Голям философски въпрос е този. Изисква пространен отговор, но ще кажа само няколко думи:Тъй като сме на земята само веднъж, трябва много добре да обмислим на какво да посветим живота си. Защото е възможно да се отдадем на съвсем погрешни занимания. Разбира се, винаги можем да преоценим нещата и да поставим ново начало, но и това не може да става безкрайно много пъти поради лимитираното ни време на този свят.
Не знаем колко време ни остава. Ето защо е важно е да си поставим реалистични цели, които да може да бъдат постигнати в рамките на един живот, защото може да умрем, преди да сме ги постигнали. Но пък от друга страна тези цели не бива и да са прекалено скромни, защото може да ги постигнем прекалено рано в живота и да продължим да живеем, но вече повече или по-малко безсмислено. Да, животът не е проста работа.
Но анализът показва също така, че не би било добре да знаем часа на смъртта си предварително и, съобразявайки се с това, да решим какво да правим оставащото време. Подобно знание би имало по-скоро парализиращ ефект.
А какви да са нашите занимания въобще? Това можем да тестваме с мисловен експеримент в следния смисъл: ако знаехме точно часа на смъртта си, на какви занимания бихме се отдали до тогава? Вероятно това биха били нещата, на които най-много държим. Е, нека това бъдат и нашите занимания в реалната ситуация, когато не знаем кога ще умрем. В традицията на философията аз, разбира се, бих пледирал за духовни занимания.
Както е казал Аристотел: висшето щастие се състои в активното духовно съзерцание, защото то е богоподобно. А най-спососбни на това са философите, затова те са най-щастливите хора на света и при това любимци на боговете.
Или както казва Витгенщайн: шастливият живот е животът на познанието, напук на мизерията на света.
Автор: АНОНИМЕН
ЗАБЕЛЕЖКА от мен, Ангел Грънчаров:
По така поставения въпрос искам и аз да кажа нещичко, понеже темата наистина е необятна. А и никой философски въпрос не може да има окончателно решение, задоволяващо всички души, душите на всички хора. Ето един малък фрагмент от книгата ми ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО (Изкуството на свободата), в който се съдържат ориентирите на едно възможно решение на толкова значимите екзитенциални въпроси на човека, свързани или произтичащи от проблема за времето:
... Търсейки истината за човека, живота, свободата и битието, ние съзираме нейната неотделимост от “всичко поглъщащия поток” на времето. Всеки сам прави историята на своя живот, поредицата от живи и непосредствени актове на съществуване, която точно съответства на една също такава поредица от мигове. Съществуването ни не е безкрайно, то е движение между два бряга - раждането и смъртта - ние разполагаме с ограничено време, което в този смисъл винаги е “дефицитно” - независимо дали съзнаваме това. Казаното означава, че
човешкото съществуване е историчноа негов ресурс е именно времето. Връзката между живот и време трябва да бъде ясно осъзната и разбрана от всеки; в противен случай рискуваме да пропилеем живота си, оставяйки времето да “изтече между пръстите ни”, да стане “неуловимо” - както става с живака, който никога не можем да хванем. Трябва да се опитваме да усещаме плътността (и дори плътта!) на времето, трябва да се разделим окончателно с илюзиите, че времето е фикция на съзнанието или пък конструкция на физиката.
Рано или късно все пак ще разберем, че времето е реалност, неотделима от нас самите - и от живота ни - но по-добре е все пак този ден да настъпи по-рано, а не когато е късно. Ние така или иначе непрекъснато - с всичко онова, което правим - се стремим да се “вместим” във времето, да заживеем в синхрон с него, да не се разминаваме с неговите вътрешни “пулсации” и с възможностите, които то ни дава във всеки момент. Потребно ни е ясно разбиране за дълбокото екзистенциално естество на времето, разбиране на неговия автентичен жизнен смисъл - за да постигнем ефикасно онова “вместване” в неумолимия времеви поток, за което току-що стана дума.
Трябва да си дадем сметка за някои прости очевидности, които произлизат от нашата неизбежна потопеност във времето, от “вградеността” ни в него, от която зависи живота ни. Не бива да допускаме времето да ни “гони” и подтиква към едно или друго, а сме длъжни да станем страстни “преследвачи” на времето, впуснати във вдъхновено и упорито преследване. Гонейки, “дишайки в гърба” и “във врата” на времето, усещайки непрекъснато неговия неуморим ход или бяг, ние се приближаваме, по някакъв тайнствен начин, до дълбоко мистичното (но и така реалистично!) естество на живота. В този случай
преследвачът на времето
променя своята дълбинна нагласа спрямо живота и затова може да очаква нещо много повече от него. Онзи, който не цени времето и не го разбира - а значи се опитва да го “игнорира”, пренебрегне, “отстрани” от себе си - може да бъде уподобен на обезумял човек, качен на пробита в дъното си лодка, който при това се стреми да гребе против течението на реката - “реката на живота”. Такъв човек с последни сили и без дъх се надява да надхитри силата на времевото течение, но скоро изчерпва себе си в своята неразумност - и бива погълнат, потопен, преобърнат заедно с негодната си лодка.
Преследвачът на времето, напротив, усещайки неговото подводно течение, направляващо “реката на живота”, смело се гмурка, плува и дори бива носен от могъщото течение, не губи сили и във всеки миг надмогва инерцията, за да достигне успешно брега, който предварително е избрал - и към който с цялата си същност, страстно се стреми. За преследвачите на времето тъкмо поради това животът става наслаждение, не мъка и суетност, а радост и
усещане за пълнота
Те успяват да съхранят силите си за най-важното и най-значимото - защото не се “разпиляват”, а също и защото са се “концентрирали” преди това чрез ангажираността си с времето. Затова “преследването на времето” е философия и заедно с това изкуство на смисления живот, на живота, служещ на самия себе си, на своята изначална цялост и пълнота. В тази философия и в това изкуство всеки “смъртен” - но искащ да живее! - може да бъде посветен: ако иска да “застави” времето да работи за него самия...
Именно за някои от тайните (касаещи най-важното: “как става това?”) ще ни намекне настоящата книга. Онези, които вече са вътрешно готови за приемането им, ще разберат останалото - което не ни е дадено да знаем - и от “половин дума”. Защото тук “материята” е твърде фина, “хлъзгава”, “тъмна”, “изплъзваща” се, защото много неща са направо неизразими; но надеждата е, че... “сърцето всичко разбира”.
Да тръгваме тогава - щом е налице готовността и предчувствието за посока. Ще ни се наложи да минем през странните лабиринти на времето, в които досега сме се движили в непрогледен мрак; сега сме снабдени поне с кандило - ако не с фенер...
Няма коментари:
Публикуване на коментар