Как да се предпазим от духовна смърт?

От известно време съзнанието ми занимават два въпроса. Единият го формулирах по повод на един конкретен казус и под формата на изследване; той звучи така: "Възможен ли е идеализъм у нас?". Вторият пък го предложи, почти по същото време, един млад читател на блога и на списание ИДЕИ; ето го: "Имаме ли нужда от идеи?". Безспорно е, че двата въпроса са свързани и нещо повече: взаимно се подкрепят и допълват; това важи както за въпросите, така и за отговорите.

Искам да поразсъждавам днес по тия два въпроса, като ще започна от този: "Имаме ли нужда от идеи?". Понеже непосредствено се вижда, че неговият отговор ще предопредели отговора на другия въпрос, а именно: "Възможен ли е идеализъм у нас?".

За да отговоря на въпроса за това имаме ли нужда от идеи би следвало, първо, да се опитам понятно да покажа какво, собствено, е идеята и, на второ място, за какво идеята служи, за какво ни е потребна. Общо взето, много често повечето хора не употребяват думата идея в онзи същностен смисъл, който самата дума носи в себе си. Сиреч, схващат я превратно и невярно. Изглежда под идея мнозинството разбира най-вече хрумване за нещо, примерно, имам идея какво да си сготвя за вечеря днес, каква дреха да си купя, какво да подаря на приятелката си и прочие. Дори и по този начин разбирана, сиреч, съвсем огрубено и неточно, оказва се, че без идеи пак не може да съществува човека, а какво ли ще се окаже, ако се доберем до пълния смисъл на тази иначе така възвишена дума?

Аз много съм мислил и писал за това какво е идеята, каква е същността, обозначавана или носена от тази дума. Ще приведа какво съм написал по тия въпроси в своята главна философска книга, именно в книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия; интересното е, че този анализ ще отговори и на въпросите, които си зададох по-горе. И така, ще започнем оттук:

Хаотичната множественост, която е белег на сетивно съществуващото, е само сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен за битие, но не самото битие. А иначе битието е дух и мисъл. То е неотделимо от мисълта, а щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са едно и също нещо, то оттук следва, че битието на съществуващото според своята истина е идея. Идеята е битие, дали в такъв случай битието не е идея? Но що е идея?

Първо, идея и същност са едно и също нещо. Но оттук пък следва, че истина и идея са едно и също нещо. Идеята е мисловната форма, която е образец на съществуващите неща и като такава е тяхна истина. Истинното е единното, то е душа на съществуващия множествен и в същата степен неистинен свят.

Защото не може да е истинно множеството, многото, щом като е смесица на битие и небитие. Ето именно по тази причина трябва да се приеме, че хаотичната “множественост” е сянка на битие, илюзия, сън, майа, заблуда, спомен на битие, но не самото битие.

Идеята като такава е – бидейки всъщност изчистена от небитие битийна мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички възможности”. Впрочем, истински реалното е тъкмо идеята в себе си, или чистото битие. “Причастното” на идеята пък, доколкото принадлежи и на небитието, е в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие. Но доколкото е причастно на идеята, то в същата степен е и истинно, автентично.

Ето едно пояснение. Освен много и всякакви човешки същества съществува и някаква истина на човека, която можем да наречем идея. Това е човекът, но като пълнота от качества, способности, развитост, това всъщност е съвършеният човек, който като такъв едва ли съществува в този тук, в нашия, в добре познатия ни свят. Но като идея той, този прототип на човека изобщо съществува, и нещо повече: съществуването му е най-реално тъкмо защото е съществуване в духа, в идеята. За да се разбере как е възможно това, трябва да се направи обаче известно разграничение между мисъл и идея.

Може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”, изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато биещо сърце? На пръв поглед не: непосредствената даденост на едновременно много свойства и качества, въплътена в конкретното човешко същество, превъзхожда в някакво отношение абстракцията за “човек изобщо”, която повечето хора разбират, когато стане дума за идея за човека. А именно тук е грешката: мисълта не, но идеята може да носи в себе си една по-съвършена жизненост от “този тук човек”. И това става ясно като осмислим какво се има предвид, когато казваме “Той е истински човек!”.

Наистина, какво означава това “истински човек”? Не е ли човек, живеещ според идеята за живот, подобаваща за човека? Човек, живеещ според истината на живота, достоен за човека. Има ли обаче такъв истински човек “реално”, сиреч тук, на земята? Значи, оказва се, един човек е дотолкова истински, доколкото отговаря на истината или на идеята за човек, която пък носи в себе си пълнотата, съвършенството, което е по силите на човека. Ако твърдим, че такъв човек “реално” няма, то това означава само, че съвсем не разбираме какво означава реално и реалност.

Реалното в пълна мяра е онова, което съответства на истината, сиреч на идеята. То може да съществува под друга, несетивна, умопостижима форма, но това съвсем не го прави по-малко реално. Истината на човека, носеща в себе си контурите на неговата потенциална същност, е най-реалното, което може да съществува. И един човек е истински доколкото носи в себе си частици от тази реалност. В противния случай той е чисто и просто неистински, а пък тази негова неистинност именно е именно преходното, мнимото, фалшивото у живия човек. А и един човек е истински жив само доколко съществуването му отговаря на вечната идея за живота, на която пък дължим най-значимото, субстанциалното, неизменното, истински реалното в живота си. А всичко останало е само заблуда, мираж, майа.

Така че оня човек, за който гордо казваме “Той е истински човек!”, с пълното право е определян като такъв само когато той наистина в съществуването си е открит и причастен на идеята и на истината на човека. Такъв човек прави живота си според изискванията на субстанцията на живота за човека, наричана с думата свобода. Но ние, бидейки свободни, не сме свободни да правим каквото си искаме с живота си, или пък с нас самите. Онова, което ни удържа в известни граници, е тъкмо идеята и истината на човека. Свободен е оня, който съществува според истината и идеята на човека; когато в живеенето почне да се разминава с нея, тогава именно той почва и да страда, понеже страданието е усещане за непълнота в битието ни, дължащо се на коварно разминаване със същността, дадена ни в идеята.

Разбира се, мисълта няма как да поеме в себе си пълноценната идея за човека, както и която да е друга идея. Тази идея се долавя само с духа. По тази именно причина мисълта е тъкмо “стерилният човек”, “абстракцията за човек” и пр. Докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му жизненост и живост. Защото именно идеята за живот придава жизненост на идеята за човека.

Добре, но в такъв случай си струва да се запитаме и така: ако идеята превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като него? Или пък тя е по-жива от него – но по един незабележим за окото начин? Когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е прекалено скучен, къде именно сме сбъркали? Да, трябва да се разбирам автентичния смисъл на идеята. Това, че я смесват много често с нещо друго води до тези несъответствия. А най-често бъркат идеята с бледия й и така абстрактен мисловен образ.

Идея в истинския смисъл е онова, до което се докосваме единствено чрез своя дух. Идеята е недостъпна за ония, които са потиснали духа в себе си, които не са му дали простор за изява. Ние друг контакт до идеята нямаме и не можем да имаме, защото самата идея е принадлежащото на духа. Самата идея всъщност е духа. Как тогава да се доближиш до нея ако е замрял духа в собствените те гърди?

Човешкото като идея е изчистената от несъвършенства човечност. И каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от несъвършеното? Едва ли. Напротив, но понеже сме причастни единствено на този тук, на нашия несъвършен свят, то ние сме склонни да си мислим, че именно несъвършенствата ни били придавали “жизнено достоверното” в нашата човечност. И умно добавяме: ние не сме ангели, нали?! Това обаче показва само, че сме се отчуждили от духа и от идеята, че живеем слепешката, че пребиваваме като ония затворници в пещерата, които са се примирили, че няма нищо друго освен техните сенки. Затова тия, които понякога крещят, държейки се за главата: “Какъв е този хаос, мога ли да го преодолея?”, просто трябва да си сверят ориентирите и посоките с онова, което можем да намерим само в духа си.

Битието изобщо, а също и битието на човека, не може да съдържа несъвършенства. Защото, както казахме, битие и идея си съответстват. Битието, бидейки единното в множеството, не може да включва в себе си несъвършеното. Несъвършеното е израз на онова “налично битие”, в което пребиваваме, то е атрибут на съществуването, което водим, и което постоянно се разминава с изискванията както на идеята за човек, така и на идеята за живот. А битието е самото съвършенство, “идеята като такава”? Несъвършеното не е ли “заслуга” тъкмо на небитието?

Небитието, разбира се, си има своя огромен смисъл. Защото дори и свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе си, сякаш се “излюпва” от нищото, от небитието. В свободата си човек се импулсира от онова, което не е, но което той страстно иска да бъде. Ако го липсва това съзнание-усещане, то свобода изобщо не може да има. Тогава нямаше да има и никакъв стремеж. Ето защо и самата идея за свобода е по-битийно изпълнена от непосредствения, преживявания, живия, изпълващ сърцето ни усет за свобода. Истината на свободата не може да струва по-малко от човешките “предчувствия” за нея. Свободата, превърната в живот, идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, е истината за битието на човека.

А ако идеята за истина не одухотворяваше идеите за живот и свобода, то какви ли щяха бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с небитие?

Така продължава да напредва в търсенията си оня, който не е безразличен както спрямо битието, така и спрямо неговата истина. Въпросите наистина нямат край. На това основание мнозина си казват: не трябва ли – ако истината е “неуловима” – да се откажа от всякакви въпроси? И това успокоява сърцата им и приспива ума. Настъпва блаженството на непитащото немислене. Възцарява се небитието. Никой тогава не се смущава, че съвсем не е доказано, че истината е неуловима. Защото каква щеше да е тази истина, която всява само неверие в самия себе си? И в собствените сили. И кому би била изгодна такава истина? Тогава?

Това съм писал за идеята, истината и битието в своята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, която всъщност е запис на моя лекционен курс по философия. Имах намерение като приведа съответния откъс, да се постарая да експлицирам съдържащото се в него в отговор на ония два въпроса: "Възможен ли е идеализъм у нас?" и "Имаме ли нужда от идеи?". Но сега ми се струва, че това е излишно. Изглежда е по-добре да оставя нещата дотук, а пък който повече се заинтересувал от засегнатите въпроси, ще може да си изработи разбирането, което го задоволява, сам; предпоставките, всички условия за това вече са налице.

И така: приятно дирене на оня отговор, който ще задоволи вашия собствен дух! Направете си своя извод за това доколко на вас лично е потребна идеята, понеже ние сме различни, и на това основание, според степента на нашето собствено личностно и духовно развитие, отговорите, които ще ни задоволят, няма начин да не са различни. Аз затова ще се предпазя от даването на някакъв "универсален", единствен, валиден за всички души отговор, което, вместо да помогне, може по-скоро да навреди в търсенето на своя, на лично задоволяващия ни отговор.

Опитайте се да си представите по-плътно своята лична потребност от идеи, сиреч, от духовност, защото идеята е "градивна частица" и начин за изява на духа. Бихте могли да си поставите вопроса за това какво съществуване си е избрал оня, който си е втълпил, че душата му няма нужда от идеи, че и без идеи може да се живее. Вероятно такива хора у нас, пък и по света, има много, твърде много. За такива хора "идеализмът", сиреч съзнателният избор да живеем според истината на живота ни, предопределяна от идеи, е празна дума. Не-идеалистът обаче трябва да се запита: а какво все пак одухотворява съществуването ми, какви са ония ценности, които поддържат жаждата му за живот?

Защото нима можем да живеем без да се питаме какъв е смисъла, оживотворяващ живота ни? И ето че, оказа се, за да отговори на този въпрос, пък и на други подобни вопроси, такъв човек пак би следвало на се опре на някакви идеи, от които обаче предварително се е отказал, смятайки, че не са му потребни. И така човек потъва в ужасната бездна на немисленето, на безсмислието, на ценностния вакуум, която е равностойна на духовна смърт. Питаме ли се колко духовни мъртъвци се щукат около нас, подобни на зомбита? Умеем ли да ги разпознаваме? Кой е критерия за сме сигурни, че ние самите не сме сполетяни от такава жестока участ?

Ето че въпросите нямат край; но истинското е всеки сам да търси отговорите, сам да си проправя път към оная пълнота на съществуването, одухотворявано от самостоятелно сътворявания смисъл, т.е. към задоволството на свободния и търсещия дух, която нищо друго не може да замени...

(Забележка: Ще изчакам повече хора да осмислят горното и да си потърсят своите си отговори, а пък какъв по-конкретно отговор давам аз, ще пиша отделно - когато дойде подходящото за това време.)

За тезата на Хераклит "Всичко тече, всичко се мени"

Може ли човек да се потопи два пъти в една и съща река?

Димитър Михалчев

Παντα ρει και ουδεν μενει (Всичко тече, всичко се мени)

Един ревностен читател на „Философски преглед" бе отправил през 1941 г. едно питане до мене:

Хераклит, революционерът на гръцката древност, е поддържал, че всичко тече, всичко се мени. Чел съм някъде: той (или някой от неговата школа) е учел, че човек не може да се окъпе два пъти в една и съща река. Основната му теза донякъде разбирам, но тази последната — негова или на неговите ученици — не ми е ясна. Освен това, не мога да проумея, как е било възможно да се оформи в главата на Хераклит такава мисъл като „всичко тече", когато очевидно хиляди неща не са тъй преходни, както се подразбира от основния възглед на гръцкия мислител. Моля Ви, ако намирате, че е интересно за вашите читатели, разяснете на страниците на списанието смисъла на Хераклитовите твърдения и произхода на неговите смели тези.

На това питане аз отговорих по следния начин:

Хераклит е много странен мислител. Вие го наричате „революционерът на гръцката древност", а той е бил всъщност заклет реакционер, който е ненавиждал народа и народните маси с цялата си душа. Колкото се отнася до тезите „всичко тече" и „невъзможно е да се потопиш два пъти в една и съща река" — които обективно взети, действително крият в себе си една революционна мисъл — както тя, така и твърдението, е че и двете са формулирани от самия Хераклит. Никаква школа той не е създал. Неговото учение не е могло да бъде разбрано в древността и поради туй историята на тогавашното време не познава никакъв популяризатор и разпространител не неговото учение.

Един твърде интересен въпрос е: как е могъл Хераклит, опрян на знанията на своето време, да дойде до възгледа, според който всичко тече? Нима не е виждал той, че планината на югоизток от града Ефес, в който е живял, съвсем „не тече", че тя си е оставала през целия му живот все същата? Как е могъл той да поддържа, че всичко се смени, когато волът или козата умират, но поколението им и след стотици години е пак вол или пак коза! С други думи, не е материалният свят (растения, животни, минерали и пр.), който е могъл да породи у Хераклит възгледа, че всичко тече, всичко се мени, всичко става друго, особено при научните знания на хората от VI век до Христа.

Сигурно, променливостта, която образува основата на Хераклитовото учение, трябва да е била внушена на неговия ум главно от историческата действителност. Тъкмо тя е, която е могла дори столетия преди новата ера да докара един голям мислител като Хераклит до широкото убеждение, че няма нищо трайно и постоянно в тоя живот: всичко тече, всичко се мени. В рамки те на един единствен човешки живот могат държави, правителства и царе да паднат, режими да се изменят, хиляди човешки същества да обеднеят, други да забогатеят и т.н.

Това особно е личало в един голям търговски център, като гръцката малоазийска колония Ефес, където Хераклит е роден и живял. А още повече, като се знае, че Хераклит (535-475) е живял в една бурна епоха на гръцката история, пълна с постоянни преврати, правителствени промени и остри борби. Тръгвайки от тая, внушена по такъв път средищна мисъл, Хераклит е обобщил и е намерил съображения да дойде до своята основна теза: „всичко тече, всичко се мени". Вярно е, че планината не се мени така бързо, както цветето, което расте, но все пак, тя се мени, както външно, така и вътрешно, поради множеството атмосферни и геологически фактори, въздействието на които непрекъснато изпитва.

Това, което при планината или при мраморния паметник в градината в по-кратки интервали от времето — не личи така ясно, него ние го забелязваме с пълна очевидност при реката. Тя тече, всеки миг е друга. Е добре, казва Хераклит, ако вие сте се потопили веднъж в нея, втори път това вече е невъзможно. Защото, когато повторно влизате във водата, тя не е същата, тя е вече оттекла, тя е станала друга. А оттука Хераклит заключава: човек не може да се потопи два пъти в една и съща река.

Разбира се, че в един кратък отговор, като настоящия, ние нямаме възможност да обсъдим основно проблемата, която тезата на Хераклит повдига. Ще кажем само най-същественото.

С думите „всичко тече" Хераклит изказва едно съвсем вярно положение: няма в света неща (вещи, индивиди), които да не се менят, които да постоянствуват вечно, да остават винаги същите. Това е за нас ясно както бял ден. Предметът „А" беше бял, стана сив, беше малък, стана голям, беше ръбест, стана объл, беше тук, отиде там, с една дума: беше едно, стана друго.

Но, подчертавайки смяната, като съществена за индивида (вещ, тяло, предмет), Хераклит изпуска из предвид, че при всеки индивид, наред със смяната, има и нещо трайно: това е общото, което постоянствува. Моята шапка бе по-рано зелена, сега е вече сива, бе фабрично оформена, сега е измачкана, бе гладка, сега е грапава, бе някога във фабричния склад, сетне в шапкарницата, а сега виси на моята закачалка. Обаче и по-рано тя имаше форма изобщо, и сега има форма изобщо. С една дума, тя никога не е без цвят, без форма, големина, място и пр. Доколкото шапката ми се мени, тя сменя особеностите на общото, сиреч сменя своя особен цвят с друг особен цвят, своята особна форма с друга особна форма, своята големина с друга особна големина, своето особно място с друго особно място и т.н. Казаното за моята шапка важи за всеки друг материален предмет, за всеки веществен индивид.

Ако се върнем сега към Хераклит, ще видим, че той забелязва смяната (това що немците наричат Wechsel), но не долавя общото, което постоянствува. А всъщност няма смяна без постоянствуване, т.е. няма първото без наличността на второто. И когато човек говори за нещата (вещите, предметите или изобщо индивидите), че те се менят, той има всякога пред очи едно единство от смяна и постоянствуване. И ние никога не бихме могли да разберем индивида, ако не държим сметка за това единство от смяна и постоянствуване.

Тъкмо това единство е, което се отразява в нашата реч, когато казваме: „Наш Стоян порастна, измършавя, погрозня, значи, станал е друг, и все пак той е същият, Стоян, когото ти преди много години си държал на скута си". Прочее, станал е друг, и все пак той, същият. Какъв е истинският смисъл на това привидно противоречиво твърдение — туй е една проблема, с която ние се занимаваме на друго място. Като се връщаме отново към индивида като единство от смяна и постоянствуване, ние ще заключим сега: Хераклит е прав, когато изтъква първото, но той греши, когато пренебрегва второто.

Сега сме вече подготвени да разберем смисъла на оная софистична теза, която краси заглавието на тая статия: човек не могъл да се потопи два пъти в една и съща река! Защо? Защото всеки миг реката „тече", следователно всеки миг тя не е прежната, тя е друга. И това, в което предстои да се потопиш следния миг, не е вече същото.

Нека подхвърлим туй твърдение на критически разбор. Че реката тече, това ще каже: тя се мени. Ала както наш Стоян от туй, че се мени, не следва, че е престанал да бъде същият човек, сиреч Стоян Петров, така и тука, от това, че реката се мени, не следва, че тя не е престанала да бъде същата река. Последното би могъл да отрече само тоя, който неправилно отъждествява вещите или индивида с едно моментно състояние на индивида. Гледам напр., в тоя миг окачената на двора риза, изложена на слънцето да съхне. Шибана от вятъра, тя е всеки момент друга. И все пак тя е същата риза. Това което виждам от нея тоя миг, то е само едно моментно единство или едно моментно състояние на въпросната риза, но то не е самата риза. Самата риза е едно единство от безброй много такива моментни състояния, дадени в последовност. Да смяташ, че въпросната риза — това е съхнещата на въжето риза, взета в един миг, значи да отъждествяваш цялото с една логическа част от цялото.

Ето тук е грешката на Хераклит в неговия софизъм с реката. Самата река — това е подвижната вода в някакво определено и относително устойчиво корито. Това е индивидуалния предмет, който непрекъснато се мени. В това цяло човек може да влезе не два пъти, но хиляди пъти. Той винаги влиза в същия индивид, макар че всеки миг индивидът ни е даден в друго свое моментно състояние.

Ако това не беше така, тогава аз не бих имал право да кажа, че мога да спя два пъти в едно и също легло, че мога два пъти да целуна същото дете, че мога два пъти да се измия със същия сапун, да говоря два пъти със същото лице и т.н. Очевидно е, че леглото ми, взето в онова моментно състояние, когато лягам върху него, е всякога друго. Същото важи за късчето сапун, с което мия ежедневно ръцете или лицето си, за детето, което милвам, за лицето, с което беседвам и пр. Свеждайки реката до едно моментно състояние от нея, Хераклит всъщност отрича реката като индивид. Той вижда частите, но е сляп към цялото, той подчертава смяната, но не дотолкова сменящото се.

След всичко това, никак не е чудно, че още Кратил (първият учител на Платон), който е минавал за „ученик" на Хераклит, отива една стъпка по-нататък и заявява, че човек не само не може два пъти да се потопи в същата река, но не може и един единствен път да извърши това. Защото след като е стъпил във водата, докато потопи бедрата или горната част на тялото си, съответната вода е вече изтекла и следователно: човек и един път не би могъл да се окъпе в същата река!

Явно е сега, че Кратил е теглил досущ правилно една консеквенция от неправилното учение на Хераклит. Обаче грешката на Кратил е принципно същата, като тая на неговия „учител". И той смесва цялото с частта, или по-точно: отъждествява едното с другото. Който не държи сметка за това невярно отъждествяване, той не би могъл смислено да каже, че може да изсърба същата супа, че може да изпие една и съща чаша пиво и т.н. Всички тия забавни безмислици произтичат от логическите грешки, които очертахме по-горе.

Накрая ние трябва да отбележим пътьом още една страна на учението на Хераклит, която го засяга като баща на т.нар. диалектика. Именно Хераклит, тръгвайки от смяната, която най-добре е изразена в огъня, като същина на света, той вижда скрито във всяко нещо същественото и несъщественото, битието и небитието. Ние самите съществуваме и едновременно не съществуваме, доколкото всичко у нас се мени. Световният ред, учи по-нататък Хераклит, не е от боговете, но не е и от човека. Той иде от само себе си, от взаимното стълкновение на противоположните течения. Всяка действителност е една война. „Войната е всеобща, всичко възниква чрез борба и войната е „цар на всичко". Борбата на противоположностите е основа на всяка реалност и мисъл. Във време на борбата действителността се раздвоява на две враждуващи половини: съществуване и несъществуване, от което се ражда животът и мисълта. В борбата на противоположностите всяко нещо, което според Хераклит остава, то е само закономерност.

В тия тъмни, но крайно интересни думи се крие началото на диалектическата философия. Какво значат те, какво е вярното и невярното в метафорите на Хераклит, това ще разглеждаме друг път, по друг повод. За всеки случай, те не са без връзка с разгледаното по-горе.

Самото обстоятелство, че реката не може да бъде два мига същата, показва, че всеки момент тя е на границата между битие и небитие, между съществуващото и несъществуващото. Тука всеки от нас чувствува връзката между разгледаните тези на Хераклит и неговата диалектика.

За безкрайното съществуване на Вселената

За безкрайното съществуване на Вселената

Димитър Михалчев

Заглавието на разглежданата тука тема ни навежда на два главни въпроса:

1. Има ли съществуването на вселената начало и ще има ли то край?

2. Може ли вселената да бъде мислена като ограничена в пространството?

Двете тия питания могат да бъдат обединени в едно: Има ли светът начало и край в пространството и във времето?

Аз прочетох с интерес автореферата на др. Поликаров и се постарах да го разбера. Но има в него някои неща, които се отнасят до естествознанието и които - изповядвам се - не можах навсякъде да схвана. Едно обаче ми стана ясно: в основата на проблемата, която нашият млад философ обсъжда, лежи въпросът за времето и за неговото отношение към света. А тъкмо тази страна на работата, именно онтологическия аспект на проблемата, не е достатъчно разяснен в труда на др. Поликаров. С оглед на това, ще се спра на трите основни понятия, върху които неговата работа почива: вселена, време и пространство.

Явно е, че под думата "вселена" авторът разбира това, което хората наричат "свят". Едно нещо го има "във вселената", това ще рече: "има го в света".

Сетне: съществува ли вселената от вечност и ще дойде ли време, когато тя няма вече да съществува? Тук думите "вселена" и "свят" са равнозначни.

Дотук работата изглежда ясна. Но какъв смисъл свързваме ние с термина "свят"? Обикновено под тая дума хората подразбират всичко, което е съществувало и което продължава да съществува. С други думи: светът - това е съвкупността на всичко съществуващо, на всичко действително. Още по-инак казано: вселената, респ. Светът- това е действителнстта.

И ето сега, когато се питаме: имало ли е време, когато светът не е съществувал? - ние искаме всъщност да знаем: имало ли е време, когато не е имало никаква действителност, а то значи: всъщност: имало ли е време, когато в действителност не е имало никаква действителност? Всеки чувствува, че в самото питане се крие една очевидна безмислица.

На дъното на тая безмислица лежи убеждението, че времето е нещо, което предхожда действителния свят и в един или в друг момент на времето светът може да почне да съществува? На тая основа почива старото учение за сътворяването на света.

И наопаки, може ли да дойде едно време, когато светът би престанал да съществува? Който пита така, той гради върху възгледа,че действителното може да престане да бъде действително. Но какво значи това?

Ние казваме на всяка крачка, че едно или друго нещо е съществувало до скоро, но сега е престанало да съществува. А това ще рече: действителното се е превърнало в недействително. Но ако това можеше да бъде така, тогава историята, като ни говори за миналото, би се оказала наука, която се занимава с несъществуващото, сиреч наука, която изучава промените на недействителното. А с това никой сериозен човек не би се съгласил.

Ако от кръга на действителното би трябвало да се шкартира това, което не съществува вече, а също тъй и онова, което още не съществува, тогава кое остава да бъде смятано за действително? Очевидно настоящето, с други думи границата между несъществуващото вече и несъществуващото още. А това е също тъй една нелепост, понеже тогава не може да бъде действителна нито хартията, върху която пиша, нито дрехата, която надявам: нито едното, нито другото не съществува само един миг. Тука ние стоим изпречени пред проблемата за естеството на времето.

Где е времето? Съществува ли то преди нещата и какво място заема в света?

С въпроса за времето се занимават и Демокрит, и Платон, и Аристотел, Плотин, Св. Августин, арбските и еврейските мислители на средновековието, да не говорим за новото време.

За нас времето не съществува преди света. То съществува в самите неща, доколкото всяка вещ е нещо променливо. Всяка вещ крие в себе си една редица от моментни състояния, дадени в последовност. И тъкмо тази последовност е, която хората зоват време. И предметът А1 беше едно, после стана друго, трето и т. н. Сигнатурата на времето- това е винаги променливата вещ.А всеки индивид, всяка вещ е нещо, което безусловно се мени. Непроменлива вещ няма и не може да има.

Ако минем оттук към проблемите за света, не можем да не забележим, че една голяма част от мислителите са били обикновено склонни да смятат, че светът- това е една огромна, безкрайно голяма материална вещ, една световна вещ. Всички тела, всички вещи, всички предмети в света са нейните части: те са съставки на тая световна вещ.

При това положение, светът като световна вещ ражда всички антиномии, към които могат да бъдат отнесени и въпросите за началото и края на света. Ако светът представлява една безкрайно голяма вещ, той - като всяка вещ - трябва да бъде нещо, особено, различно от останалото. Но кое може да бъде онова вън от него, от което би трябвало да бъде различно и различено? Нали то е всичко, нали вън от него не може да има нищо?

После ние знаем, че всяка от вещите, които познаваме и които ни окръжават, е нещо променливо. Като такова, тя крие време в себе си, тя е във времето. Е добре, световната вещ, бидейки една, нито може да се мени, нито може да действува. Поради туй, тя е или причина на себе си (causa sui), както е учил Спиноза за своята единна, вечна и безконечна субстанция, или пък самата тя не е във времето, макар, че съставките и, респ. нейните модуси крият време в себе си.

И, най-сетне, всяка вещ има свое особно място. Ако светът можеше да бъде схванат като една безкрайна световна вещ, тогава той не би имал свое особно място, защото "особно" значи различно от нещо, намиращо се вън от него. Обаче вън от него няма и не може да има нищо друго. Следователно, светът, като вещ трябва да бъде в пространството, сиреч трябва да се ограничава от неща, лежащи вън от него - което е невъзможно и немислимо, понеже той е всичко. Или пък светът, бидейки безкрайно голяма вещ, не се ограничава от нищо, но тогава не може да бъде в пространството. С други думи, светът има пространства в себе си, това са телата, от които се състои и които се взаимно ограничават, но самият той не е и не може да бъде в пространството…

По тоя път проблемата за света, взет като една световна вещ, ни води към цяла редица от антиномии и противоречия.

Тия противоречия, смятам аз, могат да се избегнат само тогава, когато се разбере, че светът не може да бъде никаква световна вещ. Той е единството на всичко действително. С други думи, той е единството на всички дейни връзки, преки или косвени, в които се намират предметите в света.

Така схваната, вселената не може да има нито начало, нито край. Действителното не може да стане недействително. Което е било действително - то си остава в света, то не може да "се превърне" в нещо недействително. Мисълта за едно подобно "превръщане" произтича от смесването на не вече действителното в недействителното. Според мене, това смешение извира от неразбирането на практическите съображения, които карат хората да не правят разлика между времето като обективна даденост и нейното субективно парцелиране на "минало, настояще и бъдеще". По субективни критерии ние наричаме миналата действителност "несъществуваща", но и като такава тя си остава в света, в кръга на действителното.

В дисертацията на др. Поликаров аз не намерих ясно изразено неговото отношение към погрешните основи, върху които се гради учението за света като основна вещ.

В заключение, като намирам, че кандидатската дисертация на др. Поликаров е все пак интересна и сериозно развита, която му дава пълно право да получи учената степен "кандидат на философските науки", аз бих го посъветвал преди да я напечата да отдели и една глава и върху онтологическата проблема досежно така нареченото "безкрайно съществуване на света".

С това неговото предимно естественонаучно ориентирано разрешение на главния въпрос ще бъде закръглено и ще получи още по-голяма убедителност.

(ЗАБЕЛЕЖКА: Повече за големия български философ академик Димитър Михалчев прочетете тук, където е поместена биографията му.)

Модерният човек в търсене на душата си

Модерният човек в търсене на душата си

JUNG C. G.

Стадиите на живота

Разработването на темата за стадиите в човешкото развитие е сложна задача, която включва изграждането на цялостна картина на физическия живот от раждането до смъртта. Настоящето изложение няма за цел да описва нормалните физически събития през различните стадии. Ние ще се ограничим с разглеждането на някои "проблеми", т.е. с нещата, които са трудни, спорни и нееднозначни; или иначе казано с въпросите, които позволяват повече от един отговор като всеки от тях подлежи на съмнение.

физическият живот на цивилизования човек е пълен с проблеми, нещо повече - ние не бихме могли да мислим за него извън термините на проблема. Нашите психични процеси са изградени от множество разсъждения, съмнения и експерименти, всички до един почти изцяло чужди на подсъзнателния, инстинктивен ум на примитивния човек. Именно развитието на съзнанието е в основата на съществуващите проблеми. То е съмнителният дар на цивилизацията. Отвръщането на човека от инстинкта и противопоставянето му на този инстинкт създава съзнанието. Инстиктът е природа и се стреми да увековечи природата. Съзнанието търси единствено култура или нейното отрицание. Дори когато се връщаме обратно към природата по призива на Русо, ние "култивираме" природата. Докато сме потънали в природата, ние сме безсъзнателни и живеем в сигурността на инстинкта, който не знае проблеми. Всичко в нас, което принадлежи на природата е избягало от проблема - неговото име е съмнение, а където има съмнение, там има несигурност и възможност за различни варианти.

Когато имаме няколко пътя, ние губим сигурността на инстинкта водач и попадаме в лапите на страха. Съзнанието в този момент е призовано да даде на своите деца това, което природата винаги им е давала, а именно твърдо, несъмнено и неоспоримо решение. И тук се издига камарата от чисто човешките страхове, че съзнанието - нашето Прометеевско завоевание - в края на краищата ще се окаже неспособно да ни замести природата.

Проблемите ни тласкат в осиротялото и самотно състояние на изоставени от природата и тласнати към съзнанието. Пред нас няма друг път. Ние сме принудени да прибягваме до вземане на решения в ситуации, в които преди сме разчитали на природните феномени. Следователно, всеки проблем носи възможността за разширяване на съзнанието, но също и необходимостта да се разделим с детското безсъзнателно и вярата в природата. Тази необходимост е от такова значение като физичен факт, че е залегнала в едно от основните символични учения на християнсктата религия. Това е жертвоприношението на природния човек - безсъзнателно и невинно същество, чийто трагичен път започва с изяждането на райската ябълка. Библейското падение на човека представя раждането на съзнанието като проклятие. Именно в тази светлина ние гледаме на всеки проблем, който ни подтиква към по-голямо осъзнаване и ни разделя още повече от рая на безсъзнателното детство. Всеки от нас с удоволствие обръща гръб на проблемите си. Ако е възможно, те не се споменават ил и съществуването им направо се отрича. Ние искаме да направим живота си прост, сигурен и приятен, затова проблемите са табу. Ние избираме да имаме сигурност, а не съмнение, резултати, а не експерименти, и не знаем, че сигурността идва през съмнението, а резултатът - чрез експеримента. Изкуственото отричане на проблема не създава убеждение. Напротив, едно по-обширно и висше съзнание е призвано да ни даде сигурността и яснотата, от които се нуждаем.

Разглеждайки въпросите на физическия живот, ние непрекъсното засягаме въпроси от различни области на познанието. Ние притесняваме и ядосваме теолози и философи, лекари и учители, дори стъпваме в полето на биологията и историята. Това се дължи не на нашата арогантност, а на факта, че човешката душа е уникална комбинация от фактори, които далеч надхвърлят границите на една конкретна научна област. Защото човек създава науки през собствената си специфична вътрешна конституция. Науките са симптомите на неговата душа.

Пред нас стои въпросът "Защо човекът, за разлика от представителите на животинския свят, има проблеми?". Ще се опитаме да отговорим на този основен въпрос. Няма проблем без съзнание. Тук възниква нов въпрос: "Как възниква съзнанието?" Никой не би могъл да каже със сигурност, но ние можем да наблюдаваме при малките деца процеса на формиране на съзнанието. Всеки родител би могъл да го види, ако е достатъчно внимателен. Когато детето разпознае нещо или някой, когато познава лице или предмет, тогава ние усещаме, че детето има съзнание. Не случайно в Рая именно дървото на познанието е родило съдбоносните плодове.

Какво значи разпознаване или познание в този смисъл? Говорим за "познаване" на нещо, когато можем да свържем едно ново възприятие с вече установен контекст по начин такъв, че да държим в съзнанието си не само новото възприятие, но също и контекста. "Познанието" се основава на осъзнатата връзка между психични съдържания. Не можем да имаме познание за несвързани съдържания, ние не можем дори да ги осъзнаем. Първият стадий на съзнателността, който можем да наблюдаваме се изразява в установяването на връзка между две или повече психични съдържания. На този етап съзнанието е случайно и нетрайно. То се свежда до репрезентацията на няколко връзки като съдържанието не се помни. Затова през ранните години от живота няма трайна памет. Съществуват нещо като островчета на съзнателност, единични светещи обекти сред плътен мрак. Тези островчета на паметта обаче са нещо по-различно от първоначалните връзки между психични съдържания; те съдържат нещо повече и нещо ново. Тази новост е много значима последователност от свързани съдържания, която формира т.нар. его. Егото е обект на съзнателността, затова в началото детето говори за себе си обективно, т.е. в трето лице. Едва по-късно, когато его-съдържанието се натовари със собствена енергия, възниква усещането за субективност или Азовост. Не може да се сбърка момента, когато детето започва да говори за себе си в първо лице. Тогава се слага началото на цялостната его-памет.

В детския стадий на съзнанието все още няма проблеми. Нищо не зависи от субекта, тъй като детето все още е изцяло зависимо от неговите родители. Сякаш то все още не е изцяло родено, а се намира затворено в психичната атмосфера на родителите си. Психичното раждане и заедно с него съзнателното отделяне на егото от неговите родители се случва в пубертета при изригването на сексуалния живот, физиологичните промени са съпроводени с психична революция.

Различните телесни проявления поставят акцента върху егото. Юношата често изразява и утвърждава себе си с всички сили, на всяка цена и без усет за мярка.
Тази възраст се описва като "непоносимата" възраст.

До този период психичният живот на индивида е управляван от импулси като проблемите са редки или липсват. Дори когато външни ограничения се поставят пред вътрешните импулси, тези пречки не поставят индивида в ситуация на вътрешен конфликт. Той им се подчинява или ги заобикаля, но и в двата случая запазва вътрешната си цялост. Той все още не познава състоянието на вътрешно напрежение, което носи проблема. Това състояние възниква едва когато външното ограничение се превърне във вътрешна пречка и един импулс се противопоставя на друг. Или, проблем имаме, когато срещу една съвкупност от его-съдържания се изправи равна по интензивност втора съвкупност. Тази втора съвкупност, поради високата си енергетичност придобива функционална значимост равно на его-комплекса и може да бъде наречена "второ его", което в определени случаи измества първото от лидерската позиция. Това раздвоение води до отчуждаване от себе си, което се нарича проблем.

Като обобщение: Първият стадий на съзнателността, изразяващ се в разпознаване и "познаване" е едно анархично или хаотично състояние. Вторият - стадият на развития его-комплекс - е монархична или монистична фаза. Третият стадий - още една стъпка към съзнателността - се изразява в осъзнаването на собствената ни раздвоеност. Това едуалистична фаза.

И така достигаме до темата за стадиите на живота. Първият период, с който ще се занимаем е младостта. Това е периода от края на пубертета до средната възраст (35-40). Що се отнася до детството, комплексния психичен живот на детето е проблем от първа важност за родители, учители и лекари, но нормалното дете няма истински собствени проблеми. Едва когато порастне, човек може да има съмнения по отношение на себе си и вътрешни конфликти.

Всички ние сме запознати с проблемите на младостта. За повечето хора изискванията на живота грубо слагат край на детските мечти. Ако индивидът е достатъчно добре подготвен, преходът към професионална кариера може да се осъществи плавно. Но ако той се подведе по илюзии, противоречащи на реалността, то проблем със сигурност ще възникне. Никой не предприема каквато и да е жизнена стъпка, без да има някакви очаквания - често те се оказват погрешни. Иначе казано, те не отговарят на условията, в които индивидът е попаднал. Често става дума за преувеличени очаквания, за подценени трудности, за неоснователен оптимизъм или за негативна нагласа. Много са погрешните очаквания, които подхранват ранните, съзнателни проблеми.

Но не винаги разминаването между очакванията и реалността е източникът на проблемите. Той може да е и във вътрешно-психични смущения. Те съществуват дори, когато в отношенията си с външния свят човек се справя добре. Често става дума за смущения в психичното равновесие, предизвикани от сексуален импулс или за комплекс за малоценност, бликнал от изключителна чувствителност. Тези вътрешни затруднения могат да възникнат дори, когато адаптацията към външния свят е постигната без видими усилия. Обичаен феномен е, че младите хора водили люта битка за тяхното състояние обикновено не развиват вътрешни проблеми, и обратно, тези, които по една или друга причина лесно са се адаптирали и устроили, страдат от сексуални проблеми или чувство за малоценност.

Хората, чиито темперамент създава проблеми често са невротични, но в никакъв случай не може да се отъждествява наличието на проблеми с невроза.

Има отчетлива разлика между двете, състояща се в това, че невротикът е болен, защото не осъзнава своите проблеми, докато човекът с труден темперамент страда от своите осъзнати проблеми без да е болен.

Ако може да се формулира нещо общо между всички проблеми в периода на младостта това е склонността за връщане към детското ниво на съзнателност - бунт срещу съдбоносните сили в нас и извън нас, които целят да ни въвлекат и обвържат със света. Една част от нас се опитва да остане дете, да бъде безсъзнателна или, най-много, да осъзнава само его-то, да отхвърля всичко чуждо (външно) или поне да го подчинява на собствената си воля; да не прави нищо или да се отдаде на задоволяване на собствения си стремеж към наслада и власт. Наблюдава се инерционен феномен: стремеж за запазване на предишното състояние, чието ниво на съзнателност е по-ниско, ограничено и по-егоистично от това на дуалистичната фаза. През тази фаза индивидът е принуден да признае и да приеме неща, които са различни и чужди за част от собствения си живот - за някакво особено "алтер-его".

Разширяването на жизнения хоризонт е основна характеристика на дуалистичния стадий - именно към това са насочени и съпротивите. Този процес започва още от раждането, когато детето напуска тясното пространство на майчината утроба и се интензифицира до момента, в който през дуалистичната фаза, индивидът започне да бори с него.

Какво би се случило ако човек просто се промени, превърне се в онова чуждо "алтер-его" и позволи на първоначалния му Аз да изчезне в миналото? Религията се опитва да постигне именно това. Но психологията учи, че в известен смисъл нищо в душата на човека не е старо, нищо реално не може окончателно да умре.

Този, който се пази от всичко ново и непознато и регресира в миналото, изпада в същото невротично състояние като онзи, който се идентифицира с новото и бяга от миналото. Принципно и двамата правят едно и също: опитват се да запазят едно по-стеснено състояние на съзнанието. Алтернативата е то да се разруши с енергията на противоположностите - през дуалистичната фаза - и след това да се изгради един стадий на по-обширна и по-висша съзнателност.

Това би било добро решение, но тук идва и проблемът. На природата изобщо не и пука за високото ниво на съзнание, даже напротив. От друга страна обществото не оценява високо подобен подвиг на душата, то дава своите награди за постижения, а не за личност. Личностните качества обикновено са оценявани посмъртно. Така, за да осигурим социалното си съществуване ние сме принудени да се задоволим с постижимото и да развием специфичните годности.
Постиженията и практичността са идеали, които възникват, за да ни изведат от объркването сред натрупаните проблеми. Те биха могли да ни помогнат да пуснем по-здрави корени в света, но не могат да ни водят към по-висше съзнание, което наричаме култура.

Дилемата често се решава по следния начин: всичко, което ни е дадено в миналото, е съобразно изискванията на бъдещето. Ако се задоволим с постижимото, това значи, че се отказваме от целия си потенциал. Едни губят значима част от своето минало, други - значима част от своето бъдеще.

Сериозните проблеми обаче никога не са напълно решени. Ако в някой момент ни се стори, че са решени, значи нещо е било загубено. Смисълът и предназначението на проблема изглежда не е в решението му, а в непрекъснатата работа върху него.

Колкото повече се приближаваме до средата на живота и колкото повече се барикадираме за личните си гледни точки и социални придобивки, толкова по-отчетливо ни се струва, че сме открили правилния път, истинските идеали и поведенчески принципи, започваме да ги възприемаме като всеобщо валидни, а неизменната вярност към тях превръщаме в добродетел. Ние напълно пренебрегваме факта, че постиженията ни, които обществото е наградило, са извоювани за сметка на нашата личност. Прекалено много аспекти от живота, които трябва да бъдат преживяни, лежат в килера сред прашни спомени.

Статистиките сочат рязко увеличение на депресивността при мъжете около четиридесет. При жените невротичните проблеми принципно за почват малко по-рано. Счита се, че в тази фаза на живота - между 35 и 40 години - започват значими промени в човешката душа. Тази промяна не е съзнателна и целенасочена, тя се проявява в индиректни послания за промяна, идващи сякаш от несъзнателното. Често това прилича на бавна промяна в характера на личността, друг път се възраждат черти изчезнали в детството, едни склонности и интереси започват да отслабват, а други заемат тяхното място. Случва се така, че често убеждения и принципи приемани до този момент - особено в областта на морала - се затвърждават и стават ригидни, за да се стигне до 50-те когато се наблюдава период на нетолерантност и фанатизъм. Това се обяснява с факта, че тези принципи са застрашени и за да не ги оспори, индивидът се вкопчва в тях още по-здраво.

Виното на младостта не се избистря с напредването на възрастта. Често то става даже по-мътно. Гореспоменатите проявления се наблюдават най-ясно при сравнително едностранчиви хора като възникването им може да бъде по-рано или по-късно във времето. Последното се свързва с факта, че родителите на индивида са все още живи. В такива случаи периодът на младостта се удължава изкуствено. Този феномен съм наблюдавал главно при мъже, чиито бащи са дълголетни. В тези случаи смъртта на бащата води до внезапно - често катастрофално - съзряване.

Най-често невротичните проблеми в зрялата възраст са свързани с опита на хората да пренесат психичните диспозиции на младостта през прага на "благоразумната" възраст. Невротикът най-често е човек, който никога не може да има нещата, които иска в настоящето,и едновременно с това никога не може да се наслади на миналото. Както на времето невротикът не е успял да се измъкне от детството, така и сега той не може да се раздели с младостта. Той бяга от мрачните мисли за напредващата възраст и тъй като перспективата пред него му се вижда непоносима, избягва да гледа пред себе си. Точно както малкото дете бяга от непознатото в света и човешкото съществувание, така възрастният човек бяга от втората половина на живота си. Той се държи сякаш от него се очаква да изпълнява непознати и опасни задачи; или сякаш му предстоят жертви и загуби, които той не е готов да приеме, или сякаш живота му до този момент му е толкова скъп, че той не би могъл да се справи без него.

Дали в дъното на всичко това не стои страхът от смъртта? Това не ми се струва много вероятно, защото принципно смъртта е все още далеч във времето и на нея се гледа малко или много в абстрактна светлина. Опитът показва, че в основата на всички затруднения в този преходен период са дълбоките специфични проблеми в самата душа. За да илюстрирам този процес ще дам пример с движението на слънцето такова каквото е в човешкото преживяване и в ограниченото човешко съзнание. Сутрин то изгрява от нощното море на безсъзнателното и поглежда към широкият светъл свят, който лежи пред него и тръгва да го завладява като се изкачва все по-високо. С разширяването на собственото му поле на действие предизвикано от изгряването му, слънцето постепенно открива своята значимост. В негова цел се превръща най-високата възможна точка, от която залива в най-голяма степен света със своита благодат.

От тази гледна точка слънцето разглежда и своя заник. След апогея започва залеза и той е точно обратното на всички идеали и ценности, които сме почитали "сутринта". Слънцето влиза в противоречие със себе си. Изведнъж то трябва да започне да черпи от лъчите си вместо да ги излъчва.

Един френски афоризъм обобщава гореказаното с цинично примирение: Да знаеха младите, да можеха старите...

За щастие ние хората не сме изгряващи и залязващи слънца. И все пак има нещо сходно и да се говори за утрото (пролетта) или вечерта (есента) на живота не е просто сантиментален жаргон. По този начин ние отразяваме психологична истина, психологичен факт, тъй като след средата на живота се променят дори телесни характеристики - особено при южните раси възрастните жени получават удебеляване на гласа и огрубяване на лицевото изражение, докато при старците се забелязва известна феминизация. Мъжките ценности успоредно с тялото започват да се трансформират в своята противоположност. В първата половина от живота си мъжът използва главно мъжкото си парче и в минимална или нищожна степен - женското. През втората половина от живота женското парче влиза в употреба. Аналогичен е процесът при жените. Тази трансформация засяга в много по-голяма степен психичното пространство отколкото физичното. Често се случва мъже между 40 и 50 години да си зарежат бизнеса и в този момент жените им да наденат панталони и да открият мал ко магазинче, в което да използват мъжа си за момче за всичко. Голям процент от жените се отварят за социални отговорности и социална осъзнатост едва след 40-тата си година.
Много често тази трансформация е съпроводена с различни семейни катастрофи.

Най-лошото от всичко е, че дори интелигентни и образовани хора не са осведомени за възможността от подобни трансформации. С други думи, те навлизат във втората половина от живота си абсолютно неподготвени. Нещо повече, те навлизат в нея с погрешните очаквания, че техните истини и идеали ще им служат и занапред както и до момента. Но ние не можем да изживеем следобеда на живота си според "сутрешната си програма" - страхотните сутрешни неща са нищожни вечер, което е било истина сутрин, вечер става лъжа.

Възрастните хора трябва да знаят, че животът им не е последователност от възход и падение, а неизбежни вътрешни процеси са в основата на тези противоречиви явления. За младия човек е грях и опасност да е прекалено ангажиран със себе си, но за възрастния човек това е дълг и необходимост. След като е разпилявало лъчите си по света, слънцето се отдръпва и затваря за да освети себе си. Вместо това обаче много възрастни хора предпочитат да бъдат хипохондрици, доктринери, апологети на миналото или вечни младежи - жалки заместители на самоозаряването, но неизбежни последици от заблудата, че втората половина от живота трябва да бъде управлявана от принципите на първата.

Човешките същества със сигурност не биха живяли до 70-80 години, ако последните десетилетия от живота им нямаха значение за вида, към който принадлежат. Следобедът на човешкия живот също има своето значение и не е просто безсмислен придатък на жизненото утро. Първата половина на живота има важни задачи свързани с развитието на индивида, адаптирането му към външния свят, продължението на рода и грижа за децата. Това са очевидно природни цели. Печеленето на пари, социалното съществуване, семейството и потомството нямат нищо общо с културата. Културата е нещо отвъд природните цели. Дали пък културата не е смисълът и целта на втората половина от живота?

В примитивните племена старите хора почти винаги са пазачи на тайните и законите, иначе казано, на културното наследство на племето. Къде е мъдростта на нашите стари хора - къде са техните тайни и прозрения? Повечето старци се опитват да се конкурират с младите. В САЩ сякаш идеалното поведение за бащата е да бъде брат на сина си, а за майката - по възможност по-малка сестра на дъщеря си.

Не знам каква част от това объркване е реакция на предишно преувеличение на достойнството на възрастта и каква част се дължи на фалшиви идеали. Тези идеали безспорно съществуват у хората, чиито цели са заложени в миналото, а не в бъдещето. Затова те непрекъснато драпат да се върнат назад. За тези хора е трудно да се преориентират през втората половина от живота си към нови цели, различни от тези през първата.

За много хора е фатално да погледнат в миналото си. За тях е жизнено важно да имат пред себе си проект или цел. Затова най-популярните религии съдържат обещание за отвъден живот. Това позволява на смъртния човек да изживее втората половина от живота си със същата целеустременост като първата. Но да вярваш в наши дни е толкова трудно изкуство, че особено по-образованите хора трудно биха намерили в това своето решение. По отношение на безсмъртието има много противоречащи си мнения и никакви "научни" доказателства. Образованите хора знаят, че подобни доказателства са невъзможни. Ние просто нищо не знаем за това.

Това, което аз със сигурност знам обаче е, че целенасоченият живот е по-добър, по-богат и по-здрав от безцелния, и че е по-добре да вървиш напред по течението на времето, отколкото назад срещу него. За психотерапевта един възрастен човек, който не може да си вземе сбогом с живота изглежда точно толкова слаб и безпомощен, колкото един млад мъж, който е неспособен да прегърне живота. Обикновено става дума за една и съща детинска ненаситност, за аналогичен страх и упорство у единия и у другия. Като лекар аз съм убеден, че е здравословно - ако мога да използвам тази дума - човек да види в смъртта цел, към която да се стреми. Бягството от смъртта е нещо нездраво и анормално, което отнема от втората половина на живота нейната цел. В този смисъл считам, че религиозното учение е в съзвучие с психичната хигиена. Ако живея в къща, за която знам, че ще се срути над главата ми в близките две седмици, аз през цялото време ще мисля само за това. Ако напротив, се чувствам сигурен - то аз ще мога да водя нормален ж ивот през това време. От психотерапевтична гледна точка е полезно да се разглежда смъртта като преход - част от жизнения процес, чиито параметри и продължителност са извън пределите на нашето съзнание.

От хилядолетия насам човешката душа има нужда да вярва в отвъдния живот, както човешкото тяло има нужда от сол. Целите на терапията не ни предлагат обходни пътечки, а ни водят точно в средата на утъпкания от човечеството път.
Така ние мислим правилно за смисъла на човешкия живот, дори и да не разбираме това, което мислим.

Мисленето е приблизително равенство, от което не може да излезе нищо повече от това, което сме вложили в него. Така работи интелектът. Но отвъд него има мислене в първични образи - в символи, които са по-стари от историческия човек, които са посяти в него от най-древни времена, и вечно живи и непресъхващи у всички поколения изграждат основите на човешката душа. Да се живее пълноценно е възможно само в хармония с тези символи, мъдростта е именно връщане към тях. Тук не става дума за вяра, нито за познание, а за съгласуване на нашето мислене с първичните образи от несъзнаваното. Те са източник на всичките ни съзнателни мисли. Една от тези първични мисли е идеята за живот след смъртта. Науката и тези символи са несъизмерими. Символите са необходимо условие за въображението, първични данни, чието право на съществуване науката не може да отхвърли. Тя може да ги приеме за факт и да ги изследва (както например тироидната жлеза). Преди 19 век тази жлеза е считана за ненужна, тъй като просто предназначението й е би ло неразбрано. Би било късогледство от наша страна да наречем днес архетипите безсмислени. За мене те са нещо като психични органи и аз се отнасям към тях много внимателно.

Случвало ми се е да казвам на възрастни пациенти: "Твоята представа за Бог или твоята идея за безсмъртие е атрофирала, затова твоя психичен метаболизъм е разстроен."

Нека сега да се върнем на слънцето. Пътят, който то изминава, е дъга от 180 градуса, която е разделена на четири части. Първата четвърт е детството - стадий, в който ние сме проблем за другите, но все още нямаме съзнание за наши собствени проблеми. Съзнателните ни проблеми запълват втората и третата четвърт от живота ни. В последния стадий ние отново сме необезпокоявани от нашето съзнание и се превръщаме по-скоро в проблем за другите. Въпреки многото различия между детството и старостта те имат нещо общо - потапяне в безсъзнателните психични явления.

Послеслов

На 22 септември (5 октомври) 1908 г. Княжество България обявява своята независимост от Османската империя и е провъзгласено за царство. Независимостта е легитимирана на следващата година с подписването в Цариград на Турско - български протокол от 6 (19) април 1909 г., с който формално е потвърден българският суверенитет над територията на страната...

Придобиването на национална политическа и икономическа независимост на България от Русия продължава да бъде задача на българските елити, доколкото днес Русия е трансформирала своето геополитическо влияние върху Европа и България в геоикономическо - най-вече чрез енергийната зависимост. Ако преди насочените на запад тръби на ядрените ракети на СССР бяха символ на геополитическа и военно-стратегическа мощ, днес насочените на запад тръби на газо- и петролопроводи символизират новата форма на зависимост, която путинова Русия предлага на Европа.

Борбата за истинска българска независимост от Русия продължава и днес...

Стамболов и формулирането на българския геополитически код

Преди всичко политикът и държавникът Стефан Стамболов осъзнава, че е необходимо да води политика на възраждане на българското национално достойнство. А това не може да стане, ако България не се стреми към независимост от всички велики сили, вкллючително и от „освободителката” Русия.

Нещо, което не са осъзнавали неговите съвременници политици като П.Р. Славейков, Драган Цанков, П. Каравелов, повечето консерватори, клирът на православната църква. Те смятат, че „ние политика с Русия няма да правим” (П.Каравелов), т.е. в своята външна политика България ще следва сляпо руските интериси. Противно на тях Стамболом изработва и провежда политика, която се ръководи единствено и само от българските национални интереси. С това той рязко контрастира на своите предшественици и наследници, които са принудени или по убеждение следват руската политика.

На второ място, политиката, която следва Стамболов, за разлика от тази на неговите предшественици и наследници, опиянени от неосъществимия Сан-Стефански мит е политика и стратегия реалистична, политика, която се съобразява с геополитическите реалности след Берлинския конгрес и Съединението на България.

На трето място политиката на Ст. Стамболов не е подчинена на конюнктурни съображения. Стамболов начертава една политическа стратегия за превръщане на България в първостепенна сила на Балканите и в Югоизточна Европа, която, ако беше се осъществила, щеше да доведе не до настъпилото след 1913 г. до днес нестабилно равновесие на Балканите, а до тяхното обединяване при естественото българско етническо, икономическо, политическо и военно надмощие. (Вж. Матеев, Е. "Държавникът Стефан Стамболов". Изд. къща Летописи, С., 1992.)

В историческата и социологическата литература са изследвани добре отделните елементи на Стамболовата политика. Няма друг български политик, за който да са писали толкова много чужди автори – докато е жив и след убийството му.

По-малко известна е неговата геополитическа стратегия, изработена на базата на разгадаването на българския геополитически код на базата на наличното състояние на страната и нейното обкръжение. Тази политика се основава на трезвата преценка на геополитическите реалности по това време.

На първо място Стамболов осъзнава, че страната, за да бъде самостоятелен геополитически играч трябва да концентрара своите национални сили в три основни направления.

Първо – създаване на модерна българска, а не руско-подобна държава, изграждане на институциите на тази държава в посока преодоляване на икономическата изостаналост, изграждане на пътища, пристанища, съобщения комуникации в посока Европа. Впрочем никой у нас по това време, дори неговите врагове не са се съмнявали по отношение на посоката на българското развитие. Но и тогава, както и днес е имало хора, които са смятали, че пътят към Европа преминава я през Москва, я през Босфора... Пръв Стамболов предлага да правим европеизация като се съобразямаме само със своите си интереси,а не с интерсите на Русия, Турция или който и да е друг.

Второ – Стамболов създава блестяща организация на национално-освободителното дело на останалите под робство българи. Той, докато е жив не допуска предаването на народното дело в ръцете на неорганизирани въодушевени "патриоти", които да го погубят. Както и става след смъртта на Стамболов…

В този смисъл пръв стълб на Стамболовата геополитическа стратегия е: Освобождението на поробените български земи може и трябва да се осъществява само чрез българската държава - единствената властна и отговорна организация за провеждане на българската национална политика. Това означава да се ограничи самоубийствената революционна тактика, комитаджийството, което си въобразява, че с чети от 50-100 души ще освободи Македония и Одринско. Това означава българската национална политика да се извършва от правителството, което съгласува и координира дейността на останалите културни, религиозни, политически и икономически български фактори в Македония и Тракия - Българската екзархия в Цариград, македонските и тракийски организации и чети, просветното дело, подготовката на учители, офицери, духовници за Македония и Одринско.

Това се налага поради неприключването на възродителния процес в южните и западните български земи, в които българското население води тежка битка с доминиращия в културно и икономическо отношение гърцизъм, а после и срещу нахлуващия от север сърбизъм. Още преди освобождението ни сърби и гърци действат координирано в Македония с желанието да си я поделят.

Стамболов пръв си дава ясна сметка, че македонският въпрос не е чисто български, а международен въпрос и всички опити да се реши той силово, "на юруш" са обречени не само на провал, но и на погром. Той осъзнава откъде идва главната опасност за българщината в Македония. Съвсем не от Турция, която няма намерение да променя етническото самосъзнание на македонските българи, за разлика от намеренията на сърби и гърци. Главни противници са гърцизмът и сърбизмът, които опитват да се съюзят с турската политическа власт против българското население, нещо, което Стамболов не допуска, но го допускат неговите наследници.

За разлика от русофилите-патриотари, които са готови да се съюзят с всеки против турците и исляма, Стамболов далновидно вижда в Турция свой съюзник против сръбските и гръцките домогвания. Той става противник на всякакъв политически авантюризъм. За него не на дума, а на дело българските, а не руските или други интереси стоят над всичко.

Вторият стълб на Стамболовата геополитическа стратегия се състои именно в това, че той е бил един от малцината в състояние да види, че не друговерците-турци, а именно нашите "православно-славянски братя" са главните противници на българското национално обединение, на българщината и на българската държава. За това историческите факти изобилстват.

Тази негова геополитическа стратегия превръща васалното българско княжество в политически център на Балканите, а София – призната балканска столица, в която стоят основните чужди кореспонденти – не в Белград, Букурещ или Атина! Не министър-президентът Стамболов, а премиерите на Сърбия и Гърция Пашич и Трикупис идват на крака в София да молят България за съюз против Турция.

Още през 1889 г. Пашич прави предложение на Стамболов за Балкански съюз между двете страни за подялба на Македония. Отговорът на българският министър-президент произтича от ясното осъзнаване на българския геополитически код:

"Македония нека оставим на Турция и на тамошното население, което по-добре от мене и от вас знае какво е то и с кого иска да бъде и какво ще върши за своята свобода. Тоя въпрос да решаваме ние в София или в Белград, в Атина или Букурещ е една празна и вятърничава работа. И предложението за един съюз срещу Турция ми се вижда несполучлива. Когато дойдем до въпроса за един съюз между балканските държави, то намирам, че не Турция е държавата срещу която трябва да бъде насочен тоя съюз. Какво мислите вие? "Вие намеквате за Австрия?" – уплашено попитал Пашич. "Аз не споменавам никакво име - срязал го Стамболов, аз само ви зададох въпроса." (цит. по Маринов, Д., Стефан Стамболов и новейшата ни история, т.2, с. 279-280)

Със същата мисия през 1891 г. в София идва и Трикупис, обезпокоен явно от настъплението на българщината в Южна Македония, да сключва и той съюз на Гърция и България против Турция. Отговорът естествено е „не”!

Веднага след това Стамболов изпраща едно забележително писмо до българския дипломатически агент в Цариград Вълкович (убит по-късно от руски шпиони). В него е изкристализирала същността на рационалната Стамболова политика, блестящото му разбиране за политически, геополитически и геостратегически реалности:

"Моето заключение от разговора ми с Трикупис е, че има пълно споразумение за общо действие в Македония между Черна гора, Сърбия и Гърция и че при първия удобен случай тия бесни вълци ще се нахвърлят срещу турската мърша. Трикупи не скри от мене своя план на действие. . . Трикупи много моли да влезе България в съюза, като ме уверяваше, че ако и българите вземат участие в тази афера, Македония щяла да се вземне от Турция без бой, понеже сегашний султан бил извънредно страхлив... Нас ни отстъпват част от северна Македония , те, то се знае, вземат лъвската част, наедно с Крит...

На Трикупи отговорих, че ние сме в такова затруднено положение, че не можем да бъдем, освен за статуквото, че ние се боим да не би при някои сериозни спречквания с Турция, Россия да се възползва и да заемне Варна и Бургас и тогава ще загубим сигурното за предполагаемото; че ако България ще има да пази един фронт от 400-500 километра и че турците ще могат да нападнат твърде скоро Източна Румелия с една армия от 200 000 войници и преди ние да вземем нещо от Македония, те да завладеят Румелия: че най-добре ще бъде сега ние, малките държави, да залегнем пред Турция и нашите приятели да си въведат в Македония реформите, предвидени в Берлинския договор. Това последното никак не се хареса на Трикупи. Тоя не ще реформи в Македония, а иска да я делиме. Това за мене е най-голямото доказателство доколко ние сме успели в Македония и доколко сърбите и гърците са отчаяни да я изгубят окончателно...

Ето защо аз смятам за нужно да видите Н. И. В. Султана и да му обясните голямата опасност, която грози империята... ще съобщите на Великия везир всичко, що ми е предлагал Трикупи и ще поискате да ви се отговори на нашето предложение за железницата София - Кюстендил - Куманово и за военна конвенция. Ако до една седмица... не ви се отговори положително, натоварвам ви да оттеглите тези наши предложения и да дадете да се разбере, че България си запазва правото на пълна свобода на действие, в случай на едно заплитане в Македония...

На Великия везир и султана упълномощавам ви да заявите, че ние туряме на тяхно разположение за защита на империята в Европа цялата си армия от 200 до 250 000 души... ако гърците и сърбите само дочуят, че ние ще пазиме заедно със султанските войски империята в Европа, не да нападат Македония, но да я гледат не ще посмеят..." (цит. по Матеев, Е., с. 95-99)

Забежителна е Стамболовата проницателност в сравнение с политическото, геополитическото и геостратегическото късогледство на отявлените български русофили, управляващи България през съдбоносната 1912 г. Стамболов разбира, че нас ни канят да вадим "горещите кестени" от балканския пожар, за да ги изядат съседите ни. Но през 1912 г. управляващите русофили-патриотари не разбират това. Те не разбират уязвимостта на България в геостратегическо отношение, че ние ще трябва да воюваме срещу самата столица на империята, срещу нейните основни сили, докато "съюзниците" ни „освобождават” Македония. През 1912 г. управляващите русофили разчитат на договори и на "справедливата" присъда на руския император - нещо, на което никой сериозен държавник не бива да разчита. Няма такава логика, нито военна, нито политическа, по силата на която една армия да се бие на един фронт, а да жъне териториални успехи на противоположния фронт.

Стамболов знае, че сърби и гърци ще воюват и завземат Македония не за да я отстъпят на България, а за да я запазят за себе си. По този начин Балканският съюз се обръща от насочен против Турция в насочен против България. Това нашите доморасли политици-русофили, начело със строителя на модерна България, но военно-стратегически неподготвен (стигнал е, по собствените му признания само до чин поручик в австрийската армия), и в същото време прекалено самонадеян цар Фердинанд не са разбрали.

Второ. Стамболов вместо това предлага съюз на Турция, заедно да браним Македония от сърби и гърци. Не е ли била тази политика по-реалистична? Какъв ефект би имало само влизането на българска войска в Македония, макар и като турски съюзник! Влезнеше ли българска войска, макар и като съюзник на Турция в Македония трудно можеше да излезе оттам...

Но макар това засега да не е реалистично Стамболов залага на много по-реалистичната железопътна геостратегия - железница от София до Скопие. Това е посоката на най-сигурното- икономическо и културно обединяване на българската етническа територия. Това го е разбрал Стамболов, но разбрали ли са го неговите наследници? Железница от София до Скопие и до днес няма...

На трето място Стамболов разбира, че Турция и създалата се след Съединението обстановка е единственият сигурен геополитически съюзник на България. Защото Турция има в своя интерес да види до себе си една по-силна България, отколкото един руски протекторат... За България също е изгодно Турция да си стои в Цариград, или както казва Стамболов на руския публицист Водовозов:

"Докато Цариград принадлежи на турците - никакво зло няма в това - турците са слаби и са неспособни за никакви опасни за другите народи предприятия. По-лошо би било ако го заеме някое цивилизовано господарство... Тогава ще настъпи край на българската самостоятелност".

Но и Турция е не по-малко заинтересована от българската самостоятелност и при приятелско поведение на България отстъпва под натиска на Стамболов все нови и нови берати за Българската екзархия в Македония... Докато не дойдоха на власт русофилите, за да унищожат всичко, изградено с толкова труд и упорство. Виждайки тяхната враждебност, Турция неутрализира българското влияние като дава зелена улица на сръбската пропаганда. Разбира се това става и под натиска на "освободителката" Русия, която всячески подкрепя Сърбия против България по Фирмилияновия въпрос .

Държавникът Стамболов е чужд на всякакъв политически авантюризъм. Той е за съюз с Турция, не защото е станал от туркофоб туркофил и от русофил русофоб, в каквото го обвиняват проруските патриотари, а защото за разлика от тях си дава ясна сметка за геополитическия код на България, защото преди да обича поробения руски народ, е обичал България. Знаел е, също както го е знаел и Левски, че България трябва да разчита на собствените си сили, че трябва да се освободи сама, а не с чужда помощ. Знаел е диалектическото, че "който ни освободи, той ще ни пороби" (Васил Левски ясно намеква за Русия), както са го знаели и други, но са стоели със скръстени ръце и даже са помагали на "освободителя".

Стамболов е политически реалист. Той ясно вижда, че революционните действия в Македония нямат никакъв положителен ефект, а само затормозяват народното движение. Напредъкът на българщината се осъществява с еволюционни и мирни средства, а не с кървави бунтове. Дори негови политически противници (екзарх Йосиф) по-късно признават тази негова далновидна национална политика, като я сравнява с погрешната политика на своите политически приятели. Никак не е случайно, че революционните планове и дела се появяват след слизането на Стамболов от властта. Ако Стамболов беше на власт никога нямаше да позволи народното дело да попадне в ръцете на политически авантюристи и чужди шпиони. Единствен Стамболов се изправя срещу най-страшната инерция - инерцията на българския традиционен ура-патриотизъм - едновременно левичарски, революционен и фило-фобски. Той доведе България до катастрофа през 1913 г., а не „личният режим на цар Фердинанд”.

Впрочем последните отворени архивни документи разкриха, че и цар Фердинанд е получавал солидни суми от Русия за свои частни нужди. Известно е, че той не е нито първият, нито последният. Но можем ли да си представим Левски или Стамболов да са храненици на чужди държави и да провеждат "национално-отговорна" политика!

Сключването на Балканския съюз е триумф на руската политика на Балканите. Тя, разбира се, е триумф и на Тройната Антанта, защото този съюз е насочен колкото срещу Турция, толкова и (в перспектива) срещу Германия и Австро-Унгария. Разбира се този съюз е възможен в момента само като се пожертват българските национални интереси.

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква Посланическа конференция. Конференцията (Русия!) препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус от 3 км.

На конференцията за мир в Лондон, свикана на 3 (16) декемри 1913 г. България настоява границата й с разгромената империя на турците да минава по линията, свързваща залива Малатра на Черно море, намиращ се на юг от град Мидия с град Родосто, т.е. да има широк излаз и на Мраморно море. Поради противопоставянето на Русия (На нея вече са обещани Цариград и Проливите!) се стига до споразумението бъдещата граница в Тракия да бъде изместена на север и според подписания на 17 (30) май 1913 г. в британската столица мирен договор Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз всичките си европейски владения до линията Мидия-Енос, с изключение на Албания. Принадлежността на турските острови в Егейско (Бяло) море трябва да бъде определена от Великите сили. Поради последвалите събития Лондонския мирен договор остава нератифициран и след няколко месеца е ревизиран.

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония умело са раздухвани от Германия и Австро-Унгария, но най-вече от антибългарската руска позиция. Въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за “спорна” и “безспорна” българска зона в тази област, Русия настоява България да отстъпи и от безспорно българската зона. На практика тя насърчава Сърбия да бъде неотстъпчива, тъй като вижда в нея свой естествен геополитически съюзник в бъдещия сблъсък с Австро-Унгария и Германия. Сърбите и гърците предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война.

Скоро след това и румънската и турската армии нахлуват в България. Подлото нападение на Румъния е немислимо без съгласието и насърчението от страна на Русия. Затова не е чудно, че Русия поздравява румънците след войната за победата над „недостойния и противник”. А руският цар става патрон на първия нахлул в Добруджа румънски полк. България е разгромена е принудена да моли за мир. (На разговор с руския посланик в Белград сръбският премиер настоява на България да се пречупи гръбнака, но руснакът настоява да и се смачка главата!)

Немска карта на Югоизточна Европа след Първата балканска война до 16.06.1913 г. Тя не се отпечатва често в България (?!). Вижда се какви граници биха имали България и балканските страни, ако не беше Междусъюзническата война.

България фактически сама влиза в капана, наречен „Балкански съюз” против Турция, чрез който жертва своите национални интереси, уж... в името на освобождението на „братята-роби отвъд Рила и Родопите”. Било е ясно, че не можем да разчитаме за подкрепа не само от страна на нашите съседи – „съюзници-разбойници”, нито на Русия, която усно ни е заявила, че предишните и гаранции за България не важат, нито на нейните съюзници Англия и Франция, нито на Германия и Австро-Унгария. Балканската война се оказва не само за гърци и сърби, но и за нас не национално-освободителна, а национално-поробваща населението на европейска Турция, което никой не пита какво е по националност и религия и в коя държава иска да живее.

Достатъчно би било нашите държавни мъже само да погледнат политико-географската карта на Югоизточна Европа. България трябва да воюва срещу основните турски сили в Тракия, срещу имперската столица, докато "съюзниците" ни "освобождават" българите в Македония. Не са създадени никакви гаранции, че ще се зачете волята на населението в Македония, Албания, Тракия, Косово, Санджак. Затова погромът ние сами сме си подготвили и не следва да се сърдим на никого. Виновна в случая е не Русия, а българското „русофилско суеверие” – нелепата вяра, че Русия ще ни защити, въпреки всички факти доказващи антибългарската насоченост на нейната политика.

Тръгнало веднъж на дележ на заграбеното, българското правителство няма моралното право да иска права върху българското население в Македония. В хода на войната патриотарството си въобразява, че можем да бием сами не само Турция, но и всички свои съседи, взети заедно, че дори можем да се противопоставим на волята на Великите сили, които ни казват ясно, че няма да ни пуснат на Мраморно море, защото Проливите са обект на болезнена ревност от страна на Русия. (Когато бумтежът на българските оръдия ясно се чува в Цариград и мюсулманското население панически бяга в Мала Азия, Русия праща ескадра на входа на Босфора да защитава турската столица! От кого ли?

Но дори да приемем, че Балканският съюз е бил неизбежен. Дори да приемем, че друго освен дележ на Македония не може да има, че трябва да удовлетворим апетита на своите съседи. Тогава остава неясно защо никой не е преценил, че от геополитическа гледна точка завоюваните директно от българската армия земи (между старата граница на България на север и Бяло море на юг и между Вардар на запад и Черно море, до Мидия-Енос на изток) е било максималното, което България може за момента да постигне. (Вж. Карта 7). Че в геополитическо и геостратегическо отношение тази територия е много по-важна и значима от територията на запад от Вардар. Че не е имало велика или регионална сила, която да оспори такива едни граници на България, които обхващат територия почти колкото „любимата” за патриотарите Санстефанска България. Вярно е, че в новозавладените територии българското население е било малко над 50% от общото население. Докато във Вардарска Македония, заета от сърбите, българите са били над 75% от населението (останалите са били най-вече албанци и турци, сърбоманите са под 1%!). Например в българската окупационна зона в Източна Македония и южна Тракия са живеели толкова гърци, колкото са били и българите в завоюваната от Гърция Югозападна Македония – в Солун и на запад от Вардар (по около 150 000 души).

Но България придобива широк излаз на Бяло море с пристанищата Кавала, Порто Лаго и Дедеагач (сега Александрополус), запазва си Одрин и Лозенград, Кукуш, Драма и Серес. Вярно е, че Сърбия придобива български земи на запад от Щип и Вардар. Но при евентуалното й участие във войната, която вече се подготвя, тя е щяла да придобива територии далеч на запад. Никой не би и позволил след мира от нейните съюзници от Антантата да присъедини Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения и Войводина без да се компенсира България с връщането на Охрид, Битоля и дори Скопие.

Така че справедливостта би възтържествувала при една по-рационална политика, основаваща се на геополитическите реалности. Тогава и Русия не би се възпротивила, виждайки срещу себе си достоен съюзник, а не недостоен сателит.

Геополитическият код на България

Тази неизменност на политиката в геополитически план, независимо от смяната на едно или друго правителство, дори на авторитарно с демократично или обратно, в литературата се определя с термина "геополитически код" на дадена страна. Този термин е въведен и анализиран от Джон Гедис. (Gaddis, John. Strategies of Сontainments, Oxford, 1982 р. р. 38-69.)

Промяната в едно държавно управление обикновено е промяна в определени детайли на политиката на определена държава, но не и в нейния геополитически код, който се определя от мястото на държавата в геополитическата система, т. е. в зависимост от геополитическото й взаимодействие с останалите държави, които също притежават собствени геополитически кодове. Смяната на президент или правителство не влияе на геополитическото пространство, което обединява една система от държави и се променя много трудно и исторически много бавно, само след някои глобални световни сътресения (икономически, военни, социални). (Bartlett, The Global Conflict, 1880-1970, London 1984.)

Например Великобритания променя своя геополитически код след Викторианската епоха и постепенно от световна сила се прибира в Европа, за да се превърне през 60-те години в регионална европейска сила. До Първата световна война Русия (заедно с Франция, Германия и Австро-Унгария в Европа) е европейско-азиатска велика сила. Но след болшевишката революция вече СССР към 1940 година се превръща в световна сила, за да стане след войната една от двете суперсили. След разпадането на СССР, Русия се превръща след 1991 г. отново в регионална сила, макар сега отново да изпитва носталгия по съветските времена и да я разтриса имперският великодържавен синдром...

По-малките страни също притежават свой локален геополитически код. Например географското положение винаги е тласкало Сърбия и Гърция към геополитически съюз на антитурска и по-късно на антибългарска основа. Както и съюзът на Сърбия и Румъния има антибългарска и антиунгарско основа. Традиционният френско-полски съюз се основава на това, че между тях се намира експанзионистична (във военно, политическо или икономическо отношение) Германия. На същата основа, вече между велики сили, е възникнала Антантата - съюза между Франция, Англия и Русия и "Тройният съюз" между Германия, Австро-Унгария и Османската империя в навечерието на Първата световна война.

Какъв е бил геополитическият код на България в навечерието на най-съдбоносното събитие в новата ни история - Балканската война?

Преди всичко трябва да е ясно, че геополитическия код, колкото и да е обективен като географска, икономическа, политическа, демографска, военна и пр. даденост, си е чиста проба моделиране, т. е. той трябва да се осъзнае и да придобие адекватна форма. Поради редица причини (исторически, национално-психологически, географски, геополитически) сърби, гърци, румънци сравнително лесно оформят своя геополитически код най-вече създавайки свои национални доктрини, от които системно са се ръководили при осъществяване на своите национални задачи. Забелязваме, че такова нещо при българския политически елит няма. И то не само тогава, а и по-късно, та и до днес.

Някои могат да възразят, че геополитическият код на България се е определял от борбата за освобождението на поробените братя в Тракия и Македония. Или както определя нещата още Любен Каравелов – „Българите не търсят чуждото, но не дават и своето” (в-к „Свобода”, 17.12.1869 г.). Но това е твърде общо за бъде вярно. Геополитическият код означава и изработване на адекватна политическа стратегия за постигане на набелязаните национални цели. А тук вече от край време има пълна бъркотия във възгледите на отделените фракции в българския политически елит. У нас всеки политически лидер се смята за месия на народа си, а всички свои съперници смята за невежи или недостойни да проумеят неговите велики намерения, За съжаление държавниците в българската история се броят на пръсти...

И все пак, за да бъдем справедливи, трябва да отчетем, че е имало български държавници, които правилно са отчели "геополитическия код" на страната и са се ръководили от стратегия, която, ако бе следвана докрай, би избегнала националите погроми, които ни сполетяха през 1913, 1918, 1944, а и след 1989 г.

Сред тези държавници на първо място е Стефан Стамболов.

Следосвобожденската геополитическа обстановка и ролята на Русия

В следосвобожденската геополитическа обстановка България има два пътя – единият е да се превърне в един фактически руски протекторат, без самостоятелна външна политика и постепенно да възприеме (въпреки Търновската конституция!) руският азиатско-деспотичен държавен модел. Другият път е пътят към постепенно освобождаване от руското духовно, икономическо и най-вече политическо влияние и постигане на независима и съобразена само с българските интереси външна и вътрешна политика.

Българското автономно княжество се бори за независимост от Турция, но не може да не е зависимо от руския фактор, който определя неговата и вътрешна, и външна политика, особено до Съединението. Българските политически елити до появата на първия български следосвобожденски политик от европейски мащаб - Стефан Стамболов не могат да излезат отвъд коловозите на руската имперска политика. Те не осъзнават правилно геополитическия код на България - да бъде независима, включително и от руските интереси и домогвания.

Едва ли се знае от днешните патриотари, че дори в Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор също, както в предишните руски прокламации, не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, непосредствено преди Берлинския конгрес, “названието „Балканска област” се отменя, като й се присвоява ново название – Северна и Източна България, впоследствие наречена Източна Румелия”.

Във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските православни християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните.

А при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на „поробените славяни”. (Спасов, М. Цит съч.)

Още от Първото Велико народно събрание и приемането на Търновската конституция започва сблъсъкът между българските и руските интереси. Русите предлагат проект за Конституция, който е много по-консервативен и най-вече двусмислен. Той бива преработен от българските народни представители в много по-„народностен” и либерален дух. Но противоречието между либералната конституция и политическите реалности в традиционното българско общество се засилват. За Русия е важно косвено да контролира младото княжество – през временното руско управление администрацията и армията се изграждат по руски образец – което влиза пряко в противоречие с постановките на либералната конституция. Русия се съгласява на такава либерална, направо революционна за условията в Русия конституция по няколко причини.

Първо – за да печели симпатиите на българското селячество, което очевидно припознава либералите, а не консерваторите поради редица особености, които коренно го отличават от консервативното руско селячество – опора на руското самодържавие. На второ място самодържавна Русия смята демокрацията за разрушителна държавния строй, т.е. смята се че либералната демокрация с присъщата и многопартийност, разделение на властите, свободен печат и пр. дотолкото ще отслаби България, че тя да не може да съществува без „братска” помощ.

На трето място тъй като Русия знае, че не може да наложи за княз на България някой русин, тя се надява, че с ограничаване правомощията на конституционния български княз ще може да го контролира чрез другите демократични институции, върху които има влияние и най-вече чрез изградените по руски образец администрация, армия и полиция.
Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев.

По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. Но в годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Т.нар. „режим на пълномощията” дава извънредно много власт на руските генерали. Впоследствие, чувствайки се заплашен, князът се помирява с либералите и консерваторите. Конституцията е възстановена и под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции. Това раздразва „Освободителката”, която възприема стремежа на българите към самостоятелност като нахалство.

Ето как руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция:

”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско... Не затова руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство... Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!” (Леонтиев, К. Цит. Съч.)

Немска карта на Югоизточна Европа през 1898 г. След Съединението България е най-голямата балканска страна.

Съединението на Северна и Южна България, извършено от народа, но под ръководството на княза и в съгласие с всички политически партии още повече засяга честолюбието на Русия. Нейната маша Сърбия напада България, от която междувременно се изтегля целия ръководен корпус на българската армия, който е от руски произход. За всеобща изненада лишена от руско командване млада българска войска на капитаните разгромява опитната армия на сръбските генерали, които позорно бягат към Ниш.

С това обаче не спира и необявената война на Русия срещу току що отвоюваната българска самостоятелност. Офицери русофили организират преврат срещу доказалия се като български патриот княз (руските дипломати признават, че той им и струвал само 30 000 рубли!), но българите организират контрапреврат и изгонват превратаджиите, които бягат в Русия. За да не пречи на Съединението и българската самостоятелност князът се отрича от престола, за да угоди на руския император. Но това не удоволетворява българомразеца Александър Трети.

Следват трудни и „бурни български години” (Р. Фон Мах), в които за щастие кормилото на българската държава е поето от Стефан Стамболов. В условия на необявена от Русия война той се превръща в българския Бисмарк, който изгражда основите на българската демократична държавност. Разбира се, това не става често по повелите на конституцията и законите, но можем ли да посочим място, в което демокрацията да не се е налагала и с насилие? Още повече, когато противниците на българската независимост не подбират средства, включително и въоръжени есрещу законната власт. Стамболов не им остава длъжен и управлява с желязна ръка. Той не може да отмени силното и трайно въздействие на руския геополитически фактор, но временно успява да притъпи неговата агресивна антибългарска насоченост.

Цялата либерално-демократическа мисъл у нас подкрепя тази борба за независимост на България от Русия, ръководена от Стамболов. Така например Захари Стоянов пише на „освободителя” Аксаков изобличително писмо по повод руската политика към България през този период:

„В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой... И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати?... Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност, всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината.”

Точна оценка на руската политика към България от гледна точка на националните интереси прави не само либерално-демократичната, но и марксистката историография (преди да се обвърже по-късно с глобалните интереси на руско-съветския империализъм). За разлика от днешните, тогавашните български социалисти много добре разбират противоречието между българските и руските геополитически интереси.

Така създателят на БРСДП Димитър Благоев ясно заявява:

"Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите". (Вж. „Принос към историята на социализма в България, С. 1976).

Изключително прозорлива е геополитическата преценка на друг социалист Георги Кирков (Майстора):

"Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи - създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави". (Вж. Кирков, Георги, Руският народ, тиранията на руския царизъм и завоевателните авантюри. – България и интригите на Русия, С. 1914.).

Ето какво пише дори болшевикът В. Коларов и то в СССР през 1935 г. по повод публикуването на архивите на „Азиатския департамент”:

"Публикуваните документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената "освободителна мисия" на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1878 г. Създаването на "независимо" българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квази-независима държава като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация - от масова корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуване на убийци и отстраняване на пречещите на плановете му държавни дейци в България". (Вж. Коларов, Васил. Предговор към: Авантюрите на руския царизъм в България. Стено, Варна, 1991, с. 3.)

Още по-категоричен е Кръстю Раковски, който не само вярно осветлява събитията, но прави забележителни научни прогнози. Ето някои от тях, писани през 1898 година в забележителното му изследване "Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България". Тук той разобличава поне три, и до днес внедрени в българското масово съзнанииее мита:

1) Първи мит - че Русия иска да има независима „Св. Стефанска България”:

Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение... според Татишчев "свикването на Берлинския конгрес е решено най-малко един месец преди включването на Св. Стефанския договор". При това Русия откъсна от България, създадена на Цариградската конференция целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румъните като им грабна Бесарабия. Също по Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а по Св. Стефанския договор той оставаше на Сърбия...

Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - една слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация". (Раковски, Кръстю, Русия на Изток, Фототипно издание, Глобус 91, (оригинал, Варна 1898, изд. книжарница К. Евстатиев) с. 179.)

2) Втори мит - стремежът на Русия към Цариград е в интерес на България:

"Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт... ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ. Колкото повече ний напредваме в политическото си развитие и се проникваме с духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия народ ще се усилва желанието да се освободим от всяко покровителство, било то руско или друго". (пак там).

3) Трети мит – че в бъдещето на Русия се привижда само самодържавен строй:

"Когато самодържавният цар падне в Петербург, ще олекне на сама Русия, на цял свят, а също тъй и на балканските държави. От една конституционна и демократическа Русия ний не се боим... Но когато в Русия ще има парламент, свобода на словото и на печата ние ще имаме законна възможност да се борим и запазим своите права, да се развиваме свободно. Падането на руския царизъм ще повлече след себе си паданието на Турция - ако до тогава то не стане под една или друга форма, както и дълбоки политически революции в Германия и Австрия..." (пак там)

Тези прогнози на Кр. Раковски се реализират точно след 20 години. Само в едно нещо той не познава - че на мястото на самодържавието в Русия ще дойде още по-мракобесен и човеконенавистен режим.... в името на марксистката утопия за „освобождение на човечеството”. И това, че политиката на Русия не се мени, независимо от това дали се управлява от цар, генерален секретар или „демократично” избран президент. (Вж. Всяко освобождение на България е предпоследно. Поглед N 48, 2.12.1995. с. 9-16.)

Тук трябва да се направи едно съществено пояснение. Геополитическите определености на руската политика, произтичащи от това, което малко по-долу се определя като "геополитически код", не винаги са конкретно проявление на политиката на всеки руски или съветски диктатор (или „демократично” избран президент). Защото исторически е доказано, че при отказ от имперския геополитически код политиката на една (бивша) свръхсила (например като Великобритания) е възможно да еволюира от стремеж към разширение и завоевание към мирен градеж в границите на наличното държавно пространство. Не е предопределено, че велико-държавният синдром ще е вечен, дори за такава страна като Русия.

Всъщност Русия през съветския период продължава имперската политика, но сменяйки идеологическото и оправдание – вече не идеологията за православно-славянското „освобождение”, а „борбата за освобождение на цялото прогресивно човечество” става водещ лайтмотив на новата „пролетарска” марксистко-ленинско-сталинска държава. Зад химерите на комунистическата утопия задълго се скрива истинската същност на комунизма като идеология не за локално, а за глобално, световно господство.

По този повод Васил Коларов отговаря на въпроса на един наивен комунист след публикуването на "Авантюрите на руския царизъм в България", който го запитал защо не продължи публикацията на „Авантюрите...” и с авантюрите на царизма през ХХ век – „това не може да стане, тъй като могат да се направят твърде ясни паралели между външната политика на царските правителства и тази на съветска Русия”. Наистина „научно обоснован” и циничен политически реализъм!