Да си учител в съвременните български условия е най-тежка, неблагодарна и проклета дори работа. Което води дотам, че ония, които проявяват себеотрицанието да продължават да бъдат учители, са нещо като камикадзета, знам ли как да ги нарека вече?! Напълно изтощаваща, направо убийствена работа е учителската. Доказателство? Ето го: в училището, в което работя, за период около пет години пет преподаватели починаха (умряха) скоропостижно малко преди или след като току-що са се пенсионирали! Това все нещо трябва да говори на безсърдечното, обръгнало на жестокости, от подлости и от наглост общество.
Тия дни се провежда нещо като "обществено обсъждане" на най-новия проект за нов Закон за училищното образование. В това обсъждане обаче комай съвсем не участват и трите най-заинтересовани от съдбата на тая сфера страни: родителите, учениците, учителите. Всевластната образователна (министерска) бюрокрация изцяло дирижира положението: в медиите се канят предимно продажни анализатори, които прочувствено пеят панегирици и хвалят мъдростта на министъра - и великодушието на самата тази бюрокрация, която, видите ли, ей-така, заради едното си добро сърце, била отпуснала еди какви си "новости" и "промени".
Думата "свобода" обаче в тия обсъждания е забранена дума. Нея няма да я чуете, ако пък някой я произнесе, това се възприема като нарушение на добрия тон. За това доколко е отчайващо положението ще ви дам два примера. Първият: никой не чува и не обръща капчица внимание на реакциите на няколкото родителски организации или, да речем, на граждански сдружения като Движението за либерализация на образованието. Вторият пример: на обсъждането на проектозакона, организирано от
ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ в училището, в което работя, не дойде нито един, повтарям, учител или пък представител на администрацията! Въпреки че всички бяха поканени. Но да оставя това. Ето за какво всъщност започнах да пиша; искам да представя един конкретен пример, свидетелстващ за отчайващата ситуация, в която се намира българското училище.
Не съм си измислил този пример, той е съвсем истински, т.е. взет е от реалния живот. Нищо че на мнозина може да прозвучи съвсем неправдоподобно. Няма да кажа (засега) в кое училище този инцидент се е случил. Защо го правя всеки що-годе мислещ човек може да се сети сам.
В час в 8-ми клас, докато учителят пише на дъската, хулиганстващ ученик взема бутилка от кока-кола, наполовина пълна с вода, цели учителя в главата, хвърля и удря право в целта! Разбира се, не си признава кой е злосторникът, но след намеса на педагогическия съветник и на зам.-директори хулиганинът е открит. Оттук почва истински интересното: как бюрократичната образователна система ще реагира на случая. Понеже нямам перото на Кафка, моля да ме простите, щото наистина съм безсилен да представя абсурдността на случващото се. Но ще опитам.
Учителят, който е ударен по главата, е различен от повечето учители. Той има един дефект: не е способен на сурово авторитарно отношение към учениците. Той е един изключително интелигентен, благороден и добродушен човек. Той е прекрасна личност, поставена в свинска среда, в среда на пълна свинщина. На това основание системата тълкува случилото се ето как:
- Г-н Х. не може да овладее учениците. За да се случи такъв инцидент в негов час явно и той има отговорност за случилото се. Не можем да виним само учениците. Същите тия ученици в часовете на други колеги се държат най-прилично. Кой е виновникът тогава положението в часовете на г-н Х. да е така плачевно? Едни колеги стават за учители, други, уви, не. Тази е логиката на живота, драги ми Грънчаров. И прочие.
Старая се да цитирам думи на съответното длъжностно лице, към което се обърнах, понеже като изследовател за мен е крайно интересно да разбера какво ще стане, каква позиция ще вземе властната инстанция по крещящия по скандалността си случай. Пък може и на мен самия, в мой час да се е случил инцидентът, за който говоря, защо пък не?! Може пък мен да са ме ударили по главата с полупълна бутилка кока-кола (от тия, дето са пе-ве-це, 330 милилитра ли бяха?). Е, и да не са удари моята глава, аз съм особен човек, така съм устроен, че и мен главата ме боли така, сякаш мен са ударили. Както и да е. Намесих се и намесих себе си в случая, да го наречем, по хуманни причини. От друга страна, казах, съм длъжен да се придържам о "жизнената реалност", понеже, както предупредих, нямам въображението и таланта на Кафка. Прочее, ако Кафка разбере какво се е случило, ще умре от срам, понеже ще бъде засенчен до крайна степен.
Продължавам. Та питам плахо аз:
- Добре де, но сега какво ще се случи с провинилия се ученик? Ще бъде ли наказан? Как ще реагира администрацията? Как ние, учителите, трябва да реагираме в случая? Това е опасен прецедент; ако не се реагира адекватно, ще стане в един момент страшно за всички! Нещо трябва да се направи все пак. И прочие, роптая смирено аз.
На което ми се отвръща ето това:
- За жалост, нищо не можем да направим на ученика, който е извършил деянието. Той е под 16 години, т.е. не можем, нямаме право да го изключим от училище. Нищо не може да се направи. Е, може да го накажем с извършване на "обществено полезен труд". Ето, примерно, ако навали пак дебел сняг, може да го накараме да рине сняг. Или да покопае в градинката ако сняг повече не навали. Това е положението, колега Грънчаров.
Колегата Грънчаров, сиреч, моя милост, се пули и не схваща: нищо не могло да се направи?! Значи учениците тероризират необезпокоявано своя учител, направили са живота му черен, администрацията добре знае това, предприема такива полу-мерки, че в резултат ефект никакъв, даже дори става по-лошо: щото при всяка погрешна стъпка на администрацията учениците още повече пощръкляват, тъй като излиза, че сякаш са били насърчени! Грешката в тая област сурово се наказва. Да, обаче кой ти мисли за това, всеки се мисли едва ли не за велик, едва ли не за факир, правят администраторите грешки без да им мигне окото, мислейки се за непогрешими?! И се оказва в крайна сметка следното:
- Учителят сам си е виновен, че са го ударили! Мен защо не ме ударят, а? А него го удариха, какъв е изводът, наивни ми колега Грънчаров? Разбира се, че той, ако погледнем глобално, сам си е виновен и то изцяло.
Чувам това, и се фащам за сърцето да не получа инфаркт! С другата ръка се хващам за стола, за да не падна! Кафка, казах ви, ряпа да яде: жертвата, учителят, и то именно добрият учител, учителят-личност, не учителят-куче, сам си е виновен, и трябва да бъде изгорен както се изгаряло в античността жертвеното животно; димът му отивал в дар на боговете. Днес, в днешно време, ний жертвените агнета не ги изгаряме, да не сме луди да ги изгорим, ний ги печем, и след това ги ядем! Ний сме нещо като канибалите, в койнкретния случай с "провинилия се учител". Ето, сега значи трябва да изядем жертвеното агне на системата г-н Х., щото, видите ли, той си бил виновен че са го били ударили! Успявам да смутоля само ето това:
- И какво ще става оттук-нататък? Какво може да се направи? Може ли изобщо нещо да се направи? Къде отива човечността?! Та това е жестоко, нима не го усещате?! Срамота!!!
Отвръща ми се горе-долу ето това (за жалост не си ги записвам тия разговори, а пък предупредих, че нямам таланта на Кафка); та ми се отвръща ето това:
- Най-чист вариант е г-н Х. сам да се оттегли от учителстването изобщо. (Възроптавам незабавно: "Но той е работил цели 28 години досега, как се е оправял толкова време, а сега искате да го жертвате, искате да хвърлите цялата вина за него?!") На негово място ще дойде друг, който е почти сигурно, че ще се справи вече. Да, но Грънчаров, времената се менят, днешните ученици са съвсем други. Новите времена искат нови хора. За жалост, така е.
Моя милост не се предава; казвам ето това:
- Какво, искате да ме убедите, че в днешно време за учител, който е интелигентна и благородна личност, който чисто и просто е добър и дори прекрасен човек, вече няма място в училището? Какво излиза: в днешното училище учителите, за да оцеляват, трябва да са простаци, та да са донейде адекватни на учениците си, така ли? Или трябва да са нравствени уроди, така ли? Трябва да са безскрупулни, трябва да са нахални, трябва да са арогантни, за да бъдат слушани и уважавани, тъй ли? Давате ли си сметка до какво ще доведе това, ако точно такива почнат да са учители на децата ни? Боже мили?!
Да спра дотук, а? Нямам таланта на Кафка, за жалост. Нямам думи! Пресекнаха ми думите. Нищо не могло да се направи на хулиганина! Което означава, че в това училище вече учениците ще могат да правят с учителите си всичко, каквото поискат! Е, към някои учители може и да се смилят, щото им се виждат "добри", но към други ще бъдат още по-безжалостни.
Хунвейбинщината в българските училища напира, а противодействие - никакво. Който не знае що е "хунвейбин", нека да си направи справка. Хунвейбинът е урод на изцяло комунизираната среда, който тормози както си иска своите учители (професори) и пр. Това е било по време на "културната револяция" в комунистически Китай. Ний сме на път вече да надминем тая хунвенбийщина. Става все по-страшно в българските училища! Усещате ли го поне малко, а, драги ми дремлювци?!
Това, че ученици в днешното българско училище се пребиват (и дори убиват!) взаимно - нали се поговори и пошумя за такива случаи, ала скоро се забрави всичко! - е само началото. Тепърва предстои да стигнем до по-високата степен на същия този процес: учениците ще тормозят и ще бият учителите както си искат! Това вече се случва, но учителите все още, с последни сили, удържат положението. Като жертват всичко: нерви, психика, здраве, живот, всичко, абсолютно всичко! И като в резултат мнозина плащат всичко с ужасна и жестока цена: отиват в гроба преди да се пенсионират, а някои, дето са по-чувствителни, и много преди това. Да живей анархията, която е майка на реда!
Цялата, повтарям, цялата тежест на случващото се в българското училище ляга на крехките плещи на нещастния български учител. Чиновниците, властниците в образованието, си клатят краката на бюрата и нежно мечтаят за бонуси, а пък за учителите е отредена ето тази участ: делото по спасяването на давещите се е дело на самите давещи се. Да се оправя всеки както може! Да стиска зъби, да скърца със зъби, белким устиска до пенсия! Или до гроба докато устиска, все тая. Щото каква ти е ползата от пенсията след като ще се довлечеш до нея с последни сили, с изплезен език и с рухнала психика?!
Дадох малък пример, който може би ще развълнува някого, но, признавам си, не вярвам в това. Майната им на тия нещастници учителите бе, те и без това нищо не правят, ами си клатя само краката и си земат мизерните заплати! - крещи еснафът-простак, сладко-сладко млящещ с мазни усти кебапчета и пийващ си, разбира се, биричка или винце. Представете си как е възпитал своето дете тоя простак с мазните уста и буйните косми, дето стърчат отвсякъде от него, от вежди, от гърди, от нос, от уши, отвсякъде! И тогава ще си представите на какъв огън се пържат днешните български учители. Но на кой ли му пука за тях? Да мрат като са имали злата участ да искат да са учители, т.е. да са що-годе умни, възпитани и прочие хора? "Умни" ли рекох? Те ако бяха умни, що тогава правят из училищата? Нима умен човек ще търпи тоя кошмар и ден?!
Та учителят г-н Х., дето е ударен по главата с бутилка кока-кола, е един прекрасен човек, когото имам честта да познавам - и който всеки Божи ден със свито сърце идва в училище, където хулиганстващи и разпасали се ученици го тормозят без жал. И без капчица срам! Не само него тормозят, ала простаците, нахалниците са особено жестоки към ония, които изобщо не са като тях. На това ний, философите, му думаме "онтологическа несъвместимост".
Това е положението. Няма кой да се смили над него, няма кой да му помогне, никой, даже колегията, сякаш е на принципа: сам си е виновен, никой друг не му е виновен! Не знам давате ли си сметка какво значи всичко това. И до какво то ще ни доведе съвсем скоро? Не сфащате ли? Милите, не сфащат?!
Ако някой, който много се вълнува относно това кой пък е тоя загадъчен г-н Х., нека да смята: аз, Ангел Грънчаров, учител по философия, съм този човек. Така смятайте. Казвам така, щото съвсем няма значение кой е той конкретно. Г-н Х. е български учител. И бутилката кока-кола, която се стовари върху главата му, удари по-скоро не неговата бедна глава, а шибна презряното спокойствие на това общество относно случващото се в неговите училища. Тая бутилка шибна главата на всеки един български учител, ала, за жалост, мнозина съвсем не усещат това. И се правят на изоглавени! За което, предупреждавам, ще платят страшна цена.
Всички, прочее, ще платим тая цена. Всички до един. Нещата съвсем не са базобидни. И родителите, и свестните ученици, и изоглавените, и учителите, даже и величията, които ни управляват. Всички. Което става в нашето училище днес, ще рефлектира утре със страшна сила върху цялата нация. Но кой ти да мисли за това? Да си гледаме кебапчетата и биричката! Майната и на Българията!
Ще завърша с това - виждате, темата е такава, че от доста време се глася да свърша, ала все не мога! - да, тоя път наистина ще завърша със следното. Пак с един пример.
Преди години един ученик, трябва да са минали поне пет, ако не и повече години вече, та един ученик, било пийнал, било под влиянието на опиати, било под влиянието на упойващи лекарства, това така и не се разбра, срещна една учителка в коридора - и то каква учителка, хем личност от голям мащаб, хем добра, хем, дочувам, и строга, и справедлива, такива учители все по-малко има из нашите училища! - та срещна той тая учителка и по най-каруцарски начин я напсува. Да, просто я напсува. Проведе се цял учителски съвет върху инцидента. Много умувахме тогава какво да правим. Простихме му. Извини се, и толкоз. Но го накарахме да трепери дълго време и да изпие до дъно горчивата чаша, та да осъзнае цялата грозота на това, що си беше позволил да стори.
Оказа се, че тоя ученик - той, прочее, беше и твърде талантлив - заслужаваше да бъде спасен. Както и да е. Минаха 5-6 ли малко повече годинки. Един ученик от 8-ми клас удари с кока-кола бутилка по главата учителя си, който в това време пише на дъската. Институцията смята вероятно, че "нищо особено" явно не е направил. Аз с такова отношение не съм съгласен и ето, изразявам си реакцията. Не съм вещ или предмет, а съм човек - и имам правото да реагирам.
Ще чакам с интерес какво ще се случи по пролюбопитния казус и, живот и здраве да е, непременно ще ви известя. Това е моят дневник и ще си пиша в него каквото искам. Колкото и да е неприятно това за някои.
Прочее, който желае да си поръча тази книжка (152 стр.), би могъл да го стори като пише на моя имейл, който се намира в КОНТАКТИ на блога ми. Цената, понеже тиражът е бутиков, е 6.00 лева, толкова, колкото струват производствените разходи на такава книжка в малък тираж. Авторът не ще никакво възнаграждение за труда си, т.е. подарява стойността на труда си на своите евентуални читатели, които, предполага се, могат да бъдат предимно млади хора, тъй като тъкмо за младите и написах книгата си.
Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.
