Проблемът на българското общество е, че не е либерално, т.е. свободата не е водеща ценност в него. Мнозинството от хората у нас не разбират свободата, не умеят да живеят с нея, подозрителни и недоверчиви са, а има и такива, което са нейни открити врагове. Ние сме едно болно общество, едно общество, болно от заразата на комунизма. Комунизмът е това: несвобода, отказ от свободата заради спокойствието на комуната, отказ също така и от личността, щото комуната личности не търпи. Посткомунизмът е едно мъчително пътуване на болното от комунизъм общество към ценностите на свободата, към здравото и отговорно съществуване на свободния, на вярващия в силите си човек.Ако всички "системи на отношения" в болното общество са болни, то т.н. реформа и промяна не е нищо друго освен процес на оздравяване, на пътуване към зравето. Обществото е организъм, подобен на живия, а здравето в организма не е нищо друго освен съпротива срещу слабостта и болестта. Жизнено необходими като общество са ни силните и свободолюбиви личности, постигне ли се една критична маса от такива индивиди, едва тогава ще се отървем от болестта, ще излезем от мрака, от среднощието на вампирясалия комунизъм. А пък свободата може да се уподоби на светлината; без светлина няма и живот.
Ако всички системи в обществото ни буксуват или се въртят на празни обороти, то е безспорно, че една от тези системи, именно образователната, е начало на всички начала, т.е. същностната промяна по либерализиране на отношенията в болното ни посткомунистическо общество трябва да започне от нея. Именно младите трябва да бъдат насърчени да тръгнат смело по пътищата на свободата, да я опитват всеки ден, да бъдат приучени да заживеят с нея, да започнат да не могат да си предсдтавят живота без нея; този е начинът и обществото ни да се освободи един ден от игото на комунизма, т.е. да стигне до заветния бряг на свободата, достойнството, личностността, просперитета.
Воден от тия свои базисни разбирания и принципи (които изразих преди повече от 15 години в своята книга УНИВЕРСУМЪТ НА СВОБОДАТА, с подзаглавие "Източниците на достойнството, успеха и богатството"), моя милост, в качеството си на преподавател по философия нямам друга, по-мъчителна грижа от тази как да помогна на младите хора да налучкат верния път, как да ги окуража да вървят по него, как да ги стимулирам да започнат всеотдайно да работят за своето личностно изграждане във всекидневните си практически изяви, да започнат да ценят свободата, да се привързват към нея, да я обикнат, да започнат да не могат да си представят отговорния и самостоятелен живот без и извън нея. И тъй като в нашите училища, които все още са под диктата на една непроменена, на една непокътната командно-административна система, това, което си позволявам да правя в училище, не е нищо друго освен открито "подстрекаване" на така наречените "народни маси" към съпротива, към бунт, към революция. Към революция в сферата на мислите, на представите, на идеите, на убежденията - основата на всички други промени. Уверявам ви, това е едно твърде опасно занимание дори и в наше време, във времето на "свободата". Това е открито предизвикателство към всевластната система, която няма друга, по-важна грижа от тази да потиска личността, да мачка личностите и личностното отношение, да не позволява покълването в душите на младите на "отровните корени" на свободолюбието, на предаността към свободата. Задачата, която е поставена на непроменената ни система на образование и възпитание, е тази: да фабрикува безразлични, индиферентни, неактивни, примирени, отегчени, неангажирани, податливи на внушения и манипулации "човешки" и "народни" маси. Ето на това основание смятам, че същата тази система е в най-остро противоречие с изискванията на времето, в което живеем, че тя е изцяло абсурдна и анахронична, с две думи казано, че тази система е изцяло вредна.
У нас продължава да се очаква никога несбъдналата се "реформа отгоре", т.е. живее се с представата, че държавата, че министреството за всичко ще помисли, че началството знае, а ние няма защо да си разваляме рахатя, сиреч, трябва да продължаваме кротко да търпим всички издевателства. Но да очакваме чудото, което всички вкупом да спаси, не е стратегия, която може да задоволи вкуса на един пристрастен към свободата човек; такъв човек е нещо като "шило в торба" и дори като "таралеж в гащите" на самонадеяната и всевластна административна система - и на нейните цербери, именно директори, инспектори, министерски чиновници, т.е. бюроклатичното съсловие, което именно е силата, жизнено заинтересована от това в системата да няма никакви промени - защото промените застрашават нейния монопол, нейното всевластие, съществуването й дори.
Спирам дотук с уводните, с принципните думи и постановки; оттук-нататък ще опитам да представя един мащабен експеримент все в посока на "освобождаването на същностите сили на човека", който дръзнах да проведа в своите часове по философия в едно училище; не зная дали си давате сметка, но заниманията с философия не са нищо друго освен обучение по свобода, практикуване, опитване на свободата, привикване и причастяване към нейното велико тайнство. Излишно е да казвам, че в нашите училища се преподава предимно "нещо като философия", което съвсем няма отношение към нейния дух, към нейната исконна мисия и задача. Преподава се една безжизнена, суха, скучна, теоретизираща, затъпяваща философия, от която е извадено тъкмо нейното "жило", т.е. върши се, по заповед на началството, една постоянно издевателство и над философията, и над изучаващите я. Също излишно е да казвам, че няма сила на тоя свят, която да ме принуди да се държа нефилософски, т.е. да изменя на мисията и на призванието си като философ, което именно и означава, че неизбежно с цялото си поведение се намирам в остър конфликт с цялата система. Нещо повече: убеден съм, че тъкмо философията трябва да стане онази "трансмисия", която да задвижи промените в цялата система, като даде един убедителен пример, че това е възможно. Философията, подобно на климатик, трябва да задвижи, озонира и прочисти застоялия въздух в коридорите на устроеното по непроменен сталинистки модел българско училище, да вдъхне живот в него. Излишно е също така да казвам, че философията по идея е живот, е форма на духовен живот, а нима изобщо е възможно да се живее по човешки начин без свобода?! За да съхраня духа на самата философия аз трябваше до пожертвам собствения си презрян комфорт в рамките на административната педагогическа система. И да си навлека гнева на административните цербери. Това са съвсем естествени и логични неща. Рискът обаче си струва, заслужава си: за достойнството си трябва да правим всичко, докато да жертваме личността си е на смърт подобно. На духовна смърт, най-страшната смърт в битието изобщо.
Иска ми се в една поредица от статии да опиша замисъла си, както и етапите, през които премина един иницииран от мен мащабен експеримент, продължил повече от 15 години и проведен в рамките на българското училище. Докато в тия години в системата на българското образование само и предимно се говореше, по стар маниер, за "дълбоката потребност от промени", т.е. енергията отиваше за произвеждането на празни приказки, "концепции", "нови повратни линии" и пр., аз, с неколцина съмишленици работех на дело за внасянето на духа на свободата и оживяване на обучението по философия. Основаният от мен още в 1994 година Център за развитие на личността HUMANUS си изработи своя оригинална концепция за коренни промени в образователната система, що се отнася най-вече до преподаването на дисциплините от т.н. философски цикъл (психология, етика, право, философия, гражданско образование), воден от съзнанието, че промените трябва да започнат "отдолу", и то именно в тази духовна сфера, която трябва да изиграе ролята на локомотив. Ето какво направихме най-вече за тия години.
В един първи, подготвителен етап разработихме цяла поредица от диалогични, пропити от духа на свободата и уважението към личността учебници и учебни помагала по всички до една учебни дисциплини, преподавани по т.н. "философски цикъл". За 6-7 години това беше сторено, т.е. успяхме във всяка от тия паметни години да подготвим и да издадем по един учебник или помагало годишно. Това е къртовска, безкрайно тежка работа, но, с Божията помощ, успяхме да изпълним замисленото. Някои от тези помагала днес, 15 години по-късно, вече имат по 4 издания и по тях се преподава ("нелегално", разбира се) в много български училища и университети. Излишно е да споменавам, че във всичките тия години институцията не само че не ни подкрепи, напротив, тя друго не правеше, освен самоотвержено да пречи. Е, излъгахме я, примерно, две помагала успяхме да прокараме дори и през иглените уши на министерската процедура за "одобряване", сиреч, за цензуриране на нови учебници; за останалите помагала даже и не сме търсили държавна санкция, понеже решихме да станем нещо като "нелегални рушители" на установения строй, да станем нещо като "партизани" или "комити", а когато е трябвало, сме спазвали и правилата на конспирацията. Не за друго, а за да избегнем пламването на излишни войни, които можеха да осуетят замисъла ни: защото същата тая система, която ние се опитваме да подкопаем, е още твърде мощна и всевластна, зад нея стои цялата мощ на държавната администрация, зад нея е дори законът. Та мисълта ми беше, че тия учебници и помагала изиграха ролята на искри, от които по-късно, по нашите разбирания, щеше да се разгори пламъка на промяната в образованието. (Понякога пиша твърде дразнещо, но отчетете, че го правя умишлено, и то по една-единствена причина: да дразня администраторите, да предизвиквам техния бяс!)
Парадоксално е, но за всички тия години след 1989-та, в които все пак и въпреки всичко се случиха много, а някои от тях и знаменателни промени - България днес е член на Европейския съюз и на НАТО! - единствената сфера, която си остана изцяло капсулирана, е т.н. система на българското образование. Нищо не беше променено в нея, а ако е било променено, то е докоснало не същността, а само подробностите, детайлите, несъществените, второстепенните и третостепенните неща, което пък засили до нетърпимост абсурдизмите на цялата система. В сферата на българското образование все още 10 ноември 1989-та година не е дошъл; административната комунистическо-сталинистка система си стои непокътната, като непревземаем бастион. Даже и историческото "съгласуване" на българското законодателство с нищичко не докосна нормите, от които се ръководи административната образователна система. И ето, монополистичното държавно образование се превърна в най-мощната спирачка на движение на страната и нацията по пътя към добруването и просперитета - защото личностният фактор, подготвян в нея, както и да го погледнем, в наши условия е съвсем неадекватен на изискванията на живота и времето.
Какво представлява днес едно българско училище, основната "клетка" на системата? Всичко друго, но не една демократична общност. Резервоар на комунизъм, не друго, представлява едно българско училище днес и все още. Директорът е "вождът", облечен с пълната авторитарна и тоталитарна власт; нему всички са подчинени и той може да си прави каквото иска (най-лесното е да бъде заобикалян законът в условията на административен произвол и терор, господстващ в тая сфера). Директорът има една-единствена грижа (освен тази стадото да търпи, да е търпеливо!): спокойствието да е на висота, та началството да не му дърпа ушите. Всички реални и тежки проблеми в така устроената система се замазват и нивелират, защото един-единствен проблем да бъде разнищен по същество, и цялата система ще рухне; системата обаче е божеството, тя е свещена и нея никой не смее да докосне. Разбира се, оправданието винаги е налице: вързани са ни ръцете, "уставът не позволява", по-висшестоящите са по-умни, те всичко знаят и всичко ще решат най-добре, а ние само ще чакаме и ще ръкопляскаме! Никаква, повтарям, абсолютно никаква инициатива в рамките на такава една система е невъзможна: от всички се очаква да изпълняват безчислените инструкции, директиви, насоки, правилници, постановления, наредби, указания и пр. Всички трябва да са прости изпълнители, а най-вече горкият учител е поставен на дулото на топа, защото абсурдните изисквания на системата отдавна са влезли в най-остър конфликт с изискванията на духа на времето; носители на този вечно свеж дух на времето и живота са, разбира се, учениците, нищо че и те, като "най-ниско ниво", са поставени в ситуация на безчет, при това всекидневни и най-парадоксални унижения. Никаква, повтарям, абсолютно никаква свобода е невъзможна в рамките на такъв тип (противо)човешки отношения, които имат една-единствена цел: обезличаване на личностния фактор, обезличаване на личността. За това изглежда най-вече служи българското образование: да ражда безличници, безличия, безличност, безхарактерност, безразличност и пр.
Много съм писал по тия проблеми, цяла книга издадох - виж ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ - тъй че тук мога да спра; който се интересува повече, може сам да намери интересуващото го на съответното място. Съвсем скоро, тия дни, ще продължа с описанието на този мащабен експеримент, целящ промяна отдолу на установилата се гибелна за българското образование система, която моят Център за развитие на личността HUMANUS си позволи да проведе тия години и то изцяло "незаконно", дори "противоконституционно", както напоследък бях обвинен от една администраторка.
Всичко от гледна точка на казаното обаче изглежда съвсем иначе, не както се струва на администраторите. Които сега си мислят, че са ме "затиснали" без възможност да мръдна, щото така много им се иска да ме накажат, а най-добре, разбира се, да освободят от мен несвободната по принцип система, системата, нетърпяща свободата и изцяло враждебна на нея. Много е опасен един такъв "подривен елемент", един такъв "агент на свободата" в една съвсем прогнила система на несвободата, каквато е българското образование; цащото се иска и най-малък полъх на свобода, един лек "вятър на промяната", и прогнилата система ще рухне за миг. Ето защо, за да се спасява спешно системата трябва да бъда пожертван аз. За целта съм обявен за "коварен враг", който вече е нетърпим и непоносим. Аз вече писах по тия едминистративни гаври, на които съм подложен напоследък от самозабравили се административни цербери, тия дни ще продължа, понеже ми се иска най-плътно да опиша това, което всъщност правя в тия години. Защото имам чувството, че то не се разбира не само от административните цербери, но и от много, иначе също така лутащи се хора, била работещи в същата система, било извън нея, но заинтересовани от случващото се там.
А заинтересовани от случващото се с нашите деца трябва да сме всички ние, цялата общност; друг е въпросът, че и мнозина от нас живеят със съвсем неверни представи за смисъла и назначението на образованието, понеже и ние самите сме жертви, сме ощетени продукти на същата тая система-октопод. Тук е най-злият октопод, не другаде, щото всичко друго е само проекция на дефектите, които сме придобили когато сме били ученици. Дефекти, които тегнат цял живот - и на цялата общност. Ето че нещата стават, както се казва, съвсем дебели.
Затова е жизнено потребно, съдбовно даже да се пише и говори за тия неща. Иска ми се да инициирам един такъв разговор, пък каквото и да ми струва това. Тия дни имам покана от някои медии да поставя горещите проблеми и там. Но най-основната ми медия е моят блог. Ето, започна вече обсъждането в Парламента на новия Закон за училищното образование. Тихомълком, в условията на пълна апатия на обезсърченото да мисли и да търси истаната общество ще го приемат - та хомотът на административната система да си остане и занапред. И агонията да продължи. Това не бива да бъде допускано. Като протестираме за горите, защо не тръгнем на протест също така и за бъдещето на собствените си деца?!
(Следва, очаквайте продължение)
Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ВРЕМЕТО: Изкуството на свободата, изд. A&G, 2003 г., разм. 21,5/14,5 см., мека подвързия, ISBN 954-8945-88-6, 280 стр., 8.00 лв. Книгата говори за “нещо”, което е близко на всеки един от нас: времето. Тя се опитва да ни насочи към чисто човешкото в него, към неговата ценност за човека. Това, че времето не ни е чуждо и ни изглежда “добре познато”, съвсем не означава, че го разбираме. Нашето предварително познание за времето не навлиза в неговите дълбини, а само докосва повърхността, най-бледата му външност. Съзнанието за време го приема за факт, с който трябва да се “съобразяваме”, но не отива по-нататък и не се задълбочава в неговата тайна. Когато обаче ни запитат А що е време?, почти нищо не можем да кажем: мълчанието е нашият отговор. Тази необичайна и изненадващо понятна философска книга “поглежда” в скритото “зад” мълчанието ни – за времето, живота, свободата. 
Няма коментари:
Публикуване на коментар