(Размисли върху замисъла за изобретяване на един възможен Етичен кодекс в моето училище)За мен това е голямо предизвикателство – имам предвид идеята и предложението в училището, в което работя, ПГЕЕ-Пловдив, да бъде създаден Етичен кодекс – понеже човешките отношения и човешките нрави са сфера, в който много съм мислил, работил, писал. С интерес и с удоволствие бих участвал в създаването на такъв Кодекс, който да съществува наред с Правилника на училището, но смятам, че преди това би следвало да си дадем сметка върху следното: защо е необходим такъв един документ, какъв е смисъла от него? Ако не си отговорим на него, съществува риск да се занимаваме с нещо, което не си заслужава усилията.
Добре известно е, че моралът е сфера, в която действа неписаното право – предписанията на което при това не бива да имат задължителен или принуждаващ характер. Опасно е да се изисква да бъдем добри не заради своя избор и по своя воля, а защото така са ни задължили. Опасно е, понеже в противен случай всичко се обезсмисля: тогава в един момент ще бъде подкопана самата възможност за даване на нравствени оценки на постъпките, т.е. за нравствено съдене, именно за отсъждане на това какво е добро и какво е зло в сферата на морала.
Помислете малко: дадено нещо може да има нравствен смисъл или ценност не иначе, а тъкмо защото то е самостоятелно избрано и предпочетено от някой, т.е. само защото то е негова лична заслуга или негово личностно постижение. Ако някой или нещо ни задължава или принуждава да сме добри, включително и поради страха от порицание или наказание, тогава дори и да сме добри, нашата доброта се обезценява откъм нравствен смисъл. Самият Бог е оставил хората сами да избират между доброто и злото – и мъдро се е предпазил от изкушението да ги впрегне в робуването на една външна, принудителна морална необходимост, която, ако се допусне, обезсмисля в нравствено отношение постъпките. Все пак ние сме човешки същества, неслучайно надарени от толкова мъдрия си Създател със свободна воля, която именно ни дава шанса сами, самостоятелно и свободно да проправяме свой личен път към доброто – и истината, и свободата. Ако този момент на нравствен избор бъде елиминиран, ние сме застрашени от това да се превърнем в нещо като роботи; тогава ще правим добро не защото така сме пожелали, и не защото сме го предпочели пред злото, а защото в мозъците ни, да речем, е вграден чип, който да ни принуждава да вършим все добри неща. Мъдрият Бог е могъл да устрои нашата човечност именно така, ала той се е отказал: и благодарение на даруваната ни от Създателя свобода всеки човек носи пълната отговорност за себе си, за постъпките си, за бъдещето си.
Просто е: ако някой прави добро под натиск, той после и не може да бъде държан отговорен за направеното; тогава хората няма как да бъдат съдени за това, което правят. Тогава нито могат да бъдат похвалени за доброто, което са сторили, нито пък да бъдат порицани за лошото и злото, което са допуснали. В тази връзка ми хрумва да разкажа една история от древността, за която искам да разкажа.
Оказва се, че дори древните хора, по-специално гърците, които са вярвали не в свободата (за тях свободата е била нещо природно, давано от рождение; по рождение хората според техните представи били свободни и роби, а не иначе), а са вярвали в съдбата, все пак в един момент почват да съзнават, че ако всичко в живота на човека е предопределено отвън или отгоре, то тогава всичко може да се обезсмисли; та ето сега и самата история:
Някакъв смъртен, отличаващ се с “лош” характер, но и с известно все пак остроумие, който живял живота си, тъй да се рече, “на широка ръка”, един вид пищно и без прекалени ограничения, веднага след смъртта си бил изправен пред Зевс, който се изпуснал и му рекъл следното:
– Ей, ти знаеш ли, че си голям грешник? Знаеш ли, че заслужаваш наказание?
– Чакай малко, Зевсе, не разбирам, как така?! Може ли да те попитам нещо?
– Може, ама бъди кратък, питай – рекъл Зевс и си погледнал часовника.
– Зевсе, не е ли вярно, че всичко, което се случва в живота на един човек, е предопределено от съдбата?
– Така е – отвърнал Зевс и почнал нервно да потропва с крак, щото усетил, че тоя няма намерение да бъде кратък щом почва толкова отдалеко.
– Тъй, а не е ли вярно, че едната от Мойрите (богините на съдбата, казвам го за несведущите аз, А.Г.) преде нишката на живота, другата предрича това, което трябва да се изпълни, а пък третата държи ножицата, та да отреже изпредената нишка, та да я отреже когато дойде момента за това? Вярно ли е това, що думам?
– Вярно е, ама давай по-накратко! – измърморил почналия да губи вече търпение бог.
– Окей – рекъл смъртника и продължил – а не е ли вярно, че това, което предричат Мойрите, неумолимо ще се изпълни, и никой, дори и боговете, не могат да го отменят?
– Точно така е, тук си съвсем прав! – изстенал Зевс, който почнал да предусеща накъде бие и за какво намеква тоя нахалник.
– Зевсе, а нима не е истина, че ти самият носиш не друга титла, а тъкмо тази: “Върховен Бог и изпълнител на Съдбата”?
– Точно тази е длъжността ми. Ама гледай по-скоро да привършиш с въпросите си – рекъл Зевс, с любопитство очаквайки да види накъде ще го отведе тоя нахалник.
– Та ето, следи внимателно мисълта ми, Зевсе: щом всичко в живота ми е било предопределено от Мойрите, щом никой, даже ти самият, не можеш да отмениш онова, що е предречено от тях, то тогава защо мен съдиш? Защо тогава ме нарече “грешник”, а? Та нима не виждаш, че аз нямам никаква вина за всичко онова, което ми се е случило!
При тоя неочакван удар право в челото Зевс за малко щял да политне от изненада, ала се съвзел бързо и успял през стиснати от безсилие зъби да промълви само ето това:– Но ти освен че си грешник си бил и голям софист бе!? Но като помислил малко, няма как, можал да каже на този умен все пак човек и следното:
– Върви си бързо докато не си ме ядосал! И само гледай да не научиш и други смъртни да задават такива въпроси!
Та ето така се спасил тоя остроумен човек и то във времена, в които древните съвсем не са разбирали и оценявали по достойнство човешката свобода; повтарям, тогава те вярвали не в свободата, а в съдбата. Минали са много векове оттогава, цялата човешка история и философия са рабоили за това да култивират в днешните, модерни хора, едно развито и пълноценно съзнание и самосъзнание за свобода, и ето, в крайна сметка сега ние обсъждаме трябва ли или не трябва да си създадем един Етичен кодекс, с който сами да пожертваме свободата си да правим само това, което сами сме преценили, че е добро. Когато някой друг почне да ни подказва какво следва да правим, дори и този “друг” да е един остроумно написан Етичен кодекс, нещата няма да потръгнат на добре, щото сами сме се отказали от най-ценното, което имаме, а именно свободата.
Това дотук е едно съвсем общо изходно съображение. Нека да се опитаме да го осмислим по-пълно.
На това място някой може да каже: добре де, но това че има Етичен кодекс съвсем не значи, че свободата ни да правим каквото искаме, е елиминирана? Нали пак всеки сам ще преценява дали да изпълнява предписанията на този Кодекс или да не ги изпълнява, сиреч, да ги нарушава? С какво тогава е посегнато на свободата ни?
На това възражение ще отвърна така:
Всеки кодекс е нещо като “законник”, т.е. като си направим нравствен кодекс, ние значи сме си предписали едно все пак задължаващо “законно” поведение, докато всичко останало, разминаващо се с неговите предписания, ще се окаже “незаконно”, или поне укоримо на едно формално основание. Във всеки писан закон, пък било то и нравствен (тук съм длъжен специално да наблегна, че нравствените закони, за разлика от законите на правото, са неписани!) се изброяват някакви норми на поведение, една част от които са толерирани, а другата част – обявавани за недопустими, укорими, незаконни, подлежащи на наказателна санкция. На това основание в разглеждания случай ще се окаже, че върху поведението на индивида ще се окаже допълнителен външен натиск от страна на общността, което ще означава, че е посегнато на свободата му. Защото като нарушиш предписанията на един писан нравствен закон, ти официално ще бъдеш обявен за “нарушител”, един вид за нещо като “вреден човек”, който си позволява поведение, укоримо от позициите на едно толкова желано “обществено щастие”.
Това, простете, обаче ми намирисва на комунизъм. Само при комунизма комуната си позволяваше по всякакви начини, включително и чрез най-груб натиск и интервенция върху съзнанията, да ограничава свободата на индивидите, при което, разбира се, те съвсем не станаха по-нравствени или по-добри. Напротив, това доведе, както добре знаем, до всеобща безотговорност, и то тъкмо затова, защото ако искаш някой да бъде изцяло отговорен, остави го свободно и сам да решава; когато му се месиш в делата или решаваш вместо него, тогава ти поемаш отговорността. Ето затова ония, които мразят комунизма за това, че е ощетил и навредил на живота им, имат пълното основание за такава една емоция. Впрочем, това са хора, които държат на свободата, за които свободата е свещен и ненакърним фундаментален принцип на човешкото съществуване.
По-възрастните си спомняме, че навремето дъщерята на комунистическия диктатор на България Т.Живков, именно Людмила Живкова, беше наложила създаването на един абсурден “Морален кодекс на строителя на комунизма”, който се оказа пародия на всякакъв морал и унижение за нормалното, на здравото морално чувство на човека. Разбира се, този крещящ с глупавостта си експеримент би следвало да служи за обеца на ухото на ония, които все още, както забелязваме, имат охотата да ни натрапват някакви “морални окови”, вероятно само затова, защото лично те се плашат от свободата, тъй като не са усетили и оценили нейната величавост. Предполагам, че някой скучаещ от безделничество чиновник в Министерството е измислил и наредил този анахронизъм с писането на Етични кодекси по училищата, за да симулира активност пред своя началник, именно Министъра. Все пак някак тия хора би следвало да оправдаят заплатите си…
Аз лично твърдо възразявам да се измисля някакъв сборник от разсъдъчни “нравствени норми”, какъвто може да е един такъв Етичен кодекс, и то не само на тия, донякъде само формални, а и на вътрешни, същностни основания. Ето някои от тях:Моралът е сфера не само на разсъдъка, способен да твори и измисля всякакви правила – общо взето съвсем безсилни да повляят с нещо на поведението – но той е преди всичко сфера на нашата автентична човечност, в която основно място заемат чувствата.
Чувството за срам, да речем, или чувствата за достойнство, за справедливост, за дължимо и непристойно, за вина, за отговорност и пр. са основният вътрешен регулатор на поведението ни. А пък човешката съвест е оня Божи глас в гърдите на човека, който отеква в душата ни при всяка съблазън за кривнем от правия път. В такъв случай тия, които се захванат да пишат един възможен Етичен кодекс, трябва да имат таланта на поети, щото, както е известно, сферата на чувствата е сфера на поезията – и на музиката. За да може някакво предписание на такъв един Етичен кодекс да почне да въздейства на чувствата или върху т.н. “емоционална сфера”, то трябва да де е представено в поетична форма, която единствена може да задвижи емоционалния отклик и съпреживяването в душата на читателя. Ако изхождаме от това, един ефикасен, а не само формален и разсъдъчен Кодекс в сферата на нравите трябва да бъде написан от поет от ранга, да речем, на Шекспир. Но дори и тогава се съмнявам, че той ще може да обхване всички трепети на душата, понеже пък, от друга страна погледнато, човешката душа и нейните емоции са необхватни и неподлежащи на систематизиране. На това основание смятам, че един непоетичен и предимно разсъдъчен Сборник от “нравствени правила” ще бъде изцяло безсилен с нещо да повлияе на емоционалната сфера на личността, поради което той ще бъде изцяло безполезен, т.е. ще бъде нещо като излишен лукс.
Но има и нещо друго, което пък касае сферата на религията, която единствена е способна най-мощно да влияе на емоционално-нравствената сфера. Дали един човек ще предразположен да прави добро или зло зависи най-вече от вярата и от неверието му в Бога. Идеята за Бога именно внася в сферата на моралното момент на абсолютност. В противен случай ако всеки сам, воден единствено от своя субективен каприз, решава какво следва или не следва да прави, тогава в сферата на морала се настанява нихилизмът. Според който човек може да прави всичко, което му скимне, щото няма нищо, което да може отвън да го задължи да предпочете дадено нещо пред всичко останало. Атеизмът (безбожничеството) и абсурдната “вяра в науката” са кръвните братя на нихилизма, според който в сферата на морала няма нищо абсолютно, а там всичко е относително, сиреч, човек може да прави всичко, което му се прииска, което му скимне, понеже, оказва се, “всичко било позволено” или разрешено.
Така нихилизмът – тоест абсурдната “вяра в нищото”, както се превежда тая дума с латински корен – отричайки всякаква абсолютност, сиреч, общозадължителност в сферата на морала, отрича също така и възможността за истина в моралната сфера; т.е. тогава се оказва, че има толкова “истини”, колкото и хора. Което пък именно означава, че изобщо няма истина. Защото ако някой каже за една укорима постъпка, че е “добра”, а пък друг каже, че е “лоша”, то ако и двамата са прави, то това ще насърчи всеки да си прави каквото му скимне. И тогава никой няма да може дори да бъде укоряван, че е сторил нещо, примерно, накърняващо достойнството на друг човек. Нихилистите често се мъчат да се представят за крайни защитници на свободата, ала тяхната позиция обслужва не свободата, а чистия произвол, който няма нищо общо с автентично разбраната свобода. Та не ето тези основания ми се струва, че следва да признаем следното:
Един евентуален Етичен кодекс просто няма как да замени неоценимата роля на религията в сферата на морала. Ние сме християнски народ, етичните правила, от които следва да се води човекът, искащ да е нравствен, са правилата на Божия закон на морала (който, впрочем, под друга форма е налице във всички останали религии, именно ислям, будизъм и пр.). Значи в евентуален светски Етичен кодекс трябва изцяло да се елиминира тъкмо онова, което обуславя автентичното нравствено чувство: а именно вярата в Бога. Не може в такъв Етичен кодекс да се пише за Бог и за Божия закон. Той би следвало да е по-прагматичен, позитивен, казах също така и разсъдъчен, което, както и да го погледне човек, ще го направи съвсем неефективен и безполезен. А и могъл да допринесе за още по-пълното дискредитиране на моралната сфера, щото едно разсъдъчно морализаторстване няма как да не погнуси младата аудитория. И особено пък онази част от нея, която усеща, че моралното е толкова възвишено, че с него не бива да се злоупотребява, т.е. то не бива да се опошлява и осквернява.
Бих могъл да приведа още основания, заради които да обоснова положението, че самата идея за един Етичен кодекс съдържа прекалено много противоречия. Но ще спра засега дотук. Искам само да илюстрирам казаното с пример за да подпомогна разбирането на ония, които дотук не са могли ясно да осъзнаят за що собствено иде реч в тоя вече дългичък мисловен опус.
Да се опитаме да си представим как ще изглежда едно правило от такъв един хипотетичен Етичен кодекс. Нека да се опитаме да формулираме едно такова саморазбиращо се правило. Примерно това:
● “Длъжни сме да уважаваме личността на другия, не бива да накърняваме достойнството му!”
Или
● “Не прави на другия това, което не искаш да сторят и на теб!”
Да примем, че едно правило от Етичния кодекс звучи именно така. Какво обаче за същото казва религията, по-специално Христовата религия; знаем всички какво, кава ето това:● Обичай ближния си!
Усещате ли сега за що собствено иде реч? Разбира се, известното изречение от Свещеното писание е много по-въздействащо и духовния му патос рефлектира директно в сърцето. Разсъдъчното писано етично правило е безсилно с нещо да докосне човешкото сърце, поради което е и неефикасно и безполезно, а и твърде скучновато.
Ако една морална “система” се гради на скуката, а не на някакъв що-годе възвишен духовен патос, то такава морална система няма никакво бъдеще. И респективно: няма никакво бъдеще и оня народ, който не цени собственото си духовно наследство, наследството на историческата, на религиозната и на културната си традиция, т.е. няма никакво бъдеще народът, който се отрича, и то съвсем безпричинно, от своята собствена духовна същност, от нравствения идеял на предците си. И в замяна на това си позволява лукса да си прави скучновати етични кодекси, които са неспособно с нещо да трогнат човешкото сърце…
Няма коментари:
Публикуване на коментар