Налага се коренна промяна на собствените ни представи и съзнания (1)

Текстът, който е по-долу, овреме да предупредя, засяга съвсем безинтересни образователни, възпитателни, психологически и пр. проблеми на живота в съвременното българско училище. Казвам това, за да не вземе някой случайно да се зачете и после да осъзнае, че си е загубил безценното време. Но който все пак се заинтересува, ако изобщо има такива, ако иска може да прочете нижеследующото; то е нещо като чернова на мой доклад; смятам да го изнеса пред предстоящия педагогически съвет на училището, в което имам честта да работя. Един вид съм си наумил да пиша "алтернативен" доклад, в който да развия друга гледна точка към проблемите, различна от директорската. Не мога да кажа какво ще излезе от една такава иновация; нищо чудно пак да бъда най-грубо обруган; ще видим; но аз съм длъжен да кажа как аз виждам нещата - и как аз мисля. Това е мое право. Ето какво написах дотук; ще се наложат и продължения, щото темата е голяма - и доста благодатна:

Всяко училище е учреждение, занимаващо се с възпитание и образование. Училището е културна институция, занимаваща се с духовна по естеството и същината си дейност. Възпитанието и образованието са водещото в дейността на всяко едно училище, в това число и на нашето¹. Искам да анализирам реалната ситуация, в която се намира образователно-възпитателния процес в него. Ще се опитам да изявя в достъпна за възприемане форма ония вътрешни, скрити напрежения и конфликти, които са налице, които тровят атмосферата, но на които ръководството съвсем не обръща и капчица внимание. Човек има чувството, че всичко друго е във фокуса на неговото внимание, но не и онова, което е истински значимо, съществено, имащо отношение към смисъла, оправданието на нашето съществуване - като учители, като възпитатели, като институция.

Ще се постарая да не бъда абстрактен, въпреки че ми се иска да разгледам нещата на едно принципно ниво. Съществува следното противоречие: ако се опитаме да се задълбочим до корените, предпоставките на случващото се, ще трябва да стъпим на едно високо научно ниво, в което се преплитат много науки, примерно психология, антлопология, социология, история, философия дори. Което ще обремени анализа и ще породи риска да не се доберем, да не успеем да изявим в достъпна форма истински важното, същественото, определящото. Ако пък се опитаме да мислим на едно по-конкретно, един вид "практично" ниво, нивото на непосредственото преживяване на събитията във всекидневието, тогава пък рискуваме да се разплеем в подробности, което пак ще ни отведе встрани от същината на нещата. Явно се налага да се балансира, да се търси оптималното отношение на теоретично и конкретно, практическо. Обикновено чиновническите доклади за даден "отчетен период" - ето, съвсем скоро ще отчитаме "резултатите от учебно-възпитателния процес" в изминалата учебна година - със завидно майсторство успяват да нивелират, да скрият истински значимото и сериозното, тикайки мисълта ни в лабиринта на досадните и нищо не значещи подробности. На такова едно ниво, така любимо на администраторите, не е възможно да се води смислена дискусия, затова и обикновено след изслушването на подобен доклад всички упорито мълчат: никой не дръзва да заговори за онова, което обаче терзае душите на всички.

И всичко след подобни церемонии продължава да си тече по старому, нещата са натикани в обичайния административен коловоз. Важното е по-висшестоящите институции да са доволни, майната му, че работите съвсем не вървят: отчетността е панацеята! Може дейността ни да е без всякакъв ефект, но ако отчетността е на ниво, ако пишем хубави доклади без "остри ръбове", в които проблемите са подходящо "фризирани" и напомадени, тогава всичко е наред. Вегетирането, агонията ще продължат, но поне най-милото - властта! - ще си остане в нашите ръце. Така разсъждава мениджърът-бюрократ, най-вредното същество, което извратената "социална природа", характерна за посткомунизма, е могла да създаде, за да опорочи всичко случващо се в сферата на т.н. възпитание и образование на младежта. А безразличието на ръководените по този начин "народни маси" ще доубие живота в подобни общности, които могат да бъдат уподобени на разгалащи се, безжизнени трупове.

За да се замислим за истински важното обаче се иска да се пренастроим на подходящата вълна. За да потърсим изход от нелеките проблеми, в които сме се оплели, преди това трябва да имаме добрината най-внимателно да ги обсъдим. Трябва да бъдем пределно откровени, ако искаме разговора ни да има смисъл и ефект. Налага се да преосмислим, и то най-критично, собствената си позиция, а това трудно се удава. Не бива да се боим от рисковете на "прекалена демокрация", нищо че уютът на немисленето, на безинициативността, на покорното изпълнение на разпоредбите на управляващите е така мил на властниците - и на пасивното мнозинство, които не иска да си има "излишни главоболия". Прочее, дори само от мислене, знайно е, "боли глава", тъй че защо да си разваляме рахатя: не сме ние тия, които ще оправим света! Нека да му мислят ония, които са на власт, а ние, подобно на стадо, само ще блеем когато ни сръчкат. И толкова. Да живей европейска България!

Това дотук бяха уводни думи, целящи донякъде да ни подготвят за това, което ще последва. Трябва да бъда хем кратък, хем да изявя вътрешното, интимното на огромно кълбо от крайно объркани проблеми, за които и устоялите ни представи са съвсем неверни. Налага се коренна промяна на собствените ни съзнания и представи. Защото ако ние самите сме неадекватни на реалността, това означава, че в един момент ще станем съвсем смешни, абсурдни, жалки - и излишни. Животът не търпи застоя, животът обича динамиката. А ние, за жалост, се плашим от промените, обичаме, привързали сме се към покоя, към привичното, неплашещото; промяната винаги плаши. Страхливците пред свободата малодушно се оправдават с "опасните рискове". Ала най-страшният риск се корени в измамното съзнание, че с бягане от рисковете ще можем да се спасим. Най-тежък проблем е скрит в убедеността, че няма проблеми - или че проблемите, дори и да ги има, могат да търпят безкрайно отлагане. Не така обаче се държи пред предизвикателствата на живота една демократична общност, съставена предимно от свободни и отговорни индивиди. Правете си сметката какви сме щом сме допуснали риска да изпаднем в подобно коварно малодушие - и в подобно безхаберие. Другата дума за обозначаване на безхаберието е думата безотговорност.

Сега да мина вече към по-конкретния анализ. Всички знаем, че ситуацията с т.н. "проблем с дисциплината на учениците" е крайно тежка; това наистина е един от най-тежките проблеми, с който сме се примирили. Другият възлов проблем на училищния живот е масовото отвращение на учениците от ученето. Училище е мястото, в което се учи, да, именно учи, учи в същинския смисъл на думата, а не където се имитира нещо като учене. Щом като не виждат особен смисъл от пребиваването си в класната стая, учениците, за да не измрат от скука, почват да се... забавляват по един изроден начин: да създават проблеми с дисциплината. Те нищо особено не правят: играят си, бъбрят си, не слушат. Понякога съвсем им писва и правят сериозни скандали. Изобщо не зачитат учителския авторитет. И прочие.

Т.н. "лоши ученици", тия, дето създават проблеми "с дисциплината", го правят, предполагам, като защитна реакция - за да избегнат риска да се пръснат от скука. Такава е връзката на проблемите: поради това, че се учи неподобаващо, сиреч, не се учи, а само се имитира учене, и то на съвсем неверна методологическа основа (мъчат се да им набиват главите с някакви си там съвсем излишни знания, които трябвало да ги усвояват папагалски!), много от учениците, които вече - щом не учат, не обичат да учат, не щат да учат - не са ученици, почват да се държат като... всичко друго, но само не като ученици. Включително и, в най-тежките случаи, като хулигани.

А пък, от друга страна, изглежда, е крайно сбъркана и нашата представа за това как следва да се държи един ученик в клас: "добрият" ученик нима е оня, който си мълчи и покорно изпълнява глупави изисквания? Изпълнителните били "добрите", а неизпълнителните - "лошите", нима е така? Но ето че, надявам се, всички вече разбират, че коренът на проблема с "лошата дисциплина" е не че учениците, кой знае защо, са "пощръклели", а че изнемогват от скука в училище, понеже не им се учи. Близко е до ума, че може би не им се учи по този начин, по начина, по който им предлагаме, а не изобщо. Значи нещо е сбъркано в нашата представа за какво изобщо съществува училището: за учене съществува, но може да се учи по много начини, възможно е да има и привлекателен за учениците начин на учене. Кой ли пък е той?

За тия неща изобщо не се разговаря. Общо взето се смята, че учителят е нещо като "черноработник" - някога, в началото на ерата на така паметния комунизъм, наричали учителя "умствен пролетарий" - който носи абсолютно всички тежести на толкова отговорната и деликатната си мисия; на крехките рамене на учителя безжалостните институции стоварват всички тежести, особено пък тежестите на безброя, на пороя от безсмислени бюрократични инструкции, изисквания, правилници, разпоредби. Но животът, за щастие, не може да бъде окован в нашите тъпи разсъдъчни правила...

Като капак на всичко учителите трябва да търпят произвола на всевластни директори - има ли изобщо по-страшна тирания от тиранията на родените да слугуват?! А обикновено директори - в рамките на съществуващата административна система - стават предимно същества с ярко изразен слугински характер; "добрият директор" според представите на тая система е не оня, който може да генерира своя собствена политика, не, такъв е тъкмо "лошият", а лош е самостоялният директор, той е дваж по-лош ако е лидер, е с ярко изразени лидерски качества; но "добрият директор" е тоя, който хем слугува с усърдие на висшестоящите, хем умее най-ефективно да тормози и да мачка нисшестоящите. И понеже такива директори много се страхуват от съпротивата на учениците, те само тях не ги подлагат на мачкане, напротив, флиртуват с тях, но за сметка на това без жалост мачкат и смазват достойнството на "подчинените си", именно на горките учители. Съвременният "добър директор" е тиранин спрямо учителите и върл популист в отношението си към учениците. Представете си Бойко Борисов в рокля и като директорка на училище и ще разберете какво имам предвид. И така, съвременният учител се пържи на два огъня: терора на директорите и терора на отмъщаващите си, на озлобените заради обидите ученици.

Захванал съм се, вижда се, с крайно трудна и неблагодарна работа, но трябва да продължа. Изглежда проблемите, които ми се ще да разнищя, са така преплетени, че не се поддават на анализ на едно принципно, теоретично ниво. Или ако се поддават, човек трябва да напише цяла една книга. Аз вече съм писал такива книги. Сега обаче ми се иска да опитам нещо друго. Явно ще ми се наложи да опитам нещо друго: да подложа на тълкуване няколко конкретни ситуации, случващи се в живота, в ежедневието на едно училище, и на тази плоскост да формулирам подобаващите изводи. Нека да тръгнем оттук-нататък по този път.

Добрият учител пък кой е? В рамките на съществуващата в неизменен вид още от ерата на ранния комунизъм парадоксална командно-педагогическа система "добрият" учител, първо, е конформист, умее да се нагажда към всеки и всичко, той също така е изпълнителен, а като капак на всичко притежава едно безценно качество: умее безцеремонно да тъпче учениците, и то така, че в главите им да не хрумне и повей на съпротива. От "добрия учител" учениците трябва да ги е страх, той им е взел така страха, че те, скърцайки със зъби, търпят капризите, произвола му. Е, трябва да постъпва хитро "добрия учител", той трябва да има цял арсенал от най-разновидни шантажи спрямо "учениковата личност"; той при това трябва да е добър демагог, да омайва учениците, да ги води, да вселява, да налага ред, да прави учениците покорни и изпълнителни. Разбира се, "добрият учител" доминира над учениците, нищо че те са много, а той е само един; добър в рамките на анализираната система е авторитарният тип учител. Е, той може да е "обогатил" авторитаризма си с порядъчни дози популизъм и демагогия, но нему всичко трябва да прощаваме, понеже умее да поддържа ред - и да не създава проблеми. "Добрият учител" умее със завидно майсторство да тушира всички проблеми, а пък е довел до недостижими върхове изкуството да се подмазва на директора и, особено, на по-висшите представители на иституцията - инспектори, шефове, проверяващи и пр.

Мисля, че не се налага да описвам какъв по-специално е "лошият" учител - или се налага, какво ще кажете? Хайде да кажа няколко думи и за това. Говорим за представи, битуващи в рамките на господстващата авторитарно-административна педагогическа система, която до ден днешен си съществува в непокътнат вид в българското училище. Е, вярно, изродила се е, вярно, намира се в стадия на гниенето, но още удържа положението - в костеливите си ръце. Имам чувството, че тази сталинистка по дух система у нас специално сякаш е вампирясала и вече е постигнала безсмъртие. И така, какъв е "лошият" учител? А какъв ли пък е "лошият" директор?

За да мина вече към емпирията, тук ще си помогна като дам конкретни примери. Когато искате да си представите "лошия" учител, имайте предвид мен, Ангел Грънчаров. Когато пък речете да си представите "лошия" директор, имайте предвид инж. Венелин Паунов, който доскоро беше директор на нашето училище. Вярвам, вече стана ясно какъв е "лошият" учител - и какъв е "лошият" директор. Но все пак нека да кажа по няколко думи и за двамата представители на "лошия" учител и "лошия" директор, понеже пиша този текст в интернет и, разбира се, има много хора, които не познават лицата, стоящи зад двата примера.

"Лошият" директор на училище в съвременни условия е демократичен, свободолюбив, толерантен, съобразява се с човешката природа, с индивидуалността и на учители, и на ученици, много прощава недостатъците на всички, не ги занимава с глупостите на бюрократичната система, щади ги и им е осигурил потребния комфорт за творческа работа и изява. "Лошият" директор е човечен, той е нещо като "баща" на учениците - и приятел на учителите; той умее с всеки, и учител, и ученик, да намери общ език, да намери потребния подход; крайно е внимателен, е, понякога може да избухне, да се скара някому, но го прави в една незлоблива форма, а и скоро сам съжалява - дотам, че непременно ще се реваншира и ще възстанови дружеската обстановка. "Лошият" директор умее да бъде нещо като "боксова круша" спрямо ударите на административната система, идещи от вън, той е буфер, тъй че успява да съхрани, повтарям, духа на разбирателство и творчество, и то до степен, че в подобни училища, без преувеличение, витае един направо академичен, сократов дух.

Излишно е да споменавам това колко добре се чувства "лошият" учител в условията на управление на "лошия" директор. Даже и на "добрите" учители не им е зле в рамките на един такъв тип управление, който, за жалост, е така рядък, че имам чувството, че случая, за който говоря, именно случая на инж. В.Паунов, е нещо като прецедент, нещо като тих остров в безбрежния административно-лудешки педагогически океан на затъналото в абсурди българско образование и училище. Е, не знам, може да има и други такива директори, аз, примерно, познавам още един, г-н Райчо Райков, директора на Спортното училище в Перник, колега-философ, да, същия, когото церберите сега искат да уволняват; явно този тип директори, "лошите", е съвсем на изчезване.

Разбира се, в светлината на казаното ми е неудобно тъкмо себе си да описвам като "образцово-лош" учител, но няма как, хванах се на това хоро. При това, нека още сега уточня, аз самият достатъчно съм увреден от комунизма, нося в себе си много пороци и дефекти, съвсем не се мисля за много важен или, опази Боже, "съвършен", тъй че не вземайте чак толкова присърце това, което ще напиша по-надолу.

Ще дам примери за това какво прави един наистина "лош" учител като мен. Той се мъчи да разговаря най-свободно с учениците си по време на часовете, не ги тормози да четат тъпи казионни учебници (първо непростимо нарушение!), а сам е написал по-човечни, разбираеми помагала по всички предмети, по които преподава, сам е издал на свои разноски тия помагала и ги предлага на учениците си (второ и трето непростимо нарушение!); вярно, понеже не може изцяло да им ги подарява, имам предвид хартиения вариант (иначе могат съвсем свободно да си ги свалят от интернет!), "лошият" учител наполовина подарява на учениците тия помагала, т.е. им ги продава с 50% отстъпка, за символични цени (3 лева), което, разбира се, е най-крещящо нарушение и дори "конфликт на интереси" (за това вече му е малко уволнението, какво още го търпите тоя бе?!). "Лошият" учител постоянно експериментира с учениците си, т.е. опитва най-различни неща, учениците му играят игри, обсъждания, дискусии, правят си изводи, които после се четат и обсъждат, също така и доклади, часовете минават по тертипа на "научната сесия" или конференция, дори на "симпозиум", т.е. по типа на сократо-платоновите пирове (пиршества), е, вярно, в часовете на тоя "лош" учител не се пие разредено вино, прочее, и неразредено не се пие, никакво вино не се пие, да не си помислите че и това си позволява да прави "лошият" учител!

Е, "лошият" учител се намира под постоянния зорък и навъсен поглед на инспекторите, които го дебнат като цербери, щото той, явно, развращава учениците и е заплаха за съществуването на самата система. Поради което "лошият" учител бива постоянно дебнат да бъде уловен в нарушения; това изобщо не е трудно, примерно, той е склонен "да нарушава държавните образователни изисквания" - той, наглецът, преподава по свои оригинални програми! - и дори допуска "скандални" неща като, да речем, видеозаснемане на учебни часове и поместване на клипчетата в интернет, с което "по недопустим начин най-системно наручава човешките права на учениците" (неизвестно кое поред нарушение на тоя самозабравил се, както сами забелязвате, "лош" учител!). "Лошият" учител също така има обичая да дразни и разни "възмутени родители", които немедлено почват да пишат жалби до инспектората примерно за това, че в часовете по психология на "лошия" учител много се говори, представете си, за... секс!

И така нататък, неизброими и крещящи по наглостта им са нарушенията на "лошия" учител, който се самообявява за "свободолюбец" и не търпи никаква критика, а при това дори, другари и другарки, "изобщо не зачита мнението на учениците си"! Позволява си да ги обижда, нарича ги "немислещи", "глупави", мисли себе си за "най-умен" и има претенцията, че е "възпитан" и "етичен", при това "лошият" учител, няма как, е много зъл, той е с подъл характер, той, представете си, без никаква причина "постоянно" крещи, стресирайки учениците, а най-нетърпима е манията му да ги тормози всеки ден като ги кара да мислят; при това изпитва само доброволно, не пише оценки, а някакви си там "точки", поради което е довел работите дотам повечето ученици да имат в крайна сметка двойки; той, наглецът му с наглец, не мирясва, докато не ги накара нещичко все пак да научат.

Да спра за днес дотук. Текстът стана прекалено дълъг. Ще се наложи да пиша продължения. Няма лошо, проблемите, виждате, са сложни. Искам тук да завърша (засега) със следното.

Хубавото е, че в последните две години в нашето училище вече, най-сетне, си имаме "добър" директор, който има волята да тури на длъжното място "лошите" учители. Щото доста си пострадахме в миналото от "анархията", причинена от управлението на "лошия" директор, при когото сякаш манна небесна падаше право в устата на такива "лоши" учители като проклетия Грънчаров.

Ама на, свърши това време, и сега вече "лоши" учители повече няма да имаме, всички до един ще станат "добри"! Край, конец, финито! Ще има вече ред и дисциплина! Ще видят те! А пък при това "лоши" ученици, дами и господа, изобщо няма: има само "лоши" учители! Факт. Като изгоним "лошите" учители, като направим живота им невъзможен, училището ни ще цъфне и върже. Ще просперираме истински най-сетне. Ще им дам аз един Стив Джобс², ще видят те!


------

¹ ПГЕЕ-Пловдив
² През октомври-ноември 2011 година наглецът Грънчаров предложи, и то по най-подъл начин, чрез медиите, нашето училище, именно ПГЕЕ-Пловдив, да почне да се нарича ПГЕЕ "Стив Джобс", като с тази "интрига" навреди на имиджа на училището така, както никой друг досега не е успял! Но ще види той, тая няма да му се размине току-така! Ще си плати непременно!

Абонирайте се! Подкрепете свободната мисъл и свободното слово в България тъкмо когато те са в страшна немилост!

(Забележка: Можете да получавате броевете на в-к ГРАЖДАНИНЪ за 2011 г. ако пишете на имейл angeligdb [@] abv.bg)