Истината ни прави свободни

неделя, 20 януари 2013 г.

Как сгрешеното образование убива духовния потенциал на младите - и ги ощетява тъкмо от онова, което ги прави най-богати

Не крия, много съм обезпокоен, че в българското образование дори и в наше време крайно трудно си пробива път нещо, което би следвало да се схваща по начало и по принцип, а именно, че методологията на науките за човека или за духа е коренно различна в сравнение с методологията на науките за природата. С оглед да спомогна за разбирането на спецификата на хуманитарното познание и знание в сравнение с тази на естествените или "точни" науки публикувах откъс от своята дисертация, който е добра основа за схващането и осъзнаването на тия различия: виж За коренно различните методологии на "разбирането" и "обяснението" в сферите на науките за духа и на науките за природата. Сега искам да продължа в тази посока, като ще се постарая да представя в пределно понятна форма тия различия, правя го понеже имам чувството, че те не само че не се разбират, но и биват игнорирани по един крайно безапелационен начин, сякаш става дума за нещо несъществено, "от само себе си" разбиращо се.

Нека, за да може всеки да си представи за какво става дума, да илюстрираме различията в методологиите и подходите не изобщо, по принцип, а по повод на две учебни дисциплини, преподаващи се в нашите училища, примерно, да речем, физика и психология. Вместо физика на това място може да бъде всеки други предмет от така нареченото "естествено-научно направление", примерно биология, химия и пр., а пък вместо психология може да бъде който и да е от така наречените "хуманитарни предмети", примерно литература, философия, история. Априори обаче следва да се разбира, че дисциплините от единия цикъл се ползват от своя подходяща методика - методиката е именно съвкупността от методи за обучение в нещо, за практическото извършване на някоя дейност - а пък дисциплините от другия клон на познанието би следвало да си имат своя, специфична, оригинална методика, тъй като различията между тях са съществени. И така, нека да се запитаме: възможна ли е обща, един вид типова, "образцова", дори "идеална" методика, която да може да се прилага с успех в обучението и по едната група предмети, и по другата, и при това изобщо да не пострада качеството на обучението и образованието? Едва ли: специфичният предмет поражда необходимостта от оригинална, специфична методология и методика, която да е в състояние да изчерпи неговата същина, да постигне задачата му. Унификацията на методите, подходите (на който му е трудно да схване какво е това метод, методология, методика и пр. нека да си представя, че става дума за подход, за начин на познание и преподаване), на стиловете дори. Отделно трябва да се има предвид, че всеки преподавател би следвало да не робува на някакви всеобщи и задължителни методически предписания, а би следвало да проявява творчество, т.е. да си изработи свой оригинален и индивидуален подход, сиреч стил.

И така, каква е целта на преподаването по един такъв учебен предмет, какъвто е физиката? И какво следва да се стремят да постигнат учещите по психология?

Ще каже някой: как какво, следва да могат да изследват съответните реалии и процеси, следва да знаят, следва да умеят ясно да изразяват знанията си, т.е. да обясняват съответните знания, трябва да имат способности за решаване на научни, на познавателни проблеми и задачи - какво друго може да се иска тука? И това именно е общото, парадигмалното, характерно за познанието изобщо, познанието на каквото и да било. Това е именно нещо като матрица, а пък всичко останало са допълнения, всичко останало е, така да се рече, "козметика", но то трябва да е натикано в матрицата. Но дали нещата стоят така просто, както си ги представяме - без специално да сме се замислили? Оказва се, че по психология - тя е "наука за душата" - работите съвсем не бива да се примитивизират в тази посока, понеже тогава рискуваме да разсъждаваме в понятията, характерни за отдавна отминали епохи, т.е. рискуваме да сме съвсем немодерни.

Още тук мога да си позволя да подхвърля, че в часовете по психология младите следва да имат възможността да питат, свободно да споделят, да търсят с общи усилия, да се провеждат много дискусии, упражнения с практическа насоченост, игри и пр., в тях следва преподавателят да беседва с учениците като равен с равни, вярно, той е по-опитен, но превъзходството му не трябва да се налага безпрекословно и абсолютно, тук, по психология, се иска да се поражда най-непринудено общуване на свободни и търсещи истината субекти, тук плурализмът на мненията е задължителен, всеки участващ в тия непринудени обсъждания има правото да се разкрива с най-доброто, с което разполагат личността, душата, духът му и т.н. Излишно е да споменавам, че програмите по тия учебни предмети, имам предвид хуманитарните, правени от образователната бюрокрация, не само че не облекчават решаването и изпълнението на тяхната същностна задача, но и, напротив, сякаш са правени така, че да пречат, да я затрудняват, да я правят невъзможна. Но това в дадения абзац за психологията беше просто вметка, по-долу ще се върна отново към проблема за спецификата на методиките, които са подходящи за цялата хуманитарна сфера.

Но да продължим по поетия по-горе път. Има и нещо друго, което ясно следва да се съзнава: има една склонност или настройка, наречена познавателен оптимизъм. Този така наречен познавателен оптимизъм смята, че всичко на този свят може да се знае, всичко може да бъде обяснено, че необясними неща няма; този същият оптимизъм пък се родее с така наречената позитивна нагласа, която представя науката, именно т.н. "точна наука" за нещо като идеал на цялото човешко познание, включително и на хуманитарното. Тя именно била задавала гореупоменатата матрица, калъпът, в който трябвало било да бъдат натикани всички прояви на познавателна и дори на духовна активност. Според позитивизма, който даже в един момент придоби характера и на философско движение, широко разпространено в ХIХ и в ХХ век, така наречените "науки за духа" или науките за човека, ако не приемат нормите на точното естествено-научно познание, следва да бъдат обявени за псевдонауки, т.е. губят статуса си да са науки, което пък води дотам, че нямат оправдание за съществуването си. В условията пък на безразделното господство на материализма в условията на марксистко-комунистическата идеологическа доктрина се стигна до тирания на "единствено-правилната наука", т.е. позитивизмът беше доведен до абсурд, а пък всички хуманитарни науки бяха жестоко натикани в калъпа на такава една предвзета и самонадеяна, ала твърде куха "научност" и "позитивност". Излишно е да казвам, че в оня период бяха игнорирани всички модерни постижения на западната философия и на западната духовна култура като цяло, те биваха оценявани като проява на "субективизъм", на "екстравагантността на самонадеяната и неградивна свобода", на "вредна буржоазна упадъчност", на "идеологическа диверсия" и на какви ли не други подобни простотии. Ето тази е причината да сме толкова изостанали от онова модерно образование, което в други страни отдавна дава своите пребогати и сладки плодове особено в т.н. хуманитарна сфера на познанието. Ние обаче в това време, заради изоставането си, заради откъсването си от световните тенденции, в образователната сфера (пък и не само!) берем съвсем други, горчиви и дори отровни плодове. Този е контекстът, в който би следвало да се постави проблемът, а пък на тази основа вече може да се разсъждава и по-конкретно, както обещах.

Та значи учещите трябвало било да знаят - независимо дали става дума за физика или история, за биология или психология. Това било главното. Отделна работа дали на учещите съответните знания трябва да бъдат поднасяни наготово - или пък съзнанията им трябва да бъдат въвличани в съответните познавателни ситуации, където, благодарение на поредица от търсения и изследвания младите самостоятелно да добиват тия знания, сами да ги извличат и дори сътворяват. Излишно е да казвам, че по-верният, ала труден път е тъкмо творческото търсене, който обаче е тотално пренебрегнат тъкмо заради неговата, така да се рече, трудоемкост; за сметка на това необезпокоявано се шири и насърчава т.е. консуматорско отношение, т.е. младите биват превръщани в прости консуматори на наготово даваните и поднасяните им знания, което е една от причините за така ширещото се отвращение на младите от ученето, от познанието, от училището и т.н. Защо е така е пределно ясно за тия, които разбират: щом лишиш младите от устрема и радостта им да търсят и намират сами, да постигат всичко благодарение на доверието в собствените познавателни сили, щом ги превърнеш в пасивен консуматор, получаващ всичко наготово, то това вече неизбежно убива и устрема, и радостта им - заменени от убийствената скука, от досадата, от отвращението. Когато се питаме защо младите не щат да учат, нека да имаме предвид и това.

В сферата на т.н. "точна наука", в случая на физиката (която обещахме да вземем за пример, понеже тя често се представя като "идеална наука") постигнатото от младите, независимо по кой път, наистина следва да бъде ясно и точно изразявано в проверими в опита, в емпирията теоретични и по-приложни знания, учениците следва да умеят да обясняват как се стига до тези знания, да боравят умело с фактите, с формулите и с другия инструментариум, в крайна сметка тук субективното бива поднесено в жертва с оглед постигането на пределно синтезирана "обективна" простота. В тази сфера знаещите знаят нещата общо взето по един и същ начин, съществуват научни конвенции (съглашения), приети от елита на тази научна общност, които са задължителни, тук, дето се казва, "нема лабаво", "нема мърдане", тук всички, ако искат да мислят правилно, следва да мислят еднакво. В сферата на точната наука такива неща като "свобода на мисълта", право на избор, плурализъм на мненията и пр. сякаш са съвсем неуместни - и оня, които си ги позволи или все пак настоява за тях, бива справедливо обявяван за невежа, за дилетант, превръща се в смешник; съждения от рода "По мое дълбоко убеждение 2 + 2 е равно на 5!" се оценяват като тъпи, биват възприемани като лудешки (няма начин да не е "мръднал" оня, който почне да мисли така!), като обидни за индивида, който си е позволил лукса да дегенерира чак до едно такова пределно ниско човешко ниво. Така ли е обаче всичко в сферата на т.н. хуманитарно знание, в сферата на т.н. науки за човека и духа? Разбира се, че не е така, и е крайно странно това да не се съзнава дори и в нашия така напреднал във всяко едно отношение ХХI век.

Разберете ме, наистина изпитвам неудобство да излагам тия неща сякаш са някаква новост, но е поразително как те масово не се съзнават и дори, както казах, най-самонадеяно се игнорират. В резултат на което издевателствата над съзнанията на младите, на учещите, в т.н. хуманитарна сфера на образованието са още по-грозни и нетърпими. Как стоят нещата у нас в тази сфера и как те следва да бъдат?

Аз няма да се разпростирам, понеже темата е голяма, а ще постарая да се огранича с най-главното, с най-изразителното - понеже много съм писал по тия въпроси в своите книги за образованието; в последните години написах и издадох три книги, трактуващи както фундаменталните проблеми на образователната ни система изобщо (виж книгата ми със заглавие ИДЕИ ЗА ЕДНА НОВА ФИЛОСОФИЯ И СТРАТЕГИЯ НА ОБРАЗОВАНИЕТО В БЪЛГАРИЯ), така и проблемите на университетското образование (виж книгата ми със заглавие ИСТИНСКИЯТ УНИВЕРСИТЕТ и подзаглавие Що е академичност и доколко тя вирее у нас?), а също, накрая, и проблемите на училищното образование (виж книгата ми със заглавие НИЕ НЕ СМЕ ТУХЛИ В СТЕНАТА! и подзаглавие Есета за освобождаващото образование). На това основание наистина имам правото тук да бъда пределно кратък.

Учениците сами наричат тия предмети "разказвателни" - и с това по удивително точен начин посочват основния им дефект, дефект на начина, по който се отнасят към тях у нас. Историята била такъв "разказвателен предмет", литературата - също, даже психологията, в огромната част от училищата у нас, предполагам, се учи също точно по тоя напълно сгрешен начин. Защото какво означава да разказваш онова, което ти вече е разказано в учебника?! Означава папагалски да повтаряш чужди мисли, като тия мисли биват несправедливо обявявани за нещо като "истина от последна инстанция", т.е. биват превръщани в общозадължителни, едва ли не "научни" и пр. Това как ти самият мислиш по същите тия проблеми изобщо не влиза в сметката, нищо че тук предметът е коренно различен: става дума за теб самия, за твоята собствена душа, за духът, който сгрява твоите, не нечии други гърди! Да лишиш младия човек от възможността да изразява себе си, своите чувства, своята позиция, своето мнение, и то по проблеми, които изцяло касаят него самия, простете, но това е крайно зловещо! В резултат разочарованието и отвращението от тия т.н. "разказвателни предмети" е не по-малко от онова, което е налице при точните науки. И то при положение, че добре се съзнава, че тия науки съвсем не са точни, напротив, изцяло... неточни са! В сферата на науките за духа субективното или чисто човешкото, което така уместно бива игнорирано и гонено от науките за природата, не само че следва да бъде допускано, то, напротив, следва да бъде същински стожер, около който всичко се върти! Тук такива неща като свободно възприемане и оценяване, мнение, преживяване, чувство, усет, интуиция, озарение, прозрение, инсайт, вживяване и пр. са значително по-потребни от голото знаене и предвзетото "обяснение", което наистина е център на науките за природата, на точните науки, на науките за точното и проверимо в опита знание.

Тук да се вманиачаваш, че знаеш, е почти нищо, тук се иска нещо много повече от това: иска се да разкриваш самия себе си, своята оригинална личност заедно със съкровеното на собствената ти душа и дух, иска се да се ползваш от свободата си, иска се да привикваш към нея, иска се да се култивира една култура на индивидуалността, която ни е така съдбовно необходима. Това, което пише в учебника, съвсем не е някаква "светая светих", която трябва просто да се знае и разказва, не, няма такова нещо, то е само малък подтик - за да се отприщи стихията на творческото отношение, на търсенето на собствената позиция към проблемите, които те касаят изцяло, които са част от бе самия и от живота ти. Сега давате ли си сметка какво означава да се иска от младите просто да възпроизвеждат като папагалчета това, което пише в учебниците по история, по литература, по психология, по философия?! Означава отказ и убиване на истинското, на най-вълнуващото, на автентично съкровеното: на онова, което си ти самият! Означава мачкане, злостно елиминиране на духовния потенциал на младите личности, означава варварско ощетяване на младите тъкмо от онова, което ги прави най-богати - тяхната личност, тяхната свобода, техният дух! Това, простете, е престъпление, това, простете, е недопустимо, това, простете, е скандално!

Младите в тази сфера, в хуманитарната сфера, следва да бъдат оставяни да се разкриват напълно свободно като в импровизирани беседи, диалози и дискусии споделят най-пълноценно своите разбирания, виждания, преживявания, преценки, убеждения, съмнения, търсения, безпокойства. Вярно е, те са неопитни, вярно е, че те ще правят неумело това така потребно ни саморазкриване, вярно е, че в такава една методология има безчет рискове, вярно е, че огромната част от младите не умеят да се ползват в позитивна посока от дадената им свобода - защото у нас, в нашите условия, свободата, уви, продължава да си бъде чисто и просто едно пожелание, а не непосредствена даденост на съмия живот, на всекидневието ни, от която на никаква цена няма да се откажем. Тук, в тази сфера, се изхожда от презумпцията, че в този наш често човешки и духовен свят има толкова много тайнственост, че едва ли всичко може да бъде обяснено, напротив, сигурно е, че има безчет необясними, но затова не по-малко вдъхновяващи ни неща. Да искаш и да заставяш младите, учещите да обясняват необяснимото, простете, е гавра и насилие, която нямаме право да си позволяваме; но онова, което не се поддава на обяснение, то прекрасно може да бъде разбирано. Вярно е, нашите разбирания не са податливи на точно предаване с думи, на обяснения, но това съвсем не ги прави по-малко ценни, напротив, прави ги още по-ценни и потребни ни. Има едно очарование на съществуването, което те прави човек, което е така вълнуващо, е изпълнено с най-съкровен трепет; ако убием този трепет, ако системно го убиваме в душите на младите, и то години наред, през всичките нива на една античовешка по духа, по тенденцията и потенциала си, т.е. на една изцяло сгрешена образователна система - давате ли си сметка какво означава това?! Аз лично не намирам подходящите думи да изразя недопустимостта на случващото се, и то не от вчера, вие, ако можете, ми помогнете!

Аз млъквам. Понеже мълчанието е преизпълнено с един непостижим от думите тайнствен смисъл, който ни позволява да се отдадем на цялата онази пълнота на разбирането, която наистина е най-висшето, към което следва да се стремим. Разбирането е онова, което може да обхване тайната на живота ни, мистерията на човешката свобода, вдъхновеността на порива към себеразкриване, към изявяване на онова, което си ти самият.

И какво стана в такъв случай с т.н. методологии и методики?! Самото творчество, самата свобода едва ли може да бъдат натикани в прокрустовото ложе на догмата, на общото предписание, на алгоритъма на несвободата, който е така примамлив на бюрократите от нашата все още неразградена тоталитарна образователна система, която е сбъркана изцяло и в корена си. Това, което бюрократите мразят най-много, това е думата свобода, наред с думата творчество - усетил съм го на свой гръб, понеже вече цели 30 години работя като вол в тази същата система, отказвайки обаче да се подчиня на нейния диктат, нещо повече, подкопавайки я всекидневно - както свободно течащата вода на реката подравя не само брега, но и твърдата скала. Това съм правил в тия години, вярно, в крайна сметка стигнах не до някакво признание, напротив, ето, в последно време съм обявен най-официално за "проклет враг", който трябва да бъде унищожен. Е, такъв съм, враг съм, да, не крия това, унищожете ме, заповядайте, толкова любезни бюрократи, нанесете последния си удар!

Завършвам с това доста предизвикателно и твърде патетично предизвикателство, като искам да съобщя, че на някои по-конкретни въпроси, на които не успях да отговоря в това есе, независимо от обещанията, дадени по-горе, ще отговоря специално и съвсем скоро. Хубав неделен ден ви желая, и дори ще си позволя да ви призова ето как: ползвайте се от свободата си независимо от цената, защото самата свобода е безценна - и незаменима от нищо друго. А рисковете, е, рисковете са онова, без което не може: който не обича риска е просто един презрян страхливец и малодушник, какъвто ви съветвам все пак да не се оставяте да бъдете...

Търсете по книжарниците книгата на философа Ангел Грънчаров СТРАСТИТЕ И БЕСОВЕТЕ БЪЛГАРСКИ (с подзаглавие Кратка психологическа история на съвременна България), изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2008 г., 320 стр. Хронология и феноменология на случилото се след 1989 година, както и вникване във факторите, които определят нашата национална съдба. Книга за нашите лутания по пътищата на свободата, за раждането и пътя на младата българска демокрация, за това какви сме ние, съвременните българи, книга за пропилените ни шансове и за покрусените ни надежди.

Но това е една въпреки всичко оптимистична книга, която ни казва, че от нас, гражданите, зависи всичко: ако сме мизерни духом, няма как и да не живеем в бедност. От нашите ценности зависи съществуването, живота ни. Духовната безпътица поражда историческите, пък и сегашните ни нещастия. А растежът на нашите сили - и като индивиди, и като нация - тръгва от освобождаването на съзнанията ни от ония коварни скрупули и дефекти, заради които толкова сме си патили - и за които сме платили тежка цена.

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ