Вчера в ПГЕЕ-Пловдив се проведе събрание на секцията към синдикат "Образование" към КТ "Подкрепа", свикано от председателката на организацията Камелия Стоянова, синдикален лидер и също така помощник-директор на училището (!). Повод за свикването е моя жалба до Регионалното и Национално ръководство на синдиката: виж
Изключително интересен психологически и нравствен казус, показващ реалната ситуация в българското училище. Искам тук вкратце да представя какво се случи на това знаменателно събрание, тъй като любознателният читател, убеден съм, ще бъде възхитен от разразилата се интрига. Но преди това искам да кажа нещо в един по-друг, изцяло принципен, дори философски план.
След случилото се вчера - а вчера ръководителката на синдиката, не затруднявайки се особено с мислене, се опита да разиграе позорна сценка, твърде много наподобяваща заседание на "народния съд", на което "възмутените народни маси" без жал громят подлия "враг на народа", именно моя милост! - решавам твърдо в тази история да заема позицията на Сократ: с весела ирония да застана над вършещото се безумие, над изстъпленията на арогантната глупост. Ироничното отношение е задължително, понеже иначе човек се принизява да застане на една и съща плоскост с хулителите и оплювателите си, не показващи особена склонност към осмисляне на това, което правят; защото ако малко поне се замислеха, щяха да се ужасят заради непристойната глупост, която са си позволили. А човек се държи глупаво когато се е оставил под властта на някаква недостойна емоция, подхранвана, предполагам, от предчувствието за интелектуалното и морално превъзходство на обекта на демонстрираната толкова неуместна ненавист - все пак всички сме хора, защо тогава се ядем взаимно?!
В такава една ситуация да се ядосваш или да страдаш е абсолютно излишно и също така е твърде глупаво; но да реагираш иронически, с ирония, означава да застанеш на едно по-високо, всъщност свободно и философско ниво, където си недосегаем от грозните набези на хулителите си, които в един момент ще осъзнаят, че техните усилия са съвсем напразни: просто не могат да докоснат иронически настроения обект на ненавистта им. Понеже той стои значително по-високо от тях. Аз някога ще пиша повече по този въпрос, та да поясня смисъла на това велико изкуство,
сократовата ирония, имаща пряко отношение към вечната битка с арогантната и немирна глупост, сиреч, с подпомагане раждането на истината, което, както и да го погледнем, си е същинско изкуство.
А сега да се върна на разказа си. Искам в началото да ви предупредя: описваните събития звучат абсолютно невероятно, но съвсем не са плод на нечия фантазия; всичко е взето от непосредствения живот, независимо от неправдоподобността и от абсурдността си. Та ето какво се случи на това паметно събрание, което заслужава да бъде увековечено в аналите на непредставимия български живот, течащ в нашето крайно странно и болезнено време. Време, в което обществото ни мъчително се чисти от останките на заразата и отровата, наречена комунизъм.
Понеже имах час (а тия напрегнати за всички последни дни на учебната година учителите "оформят" годишните оценки на учениците) се случи така, че закъснях малко за "мероприятието"; разбира се, надлежно бях повикан от специално изпратен вестоносец. Когато влязох, забелязах, че залата беше беше пълна; явно организаторът се беше погрижил всички да присъстват предвид важността на събитието. Синдикалната председателка К.Стоянова откри събранието и започна своята историческа реч, която, за жалост, понеже нямам таланта както на безсмъртния Шекспир, така и на недостижимия Алеко, съвсем не мога да възсъздам; но ще се опитам да ви приобщя поне малко към есенцията на събитието. Разбира се, вечно ще съжалявам, че не се сетих да предложа да се направи видеозапис или поне аудиозапис на изреченото на туй наистина паметно събитие; ако бях предложил, ако се беше приело, сега щяхме да разполагаме с безценен психологически достоверен материал, който щеше да възторгва до екстаз бъдещите историци на нашето шантаво време.
Както и да е. Макар да е крайно трудно, ще опитам, както казах, да ви предам поне основното, така, както аз съм го приел. Любезната г-жа Стоянова в един момент на речта си сама се сети и предложи да публикувам в блога си протокола на това историческо събрание - предложение, което аз сега с радост приемам, независимо че един сух протокол едва ли може да отрази цялото богатство на протеклия пред очите ни пищен психологически процес. Процес, който с чиста съвест мога да определя дори като шоу, като едно твърде забавно и незабравимо представление. Поклон пред таланта на организиралите го сценаристи, режисьори, поклон също така и пред гениалните актьори, що успяха да доставят такива невероятни емоции на зрителите! Поклон и пред стоицизма на неговите зрители - за чест и слава на огромната част от членовете на синдиката те не допуснаха да станат актьори и участници в това невероятно шоу, а до края си останаха безмълвни зрители, гледащи с изумление сеира - излагацията на всинца нас, участниците, на нас, актьорите. Ех, защо нямах перото на великия Омир, та да съумея да ви направя преки зрители на историческия спектакъл, към който, убеден съм, историята няма да остане в никакъв случай безразлична!
Но стига съм се отклонявал, да карам, както се казва "по същество". Нашата лидерка на синдиката, апропо, успя бляскаво да защити моята теза - противно на намеренията си, сиреч, ефектът от мероприятието беше изцяло бумерангов. Аз я обвиних в жалбата си, че тя е неспособна да застане в позицията на независим синдикален лидер, понеже като помощник-директор на училището е пряко подчинена и изпълнява заповедите на работодателя; близко до ума е, че най-първа и безусловна заповед, нещо повече, морална повеля е да не се противопоставяш на желанията на шефа, щото този шеф моментално може да те уволни от така лелеяната длъжност "помощник-директор". Искам още тук да изтъкна, че явно длъжности, в които има думичката "директор", са така бленувани в наши условия, че дадени хора са спосони на чудеса от храброст, само и само да се доберат до такава длъжност, а пък след това да я бранят, както се казва, с нокти и зъби. Та значи моята теза биде бляскаво защитена от опонентката ми, която, с помощта на неколцина свои фенки, също като нея лишени от особени достойнства що се касае до развитостта на съдната им способност, направи така, че на събранието, от първата до последната минута, да покаже по бляскав начин, че нашата синдикална организация в лицето на ръководството си е изцяло продиректорска, проправителствена, сиреч, е нещо като патерица на всевластната директорка. Ето какво имам предвид.
От първата минута на събранието "синдикалната ни лидерка" възприе изяло погрешна тактика: да изобличава колко е лош провинилия се синдикален член, сиреч, моя милост, колко той е съгрешил, колко, така да се каже, е виновен, дотам, че се е превърнал в нещо като злодей и пръв враг на народното добруване - и колко мъдра, сърдечна, щедра, великодушна и пр. е нашата любима директорка, която, понеже има голямо сърце, не уволни моменталически злодея, ами дори му стори добро, а също така направи най-малкото, което можеше да направи, а именно, да освободи от тиранията на злодея "страдащите народни маси", сиреч, учениците (като ми отне тия 4 класа, и то два месеца преди края на учебната година; тия от читателите, които не знаят за какво иде реч, ще получат днес-утре пълна справка за всички публикации в тоя блог по прословутата занимателна история, та да запълнят празнините в знанията си, както би се изразил един учител).
Разбира се, като "веществено доказателство" в организирания трибунал (или заседание на "народния съд", в което тя се постара да превърне събранието) толкова усърдната помощник-директорка и синдикална лидерка беше донесла "ей-такавата" папка с надлежно събрани и сдиплени жалби на ученици, на родители, на "възмутени граждани" и на кой ли не още, т.е. на целокупните, онеправдани от тиранина (т.е. моя милост) и страдащи народни маси. Злостният враг на народа в мое лице беше подложен на безмилостно разобличаване; синдикалната лидерка, снабдена с подобаващата за случая страдаща или страдалческа физиономия (не зная коя дума е по-подходяща за случая!), прочете подбрани откъси от тия "матрьяли", та косите на публиката щръкнаха от страх, срам, ужас, уплах и кошмар! Злодеят Грънчаров най-перфидно се бил гаврил с учениците, обиждал ги, бил сторил още цяла плеада нарушения на техните човешки и конституционни права, бил ги мъчил, подлецът, да мислят, стресирал ги, тормозил ги и пр., но за щастие страдащите ученици най-сетне получили справедливост, защото "народната власт" в лицето на мъдрата ни директорка най-сетне се била вслушала в роптанията на страдующите народни низини: има, другари, кой да бди над добруването на народа, и това е нашата толкова добра директорка! И така нататък, все в тоя дух. Тъй че злодеят Грънчаров беше яката разобличен и очернен - тази дума е очевидно неподходяща: как да очерниш самото черно, в каквото се е превърнал тоя проклет Ангел Грънчаров! - в паметното слово на отдалата се на емоцията си синдикална-лидерка-и- помощник-директорка.
Съответно тия безценни документи, жалби, анкети и пр., които месеци наред бяха крити от моите очи, сега любезно бяха предоставени на събранието; забелязах, че някои участници с щръкнали коси, с облещени очи и с нескривана погнуса държаха и четяха документите, в които бяха свидетелствата за толкова възмутителните престъпления на злодея, на народния враг Ангел Грънчаров. И така нататък, да почна да пиша по-стегнато, че както съм го започнал, едва ли някога ще свърша тоя текст. Но то самата история си го предполага, та нали на колегата Омир, сами знаете, му се е наложило да напише два огромни тома, за да представи една значително по-безобидна история, тази за някаква си там любов между Парис и Елена и за прословутия Ахилов гняв, както и за изпитанията на горкия Одисей. Мисълта ми е, че много повече заслужава да се пише по тия, описваните от мен сега събития - та то, както е тръгнало, вече започнаха да се оформят очертанията на цяла една книга, в която да представя перипетиите и знаменателните, направо умонепостижими събития и преживелици в този най-нов вариант на Троянска война, който тече пред очите на щастливите обитатели на туй наше знаменито училище. Та наистина все пак да се опитам да съм по-кратък; ето, почвам да опитвам, но предупреждавам, че не е леко, ох, как не е леко!
След като другарката, пардон, госпожа Стоянова изнесе патетичното си слово за моите световно-исторически престъпления и грехове за да ни убеди, че тя самата не е изверг, за да може да защитава един толкова пропаднал човек, и след като сметна, че е доста сполучила в реализацията на целта си (понеже, както забелязах, от нейното въздействащо слово някои от членовете на синдиката почнаха да роптаят и да стенат от възмущение, а пък тия с по-чувствителните души направо и с глас взеха да вият от гняв, гледейки право в очите й; е, това бяха все пак единични случаи, но все пак имаше и такива!), та значи синдикалната ни лидерка, изпълняваща едновременно и длъжността помощник-директор, в един момент се сети да даде думата и на обвиняемия, на подсъдимия, сиреч, на моя милост.
Вечно ще се проклинам, че в оня момент не се бях сетил за Сократовата мъдрост, учеща ни, че към такива случки и събития, които ни подарява така щедрия живот, следва да се отнасяме само иронически, иначе рискуваме да дегенерираме до едно неподобаващо за философа ниво; е, не се сетих, затуй сега оценявам поведението си на това паметно събрание, за май резил, като крайно глупаво: бях сериозен, а не ироничен, поради което само загубих и яко се изложих. Вързах се на приказките на г-жа Стоянова, почнах да се държа като адвокат на предварително загубен съдебен процес, почнах да апелирам към здравия разум и пр., почнах да се оправдавам, да се мъча да изтъквам аргументи, т.е. в един момент усетих, че се държа съвсем неадекватно; там не си давах сметка, че капиталната ми грешка е че не се бях сетил за иронията на Сократ, която единствена можеше да ме спаси, като ме издигне над случващото се, та да не се окалям.
Пък и, като капак на всичко, бях твърде притеснен поради следното житейско обстоятелство: събранието, за моята зла участ, беше насрочено тъкмо във време, съвпадащо с часа за свиждане в болницата, където от десетина дни е моя брат-инвалид (свижданията са само в четвъртък, от 14-16 часа); той, горкият ми брат, ме чакаше, а аз трябваше да се занимавам с тия умопомрачителни глупости; притеснен от това, че времето безжалостно течеше и аз можех да пропусна часа за свиждане (брат ми е пушач, това, за което най-много ме чакаше, са пустите цигари, които аз трябваше да му занеса; аз самият съм бивш пушач и добре знам какво е да се чакат цигари след като, да речем, вече цял ден си изобщо без цигари и пр.), та значи аз се разсеях, и, както се казва, се олях. Но станалото-станало, не може да се върне. Нищичко не можах да постигна, трудно е човек, като е обвинен в толкова много смъртни грехове, да може да се оправдае пред недоверчива публика, която пък при това е поставена в твърде неловко, неудобно положение: все пак не е лесно човек да каже нещо, което може да го злепостави пред всемогъщата, разполагащата със съдбите ни директорка, и то пред очите на толкова преданата й помощник-директорка, кой знае защо подвизаваща се и като синдикална лидерка (?!).
Та така. Длъжен съм специално да подчертая, че членовете на синдиката, с едно-две изключения, се държаха изключително достойно и разумно: мълчаха, наслаждаваха се на невероятното шоу, какво друго да правят хората?! Така и трябва, какво друго може да направи човек в тия условия. Един човек, преподавател по френски език, казва се Стефан Кралев, на няколко пъти се изказа смело, без да се смущава от гнева на администраторите, подчертавайки абсурда пряко подчинено и изпълняващо заповедите на работодателката лице да бъде също така нейн синдикален опонент, коректив, критик, равностоен и
независим партньор и пр.; то е същото като човек да се надява собствената му дясна ръка да почне да не се подчинява на командите на мозъка и главата и да влезе в спор с тях, което, както и да го погледнем, си е чиста лудница. Та г-н Кралев изложи цяла поредица от разумни аргументи, които помогнаха на публиката да вникне по-дълбоко в същината на ситуацията и на проблема. Разбира се, веднага скочиха една-две дами, които, мило гледайки право в очите толкова самоотвержената ни "синдикална лидерка", се включиха в антигрънчаровистката кампания и почнаха да громят "непоносимия индивид Грънчаров", който, представете си, било истински абсурд, че все още е търпян да бъде учител; другари, какво чакаме, та тоя човек трябва мигом да бъде изритан, как така ще си позволява, като капак на всичко, да пише всекидневните си "бълвочи" в прословутия си блог, който, вярно, никой не чете, ама все пак; проклетникът, не е ли време да бъде заставен, другари, да замълчи веднъж-завинаги?! Разбира се, тия дами не пропуснаха да кажат и няколко думи на гореща благодарност към нашата така добра директорка, която, заради толкова щедрото си сърце, все още търпи злодея Грънчаров, ала, другари, всяко великодушие, както знаем, си има предел, нали така?
Та ето това имам предвид, като писах, че това паметно събрание бляскаво потвърди моята теза, че г-жа Стоянова не само че няма качествата да бъде синдикален лидер, но и по принцип тя не може да бъде такава, понеже позицията й на помощник-директор я прави беззаветно предана на работодателя, на когото просто няма как да е какъвто и да е коректив или независима страна в едни партньорски отношения между синдикат и работодател; това се нарича крещящ конфликт на интереси и тя самата, ако съвестта някога все пак й проговори, би следвало да си подаде оставката, особено пък след вчерашния сеир. Сеир, на който тя без замисляне се постара да демонстрира най-убедително, че не е нищо друго освен "синдикална патерица" на всевластната директорка, позволяваща си груб административен произвол и крещящо нарушение на правата на един трудещ се, именно на моя милост. Тъй че тезата й, че това били "лични отношения" между злодея Грънчаров и безкрайно великодушната директорка, в които нямало нищо синдикално, се провали с гръм и трясък, противно на намеренията и на очакванията й.
Забравих да спомена, че на събранието в деловия президиум седеше една строго гледаща представителка на по-висшестоящото синдикално ръководство, нарочно поканена за случая. Когато тази дама взе думата и почна да изпълнява заучената си роля - именно, да ругае "народния враг" Грънчаров, "здравата сгазил в лука" (това са нейни думи!) и да хвали двете директорки, главната и помощницата й, по съвместителство и за измама на противника представяща се за синдикална лидерка, на моя милост й писна, влязох в кратка словесна схватка с тази другарка, приличаща ми на партийна секретарка от славното комунистическо време, казах й честно в очите що мисля за поведението й, и, понеже времето беше напреднало, аз вече решително закъснявах за свиждането в болницата, помолих да бъда освободен от събранието за да бързам за свиждане с брат си. По-нататък не знам какво се е случило, ако, примерно, са ме изключили от синдиката, щото и тази глупост, както е тръгнало, може да се случи (та нали съм толккова лош, та нали съм така нетърпимо непоносим и злостен народен враг!), та значи ако има нещо сюблимно в това как е протекло историческото събрание след като моя милост си излезе, щом разбера, веднага, драги и търпеливи читателю, ще те информирам.
Ами това е в основни линии. Ако някой има впечатлението, че си измислям, че фантазирам, че такива неща в наше време не могат да се случват, ще му кажа, че напълно го разбирам, и аз не вярвам че са се случили, но на, случиха се, ох, как съвсем реално се случиха, и то вчера в късния следобед! Даже и ние, участниците, на моменти имахме чувството, че играем в някаква шеметна пиеса на Бекет или на Йонеско - или че сме се пренесли в атмосферата на някой роман на Кафка; ряпа да ядат и Бекет, и Йонеско, и Кафка, бедно им е въображението на тях в сравнение с щуротиите, които българският гений е способен да сътвори в наше време! Говоря за българския административно-бюрократичен гений, непостижим в размаха на сътворяваните от него абсурди, на които и Бекет, и Йонеско, и Кафка сега, като разбират какво се е случило вчера, предполагам, от завист ще се обърнат в гробовете си, ами ето на, бихме ги тия гадни европейци поне в едно отношение! Урррааааа! Слава! Да живей!
Драги и търпеливи ми читателю! Искам да кажа накрая нещо най-важно: за жалост, тия абсурдни събития се случват в едно училище, и то не какво и да е училище, а едно от най-бляскавите, най-елитните училища в Пловдив, в което, за жалост, от две години се случват, сякаш по ирония на самия живот, непостижими от нито един ум случки и събития! Е, разбира се, се случиха и хубави неща, направени от новото ръководство: имаме си вече хубави щори против непоносимия слънцепек, имаме си климатик в учителската стая, вярно, само там, но скоро, да се надяваме, и в учебните кабинети (ех, мечти!), имаме си парно, от няколко дни дори си имаме романтични пейки в двора, под сянката на дърветата, сред красиво подредената градинка; хубавото, дето се случи, не може да се отрече. Е, и някои грешки допусна ръководството, ала, за жалост, няма кой да му ги каже, а ако някой му ги каже, той мигом бива обвинен, че е най-злостен враг; както и да е, да не издребняваме, животът, както се казва, е шарен!
Има в това училище най-бляскави преподаватели, има все още някаква атмосфера, останала от предишните години, ето, вчера, въпреки старанието на двама-трима предани на ръководството индивида огромното мнозинство от участниците в описаното събрание не се принизаха да се включат в позорната игричка, в съдебния процес или трибунал, организиран над мен, а
изразително, направо
оглушително мълчаха. Това е едно многоизразително мълчание, така мълчат ония, които имат какво да кажат и скоро ще го кажат; малко им трябва, за да го кажат и дори изкрещят. Това исках да напиша; то нали никой не чете тоя блог защо ли го писах де, но аз предупредих вече: пиша го за бъдащата история, не за друго, пиша го, щото, както се знае, обичам да пиша за всичко, което ме вълнува, което мисля, което съм преживял, което ми се е случило.
Аз, другари, по една прокоба на съдбата съм пишещ човек, не мога да не пиша, писането е мой начин на живот. Написал съм много книги, издавам вестник и списание; това мога, това правя: пиша. И преподавам философия. Тъй че изводът е: не се закачайте с пишещи хора! Щото ще ви опишат! :-) Санким, ще ви изобличат. Ще ви покажат глупостите, които сте сторили. Вярно, умният човек, когато му показват, че е сторил някоя глупост - всички грешим, всички правим глупости, безгрешни и съвършени хора няма, дори и да са директори или министри! - е благодарен на оня, който му е направил такова щедро благодеяние; е, други хора се сърдят, гневят се, обиждат се и пр., което е човешко; те, докато не осъзнаят какво са сторили, няма как да реагират иначе. Но този е пътят към съвършенството на човека: да си помагаме в битката си с глупостите. Със собствените глупости най-вече. Този е заветът на безсмъртния Сократ. На моя идол Сократ!
Хубав ден на всички и прощавайте ако има нещо! Постарах се всичко да представя весело и незлобливо, за разтуха и за доброто настроение на прочелите го. Това е, какво друго ни остава: да се посмеем поне. Щото наистина е крайно глупаво да тъгуваме над житейските абсурди и простотии, в които сме потопени до шията вече... щото си ги произвеждаме сами...
Жалко е, че новият Закон за училищното образование, приеман в последно време тихомълком от Парламента, почти не предизвиква никакви обществени реакции (ако не броим изявите на неколцина привърженици на либерализирането и обновяването според съвременни начала на българското образование, които се броят на пръсти). А това е един от най-важните закони, уреждащ за дълго време една съдбовно значима сфера на живота, която има пряко отношение към личностния ресурс на нацията, а оттук и към нейното бъдеще, богатство и просперитет. Липсата на разгорещени дебати в публичната сфера около този закон има злокобен смисъл: явно мнозинството от нас се е примирило с катастрофирането на демокрацията ни, а апатията, а безразличието към собствената участ, така добре познато ни от славната ера на комунизма, пак е надделяло.
Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!
