Кой е Ангел Грънчаров - и възможност за връзка с него

ЗА КОНТАКТИ:

тел. 032-28-17-28

GSM: 0878269488

- e-mail

Skype: angeligdb

Ангел Грънчаров е роден на 28 март 1959 г. в гр. Долна баня, Софийска област. Завършва с пълно отличие средното си образование в гимназията "Неофит Рилски" в родния си град. През 1979 г. (след отбиване на военна служба в периода 1977-1979 г.) е студент в СУ “Св. Климент Охридски”, Философски факултет. През 1980 г. заминава да продължи образованието си в Русия по специалността философия и през 1983 г. се дипломира в Държавния Университет в Санкт-Петербург. През 1985 г. след конкурс е избран за асистент по философия в Пловдивския университет “П. Хилендарски”, където работи до 1992 г. От 1992 г. завежда създадения от него Център за развитие на личността *HUMANUS*, в който група философи, психолози и социолози провеждат изследвания върху проблеми, свързани с човека. Работи в областта на психологията и философията. От 2009 година създава философското списание ИДЕИ, на което е главен редактор.

АВТОР Е НА КНИГИТЕ:

Животът на душата: психология (1997, изд. ЛИК; прераб. изд. - 1999 г., изд. ЛИК и 2001 г., изд. A&G);

Универсумът на свободата (2001, изд. АНИМА);

Изкуството на мисълта: класическа логика (2001, изд. АНИМА);

Преследване на времето: изкуството на свободата (2002, изд. ИЗТОК-ЗАПАД);

Тайнството на живота (с подзаглавие: Въведение в практическата философия), 2006, изд. Изток-Запад;

Изкуството да се живее: етика на достойнството (1998, изд. A&G);

Лаборатория по философия (Книга за опитващите се да разбират) (2002 г., изд. A&G);

Еротика и свобода (Практическа психология на пола, секса и любовта), 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД;

Българската душа и съдба (Идеи към нашата философия на живота, история и съвременността), 2007 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД;

Страстите и бесовете български (Кратка психологическа история на съвременна България), 2008 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД;

Изворите на живота (Вечното в класическата и модерната философия), 2009 г., изд. ИЗТОК-ЗАПАД и др.

През годините публикува много свои публицистични статии във вестници като “Култура”, “Искра”, “Глас”, “Пловдивски Новини”, “Демокрация”, “Век-21″, “Свобода”, “Про и анти”, “Стандарт”, “Подкрепа”, “Капитал”, “Седем”, “Гласове” и др.

Банкови сметки за подпомагане на блога, на вестник ГРАЖДАНИНЪ и на списание ИДЕИ

Пристрастен поглед към Яворов

На 1 януари се навършиха 132 години от рождението на Пею Тотев Крачолов, за нас Пею Яворов.

12-13 годишна съм била когато за пръв път се потопих в света на Яворов. Пролетната ваканция прочетох всичко, което ми попадна за и от него. И така от тогава, та до днес живея с омагьосаната му вселена.

Какво всъщност е Яворов?

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; - музика - лъчи
Не искат и не обещават те...
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях -
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли...
Не искат и не обещават те! -
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете...

Да, това е неговото преклонение, копнеж, желание, любов или по-точно казано – състоянието на душата му в дадения момент на екзалтация към същество от противоположния пол.

Сън сънувах
Сън прокоба
Сънувах си
Гроба!

Да, това е Яворов, това е неговата същност. По природа той е фаталист и този стих е портрет на душевността му. Обществото познава любовната трагедия на Яворов, но колко хора знаят за патриотичната му същност, за любовта към България.

Родина

Обичам те, родино, и ме трови
поради тебе често ядна скръб,
под гнет стоименен превивам гръб
и влача аз, неволник, твоите окови . . .

Но що си ти? Земя ли в някои предели?
Пръстта на тоя дол, на оня хълм,
еднакво мрътва в зной, под дъжд и гръм
която днес един – друг утре ще насели?

Къде си ти, къде, родино моя?
Нима сред тая повилняла сбир
от вълци и кози – на длъж и шир
потирена, чието име е безброя?

Не си ли ти на майчиното слово,
що най-напред погали моя слух,
не си ли откровителния дух:
на словото, – на битието вечно ново?

Но то... но то е в мене, тук, където
ридае миналото – тъмен ек,
и дето бъдащето – зов далек,
нашепва сънищата здрачни на сърцето.

И ти си в мене – ти, родино моя!
И аз те имам: радостта е скръб. . .
Че под неволно бреме вия гръб.
И аз те имам – за да бъда сам в безброя.

Да, това е Яворов! Малцина знаят за този му облик!

Бабина приказка

Тръгнала от божи рай
към земята чудна двойка:
Разум, който всичко знай,
с Правда, праведна девойка.

Бог поръчал им на път:
"Вий при хората идете -
стига вече да грешат,
ум и правда ги учете."

- Накъде ли! - "Път е нам
през града и щем намери
да ни слушат много там
сиромаси и болери."

Но сред пътя в нощен мрак
върху тях стражар наскочил,
за ръцете – и юнак
с пръст полето им посочил...

"Де щем...?" - Правдичке, не знам!
"То се, Разумчо, видяло..."
- Леле, боже! - Тука-там,
в село слънце ги огряло.

"Бог - добро!" - "Добро ви дал!"
И прииждат хора прости:
сума свят се насъбрал
да послуша млади гости.

Иде попа: "Дръжте!" - Беж...
"Дръжте, братя християни,
тез поганци!" - И поглеж,
грабват сопи вси събрани.

Бежанците с викове
дън-горите огласили;
наизлезли зверове
и от хора ги спасили...

Усещата те ли риданието на душата му? Ако се замислим, ще разберем, че тези стихове са валидни и до днес! Май нищо не се е променило?

Ето отново Яворов!

Хайдушки копнения

Три похода – и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината...

И недоумение ме обзема пред пъстрата хроника на интересни приключения и скучни дреболии – сякаш ред измислици, които странно предполагат моето участие. Действителните спомени от онова време – аз ги нося в душата си незаличими; но какво общо между тях и тоя фактически материал, над който непременно тряба да поставя своето име?

Спомени — невнятна мелодия, дето нявгашната мъка звучи с облекчението на пробуждане след тежък кошмар, — дето миналата радост е нота на меланхолно ридание, защото няма да се повтори никога вече.

И това, което е пред мене, и малката негова част, която следва изложена, отразява в дълбока същност, единствено настроенията на дадени моменти — нищо друго. И следващите късове може би трябаше да бъдат наредени не по времето на събитията, а по датите на тяхното написване. Защото преживяното изобщо има реална стойност дотолкова, доколкото изразява, в един настоящ момент, утаеното у нас чувство за миналото или предчувствие за бъдащето.

Но аз препрочитам книгата си и отчуждителен скелет се възправя пред мен: няма съневидението, което беше истина, и явствува едва действителност, която е била сън...
Уви, моите хайдушки копнения!

И отново ТОЙ!

Боричкания, сълзи, кърви...

Боричкания, сълзи, кърви: -
последни сме – да бъдем първи!
Човешка суета.

"Честит" бил царят, "клет" бил робът -
не е ли и за двама гробът
единствена врата?

Това е моето ПРИСТРАСТИЕ! Да, но успяхте да откриете Яворов – чрез мен!

Автор: Светлана Рашкова

3.1.2010 г.
Русе

Рождество, празникът на семейната тихост

Рождеството на Христос е празник на семейството. Но тъкмо простотата и интимността на семейното откровение, на човешката заедност в предрождественската вечер най-осезателно го сближава с ангелския свят. Бъдни вечер е вътрешна врата към ангелското. Ако бихме могли да видим пълната картина на тази благодатна вечер, ние би трябвало да съзерцаваме и онова, което не се вижда в нея физически, т.е. да съзерцаваме и онова, на което тези четирима или петима са четиримата или петимата; онзи битийстващ "мир", на който те са съществувание.

Да видим не тях, а онова, в което те участват. Да видим онзи ангел, който отколе е в този дом и който тази вечер, на тази трапеза е станал пределно явствен и духовно зрим. И в същото време неразделно и неслято ние трябва да съзерцаваме в тази картина именно това, което се вижда на нея – тези четирима или петима люде, тази маса, тези мирни и просветлени движения; да осезаем мириса на гозбите, да чуем гласовете на хората.

Защото всъщност това е – друго няма. Пределна е приближеността на ангелско и човешко в тази вечер. Тя е тайната на съединението на ангелско и човешко. Защото тъкмо в тази вечер ангелът на това семейство е снизходил до чертата на самата зримост. Той е разположил своите "членове" около масата, своя многоединен глас, своите заедностени движения. И в същото време: това семейство се е открило днес като ангелска монада, като битиен дух, като обективен мир, като същество-любов. Присъствието на ангелското неизречено и мирно се приближава до човешкото съ-присъствие в Рождественската вечер и почти се слива с него. Между човеците внятно и явствено се усеща присъствието на дух – по-дълбок от техните сетивни души, по-автентично реален от техните собствени "азове".

И в същото време: този свръхиндивидуален дух е именно техният, даже най-техният, по-техният от тях самите дух. Да се опитаме да го кажем на предела на възможното: присъствието на ангел от "там" в Рождественската вечер е пребиваване при себе си. Пребиваването при себе си е възнесеност в ангела, който е над нас. Казах – на предела на възможното да се изкаже; но това тайнство ни е тъй интимно познато. Ние ще влезем в него не с усилието на атлетическата интелектуалност, а чрез връщането в най-интимните си възпоменания.

Защото тайната не е секрет, тя е празник, вълшебстващ в най-съкровените спомени на всеки от нас. А това са спомени за една неизречена, тиха и будна оживеност. Тя се чувства у всички около масата. В стъпките на домакинята, които суетливо шумолят около нея, в думите на мъжете, които тази вечер са изпълнени с някакъв настойчиво-благоговеен гомон, във възклицанията на децата, в искрящата нетърпеливост на очите им. Не е ли самата семейна монада с някаква тайнствена, възбудена, крилата природа?

Вие помните този развълнуван, младенчески-жив, крилат лик на семейния дух, явен на Бъдни вечер. Помните, че семейната "заедност" ви се открива тази вечер не само като нещо интимно-постижимо, но и като нещо вълшебно, което пронизва изконното със своя дискант. И същевременно - спомнете си какъв покой е самата тази пърхаща развълнуваност!

Да, тази искряща суетливост на семейната монада е самият покой. Никаква недостатъчност! Всичко е изпълнено. Всичко отколешно е пак ново и всичко ставащо тази вечер е постоянното, винаги билото. Една особена безвремевост, едно гъсто до предел настояще. Една пълнота. Така е откровено семейното същество. Всичко е на масата. Старецът е не само в старостта си, защото пак животът, общият, целият живот тук е детски.

Тази предрождественска вечер пак е събитие, тя е млада, млада – младенческа вечер. Но и детето е не само в своето детство. Защото вечерта, която за него е тъй нова, е същата, постоянната вечер – вечната вечер на семейството. На масата е най-старият, най-първият, онзи, от който са всички тук, онзи, в който постоянстват всички и който днес, тази вечер, е настояще, събитие. На масата е "семейният дух", мирът на своите "членове", онзи мир, в който те са отколе.

Всичко това наистина е покоят и пълнотата – неповторимата, лична пълнота, сиреч ангелът на семейството. Защото ангелът е без-възрастният лик, в който старецът и детето са едно и също, пребиваващо "едно" – самоовечностяващо се "едно". Ангелът е онова, в което тече времето. Ангелът е личност-род, самоподвижна вечност.

Но пак припомням – като пронизваща самия този будно-дълбок покой на предрождественската вечер се чувства и някаква особена, трепетна нетърпеливост. В самата всеобемаща тишина има възклицателност; някакво вътрешно, задъхано движение. И в това няма нищо чудно за участващите в тайната. Защото ангелът (той е монадата) е едновременно изпълненост, покой, пребивание, но и постоянно-отново-ставане, вечна събитийност. Ангелът е вестител, ангелът е крилат.

Спомнете си, че в иконографията ангелът се изобразява еднакво и в образа на дете – румено, крилато, подвижно; с лицето на съвършената новост, изненадата, събитието; но и в образа на благолепно-безсмъртния, древния андрогин. Ангелът е онзи повече-от-полов-дух, в който са лицата и на мъжа, и на жената, онзи, който няма възраст, постоянстващото присъствие, "хранителят".

Не казвайте, че това е непроницаема мистерия. Да, това е тайна, но помежду си ние знаем тази тайна. Тъкмо помежду нас, в това неповторимо и единствено "нас", ние имаме езика на тази тайна. И макар той да е неизречен, ние го чуваме – в нашия обикновен език, в цялата атмосфера на вечерта.

Спомнете си, просто си спомнете...

Истинският домакин на Рождество не са "членовете" на семейството, а онази уникална пълнота, в която е всичко в това семейство. Домакин е техният сам в себе си съществуващ и основен "мир", който сам не се нуждае от нищо, в който е утолението на семейните грижи. Този обективно реален "мир" се е разположил около масата. Не ние сме поставили свещ по средата, а той ни е положил в кръга си, ние сме сиянието на тази свещ, която е по-нашето от нас самите. И в тази пълнота има движение, има глъч, но тя самата е покой, при-мир-ение на тази глъч. Тя е утробата на тези движения.

Затова има толкова много тишина на Бъдни вечер. Но не тишина-отсъствие, не няма тишина, а тишина-изпълненост; тишина от това, че всичко е налице, че всичко присъства. Яснота, в която словата са казани, имената са наречени, желанията са изпълнени. Такава тишина има в точката след поантата на стихотворение. В нея то е увековечено.

Езикът на този дом е чисто слово – слово, което не казва, а битийства. Такова слово е гъсто, почти плътско и същевременно наистина почти нищо неказващо. То е слово на свещените формули на семейството – думи-достояния. Думи, които ангелът отколе "храни" и които винаги звучат в това семейство, дори когато не ги казват. И същевременно – колко бликаща топлина има в тези думи, колко те са винаги удивително млади, когато прозвучат. Те са думи-изненади, неочаквано извадени от стария шкаф и светещи от празничност.

Ние всички много добре знаем този език. Просто не си даваме сметка за неговата значимост. Знаем този начин на говорене, което е и многоточие. Никаква деловитост, съвършено безгрижие. Синтаксисът наистина е изпълнен с многоточия, с безгрижна недовършеност на фразите, с кротко и почти безцелно произнасяне на собствените имена, с повтаряне на имената на ястията, сякаш за да ги чуят децата, за да вкусят самите имена...

Няма какво да се каже, защото всичко е казано и се знае. Просто кротко се възклицава. Думите пърхат в тишината си, самата изреченост на всичко пърха в интимна възклицателност. Изричат се думи не от нужда, а от празнична щедрост. Всичко е известно и отколешно и само ритуално прозвучава. Викат при себе си децата не за да им кажат нещо, а само за да ги погладят по главата, обръщат се един към друг само за да звучат имената им в пълнотата на рода. Реплики припламват и заглъхват от чисто великодушие. Няма за какво да се приказва, защото в епическата пълнота на семейния дух всичко е изконно казано и отвърнато.

Домът сам в себе си плиска пълнотата на словесното си достояние.

Автор: Калин Янакиев, професор по философия
Източник на текста