Истината ни прави свободни

вторник, 22 януари 2013 г.

От записките на един смахнат, крайно смахнат... учител, съвсем незаслужаващ да носи таз горда "титла"

Имам да пиша тия дни голям анализ (може да приеми и формата на доклад, който да връча на заинтересованите властнически институции) около проблема за дисциплината в нашето, в българското училище. Той е свързан с моите отдавнашни изследвания около темата за това дали, доколко и как изобщо противодействаме на простотията, на ширещата се наоколо простащина. Свързан е също с това доколко в съвременното българско училище се използват съвременни подходи в обучението и преподаването. Голямо кълбо от проблеми ми предстои да разнищвам. Направих доста практически, емпирични изследвания по всички тия проблеми, особено интензивни през последните няколко месеца. Скоро трябва да кажа какво открих. И какво разбрах. Крайно любопитно е, ще видите. Заслужава си...

Аз съм действащ учител по философия и гражданско образование в едно училище, който при това се старае да не се вмества в модела на "добрия, примерния учител", а си е позволил лукса да бъде най-малкото необичаен, да не кажа нестандартен, щото някои хора ще се засегнат. Както и да е. Поех и доста рискове, дето се казва, наложи се да заложа много неща, но нали знаете как е: науката иска жертви, истината - още в по-голяма степен; неслучайно е казано така, казано е, защото си е точно така.

Исках в тия мои изследвания да разбера точната, реалната ситуация, в която се намират нещата или проблемите. Най-вече ме вълнуваха разпространените, господстващите представи на участващите в тия процеси, именно учители, ученици, администратори, психолози ("педагогически съветници"), родители. Априори, предварително знаех, че се робува, включително и неосъзнато, на доста демодирани представи, че се действа според стереотипи, отдавна отречени от потребностите на самия живот, ала доста жилави - и, тъй да се рече, все още "ефективно действащи". Един такъв модел на отношенията е онзи, който се свежда до представата, че училището е нещо като казарма, учителят е, тъй да се рече, фелдфебел (старшина), чиито заповеди учениците ("войниците") трябва да изпълняват безпрекословно. Има "устав" (правилник), в който всичко е разписано, и правилата там следва да се спазват безпрекословно. Като не се спазват, се налагат незабавни наказания, ако пък не се налагат строги наказания, ако се появи съзнанието за безнаказаност, ще настъпи ужасна анархия. Ето, да речем, този стереотип, тази система от представи, е доста разпространена не само сред учителите, тя си има своите крепители в лицето на по-голямата част от администраторите. Особено се нрави на администрацията това положение, че от учителя зависи всичко. Пълната отговорност за всичко ляга върху крехките рамене на учителя (в повечето случаи: учителката). Има лоши учители, които "не стават", които не се справят, при тях дисциплината не е на ниво, има добри учители, които по някакъв чудодеен начин умеят да се справят, при тях децата (учениците) са изпълнителни, кротки, послушни, разбрани дори.

Логиката е проста: щом при различните учители едни и същи ученици се държат различно, то значи, че решаващият фактор е учителят. От само себе си се разбира, че учителят сам трябва да изнамери своя подход за справяне с проблема с дисциплината; е, вярно, в наше време някак си не върви чистата авторитарност, при която "учениковата личност" бива превръщана в прост изпълнителен обект на разпорежданията на властното лице, но трябва да се търсят, предполагам, някакви варианти на "кадифян авторитаризъм" ("авторитаризъм, обвит в кадифе"), при който действа цяла изкусно направена система от наказания и награди (според модела за "моркова и тоягата"), от сделки и компромиси, от съглашения, при които целта е една: "взаимно да си нямаме главоболия". Използва се и ресурса на родителското въздействие, като учителите търсят подкрепа от страна на по-загрижените за децата си родители, щото, за жалост, има родители, които са с съвсем неподходяща за системата либерална ориентация, при което възниква реалната опасност някои "ученикови индивиди" да бъдат изпуснати от клещите на системата. И така нататък. Още много може да се пише ако искаме да представим чистия вид на действащите отношения в тази сфера. Опорните точки на която са, че учителят, тъй да се рече, е поставен "на дулото на топа", а пък канещият се да гръмне във всеки миг топ това са именно сложните отношения вътре в "учениковите колективи" (класовете, групите), които обаче трябва да се държат, един вид, под похлупак - с оглед един ден, като се стигне до гърмеж, гръмотевицата да е колкото се може по-мощна и разрушителна.

Аз много съм мислил и писал по тия въпроси, ето, и книги за образованието издадох, в които тази проблематика, разбира се, присъства. Но реших да не теоретизирам повече, а да проверя всичко, така да се рече, експериментално, на дело, практически. В лаборатория един вид, тъй да се рече. Изследванията съвсем не бива да бъдат игнорирани от позицията на убеждението, че "ний всичко си знаем", щото, разбирате ли, "много сме видели, преживели, препатили". Силно ме вълнуваше да разбера следното: при възникването на конкретни "конфликтни ситуации" между ученици и учител (а такива възникват всеки ден, не е като да се оплачеш, че рядко възникват) как си взаимодействат отделните властнически фактори, които имат отношение към търсенето на приемлив, разумен и ефективно, дълготрайно действащ изход, а именно как (и дали изобщо) си взаимодействат рационално фактори като учител, класен ръководител, администрация, педагогически съветник или психолог (който си е чисто и просто "патерица на директора" и обикновено спазва най-изпълнително неговата воля), родители. Крайно много ме вълнуваше да разбера на дело кои са най-типичните грешки на всички участници в тия сложни взаимодействия, дължащи се на неверни или на несъвместими представи за нещата, дължащи се на следването на коренно различни принципи. Примерно, директорът има този интерес: всичко да е спокойно, вулканът лекичко да си дими, ала да не избухва. Виновник за всичко е, разбира се, учителят. Съгласно разпространения популизъм тази теза се подкрепя от една друга: ученикът винаги има право, как така да няма, та ученикът е... народът, нали, таваришчи, вече сме демокрация, нека да бъдем демократи?! Мнозинството никога не греши. Началството - тоже. По-висшестоящият винаги е по-прав. Примерно, мнението на главния учител е значително по-меродавно от това на старшия, да не говорим за обикновения или за младшия (да, има и младши учители у нашите училища, казармата трябва да е на висота!). Естествено е, че г-н Директорът, да не говорим пък за г-н Инспектора, никога, ама абсолютно никога не греши, те са нещо като оракули, устата им бълва само неподправената неръкотворна истина, т.е. те са непогрешими като римския папа и като аятолаха на Иран. Г-н Министърът, излишно е да казваме това, ала да го речем все пак, си е чисто и просто... бог! Точка.

За да се убедя в опорочеността на най-типичните подходи и представи ми се наложи да устроя ярки провокации, т.е. един вид да се държа като човек "извън системата", по-проще казано, като... смахнат? Като шантав, така да се рече. Като "оня там, дето нещо не е наред" или се "прави на интересен". Я го виж ти, ще ми се прави на интересен?! Наоколо е пълно с "точни другари", движещи се с гордо вдигнат нос от съзнанието за примерно и образцово изпълнен дълг - такива без капчица неудобство заявяват "Аз пък нямам абсолютно, повтарям, абсолютно никакви, повтарям, никакви проблеми, повтарям, проблеми с учениците, при мен всичко върви по мед и масло, ох, колко съм велик(а)?!", а изведнъж в идилията се появява "някакъв си там", който - ах, той уж е мъж, а пък се държи като същи... женчо?! - който изобщо не може да се справя с учениците, който постоянно "се конфронтира" с тях, който явно съвсем не умее да общува с днешната младеж, който, вместо да тушира проблемите, напротив, сякаш сипва масло в техния огън, за разгарянето им, който вместо да гаси, продължава да... пали, да ни пали главите, щото, ох, колко е хубаво да нямаме проблеми, да цари наоколо умиротворяваща идилия, колективът да пращи от здраве, нали така?!

Е, аз поех риска да разваля идилията, презреното спокойствие да отиде, тъй да се рече, по дяволите, почнах да се държа като "сумасшедший" (така руснаците викат на побъркания!), почнах да споря с учениците, особено с най-хулиганстващите и простеещите, с най-наглите, вместо да сключвам сделки с тях, направих нужното да ги настроя решително срещу себе си, почнах да пиша доклади до "абсолютно непогрешимата администрация", да я вадя от илюзорния властнически комфорт, при който всичко е спокойно, абе направих нужното моите класове да зажужат като ритнат кошер, а пък аз преподавам в цели 16 класа! Позволих си да направя екстравагантни изказвания, примерно това, че не учителят, не преподавателят, представете си, трябва да се грижи за реда и дисциплината, а за това трябвало - каква наглост, представяте ли си, таваришчи?! - за това трябвало да се грижи, представяте ли си, самият клас, самите ученици, при подкрепата, разбира се, на класния ръководител и - о, богове, това вече е нетърпимо, представяте ли си?! - и на самия блажено царствующ г-н Директор!!! Я го гледай тоа пък колко е нагъл: не му се работи нищо и прехвърля своята работа на другите, айде де, ще ми се прави той на интересен?! Аман от либерални идиоти, ама ще види той, всичко той ще си получи, така няма да му се размине?! Та той, другари, по тоя начин застрашава... социалния мир?! Той, представете си, дори нарушава... Конституцията! Нарушава най-нагло конституционните права на учениците да си правят каквито искат простотии в час, айде де, ама ще види той?! Доклади ще ми пише, ще види той?!

И така нататък, все в тоя дух. Какво точно се случи аз отчасти съм писал в този блог, отчасти не съм, понеже напоследък много от своите текстове адресирам само до съответните длъжностни лица. С оглед малко от малко нещата, тъй да се рече, да се поуспокоят и "канализират". Все пак уязвих системата като никой друг и с оглед да не ме сдъвка и изплюе хептен преждевременно, малко от малко взех да се съобразявам с нейните зорко пазени табута. За малко де. И с оглед на някаква цел, на някаква по-висша и заслужаваща жертвите си цел. Каква е тя ли? Ами вече следва да се е разбрала, ама ще видим.

И така, моя милост в хода на 30-тата си юбилейна година от неспирната ми и самоотвержена дейност като български учител - в далечната 1983 година моя милост за първи път прекрачи прага на класна стая с дневник в ръка като учител в Политехническа гимназия в Своге, на ненавършени 24 години бях тогава! - та значи на 30-тата година от работата ми като учител (е, доста години бях и университетски преподавател де, бях асистент по философия, но то почти същото!) бях категорично определен напоследък от властващите лица за некадърен, за неспособен, за недобросъвестен, за неизвестно какъв, но е ясно поне това, че съм крайно лош, долен, ужасно нагъл, направо непоносим човек?! Който изобщо, ама изобщо не заслужава да носи високата титла български учител! Айде де, ще ми се прави той на интересен? Откъде-накъде? Кой на теб ти разреши, драги, да ми се правиш на интересен, ти взе ли позволение от началството за това?! За свобода ще ми говори, представяте ли си, точно той?! Ти пита ли началството за разрешение да си свободен, даде ли ти началството такова разрешение? За философ ще ми се пише?! Кой на теб ти чете празнословните книги бе, алоооо?! Уууу, откъде пък се намери тая напаст?!

Това е положението. Обруган съм като никой друг път. Всеки ден съм руган от възмутените. Администрацията се видя в чудо. Позволих си да отправя - повтарям, с изследователска, с благородна научна цел! - крайно тежки, направо жестоки предизвикателства към системата и към сложилото се така удобно за всички статукво. И, дето се казва, ще трябва да си платя за тоя лукс. Е, щом требе, ще си платя, няма как. Не обичам да имам вересии.

Днес имам лекция в своя Семинар към ДИСКУСИОННИЯ КЛУБ. Интересно е какво ми се каза вчера от едно най-височайшо длъжностно лице, претендиращо да е твърде модерно, с най-разкрепостено държавническо мислене, нещо като бойкоборисовото, ако не се сещате какво имам предвид; та туй длъжностно лице, което обича да се поувлича, благоволи да ми рече следното:

- Абе ти, Грънчаров, как очакваш някой от колегите да ти дойде на семинара след като показа, че даже и за прост учител не ставаш?! Ще ми претендира да чете той лекции за не знам си какви висши теми, а се издъни най-решително като преподавател! Няма да ти дойдат съвестните, достойните учители на глупавия семинар, разбираш ли?! Щото ти нямат доверие, тази е причината! Ти си изцяло дискредитирана личност! За философ ще ми се мисли той?! Никакъв философ не си! Нищо не си! Махай ми се от главата че ми губиш само времето!

Разбира се, слагам тук не само думите, които този разпален администратор фактически ми каза, но и думите, които самото му сърце искаше да ми ги каже, ала не намери сили да ги каже, но понеже толкова му се искаше да ги каже, аз, като психолог, му правя тази услуга и ето, пиша ги сякаш ги е казал. За да му олекне на сърцето един вид. Аз, може да съм лош, крайно лош, но иначе съм милостив човек. Имам съвест. Там ми е и и проблемът.

Ще завърша със следното. Преди години, е, не са преди толкова много години, може пет годинки да са минали оттогава, имахме в училището една невероятно силна личност, жена, учителка, която е била дори за известно време директорка на училището. Преподавателка по математика. Една достолепна дама с невероятно силно излъчване. Такива учители вече няма. Или аз не съм срещал наскоро, не вярвам да има, е, и да има, ще са изключение. Тази велика жена носеше името Йорданка Господинова, Бог да я прости! Тя беше учителката, на която тогавашният директор даваше най-лошите класове, тя ги поемаше и след няколко месеца ги преобразяваше в най-добрите класове. Как го правеше това, милата, само тя си знаеше. Аз й се възхищавах тихо. Е, общувал съм с нея, щото в една стаичка заедно си пушехме цигарите. Тя пушеше фини дамски тънки цигари. Имам, казваше, милата, една слабост, щото не ща да съм хептен перфектна: пуша цигари! Ако и тая слабост нямам, вече ще е пълна деградация, нещо такова казваше, не помня вече. Невероятен човек! Бог да я прости!

Тя почина, тя си замина неусетно, като гръм от ясно небе дойде сгромолясването на тази толкова силна жена! Сякаш грозен гръм удари една твърда скала и я откърти, та се сгромоляса скалата в пропастта на небитието. Две-три години преди да излезе в пенсия, не зная точно, г-жа Йорданка Господинова получи инсулт, да, вечерта, в петък вечер, след работната седмица, както си седяла пред телевизора рекла, милата, хващайки се за главата: "Ох, нещо ми стана лошо, много лошо, ох!" и... толкоз. След три-четири дена в кома тя почина. Няколко дни след погребението й почина и нейният съпруг, също работещ в образованието. Явно много я е обичал. Да, той също умря дни след погребението на великата си съпруга...

Това е. Спирам дотук. Който разбира, ще разбере и без повече. Думите са излишни...

Хубав ден на всички!

Търсете по книжарниците забележителната книга на философа Ангел Грънчаров ТАЙНСТВОТО НА ЖИВОТА: Въведение в практическата философия, изд. ИЗТОК-ЗАПАД, 2006 г., разм. 20/14 см., мека подвързия, ISBN-13: 978-954-321-246-0, ISBN-10: 954-321-246-5, 317 стр., 10.00 лв. Авторът тръгва от простия факт, че човекът е живот, че ние сме живи и влюбени в живота същества, от което следва, че по никой начин не бива да му изневеряваме: да си мислим, че сме “нещо повече от това”, че сме “нещо повече от него”. Но човекът е и разбиращо същество, което значи, че не се задоволява с “простата даденост” на непосредствения живот, а непрекъснато търси смисъла, неговата ценност за нас самите.   Оказва се, че ние живеем като че ли само затова непрекъснато да търсим себе си, което, от друга страна погледнато, означава, че постигаме себе си само когато свободно “правим” себе си, своето бъдеще, а значи и съдбата си. Пътят на живота у човека изцяло съвпада с пътуването към самия себе си, от което не можем да се откажем...

Няма коментари:

Абонамент за списание ИДЕИ