Отново за тиранията на простаците у нас и за това как се екзекутират... книги

С моята събеседничка E.I., с която разговаряме по всякакви най-горещи, дори парещи български и човешки проблеми - предпоследният ни разговор беше публикуван под заглавие Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата... - въпреки известни трудности напоследък, продължаваме все пак обсъжданията си под формата на лични съобщения във Фейсбук; публикувам нашия диалог в блога си не за да парадирам с нещо, а само защото смятам, че засяганите от нас въпроси имат отношение и към много други хора; пък ми се заедно с тази млада жена да дадем пример, че си заслужава да се обсъждат по-задълбочено всички наши проблеми, че това е възможно, че въпреки нашето "забързано всекидневие" можем да намерим минути, в които да спрем и да отделим време за мислене и за обсъждане на ония истински важни проблеми, терзаещи, глождещи ни независимо от нашето илюзорно и показно безхаберие; та ето какво си казахме напоследък; ако и други хора се включат в дискусията ни, ще бъде прекрасно:

E.I. каза: Искам да Ви напиша нещо безсмислено... на което даже няма да обърнете внимание - понеже не обърнахте внимание на въпроса ми от по-предишно писмо... както и да е... :-) Аз разбирам всяка една дума, която пишете, публикувайте това, а и другите неща, вече не се вълнувам, животът е такъв явно... жалко и тъжно! Вие сте прям и... Та... безсмисленото нещо, което ми се искаше да Ви напиша е, че Вие сте... не това, което се опитвате да бъдете пред другите, Вие не сте този, когото ще го разберат сега... Няма начин - за тях е трудно, разбирам, че няма да се откажете, въпреки да ми го казахте по начин, с който успяхте да ме разстроите, но аз няма да се поддам на емомоции. Занимавайте се с Вашия блог - все пак това е най-значимото за Вас! Стискам Ви палци, а иначе ми се искаше да кореспондирам още с Вас!

Ангел Грънчаров каза: Здравейте, много съжалявам, че се оттегляте от разговоря ни... наистина жалко. Много жалко даже! На мен също ми се искаше да си пишем, но Вие си решавате дали ще участвате. Уважавам решението Ви. Имам чувството, че съвсем не се разбрахме. Както и да е. Всичко най-добро Ви желая!

E.I. каза: Здравейте! Всъщност аз малко прибързано Ви написах едва ли не "Довиждане"... Вашият потенциал на разума е доста над много останали, това ги натоварва, не могат да удържат натиска му, а и дори да имат сили, може би нямат времето да му се посветят. Харесва ми, че сте прям и казвате нещата такива, каквито са! Не увъртате!

Не се оттеглям. Стана ми интересно - защо са забранили достъпа на Вашите книги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания?

Нали словото е най-свободният израз на всичко? Как така против Вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи... мразят Ви, нямат поносимост към Вас или просто са слаби и с вашите мислени възможности им се явявате пречка, която им усложнява живота и разбира се, че ще е по-лесно да я отстранят. Честно казано - срамувам се от хората, които са срещу Вас! Не им прави чест.

И тъй като искате и докрай ще следвате предначертаното битие за просвещаване на човечеството (аз съм с нагласата за това, че не искате мислите Ви да се разтворят неизразени и нефиксирани никъде, затова се настройвам, че ще водим публична беседа, а дано в нея някой по някакъв начин открие нещо полезно за себе си), ще поискам от Вас да ме попитате нещо или да ми зададете тема, над която да обменим мисли!

Много ми харесва, че за корица сте избрали картината на Микеланджело "Сътворението на Адам (или на света)" Тя ми е любима между другото...

Ангел Грънчаров каза: Здравейте, благодаря, че сте ми писала! Непременно ще Ви отговоря при първа възможност. Сега обаче трябва да се приготвям за работа и нямам време, а пък не искам да Ви отговарям небрежно. Вие също помислете за тема на разговора ни, искам да Ви кажа, че ми е много приятно да разговаряме по всякакви теми, никога не бих се отказал от един хубав разговор и от един приятен събеседник, тъй че да продължим, няма нищо лошо в това да се разговаря - пък и да се търси истината, щото тя има най-вече значение, нали така? Хубав ден Ви желая!

Ангел Грънчаров каза: Здравейте пак! Тази сутрин станах с намерението да Ви отговоря непременно, обаче как стана, във Фейсбук попаднах на една много интересна статия на Иво Беров, прочетох я, изгълтах я на един дъх, пък ме овладя, така да се рече, вдъхновение, което ми се прищя да предам на други хора, затова и реших набързо да препубликувам началото на статията на този автор в блога си, с оглед да стигне и до читателите на моя вестник, носещ името ГРАЖДАНИНЪ. Статията се нарича Властта на простаците. Можете да я видите ако имате време, няма да съжалявате.

Прочее, мен също много ме вълнува тая тема от много време, но напоследък все по-определено и по-силно, нещо повече, ще разкрия тайна, че съм решил да пиша поредица от статии по тия въпроси, дори започнах вече поредицата, та ето по тия причини, ако искате, бих си позволил да Ви предложа да поговорим по неизчерпаемата тема за простотията, за простащината и за простаците, а, какво ще кажете? Много ми е интересно да разбера Вие какво бихте казала по тази тема, смятам, че темата си заслужава вниманието, понеже е, така да се рече, съдбовна за всички нас, за нацията ни: много нещо напоследък са се разпищолили пустите му простаци, аман от тяхната тирания, не мислите ли?! Да, ето, даже заглавие съм измислил на тази поредица: Тиранията на простаците, т.е. малко ми се ще да разширя хоризонта на изследването в сравнение с този на Иво Беров (във визираната статия).

Та ето това аз предлагам. А иначе за това, за което ми пишете по-горе, вкратце ще Ви отговоря следното, понеже пак времето ме притиска (тази сутрин също трябва да бягам за работа, понеже имам първи час!). Вие казвате ето това:

Стана ми интересно - защо са забранили достъпа на вашите книги до книжарниците??? Да не би да живеем в Средновековието и да сте анатемосан вещер? (Това в кръга на майтапа, разбира се!) Но как така си го позволяват??? С какво право и на какви основания? Нали словото е най-свободният израз на всичко? Как така против вашата воля ще налагат забрана над Словото Ви? Тотален абсурд... просто нямам думи!

Ще Ви кажа самата истина, така както аз съм разбрал тази чудатост. Наистина е чудно това: в какво време живеем, та някой ще налага забрана над нечии книги, и то книги на един философ като мен?! Да, обаче има нещо, което не се съзнава, и то е пак свързано с тиранията на простотията у нас, ето, ще се опитам да Ви кажа вкратце как стоят нещата.

Не ща да се изкарвам "преследван" и пр., нищо че в моите книги има доста "динамит" и в някакъв смисъл те наистина са много опасни книги. Не твърдя, че някой се е разпоредил да се наложи цензура над книгите ми, макар че е доста подозрително как стана така, че, примерно, когато в БНТ ме поканиха няколко пъти като автор на книгата СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), в един момент сякаш се уплашиха, нищо чудно някой нещо да им е наредил - и като с нож отрязаха: престанаха повече да ме канят, нищо че бяха ме обявили за нещо като "консултант" на едно предаване, един вид - бяха ме наредили сред постоянните му коментатори.

Та може да има нещо и в това отношение, но същинската причина книгите ми да не стигнат до книжарниците (или да стигат съвсем рядко!) е тази: нарича се "пазарна цензура", т.е. книгите ми са обявени за... "непродаваеми", за "непазарни", т.е. книги за "нищожно количество читатели", т.е. за по-умни, интелигентни читатели, книгите ми са обявени за непечеливши. Поради което търговците на книги, и на едро, и на дребно откровено ми казват: няма място за такива книги като твоите в нашите борси и книжарници, ето, претрупано е тука всичко от книги, затуй твоите книги няма да ги разпространяваме, значи ги оставяме в складовете на... мишките, нека мишките да са единствените им читатели, а пък за българския читател твоите книги са непотребни книги... това е!

На това нещо аз му викам пазарна, търговска, комерсиална, каквато си искате все в тоя дух цензура. Като предвиждат, че народът няма да се юрне да купува от моите книги (аз също така не съм нашумяло име, има го и този момент, виж, авторът на беше проф. Вучков или дори самият Азис, е, тогава ще го разпространяват, как няма да го разпространяват, и то все на витрините на книжарниците ще се мъдрят книгите му!), то и на това основание лишават евентуалния читател даже от самата възможност да докосне тия мои книги, да ги види, да ги пипне някога, т.е. обричат книгите ми на забрава, т.е., другояче казано, убиват ги още в пелените, току-що родени, ги задушават... това е. Тъжна история, но такава е истината, какво да се прави, сполетя ме като автор тази съдба... пък и аз като другите авторите не ходя да се вра тук и там, стоя си кротко, ето, и това има значение, чини ми се...

Толкоз. Ще бързам за работа за да не закъснея! Хубав ден Ви желая! Много се радвам, че възобновихме диалога си. Мисля, че е хубаво да не се отказваме да обсъждаме. Дано и Вие мислите така. Ако съм забравил нещо да отговоря, моля, напомнете ми, аз съм възрастен човек, много забравям, пък и съм страшно много зает. И също, моля Ви, отговорете ми: какво мислите, да публикуваме ли тия наши разговори в блога, или не бива?! Чао засега!

Убедителен отговор на въпроса "Защо в България на власт са простаците?"

Аз не бях попадал на тази статия в сайта на Иво Беров Интересни времена, изпуснал съм я явно: Властта на простаците. Тази сутрин обаче попадам на нея благодарение на приятели във Фейсбука. Прочетох я не мога да кажа с удоволствие, че ще прозвучи перверзнично, щото статията описва неща, от които човек не може да се възхищава, но с... как да го кажа, с голям интерес - понеже авторът е казал самата истината, браво! И понеже ми се иска и други хора да прочетат тази наистина много добра статия, ето тук началото й, заедно с линк към пълния й вариант:

ВЛАСТТА НА ПРОСТАЦИТЕ с ичката им майчина и алмата им матерна

Иво Беров

Има един-два на пръв поглед съвсем естествени отговори на един или два основни въпроси на битието ни.

Единият въпрос: „Защо в България простаците са на власт?" си има на пръв поглед съвсем естествен отговор: „Защото ги избират простаци”. А простаците, както и глупаците, невежите, слабограмотните, лековерните, неосведомените, плиткоумните, некадърните и нахалните, както се знае, в България са мнозинство.

Те всъщност са мнозинство не само в България. Но в България са управляващо мнозинство.

…

И все пак. Защо простакът би трябвало да избира простак за свой водач? Защо невежият и необразованият човек трябва да избира невеж и необразован човек за свой представител? Защо глупавият човек трябва предпочита да бъде ръководен от глупак?

В натрапващия се отговор „ами защото самият той е глупак” има известен смисъл. Но има и много безсмислие.

Простакът би могъл да съобрази все пак, че простака когото е избрал за водач и властник (ей виждате ли как тук си проличава нуждата от пълен и кратък член!) ще направи куп простотии и глупости.

Простакът би могъл да го съобрази и го съобразява. На него обаче, явно не му пука, че простака, когото е избрал за водач ще направи куп простотии и глупости, защото неговите разсъждения са кривнали в друга посока.

„Той може да ги направи простотиите, ама пък ще мисли за мен, защото е прост като мен и защото е човек от народа, за разлика от умника, който не е Човек от народа и ще ме прецака, защото е по-умен от мен."

Така разсъждава простакът. И това разсъждение изглежда разумно и неоспоримо.

Ако приемем просташкото виждане, че умът на човека е даден не за друго, а за да може да прецака някого, другиго, всекиго… (Прочети ДО КРАЯ >>>)

Моето разсъждение за кошмарните "семейни самоубийства", при които баща убива собствените си деца

Новото кошмарно "самоубийство" на цяло едно семейство, този път в Пловдив, предишното беше в София, поражда безкрайно много и то изключително трудни въпроси. Един кандидат-политик и медиен любимец (ще му спестя името) ме провокира да пиша текста, който току-що започвам, понеже риторично-театрално зададе въпроса "Кога българинът убива цялата си челяд?" и също не по-малко патетично-театрално отвърна: "Когато башибозукът настъпва и вече няма къде да се бяга!" (не претендирам за верност на цитата, но смисълът е този). Разбира се, доста хора ще се поупражняват в блудкаво претенциозно дълбокомислие по тия нравствени казуси със самоубийствата на цели семейства, и точно затова решавам да се сблъскам фронтално с нелеката тема - с надеждата да провокирам по-смислен разговор.

Двата случая най-вероятно са коренно различни, имам предвид софийското и пловдивското самоубийство. Нека да съсредоточа вниманието си на втория случай, пловдивския. По него сякаш има и повече информация. Която, прочее, може още повече да ни обърка, да ни подведе. Тия неща, че имали непосилни заеми от банките, че не могли да си обслужват кредитите, че били не дотам успешни бизнесмени или търговци, са подвеждащи, подтикват ни към лесни обяснения: не може един баща да убие хладнокръвно двете си невръстни дечица само и само да ги спаси един ден от обслужване на бащините банкови кредити! Хайде, себе си човек, да допуснем, може да убие заради такива неща, не е лесно на такива хора, да затънат в неуспешни предприятия, отчаянието може да ги подтикне към фаталната мисъл и стъпка. Мен обаче ме интересува защо е убил децата, ето това е важният момент, тук е скрито разковничето.

Медийните плямпала пуснаха съблазнителната жълтурковска версия, че бащата-убиец бил болезнено ревнив, ерго, убил е жена си в пристъп на патологична ревност; нищо чудно да я е ревнувал, че и децата не са негови - това е близко до акъла. На тая почва може да се обясни случилото се, именно, да убие децата си. Може, ама много услужливо нещо ни се подхвърли тази версия. Таман в подходящия момент. Тя води и до най-лесното обяснение: ами убил е, защото психически е изтрещял. Толкоз. Това обяснява всичко. Но как и защо се е стигнало до това изтрещяване - тук никой не смее да повдигне завесата. Ето, два случая на масово семейно самоубийство се случиха, това вече очертава тенденция. Ние, българите, сякаш вече масово изтрещяваме. А причините къде са? Ако са чисто психични, коя е детерминацията на явленията, коя е скритата дълбока причина за туй масово изтрещяване?

Лесно е да се каже: животът е твърде тежък, затова някои изпушват, изгарят им, така да се каже, бушоните. Явно ний, българите, не сме адаптирани към живот от този тип, където следва да поемеш пълната отговорност за себе си - и независимо от изпитанията и трудностите да продължиш да се бориш всекидневно, подготвяйки успеха си. Свободният отговорен живот не е по силите на масовия българин, обременен от илюзиите, че някой друг - примерно милостивата и милозлива държава, примерно баш-бабаитът Боко, спасителят и пр. - требвало било да се погрижи за всинца нас, щото нали знаете как бяхме възпитавани: държавата е нещо като грижовна майка, а пък ний сме нейните послушни и добри дечица, тя за всичко ще се погрижи; държавата е нещо като квачка, а пък ний сме пиленцата. Така си представя нещата масовият българин, това му е било набивано в главата, това е набивано в главите на поколения, тази митология е още доста силна и непоколебимо твърда, още е съвсем неразклатена. И ето, един човек, обременен от такива илюзии, един човек, неспособен за свободния живот, е твърде близко до пълното отчаяние когато го сполети някаква тежка криза, някакъв провал; и когато осъзнае, че никой, ама абсолютно никой няма да му се притече на помощ, тогава сякаш му остава този един-единствен изход: да си пръснеш черепа. А преди това да сториш същото благодеяние и на най-близките си, да ги спасиш от мъчения, т.е. да им помогнеш, като ги убиеш; да ги убиеш, защото ги обичаш, ето това е най-страшното, до което стигнахме в резултат на това, че десетки години живяхме с фалшиви, нямащи нищо общо с естеството на самия живот ценности.

Тъй че аз съм склонен да разглеждам тия ритуални семейни самоубийства като ярки симптоми на протичащите в душите ни крайно тежки ценностно обусловени психични процеси, които, разбира се, си имат и своя социален контекст. Много е страшно това, щото ето, примерно, един безработен, млад човек, който търси работа, ала не може да я намери, на когото, примерно, и момичетата няма как да му обърнат подобаващо внимание, понеже, ясно е, няма пари, та нима е чудно, че на такъв един човек, като се помъчи достатъчно в ужасната мизерия, като няма силата на духа да зареже нашата българска кочина и да отиде да си търси късмета по света, та нима е чудно в такива отвратителни условия да се появи в главата му в един момент мисълта за самоубийство? Разбира се, че няма нищо чудно в една такава мисъл, особено когато такъв човек няма нужните духовни, ценностни опори, когато е, така да се рече, нещо като листото, духано от безмилостния вятър, как тогава да не се откъсне в един момент пустото му листо?! И какво ще го задържи да се крепи о живота като няма и нужното "лепило", липсва му връзката, когато, като капак на всичко, наоколо шетат също такива обезверени като него самия хора, отчаяни, хора, чиито души са прогизнали от неверни представи за живота, прогизнали са от отровни илюзии, да, как няма човек да стигне до мисълта за самоубийство, когато около теб никой няма да ти подаде ръка, да ти каже сърдечна дума на съпричастност, а всички мълчат, всеки потънал в проблемите си, и само, доколкото могат, гледат да ти направят мръсничко, да те прецакат, поне с каквото могат. Да, такива сме, ето, живеейки в тази отвратителна атмосфера е съвсем естествено да се случват такива неща като масови семейни самоубийства; прочее, този човек, убиецът, нима не можеше да обсъди човешки проблемите с убитата си съпруга, нима не можеше да поговори с децата си, какво е това обезчовечаване, да стигнеш дотам да "самоубиваш" най-близките ти хора, в които тече собствената ти кръв, без даже да поговориш с тях, да ги попиташ какво те мислят?! Страшно е, да кошмарно е. Ако беше поговорил, убеден съм, щеше да се възпре от страшната си мисъл за ужасната си постъпка; примерно, да беше запитал десетгодишния си син:

- Сине, бащата ти е един пълен боклук. Пълен нещастник. Баща ти страда! Баща ти не може да си реши проблемите. Баща ти е решил да се убие, та да се отърве, щото вече няма сили да се бори. Но ми се ще да убия и теб, и сестричката ти, та да не страдате без мен. Ето тая страшна мисъл ми се върти в главата. Помогни ми, сине, дай ми акъл, баща ти е голям човек, ала съм много слаб, ето, плача, помогни ми!

Ако този човек беше казал това на детето си, убеден съм - децата не са така опорочени като нас, възрастните, а са много чисти, такива Бог ги е създал, децата, запомнете от мен това, са най-близко до Бога! - та значи, убеден съм, че ако беше казал нещо подобно на невръстния си син, този човек щеше да бъде спасен от детето си, а страшната трагедия нямаше да се случи. Хора, разговаряйте за всичко и то най-откровено с близките си! Моля ви, за всичко разговаряйте, не крийте нищо, говорете, обсъждайте, мислете заедно, търсете заедно изход от проблемите си! Не бъдете потайни, не подивявайте, не си мислете, че имате правото да решавате за всичко сами! Питайте, не се правете на пичове, що сичко си знаят сами, не се страхувайте да проявявате слабост! Нека да ви се смеят идиотите, но вий смело и честно изявявайте себе си - и тогава ще ви бъде значително по-леко! И тогава ще се справяте значително по-добре и по-успешно...

Така трябва да е в едно общество, което има правото да се нарича човешко. Нека, прочее, да сме човечни, а пък човечността ни много зависи от това доколко и как разговаряме - ето, и това искам да ви кажа. Казах ви го, олекна ми, помислете ако искате върху думите ми. Лек ден на всички!

Аз на това уча учениците си, повечето от тях не ме разбират и ме смятат за смахнат, ала аз пък за сметка на това съм упорит, щото знам, че все някой от тях ще се позамисли, а това вече е голям успех. Ето, днес ще се опитам да кажа всичко това, що написах по-горе вам, и на учениците си, нищо че ще наруша програмата по етика, майната й на програмата, защото истината е по-важна, затова. Хайде да спирам, че трябва да се приготвям за работа, хубав ден ви желая, дано не съм ви развалил деня с тия мои несресани мисли, които даже нямам време сега да прочета и редактирам, тъй че прощавайте, ако някъде даже не съм успял да завърша мисълта си и да сложа точка. Чао и до скоро!

Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата...

Моята толкова приятна събеседничка от Фейсбук г-жа E.I., с която преди време започнахме един разговор около проблеми на образованието и духовния живот у нас, оказва се, ми била отговорила на последното писмо, ала аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, явно не съм забелязал това; и ето, аз чаках отговора й, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм я разочаровал с моите философски недомислици и тя е решила да се оттегли безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче получавам напомнящо съобщение от нея, с което ме пита как съм, дали съм добре - и защо не съм й отговорил още на писмото; зарадвах се, ето писмото й, а пък по-долу можете да прочетете и моя отговор до събеседничката ми:

"... Всъщност философът трябва да умее да чувства нещата според мирогледа на всички времена, та да успее благодарение на тази гъвкавост да извлече есенцията, онова, което има отношение към вечността, към истинното само по себе си."

Все така мъдро се изразявате! Отново ми написахте толкова съдържателни думи, т.е. сентенции направо, което аз разбирам и виждам от онзи ъгъл, през който гледате Вие! Единственото, което не ми харесва, е може би това, че Вие през цялото време повтаряте и явно се стремите от нашата дискусия да се възпроизведе диалог, достижим до другите... Разбирам Ви, че желаете други хора да вникнат в мисълта Ви, във Вашите прозрения, но мен лично това малко ме дразни... аз не искам нашата дискусия да е достояние за всички... или поне някои мисли, смятам, че би трябвало да си останат "инкогнито", понеже те... няма и никога не биха Ви разбрали - и Вие го знаете! Да, може би мислите, че съм млад представител на обществото и Ви уверявам, че изобщо не сте изостанали, именно те са изоставащите и нежелаещи даже да осъзнаят своята стремглава деградация... А мен не ме възприемайте като млада, опитайте се да си представите, че съм жена на 50 години.

Разбирам Ви напълно, че когато усетите портал за истинско събеседване, Вие се открехвате и искате подробно да изразите мисълта си и Ви уверявам, че въпреки дългите Ви писания никога не сте написали нещо излишно и точно обратното - винаги е интересно да прочета всяко Ваше изречение! Но - както сам се опитахте да се коригирате с лаконичността и ефективността на есенциите на великите философи - така и се постарайте да го направите! Ето, аз Ви отговарям със закъснение понеже нямах възможността по-рано да го направя! Винаги има смисъл от диалог! Вие го казахте и аз съм на същото мнение! Без значение кой на каква възраст е! Единият учи другият на нещо и обратно - това е цикъл на междуепохието. :-) Обичам неологизми. :-) Разбирам Вашия устрем да се опитвате да предразположите младите сами да достигнат до своето АЗ!

И престанете да мислите в насоката, че между нас ще се получи добра поредица от мисли, диалог, дискусия или обсъждане на каквото и да било... в смисъл... всичко това се получава в общуването ни, но не искам да го възприемате така! Аз исках да си пишем по друг начин... не в името на другите с цел да ги просветяваме в нещо, за което даже нямат усета... аз исках да си пишем с Вас малко по-приватно... но явно Вашите цели са други, надявам се не сте напълно обладан от тях защото това ще Ви прави винаги нещастен!

Предлагате аз да поставям "проблема" на обсъждане... добре... хрумва ми... Идеята за 6-тата раса, децата-индиго, непреживяният Край на света... цялата вселенска информация, която е достъпна за малцина хора на земята, които виждат минало и бъдеще... на какви ли честоти и сензорни връзки с космическата информация все пак е способен човешкият мозък, а може би-душа... Аз имам много идеи и любопитство, а и усет за различни теми, които са извън човешките, както и в човешките способности теми. :-)

Как сте Вие иначе? Как се отнасят към Вас на работа?

С уважение - Е.И.

П.П. Не мога да се сдържа и искам да Ви напиша още два реда! Понеже виждам, че сте борец за истинското и за труднодостъпното за всички провидение към онова, което искате да им покажете и да им улесните пътя, ще Ви напиша едно:

"Не хвърляйте бисери в краката на свинете! Те ще си останат свине, а вашите чисти бисери ще бъдат потъпкани в калта! Не измъчвайте себе си, не се тормозете, не се впрягайте в името на нещо, което е плевел, която е толкова многобройна, даже безкрайна и не бихте съумели да я изтръгнете, колкото и да искате! Дайте си спокойствие, приемете действителността на полето с плевели и не се борете с тях - защото те ще погубят ВАС!!! А Вие не искате това!!! Те отдавна се опитват да Ви погубят защото не сте като тях, защото никога и няма да бъдете като тях! А това ги дразни! Плевелите не обичат чистата вода... те обичат да си растат на посоки, увивайки се към чужди хора, мисли... и да усукват нещата по своя си тертип, обладавайки истинската продуктивност на природата, обичат да задушават и убиват... те са като хлебарките - издържат всички "климатични"(емоционални) катаклизми и пак оцеляват... защото не са на онова по-фино сензорно и душевно ниво, на което сте Вие!

Затова САМ се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя - там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други - там, където ще се чувствате добре и истински - това, което сте!!!

Отговорете ми на нещо забавно: Представете си, че сте в банята и погледът Ви се спира на една плочка: Какъв цвят виждате подред в 4-те й ъгъла?

Здравейте! Какво става с Вас?! Не отговаряте? Притесних се, не знам какво се случва с Вас!!!!!!!!!!! Отговорете ми, моля Ви! Не Ви познавам, но някакси ми е некомфортно за това, че не отговаряте! Искам да се чувствате добре, да сте в добро физическо и духовно състояние, наистина! Аз съм с Вас, подкрепям Ви!!!!!!!!!! Наистина!

Здравейте, Е.,

Първо искам да Ви се извиня за това, че не Ви отговорих до този момент. Ще Ви кажа съвсем искрено причината за това: аз, незнайно как, най-вероятно защото съм толкова улисан в други работи и проблеми, не съм забелязал светването за ново съобщение в лентичката отгоре на страницата ми във Фейсбук; и ето, аз чаках отговора Ви, чаках, той се бавеше, в един момент даже, признавам си, взех да си мисля, че най-вероятно съм Ви разочаровал с моите философски недомислици и сте решила да се оттеглите безшумно от беседите ни; тази сутрин обаче открих напомнящото Ви съобщение, с което ме питате как съм, дали съм добре – и защо не съм Ви отговорил още на писмото; зарадвах се, ето сега сядам да Ви отговоря. Така стана всичко, моля да не си мислите, че съм бил засегнат нещо от писмото Ви, че съм замълчал, понеже съм решил да се оттегля от кореспонденцията ни; не, не е така, причината, да го наречем така, е моята разсеяност – пък и потопеността ми в толкова много други неща: писане, преподаване, издателска дейност, направо изнемогвам от работа, ако щете ми вярвайте, така е.

А сега ето и моя отговор. Поставяте твърде интересни проблеми, по които си заслужава да се помисли и повече. Но аз съм такъв, отговарям винаги спонтанно, вярно, често правя грешки, но поне пък винаги казвам каквото мисля „на момента”, както се казва. Прекаленото обмисляне може и да е полезно, особено за философите, ала аз не съм от този философски тип. Нещо не ми е по вкуса, не знам защо.

Това за моята наклонност да пиша и да изразявам мислите си не само към Вас лично, а един вид към… човечеството, към читателите на блога ми, това, признавам, наистина е доста дразнещо, точно така е, да, точно такова е! Напълно Ви разбирам и си представям как аз бих се чувствал на Ваше място: най-вероятно бих се ядосал, понеже това си е чиста проба маниащина, какво друго да е: той, видите ли, не ще да си пише само с мен, той винаги гледа да пише за… човечеството, егати идиота!!! Ами пиши си тогава бе, само че без мен, щото на мен ми е обидно, че се опитваш да ме употребяваш по този начин, а пък аз съм все пак жив човек, не е приятно да бъдеш използван и употребяван! Да, така бих се почувствал и бих реагирал дори по-остро, отколкото сега пиша. Наистина е много дразнещо моето поведение, съзнавам това! Права сте да реагирате така, дори Ви се възхищавам колко дискретно показвате обидата си, напълно заслужена, впрочем. Да, аз се отнасям по обиден за Вас начин, фактически използвайки Ви за събеседник, и то в една поредица от текстове-беседи, която, ако се продължи известно време, би могла дори да се превърне в нещо като… книга, защо не?! И двамата събеседници да бъдат съавтори, виждате ли колко съм опорочено от това проклето писане, та винаги гледам в тази посока: да се направи нещо по-значимо, по-полезно, да има по-голям смисъл отколкото, дето се казва, да си чешем само езиците, в случая – върховете на пръстите си, щото пишем, а не говорим. А аз, като пишещ човек, и то пишещ не от вчера, съм опорочен до крайна степен: излиза, че за да не отидат „безценните ми мисли” на вятъра, всичко публикувам в блог, та да ощастливя човечеството с тях, виждате ли колко извратено е това?! Така е, извратено е, но защо го правя все пак? Ами защото съм… как да кажа???... ами правя го, защото наистина съм голям извратеняк. Прочее, т.н. писатели, като са писали навремето писма до разни хора, дори и без да са писали „за публикуване”, пак са писали, един вид, преди всичко за човечеството, а не конкретно и само до конкретния адресат. Аз смятам, че този порок е неостраним. Щом даден човек е решил да си пише с… говедо като мен, именно с пишещо говедо, той няма как да се спаси от такава една евентуалност да бъде използван, за да се обръща пишещият към читателите си, към публиката, към човечеството изцяло.

Знаете ли какво ще Ви кажа в тази връзка: няма спасение от това, дори и да си обещаем, че ще си пишем само ей-така, за двамата, това винаги ще си присъства и между нас ще има един трети човек, т.е. читателят. Няма как това да се избегне според мен. Не може да се избегне. Дори и нищичко да не публикувам занапред от нашите текстове, Вие откъде ще знаете, че аз няма да си оставям едно копие от писмата, ей-така, за всеки случай, за да не се изгубят съвсем „безценните ми мисли”, и тогава каква е разликата, че това не е публикувано веднага? Никаква. Защото един ден ще се публикува пак, именно, когато „писателят Ангел Грънчаров” все пак пукне, а пък човечеството, да предположим, изпита един позакъснял интерес към тоя нещастник, който ще си умре с издадени от него самия книги, които най-вероятно ще бъдат изядени от мишките в складовете, така и така непипнати от ръка на читател, защото, не зная дали съм Ви казал това, моите книги са удостоени със специалната чест единствени изобщо да не стигат до книжарниците, не знам защо е така, но имам тази специална чест, държат книгите ми арестувани в складове и борси, майната им, но е самата истина това!

Та това е. От друга страна аз наистина си търся събеседници, понеже страшно много си падам по хубавите, по смислените разговори и диалози, в които се обсъждат наистина важни въпроси. Да, обаче не намирам такива събеседници, рядко намирам такива събеседници, като намеря такъв събеседник, го използвам колкото мога, водим дълги и хубави разговори, в резултат на които горкият мой събеседник обикновено… капва от умора, а най-вероятно и от досада, и обикновено изчезва яко дим, изчезва в небитието! Даже и мои приятели-философи много се стараят да не влязат в такива диалози с мен, щото сякаш само аз съм останал на този свят, който да обича толкова хубавите и смислени разговори по наистина важните теми. Да не говорим колко много съм омръзнал по тази линия на горките мои ученици и студенти навремето, когато работих в университет! Та това е положението. Търся си такива събеседници, като намеря някой, го използвам колкото мога, „изстисквам” го безжалостно както се изстисква лимон, „изпивам сока”, дето се казва, а оня, изнемощял, изчезва някъде в небитието, а пък аз тръгвам, като вампир, да си търся новата поредна жертва. Ето, в момента такава една жертва сте Вие, съжалявам, такава Ви е била съдбата, с нищо не мога да Ви помогна!

А темите и въпросите, които поставяте за обсъждане, може би са чудесни, ала аз в момента специално не мога да подема разсъждение по никоя от тях, иска се явно специална нагласа; ще видим в бъдеще как е, е сега в писмото си поставяте толкова много важни неща, че искам още малко да попиша, докато всичко изопача – доколкото и както умея.

Лошото е, че разговора ни мина изцяло около моята „специална” и „суетна” личност, а това ме кара да се чувствам неудобно. Примерно, много бих искал да поговорим и за Вашата личност, не само за моята. А иначе сте напълно права за това, че аз винаги ще си бъда нещастен, че продължавам да правя крайно глупави грешки да хвърлям на свине бисери, това, което сте написала за плевелите – за „човеците-плевели” – е превъзходно, във възторг съм, много добре сте го казала, така е, да, точно така е! Но, уви, мъдрият съвет, който ми давате, а именно този

Затова САМ се предпазете от тях, Вие го можете, просто се отдалечете мислено от всички тях! Те не са по-силни от вас!! И спрете вече да ги просвещавате! Те отдавна са пуснали корен в тъмната земя - там, където Вашето слънце няма да ги огрее! Бъдете този Ангел (вижте само името си!) Грънчаров, който ще се стреми вече да се сдобие с лично спокойствие и светлина, далеко от всички други - там, където ще се чувствате добре и истински - това, което сте!!!

уви, за мен е изцяло непостижим, нищо че е така разумен и правилен. Личното спокойствие за мен е непостижим идеал, аз съм отдаден без остатък на безпокойствата, по-голямата част от тях, допускам, съвсем може би неоснователни, пресилени, излишни, не знам си какви още, да, такива са, но ето, владеят душата ми, а аз не мога да се абстрахирам от тях, оставам си в техен плен. И така ще е най-вероятно завинаги, докато съм жив. Какво е това моето? Маниащина? Суетност? Какво ли? Знам само едно: не се преструвам. Истинско е. Не лъжа. Така чувствам нещата. Изглежда такава ми е била съдбата – да бъда такъв, какъвто съм! – и от съдбата си човек, явно, съвсем не може да избяга. Изглежда е така. Де да можеше да не е така…

Ами това е засега. Пак се олях. Много дълго стана, а не исках да е така. Дали да публикувам Вашето писмо в блога и моя отговор до Вас – Вие кажете. Вие решете. На мен ми е общо взето, както вече писах по-горе, все едно. Както решите Вие, така да бъде. Няма никаква разлика обаче между двете. Чисто „приватен” разговор едва ли ще се получи с мен. По простата причина, че съм философ. Не човек, а философ. Пишещ философ. От това не мога да избягам. Дори и да искам, не се получава.

Прочее, един млад човек преди време дойде при мен за един курс по философско консултиране. На живо. Платен. Проведохме чудесни разговори на живо с този млад човек предимно на пейка в парка, понякога, когато беше много горещо – в кафене. Чудесни теми обсъдихме, направо велики, думи нямам! Получиха се чудесни разговори, той беше доста интересен събеседник. В един момент той изчезна. Обеща да се обади, но изчезна съвсем. А на мен често в главата ми се появява ето тази мисъл: още съжалявам, че не записах (тайно, на аудио само) тия разговори с джиесема си; какво богатство за човечеството пропадна безвъзвратно!!! Ужас! Кошмар! Виждате ли какъв съм?! Опасен човек съм, такъв съм…

Поздрави!

Извинявайте, но понеже писах преди малко неделната си статия за блога, съм капнал от работа, затова писмото към Вас може би излезе глупаво на места, прощавайте, но наистина съм крайно изморен, а пък не искам да отлагам писането на писмото до Вас, щото иначе, ако съм отпочинал, може да стане километрично, затова стига толкова… Хубав неделен следообед Ви желая!

От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"

Имам да пиша тия дни голям анализ (може да приеми и формата на доклад, който да връча на заинтересованите властнически институции) около проблема за дисциплината в нашето, в българското училище. Той е свързан с моите отдавнашни изследвания около темата за това дали, доколко и как изобщо противодействаме на простотията, на ширещата се наоколо простащина. Свързан е също с това доколко в съвременното българско училище се използват съвременни подходи в обучението и преподаването. Голямо кълбо от проблеми ми предстои да разнищвам. Направих доста практически, емпирични изследвания по всички тия проблеми, особено интензивни през последните няколко месеца. Скоро трябва да кажа какво открих. И какво разбрах. Крайно любопитно е, ще видите. Заслужава си...

Аз съм действащ учител по философия и гражданско образование в едно училище, който при това се старае да не се вмества в модела на "добрия, примерния учител", а си е позволил лукса да бъде най-малкото необичаен, да не кажа нестандартен, щото някои хора ще се засегнат. Както и да е. Поех и доста рискове, дето се казва, наложи се да заложа много неща, но нали знаете как е: науката иска жертви, истината - още в по-голяма степен; неслучайно е казано така, казано е, защото си е точно така.

Исках в тия мои изследвания да разбера точната, реалната ситуация, в която се намират нещата или проблемите. Най-вече ме вълнуваха разпространените, господстващите представи на участващите в тия процеси, именно учители, ученици, администратори, психолози ("педагогически съветници"), родители. Априори, предварително знаех, че се робува, включително и неосъзнато, на доста демодирани представи, че се действа според стереотипи, отдавна отречени от потребностите на самия живот, ала доста жилави - и, тъй да се рече, все още "ефективно действащи". Един такъв модел на отношенията е онзи, който се свежда до представата, че училището е нещо като казарма, учителят е, тъй да се рече, фелдфебел (старшина), чиито заповеди учениците ("войниците") трябва да изпълняват безпрекословно. Има "устав" (правилник), в който всичко е разписано, и правилата там следва да се спазват безпрекословно. Като не се спазват, се налагат незабавни наказания, ако пък не се налагат строги наказания, ако се появи съзнанието за безнаказаност, ще настъпи ужасна анархия. Ето, да речем, този стереотип, тази система от представи, е доста разпространена не само сред учителите, тя си има своите крепители в лицето на по-голямата част от администраторите. Особено се нрави на администрацията това положение, че от учителя зависи всичко. Пълната отговорност за всичко ляга върху крехките рамене на учителя (в повечето случаи: учителката). Има лоши учители, които "не стават", които не се справят, при тях дисциплината не е на ниво, има добри учители, които по някакъв чудодеен начин умеят да се справят, при тях децата (учениците) са изпълнителни, кротки, послушни, разбрани дори.

Логиката е проста: щом при различните учители едни и същи ученици се държат различно, то значи, че решаващият фактор е учителят. От само себе си се разбира, че учителят сам трябва да изнамери своя подход за справяне с проблема с дисциплината; е, вярно, в наше време някак си не върви чистата авторитарност, при която "учениковата личност" бива превръщана в прост изпълнителен обект на разпорежданията на властното лице, но трябва да се търсят, предполагам, някакви варианти на "кадифян авторитаризъм" ("авторитаризъм, обвит в кадифе"), при който действа цяла изкусно направена система от наказания и награди (според модела за "моркова и тоягата"), от сделки и компромиси, от съглашения, при които целта е една: "взаимно да си нямаме главоболия". Използва се и ресурса на родителското въздействие, като учителите търсят подкрепа от страна на по-загрижените за децата си родители, щото, за жалост, има родители, които са с съвсем неподходяща за системата либерална ориентация, при което възниква реалната опасност някои "ученикови индивиди" да бъдат изпуснати от клещите на системата. И така нататък. Още много може да се пише ако искаме да представим чистия вид на действащите отношения в тази сфера. Опорните точки на която са, че учителят, тъй да се рече, е поставен "на дулото на топа", а пък канещият се да гръмне във всеки миг топ това са именно сложните отношения вътре в "учениковите колективи" (класовете, групите), които обаче трябва да се държат, един вид, под похлупак - с оглед един ден, като се стигне до гърмеж, гръмотевицата да е колкото се може по-мощна и разрушителна.

Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, ето, и книги за образованието издадох, в които тази проблематика, разбира се, присъства. Но реших да не теоретизирам повече, а да проверя всичко, така да се рече, експериментално, на дело, практически. В лаборатория един вид, тъй да се рече. Изследванията съвсем не бива да бъдат игнорирани от позицията на убеждението, че "ний всичко си знаем", щото, разбирате ли, "много сме видели, преживели, препатили". Силно ме вълнуваше да разбера следното: при възникването на конкретни "конфликтни ситуации" между ученици и учител (а такива възникват всеки ден, не е като да се оплачеш, че рядко възникват) как си взаимодействат отделните властнически фактори, които имат отношение към търсенето на приемлив, разумен и ефективно, дълготрайно действащ изход, а именно как (и дали изобщо) си взаимодействат рационално фактори като учител, класен ръководител, администрация, педагогически съветник или психолог (който си е чисто и просто "патерица на директора" и обикновено спазва най-изпълнително неговата воля), родители. Крайно много ме вълнуваше да разбера на дело кои са най-типичните грешки на всички участници в тия сложни взаимодействия, дължащи се на неверни или на несъвместими представи за нещата, дължащи се на следването на коренно различни принципи. Примерно, директорът има този интерес: всичко да е спокойно, вулканът лекичко да си дими, ала да не избухва. Виновник за всичко е, разбира се, учителят. Съгласно разпространения популизъм тази теза се подкрепя от една друга: ученикът винаги има право, как така да няма, та ученикът е... народът, нали, таваришчи, вече сме демокрация, нека да бъдем демократи?! Мнозинството никога не греши. Началството - тоже. По-висшестоящият винаги е по-прав. Примерно, мнението на главния учител е значително по-меродавно от това на старшия, да не говорим за обикновения или за младшия (да, има и младши учители у нашите училища, казармата трябва да е на висота!). Естествено е, че г-н Директорът, да не говорим пък за г-н Инспектора, никога, ама абсолютно никога не греши, те са нещо като оракули, устата им бълва само неподправената неръкотворна истина, т.е. те са непогрешими като римския папа и като аятолаха на Иран. Г-н Министърът, излишно е да казваме това, ала да го речем все пак, си е чисто и просто... бог! Точка.

За да се убедя в опорочеността на най-типичните подходи и представи ми се наложи да устроя ярки провокации, т.е. един вид да се държа като човек "извън системата", по-проще казано, като... смахнат? Като шантав, така да се рече. Като "оня там, дето нещо не е наред" или се "прави на интересен". Я го виж ти, ще ми се прави на интересен?! Наоколо е пълно с "точни другари", движещи се с гордо вдигнат нос от съзнанието за примерно и образцово изпълнен дълг - такива без капчица неудобство заявяват "Аз пък нямам абсолютно, повтарям, абсолютно никакви, повтарям, никакви проблеми, повтарям, проблеми с учениците, при мен всичко върви по мед и масло, ох, колко съм велик(а)?!", а изведнъж в идилията се появява "някакъв си там", който - ах, той уж е мъж, а пък се държи като същи... женчо?! - който изобщо не може да се справя с учениците, който постоянно "се конфронтира" с тях, който явно съвсем не умее да общува с днешната младеж, който, вместо да тушира проблемите, напротив, сякаш сипва масло в техния огън, за разгарянето им, който вместо да гаси, продължава да... пали, да ни пали главите, щото, ох, колко е хубаво да нямаме проблеми, да цари наоколо умиротворяваща идилия, колективът да пращи от здраве, нали така?!

Е, аз поех риска да разваля идилията, презреното спокойствие да отиде, тъй да се рече, по дяволите, почнах да се държа като "сумасшедший" (така руснаците викат на побъркания!), почнах да споря с учениците, особено с най-хулиганстващите и простеещите, с най-наглите, вместо да сключвам сделки с тях, направих нужното да ги настроя решително срещу себе си, почнах да пиша доклади до "абсолютно непогрешимата администрация", да я вадя от илюзорния властнически комфорт, при който всичко е спокойно, абе направих нужното моите класове да зажужат като ритнат кошер, а пък аз преподавам в цели 16 класа! Позволих си да направя екстравагантни изказвания, примерно това, че не учителят, не преподавателят, представете си, трябва да се грижи за реда и дисциплината, а за това трябвало - каква наглост, представяте ли си, таваришчи?! - за това трябвало да се грижи, представяте ли си, самият клас, самите ученици, при подкрепата, разбира се, на класния ръководител и - о, богове, това вече е нетърпимо, представяте ли си?! - и на самия блажено царствующ г-н Директор!!! Я го гледай тоа пък колко е нагъл: не му се работи нищо и прехвърля своята работа на другите, айде де, ще ми се прави той на интересен?! Аман от либерални идиоти, ама ще види той, всичко той ще си получи, така няма да му се размине?! Та той, другари, по тоя начин застрашава... социалния мир?! Той, представете си, дори нарушава... Конституцията! Нарушава най-нагло конституционните права на учениците да си правят каквито искат простотии в час, айде де, ама ще види той?! Доклади ще ми пише, ще види той?!

И така нататък, все в тоя дух. Какво точно се случи аз отчасти съм писал в този блог, отчасти не съм, понеже напоследък много от своите текстове адресирам само до съответните длъжностни лица. С оглед малко от малко нещата, тъй да се рече, да се поуспокоят и "канализират". Все пак уязвих системата като никой друг и с оглед да не ме сдъвка и изплюе хептен преждевременно, малко от малко взех да се съобразявам с нейните зорко пазени табута. За малко де. И с оглед на някаква цел, на някаква по-висша и заслужаваща жертвите си цел. Каква е тя ли? Ами вече следва да се е разбрала, ама ще видим.

И така, моя милост в хода на 30-тата си юбилейна година от неспирната ми и самоотвержена дейност като български учител - в далечната 1983 година моя милост за първи път прекрачи прага на класна стая с дневник в ръка като учител в Политехническа гимназия в Своге, на ненавършени 24 години бях тогава! - та значи на 30-тата година от работата ми като учител (е, доста години бях и университетски преподавател де, бях асистент по философия, но то почти същото!) бях категорично определен напоследък от властващите лица за некадърен, за неспособен, за недобросъвестен, за неизвестно какъв, но е ясно поне това, че съм крайно лош, долен, ужасно нагъл, направо непоносим човек?! Който изобщо, ама изобщо не заслужава да носи високата титла български учител! Айде де, ще ми се прави той на интересен? Откъде-накъде? Кой на теб ти разреши, драги, да ми се правиш на интересен, ти взе ли позволение от началството за това?! За свобода ще ми говори, представяте ли си, точно той?! Ти пита ли началството за разрешение да си свободен, даде ли ти началството такова разрешение? За философ ще ми се пише?! Кой на теб ти чете празнословните книги бе, алоооо?! Уууу, откъде пък се намери тая напаст?!

Това е положението. Обруган съм като никой друг път. Всеки ден съм руган от възмутените. Администрацията се видя в чудо. Позволих си да отправя - повтарям, с изследователска, с благородна научна цел! - крайно тежки, направо жестоки предизвикателства към системата и към сложилото се така удобно за всички статукво. И, дето се казва, ще трябва да си платя за тоя лукс. Е, щом требе, ще си платя, няма как. Не обичам да имам вересии.

Днес имам лекция в своя Семинар към ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Интересно е какво ми се каза вчера от едно най-височайшо длъжностно лице, претендиращо да е твърде модерно, с най-разкрепостено държавническо мислене, нещо като бойкоборисовото, ако не се сещате какво имам предвид; та туй длъжностно лице, което обича да се поувлича, благоволи да ми рече следното:

- Абе ти, Грънчаров, как очакваш някой от колегите да ти дойде на семинара след като показа, че даже и за прост учител не ставаш?! Ще ми претендира да чете той лекции за не знам си какви висши теми, а се издъни най-решително като преподавател! Няма да ти дойдат съвестните, достойните учители на глупавия семинар, разбираш ли?! Щото ти нямат доверие, тази е причината! Ти си изцяло дискредитирана личност! За философ ще ми се мисли той?! Никакъв философ не си! Нищо не си! Махай ми се от главата че ми губиш само времето!

Разбира се, слагам тук не само думите, които този разпален администратор фактически ми каза, но и думите, които самото му сърце искаше да ми ги каже, ала не намери сили да ги каже, но понеже толкова му се искаше да ги каже, аз, като психолог, му правя тази услуга и ето, пиша ги сякаш ги е казал. За да му олекне на сърцето един вид. Аз, може да съм лош, крайно лош, но иначе съм милостив човек. Имам съвест. Там ми е и и проблемът.

Ще завърша със следното. Преди години, е, не са преди толкова много години, може пет годинки да са минали оттогава, имахме в училището една невероятно силна личност, жена, учителка, която е била дори за известно време директорка на училището. Преподавателка по математика. Една достолепна дама с невероятно силно излъчване. Такива учители вече няма. Или аз не съм срещал наскоро, не вярвам да има, е, и да има, ще са изключение. Тази велика жена носеше името Йорданка Господинова, Бог да я прости! Тя беше учителката, на която тогавашният директор даваше най-лошите класове, тя ги поемаше и след няколко месеца ги преобразяваше в най-добрите класове. Как го правеше това, милата, само тя си знаеше. Аз й се възхищавах тихо. Е, общувал съм с нея, щото в една стаичка заедно си пушехме цигарите. Тя пушеше фини дамски тънки цигари. Имам, казваше, милата, една слабост, щото не ща да съм хептен перфектна: пуша цигари! Ако и тая слабост нямам, вече ще е пълна деградация, нещо такова казваше, не помня вече. Невероятен човек! Бог да я прости!

Тя почина, тя си замина неусетно, като гръм от ясно небе дойде сгромолясването на тази толкова силна жена! Сякаш грозен гръм удари една твърда скала и я откърти, та се сгромоляса скалата в пропастта на небитието. Две-три години преди да излезе в пенсия, не зная точно, г-жа Йорданка Господинова получи инсулт, да, вечерта, в петък вечер, след работната седмица, както си седяла пред телевизора рекла, милата, хващайки се за главата: "Ох, нещо ми стана лошо, много лошо, ох!" и... толкоз. След три-четири дена в кома тя почина. Няколко дни след погребението й почина и нейният съпруг, също работещ в образованието. Явно много я е обичал. Да, той също умря дни след погребението на великата си съпруга...

Това е. Спирам дотук. Който разбира, ще разбере и без повече. Думите са излишни...

Хубав ден на всички!

За верния път - в ученето и в житейската философия

Проведох тия дни интересен по моя преценка разговор с едно момиче, което било имало домашна по философия; разговорът ми с него ми даде възможност да проуча реакцията на този млад човек по един важен за мен като преподавател по философия въпрос; по тази причина публикувам разговора ми с него, като оставям само инициалите на името му; ето какво си казахме:

Г. Ч. каза: Може ли да ми помогнеш за философията? Ще ти бъда благодарна. Може ли?

Ангел Грънчаров каза: Как така да помогна?

Г. Ч. каза: За едно домашно по философия. Става ли?

Ангел Грънчаров каза: Зависи.

Г. Ч. каза: Ще те попитам пак: става ли?

Ангел Грънчаров каза: По философия е особено. Много зависи от това кой Ви преподава философия.

Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур, Тит Лукреций Кар.

Ангел Грънчаров каза: М-да...

Г. Ч. каза: Кой е правилния отговор? Кажи?

Ангел Грънчаров каза: Къде е въпросът?

Г. Ч. каза: Прочети го. Дала съм въпроса. Кой е този философ?

Ангел Грънчаров каза: Това не е въпрос, липсва въпросът... прочети сама...

прочетете де.

Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с имената на Демокрит, Епикур

Тит Лукреций Кар.

Ангел Грънчаров каза: Няма формулировка на въпрос.

Г. Ч. каза: Античният атомизъм се свързва с чие име - на Демокрит, на Епикур или на Тит Лукреций Кар?

Ангел Грънчаров каза: Кой от тримата ли? Или и тримата? Щото и тримата имат отношение към атомизма.

Г. Ч. каза: Да.

Ангел Грънчаров каза: Нека да е Демокрит. Той е основоположникът.

Г. Ч. каза: С няколко думи характеризирайте всеки от тях.

Ангел Грънчаров каза: Няма да стане. Прочетете си сама. Потърсете си информацията сама и си я прочетете. Не е трудно.

Г. Ч. каза: Можели да ми помагаш по философия?

Ангел Грънчаров каза: Откъде-накъде? Не е хубаво да се учите наготово, сама си се подготвяйте, тогава и ще има смисъл, ще имате полза.

Г. Ч. каза: Да, ама не всичко има в интернет. И друго, моля Ви.

Ангел Грънчаров каза: Има и учебници, четете, учете, този е пътят.

Г. Ч. каза: Моля Ви! Може ли да взимам частни уроци от Вас?

Ангел Грънчаров каза: :-) Е, може. Откъде сте Вие?

Г. Ч. каза: От С.

Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане, аз съм от Пловдив.

Г. Ч. каза: Към кои школи или направления във философията се отнасят изброените методологически принципи: а) Истината не допуска противоречие б.) Въздържай се от съдене за това което е истина или не е истина. в.) Истината е в идеите на разума г.) Единствен източник на нашето познание е сетивният опит.

Ангел Грънчаров каза: Вие учите философия, студентка ли сте?

Г. Ч. каза: Ще държа матура по философия. 12 клас съм. Може ли сега да ми помогнеш за 3 въпроса?

Ангел Грънчаров каза: Няма как да стане; много съм зает, а дневно по десет човека искат да им помагам.

Г. Ч. каза: Още няколко друго и след това няма дави търся. Става ли за един ден? Само за тази вечер. Става ли?

Ангел Грънчаров каза: Не, съжалявам.

Г. Ч. каза: Защо?

Ангел Грънчаров каза: Защото е добре сама да се подготвяте, да се поровите по учебниците, тогава ще се подготвите по-добре.

Г. Ч. каза: Аха. ОК.

Ангел Грънчаров каза: Този е начинът, наготово да Ви се дава всичко и вие папагалски да го научите няма смисъл; трябва да се поровите и сама да осмислите нещата. За Ваше добро е това, което Ви казвам, дано ме разбрахте.

Г. Ч. каза: Зависи. Не винаги е така.

Ангел Грънчаров каза: От какво да зависи?

Г. Ч. каза: Всеки човек се затруднява.

Ангел Грънчаров каза: Не, по принцип е така. А трудностите не са толкова страшни когато привикнеш да работиш...

Г. Ч. каза: Зависи пак от това.

Ангел Грънчаров каза: Ами трябва да преодолеете трудностите сама, да ги надмогнете, и тогава ще се подготвите истински.

Г. Ч. каза: Зависи.

Ангел Грънчаров каза: Наготово всеки може.

Г. Ч. каза: Не е така.

Ангел Грънчаров каза: Предпочитате лесния начин, така ли?

Г. Ч. каза: При мен не е наготово. Мъча се. Боря се.

Ангел Грънчаров каза: Това да се помъчите и да се справите сама е най-добрия и най-верния начин да се подготвите истински. Именно, борете се - и много ще постигнете - когато успеете сама да се преборите.

Г. Ч. каза: Хъм. Вие сте идеалист. Не само философ.

Ангел Грънчаров каза: Не, просто се отнасям с респект към истината, към истинските неща, към истинското правене на нещата, към истинското учене и пр. Ако се вслушате в съвета ми ще сте ми благодарна, защото ще се представите бляскаво на матурата, убеден съм в това!

Г. Ч. каза: Вие сте човек, който сте постигал с труд всичко, така ли? Винаги ли? Като сте много силен в областта на философията. Нали? Днес пак ли така правите?

Ангел Грънчаров каза: Да, аз с труд и борба съм постигнал всичко, което съм постигнал. Нищо не съм чакал наготово, а всичко съм постигал със свои сили. Смятам, че този е пътят. Този е начинът. Свободният и достойният човек не чака нищо наготово, а всичко постига сам - с труд, с работа, с дръзновеност, с ентусиазъм. Слабаците, малодушниците чакат всичко наготово - и все търсят да се уредят по "втория начин". Те затова и няма да постигнат кой знае какво. И понеже, макар че не се познаваме, съм убеден, че и Вие лично можете много да постигнете ако заложите на вярната житейска философия, затова, за да не Ви навредя, Ви отвръщам така: да имате много здраве от мен, но аз няма да Ви дам наготово нищичко за матурата Ви по философия - колкото и да ме молите. А Ви съветвам да поработите сама - и сама да си го постигнете. И тогава наистина ще вземете матурата бляскаво. Вярно, по-трудно е, но къде е доказано, че лесното е по-доброто?!

Г. Ч. каза: ОК. Разбрах. Вероятно сте прав. Благодаря! Всичко добро!

Ангел Грънчаров каза: Всичко добро и на Вас! Успех!

Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите - и ги ощетява тъкмо от онова, което ги прави най-богати

Не крия, много съм обезпокоен, че в българското образование дори и в наше време крайно трудно си пробива път нещо, което би следвало да се схваща по начало и по принцип, а именно, че методологията на науките за човека или за духа е коренно различна в сравнение с методологията на науките за природата. С оглед да спомогна за разбирането на спецификата на хуманитарното познание и знание в сравнение с тази на естествените или "точни" науки публикувах откъс от своята дисертация, който е добра основа за схващането и осъзнаването на тия различия: виж За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата. Сега искам да продължа в тази посока, като ще се постарая да представя в пределно понятна форма тия различия, правя го понеже имам чувството, че те не само че не се разбират, но и биват игнорирани по един крайно безапелационен начин, сякаш става дума за нещо несъществено, "от само себе си" разбиращо се.

Нека, за да може всеки да си представи за какво става дума, да илюстрираме различията в методологиите и подходите не изобщо, по принцип, а по повод на две учебни дисциплини, преподаващи се в нашите училища, примерно, да речем, физика и психология. Вместо физика на това място може да бъде всеки други предмет от така нареченото "естествено-научно направление", примерно биология, химия и пр., а пък вместо психология може да бъде който и да е от така наречените "хуманитарни предмети", примерно литература, философия, история. Априори обаче следва да се разбира, че дисциплините от единия цикъл се ползват от своя подходяща методика - методиката е именно съвкупността от методи за обучение в нещо, за практическото извършване на някоя дейност - а пък дисциплините от другия клон на познанието би следвало да си имат своя, специфична, оригинална методика, тъй като различията между тях са съществени. И така, нека да се запитаме: възможна ли е обща, един вид типова, "образцова", дори "идеална" методика, която да може да се прилага с успех в обучението и по едната група предмети, и по другата, и при това изобщо да не пострада качеството на обучението и образованието? Едва ли: специфичният предмет поражда необходимостта от оригинална, специфична методология и методика, която да е в състояние да изчерпи неговата същина, да постигне задачата му. Унификацията на методите, подходите (на който му е трудно да схване какво е това метод, методология, методика и пр. нека да си представя, че става дума за подход, за начин на познание и преподаване), на стиловете дори. Отделно трябва да се има предвид, че всеки преподавател би следвало да не робува на някакви всеобщи и задължителни методически предписания, а би следвало да проявява творчество, т.е. да си изработи свой оригинален и индивидуален подход, сиреч стил.

И така, каква е целта на преподаването по един такъв учебен предмет, какъвто е физиката? И какво следва да се стремят да постигнат учещите по психология?

Ще каже някой: как какво, следва да могат да изследват съответните реалии и процеси, следва да знаят, следва да умеят ясно да изразяват знанията си, т.е. да обясняват съответните знания, трябва да имат способности за решаване на научни, на познавателни проблеми и задачи - какво друго може да се иска тука? И това именно е общото, парадигмалното, характерно за познанието изобщо, познанието на каквото и да било. Това е именно нещо като матрица, а пък всичко останало са допълнения, всичко останало е, така да се рече, "козметика", но то трябва да е натикано в матрицата. Но дали нещата стоят така просто, както си ги представяме - без специално да сме се замислили? Оказва се, че по психология - тя е "наука за душата" - работите съвсем не бива да се примитивизират в тази посока, понеже тогава рискуваме да разсъждаваме в понятията, характерни за отдавна отминали епохи, т.е. рискуваме да сме съвсем немодерни.

Още тук мога да си позволя да подхвърля, че в часовете по психология младите следва да имат възможността да питат, свободно да споделят, да търсят с общи усилия, да се провеждат много дискусии, упражнения с практическа насоченост, игри и пр., в тях следва преподавателят да беседва с учениците като равен с равни, вярно, той е по-опитен, но превъзходството му не трябва да се налага безпрекословно и абсолютно, тук, по психология, се иска да се поражда най-непринудено общуване на свободни и търсещи истината субекти, тук плурализмът на мненията е задължителен, всеки участващ в тия непринудени обсъждания има правото да се разкрива с най-доброто, с което разполагат личността, душата, духът му и т.н. Излишно е да споменавам, че програмите по тия учебни предмети, имам предвид хуманитарните, правени от образователната бюрокрация, не само че не облекчават решаването и изпълнението на тяхната същностна задача, но и, напротив, сякаш са правени така, че да пречат, да я затрудняват, да я правят невъзможна. Но това в дадения абзац за психологията беше просто вметка, по-долу ще се върна отново към проблема за спецификата на методиките, които са подходящи за цялата хуманитарна сфера.

Но да продължим по поетия по-горе път. Има и нещо друго, което ясно следва да се съзнава: има една склонност или настройка, наречена познавателен оптимизъм. Този така наречен познавателен оптимизъм смята, че всичко на този свят може да се знае, всичко може да бъде обяснено, че необясними неща няма; този същият оптимизъм пък се родее с така наречената позитивна нагласа, която представя науката, именно т.н. "точна наука" за нещо като идеал на цялото човешко познание, включително и на хуманитарното. Тя именно била задавала гореупоменатата матрица, калъпът, в който трябвало било да бъдат натикани всички прояви на познавателна и дори на духовна активност. Според позитивизма, който даже в един момент придоби характера и на философско движение, широко разпространено в ХIХ и в ХХ век, така наречените "науки за духа" или науките за човека, ако не приемат нормите на точното естествено-научно познание, следва да бъдат обявени за псевдонауки, т.е. губят статуса си да са науки, което пък води дотам, че нямат оправдание за съществуването си. В условията пък на безразделното господство на материализма в условията на марксистко-комунистическата идеологическа доктрина се стигна до тирания на "единствено-правилната наука", т.е. позитивизмът беше доведен до абсурд, а пък всички хуманитарни науки бяха жестоко натикани в калъпа на такава една предвзета и самонадеяна, ала твърде куха "научност" и "позитивност". Излишно е да казвам, че в оня период бяха игнорирани всички модерни постижения на западната философия и на западната духовна култура като цяло, те биваха оценявани като проява на "субективизъм", на "екстравагантността на самонадеяната и неградивна свобода", на "вредна буржоазна упадъчност", на "идеологическа диверсия" и на какви ли не други подобни простотии. Ето тази е причината да сме толкова изостанали от онова модерно образование, което в други страни отдавна дава своите пребогати и сладки плодове особено в т.н. хуманитарна сфера на познанието. Ние обаче в това време, заради изоставането си, заради откъсването си от световните тенденции, в образователната сфера (пък и не само!) берем съвсем други, горчиви и дори отровни плодове. Този е контекстът, в който би следвало да се постави проблемът, а пък на тази основа вече може да се разсъждава и по-конкретно, както обещах.

Та значи учещите трябвало било да знаят - независимо дали става дума за физика или история, за биология или психология. Това било главното. Отделна работа дали на учещите съответните знания трябва да бъдат поднасяни наготово - или пък съзнанията им трябва да бъдат въвличани в съответните познавателни ситуации, където, благодарение на поредица от търсения и изследвания младите самостоятелно да добиват тия знания, сами да ги извличат и дори сътворяват. Излишно е да казвам, че по-верният, ала труден път е тъкмо творческото търсене, който обаче е тотално пренебрегнат тъкмо заради неговата, така да се рече, трудоемкост; за сметка на това необезпокоявано се шири и насърчава т.е. консуматорско отношение, т.е. младите биват превръщани в прости консуматори на наготово даваните и поднасяните им знания, което е една от причините за така ширещото се отвращение на младите от ученето, от познанието, от училището и т.н. Защо е така е пределно ясно за тия, които разбират: щом лишиш младите от устрема и радостта им да търсят и намират сами, да постигат всичко благодарение на доверието в собствените познавателни сили, щом ги превърнеш в пасивен консуматор, получаващ всичко наготово, то това вече неизбежно убива и устрема, и радостта им - заменени от убийствената скука, от досадата, от отвращението. Когато се питаме защо младите не щат да учат, нека да имаме предвид и това.

В сферата на т.н. "точна наука", в случая на физиката (която обещахме да вземем за пример, понеже тя често се представя като "идеална наука") постигнатото от младите, независимо по кой път, наистина следва да бъде ясно и точно изразявано в проверими в опита, в емпирията теоретични и по-приложни знания, учениците следва да умеят да обясняват как се стига до тези знания, да боравят умело с фактите, с формулите и с другия инструментариум, в крайна сметка тук субективното бива поднесено в жертва с оглед постигането на пределно синтезирана "обективна" простота. В тази сфера знаещите знаят нещата общо взето по един и същ начин, съществуват научни конвенции (съглашения), приети от елита на тази научна общност, които са задължителни, тук, дето се казва, "нема лабаво", "нема мърдане", тук всички, ако искат да мислят правилно, следва да мислят еднакво. В сферата на точната наука такива неща като "свобода на мисълта", право на избор, плурализъм на мненията и пр. сякаш са съвсем неуместни - и оня, които си ги позволи или все пак настоява за тях, бива справедливо обявяван за невежа, за дилетант, превръща се в смешник; съждения от рода "По мое дълбоко убеждение 2 + 2 е равно на 5!" се оценяват като тъпи, биват възприемани като лудешки (няма начин да не е "мръднал" оня, който почне да мисли така!), като обидни за индивида, който си е позволил лукса да дегенерира чак до едно такова пределно ниско човешко ниво. Така ли е обаче всичко в сферата на т.н. хуманитарно знание, в сферата на т.н. науки за човека и духа? Разбира се, че не е така, и е крайно странно това да не се съзнава дори и в нашия така напреднал във всяко едно отношение ХХI век.

Разберете ме, наистина изпитвам неудобство да излагам тия неща сякаш са някаква новост, но е поразително как те масово не се съзнават и дори, както казах, най-самонадеяно се игнорират. В резултат на което издевателствата над съзнанията на младите, на учещите, в т.н. хуманитарна сфера на образованието са още по-грозни и нетърпими. Как стоят нещата у нас в тази сфера и как те следва да бъдат?

Аз няма да се разпростирам, понеже темата е голяма, а ще постарая да се огранича с най-главното, с най-изразителното - понеже много съм писал по тия въпроси в своите книги за образованието; в последните години написах и издадох три книги, трактуващи както фундаменталните проблеми на образователната ни система изобщо (виж книгата ми със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ), така и проблемите на университетското образование (виж книгата ми със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ и подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), а също, накрая, и проблемите на училищното образование (виж книгата ми със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавие Есета за освобождаващото образование). На това основание наистина имам правото тук да бъда пределно кратък.

Учениците сами наричат тия предмети "разказвателни" - и с това по удивително точен начин посочват основния им дефект, дефект на начина, по който се отнасят към тях у нас. Историята била такъв "разказвателен предмет", литературата - също, даже психологията, в огромната част от училищата у нас, предполагам, се учи също точно по тоя напълно сгрешен начин. Защото какво означава да разказваш онова, което ти вече е разказано в учебника?! Означава папагалски да повтаряш чужди мисли, като тия мисли биват несправедливо обявявани за нещо като "истина от последна инстанция", т.е. биват превръщани в общозадължителни, едва ли не "научни" и пр. Това как ти самият мислиш по същите тия проблеми изобщо не влиза в сметката, нищо че тук предметът е коренно различен: става дума за теб самия, за твоята собствена душа, за духът, който сгрява твоите, не нечии други гърди! Да лишиш младия човек от възможността да изразява себе си, своите чувства, своята позиция, своето мнение, и то по проблеми, които изцяло касаят него самия, простете, но това е крайно зловещо! В резултат разочарованието и отвращението от тия т.н. "разказвателни предмети" е не по-малко от онова, което е налице при точните науки. И то при положение, че добре се съзнава, че тия науки съвсем не са точни, напротив, изцяло... неточни са! В сферата на науките за духа субективното или чисто човешкото, което така уместно бива игнорирано и гонено от науките за природата, не само че следва да бъде допускано, то, напротив, следва да бъде същински стожер, около който всичко се върти! Тук такива неща като свободно възприемане и оценяване, мнение, преживяване, чувство, усет, интуиция, озарение, прозрение, инсайт, вживяване и пр. са значително по-потребни от голото знаене и предвзетото "обяснение", което наистина е център на науките за природата, на точните науки, на науките за точното и проверимо в опита знание.

Тук да се вманиачаваш, че знаеш, е почти нищо, тук се иска нещо много повече от това: иска се да разкриваш самия себе си, своята оригинална личност заедно със съкровеното на собствената ти душа и дух, иска се да се ползваш от свободата си, иска се да привикваш към нея, иска се да се култивира една култура на индивидуалността, която ни е така съдбовно необходима. Това, което пише в учебника, съвсем не е някаква "светая светих", която трябва просто да се знае и разказва, не, няма такова нещо, то е само малък подтик - за да се отприщи стихията на творческото отношение, на търсенето на собствената позиция към проблемите, които те касаят изцяло, които са част от бе самия и от живота ти. Сега давате ли си сметка какво означава да се иска от младите просто да възпроизвеждат като папагалчета това, което пише в учебниците по история, по литература, по психология, по философия?! Означава отказ и убиване на истинското, на най-вълнуващото, на автентично съкровеното: на онова, което си ти самият! Означава мачкане, злостно елиминиране на духовния потенциал на младите личности, означава варварско ощетяване на младите тъкмо от онова, което ги прави най-богати - тяхната личност, тяхната свобода, техният дух! Това, простете, е престъпление, това, простете, е недопустимо, това, простете, е скандално!

Младите в тази сфера, в хуманитарната сфера, следва да бъдат оставяни да се разкриват напълно свободно като в импровизирани беседи, диалози и дискусии споделят най-пълноценно своите разбирания, виждания, преживявания, преценки, убеждения, съмнения, търсения, безпокойства. Вярно е, те са неопитни, вярно е, че те ще правят неумело това така потребно ни саморазкриване, вярно е, че в такава една методология има безчет рискове, вярно е, че огромната част от младите не умеят да се ползват в позитивна посока от дадената им свобода - защото у нас, в нашите условия, свободата, уви, продължава да си бъде чисто и просто едно пожелание, а не непосредствена даденост на съмия живот, на всекидневието ни, от която на никаква цена няма да се откажем. Тук, в тази сфера, се изхожда от презумпцията, че в този наш често човешки и духовен свят има толкова много тайнственост, че едва ли всичко може да бъде обяснено, напротив, сигурно е, че има безчет необясними, но затова не по-малко вдъхновяващи ни неща. Да искаш и да заставяш младите, учещите да обясняват необяснимото, простете, е гавра и насилие, която нямаме право да си позволяваме; но онова, което не се поддава на обяснение, то прекрасно може да бъде разбирано. Вярно е, нашите разбирания не са податливи на точно предаване с думи, на обяснения, но това съвсем не ги прави по-малко ценни, напротив, прави ги още по-ценни и потребни ни. Има едно очарование на съществуването, което те прави човек, което е така вълнуващо, е изпълнено с най-съкровен трепет; ако убием този трепет, ако системно го убиваме в душите на младите, и то години наред, през всичките нива на една античовешка по духа, по тенденцията и потенциала си, т.е. на една изцяло сгрешена образователна система - давате ли си сметка какво означава това?! Аз лично не намирам подходящите думи да изразя недопустимостта на случващото се, и то не от вчера, вие, ако можете, ми помогнете!

Аз млъквам. Понеже мълчанието е преизпълнено с един непостижим от думите тайнствен смисъл, който ни позволява да се отдадем на цялата онази пълнота на разбирането, която наистина е най-висшето, към което следва да се стремим. Разбирането е онова, което може да обхване тайната на живота ни, мистерията на човешката свобода, вдъхновеността на порива към себеразкриване, към изявяване на онова, което си ти самият.

И какво стана в такъв случай с т.н. методологии и методики?! Самото творчество, самата свобода едва ли може да бъдат натикани в прокрустовото ложе на догмата, на общото предписание, на алгоритъма на несвободата, който е така примамлив на бюрократите от нашата все още неразградена тоталитарна образователна система, която е сбъркана изцяло и в корена си. Това, което бюрократите мразят най-много, това е думата свобода, наред с думата творчество - усетил съм го на свой гръб, понеже вече цели 30 години работя като вол в тази същата система, отказвайки обаче да се подчиня на нейния диктат, нещо повече, подкопавайки я всекидневно - както свободно течащата вода на реката подравя не само брега, но и твърдата скала. Това съм правил в тия години, вярно, в крайна сметка стигнах не до някакво признание, напротив, ето, в последно време съм обявен най-официално за "проклет враг", който трябва да бъде унищожен. Е, такъв съм, враг съм, да, не крия това, унищожете ме, заповядайте, толкова любезни бюрократи, нанесете последния си удар!

Завършвам с това доста предизвикателно и твърде патетично предизвикателство, като искам да съобщя, че на някои по-конкретни въпроси, на които не успях да отговоря в това есе, независимо от обещанията, дадени по-горе, ще отговоря специално и съвсем скоро. Хубав неделен ден ви желая, и дори ще си позволя да ви призова ето как: ползвайте се от свободата си независимо от цената, защото самата свобода е безценна - и незаменима от нищо друго. А рисковете, е, рисковете са онова, без което не може: който не обича риска е просто един презрян страхливец и малодушник, какъвто ви съветвам все пак да не се оставяте да бъдете...