В следосвобожденската геополитическа обстановка България има два пътя – единият е да се превърне в един фактически руски протекторат, без самостоятелна външна политика и постепенно да възприеме (въпреки Търновската конституция!) руският азиатско-деспотичен държавен модел. Другият път е пътят към постепенно освобождаване от руското духовно, икономическо и най-вече политическо влияние и постигане на независима и съобразена само с българските интереси външна и вътрешна политика.
Българското автономно княжество се бори за независимост от Турция, но не може да не е зависимо от руския фактор, който определя неговата и вътрешна, и външна политика, особено до Съединението. Българските политически елити до появата на първия български следосвобожденски политик от европейски мащаб - Стефан Стамболов не могат да излезат отвъд коловозите на руската имперска политика. Те не осъзнават правилно геополитическия код на България - да бъде независима, включително и от руските интереси и домогвания.
Едва ли се знае от днешните патриотари, че дори в Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор също, както в предишните руски прокламации, не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, непосредствено преди Берлинския конгрес, “названието „Балканска област” се отменя, като й се присвоява ново название – Северна и Източна България, впоследствие наречена Източна Румелия”.
Във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските православни християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните.
А при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на „поробените славяни”. (Спасов, М. Цит съч.)
Още от Първото Велико народно събрание и приемането на Търновската конституция започва сблъсъкът между българските и руските интереси. Русите предлагат проект за Конституция, който е много по-консервативен и най-вече двусмислен. Той бива преработен от българските народни представители в много по-„народностен” и либерален дух. Но противоречието между либералната конституция и политическите реалности в традиционното българско общество се засилват. За Русия е важно косвено да контролира младото княжество – през временното руско управление администрацията и армията се изграждат по руски образец – което влиза пряко в противоречие с постановките на либералната конституция. Русия се съгласява на такава либерална, направо революционна за условията в Русия конституция по няколко причини.
Първо – за да печели симпатиите на българското селячество, което очевидно припознава либералите, а не консерваторите поради редица особености, които коренно го отличават от консервативното руско селячество – опора на руското самодържавие. На второ място самодържавна Русия смята демокрацията за разрушителна държавния строй, т.е. смята се че либералната демокрация с присъщата и многопартийност, разделение на властите, свободен печат и пр. дотолкото ще отслаби България, че тя да не може да съществува без „братска” помощ.
На трето място тъй като Русия знае, че не може да наложи за княз на България някой русин, тя се надява, че с ограничаване правомощията на конституционния български княз ще може да го контролира чрез другите демократични институции, върху които има влияние и най-вече чрез изградените по руски образец администрация, армия и полиция.
Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев.
По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. Но в годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Т.нар. „режим на пълномощията” дава извънредно много власт на руските генерали. Впоследствие, чувствайки се заплашен, князът се помирява с либералите и консерваторите. Конституцията е възстановена и под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции. Това раздразва „Освободителката”, която възприема стремежа на българите към самостоятелност като нахалство.
Ето как руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция:
”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско... Не затова руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство... Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!” (Леонтиев, К. Цит. Съч.)
Немска карта на Югоизточна Европа през 1898 г. След Съединението България е най-голямата балканска страна.
Съединението на Северна и Южна България, извършено от народа, но под ръководството на княза и в съгласие с всички политически партии още повече засяга честолюбието на Русия. Нейната маша Сърбия напада България, от която междувременно се изтегля целия ръководен корпус на българската армия, който е от руски произход. За всеобща изненада лишена от руско командване млада българска войска на капитаните разгромява опитната армия на сръбските генерали, които позорно бягат към Ниш.
С това обаче не спира и необявената война на Русия срещу току що отвоюваната българска самостоятелност. Офицери русофили организират преврат срещу доказалия се като български патриот княз (руските дипломати признават, че той им и струвал само 30 000 рубли!), но българите организират контрапреврат и изгонват превратаджиите, които бягат в Русия. За да не пречи на Съединението и българската самостоятелност князът се отрича от престола, за да угоди на руския император. Но това не удоволетворява българомразеца Александър Трети.
Следват трудни и „бурни български години” (Р. Фон Мах), в които за щастие кормилото на българската държава е поето от Стефан Стамболов. В условия на необявена от Русия война той се превръща в българския Бисмарк, който изгражда основите на българската демократична държавност. Разбира се, това не става често по повелите на конституцията и законите, но можем ли да посочим място, в което демокрацията да не се е налагала и с насилие? Още повече, когато противниците на българската независимост не подбират средства, включително и въоръжени есрещу законната власт. Стамболов не им остава длъжен и управлява с желязна ръка. Той не може да отмени силното и трайно въздействие на руския геополитически фактор, но временно успява да притъпи неговата агресивна антибългарска насоченост.
Цялата либерално-демократическа мисъл у нас подкрепя тази борба за независимост на България от Русия, ръководена от Стамболов. Така например Захари Стоянов пише на „освободителя” Аксаков изобличително писмо по повод руската политика към България през този период:
„В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой... И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати?... Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност, всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината.”
Точна оценка на руската политика към България от гледна точка на националните интереси прави не само либерално-демократичната, но и марксистката историография (преди да се обвърже по-късно с глобалните интереси на руско-съветския империализъм). За разлика от днешните, тогавашните български социалисти много добре разбират противоречието между българските и руските геополитически интереси.
Така създателят на БРСДП Димитър Благоев ясно заявява:
"Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите". (Вж. „Принос към историята на социализма в България, С. 1976).
Изключително прозорлива е геополитическата преценка на друг социалист Георги Кирков (Майстора):
"Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи - създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави". (Вж. Кирков, Георги, Руският народ, тиранията на руския царизъм и завоевателните авантюри. – България и интригите на Русия, С. 1914.).
Ето какво пише дори болшевикът В. Коларов и то в СССР през 1935 г. по повод публикуването на архивите на „Азиатския департамент”:
"Публикуваните документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената "освободителна мисия" на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1878 г. Създаването на "независимо" българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квази-независима държава като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация - от масова корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуване на убийци и отстраняване на пречещите на плановете му държавни дейци в България". (Вж. Коларов, Васил. Предговор към: Авантюрите на руския царизъм в България. Стено, Варна, 1991, с. 3.)
Още по-категоричен е Кръстю Раковски, който не само вярно осветлява събитията, но прави забележителни научни прогнози. Ето някои от тях, писани през 1898 година в забележителното му изследване "Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България". Тук той разобличава поне три, и до днес внедрени в българското масово съзнанииее мита:
1) Първи мит - че Русия иска да има независима „Св. Стефанска България”:
Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение... според Татишчев "свикването на Берлинския конгрес е решено най-малко един месец преди включването на Св. Стефанския договор". При това Русия откъсна от България, създадена на Цариградската конференция целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румъните като им грабна Бесарабия. Също по Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а по Св. Стефанския договор той оставаше на Сърбия...
Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - една слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация". (Раковски, Кръстю, Русия на Изток, Фототипно издание, Глобус 91, (оригинал, Варна 1898, изд. книжарница К. Евстатиев) с. 179.)
2) Втори мит - стремежът на Русия към Цариград е в интерес на България:
"Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт... ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ. Колкото повече ний напредваме в политическото си развитие и се проникваме с духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия народ ще се усилва желанието да се освободим от всяко покровителство, било то руско или друго". (пак там).
3) Трети мит – че в бъдещето на Русия се привижда само самодържавен строй:
"Когато самодържавният цар падне в Петербург, ще олекне на сама Русия, на цял свят, а също тъй и на балканските държави. От една конституционна и демократическа Русия ний не се боим... Но когато в Русия ще има парламент, свобода на словото и на печата ние ще имаме законна възможност да се борим и запазим своите права, да се развиваме свободно. Падането на руския царизъм ще повлече след себе си паданието на Турция - ако до тогава то не стане под една или друга форма, както и дълбоки политически революции в Германия и Австрия..." (пак там)
Тези прогнози на Кр. Раковски се реализират точно след 20 години. Само в едно нещо той не познава - че на мястото на самодържавието в Русия ще дойде още по-мракобесен и човеконенавистен режим.... в името на марксистката утопия за „освобождение на човечеството”. И това, че политиката на Русия не се мени, независимо от това дали се управлява от цар, генерален секретар или „демократично” избран президент. (Вж. Всяко освобождение на България е предпоследно. Поглед N 48, 2.12.1995. с. 9-16.)
Тук трябва да се направи едно съществено пояснение. Геополитическите определености на руската политика, произтичащи от това, което малко по-долу се определя като "геополитически код", не винаги са конкретно проявление на политиката на всеки руски или съветски диктатор (или „демократично” избран президент). Защото исторически е доказано, че при отказ от имперския геополитически код политиката на една (бивша) свръхсила (например като Великобритания) е възможно да еволюира от стремеж към разширение и завоевание към мирен градеж в границите на наличното държавно пространство. Не е предопределено, че велико-държавният синдром ще е вечен, дори за такава страна като Русия.
Всъщност Русия през съветския период продължава имперската политика, но сменяйки идеологическото и оправдание – вече не идеологията за православно-славянското „освобождение”, а „борбата за освобождение на цялото прогресивно човечество” става водещ лайтмотив на новата „пролетарска” марксистко-ленинско-сталинска държава. Зад химерите на комунистическата утопия задълго се скрива истинската същност на комунизма като идеология не за локално, а за глобално, световно господство.
По този повод Васил Коларов отговаря на въпроса на един наивен комунист след публикуването на "Авантюрите на руския царизъм в България", който го запитал защо не продължи публикацията на „Авантюрите...” и с авантюрите на царизма през ХХ век – „това не може да стане, тъй като могат да се направят твърде ясни паралели между външната политика на царските правителства и тази на съветска Русия”. Наистина „научно обоснован” и циничен политически реализъм!
Българското автономно княжество се бори за независимост от Турция, но не може да не е зависимо от руския фактор, който определя неговата и вътрешна, и външна политика, особено до Съединението. Българските политически елити до появата на първия български следосвобожденски политик от европейски мащаб - Стефан Стамболов не могат да излезат отвъд коловозите на руската имперска политика. Те не осъзнават правилно геополитическия код на България - да бъде независима, включително и от руските интереси и домогвания.
Едва ли се знае от днешните патриотари, че дори в Сан-Стефанския прелиминарен мирен договор също, както в предишните руски прокламации, не се споменава името България. Говори се за “областта” или “Балканската област”. Едва след края на войната, непосредствено преди Берлинския конгрес, “названието „Балканска област” се отменя, като й се присвоява ново название – Северна и Източна България, впоследствие наречена Източна Румелия”.
Във всички предшестващи мирни договори, като този от Кючук-Кайнарджа също не се среща името България. Русия добива правото да се застъпва за балканските православни християни, а Високата порта няма да препятства свободното вероизповедание на православните.
А при обявяване войната на 12 април 1877 г. в царския манифест, прочетен от владиката Павел в Кишинев, се казва, че Русия обявява война на Турция в защита на „поробените славяни”. (Спасов, М. Цит съч.)
Още от Първото Велико народно събрание и приемането на Търновската конституция започва сблъсъкът между българските и руските интереси. Русите предлагат проект за Конституция, който е много по-консервативен и най-вече двусмислен. Той бива преработен от българските народни представители в много по-„народностен” и либерален дух. Но противоречието между либералната конституция и политическите реалности в традиционното българско общество се засилват. За Русия е важно косвено да контролира младото княжество – през временното руско управление администрацията и армията се изграждат по руски образец – което влиза пряко в противоречие с постановките на либералната конституция. Русия се съгласява на такава либерална, направо революционна за условията в Русия конституция по няколко причини.
Първо – за да печели симпатиите на българското селячество, което очевидно припознава либералите, а не консерваторите поради редица особености, които коренно го отличават от консервативното руско селячество – опора на руското самодържавие. На второ място самодържавна Русия смята демокрацията за разрушителна държавния строй, т.е. смята се че либералната демокрация с присъщата и многопартийност, разделение на властите, свободен печат и пр. дотолкото ще отслаби България, че тя да не може да съществува без „братска” помощ.
На трето място тъй като Русия знае, че не може да наложи за княз на България някой русин, тя се надява, че с ограничаване правомощията на конституционния български княз ще може да го контролира чрез другите демократични институции, върху които има влияние и най-вече чрез изградените по руски образец администрация, армия и полиция.
Изработването на Търновската конституция през 1879 г. е описано точно в Строителите на съвременна България от Симеон Радев.
По съдържание и дух Търновската конституция се различава диаметрално от закостенелите, реакционни правила, по които е построена и функционира руската държавност. Тя противоречи на масовата руска реакционна мисъл. Но в годините след Освобождението България се ръководи директно от руски генерали като военачалници и администратори. Те са настроени негативно към основния ни закон. По техни съвети княз Александър Батенберг суспендира конституцията за две години (1881-1883). Т.нар. „режим на пълномощията” дава извънредно много власт на руските генерали. Впоследствие, чувствайки се заплашен, князът се помирява с либералите и консерваторите. Конституцията е възстановена и под натиска на преобладаващите демократични настроения и тенденции. Това раздразва „Освободителката”, която възприема стремежа на българите към самостоятелност като нахалство.
Ето как руският писател и философ Константин Леонтиев (1831-1891) коментира посоката, поета от България с приемането на Търновската конституция:
”България и Сърбия решително поискаха да влязат в пътя на европейските конституционни страни. Те присадиха европейските парламентарни и други учреждения. С една дума, те се облегнаха на “гнилия запад”, като се помъчиха да изтръскат от себе си всичко азиатско-византийско... Не затова руските орли прехвръкнаха Дунава и Балканите, за да могат сетне сърбите и българите да люпят на свобода кокошите яйца на буржоазното европейство... Да не забравяме, че принципът, в името на който ний всякога се вмесвахме в работите на Изток, не беше племенен, а вероизповеден!” (Леонтиев, К. Цит. Съч.)
Немска карта на Югоизточна Европа през 1898 г. След Съединението България е най-голямата балканска страна.Съединението на Северна и Южна България, извършено от народа, но под ръководството на княза и в съгласие с всички политически партии още повече засяга честолюбието на Русия. Нейната маша Сърбия напада България, от която междувременно се изтегля целия ръководен корпус на българската армия, който е от руски произход. За всеобща изненада лишена от руско командване млада българска войска на капитаните разгромява опитната армия на сръбските генерали, които позорно бягат към Ниш.
С това обаче не спира и необявената война на Русия срещу току що отвоюваната българска самостоятелност. Офицери русофили организират преврат срещу доказалия се като български патриот княз (руските дипломати признават, че той им и струвал само 30 000 рубли!), но българите организират контрапреврат и изгонват превратаджиите, които бягат в Русия. За да не пречи на Съединението и българската самостоятелност князът се отрича от престола, за да угоди на руския император. Но това не удоволетворява българомразеца Александър Трети.
Следват трудни и „бурни български години” (Р. Фон Мах), в които за щастие кормилото на българската държава е поето от Стефан Стамболов. В условия на необявена от Русия война той се превръща в българския Бисмарк, който изгражда основите на българската демократична държавност. Разбира се, това не става често по повелите на конституцията и законите, но можем ли да посочим място, в което демокрацията да не се е налагала и с насилие? Още повече, когато противниците на българската независимост не подбират средства, включително и въоръжени есрещу законната власт. Стамболов не им остава длъжен и управлява с желязна ръка. Той не може да отмени силното и трайно въздействие на руския геополитически фактор, но временно успява да притъпи неговата агресивна антибългарска насоченост.
Цялата либерално-демократическа мисъл у нас подкрепя тази борба за независимост на България от Русия, ръководена от Стамболов. Така например Захари Стоянов пише на „освободителя” Аксаков изобличително писмо по повод руската политика към България през този период:
„В 24 брой на своята газета вие казвате ясно и открито, че всяко тържество на българите е смърт за Русия, че балканските държави не трябва да имат нищо свое, че те трябва да бъдат притежание на русите, или, по-ясно казано, те трябва да погълнат от вашата държава. Колко сте жестоки покровители. Колко се оправдава онова изречение, че вие правите народите на мост, за да преминете по тях, а по-после вземате за себе си и самия мост. Каква правдоподобност в думите на един наш стар деятел, че вие не знаете граматиката, защото не правите разлика между твой и мой... И защо налитате като орли на нашата нещастна земица? Малка ли е вашата държава? Не ви ли са доволни сто милиона верноподаници, състоящи се от 10—15 народности? Не ви ли стигат два милиона солдати?... Вие желаете да се простират над славянския свят не съвременни братски связи, не начала свободни, не пълно развитие на всяка отделна народност съобразно с нейните нрави и обичаи, не пълна търпимост на всяка местна култура — но отживелите византийско-татарски начала. Вие искате да млъкне всяка народност, всяко разумно същество да се възхищава от цар-колокол и цар-пушка, да няма разлика между твой и мой, да тържествува само православието, вашето православие, което е по-лошо и от идолопоклонството. В късо казано, вие искате да се даде голям простор на камшика и на попската молитва; вие искате да се върнат народите във века на татарщината.”
Точна оценка на руската политика към България от гледна точка на националните интереси прави не само либерално-демократичната, но и марксистката историография (преди да се обвърже по-късно с глобалните интереси на руско-съветския империализъм). За разлика от днешните, тогавашните български социалисти много добре разбират противоречието между българските и руските геополитически интереси.
Така създателят на БРСДП Димитър Благоев ясно заявява:
"Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите". (Вж. „Принос към историята на социализма в България, С. 1976).
Изключително прозорлива е геополитическата преценка на друг социалист Георги Кирков (Майстора):
"Съществува една отлична перспектива за застрашените от руския царизъм балкански народи - създаването на независима държава Украина, която да бъде буфер между Руската империя и европейските държави". (Вж. Кирков, Георги, Руският народ, тиранията на руския царизъм и завоевателните авантюри. – България и интригите на Русия, С. 1914.).
Ето какво пише дори болшевикът В. Коларов и то в СССР през 1935 г. по повод публикуването на архивите на „Азиатския департамент”:
"Публикуваните документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наречената "освободителна мисия" на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1878 г. Създаването на "независимо" българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квази-независима държава като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация - от масова корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуване на убийци и отстраняване на пречещите на плановете му държавни дейци в България". (Вж. Коларов, Васил. Предговор към: Авантюрите на руския царизъм в България. Стено, Варна, 1991, с. 3.)
Още по-категоричен е Кръстю Раковски, който не само вярно осветлява събитията, но прави забележителни научни прогнози. Ето някои от тях, писани през 1898 година в забележителното му изследване "Русия на изток. Историческо изследване на руската политика на изток и частно - в България". Тук той разобличава поне три, и до днес внедрени в българското масово съзнанииее мита:
1) Първи мит - че Русия иска да има независима „Св. Стефанска България”:
Св. Стефанский договор за Русия нямаше реално значение... според Татишчев "свикването на Берлинския конгрес е решено най-малко един месец преди включването на Св. Стефанския договор". При това Русия откъсна от България, създадена на Цариградската конференция целия Тулчански санджак и го взе за себе си. После го даде на румъните като им грабна Бесарабия. Също по Цариградската конференция Ниш влизаше в България, а по Св. Стефанския договор той оставаше на Сърбия...
Има руски защитници в България, които вярват, че Русия иска създаването на една велика България. Но тези руски защитници имат голем недостатък - те не четат руските вестници... действителното желание на руската дипломация е да не види никой път България една силна и независима държава. Такава една България не влиза в интересите на Русия, защото тогава тя не ще има влияние над нея... Наопаки - една слаба и разпокъсана България - ето идеала на руската дипломация". (Раковски, Кръстю, Русия на Изток, Фототипно издание, Глобус 91, (оригинал, Варна 1898, изд. книжарница К. Евстатиев) с. 179.)
2) Втори мит - стремежът на Русия към Цариград е в интерес на България:
"Пътят на Русия към Цариград значи за нас политическа смърт... ако русите влезат още веднъж в България, под един или друг предлог, то те вече не ще излязат. Ний трябва да разберем, че опасността за нас иде от Русия и към нея трябва да водим една систематическа отбранителна политика, като се опираме на всички враждебни ней елементи. В разбирането на тази политика е спасението на България и рано или късно тази политика ще бъде политиката на голямото мнозинство на българския народ. Колкото повече ний напредваме в политическото си развитие и се проникваме с духа на независимостта и свободата, толкова повече у самия народ ще се усилва желанието да се освободим от всяко покровителство, било то руско или друго". (пак там).
3) Трети мит – че в бъдещето на Русия се привижда само самодържавен строй:
"Когато самодържавният цар падне в Петербург, ще олекне на сама Русия, на цял свят, а също тъй и на балканските държави. От една конституционна и демократическа Русия ний не се боим... Но когато в Русия ще има парламент, свобода на словото и на печата ние ще имаме законна възможност да се борим и запазим своите права, да се развиваме свободно. Падането на руския царизъм ще повлече след себе си паданието на Турция - ако до тогава то не стане под една или друга форма, както и дълбоки политически революции в Германия и Австрия..." (пак там)
Тези прогнози на Кр. Раковски се реализират точно след 20 години. Само в едно нещо той не познава - че на мястото на самодържавието в Русия ще дойде още по-мракобесен и човеконенавистен режим.... в името на марксистката утопия за „освобождение на човечеството”. И това, че политиката на Русия не се мени, независимо от това дали се управлява от цар, генерален секретар или „демократично” избран президент. (Вж. Всяко освобождение на България е предпоследно. Поглед N 48, 2.12.1995. с. 9-16.)
Тук трябва да се направи едно съществено пояснение. Геополитическите определености на руската политика, произтичащи от това, което малко по-долу се определя като "геополитически код", не винаги са конкретно проявление на политиката на всеки руски или съветски диктатор (или „демократично” избран президент). Защото исторически е доказано, че при отказ от имперския геополитически код политиката на една (бивша) свръхсила (например като Великобритания) е възможно да еволюира от стремеж към разширение и завоевание към мирен градеж в границите на наличното държавно пространство. Не е предопределено, че велико-държавният синдром ще е вечен, дори за такава страна като Русия.
Всъщност Русия през съветския период продължава имперската политика, но сменяйки идеологическото и оправдание – вече не идеологията за православно-славянското „освобождение”, а „борбата за освобождение на цялото прогресивно човечество” става водещ лайтмотив на новата „пролетарска” марксистко-ленинско-сталинска държава. Зад химерите на комунистическата утопия задълго се скрива истинската същност на комунизма като идеология не за локално, а за глобално, световно господство.
По този повод Васил Коларов отговаря на въпроса на един наивен комунист след публикуването на "Авантюрите на руския царизъм в България", който го запитал защо не продължи публикацията на „Авантюрите...” и с авантюрите на царизма през ХХ век – „това не може да стане, тъй като могат да се направят твърде ясни паралели между външната политика на царските правителства и тази на съветска Русия”. Наистина „научно обоснован” и циничен политически реализъм!
Няма коментари:
Публикуване на коментар