Защо младите са така дезориентирани в ценностно отношение?

Ще продължа своите анализи по темата за ценностната идентичност на личността. Спомняте си, вече заявих, че ме интересува тази тема, поради което правя някакви свои си проучвания по нея – с моите ученици. Стремя се да ги предразположа да се замислят и на тази основа след това да разговарят за своите ценности, за личните си ценности.

Обикновено констатирам, че при младите се чувства едно неудобство да се говори за тия неща. Това е от една страна: налице е, личи си едно нежелание да се разговаря – сякаш не виждат смисъла. Но аз имам чувството пък, от друга страна, че младите сякаш не могат да разберат точно въпросите ми; представяте ли си? Това е ужасно – стига и ако е точно така, понеже им поставям твърде елементарни по същество въпроси, а учениците, с които обикновено разговарям, са 17-18-19 годишни.

И ето, често им обяснявам какво представлява темата, колко е важно човек да си даде сметка за собствените ценности, да ги открие, да ги осъзнае, пък на тази основа да почне да внася някакви корекции в ценностите си. И то в своите действителни ценности, а не според някакви желани – или пък предпочитани от някаква общоприемлива позиция – представи.

Значи аз им говоря за тия неща, те ме слушат, уж разбират, а след това като кажа: добре, някой желае ли да говори за своите лични ценности? Разбрал ли е кои са неговите ценности, може ли обаче да ги обоснове? Не просто да изброиш едно, две или три неща, които са важни за теб, а да си дадеш сметка и за ценностите, които стоят в тяхната основа? Примерно тогава, забелязал съм това – аз вече споменах на друго място за това – че често младият човек, с който разговарям, не може да ми разбере въпроса. Появява се някаква двусмислица, оказва се, те, младите, бъркат, смесват, примерно, ценност с човешко качество; също така бъркат ценността с цел, с цел в живота, с жизнена цел. Това последното е много очебийно и често срещащо се.

Например ето как се осъществява подмяната на ценност с човешко качество. Да речем, някой като го попитат: “Кои са твоите лични ценности?”, той, първо ще се замисли. Мисли дълго време, а после в един момент, примерно, ще каже: “Честността за мен е най-висшата ценност!”. Казвам му тогава: добре, хайде да помислим, да осмислим какво по-точно означава тази дума честност, и да видим това ценност ли е, може ли да се сметне за ценност? И той ми отвръща: е, разбира се, че е ценност, та нима не знаете, че е толкова ценно нещо да си честен човек и т.н.?!

Добре, отвръщам, но хайде все пак да се постараем да вникнем. Забелязваме, че при тази дума честност коренът е чест, а под чест се разбира достойнство, нали така? Защото ако разгледаме какъв е честният човек може би ще открием, че честността е предпоставка за достойнството му и т.н. Да, обаче, продължавам да питам, а какво по-точно означава това; нека да вникнем по-старателно, да речем върху това кои хора са честни? Хайде да се запитаме малко по-сериозно, да опитаме да разберем как стоят нещата малко по-дълбоко: не можем ли, да речем, да открием основанията на тази т.н. честност?

Защото първото, което може да се каже, е това, че честността всъщност е едно човешко качество: честен е оня, който не лъже, искрен е. Най-просто казано, честният човек не лъже, той е правдив човек. Следователно в основата на честността стои една пристрастеност, бих си позволил да кажа, към истината. И ето, че се оказа, че истината е ценността, която стои в основата не честността – и, вероятно, и на много други качества. И то не какви да е, а ценни за човека качества: качествата може да са ценни, но те не са ценност; има разлика, която не бива да се пренебрегва.

И значи, както виждате, такива хора, млади хора, когато говорят за някое човешко качество, допускат смесване на качество с ценност. Понякога, например, ще ти говорят за това, че добротата била много ценна за тоя или оня. Тя, добротата, също е ценно човешко качество, но да е ценно човешко качество е едно, а да е ценност е съвсем друго. И тогава следва отново да се запитаме: а коя ценност стои в основата на добротата? И на такъв един човек, несмислен ценител на добротата, като му се помогне, може да вникне и да разбере, че ценителят на добротата, а особено пък наистина добрият човек най-вече се отличава с това, че има едно позитивно отношение към доброто.

Ето, оказа се също, че доброто вече е една ценност, общозначима човешка ценност е доброто. А сега възниква въпрос, който се свежда до това: а как са възможни такива едни несмислености, едни такива неразбирания, и то на най-прости, но безкрайно значими за сметка на това нюанси на смисъла и мисълта? За какво свидетелстват те след като ги констатирахме по един безспорен начин?

Тия подмени и обърквания свидетелстват за един ужасен ценностен нихилизъм, за една ценностна дезориентираност и незаинтересованост. Примерно защо, а също и как става така, че младежите веднага се сещат да опонират: добре де, но така нареченото добро нали е крайно относително? За мен едно нещо е добро, за друг съвсем друго и т.н.? Можем ли изобщо да се споразумеем кое ще считаме за добро само по себе си?

Разбира се, че можем, обаче на тях им се струва, че всичко е условно, относително. Това е характерно, може би, изобщо за нашето време. Защо е така е тема на друг разговор.

Та ето, показах ви какви опити правя, какво се мъча да постигна. Констатирах, наистина, неспособност да се схване самия въпрос, да се вникне в същината на питането, да се потърсят основанията на собствените представи, да се разбере какво стои зад тях и кое определя значимостта на ония човешки качества, цели също така, т.е. да се установи от всеки кои са неговите лични ценности, които определят насоката на разбиранията му.

Защото според това какви ценности имаш, такъв човек си. Може да се приеме, че ценността е онова, което засилва стойността на самата личност: според това какви ценности имаш, такава ще бъде и твоята личност. Личността се изпълва с ценност, значимост и смисъл според това какви ценности е възприела за основа на своята личностна и жизнена стратегия. Значи, оказва се, ценността придава смисъла, и то на теб самия като личност; твоят собствен смисъл и значение – именно като личност, като съществуване и пр.

Не може човек да има претенцията че е човечен, че има качества, които с основание могат да се определят като човечни, ако не е разбрал, ако не е вникнал в основанията на своята, т.е. на собствената си човечност. Тия основания на неговата индивидуална и специфична човечност са именно неговите ценности. Ние затова имаме душа, имаме съзнание: за да можем да разберем тия неща. А разбирайки ги, търсейки упорито смисъла им, човек ще постигне тъкмо основанията на своята лична и личностна човечност, а също така може и да ги подсили.

А когато пък изобщо не се разговаря в общността за тия неща, ето, и във възпитанието, и в обучението, и в семейството, и в училище, когато изобщо е пренебрегнат този ценностен аспект на човешкото съществуване, се стига дотам младите да са така неразбиращи, дезориентирани, незаинтересовани и объркани. Стига се дотам да им е все едно, да не могат да предпочетат едно пред друго, наистина по-стойностно. Пък жалкото е особено това, че казаното важи не само за младите, но и за цялото общество. Понеже в него също се проявява все тази същата крещяща ценностна недостатъчност, за която вече писах в по-предишните си лекции.

(Следва)