; общо взето, в масовия случай, ощетените духом си остават такива посмъртно, докато пък духовният елит неизбежно завинаги ще си бъде едно нищожно малцинство, което и вещае недобри бъднини за нациите, в които ощетените духом не са били възпитани поне в някакво преклонение към ония, които ги превъзхождат.

Аз тук ще вметна, че нации като френската, немската, английската и много други такива по-издигнати нации, също особено пък американската, са били принудени да се приучат в живота и в опита си към един респект както пред личностното, така и пред духовното, душевното, пред умственото и прочие превъзходство. Нещо повече, аз тук бих могъл даже да формулирам като аксиома следното: колкото повече една нация е била приучена да зачита, да цени, да уважава личностно-духовния и умствен потенциал на по-благородните души и духове сред нея, толкова повече тази нация е станала по-развита, по-богата и по-просперираща. Понеже не си е позволявала най-глупаво и баламски да разпилява най-ценното, което изобщо притежава. Нации като нашата пък, в които се цени не личностното и душевно превъзходство, а душевната и личностната убогост и бедност, такива нации, освен че са склонни не толкова към един здрав индивидуализъм, а по-скоро към един най-пошъл колективизъм и към една нездрава комуноидност, също така са се самоосъдили и на вечна бедност, дребнавост, малодушие и прочие, както и на всичко останало, което логично и справедливо произтича от вече казаното.

Такива нации, следователно, ценят най-много не духа, не свободата, не достойнството, не ценностите от всякакъв, особено пък от по-възвишен род, такива нации ценят по-скоро домашната ракия (и нейната ниска цена, която ги води до нещо като емоционален делириум!), кебапчетата, пържолите, охранената свиня в кочината и други такива благинки, от които се разтапя в неописуема нежност масовото българско сърце.

Ето че успях да доведа нещата до неизбежните изводи от всичко гореказано. У нас не се ценят духовните неща неслучайно; у нас вирее неудържима простащина съвсем не сякаш по някакво Божие предопределение или прокоба, като наказание свише и прочие. Напротив, у нас всичко е дребничко, малко, мизерно най-вече затова, защото масовата българска душа е дребна, а пък тя е дребна и все повече затъва в дребнавостта си по причина най-вече на това, че съвсем не цени хората и личностите сред себе си, които са с души от един по-голям калибър, а именно, не цени благородните, истински богатите, излъчващите духовно и личностно превъзходство и пр. Това обяснява и такива широко известни неща като примерно това защо на българския казан в Ада няма пазач, който с вила ръга тия, дето си показват главата отгоре, защо също така българският гений е не друго, а тъкмо завистта, дори това защо сме най-бедни не само в Европейския съюз, но и сред доста страни и народи извън него, доколкото такива изобщо останаха в Европа. А също това защо нещо като "духовни водачи" у нас са не други, а Кондю, Азис, Устата, фолкпевачката Гюргя Цицоранска, чиито уста от силикон са станали подобни на човки, или защо у нас властват не други, а такива като Симеон, Дмитрич, Доган, Гоце, Бойко и прочие, и прочие.

Нещата у нас са така плачевни и объркани неслучайно, а коренът на всичко е в дълбините на българската душа, т.е. по-скоро в душите на българите, където ситуацията съвсем не е бляскава, напротив, съвсем е окаяна и трагична. А и поправянето от раните, които нанесе на българските души комунизмът, както изглежда, ще е един продължителен процес, особено като вземем предвид това, че комунизмът десетилетия насърчаваше най-лошите склонности в душите на българите, а също така и успя да изкорени и ликвидира всичко онова най-добро, светло, благородно, което все пак съществуваше преди да започнат изстъпленията му.

Оказва се, че коренът на нашите проблеми като нация се крие вътре в нас, в нашите души, в разпространената психология, в отношението ни към такива "вятърничави" и "ветрени" неща като ония велики ценности, които поддържат духовната сила и спойката на един здрав народ, т.е. духовната сила на напредналите, на богатите и на проспериращите народи. А ние ще продължаваме да пребиваваме в бедност и мизерия докато не осъзнаем, че основата на всяка друга бедност и мизерия е бедността и мизерията вътре в душите.

Другояче казано, докато масовият българин не се убеди в простата истина, че ако продължава да не зачита, уважава, подкрепя и насърчава най-издигнатите в духовно, душевно и личностно отношение българи, просто няма да престанат и бедите ни като популация, култура, страна и държава. Трябва да се разбере, че поврат към истински доброто ще почне да се случва у нас едва когато най-напред преживеем един най-същностен поврат към духовните неща, към ценностите на духа, доброто, вярата, красотата, свободата. Т.е. едва когато успеем да обуздаем по някакъв начин поне най-пошлите и банални материалистични склонности, които така жестоко вилнеят в душите на нашата твърде окаяна в духовно отношение и затова толкова по-многострадална българска нация.