От известно време съзнанието ми занимават два въпроса. Единият го формулирах по повод на един конкретен казус и под формата на изследване; той звучи така: "Възможен ли е идеализъм у нас?". Вторият пък го предложи, почти по същото време, един млад читател на блога и на списание ИДЕИ; ето го: "Имаме ли нужда от идеи?". Безспорно е, че двата въпроса са свързани и нещо повече: взаимно се подкрепят и допълват; това важи както за въпросите, така и за отговорите.Искам да поразсъждавам днес по тия два въпроса, като ще започна от този: "Имаме ли нужда от идеи?". Понеже непосредствено се вижда, че неговият отговор ще предопредели отговора на другия въпрос, а именно: "Възможен ли е идеализъм у нас?".
За да отговоря на въпроса за това имаме ли нужда от идеи би следвало, първо, да се опитам понятно да покажа какво, собствено, е идеята и, на второ място, за какво идеята служи, за какво ни е потребна. Общо взето, много често повечето хора не употребяват думата идея в онзи същностен смисъл, който самата дума носи в себе си. Сиреч, схващат я превратно и невярно. Изглежда под идея мнозинството разбира най-вече хрумване за нещо, примерно, имам идея какво да си сготвя за вечеря днес, каква дреха да си купя, какво да подаря на приятелката си и прочие. Дори и по този начин разбирана, сиреч, съвсем огрубено и неточно, оказва се, че без идеи пак не може да съществува човека, а какво ли ще се окаже, ако се доберем до пълния смисъл на тази иначе така възвишена дума?
Аз много съм мислил и писал за това какво е идеята, каква е същността, обозначавана или носена от тази дума. Ще приведа какво съм написал по тия въпроси в своята главна философска книга, именно в книгата ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА: вечното в класическата и модерната философия; интересното е, че този анализ ще отговори и на въпросите, които си зададох по-горе. И така, ще започнем оттук:
Хаотичната множественост, която е белег на сетивно съществуващото, е само сянка на битие, илюзия, сън, майа (според индийците), заблуда, спомен за битие, но не самото битие. А иначе битието е дух и мисъл. То е неотделимо от мисълта, а щом като (ако) битие и мисъл са тъждествени, са едно и също нещо, то оттук следва, че битието на съществуващото според своята истина е идея. Идеята е битие, дали в такъв случай битието не е идея? Но що е идея?
Първо, идея и същност са едно и също нещо. Но оттук пък следва, че истина и идея са едно и също нещо. Идеята е мисловната форма, която е образец на съществуващите неща и като такава е тяхна истина. Истинното е единното, то е душа на съществуващия множествен и в същата степен неистинен свят.
Защото не може да е истинно множеството, многото, щом като е смесица на битие и небитие. Ето именно по тази причина трябва да се приеме, че хаотичната “множественост” е сянка на битие, илюзия, сън, майа, заблуда, спомен на битие, но не самото битие.
Идеята като такава е – бидейки всъщност изчистена от небитие битийна мощ сама по себе си – битието като такова, “действителността на всички възможности”. Впрочем, истински реалното е тъкмо идеята в себе си, или чистото битие. “Причастното” на идеята пък, доколкото принадлежи и на небитието, е в същата степен и мнимо, непълноценно, непълно битие. Но доколкото е причастно на идеята, то в същата степен е и истинно, автентично.
Ето едно пояснение. Освен много и всякакви човешки същества съществува и някаква истина на човека, която можем да наречем идея. Това е човекът, но като пълнота от качества, способности, развитост, това всъщност е съвършеният човек, който като такъв едва ли съществува в този тук, в нашия, в добре познатия ни свят. Но като идея той, този прототип на човека изобщо съществува, и нещо повече: съществуването му е най-реално тъкмо защото е съществуване в духа, в идеята. За да се разбере как е възможно това, трябва да се направи обаче известно разграничение между мисъл и идея.
Може ли идеята за човека да е по-пълноценна от “този тук човек”, изпълнен с жизненост, с пулсираща във вените му кръв и с непрекъснато биещо сърце? На пръв поглед не: непосредствената даденост на едновременно много свойства и качества, въплътена в конкретното човешко същество, превъзхожда в някакво отношение абстракцията за “човек изобщо”, която повечето хора разбират, когато стане дума за идея за човека. А именно тук е грешката: мисълта не, но идеята може да носи в себе си една по-съвършена жизненост от “този тук човек”. И това става ясно като осмислим какво се има предвид, когато казваме “Той е истински човек!”.
Наистина, какво означава това “истински човек”? Не е ли човек, живеещ според идеята за живот, подобаваща за човека? Човек, живеещ според истината на живота, достоен за човека. Има ли обаче такъв истински човек “реално”, сиреч тук, на земята? Значи, оказва се, един човек е дотолкова истински, доколкото отговаря на истината или на идеята за човек, която пък носи в себе си пълнотата, съвършенството, което е по силите на човека. Ако твърдим, че такъв човек “реално” няма, то това означава само, че съвсем не разбираме какво означава реално и реалност.Реалното в пълна мяра е онова, което съответства на истината, сиреч на идеята. То може да съществува под друга, несетивна, умопостижима форма, но това съвсем не го прави по-малко реално. Истината на човека, носеща в себе си контурите на неговата потенциална същност, е най-реалното, което може да съществува. И един човек е истински доколкото носи в себе си частици от тази реалност. В противния случай той е чисто и просто неистински, а пък тази негова неистинност именно е именно преходното, мнимото, фалшивото у живия човек. А и един човек е истински жив само доколко съществуването му отговаря на вечната идея за живота, на която пък дължим най-значимото, субстанциалното, неизменното, истински реалното в живота си. А всичко останало е само заблуда, мираж, майа.
Така че оня човек, за който гордо казваме “Той е истински човек!”, с пълното право е определян като такъв само когато той наистина в съществуването си е открит и причастен на идеята и на истината на човека. Такъв човек прави живота си според изискванията на субстанцията на живота за човека, наричана с думата свобода. Но ние, бидейки свободни, не сме свободни да правим каквото си искаме с живота си, или пък с нас самите. Онова, което ни удържа в известни граници, е тъкмо идеята и истината на човека. Свободен е оня, който съществува според истината и идеята на човека; когато в живеенето почне да се разминава с нея, тогава именно той почва и да страда, понеже страданието е усещане за непълнота в битието ни, дължащо се на коварно разминаване със същността, дадена ни в идеята.
Разбира се, мисълта няма как да поеме в себе си пълноценната идея за човека, както и която да е друга идея. Тази идея се долавя само с духа. По тази именно причина мисълта е тъкмо “стерилният човек”, “абстракцията за човек” и пр. Докато идеята е цялата пълнота на човешкото – в цялата му жизненост и живост. Защото именно идеята за живот придава жизненост на идеята за човека.
Добре, но в такъв случай си струва да се запитаме и така: ако идеята превъзхожда “живия човек”, то какво не й достига, за да бъде жива като него? Или пък тя е по-жива от него – но по един незабележим за окото начин? Когато говорим за “идеален човек” и си представяме, че той е прекалено скучен, къде именно сме сбъркали? Да, трябва да се разбирам автентичния смисъл на идеята. Това, че я смесват много често с нещо друго води до тези несъответствия. А най-често бъркат идеята с бледия й и така абстрактен мисловен образ.
Идея в истинския смисъл е онова, до което се докосваме единствено чрез своя дух. Идеята е недостъпна за ония, които са потиснали духа в себе си, които не са му дали простор за изява. Ние друг контакт до идеята нямаме и не можем да имаме, защото самата идея е принадлежащото на духа. Самата идея всъщност е духа. Как тогава да се доближиш до нея ако е замрял духа в собствените те гърди?
Човешкото като идея е изчистената от несъвършенства човечност. И каква е тази последната, нима съвършеното е “по-нежизнеспособно” от несъвършеното? Едва ли. Напротив, но понеже сме причастни единствено на този тук, на нашия несъвършен свят, то ние сме склонни да си мислим, че именно несъвършенствата ни били придавали “жизнено достоверното” в нашата човечност. И умно добавяме: ние не сме ангели, нали?! Това обаче показва само, че сме се отчуждили от духа и от идеята, че живеем слепешката, че пребиваваме като ония затворници в пещерата, които са се примирили, че няма нищо друго освен техните сенки. Затова тия, които понякога крещят, държейки се за главата: “Какъв е този хаос, мога ли да го преодолея?”, просто трябва да си сверят ориентирите и посоките с онова, което можем да намерим само в духа си.
Битието изобщо, а също и битието на човека, не може да съдържа несъвършенства. Защото, както казахме, битие и идея си съответстват. Битието, бидейки единното в множеството, не може да включва в себе си несъвършеното. Несъвършеното е израз на онова “налично битие”, в което пребиваваме, то е атрибут на съществуването, което водим, и което постоянно се разминава с изискванията както на идеята за човек, така и на идеята за живот. А битието е самото съвършенство, “идеята като такава”? Несъвършеното не е ли “заслуга” тъкмо на небитието?Небитието, разбира се, си има своя огромен смисъл. Защото дори и свободата като непрекъсната възможност на човека да “прави” живота и себе си, сякаш се “излюпва” от нищото, от небитието. В свободата си човек се импулсира от онова, което не е, но което той страстно иска да бъде. Ако го липсва това съзнание-усещане, то свобода изобщо не може да има. Тогава нямаше да има и никакъв стремеж. Ето защо и самата идея за свобода е по-битийно изпълнена от непосредствения, преживявания, живия, изпълващ сърцето ни усет за свобода. Истината на свободата не може да струва по-малко от човешките “предчувствия” за нея. Свободата, превърната в живот, идеята за свобода, хармонизирана с идеята за живот, е истината за битието на човека.
А ако идеята за истина не одухотворяваше идеите за живот и свобода, то какви ли щяха бъдат животът и свободата на човека? Истина и “идея за истина” не са ли едно и също нещо – истината в своята реалност? Какво става обаче ако “примесим” битието на истината – и истината на битието – с небитие?
Така продължава да напредва в търсенията си оня, който не е безразличен както спрямо битието, така и спрямо неговата истина. Въпросите наистина нямат край. На това основание мнозина си казват: не трябва ли – ако истината е “неуловима” – да се откажа от всякакви въпроси? И това успокоява сърцата им и приспива ума. Настъпва блаженството на непитащото немислене. Възцарява се небитието. Никой тогава не се смущава, че съвсем не е доказано, че истината е неуловима. Защото каква щеше да е тази истина, която всява само неверие в самия себе си? И в собствените сили. И кому би била изгодна такава истина? Тогава?
Това съм писал за идеята, истината и битието в своята книга ИЗВОРИТЕ НА ЖИВОТА, която всъщност е запис на моя лекционен курс по философия. Имах намерение като приведа съответния откъс, да се постарая да експлицирам съдържащото се в него в отговор на ония два въпроса: "Възможен ли е идеализъм у нас?" и "Имаме ли нужда от идеи?". Но сега ми се струва, че това е излишно. Изглежда е по-добре да оставя нещата дотук, а пък който повече се заинтересувал от засегнатите въпроси, ще може да си изработи разбирането, което го задоволява, сам; предпоставките, всички условия за това вече са налице.
И така: приятно дирене на оня отговор, който ще задоволи вашия собствен дух! Направете си своя извод за това доколко на вас лично е потребна идеята, понеже ние сме различни, и на това основание, според степента на нашето собствено личностно и духовно развитие, отговорите, които ще ни задоволят, няма начин да не са различни. Аз затова ще се предпазя от даването на някакъв "универсален", единствен, валиден за всички души отговор, което, вместо да помогне, може по-скоро да навреди в търсенето на своя, на лично задоволяващия ни отговор.
Опитайте се да си представите по-плътно своята лична потребност от идеи, сиреч, от духовност, защото идеята е "градивна частица" и начин за изява на духа. Бихте могли да си поставите вопроса за това какво съществуване си е избрал оня, който си е втълпил, че душата му няма нужда от идеи, че и без идеи може да се живее. Вероятно такива хора у нас, пък и по света, има много, твърде много. За такива хора "идеализмът", сиреч съзнателният избор да живеем според истината на живота ни, предопределяна от идеи, е празна дума. Не-идеалистът обаче трябва да се запита: а какво все пак одухотворява съществуването ми, какви са ония ценности, които поддържат жаждата му за живот?
Защото нима можем да живеем без да се питаме какъв е смисъла, оживотворяващ живота ни? И ето че, оказа се, за да отговори на този въпрос, пък и на други подобни вопроси, такъв човек пак би следвало на се опре на някакви идеи, от които обаче предварително се е отказал, смятайки, че не са му потребни. И така човек потъва в ужасната бездна на немисленето, на безсмислието, на ценностния вакуум, която е равностойна на духовна смърт. Питаме ли се колко духовни мъртъвци се щукат около нас, подобни на зомбита? Умеем ли да ги разпознаваме? Кой е критерия за сме сигурни, че ние самите не сме сполетяни от такава жестока участ?Ето че въпросите нямат край; но истинското е всеки сам да търси отговорите, сам да си проправя път към оная пълнота на съществуването, одухотворявано от самостоятелно сътворявания смисъл, т.е. към задоволството на свободния и търсещия дух, която нищо друго не може да замени...
(Забележка: Ще изчакам повече хора да осмислят горното и да си потърсят своите си отговори, а пък какъв по-конкретно отговор давам аз, ще пиша отделно - когато дойде подходящото за това време.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар