Истината ни прави свободни

четвъртък, 4 април 2013 г.

Дълбокият нравствен и духовен смисъл на ситуацията, в която се намира българският учител

Все още съм много зле със здравето си, чувствам се отвратително, не мога да пиша, не мога да издържам повече от 10 минути на компютъра и лягам на леглото; пия хапчета, предписани ми от невролог, болките по цялото ми тяло сякаш са на път да отшумят, поне сякаш отслабват, ала за сметка на това не мога да стоя на краката си, имам световъртеж, губя равновесие, на моменти болките в главата ми са така силни, че имам чувството, че мозъкът ми ще се пръсне. В такъв момент едва се довличам до леглото; е, старая се да не се залежавам прекалено, даже дневно гледам да излизам, внимателно, на улицата за разходка, ала ето, вчера, като излязох на разходка, едва се върнах после, понеже ми стана много лошо (наложи ми се да се прибирам с автобус, щото не можех да ходя). Ето в тази ситуация (добре поне че е сега е ваканция, за да не губя часове с учениците) снощи от печатницата ми съобщиха, че е излязла новата книжка на списание ИДЕИ, трябва тия дни и с нейното разпространение да се занимавам, ала нямам никакви сили. Моля предварително за извинение заради очертаващото се закъснение: абонатите обаче все пак ще получат книжките си най-късно до седмица.

Иска ми се обаче да напиша сега някой и друг ред, за да не е съвсем без нищо блогът ми. Въпреки че съм доста изтощен - най-вероятно болестта ми се дължи на преумората, на изтощението, което си докарах, понеже напоследък се скъсах от работа, с часове не ставах от компютъра! - ми се ще да напиша нещичко, което най-много ме вълнува. Оставям настрана политическите коментари, ето, искам обаче да обърна известно внимание на случващото се в Националната гимназия за древни езици и култури в София. То според мен е твърде симптоматично и дава ясни знаци за цялостната ситуация в българското училище напоследък. Заедно с историята около Хуманитарната гимназия в Пловдив, а пък преди това и историята в училището, в което моя милост работи (ПГЕЕ-Пловдив), тия няколко истории показват всичко най-значимо, което ни е потребно, ако искаме да се ориентираме какво всъщност се случва. А случващото се вещае дълбоката потребност от незабавни промени - нещата така повече не могат да продължават.

Националната гимназия за древни езици и култури в София е едно най-елитно и доста специално учебно заведение; и ето, случващото се тям ни говори толкова много, дали обаче сме в състояние да разберем какво точно става - и защо става така? Идва някаква нова директорка и тя за кратко почва да уволнява дисциплинарно разни учители. За да си събере "компромат" спрямо тия учители била прибягвала до ето такъв номер: повиквала ученици с по-нисък успех, уговаряла ги да пишат жалби срещу дадени неудобни й учители, като им обещавала, че като изгони тия учители, жалващите се ученици, предполага се, ще бъдат облагодетелствани с някакви благинки, примерно, с по-височки оценки! Представяте ли си?! От какво се жалват тия ученици можем да си представим: нарочените за уволнение учители не си спазвали програмата, не били преподавали "стриктно" според разпоредбите на Министерството, явно си позволявали едно по-свободно отношение към учениците, някаква учителка пък е обвинена в това, че била "принуждавала" учениците си да четат нейна книга, пълна при това, представяте ли си, с "нейни интимни и срамни еротични преживявания"; изобщо инструментариумът на административното отмъщение за свободолюбието на някои учители съвсем не е богат. Директорката (тя изпълнявала тази функция отскоро, по-малко от година) се изхвърля, че била искала да "въдвори академизма", да въведе ред, ей-такива незадоволителни общи приказки си позволява да дърдори явно престараващата се администраторка, но явно си личи, че е върл враг на личностното отношение на учителите спрямо учениците. И ето, в резултат стават едни крайно недостойни истории, "колективът" от учители се е разделил на две, една част са подлизурковците пред началството, но има и известен отпор, има колеги, които категорично се противопоставят на административния терор и държат на достойнството си, на творческия и свободолюбив, на толкова възвишения смисъл на учителстването. Лошото е, че и учениците са въвлечени в тия борби, ето това е най-лошото, но пък то е неизбежно: не може учениците да бъдат държани настрана от тия проблеми, които така пряко ги засягат. Родителите, разбира се, също, предполагам, не са изцяло индиферентни, и ето, скандалът, който се оформи в това училище, е превъзходен, не по-малко изразителен и от случващото се в Хуманитарната гимназия в Пловдив.

Понеже са ми твърде близки тия неща, понеже и лично на мен са ми се случвали, и то неведнъж, понеже всичко това съм го преживявал, понеже много съм мислил за цялостната ситуация в училище, понеже също така и много съм писал за тия проблеми, сега имам предимството да мога да си позволя да бъда съвсем кратък. За кой ли път се поставят и в този казус крайно важни проблеми, на които е време да се потърсят верните отговори. Ето някои от тия въпроси. Нима е непременно добър учител "буквоедът" и педантът, т.е. оня учител, който е примерен изпълнител на инструкциите на високопоставеното началство, сиреч, е неспособен за творческо отношение към своята работа? Нима е непременно лош учител оня, който, воден от съзнанието за дълбокия творчески характер и призвание на учителстването - учителстването е една по същество духовна мисия, която не може да се обезличи чрез точното спазване на разни инструкции! - поема огромни рискове, само и само да помогне някак на учениците да усетят нещо най-значимо, от което зависи бъдещата им реализация като свободни и отговорно съществуващи личности? Другояче казано, целият проблем се свежда до това: трябва ли съвременният български учител да има гарантирана от закона свобода и автономия на своята несравнима с нищо друго духовна мисия?! Разбира се, че трябва да има, че без тия гаранции учителят бива превръщан в прост изпълнител на инструкции, с което се убива най-възвишения, така дълбоко потребен смисъл на учителското призвание?! Е, има учители, които и в настоящите условия правят нужното да са верни на висотата на своята духовна мисия, има обаче и учители, които, в името на собственото си спокойствие, именно за да си нямат излишни главоболия с началството, са се принудили да капитулират, да изневерят на мисията си - с което, както и да го погледнем, нанасят неизчислими вреди на възпитаниците си: понеже учителят в съвременни условия е длъжен да прави всичко, за да насърчава личностното развитие на младите хора, а не да убива техния личностен порив към самоизява; както, уви, често се прави в масовия случай.

Учителят не може да бъде превърнат в бездушен чиновник, какъвто искат да го виждат администраторите, ето затова и съвременният български учител е изправен пред тази дилема: кому да се подчини, дали да бъде верен на призванието си, или да се принизи да угажда на началството, с оглед да си няма главоболия? Това е именно дълбокият нравствен смисъл на ситуацията, в която се намираме ние, българските учители. Разбира се, всеки решава сам, според съвестта си, какво да прави. За жалост обаче, в името на собственото спокойствие, мнозинството от учителството фактически дезертира от изпълнението на толкова възвишената си духовна мисия. А така не бива да бъде. Понеже коренният, автентичния, дълбокият интерес на младите хора трябва да бъде водещото, безусловно значимото, онова, с което единствено трябва да се съобразяваме. Но колцина мислят така? И какво става с тия, дето имат смелостта и дързостта да бъдат верния на същинската си мисия като учители? Тях в днешните условия ги обявяват за "нарушители", тях ги уволняват и гонят, тях ги репресират, на тях им устройват, както виждаме, толкова много мръсни номерца, с надежда да бъдат пречупени, да бъдат огънати, да се принудят да се превърнат в прости изпълнители на волята на началството.

Живот и здраве да е, още много може да се пише по тия проблеми, ала за жалост в момента вече нямам сили. Наистина много съм отпаднал. Трябва да спирам дотук. Казах нещичко, като отправна точка, останалото се подразбира. Както и навсякъде в българския живот и тук, в тази сфера на училищния живот, главният проблем е личностен, е нравствен, е въпрос на съвест, на съзнание за дълг, за отговорност пред бъдещето ни. Дошло е време, в което се налага да осъзнаем потребността от коренна промяна, иначе, ако нямаме тая смелост, агонията ще продължи, а от тази агония никой няма полза. Това, че ние, българите, не сме дорасли до нивото да приемем с ясно и чисто съзнание пълните отговорности на свободния живот ни е главния проблем; мислим си, че с половинчатости нещо можем да постигнем, е, не може, вижда се, че не може да се постигне скок в развитието ни, а може единствено да продължим да затъваме в тресавището, в блатото на собствената си дезангажираност и безотговорност спрямо собствената си съдба. Вече се вижда, че е дошъл моментът ясно да разберем какво самият живот иска от нас и да го приемем с ясното съзнание, че повече не бива да залагаме на собственото си малодушие, на собствената си слабост.

А от нас животът иска едно: да бъдем личности в най-възвишения духовен смисъл на тази дума. А личност се става едва когато се отдадеш на свободата си, когато поемеш в пълен обем нейните предизвикателства и рискове - друг път за това няма. Другото е хем недостойно, хем продължава да ни тика в мизерията, в бедността, от която вече би трябвало да сме се преситили съвсем. Пътят към богатото и достойно съществуване тръгва от беззаветното отдаване на свободата; загадката на човешката личност се крие точно тук.

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, февр. 2009 г., 520 стр. Книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, външно погледнато, е систематичен курс по философия, в който обаче твърде експресивно се тълкуват и вечните въпроси, вълнуващи човешките същества на тази земя. Подобна форма, именно курс лекции по философия, осигурява на автора така потребната живост, непосредственост и свобода в общуването със съзнанието на читателя. През цялото време той се стреми да бъде близо и да не изневерява на ония неизбежни сърдечни трепети, благодарение на които човекът става човек – и личност, разбира се. Опитва се да приобщава съзнанието на читателя към така вълнуващата мисловност на непреходното, която именно е истинското богатство на човека.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ