Истината ни прави свободни

събота, 22 януари 2011 г.

Две "анархистични" нововъведения в училище

Ситуацията в българското образование продължава да ме тревожи силно. Ето, тази сутрин чета Становище по проектозакона на МОМН, което е подготвено от приятелите от Новото образование. Там чета следното справедливо твърдение, което изцяло споделям:

Основният и достатъчен за провала на настоящия проектозакон недостатък е неговата идейна назадничавост. Предвид това считаме, че всеки коментар, пожелание или друг принос за неговото "подобряване", са хвърлени на вятъра време и усилия. Ние не желаем и не можем да си позволим да работим за построяването на нещо по най-добрия възможен начин, когато строежът му изобщо не е трябвало да почва... защото са сбъркани духът и основните му идеи.

Показателно е, че преди време някои от колегите от Новото образование влязоха в дискусия с мен когато заявих, че да се хранят надежди, че образователната бюрокрация има намерение да проведе една смислена реформа, правеща самата нея излишна, е съвсем безнадеждна работа. Както забелязвате, след като тия хора, радетели за едно наистина ново образование в България, опитаха всичко да си сътрудничат с Министерството, сега, в крайна сметка са се убедили на дело, че това е, казано на обикновен език, "умряла работа". Похвално е, че "Новото образование" вече е започнало да работи за създаването на закон, базиран на убеждението, че е нужно радикално преосмисляне на началата, върху които е поставено съвременното българско образование.

В същата тази насока работя и аз, но не за да правя проект за закон, а за да влияя за практическата промяна не само на съзнанията на идейно-философско и стратегическо ниво, но и на търсенето, изобретяването и прилагането на конкретни новости, които могат да подобрят ситуацията в самия образователен процес. За една такава иновация искам да напиша днес.

Преди време споделих (във връзка с ученическите протести преди Нова година), че имам предложение да отпаднат т.н. "неизвинени отсъствия", защото не те са начина да бъдат върнати и задържани учениците в класните кабинети; убеден съм, че начинът да бъдат задържани там не е административната принуда и заплахата от наказания, а е съвсем друг, същностен, т.е. е свързан с онова, което се прави в класната стая – и най-вече с това как то се прави. Необходими са коренни промени в самите подходи на основата на дълбоко преосмисляне на отношението учител-ученик. Длъжни сме да се откажем без жалост от ония остарели, архаични, банализирани и затова вече съвсем неработещи форми на отношение, които само пречат да се появи нещо ново, отговарящо на потребностите и интересите най-вече на учениците, но също така и на учителите.

Аз много съм писал в своята книга ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ за това какво именно трябва да се промени, та да потръгнат работите в една желана посока. Примерно, дълбоко съм убеден, че за да е така убит интереса на учениците към ученето - а то всъщност е основната им дейност - явно има нещо съвсем погрешно както в основанията, така и в начините на осъществяването й.

Един пример: учителят трябвало да пре-по-дава, а учениците пък трябвало да поемат тази "сдъвкана кашица" от знания и прочие. Откъде-накъде? Та нали даването наготово предварително погасява интереса на учениците, понеже от тях се иска само пасивно да възприемат наготово даденото, а не да бъдат участници в сътворяването му. Там, където няма търсене, творчество, копнеж по истината и пр., там неминуемо се настаняват убийствената скука, апатията, отвращението от ученето. Ученикът е този, който учи, него не го учат – нима е толкова трудно да се осъзнае толкова прости неща?! Ученикът и учителят са просто партньори в правенето, в реализацията на една толкова фина духовна дейност: развитието не само на умствените, но и на всички останали душевни заложби на пълноценно живеещата личност.

В училището трябва да се вдъхне живот и да се изгони онова, което пречи на живота. Учениците ще бъдат спечелени за каузата на собственото си личностно израстване само когато спрем повече да ги подценяваме и унижаваме. Оня, комуто наготово дават знания, сиреч, го смятат за неспособен сам да ги открие, сам да си проправи свой път до тях, е поставен в грозна ситуация на постоянна униженост. Като несъзнаван бунт срещу тази ситуация нашите ученици вече масово показват, че повече не желаят да участват в "процедурите", формите и средствата на собственото си, при това всекидневно унизяване.

Но не и за това ми е думата днес; написаното по-горе е само един, тъй да се рече, преамбюл. Ето че вече мога да напиша разбирането си по оня въпрос, който ме гложди напоследък особено силно.

Когато аз заявих, че трябва да отпаднат неизвинените отсъствия, та учениците да бъдат поставени в ситуация на свободен избор, касаещ собственото им образование, това мое предложение беше прието като кощунство. И като, разбира се, "незаконно". И като анархистично, като предпоставящо една невъобразима анархия. Да, ама не: аз го приложих на дело и се оказа, че нещата не се случват така, както си ги представят ония, които се плашат от всяко, дори и от най-малкото нововъведение.

Щом като съм бил длъжен (по сега действащите "разпоредби") да проверявам кои ученици са дошли за часа и кои ги няма, ОК, ще го правя. В началото на часа вписвам кои са налице, кои ученици липсват. А след това ги изкушавам към свобода по следния начин:

Въвеждам следното правило, важащо за моите часове. По всяко време всеки от вас може, без да ме пита, без да иска разрешение, да излиза от час. Не ме интересува къде ходи и какво прави. Явно има някаква нужда за да е решил да излезе. Нека сам да реши колко време ще стои извън кабинета и кога ще се върне. Ако реши, че няма да се върне, това си е негов избор. И си поема последиците в пълния им обем. Никой друг не може да носи отговорността за твоето поведение.

Казвам им това, и учениците се споглеждат. Разбира се, първият въпрос, който ми задават, е този: "Господине, а ще пишете ли неизвинени отсъствия ако някой не се върне в час?". Отвръщам: „Не! Аз вече съм проверил присъствието, той е дошъл за часа, а след това на своя отговорност е излязъл. Аз не ща, пък и не мога да го държа насила в час. Нали все пак не сте вързани с въжета за чиновете? Казах че всеки може, когато пожелае, да излезе, само това казах. Не е ставало дума за това да напусне часа и да не се връща. Условието е: този, който реши да излезе, да го направи по максимално безшумния начин, без да пречи на заниманията на останалите." Това казах на учениците, някои се опитаха да се "пазарят", искайки да изтръгнат от мен обещание да не им пиша отсъствие ако не се върнат в час, но не постигнаха желанието си.

Беше ми интересно какво ще стане. При това им поставих още едно условие, тъй като наближаваше края на срока. Ето го и него:

За да получите срочна оценка по моя предмет трябва да имате най-малко три изпитвания и оценки. Ония, които нямат, оттук-нататък сами трябва да решат кога желаят да бъдат изпитани, за да получат липсващите им оценки. Времето е малко, има доста хора за изпитване, ала не чакайте последния момент (когато „ножът опре о кокала”), както сте свикнали, а сами решете кога да ви изпитам. И побързайте. Ония, които се правят на разсеяни и чакат до последния момент, ако се окаже, че накрая няма време да ги изпитам, ще получат толкова "служебни двойки", колкото изпитвания не им достигат до три. И има още нещо: ония пък, които имат три или повече оценки, също трябва да проявят активност в оставащите часове, за да ме убедят, че заслужават съответното ниво: 6, 5, 4, 3. Ако и те не направят нищичко, също ще получат по една "служебна двойка".

Ето че ситуацията се усложни. Разбира се, веднага се намериха ученици, които, не направили и най-малък опит да я осмислят в целостта й, станаха и един по един си излязоха от стаята. Общо взето средно по 3-4-5-6 ученика от клас си излизаха, а повечето от тях и не се връщаха. Но пък за сметка на това се оказа, че атмосферата значително се подобри: тия, които бяха решили да останат, вече знаеха защо остават!

Нововъведението проработи. Тия, които отначало си излизаха, в един момент почнаха да остават, понеже времето течеше, а пък те трябваше сами да решат кога да бъдат изпитани. Или пък да проявят активност за да ме убедят, че съответната крайна оценка е справедлива и заслужена. Работите потръгнаха. Тия ученици, които проявиха пълна безотговорност, и до последно се "ослушваха", получиха "служебни двойки", но те бяха сравнително малко.

Но във връзка с тия проблеми около "оформянето" на крайните срочни оценки у мен в един момент се породи идеята да направя нещо коренно различно в начина на изпитване през втория срок. Измислих следната "точкова система". Казах на учениците следното:

Въвеждам под формата на експеримент следната "точкова система". Искам да разбера дали ще проработи, това много ме интересува. Знаете, че в часовете по философските предмети основната тежест пада върху самостоятелното осмисляне на проблемите при подготовката за часа. В час имаме време да обсъдим само това кой какво е постигнал и как е разбрал нещата. Та в час аз повече няма да изпитвам. Няма никой да бъде "вдиган" от мен за изпитване, нека всеки сам решава кога ще се включи в обсъждането на проблемите. Темите оттук-нататък ще ги обособя в цикли, състоящи се от по 2-3 теми. Темите от един цикъл ще се обсъждат, да речем, в 4-5 учебни часа. По време на обсъжданията всеки час участвалите ще получават съответното количество точки. Ония, които най-много са допринесли за изясняването на проблемите, за търсенето на истината по тях, ще получат най-много точки, да речем, 3. Ония, които са допринесли също, но не толкова, колкото най-добрите, ще получат две точки, а пък ония, които имат все пак някакъв, но не толкова сериозен принос, ще получат 1 точка. Които обаче с нищичко не са допринесли за изясняването на проблемите в часа, няма да получат никакви точки. В решаването на това кой колко точки ще получи съобразно приноса ще участваме всички, аз няма да решавам еднолично, но моето мнение все пак ще бъде меродавно – особено когато има съществено разминаване в оценките.

И така, от този момент можете да приемете часа като място за съревнование или конкуриране, като целта е всеки да има по-съществен принос в решаването на проблемите, респективно, да получи повече точки. Точките от всички часове се сумират, и в крайна сметка всеки ученик ще получи за съответния цикъл някаква оценка. Ония, които за тия 4-5 часа, в които трае обсъждането по съответния цикъл, са получили най-много точки, да речем, 10 и нагоре, ще получат отлична оценка за този цикъл. Съответно ония, чиито принос е бил оценен общо, да речем, на 6 до 9 точки, ще получат оценка "много добър". И така нататък. Който не е събрал нито една точка, да се сърди на себе си, той ще получи слаба оценка за този цикъл. Която след това трябва да поправи като се яви подготвен в часа за консултации, в извънучебно време. Ония пък, които пречат на обсъжданията, развалят обстановката, ще получават "негативни точки" – за всяка проява по една. И тия точки могат да бъдат "анихилирани" само от позитивни точки, давани за принос. Това е в общи линии новата система. Как я възприемате?

Учениците общо взето бяха озадачени. Но интересното е, че тъй като е нещо ново проявиха все пак любопитство. Даваха предложения, никой почти не остана безразличен. Забелязал съм, че младите по начало обичат новостите, промените, изненадите, а рутината, стереотипното, все едно и същото ги отвращават. И ето, през втория срок ще експериментирам "новата система". Убеден съм, че ще е по-добра от досегашното. Ето как протичаха часовете при мен досега:

Обикновено аз в началото на часа питам има ли към мен въпроси, които са затруднили учениците в стадия на самостоятелното осмисляне, протичащ при подготовката у дома; обикновено към мен няма въпроси, а в редки случаи има. Когато има, нещата протичат по друг начин, аз отговарям, завързва се дискусия, времето изтича, ала в дискусиите обикновено участват 1-2-3-4-5 ученици най-много (от 25-30-тина общо), останалите пасуват, а мнозина даже и не могат да се вслушат в това, за което се говори. Когато няма към мен въпроси, тогава аз предлагам оня, които иска да сподели какво е разбрал и постигнал по темата, да заповяда да се изкаже. Обикновено няма желаещи, или ако има, това са 1-2-ма, все едни и същи активни ученици (останалите ги наричат подигравателно "зубъри"). Останалите пасуват. Тогава аз си избирам някоя "жертва" за изпитване по списъка. Жертвата уплашена трепва, примирена със съдбата си, а пък останалите си отдъхват, че този път им се е разминало. Обикновено изпитваният по този начин ученик получава "двойка", дори ида се опита да ме баламосва с някакви баналности и "общи приказки", уж имащи някакво отношение към темата. Следва нова "жертва", тя пак трепва заради лошия си жребий, а другите също така облекчено си отдъхват (за известно време).

Общо взето по тази схема се развиват часовете не само при мен, а и по принцип в днешното училище. Така обаче не може повече да продължи. Глупаво е да си продължава така, а ние да се успокояваме, че нищо не може да се промени, понеже учениците били "незнамкаквиси", "лоши", "мързеливи", "инертни", "незаинтересовани" от нищо и пр. Учениците са такива или други според обстоятелствата, в които са поставени. Ако се променят обстоятелствата, тогава ще можем да видим нашите ученици и от друга, стояща досега в сянка, страна.

Защото иначе те са прекрасни млади хора, поставени обаче в унизителни обстоятелства. Обстоятелства на принуда, на несвобода, на всякакви, понякога и изтънчени репресии и гаври, на незачитане на личността им, на невъзможност да изявят богатството на своята личност. Ний, българите, не зная дали сте го забелязали, но сме перфекционисти в пилеенето на най-скъпото, което имаме: личностният, човешкият потенциал на нацията си. Тук ни бива като никъде другаде. И затова сме довели нещата до този хал. Бедни и унизени сме като... като... просяци, като… църковни мишки, като... магарета на мост, знае ли човек да каже как точно и колко именно сме унизени и бедни?!

Но се знае поне това: всичко тръгва от училището, всички пътища на личността тръгват оттук. А пък стартът в живота е най-важното. Фал(ш)стартът на милиони млади хора в днешното анахронично българско училище е лукс, който не можем повече да си позволяваме. Той трябва да бъде избегнат и предотвратен по всякакви начини. Така повече не може да продължава.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ