Истината ни прави свободни

петък, 18 февруари 2011 г.

Стамболов и формулирането на българския геополитически код

Преди всичко политикът и държавникът Стефан Стамболов осъзнава, че е необходимо да води политика на възраждане на българското национално достойнство. А това не може да стане, ако България не се стреми към независимост от всички велики сили, вкллючително и от „освободителката” Русия.

Нещо, което не са осъзнавали неговите съвременници политици като П.Р. Славейков, Драган Цанков, П. Каравелов, повечето консерватори, клирът на православната църква. Те смятат, че „ние политика с Русия няма да правим” (П.Каравелов), т.е. в своята външна политика България ще следва сляпо руските интериси. Противно на тях Стамболом изработва и провежда политика, която се ръководи единствено и само от българските национални интереси. С това той рязко контрастира на своите предшественици и наследници, които са принудени или по убеждение следват руската политика.

На второ място, политиката, която следва Стамболов, за разлика от тази на неговите предшественици и наследници, опиянени от неосъществимия Сан-Стефански мит е политика и стратегия реалистична, политика, която се съобразява с геополитическите реалности след Берлинския конгрес и Съединението на България.

На трето място политиката на Ст. Стамболов не е подчинена на конюнктурни съображения. Стамболов начертава една политическа стратегия за превръщане на България в първостепенна сила на Балканите и в Югоизточна Европа, която, ако беше се осъществила, щеше да доведе не до настъпилото след 1913 г. до днес нестабилно равновесие на Балканите, а до тяхното обединяване при естественото българско етническо, икономическо, политическо и военно надмощие. (Вж. Матеев, Е. "Държавникът Стефан Стамболов". Изд. къща Летописи, С., 1992.)

В историческата и социологическата литература са изследвани добре отделните елементи на Стамболовата политика. Няма друг български политик, за който да са писали толкова много чужди автори – докато е жив и след убийството му.

По-малко известна е неговата геополитическа стратегия, изработена на базата на разгадаването на българския геополитически код на базата на наличното състояние на страната и нейното обкръжение. Тази политика се основава на трезвата преценка на геополитическите реалности по това време.

На първо място Стамболов осъзнава, че страната, за да бъде самостоятелен геополитически играч трябва да концентрара своите национални сили в три основни направления.

Първо – създаване на модерна българска, а не руско-подобна държава, изграждане на институциите на тази държава в посока преодоляване на икономическата изостаналост, изграждане на пътища, пристанища, съобщения комуникации в посока Европа. Впрочем никой у нас по това време, дори неговите врагове не са се съмнявали по отношение на посоката на българското развитие. Но и тогава, както и днес е имало хора, които са смятали, че пътят към Европа преминава я през Москва, я през Босфора... Пръв Стамболов предлага да правим европеизация като се съобразямаме само със своите си интереси,а не с интерсите на Русия, Турция или който и да е друг.

Второ – Стамболов създава блестяща организация на национално-освободителното дело на останалите под робство българи. Той, докато е жив не допуска предаването на народното дело в ръцете на неорганизирани въодушевени "патриоти", които да го погубят. Както и става след смъртта на Стамболов…

В този смисъл пръв стълб на Стамболовата геополитическа стратегия е: Освобождението на поробените български земи може и трябва да се осъществява само чрез българската държава - единствената властна и отговорна организация за провеждане на българската национална политика. Това означава да се ограничи самоубийствената революционна тактика, комитаджийството, което си въобразява, че с чети от 50-100 души ще освободи Македония и Одринско. Това означава българската национална политика да се извършва от правителството, което съгласува и координира дейността на останалите културни, религиозни, политически и икономически български фактори в Македония и Тракия - Българската екзархия в Цариград, македонските и тракийски организации и чети, просветното дело, подготовката на учители, офицери, духовници за Македония и Одринско.

Това се налага поради неприключването на възродителния процес в южните и западните български земи, в които българското население води тежка битка с доминиращия в културно и икономическо отношение гърцизъм, а после и срещу нахлуващия от север сърбизъм. Още преди освобождението ни сърби и гърци действат координирано в Македония с желанието да си я поделят.

Стамболов пръв си дава ясна сметка, че македонският въпрос не е чисто български, а международен въпрос и всички опити да се реши той силово, "на юруш" са обречени не само на провал, но и на погром. Той осъзнава откъде идва главната опасност за българщината в Македония. Съвсем не от Турция, която няма намерение да променя етническото самосъзнание на македонските българи, за разлика от намеренията на сърби и гърци. Главни противници са гърцизмът и сърбизмът, които опитват да се съюзят с турската политическа власт против българското население, нещо, което Стамболов не допуска, но го допускат неговите наследници.

За разлика от русофилите-патриотари, които са готови да се съюзят с всеки против турците и исляма, Стамболов далновидно вижда в Турция свой съюзник против сръбските и гръцките домогвания. Той става противник на всякакъв политически авантюризъм. За него не на дума, а на дело българските, а не руските или други интереси стоят над всичко.

Вторият стълб на Стамболовата геополитическа стратегия се състои именно в това, че той е бил един от малцината в състояние да види, че не друговерците-турци, а именно нашите "православно-славянски братя" са главните противници на българското национално обединение, на българщината и на българската държава. За това историческите факти изобилстват.

Тази негова геополитическа стратегия превръща васалното българско княжество в политически център на Балканите, а София – призната балканска столица, в която стоят основните чужди кореспонденти – не в Белград, Букурещ или Атина! Не министър-президентът Стамболов, а премиерите на Сърбия и Гърция Пашич и Трикупис идват на крака в София да молят България за съюз против Турция.

Още през 1889 г. Пашич прави предложение на Стамболов за Балкански съюз между двете страни за подялба на Македония. Отговорът на българският министър-президент произтича от ясното осъзнаване на българския геополитически код:

"Македония нека оставим на Турция и на тамошното население, което по-добре от мене и от вас знае какво е то и с кого иска да бъде и какво ще върши за своята свобода. Тоя въпрос да решаваме ние в София или в Белград, в Атина или Букурещ е една празна и вятърничава работа. И предложението за един съюз срещу Турция ми се вижда несполучлива. Когато дойдем до въпроса за един съюз между балканските държави, то намирам, че не Турция е държавата срещу която трябва да бъде насочен тоя съюз. Какво мислите вие? "Вие намеквате за Австрия?" – уплашено попитал Пашич. "Аз не споменавам никакво име - срязал го Стамболов, аз само ви зададох въпроса." (цит. по Маринов, Д., Стефан Стамболов и новейшата ни история, т.2, с. 279-280)

Със същата мисия през 1891 г. в София идва и Трикупис, обезпокоен явно от настъплението на българщината в Южна Македония, да сключва и той съюз на Гърция и България против Турция. Отговорът естествено е „не”!

Веднага след това Стамболов изпраща едно забележително писмо до българския дипломатически агент в Цариград Вълкович (убит по-късно от руски шпиони). В него е изкристализирала същността на рационалната Стамболова политика, блестящото му разбиране за политически, геополитически и геостратегически реалности:

"Моето заключение от разговора ми с Трикупис е, че има пълно споразумение за общо действие в Македония между Черна гора, Сърбия и Гърция и че при първия удобен случай тия бесни вълци ще се нахвърлят срещу турската мърша. Трикупи не скри от мене своя план на действие. . . Трикупи много моли да влезе България в съюза, като ме уверяваше, че ако и българите вземат участие в тази афера, Македония щяла да се вземне от Турция без бой, понеже сегашний султан бил извънредно страхлив... Нас ни отстъпват част от северна Македония , те, то се знае, вземат лъвската част, наедно с Крит...

На Трикупи отговорих, че ние сме в такова затруднено положение, че не можем да бъдем, освен за статуквото, че ние се боим да не би при някои сериозни спречквания с Турция, Россия да се възползва и да заемне Варна и Бургас и тогава ще загубим сигурното за предполагаемото; че ако България ще има да пази един фронт от 400-500 километра и че турците ще могат да нападнат твърде скоро Източна Румелия с една армия от 200 000 войници и преди ние да вземем нещо от Македония, те да завладеят Румелия: че най-добре ще бъде сега ние, малките държави, да залегнем пред Турция и нашите приятели да си въведат в Македония реформите, предвидени в Берлинския договор. Това последното никак не се хареса на Трикупи. Тоя не ще реформи в Македония, а иска да я делиме. Това за мене е най-голямото доказателство доколко ние сме успели в Македония и доколко сърбите и гърците са отчаяни да я изгубят окончателно...

Ето защо аз смятам за нужно да видите Н. И. В. Султана и да му обясните голямата опасност, която грози империята... ще съобщите на Великия везир всичко, що ми е предлагал Трикупи и ще поискате да ви се отговори на нашето предложение за железницата София - Кюстендил - Куманово и за военна конвенция. Ако до една седмица... не ви се отговори положително, натоварвам ви да оттеглите тези наши предложения и да дадете да се разбере, че България си запазва правото на пълна свобода на действие, в случай на едно заплитане в Македония...

На Великия везир и султана упълномощавам ви да заявите, че ние туряме на тяхно разположение за защита на империята в Европа цялата си армия от 200 до 250 000 души... ако гърците и сърбите само дочуят, че ние ще пазиме заедно със султанските войски империята в Европа, не да нападат Македония, но да я гледат не ще посмеят..."
(цит. по Матеев, Е., с. 95-99)

Забежителна е Стамболовата проницателност в сравнение с политическото, геополитическото и геостратегическото късогледство на отявлените български русофили, управляващи България през съдбоносната 1912 г. Стамболов разбира, че нас ни канят да вадим "горещите кестени" от балканския пожар, за да ги изядат съседите ни. Но през 1912 г. управляващите русофили-патриотари не разбират това. Те не разбират уязвимостта на България в геостратегическо отношение, че ние ще трябва да воюваме срещу самата столица на империята, срещу нейните основни сили, докато "съюзниците" ни „освобождават” Македония. През 1912 г. управляващите русофили разчитат на договори и на "справедливата" присъда на руския император - нещо, на което никой сериозен държавник не бива да разчита. Няма такава логика, нито военна, нито политическа, по силата на която една армия да се бие на един фронт, а да жъне териториални успехи на противоположния фронт.

Стамболов знае, че сърби и гърци ще воюват и завземат Македония не за да я отстъпят на България, а за да я запазят за себе си. По този начин Балканският съюз се обръща от насочен против Турция в насочен против България. Това нашите доморасли политици-русофили, начело със строителя на модерна България, но военно-стратегически неподготвен (стигнал е, по собствените му признания само до чин поручик в австрийската армия), и в същото време прекалено самонадеян цар Фердинанд не са разбрали.

Второ. Стамболов вместо това предлага съюз на Турция, заедно да браним Македония от сърби и гърци. Не е ли била тази политика по-реалистична? Какъв ефект би имало само влизането на българска войска в Македония, макар и като турски съюзник! Влезнеше ли българска войска, макар и като съюзник на Турция в Македония трудно можеше да излезе оттам...

Но макар това засега да не е реалистично Стамболов залага на много по-реалистичната железопътна геостратегия - железница от София до Скопие. Това е посоката на най-сигурното- икономическо и културно обединяване на българската етническа територия. Това го е разбрал Стамболов, но разбрали ли са го неговите наследници? Железница от София до Скопие и до днес няма...

На трето място Стамболов разбира, че Турция и създалата се след Съединението обстановка е единственият сигурен геополитически съюзник на България. Защото Турция има в своя интерес да види до себе си една по-силна България, отколкото един руски протекторат... За България също е изгодно Турция да си стои в Цариград, или както казва Стамболов на руския публицист Водовозов:

"Докато Цариград принадлежи на турците - никакво зло няма в това - турците са слаби и са неспособни за никакви опасни за другите народи предприятия. По-лошо би било ако го заеме някое цивилизовано господарство... Тогава ще настъпи край на българската самостоятелност".

Но и Турция е не по-малко заинтересована от българската самостоятелност и при приятелско поведение на България отстъпва под натиска на Стамболов все нови и нови берати за Българската екзархия в Македония... Докато не дойдоха на власт русофилите, за да унищожат всичко, изградено с толкова труд и упорство. Виждайки тяхната враждебност, Турция неутрализира българското влияние като дава зелена улица на сръбската пропаганда. Разбира се това става и под натиска на "освободителката" Русия, която всячески подкрепя Сърбия против България по Фирмилияновия въпрос .

Държавникът Стамболов е чужд на всякакъв политически авантюризъм. Той е за съюз с Турция, не защото е станал от туркофоб туркофил и от русофил русофоб, в каквото го обвиняват проруските патриотари, а защото за разлика от тях си дава ясна сметка за геополитическия код на България, защото преди да обича поробения руски народ, е обичал България. Знаел е, също както го е знаел и Левски, че България трябва да разчита на собствените си сили, че трябва да се освободи сама, а не с чужда помощ. Знаел е диалектическото, че "който ни освободи, той ще ни пороби" (Васил Левски ясно намеква за Русия), както са го знаели и други, но са стоели със скръстени ръце и даже са помагали на "освободителя".

Стамболов е политически реалист. Той ясно вижда, че революционните действия в Македония нямат никакъв положителен ефект, а само затормозяват народното движение. Напредъкът на българщината се осъществява с еволюционни и мирни средства, а не с кървави бунтове. Дори негови политически противници (екзарх Йосиф) по-късно признават тази негова далновидна национална политика, като я сравнява с погрешната политика на своите политически приятели. Никак не е случайно, че революционните планове и дела се появяват след слизането на Стамболов от властта. Ако Стамболов беше на власт никога нямаше да позволи народното дело да попадне в ръцете на политически авантюристи и чужди шпиони. Единствен Стамболов се изправя срещу най-страшната инерция - инерцията на българския традиционен ура-патриотизъм - едновременно левичарски, революционен и фило-фобски. Той доведе България до катастрофа през 1913 г., а не „личният режим на цар Фердинанд”.

Впрочем последните отворени архивни документи разкриха, че и цар Фердинанд е получавал солидни суми от Русия за свои частни нужди. Известно е, че той не е нито първият, нито последният. Но можем ли да си представим Левски или Стамболов да са храненици на чужди държави и да провеждат "национално-отговорна" политика!

Сключването на Балканския съюз е триумф на руската политика на Балканите. Тя, разбира се, е триумф и на Тройната Антанта, защото този съюз е насочен колкото срещу Турция, толкова и (в перспектива) срещу Германия и Австро-Унгария. Разбира се този съюз е възможен в момента само като се пожертват българските национални интереси.

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква Посланическа конференция. Конференцията (Русия!) препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус от 3 км.

На конференцията за мир в Лондон, свикана на 3 (16) декемри 1913 г. България настоява границата й с разгромената империя на турците да минава по линията, свързваща залива Малатра на Черно море, намиращ се на юг от град Мидия с град Родосто, т.е. да има широк излаз и на Мраморно море. Поради противопоставянето на Русия (На нея вече са обещани Цариград и Проливите!) се стига до споразумението бъдещата граница в Тракия да бъде изместена на север и според подписания на 17 (30) май 1913 г. в британската столица мирен договор Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз всичките си европейски владения до линията Мидия-Енос, с изключение на Албания. Принадлежността на турските острови в Егейско (Бяло) море трябва да бъде определена от Великите сили. Поради последвалите събития Лондонския мирен договор остава нератифициран и след няколко месеца е ревизиран.

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония умело са раздухвани от Германия и Австро-Унгария, но най-вече от антибългарската руска позиция. Въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за “спорна” и “безспорна” българска зона в тази област, Русия настоява България да отстъпи и от безспорно българската зона. На практика тя насърчава Сърбия да бъде неотстъпчива, тъй като вижда в нея свой естествен геополитически съюзник в бъдещия сблъсък с Австро-Унгария и Германия. Сърбите и гърците предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война.

Скоро след това и румънската и турската армии нахлуват в България. Подлото нападение на Румъния е немислимо без съгласието и насърчението от страна на Русия. Затова не е чудно, че Русия поздравява румънците след войната за победата над „недостойния и противник”. А руският цар става патрон на първия нахлул в Добруджа румънски полк. България е разгромена е принудена да моли за мир. (На разговор с руския посланик в Белград сръбският премиер настоява на България да се пречупи гръбнака, но руснакът настоява да и се смачка главата!)

Немска карта на Югоизточна Европа след Първата балканска война до 16.06.1913 г. Тя не се отпечатва често в България (?!). Вижда се какви граници биха имали България и балканските страни, ако не беше Междусъюзническата война.

България фактически сама влиза в капана, наречен „Балкански съюз” против Турция, чрез който жертва своите национални интереси, уж... в името на освобождението на „братята-роби отвъд Рила и Родопите”. Било е ясно, че не можем да разчитаме за подкрепа не само от страна на нашите съседи – „съюзници-разбойници”, нито на Русия, която усно ни е заявила, че предишните и гаранции за България не важат, нито на нейните съюзници Англия и Франция, нито на Германия и Австро-Унгария. Балканската война се оказва не само за гърци и сърби, но и за нас не национално-освободителна, а национално-поробваща населението на европейска Турция, което никой не пита какво е по националност и религия и в коя държава иска да живее.

Достатъчно би било нашите държавни мъже само да погледнат политико-географската карта на Югоизточна Европа. България трябва да воюва срещу основните турски сили в Тракия, срещу имперската столица, докато "съюзниците" ни "освобождават" българите в Македония. Не са създадени никакви гаранции, че ще се зачете волята на населението в Македония, Албания, Тракия, Косово, Санджак. Затова погромът ние сами сме си подготвили и не следва да се сърдим на никого. Виновна в случая е не Русия, а българското „русофилско суеверие” – нелепата вяра, че Русия ще ни защити, въпреки всички факти доказващи антибългарската насоченост на нейната политика.

Тръгнало веднъж на дележ на заграбеното, българското правителство няма моралното право да иска права върху българското население в Македония. В хода на войната патриотарството си въобразява, че можем да бием сами не само Турция, но и всички свои съседи, взети заедно, че дори можем да се противопоставим на волята на Великите сили, които ни казват ясно, че няма да ни пуснат на Мраморно море, защото Проливите са обект на болезнена ревност от страна на Русия. (Когато бумтежът на българските оръдия ясно се чува в Цариград и мюсулманското население панически бяга в Мала Азия, Русия праща ескадра на входа на Босфора да защитава турската столица! От кого ли?

Но дори да приемем, че Балканският съюз е бил неизбежен. Дори да приемем, че друго освен дележ на Македония не може да има, че трябва да удовлетворим апетита на своите съседи. Тогава остава неясно защо никой не е преценил, че от геополитическа гледна точка завоюваните директно от българската армия земи (между старата граница на България на север и Бяло море на юг и между Вардар на запад и Черно море, до Мидия-Енос на изток) е било максималното, което България може за момента да постигне. (Вж. Карта 7). Че в геополитическо и геостратегическо отношение тази територия е много по-важна и значима от територията на запад от Вардар. Че не е имало велика или регионална сила, която да оспори такива едни граници на България, които обхващат територия почти колкото „любимата” за патриотарите Санстефанска България. Вярно е, че в новозавладените територии българското население е било малко над 50% от общото население. Докато във Вардарска Македония, заета от сърбите, българите са били над 75% от населението (останалите са били най-вече албанци и турци, сърбоманите са под 1%!). Например в българската окупационна зона в Източна Македония и южна Тракия са живеели толкова гърци, колкото са били и българите в завоюваната от Гърция Югозападна Македония – в Солун и на запад от Вардар (по около 150 000 души).

Но България придобива широк излаз на Бяло море с пристанищата Кавала, Порто Лаго и Дедеагач (сега Александрополус), запазва си Одрин и Лозенград, Кукуш, Драма и Серес. Вярно е, че Сърбия придобива български земи на запад от Щип и Вардар. Но при евентуалното й участие във войната, която вече се подготвя, тя е щяла да придобива територии далеч на запад. Никой не би и позволил след мира от нейните съюзници от Антантата да присъедини Босна, Херцеговина, Хърватско, Словения и Войводина без да се компенсира България с връщането на Охрид, Битоля и дори Скопие.

Така че справедливостта би възтържествувала при една по-рационална политика, основаваща се на геополитическите реалности. Тогава и Русия не би се възпротивила, виждайки срещу себе си достоен съюзник, а не недостоен сателит.

1 коментар:

Анонимен каза...

Блестяща статия. Националните катастрофи на България се дължат на алчността на политиците и на стратегическата им недалновидност.

Защо сме хвърляли толкова жертви и усилия за тези македонски чукари, в които да, имало е българи, но и много помаци и албанци, куцовласи.

Вместо да се насочим всички усилия за максимален излаз на Бяло море, а защо не и към Мраморно море, че дори и полуостров Галиполи при едни успешни действия срещу Турция в Първата световна война.

Още повече, че след болшевишкия преврат Съветска Русия не е имала никакъв шанс да вземе проливите.

И тогава да видите, какво се казва стратегически разположена България.

Абонамент за списание ИДЕИ